Archive for the tag 'цигани'

дек. 07 2009

Пътуване из Сърбия: Ниш и неговата атмосфера.

Днес мили деца съм в известно колебание. Проблемът ми е, че днешният разказ ми се струва, че е по-некоректен политически отколкото даже моята душа може да приеме. След кратко обсъждане в редакцията на сайта решихме, че категорично не сме съгласни с някои от възгледите на автора, но пък категорично смятаме, че трябва да му се даде шанс да каже мнението си, а и да уведомим нашата публика, че такива мнения съществуват. Надяваме се все пак, че не попадаме под ударите на закона заради това, защото например в други страни на ЕС попадаме и още как.

Приятно четене:

Ниш и неговата атмосфера.

Пътуване из Сърбия

Първото впечатление на влизащия в Сърбия през контролен пункт „Градинa“, е наситеността на въздуха с някаква тъжна обреченост. Стегнатото поведение и сериозна външност на сръбските гранични служители не са в състояние да притъпят усещането за унила забравеност на тази иначе прекрасна и добре поддържана земя. Не забелязвам особено интензивно движение по републиканските пътища; вялата циркулация на транспортни средства се забелязва още по- отчетливо на фона на възтесните и трудно дишащи от надвисналите склонове и урви шосейни пътища.

Пътят от границата с България до втория по големина сръбски град Ниш на моменти ми изглежда като планинска пътека, по която се катерят малцина планинари, с едничката мисъл да стигнат колкото може по-скоро до някое равно място. Доколкото ми е известно, от години се мисли по въпроса за продължаване на магистралата Београд-Ниш до българската граница, но докъде е стигнала тази мисъл не ми е трудно да отгатна.

До Ниш наистина се виждат почти на всеки километър транспортни работници, ремонтиращи и поддържащи съществуващия път (тази активност сякаш затъмнява всякакъв намек за друга сериозна икономика и препитание за хората, и започва да ми се привижда като един вид алиби за някого и нещо), но никъде не се виждат пилони и кранове, навеждащи на подозрение за полагане основите на бъдеща магистрална отсечка Ниш-Димитровград. Въпреки унилото впечатление за тревожна застиналост в очакване на лоши дни, хората като цяло изглеждат спретнати и чисти, донякъде вглъбени в себе си, и донякъде експанзивни.

Официалните контакти на Сърбия с България се намират под нивото на морското равнище, но пък за сметка на това непрекъснато се виждат автомобили, камиони и автобуси с българска регистрация. Обикновените сърби и българи очевидно са направили своя избор в полза на приятелството и добросъседството и в разрез с номенклатурните външни политики на своите „демократично избрани“ правителства. Общата картина на прекрасните къщички, кацнали по склоновете, добре поддържаните дворчета и лехи пред тях, и виещата се около пътя река започва да надделява над впечатлението за забравеност на местния край; колкото повече се

приближавам към Ниш,

толкова по-делова и предприемчива става панорамната гледка наоколо. От всички възможни, сякаш скрити дотогава пътища и разклонения, започват да извират автомобили, камиони, тирове и автобуси, от двете ми страни се показват корпусите на предприятия, заводи, учреждения и жилищни сгради. За първи път си давам сметка, че се намирам не някъде другаде, а именно в Сърбия. Впрочем за какво друго може да служи големият град, освен за това да напомни за Държавата?

Настроението ми видимо се повишава когато навлизам в града. Ниш е изпълнен с изключително красиви и стилни исторически паметници (споменици). На града прави чест това, че нито един от тях не е посветен на несръбски, комунистически или космополитен персонаж, но до един паметниците са издигнати във възхвала на славната сръбска старина и историческа памет. Сградите издават силно западноевропейско, и най-вече- германско и донякъде италианско културно влияние, но като цяло архитектурата е изключително "сръбска"- изящни миниатюрни форми, виртуозни детайли, и едва прикрита тъга по ренесанса. Модерното присъствие е засегнало съвсем слабо историческия център на града, но новите предградия, очевидно претъпкани с търсачи на по-добър живот от околните селски местности, и с бежанци от отнетата от страната исконна сръбска територия на Косово Полье, са почти изцяло под знака на модернистичния доминант. Особено силно впечатление ми направи подземния "улаз„- една паралелна улица на централната, която се намира точно под нея.

Подземната тържищна улица е приютила „нечистата“ страна на човешката природа- търговия с мобилни телефони, шир-потреба и конфекция, маратонки и употребявани стоки, перилни препарати и всевъзможни стоки за бита. На моменти подземната улица ми се привиждаше като един вид бомбоубежище срещу изпитанията на светлия, но несигурен свят отгоре- на всяко кръстовище на улицата отгоре има авариен изход.

Иначе „по-добрата“, светлата страна на човека в лицето на главната улица съдържа или ориентира около себе си всички паметници, исторически сгради, галерии, книжарници и заведения за отмора (кафенетата в Ниш са вписани в него като своеобразно продължение и пътеводител в културното минало и настояще на града, но в никакъв случай не са онези „чисти“ места за алкохолна консумация, както е в България).

Тази тяга на дребната търговска дейност към подземния свят, наред с контролираното й изместване извън представителното пространство на града — към автобусната „станица“, затисната и скрита между зидовете на средновековната крепост и чаршията зад Университета, ме навежда на мисълта, че гениалната идея на Албрехт Шпеер, не е погребана заедно с него. „Търговската активност следва да бъде изместена и скрита в маргиналите на градската архитектура; Третият, хилядагодишен Райх няма да бъде презряна борса на банки, супермаркети и лавки, но ще се превърне в знаменита съкровищница на култура и изкуство от цял свят.“

Четете по-нататък>>>

18 коментара

сеп. 25 2009

Записки на стопаджията

Пътища на този свят — много. И начини да пътуваме по тях — бол. На кон, на кола, на рейс, самолет и на триколка, на влак или пеша можем да обиколим света. Днес ще пътуваме на стоп. Наш водач ще бъде Рошавата гарга, която ни написа пътните си стопаджийски впечатления:-)

Приятно четене:

Записки на стопаджията

Обичам да пътувам на стоп. През последните години пътувам или с кола, или със самолет, или на стоп. Влак или автобус не са използвани не помня от кога. Пътувам на стоп защото така ми е кеф. Който не е пътувал никога, той не може да разбере удоволствието от пътуването на стоп. Но не съм и някакъв стоп-манияк, който да маха безцелно, само и само за да се движи нанякъде, пък каквото сабя покаже. Аз пътувам, за да се придвижа от т. А до т. Б при това по най-бързия възможен начин, за да не губя от времето, което ще прекарам в т. Б. Имам книжка, но не карам по разни причини. Най-тайната е, че предпочитам да пътувам на стоп, вместо да шофирам:oops:

Винаги пътувам само соло, тръпката е далеч по-голяма, както и успехът с махането. От друга страна, малко съм пишман стопаджия, да ви кажа. Нямам стопове в дъжд, по тъмно или през зимата. Като знам хората какви стопове правят… Тия дни ми се очертава да извърша пръвия си що-годе зимен стоп, пък да видим дали няма да се изпълнят и другите неизвършени подвизи. Откак реших кога точно ще пътувам, не ме свърта на едно място. Сърби ме пръстът, ви казвам. Снощи се зарових във форума на колегите стопаджии и ми стана едно мило и драго такова… След седмица мисля вече да съм с раницата на пътя. А половинката, милата, е толкова против стопирането ми, че дори ми предложи да взема колата! Прецедент!!! След няколко неуспешни опита да ми забрани да махам, вече се отказа. Но това с колата беше просто… обездуми ме един вид.

Към Широка лъка

Започва път от моя праг…

Знам откъде тръгвам, не е съвсем сигурно къде трябва да отида, а какво ще се случи по пътя никой не знае. Тръгнах със смесени чувства, за пръви път не бързах да стигна. Поне не бързах за там, където трябваше в крайна сметка да отида. Бързах за едно друго място, където щях да убия още малко време преди срещата, която вече не знаех дали искам да се състои.

За първи път май тръгвах толкова рано за стоп, но все пак — зима, дълъг път, а и бързах за кукерите в Широка лъка. Както винаги тръгна тегаво, на изхода на града трудно спират. Тъкмо взех да се изнервям леко, понеже се появиха и още двама стопаджии, които се лепнаха до мен, когато ми спря черно ауди със затъмнени стъкла на задните врати. Вътре обаче седеше приятен младеж (баси тва как звучи, все едно аз съм стареж). Дънеше яко хаус и аз се поотчаях, че ще ми се пръсне главата. Той обаче ме усети и реши да ме хвърли от коня — пусна цял диск мр3 с български класически песни. След 50-тина километра ми се отпусна и гласът и в един момент вече дружно грачехме „вземи една българска роза от мен“. Е, вярно, че във всяка песен търсех подтекста в светлината на моите си мисли. На моменти чак ми се насълзяваха очите. То не беше „дано минеш по другия бряг“ или пък „сбогом, дано си щастлива“, " да те жадувам аз, а ти все повече да се отдалечаваш„, „не сънувай ласките нежни на друг“, после „ах, как не искам да съм сама“ и т. н… Уредбичката му беше доста яка, в багажника дънеше огромен бас и беше наистина странна гледка да видиш — минава по улицата черно ауди с тъмни прозорци, а от вътре дъни здраво „детство мое“ и двама луди пеят с цяло гърло.

Четете по-нататък>>>

2 коментара