Archive for the tag 'яхти'

окт. 14 2013

С катамаран из Карибско море (5): Санта Лучия и остров Мартиника

С голяма мъка (и черна завист 😉 Пу-пу- дай, Боже всекиму такова пътуване!)  ще завършим днес плаването из Карибско море – с Диана и нейния катамаран. Започнахме с  Остров Мартиника, о.Санта Лусия и о.Бекия, продължаихме със  Сейнт Винсент и Гренадини:  рифа Тобаго, о.Юниън и о.Меро, после обиколихме Гренада – с островите Гренада, Кариаку и Пясъчния остров, а за последно минахме през остров Сейнт Винсент при Карибските пирати :).

Днес ще поразшетаме из остров Санта Лусия, а на Мартиника ще обуем зимните ботуши за полета до дома.

Приятно четене:

 

С катамаран из Карибско море

част пета

Санта Лучия и остров Мартиника

 

 

 

 

Санта Лусия*

Ден 11:

Тази сутрин за първи път не бяхме събудени от welcome boys. Но въпреки това навсякъде в морето беше пълно с лодки. Във всяка лодка имаше по 5-6 човека, стоящи изправени в редичка, един зад друг, с ръце зад гърба.

Карибски рибари – Сейнт Винсент и Гренадини

 

Реших да снимам едната лодка, понеже бяха много интересни, но изведнъж

един от хората започна да сочи към мен и да крещи нещо

След това всички останали също почнаха, да сочат към мен и да викат, настана суматоха и изведнъж започнаха, всички да скачат един след друг в морето. Първоначално много се уплаших, с какво предизвиках такава реакция. Но после се оказа, че всички останали лодки правят същото, но не сочат мен, а нещо във водата. Предположихме, че ловят риба, понеже всеки, който скачаше, държеше края на гигантска мрежа, и се завъртаха в кръг. След това издърпваха мрежата на лодката, като само тя заемаше половината от пространството в нея. Но така и не разбрахме, какво наистина правеха тези хора.

 

След като вече имаше достатъчно станали хора за едно динги, първите

слязохме на плажа на гъзарския хотел

Оказа се, че един шезлонг (разбирай креват с матрак и към него гигантски сламен чадър) струва 50 американски долара на ден. За щастие опъването на хавлия беше безплатно. Преди това обаче решихме, да закусим или пийнем нещо в страхотното кафенце на плажа, под гъстата сянка на дърветата. Между самите дървета и маси имаше и окачени хамаци.

Другото хубаво беше, че цените не бяха чак толкова скъпи, колкото предполагахме за хотел, чиито шезлонги струват 50 долара (на пример един коктейл беше между 7 и 12 долара, а една малка пица беше 8 долара).

Обстановката беше толкова приятна, че преди какъвто и да е плаж, решихме да разгледаме целия комплекс. Оказа се, че една нощувка тук струва между 1000 и 2000 американски долара. Но определено беше невероятен, като тези, които гледаш по рекламите за мечтаната почивка и си мислиш, че никога няма да попаднеш на такова място.

Карибски плаж – Сейнт Винсент и Гренадини

Плажът към хотела. От пред се виждат факлите, които вечер горят. А от зад се вижда единият от питоните.

Карибски хотел – Сейнт Винсент и Гренадини

Карибски плаж – Сейнт Винсент и Гренадини

 

Хотелът си имаше собствена дъждовна гора,

като половината от нея беше направена на спа-център. Спа-центърът се състоеше от много дървени къщички, построени буквално по дърветата, на различна височина и се свързваха с дървени мостчета, пътеки и стълбища. Все едно бяхме попаднали в някаква приказка.

Карибски хотел – Сейнт Винсент и Гренадини

Спа-зоната в дъждовната гора

Карибски хотел – Сейнт Винсент и Гренадини

От рецепцията на спа-зоната специално провериха, коя къщичка е свободна, за да можем, да ги разгледаме и от вътре

 

Другата част от дъждовната гора беше също оборудвана с дървени пътеки, въжени мостове и т.н., но беше предназначена предимно за разходки. Повечето къщички към хотела, ако не и всички бяха разделени със стени, и всяка разполагаше с дворче и басейнче, или поне шадраванче. Около къщичките също имаше шадраванчета, градинки, цветя и много колибрита. Забравих да спомена, че на Карибите за първи път през живота си видях на живо колибри. За тези които не знаят – това е най-малката птица в света. Има размерите на голяма пчела и е страшно красива.

След като разгледахме „нашия“ хотел разбрахме, че на 30 мин от тук и на горе в гората има друг също много скъп хотел. Имайки предвид какво видяхме тук, много се чудехме, с какво толкова може да ни изненада горния. Но никой не намери силите, да отиде да го види. По-късно разбрахме, че това е хотел „Chocolat”, където освен, че има страшно много шоколадови неща и услуги, се предлага обучение по шоколад. Всички служители са минали през такова и могат да отговарят на всякакви въпроси, свързани с шоколада. Естествено аз лично много съжалих, че ме домързя да се разходя до там.

Св. Лусия

 

В тази част на острова по принцип е пълно с подобни хотели. Особено на едно хълмче, което има директна гледка към двата питона, от другата страна на Суфриер. Там се намират хотели номер 1, 3 и 6 в света. Едни от най-скъпите на планетата. В тези хотели няма телевизори и се спазват специални правила, като например са забранени всякакви телефони, пейджъри и т.н. Ако искаш може, да си ги ползваш в стаята, но никъде другаде. Но реално ти нямаш нужда, да излизаш никъде, защото всички стаи си имат двор с инфинити басейн и всички имат една и съща гледка – към питоните. Стаите нямат стена от към двора и басейна и реално си спиш на открито.

След разходките

най-накрая отидохме и на плаж,

а после се изкъпахме в една от общите бани на хотела, където имаше невероятни шампоани, гел-душове и лосиончета. За първи път от 11 дни миришехме на толкова хубаво и се чувствахме като цивилизовани хора.

По залез слънце

отново се събрахме на сепаренцето в кафето, където пристигна някакъв саксофонист. Той седна на оградата от към плажа, така че да е между клиентите на заведението и залязващото слънце и започна, да свири. Беше невероятно. Хората в този хотел определено си знаеха работата и как да изпипват най-малките детайли.

Залез – о.Суфриер, Сейнт Винсент и Гренадини

 

След като слънцето залезе, ние най-накрая си тръгнахме от това страхотно местенце. Тази вечер трябваше да стигнем най-северната част на острова и там да чакаме подходящо време за последния сериозен преход до остров Мартиника

Това плаване се оказа едно най-страшните, които имахме.

Излезе силен вятър, бурно море, заплетоха ни се едни въжета и какво ли още не. После намерихме и разни риби на палубата. В полунощ успяхме да стигнем благополучно в марината Rodney Bay. Намерихме си местенце, да си вържем лодката. Толкова здраво я вързахме, че за първи път от 11 дни катамаранът не се клатеше изобщо. Едвам успях да заспя. През цялото време бях в очакване и напрежение, че всеки момент лодката ще се люшне, ще се разклати. Но това така и не се случваше и тя си стоеше неподвижно.

 

Ден 12:

Първата ни работа на сутринта беше, да намерим заведение с контакт, където да заредим всички телефони, фотоапарати и компютри. Напълнихме торбата с кабели, разклонители и всякакви джаджи и тръгнахме, да обикаляме заведенията на марината. Намерихме една италианска пицария, където разпънахме оборудването и седнахме да закусим. След като всички батерии бяха готови, тръгнахме на разходка из града. Оказа се супер шарено градче, подредено и спретнато, доста цивилизовано, с обилно заредени хипермаркети и молове. Нищо общо с всичко, което бяхме видели до сега.

остров Мартиника

остров Мартиника

остров Мартиника

В един от моловете

Накрая случайно

попаднахме на един плаж,

където решихме да останем следобеда. Самият плаж беше съвсем обикновен и посредствен, по нищо не се различаваше от нашите в България. Беше пълно с кафенца, заведенийца и хотелчета. Изобщо вече се усещаше, как нашето екзотично приключение е към своя край.

Плаж на  остров Суфриер

Плаж на  остров Суфриер

За вечеря намерихме един страхотен steak-house, след което се прибрахме на катамарана.

Карибска кухня –  остров Суфриер

Пържола от акула

Още не си бяхме легнали, когато на лодката ни дойде един неочакван гост – едно много сладко черно коте, което учудващо се чувстваше като у дома си, влизаше да души и проверява навсякъде.

 

Ден 13:

На сутринта установихме, че котето не си е тръгнало – намерихме го да спи на земята в кухнята, свито на кълбо. След като се събуди, започна да мяуче жално за храна и вода. Дадохме му едни наденички, които бяхме пекли преди няколко дни на скарата, след което то се успокои и си тръгна.

Този ден трябваше да направим нашия последен преход до остров Мартиника. Планираното тръгване беше по обяд, за да можем поне един път за тези две седмици плаване, да пристанем по светло на мястото, където отиваме. За това имахме малко време да се разходим като за последно. Разбрахме, че

на същата марина е закотвен корабът „Черната Перла“ от филма „Карибски Пирати“

и веднага отидохме, да го видим. Доскоро е бил използван за туристически разходки в морето, но явно вече не е толкова надежден и бяха решили, да го направят на бар. Когато ние отидохме, течеха ремонтни дейности, беше пълно с майстори и строителни материали навсякъде. За щастие ни позволиха да се качим и да си направим няколко снимки.

Черната Перла, Карибски пирати

Черната Перла

Марианата, о.Суфриер

Този човек продаваше плодове, но се беше накичил с всякакви знамена. Българско нямаше, но го знаеше точно какво е!

В 12 ч. точно опънахме платната и

потеглихме за Мартиника

Както беше по план, пристигнахме доста преди залез слънце и тръгнахме да търсим бензиностанция, да заредим лодката, понеже както е при колите под наем, така и при лодките трябва, да се върнат с пълен резервоар. Чартьорът обаче нещо ни обърка и ни прати в един огромен залив, където загубихме почти 2 часа, за да установим, че няма къде да заредим.

Остров Мартиника

Остров Мартиника

Остров Мартиника

В търсене на бензиностанцията

И така за съжаление последният ни опит, да направим поне едно приставане по светло за тези две седмици се провали.

Пристигнахме в Le Marin

и тръгнахме, да си търсим място. Но понеже не сме много маневрени, а коридорчетата са малки, изпратихме двама човека с дингито, да търсят място. След известно време дингито се върна с гребане, горивото им беше свършило, а навън отново се изсипваха кратки проливни дъждове.

Остров Мартиника

 

Намерихме мястото и започнаха мъките по приставането на едно супер тясно място между две лодки. Наложи се абсолютно всички да се включим. Едни държаха кранци, за да не одраскаме лодката в съседната и търчаха от един борд на друг. Други бяха хванали едно въже и дърпаха дружно, за да приближат катамарана, трети отговаряха за това, да не се ударим в кея, но и да се приближим достатъчно, за да можем да слизаме и да се качваме после. Все пак след два часа задружни усилия направихме най-перфектното приставане. За награда си сготвихме най-вкусната паста, този път със сладка вода и седнахме за една последна вечеря на борда на нашия катамаран.

 

Ден 14:

Сутринта имахме доста задачи, които трябваше, да свършим за много кратко време.

  • Първо, трябваше да изчистим катамарана, за да не ни глобят,
  • второ, трябваше да излезем от марината, да намерим бензиностанция и да заредим с гориво и
  • трето, в 10 ч. точно трябваше да сме пристанали обратно на Le Marin, за да предадем лодката. Ако закъснеем дори 1мин имат право, да ни глобят.
  • Четвърто, трябваше, да се молим, да не намерят никакви щети по лодката, които да ни вкарат в още разход.

 

И така, в 8 сутринта настана голямото чистене. Всеки си беше хванал някаква зона по лодката и се занимаваше с нея. За нещастие, разполагахме само с две гъби, за това прибегнахме и към тоалетна хартия. После свърши сладката вода на лодката, което ни остави само с една чешма със солена вода, която се намира горе в кухнята. Започнаха да се разнасят тенджери, шишета и всякакви съдове със солена вода, надолу по каютите и обратно. Препаратите също свършиха, минахме на веро и сапун, които също свършиха и останахме само на солената вода. Отделно имахме няколко дребни щети, от сорта на счупен капак на тоалетна чиния, или дръжка на чайник. Добре, че бях взела моментно лепило, та след като поизмихме, тръгнах, да обикалям с лепилото и да замазвам положението.

През цялото това време и целия този хаос, лодката се придвижи до бензиностанцията, зареди с гориво и се върна обратно на марината. И точно в 10 ч пристигнахме! Е, не бяхме пристанали (което обикновено ни отнемаше по два часа), но чартьорът ни посрещна и помогна да завържем лодката за кея.

И така приключи нашето невероятно плаване в Карибско море

 

Бензиностанция за яхти – о.Мартиника

На бензиностанцията

 

Но забавните случки все още не бяха. След като разтоварихме багажа, струпахме всички сакове, раници, куфари и чанти в една пицария на марината, седнахме да умуваме, как да организираме остатъка от деня, понеже полетът ни беше късно вечерта. В крайна сметка чартьорът се съгласи, да си оставим багажите в офиса им до края на работното им време, което беше до 18:00. Горкият човек сигурно много съжали, защото барикадирахме персонала отвсякъде с купчини багажи, якета, ботуши (които вечерта трябваше, да си вземем с нас в самолета).

Яхти – о.Мартиника

Една малка част от багажите

 

Междувременно наблюдавахме, как една нова група туристи се настаняваше на нашето катамаранче. Усещането беше странно, имайки предвид, че това беше нашия дом през последните две седмици и имайки предвид всичките ни преживявания, а сега го очакваха нови.

 

Яхти – о.Мартиника

Нашият катамаран (по средата на снимката) отново на марина „Le Marin“, очакващ следващите туристи, които потеглиха още същия следобед

 

Решихме, да направим един последен плаж. Уговорихме се с един таксиметраджия, да ни закара до най-хубавия плаж на острова и след това, да дойде, да ни вземе в 17:20ч.

Плажът определено не беше лош, имаше палми, зелени поляни, ситен бял пясък и т.н. Но огромната разлика между Мартиника и малките островчета на юг беше, че това е част от Франция, съответно и от Европа. Плажовете са претъпкани от туристи (основно пенсионери), цените са супер високи, в заведенията и магазините говорят само френски и се държат арогантно и надменно с всеки, който не говори техния език.

 

Плаж – о.Мартиника

Плаж – о.Мартиника

 

Решихме, да си направим една разходка до края на плажа и да намерим барче, където да седнем. Оказа се, че след една точка на плажа, всичко след нея са хотели. И за разлика от мега-луксозния и скъп хотел, в който изкарахме целия пó-предишен ден, тук не ни разрешаваха, не само да влизаме в заведенията им, но не можеше дори, да се разхождаме на територията на хотелите. Един полицай ни пресрещна и ни отказа дори тоалетна да ползваме, като отказваше, да говори на английски. Затова се наложи, да се върнем в началото на плажа и там се настанихме.

С брат ми все пак решихме да направим втори опит и да стигнем края на плажа. Оказа се, че все пак плажната ивица е достъпна за всякакви хора и хотелите нямат право, да гонят желаещите да плажуват там, стига да не им ползват шезлонгите. Но на едно място се бяха много изхитрили – бяха изкопали пясъка до една сграда на хотела, така че да стане дълбоко вирче и да е трудно, да се прекоси. А във водата точно там имаше морски таралежи и ни беше страх да влезем. За това смело минахме през къщичките на хотела, където онзи зъл полицай ни фиксира отдалече и почна, да ни гони с колелото си. Бързо се ориентирахме и намерихме плажа, където този вече нямаше право, да ни каже нищо.

Разходката определено си заслужаваше, плажът беше много красив, с издялани от дърво най-интересни кресла, столове и легла, свободни за ползване на плажа.

 

Плаж – о.Мартиника

На връщане естествено отново трябваше, да минем през хотела заради прекъснатата плажна ивица, където вече ни дебнеше полицая и ни гледаше на кръв.

Плаж – о.Мартиника

Последни карибски слънчеви лъчи

 

Малко по-късно настана време, да се връщаме към марината. Събрахме си кърпите, взехме си довиждане с морето за последно и се запътихме към паркинга, където трябваше, да ни чака таксито. За наша изненада таксито го нямаше. А трябваше най-късно в 18:00 да сме на марината, защото тогава свършваше работното време на чартьора и багажът ни оставаше вътре и трябваше, да избираме между изпуснат полет или зарязани багажи. Това беше много напрегнат момент, всички много се притеснихме, но в крайна сметка човекът дойде в 17:45 и бързо ни върна на марината.

Изнесохме багажите от вън и се почна едно подреждане, къпане, простиране на мокрите бански и хавлии по саковете и т.н.

Накрая обухме ботушите и бяхме окончателно готови за пътя на обратно.

 

Летището на о.Мартиника

Отново на летището 🙁 Карнавалните маски с тъга ни напомняха за всички преживявания и незабравими моменти, които имахме на това невероятно място…

 

За тези 14 дни преплавахме близо 400 морски мили, посетихме 11 острова (някои по два пъти), 4 държави, минахме 9 митници; видяхме акули, делфини, летящи риби, светещи медузи, маймуни, колибрита, игуани, пеликани; посетихме карнавали, вулкани, джунгли; ядохме банани и кокосови орехи от палмите и какво ли още не. А през цялото това време на всички острови и по радиото на лодката пускаха един местен хит, който така добре описваше нашето приключение: „We Ready For The Road”:
http://youtu.be/VbvYy88xILk

 

Край

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

*Което всъщност е правилното и ужасно неромантично название на Санта Лучия 😉 – бел.Ст.

Други разкази свързани с Карибските острови – на картата:
За подробности – кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе

5 коментара

мар. 21 2013

Гибралтар… и отвъд (2)

Днес ще продължим обиколката си из Гибралтар заедно с Атанас. В началото стана дума за Скалата, Мис Свят и макаците, с днес ще разгледаме по-подробно центъра на градаПриятно четене:

 

 

Гибралтар… и отвъд

част втора

Долфин Сафари

Едно от нещата, които исках да посетя и си бях набелязал още при тръгването ми от България беше да се кача на корабче, което излиза в открито море в търсене на делфини в ествествената им среда. Осъществих го още на третия ми ден в Джиб. Беше неделя, а от предишния ден си бях купил билет по Интернет (25 паунда).Следобед се явих на кея на Марина Бей (Marina Bay) – едно от трите яхтени пристанища на Гибралтар. Другите две са Куинсуей Кий (Queensway Quay) и Оушън Вилидж (Ocean Village). Оушън Вилидж и Марина Бей са в непосредствена близост едно от друго и де факто се сливат. В района им, точно на брега на морето,  се намират най-голямото казино в Гибралтар и модерни жилищни сгради, в които най-евтините наеми бяха от порядъка на 1000-1200 паунда на месец на апартамент.В самите марини пък се полюшкват множество луксозни яхти.

Част от яхтите в Марина Бей – Гибралтар

Част от яхтите в Марина Бей

 

 

В уречения час около двадесетина човека се качихме в корабчето и излязохме в открито море. От компанията, организираща пътуването, гарантираха, че

ще видим делфини

В противен случай, трябваше да ни върнат парите. Около петнадесет минути след като напуснахме пристанището видяхме първият от тези удивителни морски бозайници. Скоро се появиха и други делфини, които плуваха покрай корабчето и правеха скокове над водата, радвайки се като малки деца. Делфините са познати с приятелското си отношение към човека, който, за съжаление, не винаги им отговаря със същото. Известни са случаи на масови убийства, заради месото им, на Фарьорските острови и в Япония. За това имаше даже документален филм, който спечели Оскар.

Делфини плуват на "една ръка разстояние" от корабчето – Гибралтар

Делфини плуват на „една ръка разстояние“ от корабчето

   Малко инфо за тези сладури

Резултат на милони години еволюция, делфините са считани са за едни от най-интелигентните животни. Повечето притежават остро зрение и могат да чуват около десет пъти по-добре от човека. Предполага се обаче, че не усещат миризми, поради липсата на обонятелен нерв. Учените не са сигурни защо точно обичат да скачат над водата. Предположенията включват комуникация с други себеподобни, фиксиране на пасажи с риба, освобождаването от паразити или просто за забавление. Делфините обичат да плуват заедно с хора, а са известни случаи, в които са спасявали и живота на удавници.

Не е ясно защо делфините правят скоковете си над водата – Гибралтар

Не е ясно защо делфините правят скоковете си над водата

Сафарито продължи около час и половина, от което време около час прекарахме в открито море. Хората минаваха ту на левия, ту на десния борд, за да видят по-добре делфините, които правеха пируети и плуваха заедно с корабчето.  На няколко пъти идваха много близо и успях да направя нелоши снимки. Когато обърнахме към Гибралтар ни „изпратиха“ като дълго време плуваха заедно с корабчето. Интеракцията с тези прекрасни същества определено си заслужава. Някак си те зареждат с положителна енергия с вечната си полу-усмивка и игриво поведение.

 

Мейн Стрийт (Maine Street)

Главната улица  на Гибралтар – Мейн Стрийт (Maine Street), сама по себе си е туристическа атракция. Тя е обект на усилена търговия, а в събота и неделя буквално се задръства от хора, главно туристи. Понякога на нея може да видите и макаци, слезли от Скалата на разходка в града.

Главната улица Мейн стрийт – Гибралтар

Мейн стрийт

Главната се простира от Кейсмейтс Скуеър в долния си край до Трафалгарското гробище в горния. На нея има магазини за сувенири , за техника, цигари, алкохол, барове, ресторанти, заведения, а за атракция са поставени и червени телефонни кабини, каквито има в Лондон. Тъй като в Гибралтар цигарите и алкохола са безмитни, много хора идват от Испания, за да си купят от тях. През границата е позволено да се изнася само едно бутилка алкохол и един стек цигари, но режимът не е строг и се проверява багажа само на тези, които се сторят съмнителни на граничарите. Това, разбира се, е предпоставка за контрабанда и има хора в Ла Линея, които се занимават именно с това.

Червените телефонни кабини създават илюзията, че сте в Лондон – Гибралтар

Червените телефонни кабини създават илюзията, че сте в Лондон

На път за работа обикновено преминавах

по цялата дължина на Мейн Стрийт,

тъй като офисът, в който ходех по работа, беше в горния й край. Пътьом винаги пресичах малък площад, на който се намира

„Манастира“ (The Convent) –

резиденцията на губернатора на Гибралтар от 1728 година насам. Името на сградата идва от факта, че първоначално е била францискански манастир. Можете да я познаете по това, че пред нея стои на стража гвардеец в шотландска поличка. Срещу „Манастира“ се намира къщата на стражата на губернатора с две лъскави оръдия отпред, с които туристите не пропускаха да се снимат за спомен. До “Манастира“ се намира и пъбът „Ядосаният монах“ (The Angry Friar). Самото заведение не е кой знае какво, но служи като ориентир за площада, на който се намира.

"Манастирът" със стражата отпред – Гибралтар

„Манастирът“ със стражата отпред

Друго нещо, покрай което винаги минавах на път за работа, беше огромен билборд по случай Диамантеният юбилей на кралица Елизабет начело на Великобритания. През юни, по случай 60-годишнината й от възкачването на престола е имало големи тържества, а градът е посетен от сина на Елизабет Втора принц Едуард и съпругата му Софи. Елизабет е коронясана за кралица на 2 юни 1953 година след смъртта на баща й Джордж Шести (заекващият крал от филма „Речта на краля“). Единственият друг британски монарх, който е празнувал Диамантен юбилей е кралица Виктория през 1897 година.

Билборд по случай Диамантения юбилей на кралицата

Билборд по случай Диамантения юбилей на кралицата

Горният край на Мейн Стрийт завършва с огромна арка, наречена

Портата на референдума (Referendum Gates)

Кръстена е така след референдума през 1967 година, на който местното население решава с категоричните 99 процента да остане под британски суверенитет. След арката вляво се намира

Трафалгарското гробище (Trafalgar Cemetery)

В него са погребани войници, ранени в битката при Трафалгар (21 октомври 1805 година) и по-късно починали от раните си в Гибралтар. Срещу гробището е издигната статуя на предводителя на британската флота – адмирал Нелсън. Всяка година, през октомври, тук се извършва специална почетна церемония с поднасяне на венци в памет на загиналите. Битката при Трафалгар е най-значимият британски военноморски успех по време на Наполеоновите войни (1803-1815). В нея е разгромена смесената френско-испанска флота, а смъртта си намира самият Хорейшио Нелсън (като чуя първото име на адмирала нямам как да не се сетя за „От местопрестъплението“ и Хорейшио).  Днес, негова статуя (на Хорейшио Нелсън, не на героя на Дейвид Карузо) е издигната също в средата на площад Трафалгар в Лондон.

В последните ми дни в Гибралтар накупих от магазинчетата на Мейн Стрийт редица сувенири за роднини и приятели в България. Разнообразието е огромно – магнитчета, картички, фланелки, шапки, ключодържатели, химикалки, значки и какво ли още не. Ликовете обикновено са на Скалата на Гибралтар, на маймунки или на делфини. Най-големият хит са плюшените маймунки, които пищят като истински като ги стиснеш.  Чух, че било изгодно да си купиш и техника от Джиб, но не останах особено убеден в това . Вярно, имаше голямо разнообразие на таблети, смартфони, фотоапарати, лап топи, но цените им не ми се видяха по-ниски от на други места.

Юропа Пойнт е най-южната точка на Гибралтар

Юропа Пойнт е най-южната точка на Гибралтар

Юроп Пойнт (Europa Point)

Въпреки, че е с територия по-малка от седем квадратни километра, Гибралтар си има и

градски транспорт, състоящ се от осем автобусни линии

Един ден хванах автобус номер две от Кейсмейтс Скуеър, за да стигна до най-южната точка на Джиб – Юропа Пойнт (Europa Point). Цената на пътуване е един паунд, но се излъгах, че си взех сингъл билет, защото после научих, че билет за целия ден струва паунд и половина.

Europa Point, Гибралтар

   Юропа Пойнт е мястото, на което водите на Средиземно море срещат тези на Атлантическия океан.

Гибралтар е само на 24 км от Африка и, при ясно време, оттук може да се види планината Джебел Сиди Муса на мароканския бряг, за която се предполага, че е вторият стълб на Херкулес. Е, аз не я видях, тъй като пристигнах при доста мъгливо време и имаше видимост само на няколко километра в морето.

При ясно време от Юропа Пойнт може да се види Африка. Нямах този късмет – Гибралтар

При ясно време от Юропа Пойнт може да се види Африка. Нямах този късмет При ясно време от Юропа Пойнт може да се види Африка. Нямах този късмет – Гибралтар

 

 

Мястото за наблюдение е обезопасено с парапет, тъй като брегът е висок и осеян с клифове, в които, една след друга, се разбиват хиляди вълни, пръскайки вода на няколко метра във въздуха.

Интересното е, че при Юропа Пойнт са събрани заедно джамия и църква. Има и

фар,

който хвърля светлина на 27 километра в морето. Маякът е построен за три години – между 1838-ма и 1841-ва. Напълно е автоматизиран през 1994 година и, ако за някой това е интересно, е единственият извън Острова, за който се грижи Trinity House – органът, отговарящ за морските фарове на територията на Великобритания (да, имат си и такава институция). Исках, разбира се, да разгледам фара отвътре, но нямаше как, заради огромните надписи „Влизането на външни лица строго забранено“.

Фарът на Юропа Понт хвърля светлина на 27 км дължина – Гибралтар

Фарът на Юропа Понт хвърля светлина на 27 км дължина

    Църквата при Юропа Пойнт

е католическа и носи името Shrine of Our Lady of Europe, което  може да се преведе като Храм на Дева Мария на Европа. Интересното е, че сградата е превърната в църква, след като преди това е изпълнявала предназначението на джамия. Метаморфозата настъпва, след като испанците завладяват Гибралтар от маврите през петнадесети век. Новите господари на полуострова построяват параклис, а в него може да се види малка статуя на Дева Мария с Младенеца на ръце. И двамата са короновани, а Божията майка държи в ръката си скиптър с три цветя, символизиращи Любовта, Истината и Справедливостта. Близо два века църквата се радва на просперитет, а много моряци от акостиращи кораби минават през нея за молитва и правят различни дарения. През 1979 година Папа Йоан Павел IIофициално одобрява  почитането на Дева Мария като закрилница на Гибралтар. През 2009 година храмът е удостоен от Папа Бенедикт XVI със Златна Роза – рядък знак на почит, който се дава от Ватикана.

Джамията, построена с дарение от краля на Саудитска Арабия – Гибралтар

Джамията, построена с дарение от краля на Саудитска Арабия

   Джамията Ибрахим-ал-Ибрахим

е построена през 90-те години след дарение на стойност пет милиона паунда от краля на Саудитска Арабия Фахд. Освен място за молитва, към нея има още училище, зала за лекции и библиотека. Тя е единствената джамия в Гибралтар, която обслужва мюсюлманската част от населението, наброяваща около 2000 човека. Ибрахим-ал-Ибрахим е най-южно разположената джамия в континентална Европа и една от най-големите в света, намираща се в немюсюлманска държава.

   Летището

Стигнахме и до

Гибралтарското летище – едно от най-странните в света

Това, което го прави такова е, че единствената му писта се пресича по средата от автомобилен път. И то, не някакъв второстепенен, а от Уинстън Чърчил Авеню – главната пътна артерия на полустрова, която води от и до границата с Испания и ежедневно се използва от хиляди автомобили и пешеходци.

Пешеходци и МПС-та чинно чакат излитането на самолет – Гибралтар

Пешеходци и МПС-та чинно чакат излитането на самолет

Във времето, по което кацат или излитат самолети, светва червен светофар

и пътят за северната граница се затваря с две бариери – една откъм Гибралтар и една откъм границата. Това се повтаря по няколко пъти ежедневно. По-рядко в понеделник и вторник, а най-често през уикенда, когато е най-натоварено откъм полети. Обикновено на ден има от три до шест кацания и излитания.

По време на цялата процедура хората и колите остават блокирани от двете страни на пътя и чакат чинно от петнайсетина минути до два часа. Полетите обикновено са следобед, така че, ако пресичате границата преди пладне, едва ли ще се наложи да чакате. Най-добре  предварително се осведомете кога има полети от сайта на летището: http://www.gibraltarairterminal.com/. Едва ли ви се иска да попаднете в двучасова „тапа“, ако бързате да стигнете някъде. Веднъж и аз имах шанса да видя процедурата по кацането и излитането от летището отблизо, при което самолетът мина буквално на стотина от бариерата. За мен си беше атракция, но на местните сигурно им е писнало, защото няколко човека започнаха да нервничат и да повтарят „Come on! Come on!”.

Самолет на Бритиш пресича Уинстън Чърчил Авеню, за да излети за Лондон – Гибралтар

Самолет на Бритиш пресича Уинстън Чърчил Авеню, за да излети за Лондон

Дори и да няма полети, в час пик се образуват големи задръствания от коли на границата –  сутрин на влизане в Джиб и вечер на излизане. Аз не съм имал „удоволствието“ да попадна в такова, но се случваше някой колега да праща и-мейл от смартфона си до служебната поща: „Не минавайте през границата с кола. Тук е ад!“.

В момента,

компаниите, които изпълняват полети от и до Гибралтар, са три – EasyJet, Monarch и British Airways

Лети се само до Англия – Лондон и Манчестър, а от лятото на тази година трябва да стартират и полети до Бирмингам. По времето, когато бях в Джиб имаше и такива до Ливърпул, но бяха спрени заради слаб интерес.

Дълги години Испания не позволява самолети от и за Гибралтар на летят над нейна територия и блокира достъпа на Джиб до европейското въздушно пространсто. На това е сложено край през 2006 година след тристранно споразумение между Испания, Великобритания и Гибралтар. В резултат, Iberia започва да изпълнява полети от Гибралтар до Мадрид и обратно. Линията обаче просъществува само две години, след което е спряна по икономически причини. Нова авиокомпания – Andalus, възстановява връзката с Мадрид, добавяйки нова линия – до Барселона. Тези полети се осъществяват само няколко месеца и също са прекратени, заради липса на достатъчно интерес, а днес Andalus вече е в историята и не същестува като авиопревозвач. Така, понастоящем единствената въздушна връзка на Джиб е с Острова.

Гибралтар може да се похвали с чисто нов и модерен терминал на летището, който беше пуснат в експлоатация, докато бях там. Новият терминал е близо два пъти по-голям от стария, който ще бъде разрушен и превърнат в паркинг.

 

Стотонното оръдие

В края на 19-ти век, във Великобритания са конструирани четири огромни стотонни оръдия. Две от тях са били предназначени за отбраната на Гибралтар, а другите две – за Малта. Едно от двете гибралтарски чудовища е запазено и до днес и може да се посети срещу входна такса от един паунд. Веднъж и аз отидох да го видя с колегата и приятелката му, с които бяхме на върха на Скалата.

Предназначението на оръдието е било отбрана на западното крабрежие на Гибралтар, а размерите му са наистина внушителни. Има цев дълга над десет метра и може да изстреля снаряд на близо 13 км разстояние. За да се подготви за работа трябват близо три часа, а за зареждането му са необходими 35 човека. Един снаряд за оръдието тежи около 900 килограма и се изстрелва със скорост 300 метра в секунда.

Сто тонно оръдие (на заден план) – Гибралтар

Сто тонното оръдие (на заден план)

Освен, че разгледахме подробно оръдието, минахме и през музея към него, в който се разказва за смелостта на един войник от 1902 година. Тогава, в чест на посещението на висш генерал, се готвят пет залпа, но оръдието засича след първия от тях. Следват неуспешни опити за втори изстрел и генералът пита има ли доброволец, готов да бъде спуснат в цевта на оръдието, за да помогне за изваждането на невъзпламенения снаряд. Предполагам, че е последвала дълга пауза преди напред да излезе висок и слаб войник, който се наема със задачата. Последният се справя успешно и е изваден невредим, а в знак на признателност е повишен в сержант.

За последно, 100-тонното оръдие е използвано през 2002 година, за да оповести началото на Гибралтаро-Малтийската конференция. Успоредно залп изстрелва и неговият „близнак“, съхранен и до днес В Малта.

Плажове

По източното крайбрежие на Гибралтар има няколко плажа, които стават за къпане. За да стигнете до тях, след като пресечете летищната писта, идвайки от Испания, на първото кръгово движение трябва да завиете наляво. Дясната посока ще ви отведе към центъра на града.

Ако ги посетите през седмицата, в работно време (както правех аз), плажовете не са пренаселени, а дори напротив. През уикенда е нещо различно, особено на

най-дългия  – Източният плаж (Eastern Beach)

Той е и най-слънчев, тъй като не е засегнат от сянката на намиращата се в непосредствена близост Скала на Гибралтар. До него е рибарското заливче

Catalan Bay (Каталунският залив),

на което можете да акостирате, ако търсите спокойствие от тълпите на Източния плаж през уикенда. На мен ми беше любим и на няколко пъти си изкарах доста релаксиращо там.  Макар, че времето беше топло в края на септември и началото на октомври, водата все пак си беше хладка и трябваше човек да прояви доста психика, за да се потопи изцяло в нея. Аз се престраших да нагазя до малко над колената, колкото да запиша топване в гибралтарски води. При Каталунския залив има и шикозен хотел сред скалите, от чиято тераса можете да се радвате на прекрасна гледка към плажа отвисоко, докати си пиете кафето.

Плажът Catalan Bay – Гибралтар

Плажът Catalan Bay

 

 

До Catalan Bay се намира

Sandy Bay (Пясъчният залив),

който е най-спокоен от плажовете по източното крайбрежие, но и най-труднодостъпен. В Гибралтар съществуват още Western Beach (в непосредствена близост до границата), както и Little Bay и Camp Bay (близо до Юропа Пойнт), но не съм ги посещавал, така че не мога да дам някакво конкретно инфо за тях.

Ботаническата градина - чудесно място за почивка на сянка в жегата – Гибралтар

Ботаническата градина – чудесно място за почивка на сянка в жегата

Ботаническа градина

В подножието на Скалата, точно до началната станция на лифта се намира Ботаническата градина на Гибралтар. Много приятно местенце, на което можете да поседнете сред зеленината на различни растения. Единственият път, когато влязох станах свидетел на сватбена процесия. За градината няма такса вход и е добра опция за кратка почивка преди пешеходен щурм на Скалата или дълъг преход до най-южната точка на Джиб – Юропа Пойнт. Последното не го препоръчвам. По-добре жертвайте паунд и половина за целодневен билет за градския транспорт.

Част от флората на Ботаническата градина – Гибралтар

Част от флората на Ботаническата градина

Виктория Стейдиъм (Victoria Stadium)

Непосредствено до летището се намира Националният стадион на Гибралтар – Виктория Стейдиъм. Съоръжението е с капацитет 5 000 зрители, а на него играе мачовете си националният отбор по футбол на Гибралтар. Представителният тим на Джиб все още не е допускан до участие в световни и европейски квалификации. Значителна роля има силната опозиция на Испания във връзка с членството на полуострова в Европейския футболен съюз УЕФА. През 2007 година, Испания дори заплашва, че ще бойкотира всеки турнир, до който Гибралтар бъде допуснат до участие. Едва миналата година УЕФА прави Джиб свой временен член. Всички надежди на местната футболна асоциация са насочени към конгреса на европейската централа през май тази година. Очаква се на него Гибралтар най-после да придобие пълноправно членство.

Виктория Стейдиъм, сниман от Гибралтарската скала – Гибралтар

Виктория Стейдиъм, сниман от Гибралтарската скала

   Футболистите в Гибралтар, разбира се, са аматьори,

които играят в свободното си време, докато практикуват своите професии. Има местно първенство, в което най-интересните имена са Ман Юнайтед ФК, Челси ФК и Бока Хуниорс, кръстени на едноименните грандове. Единственият професионалист и най-голяма звезда на националния отбор е халфът Лиъм Уокър, който рита в английския Портсмут. Феновете на полустрова се надяват, с евентуалното присъединяване на Гибралтар към УЕФА, повече местни играчи да имат шанса да отидат да играят в чужбина, а под Скалата да пристигнат за квалификационни мачове някои от топ отборите на Стария континент като Англия, Германия, Италия, Португалия, Франция, а защо не и неприятелски настроената Испания. Така че, кой знае, след някоя и друга година може да имате шанса да гледате в Джиб мач с участието на звезда от калибъра на Кристиано Роналдо, Йозил, Шави, Рууни, Бензема или някой друг.

 

Поглед към Скалата привечер от Ла Линея – Гибралтар, Испания

Поглед към Скалата привечер от Ла Линея

Ла Линея

Ще ви разкажа и за един съвсем различен свят от богатия Гибралтар, който се намира от другата страна на границата. При напускане на полуострова по суша се озовавате в

Ла Линея де ла Консепсион

или просто Ла Линея. С население от 65 000 души, градът е сериозно засегнат от икономическата криза в Испания. Много от младите хора го напускат, а безработицата по официални данни е ужасните 40 процента. Стряскащо, но и леко подвеждащо, тъй като Ла Линея е основен източник на работна ръка за обслужващата сфера на Джиб. Същите хора, които работят на полуострова, се видят безработни в Испания, но получават заплата в Гибралтар. Всяка сутрин няколко хиляди испанци – чистачки, детегледачки, строителни работници, продавачи и др. пресичат границата. Вечер с тях се прибират и много чужденци, работещи на полуострова. Заради скъпите наеми под Скалата, повечето от тях живеят в Ла Линея, където може да се намери сносно жилище срещу 500-600 евро на месец. Имах трима български колеги, които също живееха за по-евтино в Испания, въпреки че работеха в Гибралтар.

Центърът на Ла Линея – Испания

Центърът на Ла Линея

Ла Линея е в най-лошо икономическо състояние от градовете в Андалусия, която от своя страна е най-зле от всички области в Испания. Дълговете на града, трупани с години, са за стотици милиони евро, а работниците в администрацията не получават редовно заплатите си.  Средният дълг на човек от населението е около 3000 евро, което нарежда Ла Линея на второ място в цяла Испания, веднага след Мадрид.

Окъсаното испанско знаме в Ла Линея е като отражение на окаяното икономическо положение на града – Испания

Окъсаното испанско знаме в Ла Линея е като отражение на окаяното икономическо положение на града

Бедността, безработицата  и историческия спор с Великобритания за полуострова са озлобили местното население, у част от което, се усеща

неприязън към богатия Гибралтар

Има изолирани случаи на нападение над англичани, които се прибират късно вечер от работа. Веднага след границата има алея с магазини, която през нощта е безлюдна. Тя е известна сред работещите в Джиб като “Run, chicken, run” тъй като трябва да я пресечете максимално бързо и без много-много да се оглеждате, ако не искате да ви нападнат и ограбят.

 Алеята "Run, chicken, run" – Ла Линея, Испания

 

Юдит – унгарката, която споменах по-рано при описанието на Скалата, ми разказа за един такъв случай. Най-добрата й приятелка, също унгарка, има гадже – англичанин, който се прибирал през нощта след работа до късно. На въпросната алея  бил приближен от испанци, които го попитали „Do you speak English?“ и след отговора: „Yes, I do”, последвали няколко бързи удара, свалили от гърба му раницата, в която бил лаптопа му, и офейкали. Затова, разполагащите с по-добри финансови възможности чужденци предпочитат да си взимат къщи под наем в затворени комплекси по крайбрежието на Коста дел Сол и да пътуват всеки ден с кола до Гибралтар. В един такъв, в Естепона (на около 35 км от границата с Испания, по средата на пътя за Марбея), живеят въпросният британец и унгарската му приятелка днес. Преместват се там в търсене на спокойствие след инцидента в Ла Линея и, доколкото разбрах, им предстои женитба.

"Нежно" пожелание към Гибралтар, написано от ла линейци – Ла Линея, Испания

„Нежно“ пожелание към Гибралтар, написано от ла линейци

 

   Ходих до Ла Линея на няколко пъти

за среща с българските колеги. Веднъж, на алеята „Run, chicken, run”, един от тях ми показа машина, която доста ни развесели. Беше подобна на тези, които пускат шоколадчета и безалкохолни напитки, но отделенията на тази бяха заети с артикули от секс шоп. И не бяха само кондоми, но не ми се влиза в подробности да описвам другите неща. Който е любопитен, нека види на място!

Машината с интересните артикули – Ла Линея, Испания

Машината с интересните артикули

   Иначе в Ла Линея има много приятни заведения

Веднъж бяхме в тапас бар, друг път – на аржентински ресторант. Останах с впечатлението, че местното население не е от най-работливите. Чиновниците обикновено не си помръдват пръста след два следобед, а чух и за следната схема – много хора работят някъде в продължение на шест месеца, след това напускат и шест месеца карат на обезщетения. Независимо, че не са съкратени, явно им се полагат, заради твърде социалната политика на Испания. Напук на безработицата, ла линейци, обичат да се веселят. Не пропускат традиционната си сиеста и пълнят заведенията вечер.

По време на 45-дневния ми престой си направих три екскурзии извън Гибралтар – еднодневна до Марбея, двудневна до Танжер в Мароко и тридневна до Мадрид. В следващите две части ще разкажа за кратките ми пътувания до Марбея и Танжер. А Мадрид може да почака за отделен пътепис някой друг път.

 

Очаквайте продължението

Автор: Атанас Стратиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Гибралтар – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГАЛВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ

13 коментара

окт. 17 2011

Пътуване до Порто Ерколе, регион Тоскана, Италия

 Продължаваме поредицата за Италия. Този път Янита ще ни води в курорта на известните, богатите и красивите – Порто Ерколе. А това, че аз не съм го чувал, означава само, че имам да работя още върху моето богатство и красота 😉

Приятно четене:

Пътуване до Порто Ерколе

регион Тоскана, Италия

 

Живописните морски градове Порто Ерколе и Порто Санто Стефано са най- красивите градове, които се намират на полуострова Монте Арджентарио и са сред най-известните курорти в италианския регион Тоскана, провинция Гросето.

Порто Ерколе е малък град,

разположен в южната част на полуострова, впечатляващ любителите на пътешествия със скалистите си местности, крайбрежната си ивица с плажовете Фениля и Джанела и с нощния живот. Без подозрение, че ще се влюбя в този град и че точно там ще преживея толкова хубави емоции, се озовах в Порто Ерколе в средата на август, в най-унищожителната жега, но пък отново със страстният любител на пътешествия сред приятелите ми- Санти. След изнервящо и продължително лутане из задръстените с автомобили улици или с разхождащи се по бански хора, най- после намерихме място за паркиране. И градът хвърли в очите ни първото си предизвикателство, от което загубихме картина и говор: ето тази величествена панорама към залива, заради която изпитах противоречиви емоции: от възторг и екстаз от видяното, до блокиране на всичките ми сетива от емоционално изтощение.

Порто Ерколе, регион Тоскана, Италия

За мен историята на едно място е начин за неговото опознаване, забележителностите му пък са средство за сприятеляването ми с непознатия свят, а емоцията от преживяването- възможността да се впиша като част от този свят. По същия начин опознаваха Италия и приятелите ни, които бяха с нас и с които се скитахме заедно из страната Мира, Оги и Грета.

Та

историята на Порто Ерколе

започва от средата на първото хилядолетие, когато градът е създаден от рибари, които са дошли от Рим и са се заселили в региона. Официално населеното място е отбелязано в историческите хроники и документи като град през 15 век, когато се присъединява към Република Сиена. В средата на 18 век Порто Ерколе влиза в границите на Тоскана.

Port Ércole, Monte Argentario Гросето, Италия

 

Сред забележителностите на градчето е

испанската крепост Rocca Spagnola,

която се оказа близо до мястото, на което изоставихме автомобилите си и започнахме новото си приключение. Ето защо се заизкачвахме по стръмния прашен път нагоре към крепостта, от който се откриваше друга величествена панорама към залив, плажове и един остров, който пък на вид приличаше на египетска пирамида.

Порто Ерколе, регион Тоскана, Италия

 

Безименният остров, който хората наричат просто L’Isolotto,

никак не е с правилна пирамидална форма. Това обаче установихме, придвижвайки се нататък по панорамния път, отвеждащ до крепостта, застрашително надвиснала на ръба на скалите. Така и не разбрaхме дали островът е обитаем, но определено беше красив, гледан от нос Рока.

Порто Ерколе, регион Тоскана, Италия

Почти примряли от жега, най- после се изкачихме до прословутата Испанска крепост, която ни посрещна намръщена и затворена за неканени гости. Единственото, което видяхме през дебелите железни решетки на входната й врата, бяха забранителните табели и началото на приветлив двор, който подмамваше с прохладната си сянка. С надежда да трогнем с молбите си домакините, използвахме звънецът. За съжаление обаче, не бяхме допуснати да разгледаме вътрешността, а също беше порязана и надеждата ни за някаква бъдеща благосклонност. И така Rocca Spagnola опознахме благодарение на интернет от линковете, които предоставям на вниманието ви тук. Разгледайте ги, има защо:

Разочаровани от случилото се, поехме към среща с другите забележителности в Порто Ерколе, за които разпитвахме хората, шляещи се като нас по улиците в най- голямата жега. Всички обясняваха, че трябва да видим и другите три крепости: Форте Филипо, Форте Стела и Света Каролина, построени през 16 век, когато градът е бил под контрол на испанците. Или пък историческият център в Порто Ерколе, в който се намирала църквата „Свети Еразъм“.

Свети Еразъм всъщност е покровител на града,

както и на рибарите. Празниците в чест на светеца се организират през месец юни, а празничното шествие на хората, понесли на ръце една рибарска лодка със статуята на Свети Еразъм, преминавало триумфално през целия град. И всяка година лодката била различна по вид и по украса. Друг празник, за който ни бяха разказали местните хора, е някакъв пиратски празник, който си представих като пиратски хелоуин, вдъхновен от легендите за съкровища, закопани от пирати в региона и разбира се, никога не открити. Мира, Оги и Грета се заеха да откриват непознати забележителности, а ние със Санти избрахме маршрут към Porta Sienese, за да видим отблизо часовниковата кула и паметната плоча на Караваджо. От мястото на върха на скалите отново се откриваше приказна панорама към залива, а ебонитовите облаци, които се колонизираха в небето над него, щедро обещаваха дъжд.

Порто Ерколе, регион Тоскана, Италия

Да, Порто Ерколе е известен и с това, че в града на 18 юли 1610 година, е приключил своя живот основателят на бароковата живопис Микеланджело Мериси да Караваджо; един от най- големите италиански художници, част от картините на когото са собственост на музея във Ватикана. Местната история уточнява, че тялото на художника било намерено на плажа, причината за смъртта на Караваджо остава неизвестна, известно било само, че смъртта го застигнала в момент, когато той рисувал пейзаж на морския бряг. Преди известно време медиите разпространиха информацията, че тленните останки на Караваджо са намерени в някаква крипта в Порто Ерколе, факт, който няма да обсъждам, защото не е бил цел на моето посещение в града. От височината, на която се намирахме със Санти, забелязахме един вълнолом и разходката ни продължи в тази посока.

Порто Ерколе, регион Тоскана, Италия

Свечеряваше се, но и заради мрачното небе натежало от бодливи облаци, което падна ниско и опря лакти в околните хълмове, денят се стопи, а с него и представата ни за време. Дълго останахме на вълнолома, около нас от едната страна беше морето- проснато като безкрайно сиво- синьо отчаяние, шумолящо с приятен глас, а от другата- градът, със светлините си и шумните тълпи тинейджъри, които се събираха на групи, сядаха около нас и огласяха цялата околия със смях и викове. Сякаш упорито се опитваха да надвикат връстниците си, които пък си организираха парти на борда на корабче, закотвено на около 200 метра във водите на залива пред нас. И когато шумотевицата стана непоносима, със Санти си потърсихме друго място за спокойно съзерцание на морето и околният свят.

Порто Ерколе, регион Тоскана, Италия

По цялото протежение на дългата няколко километра крайбрежна алея в Порто Ерколе са смушени един до друг хотели, къщи, магазини, ресторанти, кафенета и какво ли още не. Алеята описва полукръг около яхтените пристанища и нощем свети в различни светлини.

Порто Ерколе, регион Тоскана, Италия

Ето я отново, погледната от друго място, в непосредствена близост до пристанището, което пък допълваше градският колорит с наблъсканите си една до друга стотици бели малки и големи яхти, лодки, корабчета и всякакви други плавателни съоръжения.

Порто Ерколе, регион Тоскана, Италия

Всъщност, яхтите за Италия никак не са признак за грандомания, богатство или луксозен живот. Повечето от италианците си ги купуват втора ръка употреба на цени от 3000 евро нагоре и плащат наем за кея в рамер на 300 до 500 евро, в зависимост от общинските такси.

Порто Ерколе, регион Тоскана, Италия

Та това огромно пристанище за яхти, както още голф-игрищата, красивата инфраструктура, археологическите или исторически забележителности, възможностите за великолепна лятна почивка и т.н. привличат в Порто Ерколе туристи от цял свят. Градът е посещаван от Род Стюарт, Майкъл Дъглас, Катрин Зита -Джоунс, Брук Шийлдс, а Том Круз има даже къща там. Не, че сме я открили де.

Порто Ерколе, регион Тоскана, Италия

Уморени от жегата със Санти предпочетохме по чаша кафе някъде около кейовете, далеч от суматохата на централната улица, далеч от трудно пробиваемата тълпа от разхождащи се хора, далеч от всичко и всички. Влажността на въздуха беше непоносима, едва се дишаше. Имах усещането, че с лепкавия сгъстен въздух вдишвам и кристалчета морска сол. Обещанието на небето за дъжд така и не се случи. Брегът беше покрит с едър белезникав пясък, в който проблясваха хиляди кварцови очи.

Порто Ерколе, регион Тоскана, Италия

Беше гореща нощ, прогорена от едри звезди и посечена от светлини. Седяхме със Санти на брега като избягали от морската памет късове време. Морето се разливаше в индигово, а малките му вълни просъскваха, когато се разбиваха в камънака. Над нас в черното на небето висяха едри звезди и проблясваха в хладно диамантено сияние. Толкова беше хубаво, че и на оня свят ще си спомням за този миг в Порто Ерколе. Все ми се беше случвало да се влюбя в красиви места, които срещах, докато се скитах по света, но този път беше различно. И обещах на морето да се върна на същото място, със същата компания и със същата емоция. И си обещах. Непременно.

Порто Ерколе, регион Тоскана, Италия

Ако не ми вярвате, адресът е лесен: Италия, регион Тоскана, провинция Гросето, Монте Арджентарио и … Порто Ерколе.

Порто Ерколе, регион Тоскана, Италия

Автор: Янита Николова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Тоскана – на картата:

12 коментара

сеп. 22 2011

Из Фримантъл, Австралия

Днес Изабела ще ни води до една австралийска затворническа колония – Фримантъл. 

Приятно четене:

Из Фримантъл, Австралия

Как се създава нова държава?

С победна битка, с преврат, с бляскава победа, с възстание, с дързък окупаторски акт, с вълчица, с божие обещание, с всенародно преселение, с чудо, с разцепление, с декларация за независимост, с международно споразумение? А, защо не със затвор? Малко необичайно, ще кажете. Да, ама уникално. И малко неловко за бъдещите граждани на страната, ще настоявате вие. Да, ама на британския крал Джордж Трети изобщо не му пукало за бъдещите наследници на затворническата държава. Нито пък го вълнувала ососбено съдбата на обеднелите му поданици.

Велика Британия тъкмо намерила начин да се отърве от низшите, презрените и бедните като ги праща със затворнически кораби в Новия свят (разбирай Америка), когато най-неподходящо и непочтително американците вземат, че обявяват своята независимост. И Великобритания загубва така удобно разработения канал за износ на нежеланата си мизерия.(Да не коментираме изобщо загубите от несъбрани данъци върху чая.) За някоя друга не толкова велика империя и не толкова богопомазан крал това би било съкрушителен удар, достатъчен да причини моментален икономически срив, културен упадък, скубане на коси, посипване с пепел, самоокайване и загуба на хегемония. Крал Джордж Трети, обаче имал скрити козове. Не в ръкава, както било популярно из тогавашните игрални зали, а в Южния Пасифик.

Там, където прославените холандски мореплаватели видяли само пясък, негостоприемна и безперспективна пустош, човекоядни туземци (В Нова Зеландия), зловещи черни лебеди (в Пърт), непристъпни скалисти брегове, пусти океани, никакви съкровища(капитан Вилем де Фламинг бил официално хокан и порицан, задето след дълга и скъпа експедиия по целия западен бряг на Нова Холандия, се върнал с две мидени черупки. Не избегнал високопоставеното мъмрене и Тасман.) британецът Кук открил невиждани красоти, тучни морави, пищна зеленина, изобщо земен рай.(Невъобразимите трудности и изпитания на бъдещите заселнически колонии ще докажат, че обективността не била най-високата добродетел на капитан Кук. Малко романтични и на места направо пожелателно-измислени били разказите му, но тогава вече било твърде късно за опровержения.) Крал Джордж веднага пренасочил затворническите кораби натам. (Което е малко нелогично като си помислиш – защо ще наказват нарушителите на закона с изгнание в рая. Ама, коя съм аз да диря сметка на светлейшата коронясана персона и нейните премъдри умозаключения.)

Бизнесът със затворниците бил толкова успешен

и така се разрастнал по източните брегове на Южния континент, че британският губернаторът на Нов Южен Уелс изпратил през 1826-та година капитан Стърлинг на разузнавателна мисия по западния бряг. Капитанът от своя страна толкова харесал долината на река Суон (онази същата с черните лебеди), че три години по-късно лично повежда три кораба със заселници натам. С намерението да създадат достопочтена земеделска колония, уповаваща се на божията милост и на труда на ръцете си. Никакви затворници и затвори. Висок морал, честен труд и граждански свободи трябвало да гарантират благополучието на новата колония. Нарекли я Суон. На името на реката.

Скоро след установяването на заселниците в устието на реката капитан Стърлинг с известна изненада  открива, че мястото не е много подходящо за земеделие. Почвите били песъчливи и неплодородни. Как точно е успял този факт да му убегне при първото посещение на мен лично ми е малко загадъчно, защото и до днес с просто око се вижда, че Фримантъл е построен на пясъчния плаж (може би защото аз съм със селски земеделски произход, а пък капитанът бил благородник и прекарвал повече време в морето нежели на сушата, та оттам разминаванията ни в оценките за земното плодородие), но тъй или инак Стърлинг бил неприятно изненадан от несполучливия старт на мисията и трябвало да вземе спешни мерки, за да гарантира просперитета на колонията. Решили да разделят поселището на две – пристанище в устието, което днес се нарича Фримантъл и е нещо като квартал на Пърт и земеделска колония на 30-тина километра нагоре по течението, където днес се издига бляскавата стена от небостъргачи на Пърт сити.

Продължете>>>

No responses yet

Switch to mobile version