Етикети: цени

2

С Тойота през Съединените американски щати, 2018 (3): Резюме (завършваме въведението)

Продължаваме из Америка! Заедно с Валентин и сина му Александър. Пътешествието е с Тойота-ван под наем. Стартира от Сан Франциско на Тихия океан и завършва в Ню Йорк на атлантическото крайбрежие. В първата част...

Дворец в Донгдемон, Сеул - Корея 3

Сеул и Банкок (3 част на Мини околосветско пътешествие)

Продължваме, за да завършим околосветско пътешествие с Бале. Започнахме с Калифорния и остров Viti Levu, по-известен като Фиджи, бяхме в Хонконг и Токио, а днес – в Сеул и в Банкок, след което ще...

Градски траснпорт в Абакан – Хакасия, Русия 1

Абакан (1)

Днес Живко ще ни води до … каквато ви дойде на ум телесна част на географията 😉 Сигурен съм, че за мнозина нищо не им говори нито името на града, нито името на републиката,...

През Иран с Опел (2): Още малко въведение 24

През Иран с Опел (2): Още малко въведение

Днес ще продължим с въведението към пътуването из Иран на Валентин, което започнахме с една историческа справка. Сега ще продължим с нравоте, храната, пътя, и изобщо общите наблюдения върху тази страна.

Приятно четене:

През Иран с Опел

част втора

Още малко въведение

Историческите и архитектурни забележителности в Иран

 са от античността, периода на ислямския възход 15-ти÷18-ти век и от съвременността. Прави впечатление, че руините и музеите на Иран съдържат по-малко артефакти, отколкото могат да се видят в големите Западноевропейски музеи: Пергамон музеум в Берлин, Бритиш мюзеум в Лондон и Лувъра в Париж. Това е резултат от политиката на Западноевропейските страни, предимно през 19-ти век, за придобиване на артефакти от античността и средновековието. Става въпрос за закупуване на символични цени или кражби и изнасяне в Европа на архитектурни елементи, скулптури, барелефи, мозайки, саркофази и много други национално-исторически ценности.

Азербайджански музей в Тебриз, Иран

Азербайджанският музей в Тебриз

Исторически музей в Казвин, Иран

Историческият музей в Казвин

Национален исторически музей в Техеран, Иран

Националният историческия музей в Техеран

Музей на изящното изкуство, Есфахан

Музей на изящното изкуство

Музей Чехел Сутун, Есфахан

Музей Чехел Сутун

Музей на керамиката, порцелана и стъклото, Техеран

Музей на керамиката, порцелана и стъклото

 

Национален музей, Техеран

Национален музей, Техеран

 

Въпреки поголовното изнасяне на артефакти в Западна Европа, много такива са останали в страната и сега са изложени в историко-археологическите музеи.

Цветни барелефи в историческия музей в град Шуш, ИранЦветни барелефи в историческия музей в град Шуш, ИранЦветни барелефи в историческия музей в град Шуш, Иран

 

Реставрирани цветни барелефи в историческия музей в град Шуш (древната Суса) 

Един от най-необичайните експонати е Солния мъж, останки от който са изложени в Националния музей в Техеран.

Солният човек, Иран

Солният човек

Тялото на този мъж се е запазило в подземна солна мина в продължение на 17 века. Открито е през 1993 година. Мъжът е 37 годишен с височина 175 см. Счупвания по черепа говорят, че смъртта е настъпила от силни удари и вероятно става въпрос за убийство. До тялото са открити инструменти, които мъжът е ползвал приживе.

 

 

 

Икономиката на Иран,

оценявана на база Брутен вътрешен продукт (БВП), в стойностно изражение, е на около 15-то място в света. Оценявана на база натурална продукция и реална покупателна способност, икономиката е доста по-силна. Имам предвид, че една и съща натурална единица се отчита статистически с различна стойност.  Например  1 литър бензин се продава в Европа за 3,00 лв. и формира съответно 3,00 лв. БВП, докато в Иран се продава за 0,30 лв., формирайки 10 пъти по-малка стойност на БВП.

Иран

В страната се прилага централизирано планиране,

а големите промишлени и енергийни предприятия са държавна собственост. Частната собственост се разпростира върху по-малките предприятия, селското стопанство, търговията и услугите.

Проблем за Иран

са безработицата, инфлацията и обезценяването на националната валута.

Иран е на трето място в света по запаси от нефт

и на второ място по запаси на природен газ. По добив на тези продукти страната е сред първите в света. Разполага с около 15 рафинерии за преработка на нефт. ¾ от електроенергията се произвежда в електроцентрали, работещи на природен газ. През 2011 година в Бушер беше пусната в експлоатация първата атомна електроцентрала в Близкия изток, построена от Русия.

В страната има предприятия на черната и цветната металургия, машиностроенето, химическата промишленост и електрониката. Развита е авиационната индустрия, както и производството на камиони, автобуси и леки автомобили.

Иран разполага с изключително добре развит военно-промишлен комплекс, позволяващ да се произвеждат ракети, изтребители, безпилотни самолети, хеликоптери, танкове, бронетранспортьори, подводници, военни кораби.

Страната обръща сериозно внимание на науката и технологиите, включително компютърни и нформационни.  Само един пример: в края на 2011 година иранските   IT-специалисти успяха да поемат управлението на най-модерния и голям американски безпилотен шпионски самолет RQ-170 Sentinel и да го приземят на иранско летище.

Самолет RQ-170-sentinel, Иран

Самолет RQ-170-sentinel

Плененият американски свръхсекретен безпилотен разузнавателен самолет RQ-170 Sentinel, изработен по технологията „стелт“, която би трябвало да го прави „невидим“. Иранските специалисти са проникнали дистанционно в командната схема на летателния апарат, прекъснали са връзката с насочващия го сателит и са задали параметри за приземяване на иранско летище, вместо на базисното летище в Афганистан откъдето е излетял самолета.

 

Държавата инвестира в земеделието с цел разширяване на износа и в изграждането на мрежа от напоителни системи.

Проблем за бюджета са държавните субсидии, предимно на хранителните продукти и горивата.

Иранците са убедени, че наложеното търговско и финансово ембарго, както и цялата кампанията на Запада срещу страната и ядрената й програма, е с цел американски и западноевропейски компании да поемат контрола и печалбите от нефтената и газова индустрия.

 

Валута и цени

Официалната валута е иранския риал. През август-септември 2012 година 10 000 риала са равни на 80 стотинки. Според мен банковото обслужване е много добре развито, масово се използват банкомати. ПОС-терминалите за пазаруване с дебитни и кредитни карти са много малко. Поради икономическото и финансово ембарго, наложено на Иран, чуждестранните карти са невалидни. Трябва да се носят пари в брой. Почти е невъзможно да се обменят долари и евро в техните банки. Ползвах частни обменни бюра, а където нямаше такива обменях пари в златарски ателиета или магазини за луксозни стоки.

В Иран цените се означават по три различни начина

 Най-малко се използва означението в риали, предимно на бензиностанциите, музеите и малко други места. Най-разпространено е обявяването на цената в тумани, като 1 туман е равен на 10 риала. Третият начин е с пръсти и цифри: например продавача показва 4 пръста и казва „четири“, което означава 40 000 риала (3,20 лв., колкото струваше порция кебап с айран в закусвалня).

По мои наблюдения

цените на основните стоки

(храна, дрехи, обувки, домашни потреби и други аналогични) са на равнище около 70% от българските. Малък брой стоки са по-скъпи отколкото у нас. Стандартната входна такса за музеите и забележителностите е 40 стотинки, а най-скъпите достигат лев и 60 стотинки. Това е 20 до 50 пъти по-малко от съответните цени в Западна Европа. Като чужденец плащах „цели“ 28 стотинки за 1 литър дизелово гориво, а за местните цената е 12 стотинки (в Турция 1 литър дизел беше 3,60 лв.). Бензина е 35 стотинки, което им е скъпо и поради това леките автомобили масово се движат с природен газ (метан). За чужденците литър бензин е 55 стотинки. Цената на кутия луксозни цигари е под левче.

Като турист не можах да придобия ясна представа за жизненото равнище в Иран, но във всеки случай e съпоставимо с нашето. Иранците ползват масово автомобили и бих ги нарекъл „нация на колела“. Наблюденията ми са, че леките автомобили са не по-малко отколкото в източноевропейските страни. Това, което ми направи най-силно впечатление е уравниловката в стандарта на живот. Около 5÷10% от населението се отличава видимо с по-висок стандарт, а 10÷20% са видимо по-бедни. Моите наблюдения са, че преобладаващата част от хората не се различава съществено по своето жизнено равнище. Аналогична беше ситуацията и у нас по времето на социализма. Имайки предвид горното, държавната собственост върху основните предприятия и бюджетното субсидиране на някои жизнено важни стоки и услуги,

бих определил Иран като социална държава

 Ако не бяха наложените от развитите демократични държави финансови и икономически санкции, жизненото равнище в страната би било доста по-високо.

Като автотурист ми направи впечатление добре функциониращата система за пътуване и посещения на градове и туристически обекти, където са направени големи паркинги и паркови зони за нощуване. На тези места задължително има тоалетни и чешми, като всичко е напълно безплатно. В парковете и зоните за отдих пътуващите иранци опъват палатките си и нощуват с целите си семейства. Предвид символичните цени на горивата и „социалните“ такси за музеите, както и безплатните нощувки на открито, дори по-бедните иранци имат възможност да обикалят страната и да се запознават с нейните забележителности. Имах усещането, че в Иран хората следват популярния някога у нас девиз „Опознай Родината за да я обикнеш!“.

 Туристи в Иран

Милиони иранци обикалят родината си като нощуват безплатно в организирани туристически зони

Туристи в Иран

Бисотун - нощувка на открито, Иран

Бисотун – нощувка на открито

Съвсем нормално е семействата да излязат на отдих в центровете на градовете  и да обядват или вечерят като насядат в парковете, на плажа или на други удобни места.

 

На разходка със семейството, Иран

 

На разходка със семейството, Иран

 

 

В градовете има добре поддържани паркове със зони за отдих и спорт. ↓

 Парк, Иран

Парк, Иран 

 

Облекло. Религиозните норми и режимът на аятоласите изискват

спазването на строги правила по отношение на облеклото. Мъжете определено са облагодетелствани в това отношение, тъй като могат да носят ризи с къс ръкав и сандали на бос крак. Къси панталони, ¾ панталони и потници са недопустими. При жените цялото тяло трябва да бъде покрито, могат да се виждат китките на ръцете, лицето и предния кичур коса.

 Облекло на жените, Иран

 Облекло на жените, Иран

Момиче без забрадка, Иран

Момиченцата до 9-годишна възраст могат да ходят без забрадки и по къс ръкав

Типичното облекло на момичетата и младите жени е панталон, връхна дреха с дължината на туника и забрадка. Повечето от по-възрастните жени ходят облечени в техните дълги черни мюсюлмански наметала, наречени хиджаб или чадра. Така влизаха и да се къпят в морето, докато мъжете до тях бяха само по бански.

В големите градове младите жени и момичетата бяха с модерни прически под забрадките, добре гримирани и напарфюмирани. Влюбените си позволяваха да се държат за ръце, но нищо повече.

 

По време на пребиваването ми

в Иран не забелязах прояви на престъпност

Например, нощувах в автомобила на улица в центъра на Техеран и в интервала между 1 и 2 часа през нощта покрай мен на няколко пъти минаха сами жени, които явно се прибираха от някъде. Между впрочем, изнасилването се наказва със смърт.

Въпреки липсата на престъпност,

в Иран се сблъсках с три вида опасности

 

Първата и най-сериозна опасност за нас европейците е

начинът на шофиране

Трафика е много натоварен, което само по себе си не е проблем. Проблем е, че там важи неписаното правило за предимство на предния и в повечето случаи не се спазват пътните знаци, маркировки и светофарни сигнали. Ако предната част на съседния автомобил е дори с 20 см. пред твоята, това значи, че той е с предимство. Във всеки момент може да ти пресече пътя, да спре пред теб за да слезе някой от колата, а ти си длъжен да „набиеш спирачките“ и да не го удариш. Пешеходците пресичат където им е удобно и по изражението на лицата им разбираш дали ще преминат пред автомобила ти или ще те изчакат. Мотопеди се движат както в твоята лента срещу теб, така и по тротоарите с пешеходци. По възловите кръстовища на големите градове полицаите се опитват да въвеждат ред в движението, но според мен това не винаги им се удава. Убедих се, че важи правото на по-нахалния и след 2-3 дни каране в градовете започнах и аз „да се ръгам“ със стария си опел. Най-учудващото е, че в целия този „хаос“ на уличното движение почти няма катастрофи и е изключение да се види ударен автомобил. Смятам, че това се дължи на три причини: задължително спиране и пропускане на този, който е сантиметри пред теб, страхотните рефлекси на иранските шофьори и на първо място поставянето на хиляди „легнали полицаи“ (гърбици) по кръстовищата и опасните пътни участъци. Очевидно властите са установили, че само с тези гърбици могат да накарат шофьорите да намаляват скоростта, с което предотвратяват автотранспортните произшествия.

С друга опасност се сблъсках по междуградските пътища, където по принцип шофьорите спазват ограниченията и правилата. На няколко пъти, в средната част на Иран, ми се случи изпреварвани от мен камиони и автобуси да навлизат в лентата ми в момента на задминаване и да ми пречат да ги надмина като се опитват да ме изтласкат извън пътното платно. Можах да намеря за себе си само две обяснения за това тяхно нагло поведение. Едното обяснение е, че са абсолютни „ненормалници“. Второто обяснение е, че това е форма на обществен контрол като по този начин ми пречат да се движа със скорост над позволената. Фрапираща е разликата между дисциплината на иранските шофьори по междуградските пътища и описания по-горе начин на каране в градовете. Вероятно глобите за превишаване на скоростта са „солени“, а по натоварените пътни участъци има полицейски патрули с радари.

В крайна сметка, в съзнанието ми на шофьор Иран остана като страната на „легналите полицаи“ по кръстовищата и опасните пътни участъци.

Втората опасност, с която се сблъсках в Иран, идва от

забраната за снимане не само на военни обекти, но и на всякакви държавни учреждения и правителствени сгради

Още на втория ден в град Тeбриз (1,6 млн. жители) снимах един площад с красива кула в далечината, без да забележа, че зад гърба ми има сграда на казарма. Откъде да знам, че това била охранителна кула на военен обект. Часовият пред казармата, явно проявявайки „революционна бдителност“, ме привика и звънна на началника на караула. Последният ми провери документите, прибра ми паспорта и фотоапарата, пък като се започна едно развеждане по всички етажи на това военно поделение. Първо началникът на караула ме заведе при прекия си началник и му докладва, после при още по-голям началник. Последният ме пое и първо ме заведе при един цивилен, за който реших че е от тяхната „държавна сигурност“. После продължи изкачването по етажите при все по-висши офицери докато стигнахме до началника на поделението, полковник с побеляла коса и мустаци. Реших, че е полковник защото имаше по три големи многоъгълни ислямски звезди на пагоните. Всички ме гледаха строго и вероятно бяха решили, че са заловили израелски шпионин.  Дойде техният    IT-специалист, дадоха му фотоапарата за проверка, а мен ме оставиха да чакам в една стаичка, охраняван от друг офицер. Тогава вече наистина се изплаших. Помислих си, че тия идиоти като нищо ще ми сложат белезниците и ще ме арестуват. След около половин час дойдоха началника на поделението, още двама офицери и IT-специалиста. Върнаха ми паспорта и фотоапарата и ми се извиниха. Чак тогава започнаха де се усмихват, явно успокоени, че не съм шпионин. Даже полковника се накара на останалите, вероятно защото правят глупости занимавайки се с един безопасен турист.

Между впрочем, тези военни ме впечатлиха с ред и дисциплина. Като влизахме при по-старши началник, по-младшият козируваше и стегнато докладваше. Войници миеха коридорите и като минавахме покрай тях заставаха мирно, след което продължаваха с миенето. Въобще, стегната и дисциплинирана армия, каквато беше и нашата преди доста години, когато бях в казармата.

Няколко дни по-късно, в Техеран един полицай ме накара да изтрия снимките на сгради, върху които бяха поставени антени.

Третата опасност е свързана с

неспазването на приетите морални норми  по отношението на облеклото и поведението

В южната част на страната, където горещините бяха непоносими, веднъж се опитах да шофирам гол до кръста. Още на първия полицейски пост ме спряха, естествено при слизането си облякох ризата, след което трябваше да изслушам морални напътствия. Поне 5 минути най-старшият полицай ми „чете конско“ на фарси, два пъти се опитах да му кажа, че не говоря езика им и нищо не разбирам, но той упорито продължи да ми се кара. Само по жестовете и по гневния му глас разбирах за какво говори и че съм извършил много голямо нарушение на моралните им норми. Все пак останах доволен, че не ме арестуваха. После не си и помислях да си свалям ризата.

Тук мога да отворя скоба и да кажа, че 17 дни в Иран изкарах само с една риза. Слагането на чиста риза сутрин е безсмислено, тъй като при техните горещини след 2-3 часа тя става потна и с изцапана яка. Какво правех? При влизане в тоалетна, на мивката се измивах до кръста, изпирах ризата със сапун и отново я обличах. Хем ходех постоянно с изпрана риза, хем ме разхлаждаше докато изсъхне – „два заека с един куршум“.

 

Състоянието на пътната мрежа

в Иран е доста по-добро, отколкото у нас. Има няколко магистрали, за които се плащат символични такси, малко повече от левче на 100 километра. Платих 5 лева единствено за една 110-километрова магистрала с доста тунели през планината Загрос. Около големите градове десетки километри от магистралите са осветени. Например, пътувайки към Техеран, късно вечерта и рано сутринта по тъмно, минах 150 километра по отлична осветена магистрала. Както и в Европа, покрай магистралите има зони за почивка с бензиностанции, магазини и заведения за хранене.  Първокласните пътища обикновено са тип „скоростни“ с две отделни платна, всяко с по две ленти. В доста случаи пътните платна са отдалечени на 50-100 метра едно от друго, което позволява по тъмно насрещните автомобили да не се заслепяват взаимно с фаровете. В по-ненаселените средна, източна и южна част на страната главните пътища са обикновени с едно платно и две насрещни ленти. Второкласните пътища също се подържат в добро състояние. В източната част на Иран ми се наложи да пътувам по третокласни пътища, които бяха доста разбити с неравности и дупки, нещо добре познато на българските шофьори. През планините шофирането е бавно и трудно, тъй като пътищата са стръмни и с много завои.

Означенията с пътни знаци и маркировката са добри, с изключение на източните части на Иран. Тук може да се посочи, че иранците ползват английската система на организация на движението, която според мен е най-добрата, като сравнявам страните, в които съм пътувал.

На основните пътища указателните табели освен на фарси са изписани и на английски. В средната и източна част на страната надписите на английски намаляват и изчезват. В някои източни градове и пътища пък няма никакви указателни табели. В Иран най-голямата трудност по пътищата е ориентирането, което изисква постоянно внимание. При ужасния трафик в градовете, където трябва да се следи поведението на шофьорите около теб и на пресичащите пешеходци, си принуден да четеш и указателните табели. Където надписите са само на фарси или пък въобще липсват табели, трябва да се спира, да се пита за посоката и отново да се включваш в движението. Единственият плюс е, че постоянните спирания и питания за посоката са форма на общуване с местното население.

Пътна табела, Иран

А сега накъде?

В такива случаи, като нямаше кого да питам, определях посоката по интуиция, оставяйки се в ръцете на милостивия Аллах.

Често стигах до съвсем различно място от това, за което съм тръгнал.

Връщах се обратно и така докато намеря туристическия обект, който търся.

 

 

Преди да тръгна не успях да си набавя GPS навигация с карти на Иран и Кавказкия регион. В иранските магазини навигациите бяха само на фарси. Моят съвет към всеки шофьор, тръгнал да обикаля Иран, е първо да си подсигури GPS с карта на страната, за да си спести много време и главоболия.

Автомобилите в Иран са предимно собствено производство,

в много случаи по лиценз на водещи западноевропейски производители. Произвеждат се камиони и автобуси по лиценз на Мерцедес и Волво, а леки автомобили по лиценз на Пежо (моделите 405 и 206 седан), Рено (модела Клио седан) и Ситроен (модела Ксантия). По пътищата преобладават ирански модели леки автомобили от среден и малък клас, предимно Саманд, Сейпа и Пейкан. Следват посочените по-горе френски модели. Движат се корейски, японски и китайски автомобили. Почти всички леки коли са седан (с багажник), много малко са хечбек и почти няма комбита. Това, което ми направи впечатление е, че автомобилите се поддържат в отлична техническа изправност, за разлика от арабските страни, например. Полицаи ми направиха забележка, че не ми свети единия стоп и трябваше веднага да сменя крушката.

Друго, което не може да се пропусне, са многото полицейски постове, постоянно проверяващи автомобилите. Такива има на входа и изхода на всеки голям град, по един в малките градове и на някои възлови кръстовища. Типичният полицейски контролно-пропускателен пункт се състои от войник с автомат в началото, 2-3 проверяващи полицаи и пак войник с автомат накрая. Минава се през няколко „легнали полицаи“ (гърбици), така че си принуден да караш едва-едва. В северната част на Иран обикновено не ме спираха или само им казвах, че съм турист. В останалите части на страната, обаче, почти не пропускаха да ме спрат и обикновено само ми проверяваха паспорта с визата. Често ме питаха къде съм бил и за къде пътувам. На картата си очертавах маршрута, по който съм минал, и им го показвах. Като разбираха, че съм обиколил голяма част от страната им, полицаите ме гледаха с уважение и ми пожелаваха приятно пътуване с усмивка. Даже на два пъти проверяващите ми козируваха като ми връщаха паспорта. На един контролен пункт полицая махна леко с ръка, но понеже ми беше „писнало“ от проверки, се направих че не съм разбрал и продължих. Той викна на войника с автомата и последният изтегли пред автомобила ми желязна греда със заварени на нея шипове. Набих спирачките и се върнах за проверка. Разбрах, че в Иран при полицията „нема лабаво“.

 

Иранският език фарси, както и надписите с арабски букви са неразбираеми

Дори цифрите, които използвата иранците не са арабски, а се изписват с непонятни символи.

Неочаквано за мен, се оказа че много хора говорят английски. Очевидно в училищата се набляга много на изучаването на този език. С около половината от младите и с около 1/3 от хората на средна възраст можеш да се разбереш на английски. Голяма част от полицаите и военните говорят английски. Не срещнах нито един човек, който да разбира руски, дори и в Бушер, където в продължение на няколко години около хиляда руснаци са строили атомната им електроцентрала.

Въпреки ембаргото, наложено от Запада, и въпреки търговската и военна ориентация към Китай и Русия, като турист не забелязах про-руско и про-китайско отношение. Напротив,

останах с впечатлението за прозападна ориентация на хората

Вероятно водещите позиции на САЩ и Западна Европа в областта на икономиката, науката и съвременните технологии си „казват думата“, поради което именно Запада е пример за следване от иранците.

 

Поради наложеното ембарго, в Иран не се предлага услугата роуминг и нашите карти за мобилни телефони са неизползваеми. Купих си карта с предплатени разговори, която е сравнително евтина.

Наблюденията ми по отношение на

иранската кухня

са повърхностни, но най-обобщаващо бих казал, че всичко което опитах става за ядене и ми беше вкусно.

Типичен ирански тънък хляб

Типичен ирански тънък хляб

Порция кебап в закусвалня

Порция кебап в закусвалня

Едно от най-типичните ирански ястия е кебапът: 2-3 шишчета с тънка питка хляб, печени домати и лук. Такава порция с айран струваше 3-4 лева в закусвалня.

Има множество малки фурни в градовете, от които хората си купуваха пресно изпечен хляб на големи тънки питки. В магазините се предлагаше нарязан опакован хляб като у нас, но не видях някой да си купува от него.

Навсякъде се продаваха опаковани охладени пилета и останах с впечатление, че това е любимото месо на иранците.

Плодовете и зеленчуците бяха като нашите, с някои малки изключения.

Безалкохолните напитки са както местно производство, така и продукти на Кока Кола и Пепси Кола. Среща се и безалкохолна бира. Алкохола е забранен.

Много масово се продават различни видове сушени плодове и разнообразни ядки.

Разнообразието от сладкиши е голямо.

 Ирански сладкиши

Ирански сладкиши

Сушени плодове

Сушени плодове

В повечето градове се продаваха изстудени напитки тип фрешове от най-различни плодове. Цената им навсякъде беше по 80 стотинки.

Иранците обичат да си хапват сладолед, от който се предлагат най-различни видове, включително в много разпространените сладоледени къщи.

Във всяка сладкарница и закусвалня има чешма с вода и сапун, където хората си мият ръцете преди и след хапване.

Различни видове местни подправки 

Различни видове местни подправки

Различни видове местни подправки

 

   

 

Бях много доволен, че

в Иран не се пускат молитви по високоговорители

по няколко пъти на ден, които да те проглушават, за разлика от други мюсюлмански райони. Вероятно е така, защото иранците са шиити, религиозно направление в исляма.

 

Бюджет

В продължение на 17 дни и изминавайки повече от 7 хил. км., в Иран похарчих 740 лева, в това число: 355 лв. такси и рушвети на границите; 135 лв. за гориво; 90 лв. за ремонти на опела; 85 лв. за храна; 40 лв. за музеи и забележителности; 35 лв. други разходи.

С този нисък бюджет можах да обиколя страната от Каспийско море на север до Оманския и Персийския заливи на Арабско море на юг.

Каспийско море, Иран

Каспийско море

Опел Астра – На брега на Персийския залив, Иран

На брега на Персийския залив

Иран се оказа една добре уредена държава с подредени и чисти градове, добронамерени и дружелюбни хора със запазена ценностна система.

 

 

Следващите части продължават с описание и снимки на основните посетени градове и забележителности в Иран.

 

Очаквайте продължението

 

Август ÷ Септември  2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

E-mailvalentin.dreharski@besttechnica.bg

 Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Иран – на картата:

Иран

Турция отблизо: Адапазаръ – Истанбул – София (1) 13

Турция отблизо: Адапазаръ – Истанбул – София (1)

За читателите през четци: Кликайте на разказа, сложил съм още снимки и клипове!

 

В последните няколко месеца работя в Турция. В града на Фикрет – Адапазаръ.

Днес ви представям впечатленията си от поредната съседна нам страна, която ние не познаваме. Старал съм се да подходя и емоционално и разумно, ваш ред е да кажете дали се е получило. Сигурен съм, че разказът му ще извика у вас всичките предразсъдъци, които имаме за турците, но съм сигурен, че и турските ми читатели ще разберат някои свои предрасъдъци 🙂 Не мисля, че предрасъдъците са лошо нещо – лошо е да им робуваме, така че – ако някой се почувства засегнат, да ме прощава, но това е моят поглед. Не трябва да ни е страх от предразсъдъците ни – просто трябва да не държим много на тях.

Самият разказ започна като една страничка впечатления, публикувани в началото на престоя ми в Адапазар, обаче ги разширих, добавих снимки и се получи това, което ще четете днес. Подбирал съм снимки, които ми се сториха интересни, без специално да бъдат свъразни с темите от текста – в този ред на мислите снимките могат да бъдат разглеждани като манипулативни: просто са най-интересните от албума 😉

Адапазар или, както го превеждат неграмотните преводачи на турски сериали – Адапазаръ, не е безкрайно интересен град: приятен е, но общо взето трудно може да се каже нещо друго за него. Това се оказа и големият плюс: живея в напълно нормален индустриален град някъде по пътя между Истанбул и Анкара (всъщност това е пътят Лондон–Калкута ;), което ми позволи в Турция вече да не съм турист. Все още не съм местен, но турист определено вече не съм 😀

Оттук надолу ще използвам правилното българско Адапазар, вместо неграмотното Адапазаръ. Защо съм написал Адапазаръ в заглавието? За кефа на гуглето 😉

Приятно четене и не плюйте много по автора – той така може

İyi okumalar 🙂

Турция отблизо

Адапазаръ – Истанбул – София

част първа

Летище Ататюрк, Истанбул

Прибиращи се от Медина богомолци – летище Ататюрк, Истанбул

 

Летище Ататюрк, Истанбул

Изглежда Европейският съюз ни води към по-добро: че летището е огромно, огромно е, ама все пак от слизане от самолета през минаване на граничен контрол до излизане в залата за пристигащи минават повече от 45 мин. Ататюрк е второто, след София, летище, в което тълпата тича, за да си запази ред на опашката за паспортен контрол. Тук разделението е Турски граждани и Other passports 😉 Митничари не видях, граничарят само гледаше паспорта и компютъра, но даже не ми погледна ентелегентната физиономия. Всъщност и месеци по-късно още не ме е погледнал. И наистина дават предимство на местните граждани – колегата ми, който пристига по разписание около час след мен му се наложи да чака и цял час на граничен контрол – будките на чуждестранни граждани били оставени само две, за да се освободят гишета за неисзветсно защо увеличената бройка местни, пристигнали заедно с него.

Нещо забележително: гражданите на Великобритания, Холандия, Испания, както и тези на Камерун се нуждаят от визи за Турция. Нареждат се на една допълнителна опашка, плащат някаква такса за виза и чак тогава ги пускат. Комшийските Гърция, България и Румъния се разхождаме гордо с безвизовите си паспорти пред останалите 😉 Мелочь, но приятно 😉

По терминала се разхождат негри с негърски дрехи. От тук има полети не само за голяма част от Африка и Близкия Изток, но очевидно и до остров Корекоредут.

Богомолци се прибират от Медина

 

Ако си мислите, че жените-мюсюлманки се обличат смешно, погледнете мъжете: едноцветни пижами с джапанки и бради без мустаци. И все пак – не видях чалми, вероятно вече само сикхите в Индия ги носят. Сещам се за вица за арабина с костюма и вратовръзката, който искал да влезе в Щатите и, когото докато не заприличал на терорист, не го пуснали на паспортен контрол. Тези тук със сигурност ще ги пуснат 😉 И все пак не се лъжете: това бяха пътници, чакащи самолети за Саудитска Арабия и Африка, а не местни. Ако се абстрахираме от няколкото баби, които едва ли някой иска да види разголени, местните са доста цивилно облечени.

Доста по-късно видях няколко стареца в селския рейс – носеха от онези бели „фесове”, които може би сте виждали в Косово или Албания (не са точно фесове, ами плътно прилягащи към главата шапки, мисля, че се сещате за кое говоря).

Пушкомът на летището

 

Всъщност летище Ататюрк обслужва полети както до Америка (половината пътници от София за Истанбул всъщност летят транзитно за Чикаго), така и до Близкия и Далечния изток, Африка. А ако искате да летите до Басра, Багдад или Кабул, Ататюрк е най-близкото ви летище за пътуване до там. Чакайки в залата за посрещане да пристигнат колегите ми от другите европейски страни (софийският самолет е първият в компанията ;), та чакайки другите следя дали самолетът от Басра ще кацне. Каца  всеки път – след София, но преди Прага 😉

По пътя

От летището в посока Азия води магистрала. Всъщност е поредица от преходи и детелини като в американски филм с лоши момчета или с преследване на автобуси на скорост. Яко.

Босфорът, Европа и Азия

Босфорът го минаваме по единия от двата моста – този, който е по-близо до Черно море. Преди него има пункт за плащане на таксата за него. Всъщност и на двата моста се плаща само в посока Азия – континентът на хранителните и други странни табута. После се замислям, че и в Европа имаме хранителни табута – кучетата все още спокойно се разхождат по софийските улици, а хлебарки с червеи се ядат само в реалити шоу-програми, нали?

А  по моста връщането в Европа е безплатно 😉 Точно на европейския бряг (на връщане) има табела Добре дошли в Европа. Като се замислиш, това тук е началото на нещо, което завършва на нос Северен (a.k.a.Нордкап), в Райкявик и някъде край Лисабон. Това е велик континент, не бива да го сдаваме на някакви китайци. Иначе Босфорът е красив, но и разочароващо тесен – река Дунав при Русе със сигурност е много по-широк. Даже ми се струва, че и при Белград Дунавът е по-широк. Сега се сетих, че и мостът на Босфора може да е построен нарочно на най-тясното място на пролива? 😉

 

Скоро ще пресечем Босфора, а след него има още един час до излизане от Цариград…

 

Истанбул на скорост

Час и половина със скорост около 110 ни трябваха, за да започнат някакви признаци, че Истанбул свършва. Безкраен град, безкраен… Понякога ми напомня за планетата – град, която беше столица на Републиката в Междузвездни войни. По-късно успях все пак да забележа едно място, от което нататък вече не е Истанбул, а вече е следващият град. Всъщност е трудно за определяне, защото Истанбул и околностите са един огромен конгломерат – повече напомня района на Дортмунд-Есен-Дюселдорф-Кьолн отколкото на познатите ни „край на населено място” – шосе сред полето (гората) – „начало на населено място“ В края на Истанбул  (а може би е началото на Измит?) пътят минава покрай последните отклонения на Мраморно море. Брегът е силно осветен и отсрещният бряг на залива се вижда много красив. А като видиш и светлинки на корабите в морето… Романтика и красота. Всъщност може и да се лъжа – виждал съм го само нощно време, а нощно време и Ихтиман изглежда особено романтично минавайки по магистралата за Пловдив. Та и там (край Измит) най-вероятно са поредица от пристанища, фабрики и ж.п.линии, но нощно време ми напомня Ница и Монако. (не ми напомня, защото не съм би, ами така си го представям 😉 (Разбира се, че го видях и на светло: както и очаквах се окоаза едно безкрайно контейнерно пристанище, че и циментова фабрика за цвят има. Но нощно време светлинките ме „водят“ на друго място 😉 )

Точно в центъра на Адапазар има симпатично паркче

 

Полиция и правила за движение

Полицията патрулира на постоянно включени буркани, на едно място „осветяваха” аварирала кола, да не се блъсне някой в нея, докато я качат на аварийния паяк. И въпреки, че реалните правила за движение, очевидно се различават драматично от писаните, в момента, в който се образува минизадръстване на едно кръстовище, се появи моментално един катаджия и го разчисти за минути. Иначе да не мислите, че ако сте без предимство, някой ще ви пуснете да минете? Това да не ви е София, където от доста време наблюдавам определно наличието на едно кавалерство към идващите от улиците без предимство. Тук никой никого не пуска, за сметка на това клаксонът е по-важен уред от мигачите.

Все пак да кажем нещо за правилата: разликата между червеното и зеленото на светофара е, че на зелено може да мачкаш всички, които ти се изпречат, докато червеното просто значи да пропускаш тези, които ти идват отстрани 😉 Иначе май само на едно място видях наистина спрели коли на червено – може би защото напречното (на зелено) движение беше наистина натоварено…

Централната търговска улица на Адапазар

 

Пешеходци

А ако сте пешеходец?

В качеството си на пешеходец в Турция веднага ще забележите колко културни и възпитани са шофьорите в България и в частност в София – аз като ви казвам, че Европейският съюз е най-доброто, което ни се е случило за последние 120 години, никой не вярва 🙂  Или с други думи: пазете се и внимавайте много като пресичате: като ви види да пресичате на пешеходна пътека, автобусът има навика да натиска газта и да се цели във вас, а колите освен това ще ви освиркат. Турция не е подходящо място за пресичане на улицата.

Жените

Жените може да ти се усмихнат на улицата. Европейките отдавна носят фередже в поведението си, ако ще и полата ѝ да е с дължина колкото ширина на колан. Х. има обяснение за това, но каза, че ще ми го разяснява друг път.

 

Булка в парка на Адапазар

В парка на Адапазар имаше сватбари – правеха фотосесията. Булката с радост позира и пред моя апарат

 

 

Въздухът

Въздухът мирише на много места. Явно европейските правила за чистота на въздуха си казват своето, но в България не ми се беше случвало отдавна, даже бях забравил. А откога не бях виждал някой да се вози в каросерията на камион…

Камион – Адапазар, Турция

Най-готиният камион в света :)

 

Междинно за въздуха и икономиката

Интересно, това (липсата на миризма) дали ще ни доведе до икономика, основана на услуги? Липсата на замърсяване е признак за липса на промишленост, а това, че в ЕС въздухът е чист означава единствено, че галванизацията, металодобива и металургията, химическата и текстилната промишленост са се преместили на Изток. Това, че не искаме шистов газ по екологични причини, означава само че ще бъде добиван по на Изток, а не, че няма да бъде добиван. Това, че при нас е чистичко, означава, че другаде е мръсничко. Дали не грешим все пак с това чистофайничене? Дали не е редно да пратим „еколозите” в Китай, нека там да повикат, да покрещят и да попротестират 😉  Не е прост въпрос: ще слагаш ли катализатор на колата си, който увеличава разхода и усложнява допълнително колата, при условие, че смърдящите те изпреварват при по-ниска мощност и разход на гориво? Какво ли има предвид Ердоган с репликата си, че Европа е спирачка?

Адапазар

 

Турският и българският език

Бай е … мъж, а жена е байан – добре е да се знае преди да идеш до тоалетната, особено ако няма картинки на вратата. Бай Иван се оказа най-обикновен мъж 😉

Когато се обръщате към някого с „Господин …“ е редно да кажете „бей“ – напр. „Серхан бей,….“, вкл. и в мейл-кореспонденция. „Бей“ повече напомня английското „сър“, т.к. се отнася за Джон, а не за Смит, който би бил „мистър“ („господин“) (Серхан е малко име в случая 😉 Всъщност онова „робското“ чувство, което ни вдъхва израза „Осман бей“ си е най-обикновено обръщение към мъж. Просто нашите възрожденци са искали да се обръщаме един към друг на господине/госпожо 🙂 , а не на „бей“. Помислете малко върху това, когато още веднъж изпаднете в носталгия по времената на „другарки и другари“. Заради „господине“ не една империя се е срутила 😛 А ако шефът ви е много серт можете да се обърнет към него със „Серхан ефенди“. Но „ефенди“ се ползва рядко и общо взето се използва само към кофти началници.

Интересно ми е как се обръща човек към жена? Ще питам

Питах: правилното обръщение към жена (дама) е „ханъм“: Селамлар Саадет ханъм, и т.н. (Саадет отново е малкото име, изглежда фамилните имена не се ползват даже в официалната или близка до официалната комуникация. „Селамлар“ е „уважаеми(а)“. Е, това горното си е доста официално обръщение – с колегите си човек се обръща по обичайния начин: Здрасти, Саадет 🙂 Като цяло фамилиите не се ползват, вкл. и в официалната кореспонденция. Сега разбирам защо в България даже и на високо ниво се говори на малко име, за разлика от съседните ни Сърбия и Румъния. Доста по-късно разбрах защо е така и в Турция – преди Ататюрк турците изобщо не са имали фамилни имена, които са въведени от него като част от модернизацията. А (части от) Сърбия и Румъния са били в Австро-Унгария, където фамилията е по-важна от малкото име, докато в Турция и околностите малкото име е по-важното.

 

„Меркези“ значи център, а какво е „алъш-вериш“ – не знам 😉

 

Общите неща в езика

не са точно тези, които очаква човек първоначално и все пак:

Сантиметри каре са квадратните, а сантиметри кюп са кубичните 😉 Изобщо думата куб е кюп, а пък километре/саат мисля, че е съвсем очевидно, а „дирек”-ът си е стълб или пилон. Известната в детския жаргон „анджаклама” всъщност се казва „аджъклама” и е названието на стоката (във фактурите), а изключително вулгарният израз „ай,сиктир!” се чете „ясактър” и значи „забранено“.  Пък янгън е огън 😉 или пожар 😉 А ако се заслушате в някои песни ще чуете „… севдаааа…янгънннн…“ 😉

И специално ви предупреждавам: в никой случай не използвайте израза „айсиктир” гласно! Изключително грубо е! А турците са наистина деликатни хора. Не знам как е като цяло с Изтока и народите му, но турците са наистина възпитани, тактични и деликатни хора.

Ако ви трябва кюмур вече знаете телефона 🙂

 

За щастие при храните значенията на думите са практически еднакви: всеки знае какво е чорба, реване, пилаф, айран, баклава, патладжан, кюфте или кОла 😉 От глад няма да умрете 😉 Е, а ако си поръчате сутляш, няма да ви донесат мляко с ориз, а крем-карамел;) Пък скарата е изгара, като имайте предвид, че ще има и огромна гарнитура.

 

Музиката

Изобщо доста неща са ни общи и като че ли турският свят е „разбираем“ за нас. Да ви казвам ли как звучат народните им песни? 😀  Имат песни както с македонски, така и със северняшки, така и с тракийски ритми и звучене – само като се заслушаш в текста, разбираш, че не го разбираш 😉 Всъщност има една звукова разлика с българските народни песни и тя е че духовият инструмент по-често е зурна, а не кларинет 😉

Да ви кажа не чух нещо, което да оприлича на чалга – съвременната турска естрада повече напомня творчеството на Георги Христов, а не на Галена, Таня Боева, Емилия и компания. Сигурно има някаква чалга – то и Румъния и Сърбия имат собствени чалги и би било чудо Турция да си няма. Но поне досега не съм попадал на такава. Което не е толкова зле 😉

 

Ето за пример два от таз годишните хитове
http://youtu.be/SsFqAxyew28
и този
http://youtu.be/sn6q2m_ozFs
Ходихме и на клуб с музика на живо (и бира!!!) – музиката ми беше наистина странна и подозирам, че стилът се нарича „анадолски рок“. Няма нищо общо с рока, но бях определено впечатлен.

Как мислите, дали има турски джаз? Има и още как 😀 И има и слушатели 🙂 И не само има турски джаз, но има и обикновени провинциални ресторанти, където сервитьорите не вдяват никакви различни от турски езици и където се слуша джаз, докато хапваш каръшък изгара. Я ми го покажете това заведение в София? Май няма, а? Нормално, уютно и неснобарско и по уредбата да пускат леко джазче, а?

http://youtu.be/9sGZYnUNvpE
и още малко турски джаз
http://youtu.be/D5tu4hVkLdQ
Последното парчевлезе в личния ми Топ 10 за всички времена 🙂

В Турция, подобно на Македония, съществуват както интернет-клубове така и музикални магазини.

 

Тоалетните

Тоалетните в офиса са … турски. Не знаех, че на клекалата им викат така, но Давид Черни ни го припомни. Иначе е чисто, няма проблем. Има даже списък с подписите на чистач(к)ите, като на OMV бензиностанция. Всъщност забелязвам една смешна зависимост – разбира се, че има и нормални (с моноблок) тоалетни, но те… по-често са миризливи, в сравнение с тези, които са с клекала 😉 Между другото  – в мъжката тоалетна влиза само чистач, а в дамската – чистачка. И това го бях забравил – в България май всичко е унисекс 😉

 

Турското кафе

Дядо Вазов е прав: турското кафе си се пие със сърбане. То просто няма друг начин – вряло е 🙂 Харесвам го. А чаят е като удар с изненадана котка в главата – събужда те моментално. Всъщност чаят тук е ритуал. Виждали сте чашките с форма на лале, с които турците пият чая – нормално е да ги видите да седят в заведение, да пият чай и да играят табла. Или пък да го пият след вечеря (както ние пием кафе след ядене). Бъзикахме се един ден, че ние пием чая като лекарство, пък те – като ритуал 🙂

Турското кафе в Турция е най-доброто кафе в житейската ми практика.

Мадами сърбат турско кафе (Адапазар)

 

 

Времето

Жега и влажно е като на Черноморието. Само че морето е на час и половина по магистралата, áко че на картата изглежда тук наблизо. А есента и зимата си е студено. Ако си мислите, че отивате на Юг и ще е топло, така е, но само през лятото. Зимата си е зима.

Интернетът

Очевидно има интернет – все пак още не ми се пробва дали тубата е цензурирана наистина.

Тубата не е цензурирана, проверих 🙂 Няма да проверявам дали Гугъла филтрира „кюрдски“ теми, но аз и тук си ползвам българския Гугъл, въпреки, че непрекъснато ми предлага да го сменя на турския. Във всеки случай Гугъл автоматично се превключи на Строго безопасно търсене, когато потърсих термина “Cevher Dudayev” (така са казва един от парковете в Адапазар). Когато търсиш на “Джохар Дудаев” – се върна обратно на необезопасеното търсене 😉

Като цяло интернетът тук е много зле – още не съм попадал на непрекъснат и стабилен, да не говорим за нормално бърз.

За пушещите и пиещите

Като казах забранено (ясактър) та се сетих: може ли в България, с претенции за европейска страна, да не се спазва забраната за пушене по заведеният! Как може в Турция тази забрана да се спазва – ама наистина се спазва! – а в милата ми родина пушачите и по-важното – кръчмарите, да са такива тъпи магарета-копелдаци? Съдейки по колегите ми процентът пушачи в Турция е много по-висок отколкото в България и въпреки това даже в ресторантите на открито никой не пали! Момчета и момичета, стегнете се, не бива една Турция да ни изпреварва в цивилизационния процес! Всички дейци на българското Възраждане се въртят в гробовете си, щом допускаме това!

Практически в турските заведения нито се пие, нито се пуши – и … нищо – не са закъсали за клиенти (а не се пие, защото лицензът за сервиране на алкохол очевидно е много трудно достъпен: заведенията с алкохол в града се броят на пръсти)

И понеже не се пуши, не ме разбирайте погрешно, но и по улиците е приемливо чисто. Може би не като в Германия, но определено по-чисто от някои балкански страни, да не споменавам имена, че е срамно. А се намирам в най-обикновен провинциален град от средна величина – абсолютно нормален и с нищо незабележим град с около 250-300 хиляди жители. В Мала Азия. Анадола. Просто е нормално чист.  И все пак – прашно е, от онази прах, която ти полепва по обувките без да си минавал по прашни места. Но пък ризите ми се цапат много по-бавно отколкото в София.

В градския транспорт

 

Странични наблюдения

Забелязавам у себе си нещо, което не правя в България – почнал съм да мия ръцете си прекалено старателно. На едно място даже видях инструкции как трябва да се мият ръце (на турски и с картинки). Дали е част от цивилизационният процес, не знам, но определено си мия ръцете много старателно. Почти около всяка мивка освен сапуните и хартиентите салфетки е сложен и антибактериален гел – мирише хубаво и се поставя на ръцете след изсушаване. Ако сте пътували за Турция организирано, предполагам екскурзоводът още в началото ви е предложил да си напръскате ръцете с одеколон? Одеколонът се ползва вместо този антибактериелан гел, но… като се замислиш, че е единственият алкохол наоколо, по-добре ползвайте антибактериалния гел за целта – одеколонът може да се ползва и за по-полезни цели от обикновената дезинфекция 😉

 

Всъщност е офис на таксиметрова фирма 😉

 

Алкохол и цени

Всъщност не е като да няма алкохол – в местния Карфур (има и Мигрос в града), а и в по-нормалните магазини за хранителни стоки има и бира, и уиски и много неща. Просто е доста скъп. А и не във всеки ресторант се предлага (казах ви за лиценза). То е ясно, че на летището е скъпо, но даже там в пицарията едно кенче бира струваше 12 лева. Иначе в нормалния магазин кенчето излиза към 3 лева. Пих местен Туборг – много прилича на Шуменско 😉 Ефес, местната марка, също си я бива, много е хубава даже, ама 3,50 лева кенчето в бакалията си е … скъпичко. Виното също е скъпо. Може би 2,5 до 3 пъти по-скъпо от България. (Южноафриканското Два океана в магазина тук е 25 лв. бутилката, при условие, че в МЕТРО и за 10 лв съм го взимал. Малко повече е местната мастика (ракъ), а бутилка водка под 50 лири (40 лв) просто не съществува). И това е при условие, че останалите цени в магазина са като в България или по-ниски (около 90% от софийските цени).  Иначе най-често срещаната марка турско вино (сигурно е винарна) се казва Каваклъдере. Ще се престраша да си взема някой път една бутилка за проба (много скъпо, да му се не види). Местното вино е на цени между 15 и 25 лири в магазина (12-22 лв приблизително)

Други цени в Турция

Нещо друго, което тук е по-скъпо от България са … колбасите и кренвиршите. То е лесно обяснимо като осъзнаете, че не съдръжат и грам свинско, а само пилешко/пуешко/телешко. Даже в т.н. телешки салам в България поне половината е свинско – но точно по тази причина саламите в България са ядливи – мюсюлманските салами без свински елементи са като подметки от италиански обувки по поръчка на вкус – хем скъпи, хем подметки. За мен ситуацията с колбасите е от значение, защото трябва да ям все пак нещо, когато не ми се ходи на кръчма, нали. Не може да се ядат бисквити непрекъснато, мръвка си трябва, па макар и телешко-пуешка. Иначе плодовете и зеленчуците в магазина са същите като във Фантастико, Била или Карфур в София.

Но пък киселото мляко тук е превъзходно!

В мола цените на стоките също не са по-високи от българските, даже май са по-ниски. Молът има едно невероятно предимство пред другите магазини – просторен е и добре климатизиран.

Какво е добре да си купувате в Турция:

  • Бисквити, вафли и подобните им – разнообразни и евтини
  • Локуми, баклава и изобщо де що се сетите сладко – ако не го направите, защо изобщо сте ходили там?!?
  • Дрехи и обувки – добро качество с добри цени.
  • Кисело мляко и хляб (особено този по време на Рамазана)
  • Ядки, сушени плодове
Златарски магазин – Адапазар, Турция

Жените, жените...

 Само на тази страна на улицата златарските магазини са в продължение на 200 метра. 

А има и напречни улици 😉

Какво не е добре си купувате в Турция:

  • Колбаси и салами – скъпи и безвкусни, аз си ги пазарувах по принуда.
  • Пици – не ги умеят
  • Черна и бяла техника – скъпа е много. Само като си помисля, че трябва да си купя мишка и се втрисам от цената ѝ.
  • Интернет – зле е.
  • Бензин и други горива – ако можете не зареждайте в Турция. Адски скъпо е. Изобщо акцизните стоки (горива, алкохол) са много по-скъпи отколкото в България. Не знам как е с цигарите.

Знам, че има хора, които специално пазаруват прах за пране в Турция – идея нямам защо, но може и да са прави – аз не съм пробвал. За златото – много хубави изработки, но не е по-евтино от България. За цигарите – не знам, не пуша и … не знам, наистина.

Сигурност

Има една странност в мола – на входа те проверяват за оръжие. Всъщност и на летището е така – първата проверка със скенер е още на входа на сградата – чак после ходиш да се чекираш вътре. И има още една проверка за оръжие преди самото качване. Мога да си представя защо го правят – все пак това е държава с доста по-висока степен на терористична заплаха от България (а и Европа). Всъщност скенер има и на входа на офиса (т.е.на работа, а не на летището), но поне досега не са ни проверявали – но пък охраната е във всеки коридор, застанали почти като часови на Първи пост* и наблюдават коридорите непрекъснато. Иначе са много учтиви момчета и нямат вид на мутри, но постът си е пост и не мърдат от него.

Вероятно във всички обществени сгради е така с проверката за оръжие. Йоджалан е жив в сърцата (а не само в затвора), така че явно се налага тази проверка. Но си признавам честно, че тази предварителн проверка специално на летището е голяма щуротия– опашката е много голяма, проверката е доста обстойна и т.к. летището е голямо, съответно и опашката е голяма и се образува тълпа. Е, каква по-лесна терористична цел от тълпа 200 човека на опашка?

Въпреки всичките мерки страната наистина е постоянно под терористична заплаха – за няколкото месеца, в които съм тук, един кюрд отвлече ферибот (и май го застреляха), а един либиец с викове „Аллах е велик” застреля трима души в двореца Топкапъ в Истанбул…

 

54100 Adapazari/Sakarya Province, Turkey

Адапазар

В първите дни се чудех защо всички сгради в Адапазар са нови. Не много високо стрителство (3-4-5 етажа максимум) с дълги и добре асфалтирани улици. С голямо съжаление разбрах, че Адапазар е бил практически в епицентъра на земетресението от 1998/99г. Сринат е до основи. Тогава бяха загинали десетки хиляди човека. И при нито един разговор не стана дума за това. Турците са бамбашка, но едно подобно събитие според мен така ще се вреже в паметта на преживелите го, че да стане като Рождението на Христос – събитията се делят на преди него и след него… Не знам, трябва да потърся обяснение…, но хората наистина не говорят за земетресението.

Централната улица на Адапазар

Иначе, освен че градът на Фикрет, градът не е с нещо забележим: Има една главна пешеходна улица с магазини, голям покрит пазар, и отделно голям безистен с магазини на центъра, миниатюрен парк в центъра и един по-голям малко встрани от него. Имат огромен централен площад, решен в най-добрите тенденции на социалистическия реализъм и голяма статуя на Атататюрк, няколко автогари и нормална ж.п.гара и … много народ по централната улица в съботен ден.

Автомобили

А, да – в Адапазар се произвеждат любимите ви Тойоти. По-интересното е обаче, че по улиците практически няма Тойоти. Ако идете във Волфсбург е нормално повече от половината коли да са VW или в Млада Болеслав – Шкоди (иначе местните просто няма да си намерят работа, ако карат друга кола – повярвайте ми, виждал съм го на място). Но тук, където се произвеждат огромна част от познатите ви Тойоти, по улиците практически няма да ги видите. От друга страна е пълно с познати марки коли, но … тотално непознати модели и модификации. Може би само немските коли (опелите, фолксвагените и мерцедесите) приличат на себе си – френските коли например  са с много непознати модификации. Мда, има и Дачии (новите джипове, но видях и истинска класическа Дачия), а такива Форд-ове като тамошните не сте виждали през живота си (примерно Форд Ескорт с повишена проходимост) Има и други американски коли – Доджове и Шевролети (отново непознати модели). Много са разпространени странен размер автобуси – по-големи от маршрутка, но по-малки от нормален рейс. И пердашат като изоглавени, въпреки малките си гумички на колелцата 😉

Иначе на 20 км от града има и завод на Хюндай, а още по-близо до Истанбул се минава и покрай завод на Хонда. Един от турските колеги се оплакваше: ние в Турция нищо не произвеждаме 😉 (той искрено се оплакваше. На забележката ми дали не вижда надписа Тойота на служебните им автобуси, той каза, че това не били турски заводи и т.н. 😉 Смеех! Да го преместят в Хасково тогава 🙂

Квартал Сердиван

Панорама от Адапазар (квартал Сердиван)

 

Мобилни телефони и протекционизъм

Освен проверките за оръжие в мола има и нещо друго потресаващо в Турция – знаете ли, че ако си вземете местна SIM-карта и ползвате ваш си апарат (т.е.телефон, купен извън Турция) е необходимо в двуседмичен срок да регистрирате ID-то на апарата си в паспорта? Т.е. уникалният номер на апарата ви трябва да кацне записан и вътре в международния ви паспорт. Това може да стане и в магазин на оператора, от който сте взели картата, иначе по принцип полицията се занимава с това. А как се вижда това ID? Наберете *#06# (звезда-диез-нула-шест-диез) и на екрана ви ще се появи номера, който да ви бъде записан в паспорта. След проверката за оръжие на входа на мола, това е следващото нещо, което ме потриса в тази страна. Само не разказвайте тази идея на Цвъ.Цвъ., че ще реши да я ползва. Д..ба и милиционерщината! Официалната версия за тази регистрация е да не можеш да внасяш мобилни телефони без платено мито и ДДС. А ако си изгубите телефона? Ще чакате следващите две години, когато отново ще имате право да регистрирате нов апарат на свое име или пък да си купите апарата от мобилния оператор.

Иначе няма да забравите за регистрацията – една седмица след като използвате картата си ще получите преудпредителен смс, а още една седмица по-късно телефонът ще ви бъде блокирам от оператора. Блокират не сим-картата, ами телефона.

И още по-смешното е накрая – т.к.сим-картите са ни служебни, то и не можем като физически лица да си регистрираме телефоните. Явно ще се купува на място предварително регистриран апарат. И ще го впишат в паспорта. Още една поредица нули и единици в матрицата…

Има сериозен протекционизъм и при вноса на автомобили – колеги ми казаха, че митото за внос на лек автомобил е около 80%. Въвели го „временно” след голямото земетресение от 1999г за около година – оттогава не само не го отменят, но и го покачват постепенно, за да стигне в днешно време споменатите стойности.

Какво имаме като резултат

Можете да си купите индийска Нокия с базови фукции (говорене и смс) за около 100 евро при gsm-ите и местни модели автомобили, в които едвам влизам – да не говорим, че интеририорът щеше много да ме кефи, ако беше първата ми не-москвич кола. На ценате на нова кола в България.

 

Компютри

Турция е поредната страна, в която Виндовсът се ползва на местния език (е, вероятно и в Щатите и Англия е така, но там още не съм работил 😉 ). Офис пакетът, както и в белите държави, си е на местния език, в случая турски. Бая се потрудих докато намеря Insert на колоната 😉 Ейц, много сме модерни българите – сущи англичани! Нито една страна не е като нас – всички ползват родните си езици, само ние – чужд.

Мда, е-майл на турски се казва поща (posta)  🙂 , като и нормалната поща 😉

 

Очаквайте продължението още днес следобед 😉 (Нали съм с връзки, та мога да предреждам всички 😉

 

 

 

*Първи пост (армейски български)– постът, който охранява знамето и щаба на полка