Archive for the tag 'Чентро сторико'

юни 12 2012

Виж Неапол и… се влюби (1): Информация и съвети

Днес, мили деца, Вили ще ни води до … Неапол. Споко, всичко е наред, не ви трябват кърпички или каквото там ползвате 😉 Днес Вили ще ни даде информация и съвети къде-какво-как в Неапол. При това – много разумно 🙂

Приятно четене:

 

Виж Неапол и… се влюби

Информация и съвети

как да се докоснем (евентуално) до тази емоция (1)

Не знам защо българските туристически фирми някак си заобикалят Неапол. Доколкото съм разглеждала туристически оферти (нали съм си любопитна 😉 ) програмата им е през Неапол да минават едва ли не като бърз влак.
Правят им на групичката туристи около час панорамна обиколка с автобус, който дори не е от типа „хоп он, хоп оф“, че да могат хората да си наснимат барем малко по-свестни снимки от открития горен етаж. После (май) ги свалят от автобуса на паркинга пред Моло Беверело (пътническото пристанище), щото той е така, по-голям обществен паркинг в района на Сан Фердинандо. Като бродех из Наполи, виждах разни автобуси там, от които слизаха групи, явно туристи. Та, от там ги помъкват до, има-няма десетина минутки път, театър Сан Карло, Кралския дворец и Пиаца Плебишито, като мимоходом, следейки да не си изгубят групата, хората бързо цъкват и по някоя снимка на Кастел Нуово, който в момента е ограден отвсякъде, понеже заради разширението на метрото  около него е бая разкопано. Апропо, този район е един от най-старите в града, но не е Чентро сторико. Той му е съседен.

Кастел Нуово – Неапол, Италия

Кастел Нуово - На мен не ми е особено красив, но го показвам заради оградата. Чудя се дали метрото минава под кастелото или някакси го заобикаля под земята?

Пиаца Плебишито – Неапол, Италия

Пиаца Плебишито - и тази забележителност не ми е от любимите, но я показвам, за да знаете какво ще видите, ако тръгнете с туристическата фирма. И следващите две забележителности се намират там - в случая се падат зад гърба ми.

Кралски театър Сан Карло – Неапол, Италия

Фасадата на Кралския театър Сан Карло, гледан от входа на Галерия Умберто l - само улицата ги дели.

 

Та, развъртат се горките организирани туристи 20-30 минути на Плебишито, казват им неща, които човек спокойно може да си прочете в интернет или от някой пътеводител, после минават за още 10-15, нека да са 20 минути, из Галерия Умберто.

Галерия Умберто l – Неапол, Италия

Галерия Умберто l - не я показвам за пръв път, но тя ми е от любимите, затова. Не магазините, не ресторанта или кафенетата, харесва ми архитектурата й.

Галерия Умберто l – Неапол, Италия

Галерия Умберто I - Ето малко от тавана на колонадата отвън - не е ли класическо изкуство това?

 

И горе-долу толкова. Хайде пак в автобуса и газ към

Помпей

О, да, някои, за разнообразие, го правят всичкото това в обратен ред.
В Помпей (на бас!) – ту се пържат под слънцето, за да чуят екскурзовода, ту се спъват по калдъръмите, подбягвайки след него…

Помпей – Неапол, Италия

Из останките на древния град. Голяма емоция е да ходиш по тия улици - не само заради историята им... Ми, срам ме е да си кажа колко пъти щях да се пречукам :)

Помпей – Неапол, Италия

Из останките на древния Помпей

Помпей – Неапол, Италия

Ако можеха да говорят тези стени...

 

Ама (евентуално) малко почивка на сянка, глътка кафе или сладолед, или нещо за хапване… тоалетна?
То, хората там са си направили човещината насред руините да спретнат един малък комплекс за посетителите – да отдъхнат, да хапнат нещичко, да се освежат, облекчат… Яяя, без такива глезотии! К’во, да не сте нек’ви американци, французи, англичани? Няма време!
Хубаво, айде 10-15 минути свободно време накрая, вече извън Разкопките, пък кой каквото/ако свари. Ако иска повече, да си се организира сам! А за толкова пари – толкоз.
После обратно към Рим или към ферибота в Бари.

Еемии… може и да не е съвсем-съвсем, нали, точно така, но в общи линии това е положението, за съжаление.
А, да, в някои случаи ги откарват към някой хотел за нощувка, но по правило, някъде извън Неапол.
Всъщност, случва се понякога да се изтърват и да пуснат на хората някой свободен час, евентуално за Археологическия музей. Една колежка миналата година е имала този късмет, но за сметка на отпадане на отиването им до Алберобелло (ее, има за какво да съжалява – то е уникално!).
Та, така – искам да знаете, че освен всичко споменато до тук, в Неапол има още интересно за гледане. По-нататък може да подскажа 😉
Ако пък не си падате по музеи, паркове, дворци или църкви, може да приседнете на някое оживено място, да хапнете една пица-наполетана или да се насладите на студена биричка, или просто едно кафе с парче (много) вкусен италиански сладкиш. И подобен вариант би могъл успешно да ви зареди емоционално. Защото това е Неапол!
…Настаняваш си уморената конфигурация край някоя масичка на тротоара под тентата на някое кафе и хоп – все едно си направо на сцената на някой театър… Истински спектакъл! В реално време, на реално място, в момента, наживо!… Тълпи от хора, хаос, шум, трафик… А декорите – оригинал, от векове… Няма сценарий, няма дубъл… Просто трябва да си отвориш очите и да гледаш, и ушите – да слушаш 🙂 Незнанието на езика няма значение. Даже никакво. Наполетаните непрекъснато размахват ръце докато разговарят, а интонацията и езикът на жестовете са доста разбираеми.
Друг е въпросът, че наполитанските пици и „дольчи“ /сладкиши/ си заслужават, определено! И кафето. И сладоледа. Както и наполитанската кухня изобщо.
Как е, доходи ли ви вече? 😉
Оо, добре. Браво! Айде, за загрявка, един тегел сега

из улиците на Наполи:

 

Неапол, квартал Сан Фердинандо

Съвременни сгради в стария квартал Сан Фердинандо. Забележителности в този квартал са Пиаца Плебишито, Кралския дворец, Галерия Умберто, Театър Сан Карло, Църквата Сан Фердинандо, Кастело Нуово, Фонтана на Нептун...

Неапол, квартал Вомеро

Из квартал Вомеро - това е кварталът по и около хълма, на който се намират Сан Елмо и Чертоза ди Сан Мартино. В миналото в него са живеели по-богатите от средната класа. И днес е така. Това е един чист, спокоен и добре уреден жилищен квартал, почти в центъра на Наполи.

Мотопеди – Неапол, Италия

Честа гледка из неаполските улици са десетките паркирани мотопеди. Всъщност не само в Наполи, а въобще в Италия.

Квартал Спаньоли– Неапол, Италия

Из квартал Спаньоли. Най-централен, най-олющен, най-шумен, най-нагъсто населен, най-колоритен, най-уханнен, най-смрадлив, най-шарен, най-екзотичен, най-... най-... най-... И мой най-любим! :)

Квартал Спаньоли– Неапол, Италия

... Спаньоли... Споменавала ли съм преди за улиците от стъпала и гирляндите от ухаещо, току-що простряно пране над тях?... ;)

Риба на пазара – Квартал Спаньоли – Неапол, Италия

... Спаньоли... А за сергиите с риба насред уличките?...

Пазар – Квартал Спаньоли – Неапол, Италия

... Спаньоли... Ето я и гарнитурата за рибката от сергията в съседство... 😉 Е, примерен вариант.

Сладкарница – Квартал Спаньоли – Неапол, Италия

... Спаньоли... Уж не са кой знае какво тия също "улични" сладкиши, а какво ухание се носи около тях... ммм.... ;)

Чентро Сторико – Неапол, Италия

Чентро Сторико - Един от големите площади на Наполи е Пиаца Данте. До преди 2-3 века се е наричал Largo del Mercatello, т. е. Пазарен площад... Вляво арката със статуята отгоре е Порта Алба. Тя е била главната порта на западната градска стена на средновековен Наполи. Сега, минавайки през Порта Алба, се излиза на уличката Вия Порта Алба, където има книжен пазар, но основно се продават антикварни книги и употребявани учебници, стари пожълтели списания отпреди 30-40-50 години, пощенски картички от началото и средата на миналия век, ученически пособия също такива стари... Абе, интересно е 🙂 Улицата е дълга само стотина метра и излиза на Пиаца Белини, насред която са разкопките на останки от градските стени от 4 в. пр.н.е. В кафенето току до тях предлагат много хубаво капучино :)

църквата Санта Мария ди Монтесанто – Чентро Сторико – Неапол, Италия

Чентро Сторико - църквата Санта Мария ди Монтесанто. Тук се намира гроба на композитора Алесандро Скарлати, автор на музика в стил "наполетански барок".

църквата Санта Катерина а Формиело – Чентро Сторико – Неапол, Италия

Чентро Сторико - църквата Санта Катерина а Формиело. Датира от 1510г. и е част от някогашен манастир на Селестинския орден, който по-късно е минал към Доминиканския. Странното за мен е, че от 19 век я превръщат в нещо като фабрика за вълна. Вътре има стенописи на Луиджи Гарци от 17 век.

Чентро Сторико – Неапол, Италия

Чентро Сторико - една от по-широките и дълги улици в историческия център, Вия Толедо.

Порта Капуано, Чентро Сторико – Неапол, Италия

Чентро Сторико - Порта Капуано. През 15 век е била една от портите на градските стени и понеже е била най-близо до Кастелo Капуано, името й идва от там. Впоследствие стените рухват, обаче портата се оказва качествена и остава до ден днешен да си стои стабилно и без тях, насред Наполи. Тя е нещо като Триумфалната арка на Наполи ;)

Чентро Сторико – Неапол, Италия

Чентро Сторико - Една красива реставрирана сграда на Пиаца Енрико де Никола. В противоположния край на пиацата е Порта Капуана.

Пиаца Гарибалди – Неапол, Италия

Пиаца Гарибалди - в момента само част от площада, само където минава трамвайната линия, е действаща, и също още едно тясно платно в срещуположния край досами гарата. Буквално целият площад е разкопан и ограден с висока ограда. Хм, май са се уплашили, че софийското метро ще ги изпревари в темповете, та форсират с всички сили по новата линия на неаполското метро :D

 

Ами, видяхте само една „трошка“ от Наполи. Има още и то по-интересно. Още много! А това беше само ей така, пътьом, просто едно „дзак-щрак!“  😉

 

 

Де факто, Неапол е доста известен на света. Не само с Камората. И не с някогашното изригване на Везувий. Нито пък вследствие кризата им с боклука. Просто има какво да се види в Наполи. А най-вече – да се усети.
Чухте ли? Да се усети.

Този град просто се чувства!

Под привидното си неглиже и безметежност, той направо кипи от емоции, от страсти и живот. Неапол има една мноого специфична, своеобразна красота и свой си аромат.
А, да вметна – в момента, т.е. преди броени дни, нямаше разпилян или натрупан боклук нито в Неапол, нито из района… Брааво. Брааво!… както би казал… хм, сетихте се кой*, нали? – Брааво! 😉
Е, оттук нататък за автентичност, а и защото на мен така си ми звучи по-естествено… а и… ми, по-мило някак, аз ще наричам Неапол по-често така, както го наричат италианците:

Наполи

За Наполи италианите знаят, че:

  • е третият по големина град в Италия;
  • е най-големият град в южна Италия;
  • е столица на Кампания;
  • е с мноого богата история;
  • и, (хмм) именно заради богатата си история и културно наследство, които обаче, някак не се натрапват, както в Рим, Венеция и Флоренция, Неапол е един от най-загадъчните, може би, италиански градове.

Вече го знаете и вие 😉
Аз няма да преразказвам историята на Наполи. В интернет, например, има писано. Освен това, по-интересно е човек сам да си четне това-онова и после там, на място да си го види, почувства и осмисли.
Целта ми сега е да подам актуална практична информация за тези, които се тъкмят да си грабнат фотоапарата и да хукнат към Наполи в близко време.

Как се стига до там

Всякак. По суша, въздух или вода – на кой както му е удобно или му харесва.
Но най-бързо е, разбира се, със самолет. Мисля, че миналата година бях мернала някъде из туристически оферти обещание за директен полет до Наполи, но аз самата до този момент не съм попадала, де факто, на такъв.
Моят личен вариант е:
Самолет до Рим (Фиумичино) – Leonardo Express (влака) или Terravision Shuttle (автобуса) до Термини – Влак до Наполи.
Самолетите – най-евтини са полетите на WizzAlR  и Bulgaria Air.
Аз май напоследък започнах да предпочитам Bulgaria Air, защото полетът за Рим е в маалко по-човешко време, в 7:30 сутринта, не в 6 ч. А и за наобратно имат един полет в 14:55, който ми е супер удобен. (Имат и други в удобно време). Освен това на борда ми предлагат пресни вестници, сандвичи, кафе, още разни напитки и вода – включено е в цената на билета.
Съвет:  За тези, които не летят много често или просто все още не са кацали на Фиумичино, но са приели предизвикателството да пътуват самостоятелно, имайте предвид, че това летище е поне два пъти по-голямо и много пъти по-оживено и натоварено от софийското.
Малко лирично отклонение – ще взема да си призная сега едно нещо. Всеки път, когато ще излитам от софийския Терминал 2, му се радвам колко е хубав, съвременен, колко е добре уреден… Е, има сигурно какво още да се пожелае… 😉
Примерно, защо последния път един автомат за кафе на горния етаж не щя и не щя да ми приеме петте лева, да ми върне ресто, както пише, че връща, и да ми налее едно кафенце? Да де, поне не ми ги взе безвъзвратно тия 5лв. – колкото пъти ги пуснах, толкова пъти ми ги върна… Е, знам бе – да, можеше и културно да ида да си взема кафе от барчето в съседство… Ама пък що, за какво е турена тая машинка там?!  Освен това, не само автоматът, и аз мога да съм коза!… Та се заядох – тé от това чудо искам кафе и това си е!… Офф, автомат с характер се оказа – пусна ми кафе, ама след като рових, та рових из дисагите, докато изнамеря точно 2 лв… Еее, що – ми споделям си с вас, нали сте мои хора! 😉
… Та, всеки път, когато на връщане кацам на същия този Терминал 2, той ми изглежда като едно съвременно летищенце от някоя далечна провинция… в Аляска. Не че съм била някога там. Или в западен Китай, примерно. Ми не знам, що така?… Не, не, не ща отговор 😉 (Отговор: летище София е крайна дестинация, без съществен транзитен трафик. За да бъде едно летище голямо, то трябва да е и транзитно. Неофициален слух: летище София е на предела на възможностите си като трафик, а ТАБСО е всичко друго, но не и генератор на транзитен трафик– бел.Ст.)

Летище София - Терминал 2

Летище София - Терминал 2, заминаващи полети... Маалее, направо игла да хвърлиш... и няма къде да падне (от народ) :D

Летище София - Терминал 2

Летище София - Терминал 2... и от друг ъгъл - еемии...

Летище Фиумичино - Терминал 3

Летище Фиумичино - Терминал 3 - гледано от горния етаж, близо до Тераца Рома, където е по-спокойно от навалица.

Летище Фиумичино - Терминал 3

Летище Фиумичино - отвън, гледка от въздушния тунел при Терминал 3 (Ама не знам дали точно "въздушен тунел" се казват онези огромни тръби? тунели? надлези? или мостове?" с движещи се пътеки в тях, над ей това, което се вижда тук на снимката.)

 

Значи, мисля, че би било добре да имате предвид 20-30 мин. повече време на разположение, когато ще кацате, и 1 час повече време от принципно изискваното, когато ще излитате за пръв път от Фиумичино, колкото и оправни да си мислите, че сте.
Ако пък много бързо се справите с ориентирането и чекирането – о, спокойно, няма да скучаете никак – има достатъчно магазини, заведения, забавления и интернет. Просто няма да усетите как ще мине времето.

И значи излитаме, фърчим час и нещо със смесени чувства – животец мил, нали… и свят, 7-8 хиляди метра отдолу, толкова прекрасен :)…

Макарска, Хърватия от въздуха

Този път късметът е с мен - идеално място до прозореца, идеално време... Градчето долу е Макарска в Хърватска.

Апенините от самолет

Вече сме над Апенините

 

И, оооп – пилотът решава да почерпи за смелостта ни като прави плааавен завой край езерото Брачано… Уааа…

 

езеро Брачано, Италия

Езерото Брачано и градчето Ангуилара Сабация

 

След минутки

кацаме на Фиумичино

Бенвенути! /добре дошли/  Вземаме си багажа и вървим нататък.

 

Летище Фиумичино - Терминал 3

Летище Фиумичино - Терминал 3

 

Съвет: ако успеете да си поберете най-необходимото само в един ръчен багаж, в следващите (примерно 3-5) дни може и да ви писне да ходите все в едни и същи 2-3 ката дрехи, но пък определено ще ви бъде навсякъде по-бързо, по-леко и по-удобно. Естествено, при по-дълъг престой няма как без куфар.

От летище Леонардо да Винчи, на което казват просто „Фиумичино“, защото е разположено край това градче, до Вечния Рим се стига на кон……   😀
… Майтап бе, Уили! – С влак, автобус или кола/такси. Пък и пеша, колко са 25-30 км! 😉
= Ако те чака някой италиано с кола – без коментар 😉
= Такси – о, веднага го отсвирвам таксито, защото цената му може да излезе по-висока от тази на самолетния ми билет.

= Leonardo Express
Тръгва на всеки 30мин. и спира право на Термини, никъде другаде. От Термини първият влак заминава сутрин в 5:52, а от Фиумичино в 6:38ч. Последните са съответно в 22:52 и 23:38ч.
** Билетът (14 евро в една посока) от/до летището, ако се купи он лайн, важи до 90 мин. след тръгването на избрания влак, т.е. правете си сметка на времето.
** Билетът може да се купи и от каса на гарата, от билетни автомати или туристически офиси, но трябва да се маркира преди качване във влака.
Ако нещо не успявате да се ориентирате по табелите, спокойно – ако няма служител наблизо (личат си по дрехите), просто питайте хората наоколо. Любезни са, каквото знаят – казват, показват, усмихват се дружелюбно. Повечето.

= Terravision Shuttle (автобусът, който отива право в центъра на Рим)
Автобусите са на около 30-40 мин. (имат някаква зависимост от самолетния трафик), пътуват около 55 мин. Тръгват от пред терминал 3 (а точно там кацат/излитат и самолетите от/за София, това е Шенгенският терминал), на бус-паркинг №3 – има табели, стрелки – споко.
Само една спирка прави на центъра на града Фиумично и после право на Термини (ударението е на „е“).  На Термини автобусът спира/тръгва отвън до гарата. Като застанете с лице към централния вход, спирката е на улицата, която върви отляво на Термини, на 5-10м от страничния вход/изход, до Terracafe. На табелата пише Terravision.
** Билетът (4 евро в една посока) може да се купи он лайн, но и на летището/гарата има билетни автомати.
Съвет: ако искате да минете по-евтинко, по-добре си вземете билета предварително онлайн, за да ви е сигурно, иначе, ако авобусът вече е пълен, ще трябва да вземете влака, или да чакате следващ, а това си е чисто губене на време, при положение, че сте в страната за броени дни.
Разписание:

http://www.terravision.eu/pdf/fiumicino_timetable.pdf

 

гара Термини, Рим
Термини, някъде вътре… всъщност тези опашки (вляво на снимката) са пред билетните каси.
гара Термини, Рим
Ето го и моят красавец, дето лети с над 300 км в час 😉

 

Хмм… да кривнем ли леко от пътя си сега и да се гмурнем за няколко секунди с 4-5 кадъра из Рим?…

Айде!  😉

Меркати ди Траяно, Рим

Меркати ди Траяно, т.е. древноримският МОЛ на император Траян ;)

Улица в Рим

Една от римските улички, която може да те заведе до фонтана Ди Треви

Рим, Италия

Някой може би ще каже, че е тъпо да снимаш покриви... Еее, ама не са ли хубави тия римски покриви? И какво ли се случва под тях? ;)

Пиаца Испания – Рим, Италия

А Пиаца Испания е от любимите ми...

Испанските стъпала на площад Испания – Рим, Италия

...и Испанските стълби също. Желано място за модни ревюта, кадри от романтични филми, любовни срещи, туристически възторзи... Как да не го снимаш отново? ;)

 

Мдаа… Мисля, че и по-НЕзабележителностите си имат своето очарование. Знам, знам – Испанските стълби са от известните, но с тия китки и насядали кефещи се хора – не ми даде сърце да не ги споделя  😉

 

И така, вече сме на последната отсечка към Наполи.

Мисля, че има и автобуси от Рим за Наполи, но не съм пробвала този вариант, а само с влак и кола.
Влаковете за Наполи тръгват на всеки 10-20 минути от същата гара Термини (това е тяхната Централна гара).
Три вида са:

  • Евростар; цена 45 евро за 2-ра класа (1-ва е 58 евро), пътува 1 час и 6-7мин., спира директно на Наполи чентрале.
  • Обикновен бърз влак; цена 22 евро, пътува 2 часа и 10-15мин.
  • Някакъв по-бавен, на регионална жп компания, цена 10 евро и нещо (хм, 10,80 ли ми се видя някъде?), пътува около 3 часа и нещо.

По стечение на обстоятелствата обаче, аз имам впечатление само от Евростар. Три пъти съм го ползвала и съм определено доволна. Бих казала, по-комфортен е от самолета дори. На монитора (съм гледала как) скоростта стига до над 300км/ч.
Обаче веднъж се случих във вагон, пълен с голяма японска група и само още 2-3 европеидни души като мен, та в един момент се почувствах почти като да съм в страната на изгряващото слънце  😉   Ей, нямах идея колко шумни могат да бъдат японците!… Сдържани били, малко говорели, много-много не се смеели силно на глас – тинтири-минтири! Изобщо не е вярно – за един час почти вдигнаха влака на главите си! Нее, не бяха тийнеджъри, а от 25 до 75 годишни, нормални си хора.

Билетите за влака


Могат да се купят от касите, от билетните автомати или по интернет.
НО! На касите в Рим и Наполи все има страшно много хора, особено чуждестранни туристи, и опашката върви доста бавно. На билетните автомати има меню и на английски, но все пак, ако смятате, че може да не се справите, по-добре помолете някой местен, който в момента си купува билет, да ви помогне. По правило не отказват помощ. Билетите могат да се купят с пари в брой или с кредитна карта, както на касите, така и на автоматите.
Внимавайте на автоматите за колко часа ще си вземете билета. А ако купувате, примерно, билети за двама души, от процепа ще ви падне един билет с цената и местата за двамата. Така че, ако искате два отделни билета, трябва да ги купите последователно. И в двата случая няма гаранция, че местата ви ще са едно до друго.
Съвет:  Термини в Рим, както и Наполи чентрале, са доста големи гари (за нашите представи) на по няколко нива, заради метрото и крайградските влакове. Имат много перони, дали не бяха и към 30? Освен това има и „челни“, и не знам си още какви. Затова, когато сте там за пръв път, задължително бъдете един час по-рано от часа, в който смятате да пътувате. А щом си купите билета, не се размотавайте да зяпате из гарата, а вървете първо да си намерите перона и влака… Сега, като се замисля, май за Наполи все на девети-десети перон ми е бил евростар-а. Но не знам дали това са „неговите си“ перони.

Принципно за влаковете на Термини-Рим и Наполи-чентрале:

Над всеки перон има информационна табела, която своевременно се актуализира. Ако си вземате билет от каса, попитайте касиера дали трябва да си маркирате билета преди качване или ще има кондуктор. Ако го купите от автомат, попитайте на информацията, която по правило е до касите. Там също обикновено има опашка. Ако трябва да си маркирате билета преди да се качите, предвидете си няколко минути и за това, защото може да се окаже, че някой от автоматите на съответния перон не работи, а на другия просто не му хващате цаката как става, наоколо има чакащи хора, чувствате се неудобно. Имах подобен случай на един челен коловоз на Наполи чентрале. Автоматчетата за компостиране са жълти на цвят и са поставени до пероните. (На малките провинциални гари тези апаратчета обикновено са монтирани на стената или на стойка до изхода към пероните.)

Малка хитринка от личен опит:

Евростар Рим-Наполи пътува с по над 10-12 вагона, които сякаш са и малко по-дълги от нашенските. И, за моя искрена изненада, всеки път са пълни. Последния път се случих във вагон 9. И като наближихме Наполи, (за пореден път го виждам това) от още по-назад някои хора започнаха да се придвижват през вагоните напред. Този път се подвоумих по-малко, пък и аз станах, и тръгнах след тях. Та така до началото на втори вагон, защото напред вече всичко беше в една плътна опашка. И браво! – в момента, в който слязох на Наполи чентрале, се оказах доста по-близо до изхода. А зад мен по перона от влака се заформи малко като рехава манифестация, която настъпваше към изхода на гарата. Та, понеже там е една постоянна тарапана, този „номер“ на често пътуващите, очевидно има смисъл.

Влак Евростар, Италия

Евростар отвътре - Я да видим защо стават и отиват напред тия хора? ;)

Централната гара на Неапол

Крайната ни цел - Наполи чентрале

 

Слизаме благополучно на Наполи чентрале.  Бенвенути а Наполи!  😉

Следва.

кой* – любимецът ни Анджело, разбира се  😉

кратък речник:

гара = стационе
ако обичате, може ли? (разрешение да мина, примерно) = пермессо
моля = пер фаворе
добре = ва бене; о’кей
извинете = спяченте; скуза
извинете (ме) = ми скузи
съжалявам = скузи
не разбирам = нон каписко
разбирате ли? = капире?
къде = дове
кога = куандо
колко = куанто
как = коме
защо, защото = перке
къде е тоалетната? = дове соно ла тойлетте?
в колко часа? = а ке ора?
колко струва билета? = куандо коста иль бильетто?
един/два билет до… =  ун/дуе бильетто/ти пер…
може ли да ми кажете = ми пуой дире
вход = ингрессо
изход = ушита
билетни автомати = бильетиере аутоматичи
информация = информациони
парѝ = солди
багаж = багальи
перон = бинарио платформ (или само бинарио)
заминава = партенца
пристига = арива
влака за… = трено пер…
сега; веднага = ора
сега ли? = ора?
тази сутрин = куеста матина; стамани
утре сутрин = домани маттина; доматтина
днес = оджи
следобед = помериджо
вечер = сера
довечера = стасера
утре вечер = домани сера
утре = домани
в други ден = а допо домани
Аз не говоря италиански = Йо нон парло италиано
Извинете, говорите ли английски? = Ми скузи, лей парла инглезе?

Автор и снимки Вили

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ!

11 коментара

Дек. 21 2011

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (3): Страшни смешки, смешни страшки…

То че седмицата е италианска – очевидно е. А днес продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , а после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“

Днес ще видим каква е ползата от това да се дава възможност на мъжете да бъдат кавалери (или с другу думи: приключения на Вили 😉

Приятно четене:

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част трета

Страшни смешки, смешни страшки…

 

Добре, тръгвам. Но… натам или натам?
Намирам се на пуста уличка някъде сред Спаньоли. Наоколо няма жива душа, само ей там разпльоскалата се, едва дишаща от жега котка. И аз.
Колко странно – марангьосано и тихо е, и сякаш съм сам-сама в целия град – сред тия високи, олющени сгради, бог знае колко стотин годишни. Хе-хе.. като в компютърна игра 😉  А в каква гюрюлтия попаднах само преди няколко часа, когато слязох от влака!
Сигурно, мисля си, щото е баш по обед, хората са се изпокрили по къщите си да обядват и почиват на сянка. Ама аз да му мисля: нямам карта, нямам джипиес, нямам интернет на gsm-мa… И?
И се сещам за онази симпатяга от самолета. Представям си и се засмивам – как на млади години се изгубила именно в Спаньоли, как я упътил един внезапно появил се, ама мноого красив рагацо с изгарящи очи, а после избухнал такъв любовен вулкан, че и до днес, възрастната вече дама, е влюбена в този град  😉
Мдаа, преди няколко десетки години такава романтика е била възможна. Но сега няма опасност. Особено в момента – в тая жега всеки евентуален мачо сигурно се е набримчил на компютъра си и се охлажда със студена биричка. И значи, аз да викам неволята  😉
Вътрешният ми глас дремуца, а логиката философства – щом ще ходя на хълма, значи трябва да вървя по стъпалата нагоре. Ми, постъпвам логично.
Качвам ги пустите стъпала, пъпля – тюю, нямат край бе! Ама, що, кой болен мозък ги е измислил тия улички от стъпала?… Айде, душичката ми, айде, дай още малко…
Ай, стига бе!… мамка ти и логика! (сорри, това ми беше реакцията там!) – Стъпалоуличката свършва в десетина метрова площадка пред вратата на опърпана сграда! А сградите наоколо са като буква П… Офф, бее… 🙁

 

Неапол

Неапол

 

Айде обратно.
Влизам пак в магазинчето, от което си купих сладоледа – жената ми се усмихва сърдечно, позна ме. Питам я за Сан Елмо. Тя ми вика: Ее, ма но куи! – Е, ясно, че не е тука, ама как да стигна до там?
Пита: инглезе? /англичанка/ – Но, булгара, – отговарям – соно булгара! – а тя се ококори – сякаш казах, че съм от Марс.
Пробвам се да скалъпя италианско изречение: Димми, синьора, коме андаре а Сан Елмо? /кажи, госпожа, как да отида до Сан Елмо/.

Сигурно не го казвам правилно – гледа, мисли… И изведнъж се юрва да говори… ама сякаш я гони някой!… И като размахва едни ръце… А аз нищо не схващам. /Чак на другия ден разбрах, че това било неаполитански!!/
Ама какво толкова разправя? Мъча се да загрея поне по интонацията и жестовете… Егати как бързо говори тая, нищо не й разбирам!… Напъвам се, гледам умно… оп, тя финишира! Спря и радостно клати глава: Си, булгара.. засмива се на глас, доволна: Булгара!
Мигам: К’воо? К’ва булгара бе? К’во казваш?… Оф… кой знае за каква случка ме светна, ама.. Добре, бене, синьора, а Сан Елмо е дове? – питам упорито по моя въпрос.
Хваща ме за ръката, излизаме навън, сочи надолу по улицата, разправя нещо пак… Аз пак не разбирам, но тя е толкова въодушевена и добронамерена, и усмихната.. Грацие, грацие танто, синьора! – казвам, и поемам нататък – е, по-натам пак ще питам някой, с питане и до Цариград, нали.. 🙂
Близо до ъгъла като че дочувам шум на по-голяма улица, опъвам пеленгаторите и на пресечката завивам надясно. А! а тая улица… почудвам се – тя е вече по-широка, даже могат да се разминат две коли, и наляво виждам, че след 30-тина метра се пресича от друга, по която тъкмо минава автобус, а надясно върви нагоре и в далечината май е подножието на хълма.
По принцип съм с добра ориентация, а ако имам карта, въобще нямам никакви проблеми. В случая обаче нямам карта. Не потърсих на гарата да си купя и това беше грешка. Трябва да си купя отнякъде! Но засега ще карам по интуиция. И тръгвам надясно.
Искам да се кача на хълма, да видя града отвисоко. Това си е нещо като задължителен момент в моите пътувания – от камбанария, от кула, хълм, или поне от висок етаж, да видя съответното място.
След няколко минути пристигам на Корсо Виторио Емануеле, точно пред автобусна спирка. Браво на мен! 🙂
След още пет минутки се мятам на един автобус, с който трябва да стигна до фуникуляра, с който да се кача на хълма, после покрай кастело Сан Елмо и – на терасата: молто белла виста, синьора! /много красива гледка/. Така поне ми обясни едно момиче.

Е, автобуса ли не нацелих, спирката ли пропуснах, озовавам се аз при фуникуляра, ама следващия, който не е моят  🙂
Да бе, оказа се, че си имат таман три ли, четири ли фуникуляра, които впрочем, са много удобни за качване на високото. Освен това билетът за градския транспорт важи и за тях.

 

Неапол, Италия

За който не е виждал фуникуляр - ето как изглежда. Движи се по едни релси нагоре-надолу по хълма.

 

Е, да, слязох на грешна спирка, но пък попадам на едно неочаквано местенце – пред

Кастело Аселмейер

Интересна сграда в неоготически стил.
Кастелото е построен от английски архитект за неаполския банкер Аселмейер в началото на миналия век. Това инфо ми подава с явно удоволствие, малко по-натам, една случайна англоговоряща дама с много интелигентен вид. Преди нея попитах и някакъв младеж каква е тази сграда. А той ме просвети, мимоходом: Еее, ке коза… ма, кастелло, синьора! Ке коза!  /ами какво, замък бе, госпожо, какво!/  😀

 

Кастело Аселмейер – Неапол, Италия

Кастело Аселмейер

 

Връщам се една спирка назад, следвам инструкците на онази девойка. Минавам покрай стените на някогашната крепост

Кастело Сан Елмо

 

Сан Елмо – Неапол, Италия

Край стените на Сан Елмо

 

Любувам се на панорамата на града и целия Неаполитански залив с Везувий, виждат се дори Капри и п-в Амалфи /за съжаление тези кадри не ми се възстановиха/

 

Кастело Сан Елмо – Неапол, Италия

"Уна белла виста" от Кастело Сан Елмо - не ви трябва превод, нали? ;)

 

После, под сенките на дърветата заобикалям кастелото, и след още малко излизам на терасата пред

Чертоза Сан Мартино

От тук също се разкрива панорама на голяма част от града.
Истина е, „вистите“ си струват.

 

Везувий и Неапол

Гледка към града и Везувий от терасата при Чертоза Сан Мартино

Неапол, Италия

Още една гледка от същото място - централно на заден фон се вижда модерния квартал Чентро Диреционале Наполи

 

Ааа, от това слънце май взе да ми прегрява нещо процесора ли?… Иначе що у тоя пек тръгнах да слизам пеша по тия безкрайни стълби?!   😉

 

Неапол, Италия

Стълби нагоре, стълби надолу - или както пее Висоцки "...Главный академик Йоффе доказал - коньяк и кофе вам заменят спорт и профилактика..." 😉 >>>>> http://www.youtube.com/watch?v=NHrV-L-wlfc

 

Обаче малко по-надолу срещам ободряваща картинка: яяя, имало и по-изпаткали – те пък се качват пеш НАГОРЕ!  😀

Corso Vittorio Emanuele, Naples, Italy

 

С разлюляни крака, вече каталясала, бленуваща душ, пица и ледено фрапе, излизам на нова наблюдателна площадка на

Корсо Виторио Емануеле,

откъдето се открива близка

панорама на града.

Тази Корсо Виторио Емануеле е точно в подножието на хълма и го обикаля. Изглежда е доста дълга двупосочна улица; върви в подножието на хълма и май опасва голяма част от града /или целия?/ от север. Макар че върху ми се сипе жар, пак се застоявам малко. Облягам се на парапета – мамма мия, ще слънчасам, ама нали съм си шантаво, айде пак – щрак!  😉

 

Неапол, Италия

Неапол

 

Ох, почвам да бера душа. И със сигурност вече деяна на юпиес  😉   Отдаавна е минал обяд, крайно време е да седна малко на сянка да отдъхна и да заредя батериите, да хапна нещо де.
И тъкмо тръгвам към едни стълби за надолу, Я! – в очите ми влиза красив купол, с орнаменти като плетеница, на някаква църква долу някъде вляво.
Не изглежда далече, може би десетина минути път. Ако и тя е така красива като оная, дето я гледах по обед, ще бъде грях да я пропусна! Нали? Да, ще сляза да я разгледам набързо. После ще ям.
Да, ама май трябваше да се опитам да запомня някакси мрежата от улички долу, защото…
Еее…  😀    ‘ми крайно време беше да започнат пък

 

ИСТИНСКИТЕ МИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ

 

Тръгвам по едни стълби надолу, после по памет завивам надясно, после наляво, напред, и се оказвам пред… жилищна сграда, обаче. Красивият купол съблазнително ми се мярва пак из пролуките между сградите, но откъде да мина?
Малко назад… сега от тук ли? Или от там?… ъъ… Не, я ей от там.. И като почвам едно връткане из оня ми ти лабиринт от тесни и оплетени улички, като куполът още на два пъти ми проблясва измежду високите етажи на сградите – хили ми се, сякаш, на усилията… Ах, ти, купол с купол!…
Питам една леля – „нон капире“ /не разбирам/, вика.
После едни деца се опитват да помогнат, дружно се разкрещяват „Мариоо! Маариоо!“ – един ждроляв младеж, но с лъчезарна усмивка, изскача отнякъде, той бил Марио – пробва се, но пак не става – неговият английски и моят италиански не се „разпознават“  😀
Продължавам.
К’во става бе, дори не мога да изляза на една по-широка улица, по която да минава автобус! Въртя-суча, все се оказвам близо до ония стълби за нагоре. Вариантът е да се върна пак горе, хубаво да гледам и после пак надолу. Ама ми е топло, уморена съм вече… офф… ще го намразя Наполи само заради тия стълби!

Стоп! Да чуем – вътрешният ми глас се обади

Да?.. Да продължавам, вика, не да катеря стълбите. А, знам го от опит, щом вътрешният ми глас каже нещо, колкото и нелогично да звучи, то се оказва правилното. Винаги!!
Ми, продължавам.
Пак питам една жена, после един мъж, отговорът им е неизменно „нон капире, сеньора“. Ай, Боже, тц-тц-тц…
Наистина ми е смешно – не съм попадала досега в подобна ситуация. Не се чувствам изгубена, но почва да ме е яд, че си губя времето. А и ми е гладно, и кафе ми се пие, и кенеф ми трябва вече… а пък как ми се иска душ!… Завивам в поредната пресечка. Йеее!

 

Ето го спасението!

 

20 метра по-натам, до входа на една сграда е спрял черен джип. Полицейски. Вярно, не пише по него „Карабинери“, но има някакви опознавателни знаци, герб на вратата, „буркан“ на покрива. Че какво да е друго, освен полицейски?
Няма го шофьора, но до неговото място има някакъв мъж. Трябва да е полицай! Ами, ето го моят ангел-спасител! И сега ще ме отърве от по-нататъшно лутане из очарователния, стар, мърляв и толкова горещ Неапол – най-после ще я открия тая проклета красива църква! И после ще ям! 🙂
Приближавам колата, човекът вътре свел глава, чете вестник. Правилно, униформен е. Както е плътно затворен вътре, явно е на климатик, блазе му..
Чуквам леко на джама. Той вдига очи, гледа 2-3 секунди през стъклото и отваря вратата: С..си?
Хлъц!  Коленете ми омеекват, онемявам… абе, направо ми спира тока! – Хии… те т’ва не беше ми се случвало от сто години! Забравих си заглавието! – Ама готин мъж… ченге… даже и на кино не съм виждала такъв!
Той пак: Си, синьора… ке коза е? /да, какво има?/
Ааа… гласът… размазва!
Давя се, преглъщам… Вътре в мен просъсква: Дръж се, ма! Я се стегни!.. И тръсвам глава. В този миг шнолата ми изведнъж се самооткача – цък, тупва на земята и отхвръква! Къде? – естествено, че под колата!
Той поглежда надолу, понечва.. ама и аз съм бърза – ударът на главите ни се разминава на косъм. Отдръпваме се като ожилени със: „скузи!“ /извинете/
Той се връща в начална позиция, но аз няма как да се простя с шнолата си – не търпя пусната коса, особено пък в такъв топлик – ще откача!
Та, клякам, заничам под колата, пъшкам, гъзуря се.. под носа му… и ми иде да умра от яд и срам… Докопвам я, нейната сметка(!), изправям се, връзвам си пак опашката. Така. А ченгето наблюдава етюда ми с леека усмивка. Пробвам и аз да се усмихна, ама съм бясна зарад’ тъпата шнола… Той се усмихва широоко… Патка! Трябваше да го оставя да се направи на кавалер, той да се дупи да я търси!
Той: Е алора, синьора, ке коза е проблема? /и така, какъв е проблема/
Казвам на италиански „ми пердони ти прего“ /моля за извинение/ и продължавам нататък на английски – как отгоре съм видяла една голяма църква с голям красив купол, искам да я видя и отвътре, но нещо май се обърках из тия заплетени улички…
Гледа ме, особено такова… без да мигне и без да гъкне – а мен ме обливат горещи вълни…
Бе, к’во ми става, сякаш не съм виждала мъж! А и той, що не ми реагира?!
Айде пак, но по-бавно, разделям думите, показвам с жестове: Уел, ай соу а чърч, ду ю ъндърстенд ми? Найс, бютифул чърч.. уит лаардж дом..  риъли грейт…ъъ… уит орнамънтс…уит.. уел, тембълд ъсемблиджис, до ю ноу…
Гледа ме. Май не чатка?
Светвам се и вкарвам и от италианските ми запаси: Киеза! /църква/ Уна гранде киеза, уит бюютифул дом! Белло…ъ, дом. Кон дом! Си, гранде.. кон дом!
Вдига вежди изумен.
Хии! К’во казах? Да не би пък да разбра „кондом“? Ааа.. ами, че как е „купол“ на италиански? Ау, не знам..
Онагледявам с ръце – купол, дом – гранде е белло!…
Той тъпее. И клати глава: Нон… Нон каписко, синьора…
Ооо… разочарована съм. Толкова ми се иска да ме разбере, а той само ме гледа и „нон, синьора“!
Но изведнъж оживява: Ааа, катедралле?! Аха, си, гранде белле катедралле? Нон, но, сеньора – маха отрицателно към посоката, която му соча. – Ма, катедралле… е куполо гранде… /А! ама, значи купол си е купол и на италиански!/ И разправя нещо, сочейки в обратната посока…
Не бе човек, аз я видях, не е натам, нататък е! Соча наляво. Той пак: нон! – И сочи някъде надясно и зад гърба си…
Е, добре, викам му, колко далеч е катедралата? Гледа въпросително… Оф, бе, как може да не знаеш грам английски бе, човек! Язък ти за убавинята! Тююю…
Пак нещо ми приказва, но сега аз съм „нон“.
Ма’аме ръце един срещу друг – той явно ме убеждава къде е катедралата, аз пък си държа на своето и твърдя, че катедралата, всъщност, не ми трябва, а църква, онова си беше църква!…
Е, добре, айде, колко е далеч – питам, – добре, натам ще ходя, щом казваш е „белла киеза, белла гранде катедралле“, може пък аз да бъркам наистина. Питам го на какво разстояние е: хау из дъ дистънс.. ? Дистанция бе, и това ли не знаеш!… Не разбирал… О’кей, соча си часовника, правя движение с два пръста, като крачене, разпервам пръсти: файф минитс? тен минитс?
Оп, зацепва: Ааа, алтро, ди пю! – и ми показва с пръсти 20 и „ди пю“ било /още, повече от 20 мин. ли бе?/ Аз: Аа, но! Фар ъуей! Но!… Ъъ… лонтано, молто лонтано! /не, много е далече/…
Говори нещо, чувам и „нон, но лонг, найс катедралле, гууд“ – я, английски думи ли взе да ми вкарва?!
Опъвам ушите – оф, кой те знае какво ми приказваш, бе човекоо… еее, май няма да се разберем 🙁
Хваща ме яд и на чист български му викам: Нищо не знаеш, язък!
Изведнъж се стяга, рязко клати глава и ме отрязва: Йо нон парла англезе, синьора, скузи! /не говоря английски, съжалявам/
Не мога да повярвам! Гледай го… ама, той наистина си затваря вратата!… Нее…
Изпитвам разочарование, безсилие, яд… Зорлем се усмихвам: ееми и аз сорри, но проблем!..
Ми к’во… полицай! Естествено, че ще е тъп!..  Ама ме е яяяд…

В стомаха ми изведнъж свирна на завоите и се сещам, че съм гладна. Зарязвам идеята за църквата и тръгвам в посоката, за която ченгето настояваше, и като че ли спомена нещо „чентро“, нещо „трафико“…
И така, без църква или беЛЛе катедраЛЛе, след няколко минутки излизам на една главна улица, по която се движат и трамваи и автобуси. Аха, те го те „трафико“.
Хубавият тъп полицай вече е забравен  😉

Отново съм сред голямото и хаотично неаполско движение.

Пет минути се озъртам къде да пресека. Гледам: който иска, тръгва между колите и си пресича. Накрая вдигам ръка като „стоп“ и тръгвам. Браво – намалят! Даже някои и а-ха, да спрат 🙂
След малко в една симпатична пицария нагъвам истинска „Маргарита“ – нали, според легендата,  неаполитанците я били измислили, та ям, демек, оригинал. Бе, яла съм и по-вкусни пици.. /не се минавайте!/
Хиии…  ново 20! Последното парченце пица артистично ми се изпльоска върху бялата ми блузка… оо… създавайки едно неизтребимо../по дяволите!/.. и уникално леке…  Хмм.. глей го само как стана – кат’ картина на Джаксън Полак или Дали – доматено червено върху „невинно“ бяло… Да му се не види! 😉
Добре, че имам още две блузета в чантата.
След десетина минути се появявам от пицарийската тоалетна поизмита и освежена, преоблечена. Вече съм и наядена, и напита – друго си е.
Преди да се впусна отново из Наполи, и едно капучино си отива намясто. А докато си почивам и му се наслаждавам, се размислям: Самолета наобратно ми е в понеделник сутринта. Значи имам още цели два дена за Рим… Хм, Рим…
Бе… цял ден си мисля, че макар да ме кефи, едва ли чак бих живяла в Неапол, но пък що да не взема да преспя тук, а утре да мръдна до Соренто или Капри. Пък това, Остия-мостия, Фраскати – айде друг път! Или пък до Помпей да ида утре и после да хвана влака за Рим… И така става. Сама съм си, волна като вятъра, к’во!
Я да чуем к’ви ги вършат вкъщи без мама 😉   Вадя „жисиема“.. Брааво, всичко било о’кей. И аз съм о’кей, споко, ще разправям после, целувки, чао и умната, ей!
От магазина в съседство си купувам ново шише вода, хем студена. И съм готова.

                                        Старт!  

 

Чентро сторико – Неапол, Италия

Из Чентро сторико

Чентро сторико – Неапол, Италия

Из Чентро сторико

Чентро сторико – Неапол, Италия

Из Чентро сторико - въпрос: това във фунията дали е първообраза на сладоледа? :D

Чентро сторико – Неапол, Италия

Из Чентро сторико - палацо?

Спагети

Мислите, че в България оригиналните италиански спагети са скъпи?

Неапол, Италия

Из уличките на Неапол... или може би "По стълбите на Наполи"? :D

 

Мотаейки се насам-натам, нацелвам едно доста интересно, стори ми се, местенце – францисканския манастир „Санта Киара“. Но отворено само за двора, щото в петък и събота друго не можело. Ми другото пък, друг път  😉

 

манастир Санта Киара - Неапол, Италия

В двора на манастира Санта Киара

 

Качвам се на метрото – е, нали си имам билет бе – да си го използвам!  🙂
След няколко спирки слизам – някакъв жилищен квартал. И се размотавам към 20 минутки в района на метростанцията.

 

жилищен квартал - Неапол, Италия

Съвременен жилищен квартал в Неапол

жилищен квартал - Неапол, Италия

Съвременен жилищен квартал в Неапол

 

Няма кой знае какво интересно и се връщам на пиаца Данте с метрото

 

Данте - Неапол, Италия

А ето го и самият Данте върху пиедестал насред пиацата

 

После се качвам на някакъв автобус Е1. Питам един мъж, той потвърждава, че ходи до пиаца Гарибалди. Понеже нали видях сутринта, че там /и района/ е фраш с хотели.
Обаче тоя автобус като взе да се влачи из Чентро сторико, да се върти из теснотията там, и аз си викам, че нещо не е таман. Слизам и се прехвърлям веднага на друг, 56 или 57 /ли беше?/. Едно момиче ми каза, че отивал на Гарибалди. Всъщност и Е1 също отивал там, но първо правел една голяма врътка из Чентро сторико. Е, нищо.
Само че май не зацепих точно къде да сляза, и айдее… отнесе ме до модерния квартал с небостъргачите, дето ги гледах от баира горе. Това е нещо като парижкия Де Фанс.
Ама дали щото е петък късен следобед – джан-джун – никой няма. Е, почти де – пет човека срещнах. Ама едно странно такова – стърчат едни висооки сгради от метал и стъкло – бели, черни, сини, сиви. Като извънземни някакви. Интересно, ама мъртвило. Чакай, викам си, поне да снимам малко.

 

Чентро Диреционале Наполи - Неапол, Италия

Чентро Диреционале Наполи

italia_a_081_naples

Чентро Диреционале Наполи

Чентро Диреционале Наполи - Неапол, Италия

Чентро Диреционале Наполи - Палацо Джустиция, т.е. Съдебната палата... Хм, тук ли съдят мафиотите?

Чентро Диреционале Наполи - Неапол, Италия

Чентро Диреционале Наполи - нямам идея каква ще да е мисията на това кълбо :)

 

А, разгеле, появи се един мъж с чанта /лаптоп/. Крачи бодро. Брадат и леко плешо. Екипиран в костюм… У тая жега?! С охладителна система ли е под него?
Извинявам се, питам го какви са тия сгради, той ме гледа странно, сякаш съм извънземната аз, махва с ръка и ме отминава… Ъ́! Глухоням ли го играе?   😉  /мой номер!/
Щраквам още две-три снимки, ама гледам да не навлизам навътре из квартала, че айде нЕма нужда от нови емоции.
А, една мацка насреща ми. Нормална. Та тя ме осведоми в скороговорка, че това било „Чентро Диреционале Наполи“… Кк’во? К’во чентро? Ааа, Бизнесцентър, ясно. Каза ми и кой автобус да взема и къде да сляза за Гарибалди. То на една-две спирки било  😉
Някъде към 19 ч. съм на пиацата. Хотелите там – един до друг. В три хотела проверявам – о, браво бе, и в трите има места, и то на много приемлива цена хем – 35-40 евро за стая, със закуска. Идеално. Можело и след два часа да дойда или когато искам, и тогава да си платя и да се настаня, имали свободни стаи. Добре, става.

 

Неапол, Италия

Неапол

 

Правя един тегел през Гарибалди и отивам до гарата на Circumvesuviana, на пет минутки яваш-яваш оттам. От нея тръгват регионалните влаци за околността. Часът е 19:40.. Проверявам разписанията. Супер! – влакчета има начесто, цената е 4 евро до Соренто; 2,80 до Помпей и Херкулан.
Окончателно решение: оставам. Остава да си избера в кой от трите хотела да се настаня… И?
И – те ти, една мъдра мисла почва да подфърча из кухата ми кратуна: Вярно, смлях се от ходене днес, но ми е рано да се затварям в хотел. Що ли не се кача на влака донякъде? Една репетиция за утре 😉
И се качвам. До Кастеламаре, щото тръгва след три минутки. /2,80 евро, пътува се  към 30 минутки/

Кастеламаре

се намира на другия край на Неаполитанския залив. Всъщност целият залив е заселен – градчетата преминават едно в друго и само местните сигурно си знаят границите им. Ако имат такива. Но Кастеламаре ди Стабия /е цялото му име/ си има и пристанище, в което акостират и по-големшки кораби, не само яхти.
Слизам на гарата, пардон, гаричката му.
/Момент, тук трябва да кажа, че има две гари. По-голямата е на „ТренИталия“, на Феровия-та демек, там спират влаковете, които идват от Рим, примерно. И там някъде им се намира (май) центъра на града. А по-малката гара е на регионалната ж.п. компания „Везувиана“ и е по́ към подножието на планината и пристанището. Та там слязох аз, защото там ме откара влакът. Само че това го научих после, на другия ден./
Та, слизам на малкото гаренце и се дзверя.
Ъ́! Амa то много умряло тук бе. Развъртам се на предгаровото площадче, което си е като селско. Нито е толкова късно, нито е обеден пек вече, а къде са хората? Малкото, които слязоха, моментално се пръснаха. Улиците тесни и почти празни.
Петък вечер е, ей, във Варна по това време всичко живо излиза на разходка и по заведенията, животът кипи. А тука – еее, слааба ракия били тия италианци, мноого слаба! Дали и кат’ мъже са гола вода, завалийките? 😉  За миг се сещам за онзи полицай, хм… Да бе, и той ще е същият, да не мислиш!
С таквизи грозни мисли за италианците хващам улицата, и буквално след минута излизам на крайбрежния площад, близо до пристанището. Очевидно е „зона педонале“ , т.е. пешеходна зона, пък аз друга асоциация направих първия път, когато видях написано на табелка „Zona pedonale“, ама айде 😉  Та тук вече има някакво количество, безцелно мотаещи се или настройващи се за „иху“ в насрещното заведение, хора. От тук тръгва и „Лунгомаре“ – една хубава, широка крайбрежна алея с палми, огромни олеандри, /ама направо дървета!/, китки, пейки и т.н.
Ето, тази италианска дума ми навява асоциацията „място за луняне край морето“ – шопите ще ме разберат (луням се/лунгам се насам-натам без работа)  И, фактически, Лунгомаре-то има точно тази функция  😉  Лунго=луняш, маре=море, т.е. „луняш край морето“ 😀
Ta, шляя се и аз без компас и току ми се пръква въпроса:

Е, имат ли тогава нещо общо шопите и италианците?  😉

И, докато се чудя и чакам слънцето да запотъва в морето, предполагам, че още до десетина минутки, та да го щракна в сюблимния момент, съм стигнала вече в долния край на алеята, която тук си е почти безлюдна. От едната й страна е морето, естествено, от другата – крайбрежният път за Соренто, сгради и нататък се дипли градът. Още по-нататък, отзад някак, и почти по средата на Неаполитанския залив, в далечината се е изпъчил Везувий, а Наполи е чаак на другия край на залива.
И, както си вървя баавно и небреж, от едно дърво нещо пада пред мен, буквално част от секундата, и щеше да е върху главата ми! Стряскам се, поглеждам надолу, за миг се спичам – нещото ми заприличва на… като навита змия! Ауу! Ужас!! Божичко, змияяя!!!  И като от трамплин отхвърквам встрани към пътя.
Спирачки дерат, клаксони пищят, разярени мъжки гласове: Мерда!… Стронца!… Ступида!… Маннaджя!
Нещо ми се размаазва, отмаляявам, подпирам се на капака на заковалата пред мен кола, затварям очи… а ясно чувам отделни думи, питанки: ке коза.. дове стай.. коза фай.. гуарда .. ль’окки… анкора!… Сеньора!… Ма, синьора?!…
Като в транс съм, треперя цялата. Някой ме хваща за раменете, разтърсва ме, пита нещо, казва нещо.. Очевидно, а и с право, хората ме пращат по дяволите, че съм глупачка и не знам си к’во, (май и майка ми намаза нещо), к’во правя, къде гледам, къде са ми очите. Нещо такова.
Всичко това – в секунди.
Отварям очи точно в мига, когато най-питащият хуква като луд след някакви момчетии по алеята.
Ту-ту-туткам…
И изведнъж ми светва! Ами това е работа на ония три „лайненца“, дето кротко си седяха на пейката отсреща, но гръмко се разсмяха на „изпълнението“ ми. И май тоя точно е извадил късмета да изФърча пред колата му…
Другите коли взеха да се изтеглят.
Сега ми става смешно, но тогава май направо си бях изприпадала.
Да, работа на ония земанета. Забавляват се, ама гадно, с такива като мен. Змията или каквато е играчката им, е изкуствена, и като падне от дървото леко се разгъва, потрепва… бе, не знам, ох, знам ли к’во беше, я!  🙁

Дойдох на мене си, но изчаквам шофьора да му благодаря все пак – рефлексите му явно са „железни“.
След малко той се задава на бърз ход, леко задъхан, почва да ма’а с ръце и да разправя нещо, а аз… Този… ама той… откъде се взе сега?! В дънки обаче… оо… ето пак! –  омееквам… префърча ми „ама тоя за втори път днес ми спира тока!“ и коленцата ми тотално отказват.
Спуска се, прихваща ме, казва, пита: екко, виени куи…  алберго… фермата.. синьора? – давам заето – Отел? Ин куале отел? (аа, питал в кой хотел съм) – Ама… не мога да мисля, и само махвам с ръка: Но, ниенте. Нон че хотел.. /нямам хотел/
А..усмихва ли се?! Бърбори нещо: о’кей… нон импорта… ва бене, транкуилло… каписко… нон ти преокупаре – т.е. няма значение, добре, спокойно, разбирам, не се притеснявай.
Намества ме на седалката, пуска ми чантата отзад.
После ми подава шише минерална вода, с жест ме подканя, изчаква да отпия… И газ!
А!! Ама… Ехеей, чакай, къде? Уеър ю гоу?… А? Дове, синьор, дове? Уот..уот ю дуинг?! /къде, какво правиш/
А дали пък ще ме закара в Неапол? Укротявам се, гледам напред. Завива наляво, влиза в някакъв булевард, след малко пак завива, но надясно, а Неапол, мисля, е наляво, и пак се шашкам – Ама как, глей го! – Къде отива? И изобщо не признава „Стоп“-а – само приплъзва мазно. Завива пак надясно… пресича пак и хии… газ, в посока планината.
Синьор! – /Боже, какво иска? Къде ме кара? Та аз отдавна не съм 17-годишно гадже!/ – Ъъ… синьор, перке? А? Дове?… Уот ю дуинг?!… Ма коза… стай, ъъ, фай? ъъ, коза фай?! /какво правиш/…Ъъ, коза воларе..ъ, вуой /какво искаш/ Алора, стоп, плийз!… Ай капито? Ми сенто? /хайде, спри, разбираш ли, чуваш ли/… /божее, къде се нахендрих, тъпо ченге!/…
А италианецът мълчи, натиска газта и гледа напред. Колата, в някакъв краен квартал, се провира из едни теесни улици, сред очукани сгради, край препълнени казани с боклуци, под гирлянди пране, безлюдно, и е вече ТЪМНО… ааа! … /умолително/ Мистър, сеньор полисмън…ъ… полицай, уеър, дове… уеър ю драйв ми? /англ. – къде ме караш/
Поглежда най-после към мен, леекинко се усмихва и.. ме заковава: Май нейм из Анджело, мадам.. соно Анджело /еди кой си/. Си. Ю?.. Ее?… Димми! /кажи/…
/Притеснена съм. Бясна съм! Удивена съм – мислено, когато видях джипа в Испанския квартал, как го нарекох, спомняте ли си?/
Ама е упорит: Ма, коме ти киами, рагаца мия? /а ти, как се казваш/
Мълча. Мисля. Глупости, не мисля – главата ми е празна.
След още минута, ама буквално в най-края на града, намаля до едно каре от 5-6 нови сгради и спира пред най-високата: Ее, коме ти киама?
Добре де, казвам си името.
Следва: Ту сей да сола, си?  /сама си, нали/… Ама направо се репча: Йес! Си! Соло! Куесто проблема? /да, сама съм, проблем ли е/
Той, вдига ръце: Нон! Нон, черто, нон проблема! Ва бене. – И посочва към блока: Екко, ла мия каза, йо виво куи /не, разбира се, не е проблем; ето моят дом, тук живея/. И подканящо с ръка: Май хоум… Прего, плийз. /моля/
Вирвам нос: Но, грацие… Тенк ю фор ол, ай’л гоу ту дъ стейшън нау. Чао… мистър.. ъ, синьор.. Анджело. /англ. – благодаря, ще отида на гарата/
Ама… ох, това ли… бе къде… откъде се отваря шибаната ти врата, бе! Нервна съм: Оупън дъ доор, плийз! /отвори вратата/
Усмихва се, протяга се през мен и отваря.
Разумът ми, паникьосан врещии: Изчезвай! Плюй си на петите, махай се!
Вътрешният ми глас се подхилква: Споко бе, ааа… седи мирно, няма да ти извади очите, я!
Измъквам се из колата. Докато се обърна да си взема чантата, той вече я е преметнал на рамото си, взел си е и лаптопа; дистанционното: пию-пию.
Хваща ме за лакътя: Виени /ела/
А́ да се дръпна, ама тц – стисва ръката ми и клати глава: ъ́-ъ́.. Куеста волта йо нон ти лашеро /този път няма да те оставя/.. Нон ти преокупаре.. Алора, андиамо? /не се тревожи, хайде, тръгваме ли?/
Следва.

П.П.
1/ Понеже аз все още не съм на „ти“ с италианския, много е възможно оригиналните изрази да не цитирам съвсем точно, но надявам се на снизхождение от страна на знаещите езика 😉
2/ С „Първа среща с гадже“ на наполетаното Джиджи Алесио, пожелавам приятно и весело посрещане на празниците на всички фенове на „Пътепис“-а, и на Стойчо и Комитата също, разбира се! 🙂
Нека през следващата година всяко момиче от 15 до 115 г. да чува по-често „Жената, която искам, си ти“ /както го пее Джиджи в рефрена – „Ла донна ке воллийо сей ту“/. И нека прекрасните драги мъже да се чувстват винаги приятно като пред първа среща, и да имат на кого да казват „Жената, която искам, си ти“  😉

 

http://youtu.be/A8foxTmsqUI

 

 

А всички „спасени“ от картата снимки от Неапол са тук:

http://iaia.snimka.bg/travel/neapol-2.641282

Хубави празници! Чао!  😉

Автор, снимки Вили  022_girl_in_love

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

14 коментара

окт. 06 2011

Това е! (Каподимонте и наоколо – Болсена и Монтефиасконе) /продължение/

Продълажаваме италианската разхподка на Вили из Монтефиасконе и Болсена в Италия. Първата част беше тук

Приятно четене:

Това е!

/продължение/

Решихме, вместо да препускаме до Неапол за ден-два само, тъй като имам фиксиран обратен полет, по-добре да останем тук в района, после Анджело да ме закара до летището /Фиумичино/, и после вече да си ходи към къщи си.
Е, „заплюхме“ си една чудесна стая в парк-хотел Лориана в Болсена. Три звезди, семпъл, чист, удобен и не е скъп за това, което предлага. Препоръчвам го!
Избрахме го защото е на брега на езерото, в покрайнините на града, и е далеч от Чентро сторико… точно на 1км! Засякохме го, бе!..  Смятайте за колко голям град става дума!  😉  Освен това си го харесахме и заради слабостта ни към изгревите и залезите, т.е. намислихме си, ако днес не сколасаме да видим „ди колори ал трамонто“ /цветовете на залеза/, то, барем, на другата сутрин да уловим изгрева на слънцето 🙂
И се юрнахме из градчето.
После… е, търпение де 🙂

Значи, направихме една врътка из Болсена, после още една…

И, уж щяхме да вечеряме или някъде долу по брега или в ресторанта на хотела, обаче седнахме да пием по нещо студено в една тратория близо до Порта Фиорентина в „сторико“-то. И там си останахме.
Що ли?  🙂
Щото траторията се казва „Пикето“, което би трябвало да означава „почукване“ или просто „чук-чук“. /На вратата бе! Ааа../ – поне така ми го обясни Анджи.
И аз направих асоциация с детската приказка за „чук-чук, сложи масичка“, съответно му го казах. А той се разхили зверски, щото пък /мъж!/ него го изплющяла „оная“ асоциация относно думичката – ее, то явно важи и при италианците!  🙂
Е, след като се похилихме, решихме да турим черта на „глупостите“ и да видим какво ще ни сложат за ядене тук.
Ами, ядохме, пихме… И забравихме залеза 🙂
Но, утрото нали било по-мъдро от вечерта, казват 😉
Което ще рече, че на следващият ден един бърборино ни повози с лодката си из езерото, прибра за половин час 10 евро /за двама/ и после брисахме цял ден из Монтефиасконе, като си останахме пак в същия хотел вечерта. Ама залеза – пак йок. Ниенте, тц!  🙂
Е, поне на втората сутрин успяхме да се класираме за изгрева  🙂 и малко по-късно, спокойни вече, наспани и назакусени, си тръгнахме към Вечния град.

Езерото Болсена

Езерото Болсена - е, хванахме един изгрев, залезът остана за някой друг път :)

И какво излезе в крайна сметка?
Ами, излезе, че все пак,

 

от време на време се случват разни неща из Каподимонте… и наоколо му  😉

== Първо:
Като изключим Коледа, Нова година, Св. Валентин, Великден, Денят на републиката и Вси светии,

 

едно интересно и доста живописно събитие е Фестивалът на Цветята

Той е традиционен и се провежда всяка година през третата неделя след Великден.
В неделята преди празника, иконата на Санта Мария деле Грацие се излага в църквата Санта Мария Асунта (Успение Богородично), която е някаква Колежанска (ли??) църква – съжалявам, казах за италианския ми, а с църковните работи хептен не съм в час, та може и да не съм разбрала правилно. Е, не е чак толкова важно, във всеки случай е свързано с обучението в Светата вяра.
Та, през въпросната неделя някои улички в Чентро сторико направо се „постилат с килими“, ама буквално, от цветя, които се подреждат в най-различни форми и шарки; добавят и разни фигурки – вазички, гърненца и други „произведения на изкуството“ /цитирам/, за да е още по-приятно на очото. Тия дни народът почти не работи, яде, пие, пее и танцува – празник бе, „феста“!
Нямам лично впечатление от този празник, оня човек /Марко от кафенето в Каподимонте/ го разказа и показа дори снимки, които, сорри, няма как да ви покажа. Но на тях всичко изглеждаше доста цветно, весело, приятно и сигурно ще си струва точно по това време човек да иде в Каподимонте. Празникът се нарича Феста дей Фиори.

 

А легендата за този празник гласи,

че преди еди-колко си години, всъщност 3-4 века вече, през градчето минал някой си папски човек Пий Фелипи, който е основателят на Богоугодното училище, за което споменах. Та този епископ или какъвто е бил там, като дошъл е градчето, подарил иконата на Санта Мария деле Грацие на това училище и града, и хората, твърде доволни от жеста му, го приветствували, като хвърляли листа от рози по пътя пред него, а надвечер вдигнали и един здрав и шумен купон. По италиански!  😉
Е, всичко това много им харесало и… си го направили традиция  🙂

== И още едно събитие:
Разказано, преди окончателно да си поръчаме обяда /на следващия ден/ от синьора Джована, съдържателка на рИсторанте-пицария в Монтефиасконе.
Значи, на втория неделен ден през месец август, народа на Каподимонте, Болсена и Монтефиасконе си спретват един специален празник

 

 Празникът на рибата или Сагра дел Корегоне

Естествено, най-таченото блюдо на този празник е рибата и най-вече една рибената чорба, която се нарича „сброша“. Даже май и самата риба се казва така.
Не съм снимала сброша, ама мога да почерпя една „инсалата капрезе“, хапва ли ви се? 🙂 С нея спокойно може да се пие и вино, тъй като това бяло нещо не са яйца, а мека моцарела от биволско мляко.
Подобно на шопската салата, която се яде из цяла България, но, предполагам, произходът й е „шопски“, цитирам Анджело: „Салата „капрезе“ произхожда от остров Капри, но е най-популярната в цяла Италия.“
А Анджело е от Неапол и може да му се вярва – Капри е в региона на Неапол  🙂

Салата" капрезе"

Салата" капрезе" - да ви е сладко! :)

Пак се отплеснах, сорри. Продължавам:

Няколко дена след Сагра дел Корегоне – опа, пак празник – Успение Богородично!

== На този официален църковен празник тук си правят литургия и едно церемониално шествие, което завършва със зрелищни фойерверки на брега на езерото през нощта. И пак цяла нощ иху!  🙂
За съжаление и този празник изтървахме, броени дни преди това беше отминал.

И сега вече не мога да не кажа нещичко и за чревоугодниците и любителите на „тънките“ усещания  🙂

Значи, езерото Болсена си е като едно малко и почти идеално кръгло моренце, и дарява съответните дарове. Така че местните ресторантчета и тратории сервират най-разнообразни рибни ястия: рибена чорба – кеф ти с едни тестени неща вътре, кеф ти „чиста“;
Пържена, току-що уловена рибка – мммм…  А! Ако си поръчате и винце към нея, само си влиза… лъзга се – да знаете!   😉
Предлагат също риба, опечена с подправки във фолио и поднесена само с лимонови резенчета; панирани рибешки филенца с гарнитура купчинка полента /качамак/ и пак лимонови резенчета, и какво ли още не… А, даже и паста с риба!
Спомняте ли си какво казах малко по-горе за траторията, където вечеряхме в Болсена?
А’ така: Ядохме, пихме… Имам и доказателства:
Според вас коя е моята чиния?   🙂

 

Паста с риба...

Паста с риба...

Всички рибки плууват,  само пържените - не... и т.н. :)

Всички рибки плууват, само пържените - не... и т.н. :)

Отговор: рибката, естествено!  🙂  Пастата е за 100%-те италианци   😉

А към рибката върви какво? – Бяло хубаво винцо! 😉

Няколко думи и за него
Винцата също са основно местни. И, както всички италиански вина – мнооого са добри  😉
Веднага давам пример, слушайте сега:

Едно много, ама много типично за района на езерото Болсена вино, е винотото „Ест! Ест! Ест!“

Без майтап, точно така се казва!  🙂
То е бяло или червено, като цветът на червеното бил чак червено-лилав. (Другия път пък от него ще опитам!)
Оригиналното вино е полусухо, леко газирано, с лееек бадемово-плодов привкус. Но има и сухо.
„Ест! Ест! Ест!“ може да се пие кой както го иска, ставало и с първо, и с основно, и с трето ядене.
Е, видяхме сметката на една бутилка от сухото бяло с вечерята. Да! Препоръчвам го! Даже много 🙂
А полусухото го сервират с лешникови „бискоти“, т.е. бисквитки, сладки, които също са характерни за района.
И аз мисля, че то пък е идеално за човек да се „доомагьоса“ след вечеря. Гарантирано!… Иначе нямат обяснение някои разфокусирани моменти от акцията по паркирането ми в леглото после, както и това, че се разминахме с лова на изгрева на другата сутрин – просто се успахме, и то яко.
Но, важно! – Не ни боляха тиквите на сутринта  🙂
Ето го и „духът“, все още затворен в бутилката си:

Вино Est!! Est!!! Est!!!

"Това е! Това е! Това е!" - това е то символът на Монтефиасконе :)

И, забележете, всичко това е на съвсем приемливи цени! Примерно бутилка вино в тратория/ресторант е от порядъка на 8 до12-15 евро. Говорим за местни трапезни вина. Ами, да, вероятно защото районът не е особено международно туристически, както Флоренция, примерно.
Такаа…

А откъде идва това странно име на винцето?

Ами, няма да съм аз, ако не разбера! Естествено, че не мирясах, докато не научих легендата. А легендата ни я разказаха, докато се омагьосвахме с втората бутилка  😉
Значи,
някъде преди почти хиляда години, някой си Йоханес не знам кой, немски епископ, тръгнал от Аусбург към Рим, според един вариант, за да се срещне с папата, а според друг – за да присъства на коронацията на крал Хенри V, май беше. Обаче епископът бил голям поклонник на виното и затова пратил свой човек напред, някой си Мартин, който да проверява кръчмите по пътя, и където виното е най-добро, да остави знак. Нищо друго, просто да напише на вратата „Est!“, което на латински означава „Това е“.
И, когато епископът и свитата му пристигнали в Монтефиасконе, направо станали „паццо“ /луди/, демек се шашардисали – по вратите на всички кръчми пишело „Est!“, а на една врата имало написано с креда „Est! Est! Est!“…
Хе-хейии, значи Мартинчо толкова се бил впечатлил от винцето там, па сигурно е бил и добре почерпен в момента, та в радостта си три пъти написал с креда на вратата: „Това е! Това е! Това е!“   🙂

Ей, уно моменто, има още, легендата продължава!
И, епископ Йосиф еди-кой си и свитата му, влезли баш в тая кръчма. А’ сега! Яли, пили… яли, пили… пили… И артисали! Останали още цели три дена в Монтефиасконе… Ааа! Затова значи го наричали „уна читадина фамоза“!!  /прочуто градче/  😉
Дали негова светлост е успял в крайна сметка да стигне до папата/коронацията на краля, не е известно, но се знае със сигурност, че си отишъл до у къщи си в Немско, а скоро след това пак дошъл в Монтефиасконе и останал тук до края на живота си.
Е, злите езици просъскали, че умрял от пукница, ама, нали никъде го няма черно на бяло из архивите 😉
И все пак има доказателство! 🙂
Верният Мартин написал на надгробната му плоча при църквата Сан Флавиано: „Тук почива моят господар, който почина от пиенето на твърде много „Ест! Ест! Ест!“
Ето я църквата Сан Флавиано, малко от интериора и „томба“-та на епископа, т.е. гроба, но какво пише в краката му на плочата – е, ни трезва, ни фиркана ще мога да го разчета! Ама и не ми трябва – вярвам на легендата 🙂

Църквата Сан Флавиано

Църквата Сан Флавиано

Църквата Сан Флавиано

Църквата Сан Флавиано - интериор

Църквата Сан Флавиано

Църквата Сан Флавиано

 

 

 

В наши дни виното „Est! Est! Est!“

е едно от малкото почти древни вина, чиято дата на създаване е известна. Аз казвам: Пробвайте – бива си го!

 

И финала на легендата:


На другия ден след смъртта на епископа – яяя, уна гранде е белла сорпреза! Демек, „една голяма и приятна изненада“ изскокнала – градската управа разбрала, че той е оставил в завещание цялото си наследство на града, НО (!) имало условие: то щяло да бъде в сила само, ако управниците изливали всяка година на тази дата по едно буре вино върху гроба му.
Ами, правили го. Всяка година, векове наред. Даже то се превърнало в нещо като езически ритуал.
Обаче преди няколко години някой си кардинал Барбариго го забранил… Ъ! Тоя па или е супер скръндзав или е пре-най-абсолютен въздържател и си няма идея от еликсира на боговете!  🙂

Заключение:

Минавате ли в близост до езерото Болсена, не се чудете, ами се отбийте в Монтефиасконе, Каподимонте или Болсена. Разходете се, хапнете си рибка, пийнете винце, даже останете да преспите, за да посрещнете изгрева над езерото на другата сутрин. Поне. И няма да съжалявате.

Ариведерчи!
Автор, снимки: Вили  022_girl_in_love
Още няколко снимки:

Каподимонте, регион Лацио, Италия

Каподимонте отгоре

Каподимонте, регион Лацио, Италия

Каподимонте из Чентро сторико

 

Каподимонте, регион Лацио, Италия

Каподимонте откъм езерото

Каподимонте, регион Лацио, Италия

Каподимонте - фотосесия сред и на лодките

Каподимонте, регион Лацио, Италия
Каподимонте – Лунго Лаго или Крайбрежната алея
Болсена - Чентро сторико

Болсена - Чентро сторико

Болсена - Чентро сторико

Болсена - Чентро сторико

Болсена, Италия

Болсена - "кастело"-то

 

 

Болсена, Италия

Болсена - може и да бяхме "омагьосани", но успяхме да направим и няколко успешни нощни снимки

Монтефиасконе - из уличките на Чентро сторико

Монтефиасконе - из уличките на Чентро сторико

Монтефиасконе, Италия

Монтефиасконе - езерото от Рока дей Папи - най-високата точка на града

Монтефиасконе - Чентро сторико

Монтефиасконе - Чентро сторико

Езеро Болсена край Монтефиасконе, Италия

Езерото Болсена - снимка от хълмовете /зум/

Езеро Болсена край Монтефиасконе, Италия

Езерото Болсена - Лунго Лаго в близост до хотела

Езеро Болсена край Монтефиасконе, Италия

Езерото Болсена - съвсем до водата :)

Вино Est!! Est!!! Est!!!

Легендата е жива! :)

 

 Край

Автор: Вили

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

5 коментара

сеп. 27 2011

Това е! (Каподимонте и наоколо – Болсена и Монтефиасконе)

Казвал съм го и пак ще го кажа: много харесвам разкази, които са вдъхновени от друг разказ, прочетен на нашия сайт. В последно време сме тръгнали да обикаляме неизвестните градчета на Италия, а днес Вили ще ни води до там.

Приятно четене:

 

Това е!

част първа

Наскоро имахме удоволствието да прочетем за още едно от малките градчета на провинциална Италия,  които туроператорите не удостояват с внимание. И, понеже груповият турист си няма идея какво пропуска, ще дам и аз една гледна точка за

Каподимонте и наоколо – Болсена и Монтефиасконе

Само че няма да се напъвам за исторически факти, щото сега ще бродим из настоящето. Или пък може и… Бе, както дойде, пък да видим какви ще ги забъркам този път   😉
А сухите факти – сигурно ги има и из НЕТ-а.

Общото за тези три градчета е, че всички те са с дълбоки корени в историята; имат си „Чентро сторико“, т.е. старинна част, разположена по правило на най-високото място, където е имало и все още има сграда, изпълнявала функции на крепост или „палацо“ на владетелската фамилия; стари къщи, тесни улички, някоя и друга църква, висока часовникова кула и, разбира се, „Лунго лаго“, което ще рече крайбрежна алея. Да, дори и Монтефиасконе си я има, макар да се е разположил на хълма на около три километра от брега.
По брой на жителите Каподимонте е най-малкият от трите. Всъщност има и едно още градче ли, селце ли – Марта се казва, на 2-3 км от Каподимонте, но само минахме транзит през него. Аз дори първо предположих, че е нещо като квартал на Каподимонте. Ама не било.
Както се оказа, то и самото Каподимонте е… ‘ми ееей таквоз: „ню-ню“!   🙂
Пояснение: говоря за компактната част на съответния град и особено за историческата, около която са скупчени подобните градчета. А според мен, в тях най-интересното място е именно

Чентро сторико


Следващото по големина е едноименното Болсена, и накрая – Монтефиасконе, което било някъде с около 10 хил. жители. Голямо бе!   🙂
Ето ги:

Каподимонте откъм езерото - Италия

Каподимонте откъм езерото

Болсена откъм езерото

Болсена откъм езерото

Монтефиасконе откъм пътя към града

Монтефиасконе откъм пътя към града

Всъщност, я да си кажа и като как така, без да ни е било в плановете, се оказахме на

езерото Болсена

 Ами то, тръгне ли човек с мен нанякъде, всичко може да му се случи  😉
Понеже на връщане към Рим имахме още два-три дена време и, за да усетим по-отблизо прочутата Тоскана, след Сиена зарязахме магистралата и се плъзнахме из селските пътища на „кампаня“-та, т.е. селската провинция.

Болсена, 01023 Болсена Витербо, Италия
🙂 Айде пак уно моменто, да поясня нещо в това нещо: „campagna“ е поле, село, селска, провинциална местност, а „Campania“ е регион в Южна Италия, района на Неапол. Звученето на двете думи е много сходно, но първата е „кампаня“, а втората е „Кампаниа“. Ударението е на второто „а“ и при двете думи.
Но, говорех за Тоскана.
Значи горе, край езерата при Алпите, откъдето идвахме, беше доста по-комфортно с температурите, а тук – жега, зной – направо мор! И аз с прискърбие отбелязах, че вече страдам по Лаго Маджоре.
Приятелчето Анджело ме погледна „Даверо?“ /наистина ли/ и след минутка спря покрай едни храсталаци. Извади картата и се вторачи в нея, а аз незабавно се възползвах от момента да сляза за минутка. Даже щракнах и една снимчица  🙂
Оо, ама ще е грях да не ви покажа някоя „белла виста“ от Тоскана, нали? 
Коя.. кояя…

Примерно тази:

Пейзаж от Тоскана

Пейзаж от Тоскана

и тази

Пейзаж от Тоскана

Пейзаж от Тоскана

айде три да са, за щастие      🙂

Пейзаж от Тоскана

Пейзаж от Тоскана

Пътуваме си после спокойно сред едни хълмове и по едно време се ококорвам „Ааа… виж, езеро! И е голямо! Анджи, кое е? Ще слезем ли до него? Плийз?… Ти прегоо…“ /моля те/
Усмихва ми се „Ма, си… Натуралменте!“ /естествено, разбира се/
Така си и знаех! Още щом кацна оная постоянна усмивчица на лицето му одеве, ми мина през ума, че Анджело намисли нещо   🙂

И ето го!

Под хълмовете блестеше езерото Болсена

Под хълмовете блестеше езерото Болсена

Пътят се спуска и минава в покрайнините на Каподимонте.

Но ние приказваме в този момент и пропускаме първия завой към града.
След пет-шестстотин метра по-натам, някаква едрогабаритна машина нещо е запецнала, опитвайки се да вземе завоя на втората отбивка.
Анджи изчаква няколко секунди, измърморва нещо под нос и пришпорва напред. И след още съвсем малко стигаме до Марта. Наляво по една улица, надясно по другата – ъъъ – споглеждаме се и клатим отрицателно глави.
Айде обратен завой и след няколко минутки се паркираме до пет-шестина моторетки на пиаца Умберто I, баш под „кастело“-то на Каподимонте.
Слизаме и тръгваме да се размотаваме, но – гледай ти, почти не виждаме жив човек из уличките, нито по прозорците.
След ония красиви цветни алеи, кокетни домове и елегантни сгради в градчетата при Алпите, тук направо съм разочарована – повечето къщи са като овехтели, тук-там виснало пране, мараня, някак глухо и пусто. Е, ако не броим натрапчивото крякане на някакви чавки, гъски, патки или кой знае какви перушинести. Как не ги мързи да се дерат така в тоя топлик? Само дето не ги виждаме… Лелее… жега, та не е истина!
Не знам дали заради нея или просто сме уцелили такъв момент, мисля си „Ъ! Що се отбихме, к’во ше правим с’а тука?“
Да бе, изглежда сякаш тук няма нищо и никога нищо се не случва… Сигурно, ако бях сама, след най-много петнайсетина минутки щях да хвана пътя!
От високото обаче, пристанището долу ни хареса – с многото си лодки и яхтички явно ни навя спомен за море и бриз. С радост, едва ли не хукваме надолу.

Каподимонте - пристанището, гледано откъм Чентро сторико

Каподимонте - пристанището, гледано откъм Чентро сторико

Следва фотосесия измежду лодките  🙂   един тегел под сенките на крайбрежната алея, и дори щяхме да се качим на корабче за една разходка до единия от островите, но се заблеяхме и го изтървахме, а следващото е чак след два часа.
Инфо:
разписание: 11, 13, 15, 17 ч.
цена 8 евро, времетраене 1,5 ч.(отиване, разходка, връщане) – там корабчето изчаква групичката, за да я върне; трябвало, обаче, да са се събрали поне 14 човека, за да тръгне корабчето, иначе возело до 100 души

Още нямаме точна идея какво ще правим нататък. Затова сядаме да пием кафе и… филмът почна да става по-интересен  🙂

Каподимонте - сред дърветата се виждат чадърчетата на барчето на Марко

Каподимонте - сред дърветата се виждат чадърчетата на барчето на Марко

Прескачам малко, скузи /извинете/, но да кажа изводите ни:
И така, Каподимонте е… е, може би приятно местенце, но и малко скучновато. Най-приятно ми беше около пристанището му, което се оказа най-голямото на езерото, и разходката по неговата Лунго лаго. Иначе, като атмосфера, по-интересни ми бяха Болсена и най-вече Монтефиасконе, после.
На Каподимонте старинната му част е много малка и сравнено, особено пък с други италиански градчета от типа „средновековен, кацнал на хълма“, е просто „мноого слаба ракия“.
То и из Болсена и Монтефиасконе не беше особено по-различно, но из тях ми изглеждаше някак „по-историческо“. Все пак ония старинни каменни къщи, фенерите по стените, калдъръмените улички… А може би и италианската реч на „мио амико италиано“ /моя италиански приятел/ ми дооформяше това усещане там   🙂

Болсена - "кастело"-то

Болсена - "кастело"-то

Монтефиасконе - из уличките на Чентро сторико

Монтефиасконе - из уличките на Чентро сторико

Но, да карам по ред:

Та, значи сме в Каподимонтее…


Да седнем ей там на кафенце, а? Или сладолед? Абе, я и двете! Споко бе, Анджи черпи   😉

Заповядайте, Анджело черпи!   :)

Заповядайте, Анджело черпи! :)

И, с’а да ви разправям   🙂
Ми к’во, изпуснахме корабчето. И, понеже из планините не ни трябваха бански, не си носим, та сега не можем да се натопим в езерото, и решаваме да седнем на кафе. Или сладолед.
И се разполагаме под сенките на първото изпречило ни се барче.
Освен нас няма никой в момента и собственикът, който се юрва да ни обслужи, с радост отговаря на питанките.
След петнайсетина минутки, уж междудругото, минава да си прибере празните чашки и, без да се колебае, се отзовава на поканата да си побъбрим.
С радостен възглас „А, си, чеерто! Чеерто!“ /разбира се/ отърчава до вътре и донася две потни бири за тях двамата, а за мен още един сладолед, този път „комбо“ /смесен/ и по негов вкус – всъщност си беше мелба, по нашенски. Хм, дали пък не го съживихме от някоя голяма скука, та човекът реши да почерпи?   😉
Седна при нас и… маа-лее… като се почна една джабала…  маа-леее… мамма мия! Двамата, ще кажеш, сякаш ги гони някой. Бре, не могат да се наприказват!
Изядох си сладоледа и се намесих – айде сега си приказвайте, ама по-бавно и по-литературно, че белким и аз схвана нещо! Марко-то /каподимонтеца/ се втрещи – той не бил разбрал, че не съм италианка, моля ви се! Мислел, че съм си просто мълчалива.
Аз ли бе?!
И почнах да питам. Ама, те’ сега па Анджело се изприщи. Щото той се мъчи да разбере първо мен, после пък да ми обясни онзи какво е казал. Понеже на Анджи английският силно му куца  🙂  Бая силно! Та затова и аз самосиндикално опъвам ушите, с ултра бедния си италиански колкото/ако мога да схвана смисъла и сама. Отделно дето и на всеки две изречения ги карам да повторят казаното, ама по-бавно 🙂
/Я, я пак… Чакай!… Бавно!… Да… Да… Кк’во?… ??… Аааа, да… Аха. О’кей./
Ееей, добре, че жестовете са универсален език!
Ох, мъкаа… мъка, като не знае човек съответния език…  🙁
Но, колкото и да е странно, въпреки комичните ситуации и гафовете, неминуеми поради този факт, пътешествието с Анджи из Италия си беше „молто белла еспериенца“ /много хубаво преживяване/   😉
Но сега ще направим една почивка до другия път, защото иначе ще стане мнооого дълго, а следва по-интересната и по-забавна част от историята край Болсена.
Чао!
П.П. И, хайде да не се дразните много от употребата на италиански думички, в Италия сме все пак   🙂

Следва продължение 🙂

Автор, снимки Вили 008_curtsey

 

Автор: Вили

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

5 коментара

Switch to mobile version