Етикети: шосе

Полша на мотор 3

През Литва към Люблин в Полша (част 12 от „Из Русия с мотор“)

Започваме края на пътуването с мотор към Русия. Започнахме с подготовката и визите, първия ден пропътувахме от София до Унгария, през втория – от Унгария стигнахме до Бяла Подляска в Полша, третият ден –...

Москва: M10 или пътят Москва – Санкт Петербург  (част седма на „Из Русия с мотор“) 9

Москва: M10 или пътят Москва – Санкт Петербург (част седма на „Из Русия с мотор“)

Продължаваме пътуването с мотор към Русия. Започнахме с подготовката и визите, първия ден пропътувахме от София до Унгария, през втория – от Унгария стигнахме до Бяла Подляска в Полша, третият ден – това беше...

Бале в Китай 16

Бале в Китай

Пътеписът днес ще ни води на странно за произнасяне място – Шен Жен, Жен Шен или Шенжен в Китай. Но нека оставим Бале да ни разкаже за него – за трудовия делник на китайския народ.

Приятно четене:

 

 

Бале в Китай

На 23-ти ноември 2011 година реших да посетя приказно красивия китайски град Жен Шен, разположен в южната част на провинция Гуанджоу. Първата ми работа беше да посетя моите приятели, брадатите сарафи от “Pacific Exchange”, където се сдобих с впечатляващо количество китайски юани.

Юани – Китай

От юаните приветливо се усмихваше другарят Мао Дзедун

 

 

В добро настроение

потеглихме към Китай

и след около час се озовахме на китайската граница. Там вежлив офицер от емиграционната служба ни уведоми, че няма да ни пусне, защото нямаме китайска виза. Прати ни в една стаичка, където срещу 170 юана на човек, издават китайска виза. В чакалнята имаше един очилат индонезийски келеш с вид на пълен отличник, зад когото се наредихме ние. Келешът плати 170 юана, получи си визата и замина в неизвестна посока. Останахме двама клиенти срещу четирима служители със строг китайски вид. Мен ме викаха поне три пъти на ралични гишета. Един неумолим господин ме накара да се взирам в уеб-камерка, друг ми даде няколко хартийки, трети ми поиска да му дам хартийки, четвърти ме накара да се подпиша със специална химикалка. В крайна сметка всички се объркаха и ни издадоха китайски визи, но забравиха да ни вземат таксата. Така икономисахме около 40 евро. След броени минути се озовахме в чудния китайски

град Жен Шен

 

град Шен Жен , Китай

 

 

Първата ни работа беше да си купим билети за метрото, но машината изписа йероглифи и отказа да ни издаде билети за метрото. Приближих внимателно до една кабинка, в която седеше китайски господин в униформа. Аз му казах: “Тикет, тикет, билет!”. Господинът се обади по радиостанцията и повика ушев. Ушев ни заведе до машината и ни показа карта на метрото. “До коя спирка искате да отидете” – попита ушев. Аз му посочих една спирка и внимателно наблюдавах какво ще направи ушев. Така се научих умело да купувам билети за метро, до произволна, избрана лично от мен спирка.

Shenzhen, Guangdong, China

 

Повозихме се на метрото, а аз предупредих Бубка да си стиска чантичката, защото в Интернет бях прочел, че чудният китайски град Жен Шен гъмжи от крадливи китайци. Слязохме на уречената спирка и се изкачихме по ескалатора

изпълнени с възторг от чудния китайски град Жен Шен

Пред нас се разкри следната гледка:

 град Шен Жен , Китай

 

 

 

Видяхме, че китайците умело съчетават традиционното с модерното, след което  продължихме своята вълнуваща и изпълнена с предизвикателства обиколка. Не след дълго се озовахме в лунапарк, където пъпчиви китайски младежи играеха на билярд, а девойките танцуваха непристоен танц, подскачайки върху светкащи плочки. Времето беше много горещо, а слънцето печеше безпощадно, от което на мен ми пресъхна устата и ми се допи бира. Скоро открихме един древен боабаб, увит в най-фина китайска коприна, а от дясната му страна имаше малка бакалия.

 

град Шен Жен , Китай

 

 

Аз влязох и понеже говоря малко китайски, поздравих бакалина с думите: “Ни хау!” Бакалинът отвърна на поздрава ми с думите: “Ни хау!”.  Не можах да се сетя нищо друго на китайски, затова отидох до фризера, извадих една запотена бира “Тсингтао” и я показах на бакалина. Бакалинът ми показа четири пръста. Аз му подадох четири юана и си отворих бирата.

Тази част на приказнокрасивия Жен Шен ни омръзна и

се повозихме на метрото до Двореца на пионерите.

Дворецът на пионерите нямаше нищо общо със софийския дворец на пионерите, така че седнахме в една пицария “Пица хът” и си поръчахме две пици.

Веднага, след като изядохме пиците, аз декларирах, че вече познавам неимоверния китайски град Жен Шен до най-малки подробности и предложих да вземем влак до някой друг удивителен китайски град, където да научим повече за бита на отрудения китайски народ. Незабавно се придвижихме до

Северната гара

Северната гара беше огромна и изумително модерна.

Северната гара на град Шен Жен , Китай

Северната гара

 

 

Срещу фасадата на Северната гара видяхме шосета, които бяха по-огромни и по-модерни от самата Северна гара.

 

Шосе – град Шен Жен , Китай

Гигантските китайски шосета ни изненадаха със своята чистота и красива подредба

 

 

 

Побързахме да влезем в Северната гара, но от там ни изгониха. Попитахме гаровия служител защо ни гони, но това само го разяри още повече и служителят ни напсува на китайски език. Единственият избор, който ни оставаше, беше да се пробваме с междуградската автогара. Решихме да изберем възможно най-интересната дестинация и разгледахме разписанието на автобусите.

Разписание на автогарата – град Шен Жен , Китай

 

 

 

 

Разписанието не ни свърши кой знае каква работа, поради което се качихме на първия потеглящ автобус. Автобусът беше пълен с китайци. Когато се качихме, китайците видимо се развеселиха и ни проговориха на китайски език. В отговор им казах: “I would like to buy two tickets!”. Китайците се развеселиха още повече и започнаха да говорят бързо и на висок глас. Аз извадих малко юани от портмонето, размахах ги и викнах: “Тикет, тикет, билет, фараусвайс!”. Китайците щяха да се пукнат от смях и ни направиха знак да седнем. Така потеглихме с висока скорост и съвършено безплатно към посоката, в която пътуваше въпросният автобус.

От автобуса – град Шен Жен , Китай

Поради високата скорост снимките от автобуса станаха малко размазани

 

 

 

Пътувахме колкото пътувахме, а наоколо се редяха чудни китайски гледки. Видяхме дори хора запрегнати като волове, а също уличен продавач на шарени четки, който беше омотан с маркуч. За съжаление не мога да публикувам снимки на омотания с маркуч търговец, тъй като го заснех само на видео. На една спирка се качи китаец на средна възраст, който носеше грамаден електрожен. Китаецът постави електрожена пред единствената врата на автобуса, така че от този момент нататък, всеки, който би желал да се качи или да слезе от автобуса, биваше принуден да прескача електрожена. Скоро съгледах някакви съборетини и незабавно пожелах да се разходим сред тях. На първата спирка прескочихме електрожена и забързахме към съборетините. Купих си още една студена бира “Тсингтао”, а един водач на тук-тук ни бибипна с клаксона. Минаха и няколко моториста, а също и жена с оранжев елек, която беше запрегната в каручка. След 5-10 минути достигнахме съборетините.

Съборетини с палма – град Шен Жен , Китай

 

 

Над съборетините се извисяваха бананови палми, а открих и едни боклуци.

Боклуци – град Шен Жен, Китай

 

 

Поразрових боклуците, но Бубка ме задърпа и ме отведе. Тя принципно не обича да ровя в боклуците и винаги ми прави забележка. Зад една барака попаднахме на странна китайска машина, на която беше намотан пъстроцветен канап.

 

 

Странна китайска машина – град Шен Жен, Китай

Странна китайска машина, на която беше намотан пъстроцветен канап

 

Непосредствено до машината седеше китайка с чехли и дънково елече, която везеше везмо. Поздравих китайката с думите: “Ни хау!” и я фотографирах.

Китайка – град Шен Жен , Китай

 

 

 

 

Скоро изгубихме интерес към този район и се отправихме към един пущинак, през който се виеше стръмна пътека. Напредвахме предпазливо по пътеката, защото имаше огромна вероятност от храстите да изскочи непознато китайско животно и да ни ухапе. За съжаление пътеката беше блокирана от мрежа, опъната на бамбукови пръти и се наложи да се върнем по обратния път.

Пътека – град Шен Жен , Китай

 

 

Аз подадох на Бубка ръка, защото пътеката беше много стръмна, а почвата – глинеста.

Продължихме своята китайска авантюра с обиколка на жилищен квартал, по чийто улици бяха наредени кокошкарници. Китайски селянин беше натопил една заклана кокошка в леген с вряла вода, а група старци играеха на играта ма-джонг. От местния супермаркет си купих бита “Тсингтао” и закрепих апарата върху кашон от банани, за да направя снимка на самоснимачка. Тутакси изникна един дребен нещастник, който размаха ръце и ме изгони. За щастие скоро се натъкнахме на спирка на ес-бана и аз умело купих два билета за най-далечната посока. Качихме се на перона и зачакахме като същи китайци.

Спирка на ес-бан – град Шен Жен , Китай

 

 

Спирката беше декорирана с плакат, изобразяващ препускащ ес-бан на фона на модерни жилищни сгради и козируващи милиционери.

Плакат – град Шен Жен , Китай

 

 

 

Ес-банът ни понесе с шеметна скорост, а моя милост се залепи на прозореца, в търсене на интересни места, които да разгледаме. Возихме се поне 15-20 километра, а през това време слънцето залезе и стана тъмно и страшно. Преминавахме покрай язовирни стени и безлюдни степи, докато най-накрая се появи жилищен квартал, в който примамливо светеше нощен пазар.

Пазар – град Шен Жен , Китай

 

 

 

Търговците шумно предлагаха своите стоки, но ние не успяхме нищо да си изберем, поради простата причина, че нямахме представа за какво служат стоките.

Пазар – град Шен Жен , Китай

Пресни китайски стоки с неясно предназначение

 

 

 

Пазарът ни отегчи, а шумните търговци надуха главите ни, така че свърнахме по по-малките улички, което беше добра възможност за мен да се изпикая. Изневиделица съзрях много малка и тясна, абсолютно тъмна пролука между две сгради, по която бяха наредени неравно големи парчета бетон. По продължение на пролуката вървяха тръби, между плочите бетон зееха дупки, а отгоре капеше вода. Пролуката излъчваше отвратителна миризма и аз тутакси пожелах да влезем вътре и да видим накъде води. Бубка се ужаси и настояваше веднага да се махнем от зловещата пролука, но аз отвърнах, че съм твърдо решен да проуча пролуката и на нея не й оставаше нищо друго освен да ме последва. Когато очите ми се адаптираха с тъмнината, забелязах, че по тръбите тичат едри плъхове, но премълчах този факт с оглед да не нарушавам душевния мир на любезната си половинка. Преминахме благополучно на отсрещния край, където се мъдреше нечия тоалетна чиния.

Тоалетна чиния – град Шен Жен , Китай

Тоалетна чиния в южнокитайския град Жен Шен

 

 

 

 

След този изнурителен и изпълнен с опасности ден, краката ни отмаляха, а на мен много ми се допи бира. Договорихме се да седнем в откритата кръчма недалеч от спирката на ес-бана и аз да изпия няколко големи бири от престижната китайска марка “Тсингтао”.

Бале с бира Тсингтао – град Шен Жен , Китай

 

 

 

 

Разположих се удобно в стилната южнокитайска кръчма и изпих няколко бири от престижната марка “Тсингтао”, наблюдавайки действията на една кокошка, която се разхождаше между мръсни легени и тенджери, кофи за боклук и един ръждив чайник.

Кокошка с чайник – град Шен Жен , Китай

 

 

Автор: Бале


Снимки: авторът

 

 

Други разкази свързани с Китай – на картата:

Сандански – Попови ливади (Папаз чаир) – Гоце Делчев – Пловдив 20

Сандански – Попови ливади (Папаз чаир) – Гоце Делчев – Пловдив

Нямам навика да слагам два последователни дена разкази от една и съща страна (в случая България), но т.к. имах късмета да бъда един от последните, минали през Кресненското дефиле преди да го затворят и един от първите, минали по пътя Сандански – Попови ливади (Папаз чаир) – Гоце Делчев, то ми се стори че приключенията ми от миналата седмица могат да бъдат полезни на всички, пътуващи към Сандански и Мелник от вътрешността на страната.

Имам и снимки, които ще кача в размките на деня, а сега – приятно четене:

Сандански – Попови ливади (Папаз чаир) – Гоце Делчев – Пловдив

и обратно 🙂

Пътни наблюдения с елементи на разсъждение 😉

Наближаваше Никулден и дойде време да изпълня едно обещание към роднини  – трябваше да заведа един племенник от Сандански до Пловдив. То теоретично и с такси може, ама друго си е да те вози чичо ти 🙂

Съботата беше съпроводена с домашни ангажименти (пак свързани с носене – ама не ме жалете, не съм за оплакване 🙂 ) и по тоя повод от София тръгнах малко преди залез и много след като проливния дъжд(о-сняг) беше започнал и чистак-бърсак новата южна дъга на Околовръстното да бъде затворена заради пороя (да си спомняте старото околоврсътно кога е заливано? Аз – не се сещам. Права е Юлия Латинина, когато казва, че няма природни – всички катастрофи са техногенни! Най-скъпият пътен участък в Европейския съюз очевидно е с порочен проект, който не предвижда факта, че на нашите географски ширини вали дъжд) Как и да е – по радиото предупредиха за затвореното Околовръстно и започнах да споменават Перник и Струма.

Подминавах Перник,

когато по радиото казаха за блокираните спелеолози в пернишката пещера Духлата. Вече започна да вали гнусен мокър сняг, но аз бях доволен, защото сравнитекно бързо подминах Драгичево и Перник. Така и не разбрах дали между Перник и Долна Диканя пътят е отворен в посока Кулата – знаците за Кулата водеха към Радомир и тръгнах натам. На Радомир изпуснах отклонението за Долна Диканя – светофарът не работеше, беше тъмно и изобщо не го видях, но се усетих навреме – обърнах на 3-400 метра по-надолу, и се върнах в правия път 😉

198, Gotse Delchev, Bulgaria

Дъждът се превръщаше в сняг, радиото вече споменаваше залетия край Дупница път, но че Е79 все още не е затворен , въпреки,  че Струма стига до ръба на бреговете си. Дупница минах успешно, въпреки реките течащи по шосето – на няколко места, там където са автокъщите преди града, имаше участъци, заливани от съседните склонове – но с внимателно каране можеше да се мине (интересно какви ли са били щетите на автоджамбазите – нали знаете, че колите в авто-къщите не са застраховани обикновено).

Някъде около Симитли – преди Кресненското дефиле –  има един дълъг прав участък, където всички изпреварват, а Струма тече плътно вдясно от пътя. Е, там моя милост има навика да спира да погледа реката (мога да изпреварвам не само на този участък, а реката си заслужава да се погледа) И този път не изневерох на традицията и спрях да я видя. Е, ВИДЯХ Я! Не сте виждали подоно нещо – мощен, ама МОЩЕН речен поток отнасяше пернишкия дъжд към Бяло море – водата стигаше буквално на метър от бетонния ръб на пътя. Тогава разбрах и значението на думата БУЧЕНЕ – вярвайте ми, вие не знаете, освен ако не сте били вероятно на Ниагара. Точно това БУЧЕНЕ няколко часа по-късно завлече цял самосвал с шофьора му и 3 дена камионът не можа да бъде намерен, а към момента, в който пиша това, шофьорът все още е в неизвестност.

Всъщност

минах през  Кресненското дефиле около 6 часа преди реката да разруши пътя  за Гърция и да завлече камиона…

(Господи, благодаря Ти! Можеше да съм аз… )Всъщност към оня момент и не предполагах (то, кой ли?), че през нощта пътят ще пропадне. Все пак трябва да отбележа, че още по това време  (вечерта), по пътя и покрай реката имаше коли и хора на Гражданска защита и очевидно наблюдаваха ситуацията (полиция нямаше, но Гражданската защита беше там). Предполагам, че точно заради това и са успели да затворят на време пътя през дефилето – видели са свличането достатъчно рано, за да спрат движението и да пратят камиони да запушват дупката – не че това помогна на завлечения шофьор и камиона му, но поне нямаше „цивилни“ жертви. Но шофьорът на камиона заслужава, ако не друго, поне  една улица да бъде наречена на негово име.

И така –

стигнах до Сандански жив и здрав,

пийнах си, че и отдавна не го бях правил, та спах като къпан.

На другия ден, сравнително късно, тръгнахме натоварени към Пловдив, а познати бяха звънели по телефона да слушам радиото, че пътят бил затворен.

Малко отклонение:

Между Сандански и Пловдив има няколко варианта за минаване, като ако сте с такси ще ви прекарат през Дупница, Самоков и Костенец (или даже и Ихтиман, ако не внимавате!), но за мен разумният маршрут е през Симитли, Предела, Якоруда, Юндола, Белово, Пазарджик или евентуално след Юндола към Велинград и после Пазарджик. Вече бях минавал преди месец, но в обратната посока през Белово, Юндола, Предела и не бях разочарован – участъкът между Юндола и Якоруда беше в ремонт, но кърпежен и може да се минава спокойно, ако не ти се налага да минаваш всеки ден оттам.

Та и днешният план беше да минем  Сандански-Кресна-Симитли–Предела–Якоруда–Юндола–Белово–Пазарджик–Пловдив, но дядо Боже беше решил друго. Както казах, познати звъннаха да слушаме радиото, но докато излезем от Сандански по радиото нямаше никакви новини и, ако познавате района – на т.н.Мамин Кольо (буквално на половин километър от изхода на града) – стоп, полиция, едни рейсове правят обратни завои, какво става – дефилето е затворено, каза полицаят, трябва да минете по пътя за Гоце Делчев! Ееееееееееегахси… Обръщаме обратно и тогава и радиото каза, че пътят през Кресненското дефиле е затворен заради придошлата река (мисля, че още не споменаваха за изчезналия шофщор на камион, но може и да бъркам – беше ми достатъчно притеснено и без друго, та може и да се бъркам).

Малко отклонение и малък урок по география🙂

Всички завършили немската гимназия при Грегъри знаят интересният факт, че границата между България и Гърция НЕ МИНАВА по планината Пирин, а по планината Славянка. Други пък знаят, че планината Славянка е известна и с името Али ботуш и е гранична за България и Гърция, а Пирин изцяло се намира на българска територия. Пътят от Гоце Делчев към долината на Струма преминава между двете планини, „успоредно“ и в непосредствена близост до гръцката граница. Освен това там някъде трябва да бъде и мястото, където е убит Яне Сандански.

Още малко отклонение, специално за нео-носталигиците: т.к. пътят минава на няколко километра от границата, преди 1989г влизаше в граничната зона и практически беше недостъпен без специално разрешение (интересно, защо Викилийкс не казва нищо по въпроса?). Мои колеги от казармата бяха ходили на едно занятие в района на този път между Места и Струма и се върнаха от там с лафа „Свързочници? Неуспели танкисти“ по адрес на свързочниците от други поделения участвали в същото занятие  (това беше военна тайна, но т.к.са минали повече от десет години от случката, вече не нося наказателна отговорност 😉 Всъщност точно техните разкази бяха събудили желанието ми да мина някой ден и от там, а все нямаш повод, пък и за този път никога нищо не се казва по радиото или телевизията – истинска Terra incognita, за която знаеш, че съществува, но не познаваш  човек, който е бил там

Вече имаше повод  да мина оттам, така че всички останали факти можех да установя експериментално 😉

За да тръгнете към прохода Попови ливади

(или Папаз чаир, както се опитаха да го лансират по телевизията в следващите дни)  от долината на Струма има две отклонения – едното е при Марикостиново , а другото е малко по-близо до Сандански, на около километър по-на юг от отклонението за Петрич и Мелник. На това отклонение има табела за Гоце Делчев, въпросът е да го забележите 😉 Но нали се движа с GPS  – никакви незабелязани табели не могат да ме уплашат. Ако идвате откъм Кулата – по-добре свийте при Марикостиново. Ние идвахме от север (от Сандански)  и, както казах, на километър след табелите за Петрич и Мелник, на главния Е79 има табела за Гоце Делчев.

Пътят минава през някои известни за енолозите и любителите на виното села – Хърсово, Катунци, има една и Враня. Точно в тази Враня се събират и двата пътя идващи от Е79 (нашия и този от Марикостиново). Самото кръстовище си е най-обикновено селско кръстовище и при първото ми минаване от там, ако не беше ГПС-а щях да се забия в неправилния завой (два дена по-късно отново минах на два пъти оттам – вече имаше табела СОФИЯ, сочеща към Гоце Делчев, а и имаше патрулиращи гранични полицаи, които насочваха при нужда към правилната посока).

Катунци, а и всичките останали села изглеждат сравнително пусто – изглежда цялата им слава, крепяща се на виното, не се крепи върху налично население. Въпреки, че самото Катунци не е малко селище, но и то и всички в района изглеждат леко запустели. Но за сметка на това, на всяко кьоше се продава наливно вино 😀

Пътят се вие наляво-надяно и нагоре-надолу – пейзажът е красив, но нямах време да спирам, за да снимам, подминаваме ВЕЦ-а на Горно Спанчевци и започна същинското изкачване. Е, оттам си е истинско катерене – пътят е нормално широк и в първите километри даже е с нов асфалт. Вече по високото севижда, че пътят се реновира сериозно, но основният му участък е в ремонтно състояние, без да е проблем за карането – достатъчно стръмен е, за да могат тировете да карат много бавно, но има и достатъчно честно прави участъци, така че да могат да бъдат изпреварвани. Проблем беше само ако се съберат 3-4 тира и два автобуса, но и тогава могат да бъдат изпреварени. Иначе пътят не е като за главен, още повече че в този първи ден на затварянето на Кресна, целия трафик от Кулата за София му се наложи да мине по този път и имаше наистина доста коли.

Гледките на места са зашеметяващи!

Проблемът беше, както казах, че пътниците ми изпитваха див ужас от предложението да спрем и да снимаме, пък и гонехме час, дет се вика. Всъщност при този трафик наистина не беше разумно да се спира – то и нямаше кой знае колко уширения на пътя, за да стане това безопасно, но си обещавам, когато отворят Е79 отново, да си направя специални екскурзия по пътя между Сандански и Гоце Делчев – заслужават си гледките 🙂

Най-високата част на прохода се казва Попови ливади и има някакви хижи или нещо като почивни станции и лагери. Височината е малко над 1400 м.н.в. Точно преди „върха“ има табелка сочеща, към лобното място на Яне Сандански, и не съм сигурен, дали мястото не е на отсрещния склон – а отсреща означава, острещната планина , която се намира на 150-200 метра, а вие продължавате да се движите по почти вертикалния склон на Пирин. Та „отсреща“ значи, че вие се движите по склона на Пирин, под вас има една цепнатина, на която не ѝ се вижда дъното, а на 100-200 метра остреща е вертикалнат почти стена на планината Славянка (Али Ботуш). Е, те такова е 🙂

Горе на Попови ливади

има и паметник на Гоце Делчев, като е изобразен както си трябва с пушка в ръка и мустаци, а не както е по новите постановки в Скопие – на кон (вие как си ги представяте войводите на планински чети на кон???)

Оттам започва също толкова стръмното слизане – деца, не натискайте спирачките, а карайте на първа, ако на втора ви е бързо! Сериозно говоря – стръмно е и взимайте пример от тираджиите: те не натискат спирачки по такива спускания, а пъплят бавно на включена скорост. Което все пак дава шанс да бъдат изпреварвани. Както казах вече – пътят е толкова стръмен, че тировете не са проблем за изпреварване – но имайте пред вид, че и вашите спирачки са подложени на топлинен тормоз – така че – умната! Пътят като че ли прилича на южния склон на Шипка, като може би е по-тесен все пак. Въпреки всичко – тук изпреварвам по-лесно тировете, отколкото на Шипка. (сигурно е по-стръмно или тировете карат по-внимателно заради непознатия път – не знам?)

Страната откъм Гоце Делчев се минава доста по-бързо отколкото склона от към Сандански, и даже се чудех дали не се заблуждавам, но при повторните ми премниванаия оттам през следващите два-три дена разбрах защо ми се струва така: Гоце Делчев е на 560 м.н.в, Попови ливади („върха“ на прохода) е на 1400 (или малко повече), а Горно Спанчевци (от санданската страна) е на около 350 м.н.в.

Първите километри и от двата склона са добре асфалтирани, като нагоре си личи, че е в процес на оправяне.

Стигнахме Гоце Делчев

и спряхме за почивка, чакаше ни пътят за Пловдив. Тук вече се подвоумих: и GPS-ът и табелата на кръговото сочеха посока Пловдив през Доспат, здравият разум говореше в полза на Разлог и Юндола – реших все пак да послушам табелата и GPS-а, още повече, че в тази посока не съм пътувал никога (между Гоце Делчев и Доспат), а алтернативата към Разлог и Юндола съм я минавал и друг път– кой не  се е връщал от Гърция или Банско по долината на Места? Затова – смело напред към Сатовча и Доспат.

Долината на Места – гледка от Родопите (Гоце Делчев - Сатовча)

Долината на Места – гледка от Родопите (Гоце Делчев - Сатовча)

Пътят започна обещаващо – широк, нов асфалт и вече доста по-лекото изкачване на Родопите. Не ме разбирайте погрешно, но помашките райони на България изглеждат … много добре. Селата, през които минавахме, кипяха от живот, по улиците имаше хора, джамиите бяха нови, а даже и по най-старите къщи имаше проснато пране. Сравнението с няколко часа по-рано минатиоте села на Пиринска Македония определено не беше в полза на последните.

Родопите – между Гоце Делчев и Сатовча

Родопите – между Гоце Делчев и Сатовча

Сатовча

пък си изглежда като доста добре поддържан областен център – улиците и тротоарите са в перфектно за български град състояние, пълно е с реклами на заведения или авто-сервизи, аптеки, по улиците е пълно с хора. Е, жените са със забрадки, но в балкана, на тази надморска височина си е разбираемо. Между другото – няма ни един надпис на турски и изобщо не мога да разбера доводите на нашите пишман-патриоти, когато се надпреварват да  се обаждат където не им е работа.

Край пътя често се срещат каменоломни и „ магазини“ за продажба на облицовъчен камък. А чешми с места за почивка се срещат буквално през километър. Точно преди Доспат спряхме на едно подобно място – спомоществователят (спонсорът) беше оставил табела с името си, а около чешмата беше чисто.

Чешма по пътя – Доспат

Чешма по пътя

Доспат е разположен точно под стената на едноименния язовир,

улиците са му дооооста стръмни. Градът изглежда също добре поддържан, а точно на изхода към Пловдив се открива прекрасна панорама към язовира.

Язовир Доспат

Язовир Доспат

Язовир Доспат

Язовир Доспат

Оттук нататък пътят обаче стана кофти – много завои, и пътят чак до язовир Батак беше в лошо състояние (отдавна не бях карал по такъв – даже и по ниските критерии на България, пътят беше лош). Имаше толкова много завои, и се минаваше покрай толкова много язовири (Доспат, Широка поляна, Голям (бивш Васил Коларов) и Малък Беглик, Батак), че моите пътници мислеха, че през цялото време се въртим около един и същ безкраен язовир. Както казах – пътят е з много завои и с кофти асфалт, чааак до язовир Батак. Там вече започва новия асфалт. Интересно, че хубав път е направен между Гоце Делчев и Доспат, но не и между Пловдив (Пазарджик) и Доспат 😉

Посоката към Пазарджик и Пловдив ни прекара покрай почти целия язовир Батак, като градчето остава встрани (не се минава през него). Минава се и през един курорт – Свети Константин, което предизвика коментар „а ако беше и Елена, щеше да има море“ 😉

След това пътят стръмно слиза към Пазарджик, като в града се влиза през Главиница – там имах клиент, така че пътят ми беше повече от познат, бързо стигнахме до кръговото при река Марица и от там по стария път

благополучно стигнахме Пловдив.

Харесвам Пловдив, но си личи че е провинция (барабар с Варна и Бургас): как може да направиш непробиваемо задръстване с  ПЕТ автомобила??? Никой на никого не пуска гювеч и изобщо … карат като софиянци в началото на 90те години на XX век! Колеги, не мой така! Градското каране трябва да се основава на „етиката на претъпкания автобус“ – не сте сами! (Петър Събев добре е описал как трябва да се кара в София и който начин на каране препоръчвам на по-големите, ако не на всички, областни градове в страната – стига с тая селяния по пътищата)

А вечерта в София ходих на концерта на Крис Норман 🙂

Няколко дена по-късно правих същото пътуване, но в обратната посока: от Пловдив към Сандански.

Кресненското дефиле още не беше отворено и пак сеналагаше д амина през прохода Попви ливади. Този път реших да мина по „по-царския път“ – през Пазарджик, Белово, Юндола, Якоруда и към Гоце Делчев и Сандански. Между Белово и Юндола е едиснтавения дейтвително планински участък и той по-малко от 30 км (май точно 26км са между Белово и Юндола), а от там в посока Разлог пътят е доста оправен в сравнение с от преди месец – напълно прилично състояние.

Времето отново беше топло (което си беше страхотен късмет и полза от глобалното затопляне – хич не ми се мисли какво щях да правя, ако към затворената Кресна се добавят и преспи по Юндола, Родопите или на Попови ливади…

Юндола

Юндола

Юндола

Юндола – гледката към долината на Места

Спряхме на Юндола,

купихме си мед и сладко от жените – този път се прибирахме и пътниците бяха по-спокойни, така че спряхме и на Аврамови колиби (с най-високата ж.п.гара Аврамово на Балканите), срещнахме теснолинейката някъд е по пътя.

гара Аврамово – Аврамови колиби, Благоевградска област

гара Аврамово

Забавното беше, че пътят към Гоце Делчев изобщо не минава през Разлог, Банско или Добринище. Някъде след  Якоруда има отклонение към Гоце Делчев и този път се включва в главния път към Драма някъде около село Места, като заобикаля горе-изброените Банско, Разлог и Добринище

Отново спряхме на кръговото на Гоце Делчев, пихме по кафе и сок и леви-десни тругнахме да катерим вече описания проход  Попови ливади. Трафикът вече беше по-организиран, имаше доста регулиращи полицаи по пътя, даже на един закъсал камион му помагаха по стръмното, изобщо мога да похваля държавните институции в цялата тази ситуация – сигурно може и по-добре, но аз съм човек с опит и в тази ситуация реакцията им беше доста по-добра от тази, която обилновено очакваме от тях.

Малко статистика:

София – Пловдив – Юндола/или Доспат/ – Гоце Делчев – Сандански – Гоце Делчев – Симитли – София е около 670 км, като няма принципна разлика като време или като разстояние дали ще минете през Доспат или през Юндола. Разликата е че през Юндола пътят е по-добър отколкото между Доспат и язовир Батак. т.е. през Доспат има смисъл да минете само ако искат да преживеете и видите и друг вид красоти. Взима се за около 5 часа.

Иначе Пловдив – Юндола – Предела – Симитли – Кресна – Сандански е около 3 часа и половина или това е най-лесния път между Пловдив и Сандански, но както казахме, този път Кресна бече затворена.

София – Кресна – Сандански е около 160 км, докато ако минете през  Гоце Делчев е с около 110 км в повече. От там пътят е към 5 часа, докато през Кресна е на половина.

Отделно трябва да похваля ченгетата и Гражданска защита – ако не бяха по местата си по време на пороя, можеше да има повече жертви. Също така – при вече отклонен маршрут имаше пазещи (а не просещи)полицаи по пътя. Иначе шефът на фирмата, която прати шофьора си в дефилето в тази ситуация тярбва да бъде публично обезкосмен, а държавата (защото клиентът на фирмата е именно държавата) трябва да плати кръвнина на роднините на шофьора, а родния му град (или село) или пък самата Кресна трябва да кръстят улица на негово име.

Извод за мен: ще мина специално през Попови ливади, за да мога да поснимам на спокойствие 🙂