Archive for the tag 'черква'

Ное. 03 2014

Черна гора (2): Будва

Средиземноморското пътешествие на Роси продължава из Черна гора – предишния път през Бар стигнахме Будва, а днес за завършим Будва Приятно четене: Черна гора част втора Будва продължение на голямото пътуване От Янинското езеро и Метеора до Лаго Маджоре и Сакро Монте ди Орта автор: Росица Йосифова Будва Църквата „Санта Мария ин Пунта” от IX […]

One response so far

февр. 21 2012

Африка пеша (6): При християните на Сенегал

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, а за последно празнувахме Коледа в Сенегал

Днес отново поеамаме из Сенегал, да видим живота на християнските села, да посрещнем Нова година в пущинака и да разгледаме най-големия национален парк, за да напуснем Сенегал.

 

Приятно четене:

Африка пеша

част пета

При християните на Сенегал

 

 

 

Кози в къщата – Ямбул, Сенегал

Къщата в Ямбул беше странна- на първия етаж живееха хората, на втория – овцете, а на покрива, където се разхождаха овцете през деня, през нощта си опъвахме палатката

 

 

С малко тъга и много снимки се разделихме с милото семейство на Фату и Шех и отново поехме по пътя. Бяхме прекарали почти две седмици на покрива на тяхната къща в Ямбул. Последната вечер сготвихме пълнени чушки и зелеви сърми на раздяла. Прислужницата даже се разплака, когато тръгвахме.

Броеница – Ямбул, Сенегалсъс семейството на Фату – Ямбул, Сенегал

От Дакар ни взе кола с трима свежи сенегалци, с които много се смяхме и пътувахме весело през дългото задръстване на излизане от града. Бяха едни от малкото сенегалци, които искрено се радваха на нашето пътешествие и разбираха страстта ни да пътуваме. От шофьора научихме една сенегалска поговорка: ‘Ако не можеш да стигнеш там, където отиваш, отиди там, откъдето идваш.’ Оставиха ни в Тиес, което не ни беше много по пътя, но понеже много се забавлявахме заедно, решихме да минем от там. На другия ден стигнахме отново Каолак – най-мръсния град в Сенегал и останахме там за интернет и презареждане. На 31.12 отново бяхме на пътя, без да знаем къде ще посрещнем Новата година. Точно, когато се бяхме отчаяли от чакане на пустия и прашен път, ни взе сенегалска кола чак до Тамбакунда – 280 км на изток. Помолихме ги да ни оставят 20-тина километра преди града в гората, където можеше да къмпираме. Опънахме палатката под един баобаб и направихме скромна новогодишна трапеза на тревата. Така

посрещнахме Новата година под звездното небе

и звуците на животните в гората (хиени, нощни птици и гущери) .

Баобаб за Нова година – Сенегал

новогодишното местенце

На 1 януари отново бяхме на пътя.

Стопът ставаше все по-труден, а пътят – почти пуст. За цял ден изминахме само 20-те километра до Тамбакунда. Там отново останахме да спим в гората покрай пътя. На другия ден успяхме да стопираме едни пожарникари и дори един рейс, който ни качи за 7км безплатно. След това пикап с двама французи и един немец ни взе в каросерията, където имаше пейка за сафари.

Автостоп в Сенегал

Изминахме общо 70 км и останахме да спим в гората трета поредна вечер. Поне място за къмпиране имаше навсякъде. Пътувахме бавно и 220 км до Кедигу ни се виждаха много. На пътя минаваха само колоездачи, пешеходци и магарета. Повечето спираха да ни поздравят и някои стояха с часове, втренчени в нас, без да говорят. Случваше се да се събере цяла тълпа сенегалци около нас. Имаха голямо търпение и явно много свободно време. Понякога нашето търпение се изчерпваше и продължавахме 200-300 метра пеша, за да избегнем тълпата. Стопирането с тълпа от 10 души не беше добре. Докато чакахме срещнахме четирима колоездачи от Австралия, които също идваха от Испания – Мароко – Сенегал и също отиваха към Гана. Разменихме мейли и се надяваме да се срещнем отново на пътя.

Кибици по пътя, Сенегал

Кибиците. Пътят беше толкова празен,че играехме на карти директно на асфалта 🙂

На следващия ден, след час-два чакане, отново спря пикапът с двамата французи и германеца. Смяха се много на повторната ни среща и ни поканиха да прекараме деня с тях –

първо в Кедигу,

после в селцата наоколо и накрая на къмпинг до най-високия водопад в Сенегал (80м). Качихме се отзад в пикапа и така започна един от най-добрите стопове досега. По пътя настигнахме австралийските колоездачи и се поздравихме в движение.

Край Кедигу, Сенегал

Изкарахме чуден ден по хълмовете до Кедигу в едно

селце на име Анжел,

скътано на километри черен път нагоре в планините. Хората там са християни, избягали на високо по време на мюсюлманско-християнските войни и сега живееха в пълна изолация от света. Жените имаха безброй много обеци на ушите и носа и обикновено ходеха полуголи. Повечето деца имаха пъпна херния, но бяха очарователни. Планините всъщност бяха съвсем малки (600-700 м н. в.) и бяха единствените планини в Сенегал.

Деца, Сенегал

Деca, Сенегал

Село Анжел, Сенегал

СенегалецДете, Сенегал

Църквата на село Анжел, Сенегал

Черквата

 

 

Деца, СенегалДете с херния, Сенегал

 

 

 

 

Деца, Сенегал

Деца, Сенегал

Село Анжел, Сенегал

Дете, Сенегал

Дете, Сенегал

Домакинство в село Анжел, СенегалМайка с дете, Сенегал

Дете и баобаб, Сенегал

След уморителния ден бяхме възнаградени с

къмпинг със симпатични традиционни сламени къщички,

френско шампанско и пастис.

 

Къмпинг със сламени къщички, Сенегал

 

 

Шофьорът на пикапа – Патрис настояваше да ни черпи къмпинга и всичко по пътя.

 

N7, Niokolo-Koba National Park, Сенегал

 

Бяха много мили с нас и на другия ден продължихме с тях към най- големия

национален парк Нюколо Коба

Там нямаше как да отидем без джип и гид, така че това беше чудесен шанс за нас. Паркът беше огромен и див, нищо общо с Бандиа.

 

Под водопада, Сенегал

Под водопада

 

 Птица – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

Антилопа – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

Река – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

 Прасета – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

Птици – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

 

Животните бяха трудни да се намерят в огромния пущинак и успявахме да ги видим само отдалече, но беше страшно красиво и девствено. Не успяхме да видим лъв, но видяхме черна мамба, което си беше трудно. Спахме на палатка навътре в резервата. На сутринта, точно когато си подреждахме раниците, дойде един доста голям бабуин и най- човешки започна да рови из багажа. Взимаше пликове, отваряше ги, разглеждаше ги. Опитахме се да го изгоним, но той само ни поглеждаше лошо и продължаваше да ровичка. След това най-нахално влезе в палатката и се чудеше какво да вземе. Уплашихме се, че може да вземе апарата или друго ценно нещо, но за щастие той грабна плика с боклука и избяга. След това се върна отново, но вече бяхме опаковали раниците и пазехме всичко внимателно. Явно беше местният туристически бабуин на къмпинга, защото имаше маркировка на врата. Останалите бабуини не са така смели и нахални.

Бабуин – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

Бабуинът

Бабуин – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

Нахалният бабуин

Западна гриветка (зелена морска котка, Chlorocebus sabaeus)  – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

"green monkey", т.е. западна гриветка/зелена морска котка, Chlorocebus sabaeus

Разходихме се пак из парка и след това ни закараха отново в Тамбакунда, откъдето трябваше да продължим стопа за Мали. Останахме в Тамбакунда да хапнем и срещнахме рус растаман – Майкъл. Германец, който пътуваше сам с джип за хуманитарна помощ (Lands Aid). Каза, че отива в Мали и може да ни вземе с него. Така казахме чао на Сенегал и поехме директно към Бамако.

Път, Сенегал

Към Мали

Очаквайте продължението
Автор: Лора Василева и Евгени Енев
Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата:

10 коментара

мар. 29 2011

Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (1): Диарбекир

Тази седмица ще започнем един нов разказ за Близкия изток – ще започнем обаче от мястото, където е възникнал израза „Оплачи се на арменския поп“ – Диарбекир в Турция. Росица ще бъде наш водач:

Приятно четене:

Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан

Пътешествие без кола

част първа

Югоизточна Турция – Диарбекир

Ще започна отзад напред, т.е. от изводите към увода. Представете си, че за един уикенд искате да изгледате 15 хубави филма. Такова нещо направихме и ние – планирахме посещение на 15 извънредно интересни места за 24 дни. Изтощените сетива ви довеждат до бяс на финала, когато сте на най-предизвикателното и прекрасно място – Бейрут. А имате само три дни. А главата ви прелива от образите, видени и запечатани в Диарбекир, Хасанкейф, Мардин, Шанлъурфа, Алепо, Дейр Еззор, Палмира, Дамаск, Аман, Петра, Уади Рум и Кралския път… И няма как да разтегнете пътешествието с още няколко дни, защото пътувате със самолет… Но да започна приключението от началото…

Диарбекир

Организираният туризъм в Турция крачи здраво върху бреговете на Егейско, Средиземно и чат-пат Черно море и върху вулканичните плата и чудеса на Централна Анатолия – Кападокия, но неговата най-източна стъпка си остава планината Немрут, откъдето туристът може евентуално да прескочи и надникне в езерото със свещените шарани, свързани с легендите за Авраам в Шанлъурфа… По-нататък организиран туризъм и евтини хотели и пансиони няма или поне до началото на 2011 година беше така. Само Холивуд дръзна наскоро да си избере екзотична база за снимки в Югоизточна Турция –

в приказния град Мардин.

Пак ще впрегна коня пред каруцата като покажа тук снимката (не е моя), която ме вдъхнови, плени и въодушеви, която ме накара да мечтая – Мардин!

Мардин, Турция

http://adele27.aminus3.com/image/2010-07-11.html

И понеже сме почитатели на индивидуалния туризъм, решихме със съпруга ми да си направим отново програмата сами. Какво може да види човек в Югоизточна Турция, която, слава богу, е мирна и спокойна в последно време? Градове и исторически селища като Диарбекир, Хасанкейф, Мидиат, Нюсайбин, Мардин, Савур, Харан, Шанлъурфа… В платото, източно от Мардин, се намира

островче на християнството, наричано Турабдин (Turabdin или Tur Abdin),

където са съсредоточени и относително добре запазени множество християнски църкви и манастири, някои от които ни отнасят в митичните времена на влъхвите, които положили началото на „храм” в името на новия пророк, изгаряйки парченце от ризата му, подарено от Девата като благодарност за принесените подаръци. (Такава е легендата за първоосновите на големия храм на Богородица в древния Hah).

Убедена съм, че не само поклонници биха проявили интерес да посетят този анклав на християнството, където все още може да се чуе молитва или проповед на (ново)арамейски език:

Турабдин (Turabdin или Tur Abdin), Турция

http://www.aina.org/maps/turabdin/turabdin.htm

Голяма част от асирийците от горна Месопотамия, приели християнството и след поредица от премеждия и катаклизми оформили облика на някои от основните християнски църкви, между които днешната сириакска (православна) и халдейската (католическата). Други останали трайни почитатели на бога на слънцето. Говори се обаче, че някои от християнските черкви в областта, в т.ч. в Диарбекир, са построени така, че слънцето да ги огрява по „специален” начин… Към всичко това трябва да се добави невероятната архитектура на района с два центъра – Мардин и Хасанкейф, дело на династията на Артукидите, за която нищичко не знаех докато не започнах да се ограмотявам. За десерт – великата река Тигър, наричана Диджле в Турция и в източния свят. От всичкото това великолепие си избрахме 4 места за посещение – Диарбекир, Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа.

Асоциациите на повечето от нас вървят в една единствена посока при споменаване на града Диарбекир – заточение.

Към тази устойчива линия на мислене се добавя нещичко от новата история – Диарбекир е „столица” на турски Кюрдистан. За Османската империя Диарбекир е онова, което е Сибир за руснаците. Място за заточение на политическите затворници – християни и мюсюлмани от Балканските страни в последните десетилетия на 19 век. Заех се да чета записките на няколко български заточеници и по-късните коментари на наши историци. Прехвърляхме тези четива от компютър на компютър и доста цъкахме, защото в историите имаше безценни данни за живота и взаимоотношенията между българите – прекрасен извор за народопсихологията от оново време (завистта не била новобългарска черта!); за огромната помощ, която са получавали от арменското население, от сирианците и халдейците. В края на разказа ще посоча някои от тези четива, уверявам ви, че си струва да бъдат прегледани!

Успях да запиша в тефтерчето си две неща, които евентуално да търсим – черквата „Св. Козма и Дамян” и християнската махала Шах Матар. Според Димитър Шишманов «Свещениците получили от Ерусалимския патриарх славянски църковни книги и свещенически одежди и служели в църквата „Свети безсребреници Козма и Дамян“, венчавали синовете и дъщерите на християните и кръщавали децата им...”. Беше ясно, че в етническо отношение градът е коренно различен, беше ясно, че е по-вероятно да не открием никаква следа… Не трябваше да любопитстваме открито, не се знаеше кого ще обидим, разсърдим или вбесим. Това гласяха повечето от съветите на пътувалите. Деликатен район – заради кюрдите, заради арменците, заради християните-асирийци, заради турците или арабите…

Пътуването със самолет на компанията “Pegasus airlines” отне малко време. София-Истанбул, Истанбул-Диарбекир.

В ранния следобед на 10 февруари, снабдени с няколко жокера от форуми, wiki travel и локални сайтове, стъпихме на диарбекирска земя.

Взехме „белия” автобус до центъра на града и слязохме на централния булевард „Екинджилер”. Многолюден и шумен град! Град с население колкото София. Просещи деца ни заобиколиха тутакси. Питахме за „Офис” (нещо като центъра на центъра) и за „Санат” сокак, а после и за крайната цел – „Махиа Кофи Хауз”, където беше срещата с бъдещия ни домакин. Ние си питахме питането, нас пък ни питаха откъде сме. Споменаването на България не извикваше познатата ни реакция „комшу”! Не защото тук не симпатизират на родината ни, а просто защото България е далече! Тук „комшу” казват на иракчаните и иранците – те са близките съседи. „Санат” сокак беше перпендикулярна на булеварда, от двете ѝ страни имаше десетки кафенета. Подминахме повечето от тях, завихме в една от преките и се озовавахме пред „Офис джамия”, срещу която беше кафенето „Махиа”.

Кафене Махия – Диарбекир, Турция

Махиа” грабна сърцата ни още в първата секунда – тип ъндърграунд, арт заведение със 70 вида кафе, музика от 60-те и 70-те и екзотичен за тези ширини собственик, който развяваше дългата си прошарена коса, пощракваше с фотоапарата и все нещо пренасяше от флашка на флашка и от лаптоп на лаптоп. Заведението се отопляваше от печки с дърва, върху всяка от тях стоеше метална кана с вряща вода; котката „Шадоу” (сянка на собственика) мъркаше върху собствен стол близо до печката, а за огладнелите от приказки, игра на табла и пиене на чай в заведението влизаше час по час продавач на симит, поставил таблата на главата си. Под симит тук разбират гевреци. В западна Турция, в Измир казвали „геврек”…

Кафене Махия – Диарбекир, Турция

Махиа кафе

Както е известно, пенсионирането в Турция е ранен феномен – навършваш 50 години и чао. Собственикът Х. беше млад пенсионер, отдал се на кафенето и на двайсетгодишното си хоби – фотографията. В „Махиа” си даваха среща почти всички чужденци, посещаващи града (вероятно, защото и Wiki travel препоръчваше заведението), както и представителите на местния артистичен свят, приятели, младежи. Х. ни посрещна изключително дружелюбно, беше предупреден за идването ни, сгря ни с по един чай, предложи ни веднага специалното диарбекирско кафе – мененгич.

<––Мененгич кафе<–– ––> От тези зърна се прави кафето––>


После започна да ни рисува карта на стария град, но ние с достойнство извадихме наша карта, собственопринтерно разпечатана в София.

Карта на Диарбекир, Турция

Карта на Диарбекир

http://www.armenica.org/cgi-bin/armenica.cgi?192195876501501=1=3==Other==1=3=AAA

Както се вижда, старият град, опасан от стена, която според местните се води втора след китайската, прилича на риба. Какво се крие зад тази стена ще напиша малко по-късно, а в този момент, понеже бяхме гладни, се отправихме към кулинарните забележителности на „Офис”. Храната беше повече от обещаваща, салатите – прекрасни. Цените тук бяха значително по-ниски от истанбулските и измирските. Премръзнали от студ се върнахме в „Махия”, където заварихме нашия домакин от couchsurfing.org. Той е роден в България и след завършването на ветеринарния техникум в Стара Загора, едва 17-годишен, заминава за Турция със семейството си. Завършва висшето си образование в Турция и тръгва да си дири късмета. Тук да направя уточнение, че под „късмет” на турски се разбира „съдба”, а не „успех”. На това, дето ние му викаме „късмет”, те му викат „шанс”. И пожелават „Бол шанс”! Честна дума! Та, момчето дошло да работи като ветеринарен лекар в този богат на добитък край. Човек с изключително приветлив, открит и приятен характер, Г. имаше очевидния талант да събира хората заедно, да играе с лекота ролята на дипломат и лидер. Всички го обичаха, личеше си. От него научихме много неща за селското стопанство на района (една крава струва скъпо – около 6-7 хиляди лева); за шапа – беше изцяло съгласен с професионалните мерки, които се приложиха в България, а при тях шапът идвал от Иран… Домакинът ни работеше много, но не го видяхме да пъшка от умора, макар че оперираше хернии на теленца, израждаше крави и пр. по всяко време от денонощието, дори и в почивните дни. Шегувахме се, че ветеринарите и педиатрите били най-необлагодетелствани, защото пациентите им не можели да си кажат сами къде ги боли. За разкош този млад човек заедно с дружината си беше завършил и курсове за водолаз, та изгаряше от нетърпение да отива да далдисва.

Още първата вечер той ни покани на нощен клуб с жива музика. Така попаднахме в един от диарбекирските „Суингин хол-ове”, където народът се веселеше, надигнал бутилки бира или чаши с мастика. Джими Хендрикс заемаше почти цяла стена, а Дженис Джоплин вдъхновяваше публиката от отсрещната страна. Пушачите трябваше да посещават специално помещение, в което електрическата печка не вършеше много ефективна работа. Някъде към нощните часове се прибрахме да спим. Апартаментът на Г. беше малък според тукашните стандарти – само 100 кв. м. Нормалните апартаменти били по 140 кв. м., сега се строяли нови – по 160-180 кв. м. Не е за чудене предвид средно осемте деца в семейството. Памперсите тук се продават в чували, задръстват тротоарите:

Памперси на чувал на пазара в Диарбекир, Турция

На следващия ден направихме еднодневно пътуване до Хасанкейф, но него ще опиша отделно. Изучаването на Диарбекир започна на третия ден от пристигането ни. Диарбекир няма да ви впечатли от пръв поглед. Няма да ви спечели с нищо специално, ако не знаете къде да влезете и какво да гледате. След всичко, което видяхме и проучихме сами, но най-вече с помощта на местните ни водачи, си позволявам заключението, че типичната архитектура на Диарбекир е много стилна, изчистена и елегантна. Базалтово черно и бяло за освежаване. Независимо дали става дума за култови постройки или за частни сгради – това е тоталната стара архитектурна мода.

Да започнем със стената.

Обиколката ѝ е 5,7 км; височината ѝ – 12 м; широчината – от 3 до 5 метра. Има четири основни порти и 82 кули и бастиони. Бастионите са двуетажни, на места имат по 3-4 етажа. Най-интересната част от стената е между портите Мардин и Урфа. Както вече споменах, местните ще ви убеждават, че диарбекирската стена е втората по големина и забележителност след китайската. Води началото си от ранното средновековие и част от най-красивите ѝ детайли са дело на Артукидите през 11 век. Не харесвам стените. Нещо ми пробуждат клаустрофобията… Е, запечатих я върху няколко снимки, забележителност е все пак:

Урфа капъ /Портата Урфа/ - стои на герба на града – Диарбекир, Турция

Урфа капъ /Портата Урфа/ - стои на герба на града

Урфа капъ от вътрешната страна – Диарбекир, Турция

Урфа капъ от вътрешната страна

Един от бастионите – Диарбекир, Турция

Един от бастионите


Първата действаща християнска черква, която посетихме, беше халдейската „Св. Антоний”.

Намираше се близо до джамията „Шейх Мутахар”. Очевидно тук се е намирал християнският квартал „Шах Матар”, за който си бях отбелязала в записките. Предишната вечер поразпитах в кафенето, но хората повдигаха рамене в недоумение, „Шах Матар” нищо не им говореше. Реших да се примиря с факта, че няма да открия нещо, което очевидно отдавна е изтрито от картата на града. В момента, в който прочетох „патрона” на джамията ми светна! Значи просто грешка в произнасянето! Откритието ме развълнува силно! Ето какво точно пише Димитър Шишманов: „Голямото мнозинство от жителите на Диарбекир и на Източен Анадол били кюрди, но в града живеели и хиляди християни-арменци, православни араби и сирианци. Българите заточеници установявали с тях приятелски връзки. Със застъпничество и гаранции от диарбекирски християни някои заточеници получавали смекчен режим и право да живеят и работят в града, за да осигуряват прехраната си. Те се установявали в християнската махала „Шах Матар“, някои в турските махали при господарите си работодатели или в чифлиците в околните села».

В „Св. Антоний” = “Mar Petyun реших да отида още по-далеч в търсенето и поразпитах момченцето, което се навърташе там – вероятно син на работещия в храма човечец, дали знае къде се намира черквата „Св. Козма и Дамян”. Момченцето ме разбра, възкликна „Мар Козма!” и разтвори пред очите ми свързана с телбод книжка. Така зърнах част от списъка на християнските храмове в града, даже снимах страницата, но текстът беше на турски, така че не разбрах какво пише там. От обясненията на момчето успях да схвана, че търсената от мен черква е унищожена, а руините ѝ са някъде около православната сириакска „Св. Богородица” („Мериемана Килисеси”), която не е в този район. С още малко питане разберах, че християните в града са около 50-ина, а действащите черкви работят на ротационен принцип.

Католическата (халдейска или келдани) черква „Св. Антоний”– Диарбекир, Турция

Католическата (халдейска или келдани) черква „Св. Антоний”– Диарбекир, Турция

Католическата (халдейска или келдани) черква „Св. Антоний”


До „Св. Богородица” стигнахме на следващия ден.

Тук трябва да направя уточнението, че освен картата на града, която стои по-горе, имахме още една карта на стария град. Очевидно обаче в нея имаше някои грешки, защото нашият нов приятел Г. я разгледа и каза: „Мериамана” не е тук”. „А ти знаеш ли къде е?” – попитахме ние. „Знам, аз ходя там с Х. понякога” – отговори Г. „Х. християнин ли е?” – попитахме в един глас с Емо, защото тук никой не говореше открито за вероизповеданието и етническата си принадлежност, та решихме, че всичко е възможно, дето се казва. „Не, не е християнин, но има там приятели, с които си пие чая.” – отвърна простичко Г. Честно казано този отговор хем ни смути, хем внесе в сърцата ни неистова радост и благодарност за островчето човещина, на което бяхме попаднали. Нещо в тези думи ме накара да повярвам, че наистина е имало местни хора, които са помагали на нашите заточеници преди век и половина… Не можех да не се възхищавам на Г. Той, етническият турчин, роден в България и отлетял в този край на света като пухче, оставено на произвола на бурните ветрове, беше пуснал крехки корени в тази размирна земя и едва ли съзнаваше каква позитивна и събирателна роля играеше за околните и за нас в този момент. Къде се беше научил на такава толерантност? Според наставленията му трябваше да отидем рано, за да не изпуснем службата. Само че оживление имаше само в отсрещната черква, която се оказа протестантска. В „Св. Богородица” всичко беше приключило много преди 10 часа. Пуснаха ни да разгледаме, нямаше проблеми.

Православната черква „Св. Богородица” – Диарбекир, Турция

Православната черква „Св. Богородица” – Диарбекир, Турция

Православната черква „Св. Богородица”

Православната черква „Св. Богородица” – Диарбекир, Турция

Православната черква „Св. Богородица”


Попитахме мъжа, който ни придружаваше в обиколката, къде да открием руините на голямата арменска черква. Човекът се затрудни в обясненията, затова просто махна с ръка и тръгна да ни води. Със забързан ход достигнахме до района на джамията „Шейх Мутахар”. Междувременно подминахме разрушен халдейски храм.

Руини от халдейска черква – Диарбекир, Турция

Руини от халдейска черква


После открихме внушителната арменска черква. Новина! Заварихме усърдна реставрационна работа. Майсторите ни съпроводиха до вътрешността на храма, който ни впечатли с мащабите си!

Реставрация на голямата арменска черква в района Шах Матар

Реставрация на голямата арменска черква  в района Шах Матар – Диарбекир, Турция

Реставрация на голямата арменска черква в района Шах Матар


Издирването на следите от миналото свършваше тук. Сега ни оставаше да се потопим в атмосферата на града – да кръстосаме тесните улички и пазарчета; да разгледаме къщите на богатите; да пием чай в някой от известните ханове на града.

Интересно беше в

къщата на именития поет Джахит Таранджъ (1910-1956).

Превърната сега в етнографски музей, къщата е образец за архитектурното изящество в града и привлича много посетители – преди всичко местни хора. Отделните помещения за мъже и жени станаха повод водачката ни да разкаже, че преди тридесетина години в семейството ѝ този обичай все още се спазвал, но очевидно напредничавият ѝ баща сложил край на тази практика. Изразихме въодушевлението си от видяното, момичето се съгласи, но поклати глава някак тъжно. „Диарбекир не е това, което беше някога… Хората от селата масово идват да живеят в града; пълно е с просяци, безработица; хората са необразовани, зле възпитани… нивото е ниско.” Няма с какво да ѝ отговорим. Мълчим учтиво. Каним я да изпием по кафе на открито. Тя любезно ни отказва, защото „не е млада, нито красива и трябва да спазва стрикни правила, за да успее да се омъжи…” На въпросите в погледите ни отговаря така: „Трябва да внимавам къде ходя и какво правя. Градът е толкова консервативен! Но ти – посочва мен – ако живееше тук, щеше да имаш глеми шансове за женитба!” Тя се смее, а съпругът ми и аз мигаме на парцали. Аз се окопитвам и я питам къде видя шансовете ми. „Имаш светли очи и бяла кожа, пък и ако косата ти беше по-светла…” – отговори тя. Тук си припомних, че в Грузия ме убеждаваха, че имам късмет, защото съм чернокоса и православна. Боже!

От този ден до края на пътуването – през Сирия, Йордания та до Ливан, темата за консервативните навици и правила за женене щеше да ни следва неотклонно.

Къщата-музей на именития поет Джахит Таранджъ

Къщата-музей на именития поет Джахит Таранджъ – Диарбекир, Турция

Къщата-музей на именития поет Джахит Таранджъ

Друга известна къща в Диарбекир

Друга известна къща в Диарбекир



Съботният и неделният ден ще са преминали зле, ако не сте закусвали в някой от големите ханове на града. Хората идват тук за „кавалтъ” (закуска), почивка и социални контакти.

Това на долната картинка е

Делилер хан

и се намира близо до Мардинската порта. Някога е приютявал търговци, пътуващи по пътя на коприната, и пилигрими, тръгнали за Мекка и Медина. Сега фунционира като бутик хотел.

Делилер хан – Диарбекир, Турция

Делилер хан – Диарбекир, Турция


Зад хотел Diyarbakir Class има друг хан, но трябва да помолите на рецепцията да ви допуснат за разглеждане.

Типични за закуска, кафе, пазар и социални контакти са

Хасан Паша хан – най-големият и атрактивният в стария град и Сюлюклю хан, който се намира близо до пазара за сирене и кисело мляко.

Площадът пред Хасан Паша хан – Диарбекир, Турция

Площадът пред Хасан Паша хан


В тази постройка от 16 век било възможно да отпочиват до 500 коня и да нощуват множество пътници – стаите са много, разположени на три етажа.

Хасан Паша хан


От терасите на Хасан Паша хан се вижда площадът пред

Улу Джами (Великата Джамия),

която в този момент беше в ремонт.

Улу Джами (Великата Джамия) – Диарбекир, Турция

Улу Джами (Великата Джамия)


Улу Джами е забележителна с няколко неща. Тя е е сред първите джамии в Анатолия, датира от първата половина на 7 век. Посроена е върху свещено място, някога там е имало езически храм, а после христианска катедрала с патрон св. Тома. Св. Тома всъщност е доста популярен в тази част на Турция, макар че името му се свързва най-пряко с някогашна Едеса (сега Шанлъурфа). Четирите фасади на джамията представят четирите основни клона на исляма, което прави възможно едновременното „ползване” на храма от хора с различно вероизповедание. В архитектурно отношение се долавят и римски елементи.

А това е

джамията „Шейх Мутахар”,

за която многократно стана дума.

Джамията „Шейх Мутахар” – Диарбекир, Турция

Джамията „Шейх Мутахар”

Минарето на джамия „Шейх Мутахар” – Диарбекир, Турция

Минарето на джамия „Шейх Мутахар” с четирите колони

Джамията на пророка– Диарбекир, Турция

Джамията на пророка


Ако някой премине 7 пъти под четирите колони на минарето, ще се радва на сбъднати желания!

Няма да сте усетили типичното за Диарбекир, ако не сте хапнали

шишчета от агнешки дроб и кюнефе за десерт

Когато излизате от диарбекирски ресторант, ще видите купа с подправката карамфил. Редно е да си вземете късче и да го сдъвчите. Защо? За оправяне на вкуса след всичко пикантно и след множеството свежи, но „дъхави” зеленчуци, които сте консумирали. Случи се на няколко пъти персоналът да ни предлага нещо типично от кухнята безплатно. Например, супа от пасирана леща. Защо безплатно? Защото сме чужденци и ТРЯБВА да опитаме местните специалитети. В една маршрутка впрочем не ни взеха и пари. Защо? За да ни покажат, че местните хора са гостоприемни…

Шиш от агнешки дроб  – Диарбекир, Турция

Шиш от агнешки дроб

Карамфил  – Диарбекир, Турция

Карамфил


Що се отнася до кюнефето, то се яде в сладкарница, обилно посипано с поне два вида ядки и със сладолед. Представлява запечен върху особен кашкавал кадаиф. Уффф, не искам да си спомням! Както казва братовчедка ми от Скопие „Дайте ми твръдо благо или яко благо!” Те това е яко благо!

Кюнефе – Диарбекир, Турция

Кюнефе


Още някои неща трябва да се научат за Диарбекир:

  • дините достигат до 50 кг, а някога достигали и до 70 кг;
  • пазарите за плодове и зеленчуци са изумителни,
  • портокалите и лимоните си имат дръжчици и листенца, наровете се пукат по шевовете…
  • малки момчета с ръчни колички чакат да ги повикате, за да транспортират покупките ви;
  • традиционните златни колиета – киш ниш и двуредната гривна, на която съперничи само трабзонската гривна;
  • евтините бижута от подобие на сребро, нооооо внимание, най-прекрасното и евтино сребро в цяла Турция е в Мардин и в Мидиат…
Киш ниш колиета – Диарбекир, Турция

Киш ниш колиета


Започвахме и завършвахме деня в „Махиа” кафе. Доверието растеше с всеки изминал час, малките ни подаръци отваряха място за реципрочни жестове и преминавайки през тези вечни ритуали на размяната навлизахме все повече в тайните градини на хората, с които се запознахме. Последната сутрин излязохме сами с Емо. Отидохме да закусваме в един от хановете, грееше слънце и не беше много студено. С две думи – приветливо утро. Зазвуча „Едерлези”, мюезинът си пееше неговата песен, но тя звучеше като от друг свят. Жената, която ни обслужваше, беше повече от любезна и се стопяваше като сянка след всяко дребно нещо, с което доотрупваше масата. Неусетно за мен самата се разплаках така неудържимо, такава буца ми препречи гърлото… Едва сега си дадох сметка, че тръгнах към този град като кълбо от нерви, с множество тайни резерви, с европейската си гордост… Само за четири дни кълбото се беше размотало, търкулнало се беше между епохи и хора – сенки от миналото и реално съществуващи, герои и хора без претенции за важност, но в които виждах реалния шанс човешкото да оцелее…

Диарбекирски дневник и спомени
Тоне Крайчов

http://www.promacedonia.org/tk/index.html

Необикновената история на малоазийските българи

Димитър Шишманов

http://www.promacedonia.org/giliev/dsh/dsh_04.htm

още снимки от Диарбекир:

http://royak.snimka.bg/travel/turkey-diyarbakir-febr-2011.575626

Очаквайте продължението

Автор: Росица Йосифова

Снимки: авторът

15 коментара

авг. 02 2010

Кътчета от България: Дряновският манастир

Днес няма да се мотаем надалеч, а ще отидем до едно от любимите ми места в България – Дряновския манастир. Водач ще ни бъде Вили.

Приятно четене:

Кътчета от България: Дряновският манастир

Преди около две седмици, както вкъщи си вечеряхме на фона на „По света и у нас“, чуваме една неприятна новина: „Паметникът на свободата на връх Шипка може да остане неохраняем, тъй като следващата седмица ще бъде свалена полицейската охрана.“
И това, което най-напред си помислихме и изкоментирахме, беше, че в такъв случай не след много дълго на Шипка вероятно ще има само руини. Със сигурност „прибрани“ хора ще приберат в частните си колекции реликвите от паметника, даже топовете около него, а околността ще запустее. И понеже към момента всички у дома сме много заети, а отпуските ни се очертават чак към есента, си пожелах, тогава все още да не е късно и да се организираме да посетим „за последно, може би“ /дано греша!/ това свято за България място.

Но нали сте чували приказката „Внимавай какво си пожелаваш, че може и да се сбъдне.“ 😉
Е, 5-6 дена по-късно, случайно /ли?/ в очите ми се навря една обява за двудневна екскурзия до връх Шипка, при това в дните събота и неделя, и то само след три дена.
Хе-хеее… тоя път явно „отгоре“ са ми таксували заявката като експресна 😉
Всъщност аз много не си падам по груповите екскурзии, предпочитам сама да си организирам хойканията, но понякога се съгласявам с твърдението, че целта оправдавала средствата. В случая, „средствата“ като „начин“ 🙂
А то беше, знаете, една такава гадна, лепкава жега тия днии… и на моите вкъщи хич не им се мърда никъдее… а на шантавото Аз му се ходии 😉
Оказа се, че има достатъчно записали се, за да се осъществи начинанието, и в събота сутринта, още по негорещо, отивам на мястото, откъдето да се товарим в автобуса. Който пък се оказа много комфортен, климатизиран, и изобщо беше си „6“ 🙂
Аа-маа… лее-леее… к’во става тука бе?… Да не съм се объркала нещо? Пенсионерски клуб ли съм нацелила?… ‘ми че то май са само хора на сериозна възраст?… А, разгеле, появиха се и 3-4 девойки и един тийнейджър с майка си. Другите, повечето, без майтап – от 60 нагоре! Е, няма лошо де, ама нали за връх Шипка говорим?
Тръгнахме. Аз съм доволна, защото любимата ми най-задна седалка /с 4-те места/ се оказва само моя! И още един „плюс“, който мнооого ми допадна – предполагам, че поради възрастта на хората, но през цялото пътуване /слава Богу!/ нямаше никаква чалга, а само шлагери отпреди двайсетина и повечко години. А това определено мога да го слушам 🙂 Чалга, обаче, твърдо нье! 🙂 Не се наложи да опра до плеърчето 😉
По пътя, естествено, имаше 20-30 минутна почивка за кафе и т.н., а първата ни спирка по програма беше

Дряновският манастир

P1080373

Дряновският манастир

P1080392

Дряновският манастир и река Дряновска

Този манастир го знам вече наизуст! Сигурно поне 10 пъти съм била там. Има история в него; за човек, който попада там за пръв път, вероятно ще е интересно.
Няколко думички ли? Хубаво 🙂
Дряновският манастир е основан в края на 12-ти началото на 13-ти век, като отначало се е намирал на около 2 км на север от сегашния комплекс. През 14-ти век манастирът давал подслон на много монаси, но към края на същия век бил разрушен от турците. Скоро го изградили наново, но и него го сполетяла същата участ. На днешното си място манастирът е построен през 17-ти век. По това време там било създадено и килийно училище, а през 1783-1793 год. монасите направили и препис на Паисиевата „История славяноболгарска“.
Историята на Дряновския манастир е тясно свързана с борбите на нашия народ за национална свобода по време на турското робство. В манастира честичко се отбивал и Левски, а по време на Априлското въстание отрядът на поп Харитон и Бачо Киро превърнали Светата обител в своя крепост. За жалост четниците устояли на напора на башибозушките орди и многобройната турска войска само девет дена. Били избити, а манастирът – опожарен. И като съща птица феникс пак се възродил, т.е. отново бил построен. После, през 1897 год. е издигнат паметник-костница на загиналите въстаници, която може да се види и днес.

P1080378

Дряновският манастир - Костницата

За който се интересува, в НЕТ-а също има информация.
Дряновският манастир си има и музей. Една от колекциите включва и находки от неолита, намерени в пещерата „Бачо Киро“, а също и експозиция, която показва историческото развитие на Дряновския край и възникването на манастира.
Манастирът е един от 100-те национални туристически обекта.

P1080384

Дряновският манастир

P1080399

Дряновският манастир - Кръщене в църквата

P1080403

Дряновският манастир - църквата, интериор

P1080404

Дряновският манастир - полилей в църквата

Но с всяко мое посещение на този манастир, за съжаление, все повече се затвърждава мнението ми, че много се е комерсиализирал и хората, които се отбиват там, го правят по-скоро, за да се забавляват.

P1080397

Скалите над Дряновския манастир

Иначе самото място е живописно с тези скали отгоре, с шумолящата река покрай манастира, с пещерата Бачо Киро в съседство. Пътят до него е добър, но „мегдана“ с магазинчетата отпред, хотелската част, ресторанта, заведенията покрай реката по пътя за пещерата, всички тия паркирани навсякъде коли… И, за атракция ли, от любов някаква ли, но монасите са си завъдили и две понита, освен пернатите, нехвъркати душици /кокошчици, юрдечки и т.н./. А може би за радост на малките мирянчета? Хммм…

Е, за вас не знам, но на мен всичко това ми се струва малко странно за света обител… ама мое си мнение 🙂

P1080377

Дряновският манастир - Понитата атракция ли са? :)

P1080385

Дряновският манастир - към пещерата Бачо Киро

P1080413

Дряновският манастир - част от двора пред хотелската част

P1080417

Дряновският манастир - сувенири, джунджурийки... алъш-веришът да върви :)

Явно имахме късмет с екскурзоводката, защото жената беше освен добре организирана и компетентна, и много сладкодумна. Направи ми впечатление още докато разказваше за Дряново и манастира, за живота и делото на майстор Колю Фичето, родом от Дряновско.
Според официалните сведения Уста Колю Фичето /от арабски „устаз“ – майстор/ е бил неграмотен и самоук, но просто много талантлив строител. Последните проучвания на живота и делото му, обаче, показват, че не е точно така. Действително той е започнал като чирак още на десет годишна възраст, но с течение на времето преминал през всички задължителни етапи на занаята, докато получи титлата „майстор“. Освен в Бълагария е работил и в чужбина, където също се е учил от тамошните архитекти и строители. Говорел е и няколко чужди езика.
Няма смисъл да се опитвам да преразказвам беседата на екскурзоводката, но ми беше много интересно и това ме подтикна да ровна из Интернет после. Изнамерих една също доста интересна статия за майстор Колю Фичето, от която ви предлагам само част от заключението:
„Никола Фичев е бил изключително добре школуван строител, получил архитектурната си подготовка за период от 23 години при водещи майстори от две основни български школи Търновската и Корчанската (респективно Брациговската). Той е бил запознат със съвременната европейска архитектура от изявите й в Румъния, Истанбул и Одрин, където по това време са работели някои западноевропейски архитекти и каменоделци. Добре е познавал и старата българска доосманска архитектура, както е видно от собствените му реализации. Отлично и с голяма точност се е справял с изработването на количествени и стойностни сметки. Сам и с вещина е избирал строителните си материали камък, дърво, тухли, ковано желязо. Изработвал е проекти и много добри макети за своите сгради и съоръжения. Владеел е резбарство и каменоделство. Ползвал се е от три чужди езика, необходими за договаряне на сгради при работата му извън българските земи.
Необходимо е да сложим най-после точка на насажданата волно или неволно повече от сто години представа за него като за „самоук“, „неграмотен“, „полуграмотен“, „прост майстор зидар“ и пр. и пр. Архитект Никола Фичев не е бил нищо от това. Той е професионално образован, интелигентен, високо талантлив творец, доказал на съвременниците си своя съзидателен гений с не една сграда и съоръжение. При всичко това е бил и обществено ангажирана личност, болееща за свободата и просперитета на своя народ. Бил е дълбоко вярващ в християнските добродетели човек. С други думи, с право Никола Фичев се счита за една от най-ярките ренесансови фигури на българското Възраждане.“

Цялата статия е на адрес:
http://www.pravoslavieto.com/history/19/1800_K_Ficheto/index.htm

Следващата спирка беше в ранния следобед на паркинга в подножието на връх Шипка. Но за моето епично изкачване на върха ще разкажа следващия път 😉
Виждали ли сте рекламата за България по сателитната телевизия?
Клипчето завършва с думите: Bulgaria – Easy to find
И аз мисля така. А вие? 😉

Автор: Вили

Снимки: авторът

No responses yet

Older Entries »

Switch to mobile version