Archive for the tag 'часовникова кула'

Ное. 22 2016

Тоскана – любов от пръв поглед (1): Лука и Флоренция

От днес Таня ще ни поведе към Тоскана – започваме с Лука и Флоренция. Приятно четене: Лука и Флоренция част първа на Тоскана – любов от пръв поглед Кога за първи път съм чула за Тоскана? Не помня, но и сега, докато изговарям името `и, в душата ми зазвучава музика. Нежна и лирична. Драматично покъртителна, […]

One response so far

Ное. 12 2015

Сибиу (Из Карпатите на мотор – 3 част)

Продължаваме мотоциклетната си обиколка из Караптите и Трансилвания заедно с Тони. Първия ден минахме през прохода Трансфагарашан и спряхме вечерта в Сибиу. В първата половина на втория ден бяхме солната мина в Турда и започнахме обиколката си на крепостта (цитаделата) Алба Каролина в градчето Алба Юлия, която ще продължим днес (през втората половина на втория […]

3 коментара

юли 30 2013

Измир

Днес Тенчо ще ни води до една от перлите на Егейска Турция – Измир. Приятно четене:

Измир

Има места по света, толкова прекрасни, че никога няма да забравиш. Едно от тези места е Измир.

Измир, Турция

Казват, че Ница във Франция е строена по подобие на Измир, след като френският крал видял турският град. Толкова бил очарован, че решил да построи Измир във Франция. Е, бил съм и в двата града, трудно е да се каже кой е по-красив.

Старото му име е Смирна,

от там и Христо Смирненски.

 

 

Малко музика за настроение

Ако не сте или в Турция, значи нищо не сте видели. Както казват „където е текло, пак ще тече“, а там е текло много.

Измир съществува повече от 3 500 години

Когато го е имало, в Европа още са се учили да палят огън. Общо взето, каквото и да ми говорите за европейските държави, колкото и напреднали да са те, това е временно явление и е от скоро, докато държавите от Близкия изток, България, Гърция, Турция, ние когато сме били велики, те са живеели в пещери и са убивали храната си с камъни. И това се усеща когато посетиш Париж и когато посетиш Истанбул, разликата е огромна*

 

Измир, Турция

 

Та, преди 4 години, мисля че, имаше проект за изучаване на едно

турско изкуство „kaatı sanatı“

Изрязват се фигурки от хартия и се залепят на един голям лист. Нещо такова:

турско изкуство „kaatı sanatı“

 

 

Бяхме четири човека от България. Всичките сме от Хасково и това беше добре за пътуването. Измир е на 12-13 часа път с автобус от нашия град и беше някакви смешни суми. Нещо от сорта на 35 лева в едната посока. Само за сравнение, Хасково – Варна е 30 лева, а е наполовина пътя. Но

отношенията между Хасково и Турция са доста топли

и може би заради това цените са толкова народни.

 

Тръгнахме в 17:30 от Хасково. Беше средата на юни, следователно, ако сте чели „До Хасково и назад“, знаете че по това време там е адската жега. Беше 35 градуса на сянка. Стояхме на пейките чакайки автобуса и умряхме от жега. Наистина беше невероятно топло. Но в сравнение с Измир, 35 градуса са си пролетен хлад.

На границата всичко беше ок,

шофьорите ни бутнаха по един стек цигари в чантите, за да ги вкараме в Турция. Взеха си ги, потеглихме към Чанаккале. Там се хваща ферибот, не трае дълго, но има много хора които се опитват да Ви продадат „маркови“ парфюми като: Оне милионе, шанеле и други подобни. Забавно е да се пазариш с тях. След ферибота се заспива, станало е късно, минава се една планина, през деня ако се пътува се вижда морето почти през целия път.

Бяхме заспали всички хора в автобуса. Аз седях най-отпред, точно зад шофьора и се пробудих по някое време и за мое нещастие станах свидетел на нещо невероятно. Шофьора, докато сме в движение, стана, пусна кормилото, отиде до джапката, отвори я, извади чиния и портокал, взе и нож, върна се на мястото си, сложи чиния върху кормилото, обели си портокалчето, изяде го, стана отново, взе мокри кърпички, почисти около него, изми си ръцете, пи вода и пак седна да кара. Всичко това без дори да намалим скоростта и докато сме в планина /има завои/. Косата ми се накъдри, събудих другите трима да гледаме сеир и не се учудих като направи подобно нещо отново.

Абе нали стигнахме живи и здрави…

Когато влизаш във вилаета /областта/ на

Измир

изведнъж става светло и навсякъде има палми, приказка просто.

Измир, Турция

 

Пристигнахме към 5:45 в Измир, аз бях измръзнал от климатика над мен и очаквах да е доста хладно като изляза от автобуса, но сгреших… много сгреших. Слънцето не беше напълно изгряло, но температурата беше 36 градуса. Още от сутринта. Настаниха ни в хотел в Каршиака, много добър квартал, в началото бяхме доста разочаровани. Лампите горяха, някакви дребни проблеми, но всичко го оправиха за минути.

Ето и гледката от хотела:

Измир, Турция

 

 

Жегата там е убийствена, наистина много е топло. Ето Ви доказателство!

 

Измир, Турция

 

Освен температурите, има и друго – влажност. Тя е около 100% и в момента в който си подадеш главата навън, косата ти е мокра, кожата ти лепне, дрехите ти стават мокри, не знам дали е от пот или от влагата, но всичко е мокро. Ще Ви покажа една компрометираща снимка за да видите косите ни, стоят като мокри и смачкани, като развалено гнездо…

 

Измир, Турция

 

 

Вечерта ни заведоха да вечеряме по главната улица покрай морето. Уникално място, имаше платформа над водата, там бяха масите.

Измир, Турция

 

 

За тези които не са запознати, трябва да отбележа, че

най-вкусната храна е в Турция,

кой каквото иска да си говори, такова ядене няма никъде, а опрем ли до сладко- ТУРЦИЯ е меката на сладкишите. Просто са най-добрите в това.

Дните минаваха бързо, защото беше интересно и хубаво. На ден имахме по 2 часа горе – долу workshop, а през останалото време ни развеждаха по молове и забележителности. Градът е много красив, навсякъде има палми, цветя, пътищата им са като магистрали. Всички сгради са красиви, имат си пазар като в Истанбул. Друго което прави впечатление е колко много хора има винаги! Вечер целият град излиза в центъра, по крайбрежната, сядат по заведения да пушат наргиле и да играят табла. Пълно е с хора, чувстваш колко жив е града.

 

Измир, Турция

 

 

Има много малки улички с всякакви ресторанти, всеки различен и еднакъв едновременно.

Едната вечер бяхме на официална вечеря с един много важен, май беше кмета на Измир или кмета на района в който сме ние, нещо от сорта. На долния етаж имаше сватба, отгоре бяхме ние.

Сватба – Измир, Турция

Сватба

 

Там където е това кръглото като пръстен е олтара. Вижда се младоженеца май, а булката още я няма.

Измир е разделен от залив

Доста голям залив. От едната до другата страна на града, най-удобно се пътува с ферибот. Ние бяхме в Каршиака, а от другия край беше старият квартал. Там се намира една от най-големите забележителности на града- часовника Саат Кулеси (Часовниковата кула) Построен е от арабите преди много години. Наистина е много красив.

Измир, ТурцияИзмир, Турция

İzmir Clock Tower, 35100 Konak/Измир, Турция

 

Ако свиете настрани от него, започва

пазарът

Огромен е, не колкото капалъ черши в Истанбул, но пак е огромен. Има всичко, от пиле мляко може да се намери там. Естествено има и наргилета, ние си пазарихме по едно, на половин цена 😀

Пазарът в Измир, Турция

 

Ех Измир… всичко си имат тези хора без едно. Няма кафе. Не се шегувам, изпаднахме в абстиненция за тези 10 дни без кафе.

Имат някакво там инстантно кафе, но във водна чаша, пълна до горе ти слагат половин лъжичка кафе + сметана + захар и става нещо като оцветена сладка вода. Вижте:

Кафе в Измир, Турция

 

Това е кафе, не е чай! Кафе ееее! След десет дни пиене на такова кафе, бях готов да платя много пари за едно хубаво еспресо. Понеже в Измир не намерихме заведение в което предлагат, трябваше да изчакаме до Истанбул. Там пихме такова, за 10 лири. Бая парички за кафе, но като не си пил десет дни и 20 лири може да дадеш.

 

Последните дни дойдоха малко по-тежки, защото от Измир трябваше да идем до

Истанбул,

да обикаляме цял ден и вечерта пак да се върнем в Измир и след няколко часа да тръгнем за Хасково. Я да го сметнем 2х600 км + 900 км = 2100 км за 1-2 дни. Как е?

Малко тежкън дойде, но си заслужаваше.

Истанбул, ТурцияИстанбул, Турция

 

 

Единственото нещо, което няма да забравя никога от Истанбул е разходката с корабче по Босфора. Беше незабравимо.

Истанбул, Турция

 

 

Минахме и под моста, обикаляхме, има толкова много неща за гледане там, че са нужни много месеци за да обиколиш града. За един ден може само да видиш колко много изпускаш.

Ще завърша с това, че колкото и да пиша, не мога да пренеса красотата на града, нито духа, нито нищо от него. Всеки трябва да посети Турция и Измир поне веднъж в живота си. Тези които са ходили там, знаят за какво говоря. Надявам се да имам и турски читатели, които да потвърдят казаното или да ме поправят ако греша.

* Все пак да не забарвяме, че всичките сме пришълци 😉 – бел.Ст.

 

Автор: Тенчо Тенев

Снимки: авторът или предоставени от него

Други разкази свързани с Измир – на картата:

 

Измир

 

3 коментара

Ное. 26 2010

Етрополе, Правец и манастирите им

Миналата седмица един наш читател пожела, освен пътепис за Перник, да публикуваме и пътепис за Враца. С днешния пътепис на Темплар лека-полека и само географски се приближаваме към желаното от нашия читател място – но ще стигнем само до Етрополе и Правец. Темплар ще ни покаже Етрополския и Правешкия манастири – с чувство за хумор и снимки.

Приятно четене:

Етрополе, Правец и манастирите им

Не знам дали постпътешествения синдром е описан от науката, но след като лобистката реформата на нафукания образователен министър се срина с гръм и трясък под шутовете на Конституционния съд, а пък и нереформираната нАука и тя не е стока явно трябва да вземем нещата в свои ръце.

И така, прибрал си се от дълго пътешествие. При сутрешния душ кожата ти се свлича на парцали, ромският ти тен стои парвенюшки неестествено сред бледоликите колеги (изглеждаш като боядисана с унгарска еко-кал златка). Сутрин с раздразнение мачкаш часовника в черни зори и вместо английска закуска или закуска на тревата, хукваш гладен към офиса. Академичната общност от близък до София университетски град пърпори на слалом със старите голфове (учЕните са бедни и карат скапани коли) и предизвиква в съненото ти съзнание агресивен блян по облите бели бутове на все още представителните им майки (ромите и българо-ромите раждат непосредствено след полово съзряване. И правилно, ако зачакат умственото такова, отдавна да са изчезнали).
Докато чакаш на светофара нервният поглед се спира на червена формичка за пясък – слонче, три шишарки, черупка от рапан и водолазния ти нож, който е паднал между седалките. Артефакти от миналите дни, изостанали в колата. Когато на края на ужасния ден най-после положиш морна глава на възглавката и решиш да забравиш, отваряш книгата и върху добре развития ти гръден кош и изваяните коремни плочки се посипва златист морски пясък… Не не може да е толкова гаден животът и добрите времена да се свършили… Няма да им се дадетш. Ще се бориш до край. Ще намериш начин. Ето, ако стиснеш зъби, само още 4 дни … И тогава ще отидеш поне до вулкана Попокатепетъл и ще им покажеш на тия мазохистични зомбита със стъклени погледи и безмислени папки, че можеш временно да вържеш пътешественика в офис, да експлоатираш труда и да смучеш потта му чрез финансова принуда, но не и да победиш волния му дух на Easy Rider. Ето тази амалгама от чувства се нарича Постпътешествен синдром.

Идва събота. По време на английската закуска, през уханния дим от печени наденички и парата над кубинската кафеварка, мазваш маргарин на препечената филийка, отпиваш шумно първата глътка кафе, повишаваш авторитетно глас за да привлечеш вниманието на славните пътешественици и делово им свеждаш няколкото възможни дестинации на днешния ден-отмъщение. Мальовица и Рилският манастир отпадат (времето е колебливо), Габрово остава за по-добри времена (изисква преспиване), вулканът Попокатепетъл е замразен като проект, защото не си сигурен дали съществува. По методът на изключването последен остава Етрополският манастир.

За зоната Етрополе – Правец знам твърде малко

Свързвам я с другаря Тодор Живков, откъдето си мисля за тъпи и прости хора, комунисти, паметник на дебилния сатрап (сатир), бате Бойко и Гоце от двете му страни… Някога на път за Плевен винаги спирахме на шатрата на Правец, купувахме си сладолед – сандвич (между две вафлени плочки) и плюехме малки парченца в езерото, за да гледаме как рибките се боричкат за тях. Виждал съм Етрополския манастир на снимки от 1933, когато баба ми е била там в „ученическата колония” на III Софийска девическа гимназия. В тези противоречиви чувства везната накланя картата, от която се вижда, че до там се стига по магистралата, с много късо отклонение след Правец, което прави пътуването кратко и приятно, особено подходящо ако тръгваш от София чак по пладне.

Дълго и досадно излизаме от София, но след караулката на Казичане слънцето грейва и пътят (дао, до) се разстила пред теб като сив килим, който светът на пътешествениците е търкулнал за да посрещне тържествено своя блуден син.

Приятно, кратко и весело пътуване по магистралата до Правец, по време на което разучаваме песента „ах тез панталонки колко много знаачат”. Около шатрата на езерото в Правец днес се намира голф-комплексът на Златев. Прави добро впечатление – чисто, лъскаво, просторно. Паркингите са пълни с коли. Отминаваме го, минаваме покрай „Правешки ханове”, което също изглежда прилично и без да влизаме в града на tatto di tutti carvulli се отклоняваме към

Етрополе

Още след Правец пейзажът става старопланински, пътят се вие между хълмчета, а зад тях се зеленее и чернее планината. Голям разклон с табела за правешкия манастир Св. Теодор Тирон поставя и този обект в точка „разни” на дневния ред. Красотата на пейзажа е превърнала пътуването в пътешествие и душата ми тържествува. От обиколния път на Етрополе се виждат панелки. Вярно, нисички, 3 – 5 етажни, но въпреки това стоят като… изходил се е правешкия гений в този прекрасен ambiance. Минаваме покрай конна база, няколко вилни зони и след поредния завой с табелка за манастира юрваме по стръмен път нагоре.

Пътят е идеално гладък, но е тесен. Минава през още няколко вилни квартала и навлиза в разкошна гора. Вием се в зеленикавия мрак още 2 – 3 километра, обясняваме на децата, че това е гората от книжката за Горското училище, в което „Ежко, мъдър горски жител, назначен е за учител” и изведнъж изскачаме пред масивната порта на манастира.

Етрополски манастир

Етрополският манастир „Св. Троица – Варовитец”

има голям двор, покрит с окосена и поддържана зелена трева.

Етрополски манастир Св. Троица, Етрополе, България


До масивната 4-куполна църква, строена 1859г. има няколко детски катерушки, люлки и пързалка. Жълта. Не знам защо е важно, но е важно. Слънцето безмилостно жули, децата обаче нямат никакво намерение да спрат да се катерят по жълтата пързалка. Дори обещанието да им покажа малки прасенца се посреща от дъщеря ми с безраличие, а от сина ми – с насмешка, граничеща с неуважение. Зарязвам ги с мама и отивам да разгледам интересния каменен свод на храма, който изглежда като ориенталски елемент.

Етрополски манастир

В манастира е отседнала група свещеници със семействата си, които правят впечатление с интелигентни физиономии и достолепна осанка. Напомнят ми на дядо и на починалите наскоро отци Грозев и Станой Андонов. Църковното магазинче е на самообслужване. Една от манастирските килии на първия етаж е

музей на революционната дейност на манастирското братство

Игуменът йеромонах Хрисанд е бил деен член на революционния комитет и в специалното скривалище изкопано под одъра е крил Левски и куриерите на БРЦК. Музейчето прави добро впечатление – непретенциозно, чистичко, автентично, без традиционните за подобни места помпозни лозунги със стиропорени букви.

Музеят в Етрополския манастир

Връщам се при моите хора и отново подканвам да оставят за малко нагрятата от слънцето жълта пързалка.
– Гйуупавата пъйзайка – поправя ме настойчиво моят собствен наследник, откъдето разбирам, че майка му е започнала да изтрещява от слънцето и трябва да се намеся. Демокрацията бива брутално погазена и двамата членове на хунтата с бърз ход понасяме по едно крещящо дете към задната порта на светата обител.

Етрополски манастир

Етрополски манастир

Малките прасенца, въргаящи се в калта не успяват да потушат справедливи гняв на гражданското общество, но рибките в поточето, водещо към няколко бетонни рибарника дават резултат. Спокойствието на планината е възстановено и Ловчанска епархия може отново да заживее пълноценен духовен живот.

Навлизаме в гората и само на 30-тина метра ни цапардосва невероятна гледка.

От висока 4-6 метра скала падат струи и капки на широк водопад.

От пръските околните скали са вечно влажни и са покрити със зелен мъх. И всичкото това под купола на огромни дървета с високо разположени корони. Няколко десетки такива гледки, които ни е писано да видим осмислят цял живот!

Водопад край Етрополе

Водопад край Етрополе

Мотаем се още малко из манастира и поемаме

обратно към Етрополе

Панелките, споменати в началото пораждат скептицизъм, който се засилва от гледката на многолюдна и шумна ромска сватба. За някой културолог от НБУ нещото може да е манна небесна, но аз се сещам за христоматийна финална сцена с хеликоптерите от известен американски филм, озвучен с Вагнер.

Зад тази външна обвивка на Етрополе ни очаква много приятна изненада.

Градчето е чисто, спретнато,

с широка пешеходна гладна, оградена от подчертано градски къщи от началото на миналия век.

Етрополе

Е, блок тип „китайска стена” не е спестен, но пред него има чудесен стар паметник на загиналите във войните.

Паметник на загиналите във войните – Етрополе

Минаваме покрай десетина кафенета, но само един ресторант – непретенциозен, с пластмасови маси с покривки „Пепси” пред ъглова стара къща. Затова пък има богато меню, в този ден предлагат телешко варено, изпипано както за постоянните посетители на изискан будапещенски ресторант с оркестър от 30 невръстни цигулари. Буца крехко сварени месо, цял белен картоф и цялаотлично обелена глава лук, меки като мозък плуват в чиния бульон.

Любопитни са сградите на първото местно училище,
историческия музей, съдебната палата,

Местното училище – Етрополе

Исторически музей – Етрополе

Съдебната палата – Етрополе

а на края на главната се намира

стара часовникова кула от 1710г

Часовниковата кула – Етрополе

На тръгваме почти случайно минаваме покрай

църквата Св. Архангел Михаил

е строена вероятно през 30-те години на XIX век. Има широко, изнесено и оградено с колони преддверие. Когато влизам в двора тъкмо бие камбаната за вечерня. Зарадвах се, че ще мога да разгледам храма, но на входа се сблъсквам със свещеника, който с бързи стъпки се кани да излиза. Успявам само за миг да зърна хубавата вътрешност на църквата. После научавам, че в града има 4 църкви, разположени във формата на кръст около центъра и той ги обслужва всичките. В двора на храма има десетина стари надгробни паметници, които впечатляват със своята типично градска пишност. От порцелановите портрети гледат богати търговци, индустриалци, общински упарвници и чорбаджии от по-миналия век. Вече си обяснявам хубавите къщи в центъра.

Църква Св. Архангел Михаил – Етрополе

На връщане се отбиваме по отклонението за

Правешкия манастир Св. Тодор Тирон

Не знам дали бай Тошо е приемал Св. Теодор за свой закрилник, но си спомням някогашния майтап за „Св. Тодор Правешки и 8 милиона мъченици”. Пътят до манастира е отличен. Самия манастир не е нищо особено. Представлява голяма порта, след която пътя продължава да се вие по хълм, а на върха има доста странна църква и една къща тип „възрожденска”, в която живее духовникът.

Правешки манастир Св. Тодор Тирон – Правец

Има голяма ливада по склона, лехи с цветя, а гледката, която се открива към Средна гора е прелестна. С две думи: малко, но отлично поддържано, с чудесен въздух и пейзаж.
Едно изящно русо момиченце с ангелски къдрава коса любезно пожелава да играе с щерка ми. Тя се скрива зад крака ми и започва да реве. Когато я гушкам, успокоявам и питам защо не иска да си играе с детето, тя отговаря
– Йошаво е! (рошаво).

В странната църква, строена през 1866 са вградени плочи с релефни иконографски изображения от предишните храмове, унищожавани от турците. Явно в Правец има някакъв самодеен кръжок по гоблени, защото много от иконите са рамкирани гоблени. Кичозно, но изключително мило. Свещеникът е приготвил храма за сватба. Изнасяме се, преди да са дошли сватбарите и да са развалили идилията.

Църквата на Правешкия манастир Св. Тодор Тирон – Правец

Докато пътуваме по обратния път получаваме дружеска покана за гостуване у другата половина от консервативната общност в Бистрица. Приемаме. Децата ще спят у родителите ми. Никой не е длъжен да гледа на бабите внуците.

Автор: Темплар

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Стара планина – на картата:КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

12 коментара

Switch to mobile version