Archive for the tag 'Napoli'

мар. 05 2012

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (9): Предложението

Отново Италия, отново с пътеписа на Вили:) Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , оставихме я безнадзорно да се запознае с полицая АнджелоПоследвалата серия не е за пред деца,   после закусвахме заедно 😉 а после пак я оставихме сама, за да чака Анджело „5 минути“, за да идем и на гости на родáта 😉 За послено я оставихме в … едно наводнение 😉 А днес? Днес очакваме сутринта 🙂


Приятно четене:

 

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част девета:

Предложението

 

 

/Господин „шефът“ е виновен тук да вкарам и нещо хептен лично 🙂 Стойчо, разменените мисли относно романтиката дадоха провокацията/ (радвам се 🙂 – бел.Ст.)

Ъъ… примигвам. Не мога да разбера кой, къде, защо и как така чука, та ми кърти главата чак… Аа, снощи… оо, снощи… хий… нощес… ъъъ… протяягам се… а, къде ми е ангелчето?… Оф, бе кой блъска така по вратата бее?… Не се чува шум из банята, значи Анджи сигурно се е кротнал на кенефа тогава… хм, ще трябва аз да реагирам.
И вяло едно такова, простенвам: Кам ииин! /англ. влез/…  и се понадигам.
Оо… главата… как цепии… ааа… Ми тоя чаршаф що така… ау, голям търкал е било нощес… аа… сее-щам се… ауууу, засрамих се… 😉
Пак чукат! Провиквам се: Аванти!! /влез/
Вратата полека се отвааря, а аз моментално се плъзгам обратно, до носа под завивката. В празната ми тиква се сурва цяла купчина чакъл – ааа… гърч!
Бонджорноо!… – момчето, дето влезе, оставя един голям поднос на масичката и обявява: ла прима колационе, синьора! /закуската/… Връцва се и, виждайки ме в леглото, леко се сконфузва: О, скузи, синьора!
Моменто! Ун моменто.. – казвам – парла инглезе? ду ю спийк инглиш? – малкият вика: аа… ее… йес, а литл бит /малко/ – О’кей, уел, ду ю… ъъ… кен ю файнд ми ъ хедейк пил, плийз? /можеш ли да ми намериш хапче за главоболие/ – оф, май сложно му идва, пули се – фор май хед… пер мия теста – соча си главата, ъъ… фа мале… си, мале /боли ме/
О’кей, мадам, проприо ора! Субито! /ей сега, веднага/ и изхвръква навън.
Ммм, как хубаво се размириса на кафе… Провиквам се: Анджи? – пас… и малко по-силно: Аанджиии?… пак пас. Еее!
Ставам, оох, неее… в главата ми – „ролинг стоунс“!… търкалят се… дрънка, боли!… Навличам метнатият на фотьойла халат, омотавам се, чукам на банята – тц. Пак – пак тц… Анджело!.. ??… Отварям вратата – няма никой!!

Strada Statale Amalfitana, 84010 Майори Салерно, Италия
На вратата се чука, бързо отварям – о, не е Анджи. Малкият ми подава някакво хапче и нещо ми приказва. Чаакай! По-бавно!.. И по-тихо… Лентаменте, ти прего, пиано /бавно, полека/… Сей ин инглиш! /кажи го на английски/ – той: дъ пил уит уотър, дринк ит – О! това – ясно! после? Уот елсе? /какво друго/, алора, парла ми! – вглеждам се в името на баджа му: ъъ, Стефано. Дай, парли ми пю лентаменте, капито? /говори ми по-бавно/… О ин инглиш, о’кей? /или на английски/
Съсредоточава се: маа, синьор ## сей… тел ю донт мув! /каза да не мърдате/ – Аз: Уот?! Уай? /какво, защо/… Бат уеър из хи? /къде е той/ Дове, е? Дове е синьор ##? Ду ю ноу? – вдига рамене: Нон ло со, мадам, луй а дето… ее… вой старе куи /не знам, каза да стоите тук/ Чао, мадам. – И се изхлузва през вратата.

Да стоя тук! И къде е отишъл тоя Анджело?!

Глътвам хапчето, наливам си кафе… Да го чакам ли за закуска?… Ял ли е вече, а на мен да е поръчал закуската в стаята ли? Всичкото това нещо?!…  Оф, тоя човек май мре да изчезне сутрин без да се обади!
А навън грее слънце. Навивам малко ръкавите, щото очевидно съм нацелила мъжкия халат, буквално до петите ми е, излизам на балкона с чашата кафе. Има масичка и два стола. Оо, колко приятно и как добре ми идва.
Времето е чудесно, няма и помен от снощната буря. И морето долу какво е синьо! Хотелът е кацнал върху скалите и морето е непосредствено под него… И Капри!… Сто процента онзи остров там е Капри!… Май и Анджи снощи спомена нещо в този смисъл… Оо… просто кеф 🙂

Капри - панорама, Италия

Капри - панорама

Виждам и част от безлюдния басейн долу – хм, 9 ч. рано ли им е на гостите на хотела или има някакъв плаж при морето, който не се вижда от тук? Ох, ама как бих си измързелувала ден-два тук с Анджи… Но къде е той?!
Влизам вътре, трябва да се облека вече… оо, колко съм горкà, че си нямам чисти дрехи… като ги облека пак същите, все едно не съм се къпала 🙁  Разтварям гардероба – ми, празен! Момент, оглеждам из цялата стая – ама, къде са ми дрехите?! Не може да изчезнат!… Хм… Егати номера!… А възможно ли е Анджело да ги е пратил на пране? Да се е сетил?! А кога ще са готови?… Представям си – коскоджа ми ти мъж, ходи на пръсти из стаята, да ме не събуди, и събира гащи и фанелки, слага ги в някакъв плик и после ги носи на пералня 🙂 … Ее, ако го е направил това – златен е! Амаа… гол ли се разнася из хотела сега?  😀
Включвам фотоапарата – ох, няма как да са се увеличили чертичките на батерията – от снощи е само на една. Което ще рече, стотина снимки още. Мъка ми е. Ядосвам се, дето не ме остави вчера да си взема чантата – дрехи, зарядно, нямаше да се кахъря сега… Но пък, е, и той не е знаел, че няма да се върнем вечерта.
„Оня“ в мен се разбъбря: стига айде се тръшка де, споко, и друг път ще има. Ама тоя италиано май много високо вдигна летвата, а, како?! К’во ше правим ся? И то във всяко отношение… бе, мъж „пет звезди“, а?
В този миг на вратата едно кратко „чук-чук“ и пет-звездният нахълтва.
О, чао, соле мио! Коме стай? Брааво, мия белла – мляс-мляс – и веднага една дълга тирада, колко му е пияче /приятно, драго/, дет’ съм усмихната, дет’ съм се наспала; па, как той се събудил рано, о, наспал се е, и решил еди-к’во си, та докато още малко поспя… Хубаво ли е кафето, кара? Налива си и той, хапва кифличка – мм, густо!… лапва втора: мм… е куеста е делициоза! /вкусно, и тази е прекрасна/
И както дъвче, ми обяснява /надявам се правилно го разбирам/, че видял долу едни хора с фотоапарат като моя, отивали към басейна. Да отидел ли да ги пита дали ще ни услужат за малко със зарядното си, нали се притеснявах снощи, че няма да ми стигне батерията днес… Оо, миличкият ми той!! Е, как да не го целунеш?!  Протягам ръце, надигам се на пръсти – дай да си те цункам, добричък мой италиано! Дори само заради това, че си го помислил, заслужаваш целувка!
Моментално откликва на порива ми… много откликва… О, чакай… Анджи, спри се, нямах други помисли… чаакай, задълбаваш… Но той имаал… Чччааакай… ох, нннее… въздух!…
Мърка… мъърка с „оня“ си глас, топи ме: маа, ай промесо мия филя ке ми ами, аморе мио.. си? /но ти обеща на дъщеря ми да ме обичаш, любов моя, нали?/
Ахх! Ах, хитрец такъв!… Анджи, ама изстива ми кафето.. ил кафеее… Тегли ме лекинко към спалнята, продължава с мъркането: но, но, но, но… виеени… виеени, беллисима мия, андиамо… е пой ил кафе /ела, после кафето/
Еемии… обещание се дава, за да се спазва, нали? 😉 Но, признавам, не точно то водеше в случая.
//бате Владо, не ни мисли 😉 //

Предположението ми излезе вярно този път – Анджи беше пратил дрехите ни на пералня.
Събудил се към 6ч., обадил се на рецепцията и събрал дрехите ни и ги дал на камериерката. После пак дрямал. В 8ч. звъннали, че са готови, и той казал да донесат само неговите. Е, и аз попитах защо, ама той се ухили и… нищо не разбрах от обяснението.
Облякъл се, слязъл долу, поръчал в 9 часа да ни занесат закуската в стаята, отишъл до колата /че как, иначе няма да е 100% мъж!/, обадил се на Аличе и на мамма за добро утро/о, виж ти!/, взел ми дрехите и на връщане, във фоайето долу, видял някакви хора с като моя фотоапарат.

Е, към 11ч. най-после си доизядохме закуската със студеното кафе. Бърз душ, чисти дрешки и аз съм мноого доволна, въобще от всичко. Той – също е разцъфтял 😉 Слизаме долу, връща картата и чао, освобождаваме стаята.
Искам да хвърля едно очо на хотела, да видя къде сме спали и… И изобщо, нали, споменът е по-спомен, когато е и по-богат на детайли  🙂

Хотел Делфино – Костиера Амалфината, Италия

Хотел Делфино - 4 звезди и си струва - вътре определено е по-яко... Понеже така, от "задния двор", си ми прилича на почивна станция :D

Хотел Делфино – Костиера Амалфината, Италия

Хотел Делфино, гледан от алеята под него, която по едни стълби води до морето

Хотел Делфино – Костиера Амалфината, Италия

Хотел Делфино - екстериор :)

Отиваме по пътеката към басейна и оттам

да слезем долу до морето

Анджи върви малко пред мен, но изведнъж спира, обръща се и зарадван, дискретно ми сочи: Вили, соно куи, ла персоне кон уна фотокамера! Андаре ли! /хората с фотоапарата са тук, да отидем/
Всъщност, около басейна са само 5-6 човеци, другите сигурно са долу на плажа при морето. Какъв плаж има там недоумявам – та то само скали и камъняк виждам наоколо! И изглежда дълбоко! Оказа се /после/, че има едно малко плажче към хотела, малко встрани сред скалите, но не от пясък, а от камъни.

Плажът на Хотел Делфино – Костиера Амалфината, Италия

Хотел Делфино - част от стълбите, които слизат до морето... Е, ннее, аз не бих се цамбуркала тука, мерси

Плажът на Хотел Делфино – Костиера Амалфината, Италия

Хотел Делфино - плажът... Плаж?! :D

 

Анджи отива при хората /мъж и жена, на около 27-28, наай-много 30г./. Тя, силно зачервена от слънцето, лежи безжизнено по корем на шезлонга под чадъра. Той, русоляв и напълно бял, за разлика от нея, полулегнал на съседния шезлонг, си играе с телефона си. На масичката до тях – 3-4 празни(?) кутийки от бира, кутия цигари, плажно масло, някакво шарено списание.. Изобщо не ми приличат на италиани.
Аз сядам при бара да изчакам, моят човек ги заговаря. Ами да, не са италианци. Дочувам, но „не връзвам“. Мъжът като че ли пробва да каже нещо на италиански, после сякаш минава на английски ли… Жената изведнъж оживява и сяда на шезлонга, усмихва се. Анджело маа ръце, обяснява се… Онзи върти фотоапарата си из ръце, разглежда го, после взема моя от Анджи, пак същото…

Хм, гледай я ти… тази малката май хареса Анджи…

Скив! Как го гледа само… ще го изпие с очи, кърши китки, пръсти… опръстенена като прелетна птица… усмихва му се… Хм… забавно изглежда отстрани 🙂 … И си кибикам. Даже леко злорадствам: гледай, гледай, това ще ти остане… пък дано твоя блед англичанин намаже после 😉
Анджи ми маха, вика ме на помощ. Ставам.
Ай, стига бе! Тоя „англичанин“ ми говори, ей такова едно: ай спик литл йенглиш, донт андерстенд ол, бат вот аскед юр хазбенд, синьера? Вот май кямера, дец хим кямера, но диференц… ай донт андерстуд? Дац да квешчен…
А, я! И аз викам – к’ви са тия? И тъпеяя…
В този миг жената взема една цигара, пали я и вика: Зайчик, а может быть вызывать кто-то из персонала, ну они тоже италианцы все тут, а?
Оппа, бинго! Веднага на руски ги питам за зарядното. И тримата ме гледат като треснати 🙂
Мацката първа влиза в час: А вы же русская, да? Откуда? – Обяснявам с две думи откуда съм. Мъжът казва: Ну конечно, помогу, а как же! Из Болгарии вы, как здорово! Лет три назад мы в Китене были, хорошо отдыхали – и хуква към хотела.
След малко носи зарядното – ей, набито очо имал тоя Анджи 😉
Отиват с него до бара и Анджело обяснява на бармана идеята си. Включват го там някъде. Нямаме време за фул чардж, решаваме колкото-толкова, все ще е по-добре. Докато изпием по нещо, да кажем 30-40 минути. Още повече, че батерията не е на нула.
Та, Анджи им предлага да ги почерпи за благодарност. Руснакът казва о’кей, давай пиво, щото от сутринта бил на бира, а тя си харесва някакъв коктейл „лимонино“; ние двамата си вземаме фреш портокал.
И, кой ще познае на кого тоя път му излиза късмета да е преводача? 😉
Но най-важното за мен е, че Анджело е очарован от моя милост. И пак ме обявява /после, в колата/ за „молто интелидженте“. Е, натуралменте, гордо ми е 😉

Руснакът предлага да се запознаем, казва: Я – Юрий, а просто напросто меня зовут Юра. Очень приятно.
Мацето се представя: Я Анастасия. – И, както си седи на шезлонга, вдига дясна ръка към Анджело за целувка – като някоя аристократка, лелее! Обаче той не се „хваща“ – просто с едната ръка поема дланта й и я смъква надолу, а с другата я потупва покровителствено отгоре, като, не знам, може би от мъжка галантност, а може би и без да се усети, й прави „вятър“: Аа, коме принчипесса, си! /като принцесата, има предвид името й/ – И Настенка засиява от удоволствие 😉
Седим, пийваме кой каквото си пие, говорим си туй-онуй. Юра става и отива да си вземе нови сигареты от комнатата им 😉 Настенка незабавно използва момента да изфлиртува с Анджи: А вы же, синьер, кажется вы настоящий „ангел“ – прям’ с бога, правда, да?
Изслушвайки превода ми, той се поусмихва: сии, соно анджело… перо, анджело неро /да, ангел, обаче черен/ – и се усмихва леко, а на мен намига. Бъзика ли се нещо с нея?
Девойката „фръкна“ – трепка с мигли, върти очи, усмиихва му се едно сладко… /Удивена съм – ама тая к’во… мене само за преводач ли ме взема?!/…  и гука: Да что ж вы, неет, не может быть! – и му отправя лелеещ поглед отгоре до долу – А почему чёрный, синьер Анжелло, вы же такой класс…
О!… Ама не може така! Игнорирам въпросителния поглед на „класния“ мъж – ей ся, АЗ ше ти кажем почему, дорогая моя!
Навеждам се доверително към нея и тихичко й разяснявам: Потому что он злой! Он же из Каморы! Аха. Не веришь? А надо. Класный мужик, потрясающий италианец, да, но мафиот он настоящий. Остав его в покоя… иначе, точно пожалееш!
Браво, включи. Сви устенца и даде заден. Вот и молодец! 🙂

Анджи ме пита с очи. После, аморе мио, после – му правя знак.
Ето, че и Юра се връща, сяда, пали цигара и пак почват опити да си говорят с Анджи – ясно е, човекът се кефи на контакта, иска да научи и още някоя италианска дума. Няма лошо, помагам и аз доколкото мога.
Значи, руснакът си нарича момата по име – Настя. Не разбрах каква им е точно връзката, но няма значение. А тя на него – все „зайчик“ му вика… То, той един „зайчик“… ама айде! 🙂
И в един момент, както се мъчат да си говорят нещо двамата мъже, и Анджи го пита:

Зайчик, а куанди джорни соно куи? /за колко дена сте тук/

И щях да се залея и задавя с фреша! 😀
Зайчик – тут-тут-тут… Анджело ме поглежда объркан, разбра, че нещо сгафи, притесни се; аз умирам от смях; рускинята тъпее… Е, неее… Анджи просто изби рибата!  😀

12:50 ч. и ние най-после потегляме.
Пътят се движи измежду вили и вилички, или дори просто дървени бунгала, някъде пръснати по една, по две, другаде скупчени по повече на едно място сред маслинови горички, лозя, овощни градини.

Остров Капри, Италия

Пак Капри - еей там, зад завоя ;)

Костиера Амалфитана, Италия

Костиера Амалфитана - вилички, маслини, море, градини...

Костиера Амалфитана, Италия

Костиера Амалфитана - селце на хълма

Костиера Амалфитана, Италия

Костиера Амалфитана - вила от типа "палацо". Анджело каза, че се казвала като него, но не е негова, била на еди-кой си, известен в района чичо 😉 Снимана е от пътя на хълма и с доста зум.

Костиера Амалфитана, Италия

Костиера Амалфитана - гледки от високото

Някои от къщите и къщетата са едно към едно с българските из вилните зони от едно време, дето са ги раздавали по някакво постановление, за да се обработват пустеещите земи.
Срещат се и неголеми семейни хотели тук-там, както и стабилни къщи от типа „палацо“, на по два-три етажа сред маслини и лимони, с характерните високи и тесни италиански прозорци с дървени щори. Изглежда и тук е имало нещо подобно, да раздават пустеещите места за облагородяване, защото Анджи ми разправя нещо за „норматива“ и „ледже“ /закон/ и току сочи насам-натам. Човекът се старае да ми говори по-бавно и по-отчетливо, за да го разбирам, но истината е, че аз слабо надавам ухо в момента, защото мернах сред дърветата остров Капри и сега го дебна с включен фотоапарат. Пада се от моята страна, идеално.
И, тъкмо на един завой да го щракна, това диване набива леко спирачките, аз залитвам и кадрото ми отива на кино. Поглеждам стреснато – какво стана?, а той ми се хили и маха с ръка – нон е анкора моменто, бейби, допо е по /още не е момента, след малко/. – Ми парли ди Капри, Анджи? /за Капри ли ми говориш/ – Си, ди Капри. /на Капри ударението е на „а“/
Уви, нямаме никакво време да отидем до Капри, за съжаление вече половината ден мина, а утре си отивам, но: Ту торнеро, бейби! /ти пак ще дойдеш/ – Анджело е убеден в това.
Е, да, и аз съм сигурна, независимо дали ще съм с него или не, но не знам кога. Въздъхвам: Си, си, ма куандо, дарлинг, йо нон со. /не знам кога/ – Ми сенти, мия белла, куандо вуой… Е вераменте, воррей, анке нон те не вай!  Римани! /когато искаш..  наистина, бих искал изобщо даже да не си тръгваш. Остани/ – усмихва ми се.
И да ме пита човек, защо се „заигравам“ сега! Уж невинно: А те о…? /при теб или../
Клати глава: си, а ме /при мен/ – Ама гадинчето в мен продължава да човърка: Пер семпре? /завинаги/
Мисли няколко секунди, хвърля едно око: фай атенционе а доманде фай, кара /нещо в смисъл, внимавай какви въпроси задаваш/…- вглежда се в мен –

Сей пронта пер ла риспоста? /готова ли си за отговора/

Ееми, изпросих си го. – Скузи, дарлинг – извинявам се.
В това време спира на едно уширение край пътя – Капри се кипри насреща ми в маранята. Понечвам да сляза, за да го снимам, но той се пресяга и ме дръпва обратно: Нон диспияче, рагаца мия… ее, сей интересато нелла риспоста? /не се извинявай.. е, интересува ли те отговора/
Амии… всъщност аз знам, че утре си заминавам и каквото било – било. Нали се старая да се придържам уж към идеята „тук и сега“, а утрето… кой да го знае? Т.е. смятам, че съм готова за какъвто и да е отговор: О’кей, соно пронта, димми! /добре, готова съм, казвай/
И, ау, физически май  усещам нещо, което не мога да предотвратя… Още не пуска ръката ми: Си, реста! Пер семпре кон ме, аморе мио /да, остани завинаги с мен/… Андиамо, ми дика „си“! /хайде, кажи ми „да“/
Моооля?… Не откъсва очи от мен. Мънкам: маа, Анджи.. ай кант /не мога/.. ъъ, лет ай /нека/… си, йо пенсаре а поко /да помисля малко/
Гласът му не търпи възражения: Но! Ора, а прима виста! Ми дика „си“! Димми, субито! /не, сега, кажи „да“, отговори ми, веднага/
Вътрешният ми глас изведнъж подсказва: сакън! истината!
Анджи… уел, ю сърпрайз ми… ее, си, сорпрезе ми… ин дженеръли.. „йес“ мей би /по принцип може би да/, ъъ… – Прекъсва ме, лееко се усмихва, вдига ръце, клати глава: Си, ин дженерале!!… Еей, ма ту ми риспонди коме ун авокато! /да бе, по принцип! ама ти ми отговаряш като някой адвокат!/… Маа, сапево бене /е, знаех си… – и се пляска по главата/… ми дио!.. о’кей, соно дакордо /добре, съгласен съм/ – вдига показалец под носа ми:  Рикорди перо, йо аспетеро! /запомни обаче, аз ще чакам/
И подпечатва предложението-закана с целувка.

До момента съм имала четири предложения – две за брак и две за съжителство. Но нито едно от тях не носеше романтичен привкус, бяха все някакси… хм, как да го кажа.. като „фиксирани“, сухи, прозаични… Само на първото /за брак/ казах „да“, може би защото беше първо, а и беше неочаквано… А след време точно аз реших, че той не е „моят“ човек, и той, въпреки че беше бесен, ще не ще, накрая прие и всеки пое по пътя си. Другите три предложения после все ги предусещах и имах време да оценя ситуацията и да реагирам… хм, правилно 😉
А това сега какво е?… Как да кажеш веднага категорично „не“, като има толкова много „да“ пред него, и то в рамките на толкова кратко време?!
Прав беше Анджело – преди да задам въпрос, трябва да съм готова да чуя отговора. Аз май не бях съвсем  😉

Остров Капри, Италия

Капри от площадката за гледки

Костиера Амалфитана, Италия

Костиера Амалфитана - ония скали в дъното са на Капри. Анджи ме прекара да слизам по едни безкрайни стълби до брега долу, само и само да ми покаже тия скали. И страшно съжаляваше, че нямаме време да ме замъкне до някаква пещера по-нататък, която била точно на най-крайната точка на п-в Амалфитана. Там ходели на дайвинг из подводните пещери и било много интересно. Другото лято, айде... Макар че аз... тц, не бих далдисвала, не съм по тая част, по-скоро бих се жертвала да гущерясвам на скалите 😉 Па знам ли, упоритият Анджело може и да успее да ме убеди :)

Костиера Амалфитана, Италия

Ей там някъде, от другата страна на този нос се намирала въпросната пещера. А онова, дето стърчи на скалите, е останка от някаква древна крепост. Не отидохме до пещерата, защото трябвало да ходим пеша към 2 км само в едната посока, а нямахме вече време. Снимката е от пътя с много зум.

Анджи предлага да слезем до Нерано, там да хапнем набързо и да тръгваме към Позитано, защото, за съжаление, времето тече все по-бързо. Според неговия план до 19-20 ч. трябва да се приберем в Кастеламаре, за да можем до 21 да сме в леглото. Ставането ще в 3 ч. през нощта. Казва, че най-най-късно в 5:30 ще мина чекинга, да не се притеснявам. И все пак, ако не дай боже закъснея? – питам – Ее, соджорно е финире! /оставаш и край/ – смее се… Хмм, а преди три дена си нямах хабер, че го има този човек! Даа, неведоми са пътищата божии, както казват.

Нерано

е някакво селце, пръснато покрай пътя, с отбивка  надолу към морето. И по ската надолу сякаш някой е изсипал вилите и всяка е спряла където й е дошло. Но най-голямо впечатление ми прави фактът, че абсолютно до всяка къща стига път и то добър. Тесен, но напълно приличен асфалтиран път. И така е навсякъде, откъдето минахме досега. Тук долу пред плажа има един голям и добре изглеждащ полукръгъл хотел, още няколко заведения и много кратка лунгомаре с пейки под сенките на дърветата. Плажът, обаче, изобщо, ама изобщо не може да се мери с българските. Много са им нещастни плажовете тук. И този е тесен и предимно камънячест. Като си помисля какви прекрасни плажове имаме ние в България… Всъщност и в Италия има – горе, покрай Лидо ди Йезоло /била съм на плаж там, страхотен е и е по-добър дори от нашите, във всяко отношение!/, също при Римини, Остия, Байя Домиция, сигурно и другаде, но тези тук са… о, гола вода, просто не струват. Иначе гледки тук дал Господ, има та звънка, но плажовете… Ами, че плаж ли е това, да се ръбиш на някой камък… облещена като гущер на слънцето… а  наоколо да е два метра, че и по-дълбоко? Айде, мерси!  🙂
Но, живописно е, спор няма. И водата е супер чиста.
Хапваме набързо по една пица „тейк ъуей“, щраквам няколко снимки и чао!

лодките в залива на Нерано, Италия

Нерано - лодките в залива на Нерано

лодките в залива на Нерано, Италия

Нерано - ами, то, лодките са му най-интересното на Нерано :)

 

Скоро излизаме на Страда Амалфитана. Анджи кара бавно, защото пътят е тесен, най-често просто прокопан в скалите, с много и остри завои е, не позволява висока скорост и изпреварване, и е идеално асфалтиран. А гледките – о, гледките стават все по-фантастични. Анджи снизходително се усмихва на възторга ми. Тази му усмивка, този поглед… хмм, имам чувството, че ми подготвя изненада…

Костиера Амалфитана, Италия

Ла Страда Амалфитана

Костиера Амалфитана, Италия

Костиера Амалфитана - гледки от Ла Страда Амалфитана

Ла Страда Амалфитана Амалфитана, Италия

Ла Страда Амалфитана

Ла Страда Амалфитана Амалфитана, Италия

Гледки от Ла Страда Амалфитана

Ла Страда Амалфитана Амалфитана, Италия

Ла Страда Амалфитана

 

И следва май финалът  🙂

 

Очаквайте продължението

Автор: Вили


 

 

 

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

68 коментара

февр. 22 2012

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (8): Господ e… и италианец! ;)

Продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , оставихме я безнадзорно да се запознае с полицая АнджелоПоследвалата серия не е за пред деца,   после закусвахме заедно 😉 а после пак я оставихме сама, за да чака Анджело „5 минути“, за да идем за последно на гости на родáта 😉

Днес какво ни очаква? Четете, още не смея да ви кажа, само ще намекна, че редовните зрители на National Geogrphic знаят какво значи наводнение в Италия 🙂

Приятно четене:

 

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част осма:

Господ e… и италианец!  😉

 

 

Анджело прави маневра, излиза от терасата и потегля бавно. След секунди минаваме точно пред входа на хотела и виждаме, че всъщност е с четири звезди. О, куатро стеле! – възкликва и почти спира: Ее… куи… о ла? /тук или там, сочи нанякъде/ – клатя отрицателно глава, той: сей сикура? /сигурна ли си/ – Си, черто – потвърждавам.

Продължаваме полека,

той мърмори: маа, ми дио – куатро стеле, чинкуе стеле – коза импорта вераменте? ма нон импорта куанте стеле, мадонна мия!… Е пой торнаре а манджаре, е? Ай фаме.. торнаре? /4 звезди, 5 звезди… какво значение има всъщност? няма значение колко звезди са; да се върнем ли да ядем там?  гладни сме, да се върнем ли?/
Секунда чуденка, но вътрешният ми глас цъква и… е нали „андаре а манджаре пеше“ бе, Анджи? /отиваме да ядем риба/ – казвам.
О’кеей, ва бене.. – примирява се, поглежда ме с крайчеца на окото и посочва с палец: ла чинтура! /колана/ – Щраквам го. Колата литва напред.
Блея в тъмното и малко се чудя – само заради гледката или нещо предвид ли имаше Анджело, че ме доведе до този хотел.. и сякаш искаше точно тук да вечеряме ли? Или просто наистина е гладен и като всички мъже, когато е гладен… Спирачките изпищяват и аз рязко политам напред…
Спооко 😉 – нищо ми няма – и чинтурата държи здраво, и дясната му ръка светкавично се изстрелва като бариера пред гърдите ми.
Котката-самоубиец не успява и се шмугва през оградата до пътя, сподирена от една мелодична италианска „майна“… предполагам, по интонацията 😉
Следващите две-три минути Анджи насериозно ми разяснява нещо, от което разбирам само „куести кани е гатти, ла ледже, норматива, солди, комуне а Сурриенто, муничипали фунционари“ /тези кучета и котки, според закона, норматив (нещо), пари, общината на Соренто, общинските чиновници/… Кимам.. с разбиране 😉
След максимум 15 минути пристигаме до едно малко пристанище. На табела насреща пише:

Маса Лубренсе

Анджи пояснява, че всъщност Маса Лубренсе е градчето ей там, през което минахме преди минута, а това тук е марината му.
Марина? Та то няма никакви кораби из него, твърде мъничко е! Но има нисък вълнолом и между него и сушата, от напиращият вятър във водата се кандилкат няколко яхти и много повече рибарски лодки.

80061 Massa Lubrense Неапол, Италия
Отпреде му – добре осветен паркинг, на който са се „подредили“ десетина коли 🙂 В кавички казвам „подредили“, защото май всеки е спрял, както му е хрумнало – три са един до друг, един е напреки на тях, друг е някак под ъгъл към него; от другата страна пак три автомобила, уж подредени, ама кой по-напред, кой по-назад… и един грамадански черен джип лъщи по’ встрани, някак отделно от „плебеите“ 🙂
Като „държавен“ и дисциплиниран мъж, Анджи се паркира изрядно до добре подредените. Докато се тутка нещо из колата, слизам и се развъртам, оглеждам – в кьошето, до някаква зелена барака, стои едно допотопно и като изоставено в ъгъла там минибусче, бая ожулено май и с килната броня; в срещуположния ъгъл – качена на колесар малка яхта; три яки мотора с багажници, и като сгушени един в друг, явно на някои пътешественици, които може би хапват в заведението отсреща; и още десетина разни моторетки, те пък наредени като на конвръз пред едни големи саксии по края до входа/изхода на паркинга. Охо, и две нещастни, очукани колела са свели кормила, подпрени до някаква дървена будка при изхода. И няма кьорав човек, освен нас двамата – пусто, налитащ вятър и подплискване на вълнички в кея.
Насреща през улицата обаче, свети и свири – рИсторанте-пицария „При Микеле“ – аха, сигурно там отиваме, изглежда приличен и не някакъв скъп.
Решавам да извадя фотото и да цъкна едно кадро на лодките, но Анджи маха: Вилии.. алора, андиамо, мия беллаа! – отказвам се от снимката и понечвам към „Микеле“-то, но той маха наобратно: куи, дай куи! /тука, насам/
Няколко метра по-натам – а, „Таверна дей пескатори“ – вярно бе, и името й си отговаря, означава точно „Рибарска кръчма“ 🙂
Алора, синьора мия, екола! /ето там/ – Анджи ме побутва към една маса в ъгъла. Кавалерства и ме настанява на стола, който е с гръб към залата. Оф, не го обичам това място – от него нямам видимост към терена и ми е дискомфортно. По принцип винаги си избирам да седя така, че всичко да е пред очите ми. Но сега… той сяда на „моето“ стратегическо място, а аз съм с лице към него, но с гръб към всичко друго… Преглъщам – хайде, нали съм му гост.

Оная гадинка, обаче, дето е вътре в мен, вътрешният ми глас де,

взе да пророкува: трудничко ще ти е с тоя мъж, какоо.. не той, ти май ще се предадеш.. признай си… признай си… Гньетем го: млък бе, млъквай!…
Оо, не! Ставам и се премествам странично на моя ангел-спасител-пазител-хранител-водител-учител… хмм… и покорител (ли?) 😉
А’ така, вече виждам поне и част от залата, че и гледката към морето. Е, тъмно е и няма какво да се гледа навън, ама… заради идеята бе 😉
Анджи междувременно рече нещо и сега ме гледа въпросително – Скузи, си? – питам. Повтаря: Коза манджаре? – Е, коза! – нали пеше! – възкликвам
Усмихва се: о’кей, маа.. фритто? /пържена/… ал форно? /печена/ .. (не знам си още какво, каква)… Нон ло со, дарлинг – казвам – коме дичи 🙂 /не знам, както кажеш/, обаче уточнявам: маа, йо беро бирра /ще пия бира/
Бирра? – вдига вежди – перке нон ил вино? бианко, фредо, белло.. вино локале, е? /а защо не вино – бяло, студено, хубаво, местно/… – енд уот ъбаут ю? Ту? /ами ти/ – питам го. – Соно драйвър, мадам, пуртроппо.. си, сорри /шофьор съм, за съжаление/ – поклаща глава, усмихва се със съжаление… Мм, да, кофти.. язък…
Той поръчва манджите, аз мисля – всъщност, пък бих пила едно вино… тц, не ме кефи сама да си фиркам. Офф… е, щом рибата ще е „ал форно“, вино по’ ще й ходи. Ва бене, Анджи, о’кей – дай, уно бианко пер ме! Усмихва се: брааво! е джусто! /точно така/… дай ун бачо – млясс
Един чевръст младеж пристига и почва да нарежда на масата две празни чинии, прибори, салфетки, чаши, панерче с филийки, чинийка с нарязан лимон, носи салата „Капрезе“…

И изведнъж се чува резкия съдиращ пукот на мощна мълния,

виждам как светкавицата за миг засиява и се разчеква като чудовищен асиметричен паяк в тъмнината зад вълнолома… Трясъкът е оглушителен, прозорците звънтят, вият аларми…
Никога не съм виждала подобно нещо толкова отблизо. С Анджи се споглеждаме – и той е впечатлен, та само дето не се кръсти! – ми дио, инкредибиле!… ма ке граанде беллисимо, е?!… е фантастико, е?!… си, мадонна… ми дио!… /невероятно, страшно красиво, фантастично/
Нов трясък… Анджи скача, изстрелва към мен: Ту римани куи! /стой тук/ – и спринтира навън. К’во?.. Хий… ма има ли акъл, къде хукна под гръмотевиците?! Рипвам до прозореца – той търчи към колата… Охх.. пази го божее – помолвам се без замисляне… е, не, нЕма лъжа, нЕма измама – мъж е!…
Как може бе – сигурно всички мъже на този свят са програмирани така, че един от най-важните им приоритети да бъде колата им; дори повече от живота им – ето, факт!
Няколко странно тихи секунди, след които навън започват да падат тежко първите едри капки…
Анджи се връща в мига, в който плисва пороят. Отпуска се на стола си – малко задъхан, с влажна коса и мокри петна от капките по дрехите, усмихва ми се доволен – става ми топло.. и ми идва  да го зацелувам.. 😉
Удържам се, обаче, и обръщам очи към прозорците.

Навън – направо завеса. Светкавици се размазват в дъжда и тъмнината,

гърми и тътне, шум на изливаща се маса вода… Ох, особено усещане – знаеш, че нищо не зависи от теб, тръпнеш и се възхищаваш на стихията, малко те е страх, но искаш да го видиш и чуеш, да почувствуваш… на макс… нищо, че напомня на апокалипсис от американски филм.
И в кръчмата е едно… тихо такова… едно смирено… Италианците са суеверни и доста религиозни.
/И понякога си мисля, помага ли им това да са по-спокойни… или по-щастливи?… Кой знае?/

Обаче само след минутки, тихото в таверната си отива, отново се върти мелодия наполетано, отново всеки говори на висок глас… Носят ни вечерята.
А „купонът“ навън не спира, лелее…
Маалее, как ще се прибираме?… Ами колата, Анджи, да не й се случи случка там на паркинга? Вдига рамене – маа.. /сочи неопределено нагоре, все едно „божа работа“/ – и потупва с пръсти върху онази папка и диска (дзията му даде един найлонов плик да ги сложи вътре) – документи соно куи, соно импортанти… – Я, тези документи са по-важни от хубавата му кола?! Наистина интригуващо.. хм… що за човек е този полицай? Ох, има нещо, което не разбирам или ми убягва… ама… Ее, к’во ми пука, утре нали си отивам!
Алора, чич-чин, бейби! – Анджи вдига чашата с минерална вода. – Чин-чин, дарлинг, ама виното е „6“, даверо.. и жалко, наистина, че си шофьор 🙂

Е, засега сме на сухо и, макар че зафунтя усилено на пържена риба, даже е уютно.
Хапваме си сладко. Анджи отбелязва, че както атмосферата тук е пропита с миризмата на пържена риба, ако почнем да ядем и с ръце, финалменте /накрая/ ще засмърдим като котки, натъпкали се с риба 🙂
..И нали е „нон стеле“ /т.е. заведение без звезди/, хильотим се, почваме да отмахваме костиците и с пръсти, приказваме си невъзпитано с пълни уста, и скоро става ясно, че и двамата обичаме мачки… И особено пък „мичини“ /малки мацинки, котенца де, включително лъвчета, тигърчета, рошави гепардчета 😉 /… Също, че и двамата имаме доказана алергия към котки, уви!… И двамата сме почитатели на Дискавъри и Нешънъл Джиографик…
Разказва ми също, че салатата „Капрезе“ е измислена на остров Капри и затова се казва така, а той се намира еей там, зад възвишението, което пречи и оттук не можем да го видим.
Казва, че после като излезем на пътя, от по-високото горе ще ми покаже острова – ако не бил в мъгла, щял да се вижда. Искам ли утре да отидем до Капри? Или до Позитано?
Докато се чудя къде по’ искам, в кръчмата започват да се разправят на още по-висок глас /те тук по принцип си говорят на доста висок глас, на моменти изглежда даже сякаш се карат/. Та, Анджело наостря уши, става и отива при едни мъже до бара – яя.. изглежда нещо е станало…
Връща се, сяда, прави ми знак с длан да изчакам с питанката, мисли нещо… Пак става и отива при другите, включва се в разговора… Ааа, к’во става бе?!
Аз

не мога да схвана нищо, защото всички говорят много бързо и на италиански, и на наполетано.

Дочувам (разбирам) само „венто, страда, маре, ла пиоджа“ /вятър, път, море, дъжд/, ама?…

Анджело изглежда заинтересуван.. но не бих казала чак особено разтревожен. Отива до сервитьорчето, казват си нещо, после се запътва… към тоалетната изглежда, а момчето идва след секунди и тупва на масата една бутилка бяло вино. Изстрелва ми нещо на наполетано – не разбирам, но се усмихвам уклончиво и той сякаш остава доволен, врътва се и отива към бара. Хе, какво ли каза?
В кръчмата настъпва голямо оживление, говорят един през друг… уф, че не им разбирам, а може би е интересно? Анджело се връща, усмихва ми се, казва нещо, което завършва на „брааво!“ и налива и на двама ни.
Оп! Анджи, нали си драйвър бе, що реши да пиеш? Кой ще ни кара после? Почвам да къдря наум как да го попитам на италиано, в това време той дава обяснението: Ил венто (вятърът)…(нещо).. ла темпеста (бурята?)… ее.. сторм, си? /аха, бурята/… ъ… а три.. делла страда.. роуд, стрийт /моля? три, к’во? какво стрийт?/… сула страда, капире? си? /какво на пътя?/.. ъндърстенд ми, бейби?
Тц! Нон, Анджи. Трай ин инглиш, плийз, шоу ми уит хендс /опитай на английски, покажи ми с ръце/. – Оо, инглезе, ми дио! /о, на английски ли, боже – поглежда към тавана/.. ъъ … ъ, дъ трии из даун… фел.. си, коретаменте, фел он дъ стрийт, ъндърстенд? /ааа.. паднало дърво на улицата, значи/… е нон посиамо андаре… импосибиле, си… ънпосибъл то гоу, но уей торнаре а Сурриенто! /не е възможно да се върнем в Соренто/ Сенца риторно, мия белла! /няма връщане/ Ла дженте диче /хората казват/… Ее ной дормиремо куи, рагаца мия /ще спим тук/ – И се усмихва до ушите: ее, йо кредо а куесто пунто дио е кон ной! /и мисля, че в този момент бог е с нас/… си, карисима, ми Дио е италиано, даверо! Чиерс, пер ной, май лейди! /да, скъпа, Господ е италианец,  наистина, наздраве за нас/ – вдига чашата.

Браво бе!…  Господ е италианец и е с нас, затова значи и пленници на бурята ставаме… Тц-тц-тц.. ама то пък наистина, каква буря само – май наистина господ има пръст в тая работа!
Сервитьорчето носи някаква бележка на Анджи, той си вади телефона, набира написания номер и се обажда. Говори каквото говори, завършва с „ва бене, си, грацие“. Затваря: о’кей, ил ностро хотел си трова /хотелът е уреден/… и ми се усмиихва… главозамайващо…
Бинго! – вътрешният ми глас припада от радост.

Ми, наздраве!… хубаво е италианското вино.. дано не се омотам!

След малко отивам до тоалетната. По пътя до там установявам, че съм малко мека и нахилена – мдаа, признак, че трябва да мина на минерална вода.

Връщам се от кенефа и гледам – поразчистили ни масата. Анджело седи като цар насреща и ме очаква с пълни чаши за чин-чин. А насред масата се е разположила една нова елипсовида чиния с… виагра 😀  – мезе де /разни там миди, скариди, нек’ви си морски твари, дето не ги знам, но за които, нали, разправят, били афродизиак/
…Я, кой ще се сети к’во следва? 😉

Ееми, к’во – устата ми на мига се закача на ушите и по никакъв, ама по никакъв начин не мога да я върна обратно!
Анджи почва да се усмихва, поклаща глава, оставя чашата на масата и ме подканва с жест: андиамо, дите /хайде, казвай/ – Ма, ниенте, дарлинг, ниенте! /няма нищо/ – му викам…
Той не се връзва: А-ха, си… ведо уно скерцо ди нуово /да бе, виждам – някой нов виц/. Алора, дите! /хайде разказвай/
А, не, не мога да му го кажа! Не искам да го засегна!.. И неудържимо се разсмивам на глас. Той също вече се е ухилил, размахва ми показалец: йо со, ке куесто е уно скерцо, аванти, кара!… Вили, ти прегоо.. /знам, че е някой виц, хайде, давай… моля те/.
Ох, боже! Пак я втасах! 🙂

Всъщност, първо не беше виц, а виждайки чинията с морски дарове, се сещам, че ги имат за афродизиак, демек нещо като виагра. Нали така? И ме връхлита… ъъ.. една неприлична мисъл.
(Стойчо, по-добре тури една голяма червена точка тука, плийз!)  😉 (За теб – винаги! – бел.Ст.)

Забрана до 18 години

ето, слагам ;)

Та си помислям „Ааа.. о’кей, става – щото ясно е, малко ще се спи тази нощ, та, хапни си ековиагра, скъпи, да ме не мъчиш да му „бая“ после…“ – е, на мъжеството, де 😉
Ама той, нали вече си ме знае колко съм шантава, реши, че съм се сетила за виц. И като спомена „виц“, и оп, наистина в този момент ме изплющя един виц, та се разсмях на глас.
Вицът? 😉  Стойчо, не махай червената точка още 🙂 (няма, споко – бел.Ст.)

Значи, 22ч., денонощна аптека. Аптекарката – млада жена, симпатична. На нощното гише се звъни. Тя отива, отваря – мъж около 50-те.
Тя: Кажете.

Той, потрива притеснено ръце, чуди се някак…

Тя: Да?…

/той продължава да кърши пръсти/…

Тя: Ааа.. крем за ръце ли, господине?..

Той, набира смелост: А, не, не… мм…таковата… виагра!…

Тя му подава едно хапче, той, пак малко притеснено, но и някак гордо вече: А, не, дайте ми 5 броя!… Искам пет… ми, понеже.. щото тази вечер съм поканил пет дами на гости, та затова, нали.. е, разбирате, нали?!…

Дава му аптекарката пет таблетки виагра, отива си човекът.
На сутринта, към 5:30 на гишето се звъни. Отваря аптекарката, вглежда се – а, онзи, дето снощи купи 5 таблетки виагра – едва стои на крака, немощен някак, трепери, потрива леко ръце…
Тя: Какво, още 5 таблетки ли да дам?
Той: Ааа, не!.. Ннее, дамите не дойдоха… разбирате ли… един крем за ръце.
😀

Забранено за непълнолетни

Дотук беше ;)

 

Навън вече дъждът само капе, вятърът е колко да не е без хич, улицата отпред е като малко езеро, от зад вълнолома се чува приглушен грохот. Анджи ми подава плика с документите, сваля обувки, чорапи, тиква ми ги в ръцете, навива крачоли до коленете, казва: ту реста куи /остани тук/ – и заджапва към паркинга. Малее, до глезените, че и повече.
Малко се гърча, докато го чакам – след бурята направо е станало студено. Две минути и той пристига полека-полека.
Слиза, идва и… ееее.. йее!! това е то! 🙂

Не бях и сънувала италианец да ме пренесе на ръце до колата си.

Само два метра, обаче – факт! Може за някой да изглежда тъпо, но /дамите ще го разберат/ – един жест, който ме разположи да дам всичко от себе си нататък /както се казва/ 😉 (А сега дамите разбират ли защо мъжете обичат тънки и стройни дами? 😉 – бел.Ст.)

Тръгваме бавно и след 50 метра вече улицата е на по-високо и вода няма. Ла чинтура, бейби! О’кей – щрак. Газ!..
Хий! – давам си сметка, че той изпи над половин бутилка за кратко време, оо… бог да ни е на помощ!…
Но, докато си го помисля това, Анджи прехвърля хълма, завива надясно, спуска се пак към морето и за няма пет минути, ето, че се паркира пред хотела.
Влизаме, той ми посочва да седна ей там, отива на рецепцията, оформя нощувката. Хм, а’ да го видим моят полицай сега, как ще успее да уреди безпроблемно нещата – имам предвид, че аз съм без документи.
Но май няма проблем.
Любопитно ми е и ставам и приближавам към рецепцията – Анджело в това време вече набира кода – плаща с карта.
Младежът зад деска ми се усмихва любезно: бона сера, синьора /казва неговата фамилия!!/, коме стай? Волете куалкоза ин пю? /ще желаете ли нещо допълнително/
В първия момент не мога да зацепя мен ли пита, но няма други хора наоколо, само ние сме. Анджи ме поглежда: Си, кара? – А, нон, грацие – загрях, че аз съм синьората (еди-коя си)

Оглеждам обстановката… о, много добре.

Качваме се на етажа. О, и стаята е твърде добре…
Мия си ръцете, оглеждам се – оо, ми банята е супер, разкош! – свети като нова и с всички екстри – това, вана с хидромасаж, душ-кабина, бидета… джунджурии разни, четки-пасти, презервативи, тинтири-минтири – всичко си има бе!.. А аз нямам чисти дрешки и не мога да си взема поне един душ!… ее, нее.. бааси късмета! Ах, този Анджело, що не ми даде чантата сутринта!
Анджи говори с някой, който не успявам да видя, но пък виждам какво ни е донесъл – шампанско, чаши, салфетки, шоколад, купа с ягоди.. Гооосподии, ще падна – като на кино!… Но защо, защо този човек прави всичко това?!?… Ма, к’ви мангизи има това ченге?!

Навън отново започва да вали, но този път тихо, кротко, без екшън. Вратата на балкона е само открехната, в стаята е приятно и без климатик.
Полунощ е минало отдавна, от плейъра тече тихо една бар-музика – саксофон, пиано, балади… лелее, кърти! Размазва, ке умрем!
… Чин-чин, мия белла… чиърс, дарлинг… пием си шампанското, бъбрим си небреж… Обаче, малко съм в шах – очаквах едва ли не от вратата да ме подметне, но… само една лека целувка до момента. Направо му се чудя – нещо утечка по кабелите ли даде?
Е, да отида, значи, до тоалетната тогава и, мисля, че е време за сън. Пък после – к’вот дойде.

Надигам се, оп-паа… с тия гумени крака как ще стане номера сега?… ставам… стаавам… ама нещо май не ставаа… ааа.. май… май…  И как не!
Щото, да обобщим: една бира с пицата във Вико Екуенсе, 2,5 коктейла с лимончело, около 50 мл чисто лимончело, 3 чаши вино, 2 чаши шампанско, нищо че е в рамките на 4-6 часа – спокойно обувам кънките при това положение. И почвам да се хиля на всичко – такава ми е магията – смях и после сън. Лесна съм 😉

Анджи ме гледа въпросително. О, не, не мога да го измисля как да му го кажа на италиански, да се оправя: Лисн, хани…ъъ… уел, ду ю ноу, ай гот дранк! Ай капито? – и правя знак с палеца все едно пиеш.
Хе-хее, и той бавно загрява вече… хи-хи-хи…
Както и да е, вдигнах се. Влизам в тоалетната /обща е с банята/… Аах, ама как ми се иска да се окъпя само!… Хем може да ми подейства и малко отрезвяващо. И чувствам как побеснявам леко – заради липсата на чисти дрехи! И то заради него! Поне едни гащи да имах бе!
Присядам на ръба на ваната, опитвам се да намеря изход на проблема си… Анджи надниква: Вилии, ма коза фай? /какво правиш/
Коза! Искам да се окъпя – показвам с жестове – е куесто! – Недоумява: ма уна доча! /ами къпи се/
Ма коме? – подушвам си тениската – ит смелс /мирише/… арома ди пеше! /искам да кажа: мириша на риба/ – Усмихва се снизходително: одоре ди пеше, кара /т.е. поправя ме/ – което ме ядосва допълнително и просъсквам: ее, о’кей, нон импорта!
В този миг – хий! – Анджи прави: раз-два – и дрехите му излитат от банята – зяпвам от изненада – три-четири – хий… и моите фърчат след тях.. Амаа… Андж… – последно виждам как бие лек шут на вратата, която едно мазно казва „щрак“… Ооох, ама ще ме удушиш бе!… поемаме дъх, той, кръстосал поглед, шепне: ми дио.. о, ми дио.. –  Или аз тебе, мисля си, от вчера ти набирам!
Водата ни обгръща*…
Следва.

П.П. В тази „серия“ няма снимки, защото не съм снимала в описаното време. За компенсация пускам клипче с превод. Съдържанието отговаря горе-долу на очакванията, които имах в тази история. И които не се оказаха верни. Анджело излезе по-прозорлив – който е чел внимателно, разбра какво казах 😉  Впрочем, човекът на клипчето е изпълнителят на песента,  няма нищо общо с Анджело – да не помисли някой грешно де 😉
Приятно слушане:
http://vbox7.com/play:005fd35b6d

* нямах представа, че има душове с толкова широка струя 😉 – бел.Вили. Пък аз чудех да слагм ли още един знак 18 😉 – бел.Ст.

 

 

Очаквайте продължението

Автор: Вили


 

 

 

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата: КЛИКАЙТЕ НА КАРТАТА!

46 коментара

дек. 09 2011

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (2): Нá ти Неапол!

 Придължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Предния път я изоставихме самичка във влака в  Рим. А днес наживо ще разберем защо съществува израза „виж Неапол и умри!“

Не е без причина 😉

Приятно четене:

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част втора

Нá ти Неапол!

Влакът вече лети из безкрайни, педантично обработени ниви и градини, а господинът насреща ми, попрецъфтял бабанко малко над 40-те, още не сваля очи от мен. Зор ми става вече, почвам да се чувствам неудобно. И в този миг той си отваря устата: Скузи, дове сей? (откъде си).
Оо, не ми се контактува!… И не е мой тип. А най-вече не ми се говори баш сега, искам да си се насладя на пътуването… Не съм го чула!
Но спътникът ми не се предава и пак пита.
Ха! Хрумва ми спасителната идея да се направя на глухоняма – на мноого млади години тоя ми номер работеше на 100%
Мълчаливо правя няколко жеста, без изобщо да знам доколко и имат ли общо с онези на глухонемите. Изгледа ме, кимна съчувствено, рече нещо и си разтвори вестника. Уау, и в Италия сработи! Йее!…
Усмихвам се доволно, щото – малко акъл, нали, ама навреме 😉
Зяпам пак няколко минутки през прозореца, но нищо интересно взорът не види, та бръквам в джоба на чантата, вадя си GSM-ма и слушалките, които въпреки, че винаги прилежно ги намотавам, след това са винаги прилежно омотани и се буткам да ги разплитам. Та, разплитам си ги, мушвам ги в ушите, кликвам в папка „Релакс“, мелодията ме обгръъща, затварям очи и се отпускам в удобната седалка: ммм… кеффф!!…
И едната ми слушалка излита из ушото!
Стреснато отварям очи – на педя от лицето ми онзи хвърля светкавици: Ма, перке ти менти а ме, е?! – Звучи ми като „Що ме ментиш?“ /два дена по-късно разбрах, че точно това си значело/
Аз гледам като гръмната. А той, моля ви се, се впуска да ми чете „конско“. На италиански! И то на бързи обороти! Мигам, мигам на парцали, и чатвам единствено „уна белла буджия“ (хубава лъжа), „ступидо“ /глупак/, „перке“ (защо) и „ти диверти“ (забавляваш се)..
Ту-ту-туткам… паак се вкарах в ситуация бе!… ‘баси!
Онзи се тръшва на мястото си и гледа начумерено през прозореца.
Оуф… ама, как може да съм такава тъпица! Да бе, малко акъл било! Хич таман, ‘ич го нЕмам!
От тоя гаф ми минава мерака и си прибирам джаджите обратно. Но в същия джоб виждам няколкото „лукчета“, за които дори и не се сетих в самолета.
Нагло му подавам един бонбон: Пиис? /англ. „мир“/
Той, събрал веждите, резервирано: Ке.. Ке коза /какво/… ааа… Аа, пиис! Хм! – Още е сърдит, но приема: Си… бене… о’кей, грацие.
Лапвайки го, възкликва: А, ментос! 🙂
Усмихвам се най-сладко: Йеес?… Си!… Си, ментос… – пък си мисля: е, днеска явно ти е ден да те ментя  😉
С „ментоса“ и „ми пердони ти прего“ /моля за извинение/ сръднята му минава моментално. Разменяме още някоя дума и то стана 10:05, стационе Наполи Чентрале, ариведерчи а тутти паседжери!
Разделяме се с италианеца с усмивки и „чао, тутто бене!“ /всичко хубаво/
Чуквам на дървената си глава повече да няма гафове и тръгвам към изхода.

Сега, с голямо прискърбие тук ще вмъкна, че преди около три седмици, без да искам си унищожих един диск със снимки, сред които бяха и тези от Неапол. Естествено, че си умрях от яд и мъка. Сигурна съм, че фотоманиаците разбират за какво става дума, благодаря за съчувствието 🙂
Но не се отдадох на трайна скръб и, имам една програма за тъпанари (като мен), които по невнимание си изтриват снимките, та опитах да възстановя каквото/ако може от картата на фотоапарата. Но вече почти я бях наснимала отново, а условието е отгоре да няма ново снимано. Та така, от около хиляда снимки от Неапол /и района/, успях да възстановя много малка част, за съжаление.
Поради тази причина, снимките, които слагам за илюстрация, може и да не съотвествуват винаги точно на времето и мястото, за което става дума.
Е, всяко зло за добро – ето, че имам поне една причина пак да ида до Неапол 😉

И продължавам, бях стигнала до там, дето тъкмо слязох от влака:
Хм, тук си е бая горещичко. Е, обяснимо, нали от Неапол, казват, започвала южна Италия.
Надявам се нямат сиеста, както в Испания и Гърция, и с нетърпение излизам от гарата.
Аааа…

Нá ти Неапол!

Първа гледка: предгаровият площад,

пиаца Гарибалди.

Не е малък. И едва ли не на всяка сграда пише „хотел“.
Та накъде, значи, сега… хмм… озъртам се…
И пред мен цъфва смугъл сладур; със сто карата усмивка ми предлага фотоапарат. Панасоник, синьора, танте белло, нуове! /много хубав, нов/, ченто еуро! /100 евро/
Казвам „нон“. Сваля на 80, 70, 65 – „Страниера, си?“ /чужденка, нали?/, о’кей, синьора, 60 !
Нон бе, не ща! Чао, хайде! Покрай нас минават две жени и, на чист руски, едната казва на другата „Ну да, они же все воры!“ /всички те са крадци/.
Това ме подсеща за паниката на колежките ми през март и с категоричен жест отсвирвам хлапака. Премятам дръжката на чантата така, че да минава по диагонал през гърба ми, а самата тя да ми е отпред. Да. Да, това е юга – джебчии, мошеници, бандити, мафия…
И врът – обратно в гарата. Я, да видим първо, някой ще ми каже ли откъде и как да се придвижвам из Неапол.

Е, със зор беше, ама разбрах.
Да ударя едно рамо сега с малко инфо за следващите авантюристи:

  • = Централната гара е идеален ориентир. Административната й сграда стърчи нависоко и се види на/от/далече.
  • = Пиаца Гарибалди е най-фрашканото сякаш с возила и човеци място в Неапол. Тук се намира централната гара, някаква или нещо като автогара /знам ли?/, плюс един куп спирки на множество линии от градския транспорт, възлова метростанция, пък нямате идея колко паркирани коли има – игла да хвърлиш, няма къде да падне!
  • В другия край на пиаца Гарибалди /срещу гарата/, площада се пресича от Корсо Гарибалди, която не е булевард, а просто малко по-широка улица, по която вървят автомобили, автобуси и трамваи. И хора, де. Не по-широка от „Раковски“ в София. Но, все едно, по „Раковски“ да вървят двупосочно и трамваи. Та там, около 200 м вляво по Корсо Гарибалди /ако си с гръб към Наполи Чентрале/, се намира и другата гара, на Чиркумвесувиана, която е за регионалните влакове в Кампания. Оттам се тръгва за Помпей, Херкулан, Соренто и т.н. Е, месец по-късно разбрах, че може и без изобщо да се излиза от централната гара, по някакъв тунел да се стигне за 3-4-5 мин. директно до Чиркумвесувиана. Друг път, значи, ще пробвам и този вариант 🙂
  • = В метрото се слиза по стълбите пред входа на гарата, до които има червена табелка с „М“. Над тях има нещо като стъклен похлупак, на който се веят знамената на Италия и Европейския съюз.
Пиаца Гарибалди – Неапол, Италия

Много малък елемент от пъзела "Пиаца Гарибалди" - козирката в дъното е на гарата, нататък са пероните, а червената табела с "М" указва, че там трябва да слезете под земята, за да използвате метрото.

 

  • = Еднодневен билет за цялата градска мрежа е 3,60 евро, валиден е до 24 часа на текущия ден. Купува се от магазинчетата с надпис „Табачи“ или будките за вестници, също и в метрото. С него може да се ползва всякакъв транспорт из града, без туристическите автобуси, корабчетата и такситата. Трябва да се попълни името и датата на раждане, а при проверка да се показва и документ за самоличност.

И така, без карта на града, без актуална информация, т.е. неподготвена, тъй като, де факто, заминах за Рим, но осигурена вече с въпросния билет и силно желание, включвам на автопилот и се гмурвам в Неапол.

Всъщност, докато пресичам лудницата на площад Гарибалди, оглеждайки се на всички посоки, да кажа и още това-онова.
 

Наполи /Неапол/


се нарича не само градът, а и районът около него, който се разпростира приблизително на около 12 км на север и на около 20-25 км на изток в сушата, а също и островите Капри, Иския и Прочида, както и по-голямата част от полуостров Амалфи, около 1/3 от който официално се води към района на Салерно и тя се нарича Костиера Амалфитана, а неаполската част се нарича Костиера Сорентина. Но като че ли неаполитанци са склонни да неглижират това и гледат на целият полуостров като на свой 🙂

Винаги съм смятала италианския,


освен за много приятен и мелодичен, и за лесен език. Обаче никога не седнах да го уча. Малкото думички, които знаех до този момент, съм запомнила от филми и най-вече от песните, щото съм фен на италианската музика, и съчетани при нужда с английски, си ми вършеха работа… преди Неапол.
Защото в Неапол пердашат на неаполитански диалект; наричат града си „Напуле“, а себе си – наполетано. На Соренто пък казват „Сурриенто“. На официалния италиански си говорят, ако искат.
Но иначе, „наполетано“ са доста любезни и усмихнати хора и, споко, спооко(!), с чужденците говорят на… италиански  🙂
Английски ли? Мдаа, малко по-сложно е с англезето. Но има, срещат се и знаещи хора.
Надух ли ви вече главите? Ама аз сега почвам! 🙂
Добре, три минути почивка – разпуснете с една красива италианска песен. Как се казва ли? Как как, в Италия сме – естествено, че „Чувства“ 😉
http://www.youtube.com/watch?v=3omfKPNbTUY

Докъде бях стигнала?
А, да, месец март няма да го броим, сега е часът на истината!
И, ох, пресякох я най-после тая пиаца Гарибалди! Ама, голям калабалък! Според мен, от гарата до срещуположната страна, разстоянието е сигурно някъде към 300 м. А пресичането на площада прилича малко на някакъв спорт по ориентиране с препятствия 🙂
Коли, автобуси, тролейбуси, мотопеди, дълга редица сергии за какви ли не джунджурии, направо като битак – меко казано, лудница „лайт“. Чудя се как ли изглежда тая история, гледано отгоре, примерно от последния етаж на административната сграда на „Феровия“-та? /националната ж.п. компания/

 

Площад Гарибалди - Неапол, Италия

Пиаца Гарибалди - административната сграда на националната ж.п. компания "Феровиа"

 

Возилата се движат в редици. Всяка редица влиза на площада от съответната улица, прави някаква врътка и излиза от него по някоя /или същата?/ улица на отсрещната му страна. Само на трамвая релсите директно цепят в единия край. Улиците не са широки и няма бус-ленти. А усещането е за… голям гювеч, страшна гъчканица.

Сега, относно „трафико“, /от позицията на времето, обобщено/:

В Неапол има „зебри“ и светофари. Но какво от това? Горе-долу всеки пресича където си иска! А шофьорите от градския транспорт сигурно са някакви виртуози или поне със специални умения. Не знам иначе как биха се оправяли из тия тесни улици, фрашкани с движещите се, спрелите „а моменто!“, и паркираните абсолютно безгрижно автомобили.
Някоя кола решава да тръгне и, с клаксона до дупка, просто се мушва с мръсна газ сред другите, при което поне още два клаксона изпищяват. И толкова – нищо не е станало.
Много ограждения на много места /щото разширяват метрото/ и пътни знаци, колкото искаш из централната част. Но защо ли са сложени като никой не им обръща внимание на тия знаци? А непрестания слалом на безбройните мотопеди… за мен поне, са супер изнервящи – имам чувството, че основното им задължение е да вдигат адреналина на пешеходците като се целят в тях.
Шум? А! Шум е меко казано; автомобилен тътен, клаксони, полицейска сирена току вие някъде. И всички наоколо си приказват на висок тон, твърде висок, сякаш всички спорят за нещо! Пък сигурно най-важният атрибут за една кола в Неапол е клаксонът 🙂
Сложете, за капак, и жегата, която „тече“ от небето…
Е, картинката по-образно аз не мога да я опиша, нека кажат и снимките:

 

"Трафико"-то - Неапол, Италия

"Трафико"-то

"Трафико"-то - Неапол, Италия

"Трафико"-то

 

Всъщност, прочутото неаполско улично движение не е повсеместно. Има го, да, но има и улици, по които нормално си се движат возилата, а има и пусти и зачукани улички.
Из центъра пък много голяма част от улиците са еднопосочни. Само че това не пречи някой да се запромъква наопаки, особено мотопедите.

 

Центърът на Неапол, Италия

Еднопосочно движение в центъра... Да бе, да, а червената моторетка насреща?

 

Извод: „Трафико“ в Неапол е за търсачи на силни усещания. Клише, ама е истина.

От Гарибалди хванах една централна „виа“ /улица/, мисля си, да видим къде ще ме заведе 🙂

И попадам в апогея на трафико-то.

Въздухът е тежък и градът ми изглежда като по-нагъчкан и фул с лъснал от жегата народ. Къде отиват тия хора? Изобщо нямат вид на туристи, не са ли на работа? Шумно и трескаво някак изглежда – точно разбунен мравуняк! Гледам уж да снимам така, че по възможност боклуците да не ми влизат в кадъра. Не вярвате за боклука из центъра баш?

 

Боклуци – Неапол, Италия

Ами...

 

Не ме кефи да се чувствам като на митинг и криввам наляво. Оп, и като по магия хлътвам из едни стари улици, сред едни стари сгради.. В движение се развъртам като обран евреин. Красиви сгради, запуснати сгради… свежо боядисани, изгладени, реставрирани… и избелели, очукани, олюпени…

 

Центърът на Неапол, Италия

Май на всяка пиаца има, освен задължителната църква, и подобен монумент, някоя статуя или фонтан

Центърът на Неапол, Италия

Ето - фонтан, а сивата сграда между зданията зад него е църква

Центърът на Неапол, Италия

В по-близък план част от прекрасна сграда някъде из Неапол

Къщи в Неапол, Италия

Ако съдим по корниза под покрива, може би и тази сграда някога е била от красивите...

 

Обаче, по стените, докъдето е стигнала „творческата“ тийнейджърска ръка – графити, графити; паметници и огради също не са пропуснати. Еей, тия италианци, сигурно си имат специален ген за изкуство!  😉

 

Площад Гарибалди - Неапол, Италия

Пиаца Гарибалди - ето, дори паметника на толкова почитания от италианците Гарибалди не е пощаден

 

Църкви, обелиски, статуи, пиаци, фонтани. Магазини, магазинченца, улични сергии „а ла Капалъ“… и току цъфне някоя купчина боклук 🙁

 

Как живеят в тая кочина тук?

 

Виж Неапол и умри

Без думи

Църква – Неапол, Италия

За църквето не знам, но камбанарията изглежда интересна

 

Оф, жега… А! Ама нали си имам билет за градския транспорт!
Мятам се на някакъв автобус и след две-три спирки слизам, защото тук май ми е познато – мернах покрива на галерия Умберто. Тук беше и

Кастел Нуово,

Castelnuovo, Via Vittorio Emanuele, 80133 Naples, Italy

 

 

я да ида да му направя лятна снимка.

 

Новата крепост – Неапол, Италия

Кастел Нуово

 

Пиаца Плебишито не ми е интересен и затова се връщам малко назад към

Испанския квартал.

Тук пък (как’ Сийке) 😉 две синьори по пеньоари и с ролки на главите си приказват тихо(!) пред една врата; входните врати на партерните апартаменти много често са направо на улицата.

Младежи, че и девойки, пърпорят с мотопеди насам-натам, някои май разнасят пици, ако съдя по кутиите зад гърба им.
Сергийки с плодове и зеленчуци, хладилни витрини с меса и салами, риби и прочие морски твари, хляб, цветя – въпреки жегата, са направо на улицата.
О, и на места пак вездесъщият боклук – купчини във и около контейнерите… хм, намирисва  🙁

 

Уличка в Неапол

Неапол

Сергия – Неапол

Неапол

 

Ммм, тук отнякъде мирише на манджичка… А тук се носи ухание на кафе… и на току-що простряно пране… и аромат на ванилия и карамел, ммм италиански сладкиш… ммм, дояде ми се… Отнякъде се промъкна и лек дъх на водорасли и море. Море? О, ами да, та то е на 200-300 метра само!… Като от старовремска аптека ми „загорча“ край вратата на дрогерията на ъгъла… А от мацката с мобилния май дойде пък парфюмния облак…
И тук из някои улички прилича на термитник, а други са напълно пусти и като заспали. Странно, кварталът, както е стар, овехтял и мърляв, а излъчва уют. И ми харесва!
Защо казват, че бил кофти? Защото не е скъп и лъскав, и няма вътрешни дворове с басейни, край които да разпускат отегчени физиономии? Защото няма молове, а „виколо“ /уличките/ на места са толкова широки, че за да пропълзи някоя кола, аз трябва буквално да се залепя на стената, а човекът отвътре вдига ръка „споко, не бой се“?…
Отнякъде дочувам глухата шумотевица на някоя по-голяма улица с трафик. А тук сякаш съм в лабиринт. Нямам представа колко улички и уличенца кръстосах вече, много са. Но това изобщо не ме смущава. Не спирам да се удивлявам на колорита, който създава прането, което виси като гирлянди над улиците. На някои улици пък прането не им стига и са си накичили знамена – едва ли не от всяко балконче и прозорец стърчи италианското знаме. Защо ли? Много от зданията са с отдавна изгубила цвета си боя, олющени, с изронена мазилка. На места пък улиците представляват просто по-широки полегати стълби нагоре, надолу… Някъде радио свири, другаде се чува телевизор; на един прозорец плешив чичка по потник се прозява и почесва по рошавите гърди, на друг – котка се протяга на перваза; саксии с ярко червено мушкато, грамадни саксии с нацъфтели лянове пред някои врати, на места нещо като параклисчета на стената или в кьошето между две сгради…
О, ама кефи ме това място!

 

Уличка в Неапол

Оживена "виколо" /уличка/ в Испанския квартал...

Уличка в Неапол

... и не толкова колоритно "виколетто" /уличенценце/ пак там ;)

 

И е достатъчно да забавя крачка пред някоя отворена врата, за да видя почти цялото жилище – всички врати вътре са разтворени. Най-често точно срещу входната са шкафчета и мивката в кухньето, а до прозореца е масата им за хранене. На удивения ми поглед някой се провиква „Бонджорнооо!“. Другаде чувам просто едно „Сии?“ И усмивка, всеки се усмихва… Но на фотоапарата – ясно „Нон!“
Е, не се сърдя.
Еее, ама, ай’ стига бе! Сякаш съм „влязла“ в някой филм на Фелини! 🙂
От жегата и ходенето вече ми е уморено, но това сравнение ме освежава, чувствам се в сърцето на Неапол.
Усмихвам се. Не знам как изглеждам отстрани, но не спирам да се усмихвам.

Е, момиче, искаше Неапол – ето ти го! 🙂

Излизам пред някаква църква. Тукашните църкви сякаш са някак по-различни на външен вид. Как да го кажа… повечето не изглеждат нито красавици, нито са строги, а някак „а ла франга“, ако може да се каже нещо такова за църква. Досега срещнах няколко, но бяха все затворени. Тази обаче не е. Не мога да разбера как се казва, само „Мария“ някоя си, разчитам. А наоколо няма кого да попитам. Е, влизам.
Изненада! Първо, вътре е една идея по-хладно. А второ, както не прекалено ме впечатли отвън, така зяпнах вътре.
Църквата е абсолютно празна. Никой вътре! Правя няколко снимки, като все опъвам ушите – да не ми се случи случка, попа да ме заключи вътре без да иска, и да иде на обяд  🙂

 

Църква – Неапол, Италия

Част от фасадата на църквата "Мария..." еди-коя си от еди-къде си... :)

Олтар в църква – Неапол, Италия

Олтарът е скромен...

Стенописи – Неапол, Италия

... затова пък фреските по тавана ме накараха да зяпна от изненада...

Стенописи – Неапол, Италия

... както и тези по стените

 

Излизам. След няколко крачки си купувам сладолед от одрямано миниатюрно магазинче и малко по-натам уличката се превръща в стълби нагоре. Освен една котка, разплула се върху плочите от топлика, която ни ме погледна, ни реагира на „пис-пис“, никой няма. И нищо не се чува. Въдухът трепти от топло, мараня. Няма къде да седна, ровичкам из чантата и откривам някакво найлоново пликче, разстилам го на едно от стъпалата и сядам. Време е за една малка почивка, а и сладоледа, ако почакам още малко, ще трябва да го пия. /Не, не седях точно на тези стъпала от снимката, но от онази уличка не успях да възстановя снимката  🙁

 

Стъпала – Уличка в Неапол

Стъпаловидна уличка в Неапол - как ли си носят мебелите хората тук, ако трябва да се нанасят или изнасят?

 

Е, дори и само дотук да е, сбъднах мечтата си, доволна съм… Лелее, като си помисля, че само моите синчета ме знаят къде съм, никой друг хабер си няма, ни приятелки, нито дори майка ми… Да бе, да, ама не – децата ми знаят, че съм в Рим. Значи, фактически, само Господ ме знае  наистина къде съм! Малее, голям джингиби съм  😉
Чудя се на колко ли години са улиците и сградите в „Спаньоли“ /така наричат местните квартала/, колко  ли поколения хора са живели тук до момента? Съжалявам, че не съм прочела нещо по-конкретно за историята на Испанския квартал, но за пореден път благославям този, който е измислил дигиталния фотоапарат.

Е, факт! Неапол няма нищо общо с другата Италия – онази на север, която бях виждала досега!

Обаче, я, синьора, стига си разсъждавала, че няма да се класираш за влака довечера, Тръгвай нагоре към хълма, нали искаш да видиш Неапол и отгоре? Хайде, дигай се, Сан Елмо те чака! 😉

 

Сан Елмо и Чертоза Сан Мартино – Уличка в Неапол

Сан Елмо и Чертоза Сан Мартино горе на хълма /с доста зум/ ;)

следва

Автор и снимки: Вили

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

25 коментара