Олимп и Елада, 2015
Днес Героги ще ни качи до Олимп и най-високия му връх Митикас. Приятно четене: Олимп и Елада, 2015 Кюстендилци с гайда и български дух при боговете на Олимп Метеора, Едеса и Солун като бонус...
Етикети: хижа
Скакавица – Рила, през лятото
Докато още е жега, Пипилотка ще ни води на преход из Рила – на хладно и чисто 🙂 Приятно четене: Рила, през лятото Скакавица Когато в петък вечер знаеш, че на следващата сутрин трябва...
Пешеходстване из Централен Балкан
Днес Стоян ще ни води на хладно – взимаме си раниците (който има), връзваме обувките (който има туристически – тях) и поемаме към Стара планина 🙂 Приятно четене: ГОРДА СТАРА ПЛАНИНА… Кратко пешеходстване из...
По „Via Baltica“ до Прибалтика (Полша, Литва, Латвия и Естония)
Заради липсата на пътепис вчера, днес ще компенсираме с едно голямо пътешествие през Полша и балтийските държави Литва, Латвия и Естония. Наш водач ще бъде Любо, а в края на пътеписа ще се препитваме коя столица на коя държава е 🙂 (нали знаете, че не знаете още столиците на трите държави? 😉
Приятно четене:
По „Via Baltica“ до Прибалтика!
Литва, Латвия, Естония и изкачване на най-високия връх на Полша (Риси) в Полските Татри.
След известно планиране и доста промени в една чудесна августовска вечер в петък след работа в пълен комплект от 4-ма души се отправихме по
маршрута София -Полските Татри – Литва(Тракай и Вилнюс) – Латвия(Рига) – Естония(Талин) – Остров Хиумаа(Естония) – Куршская коса(Литва) – Жешов(Полша) – София.
Така стана, че връщането през Санкт Петербург и Москва отпадна и това остана окончателния маршрут. Настроението беше приповдигнато до момента, в който
стигнахме до Калотина
Беше активният гастербайтерски сезон, всички те се бяха юрнали по родните си места и сега се прибираха като някои автомобили приличаха на същински „Ноев ковчег“. Сякаш идваше края на света и всички се запасяваха, за да изкарат поне година от припаси. Интересно е да видиш коли за по 30-40 хил. евро натъпкани до козирката с касетки домати, картофи, черги и т.н. Бедните амортисьори – направо стенеха под непосилното тегло. Един приятел ми беше казал, че е видял Мерцедес комби с наковани отзад рафтове от шперплат. И така подготвихме се за бая чакане, но в крайна сметка минахме за близо 2 часа.
По сръбската магистрала трафика беше като на Цариградско шосе в час пик
Някъде по малките часове стигнахме
сръбско-унгарската граница, където адът беше пълен
Не знам точно колко километра беше задръстването, но бяха много. В продължение на час нищо не помръдна. Имаше граничари, които казваха „Ще пускаме, ще пускаме“, но това така и не се случваше.
Беше време за кардинални мерки. Тук един ден не ни мърдаше.
Погледнах малко настрани до близката бензиностанция ОМВ, където имаше метална врата и мазен сърбин до нея. Отидох да разуча, а мазника веднага изскочи с оферта „Десетка, бра-ат и минаваш“. Погледнах картата и решението беше взето на мига. Омитаме се. Дадохме десетте евро на доволния сърбин и започна едно лашкане през околните ливади, но за щастие не трая дълго. Ливадния път излизаше на друг селски, който пък връщаше обратно към Суботица, а оттам към другото КПП за Унгария. Там имаше също коли, но много по-малко. Минахме и се отправихме обратно към магистралата.
Отклонението беше близо 90-100 км, но това е нищо в сравнение с КПП Хоргош, където времето беше спряло.Съмваше се. Унгария я минахме на екс.
В Словакия
ме спряха за превишена скорост. Нарушението беше „голямо“ – при ограничение 50 км/ч, аз бях с 64 км/ч. Случи се един мазен полицай, който искаше 50 евро за това. Ааа, няма да стане тая работа. Реших, че ще се разправям. Почнах с това, че не е възможно да иска пари на ръка, продължих, че ще се обадя в посолството да ми обяснят процедурата за глобите и накрая се договорихме за 20 евро и кой откъде’ е. Даде ми и нещо като документ, който беше смешен. Приличаше на билет за градски транспорт с печат. Е, здраве да е, това е част от пътуването. По-късно в Словакия
спряхме в полите на Татрите
за обяд. Гледката беше много хубава, а времето слънчево и приветливо.
Полската граница не беше далеч,
а изходния пункт за вр. Риси, най-високия в Полша и в полските Татри, беше само на няколко километра от границата. Паркинга там беше платен и приличаше повече на паркинг пред голям мол, отколкото на стартово място за планински преход. Имаше даже човек, който насочва и подрежда колите.
Приготвяйки багажа за нагоре, Деян с ужас открива, че една от консервите с риба се е спукала и леко е пооляла в багажа му. Това 100% е станало докато сме тъпкали багажа, за да се сместим. Е, за щастие пораженията по дрехите му не бяха големи, но пък миризмата на риба трудно се изгонва.
Татрите
са невероятно популярна планина. Първите метри нагоре по пътя бяха сякаш сме на митинг. Хиляди хора слизаха и се качваха, а имаше и непрестанен трафик от каруци, които изкарваха по-мързеливите любители на планината нагоре срещу съответната сума. Цялото място беше доста комерсиализирано. Имаше и входна такса за влизане в национален парк, но тя беше символична. Спането на палатка беше забранено с изключение на един къмпинг, в който ние възнамерявахме да нощуваме и на другата сутрин да се качим до върха. Е, да, ама не. Оказа се, че няма и помен от този къмпинг.
Посъветваха ни да се върнем в Закопане, където да спим. Всички се спогледахме, което значеше – „Няма да стане тая работа“.
Продължихме нагоре
В най-популярната хижа „Морско око“ беше гъчканица като на рок концерт, а пред регистратурата имаше дълга опашка. И това веднага отпадна като вариант.
На самото езеро беше като на Несебър през летния сезон. Пекат се разни „тюлени“, други са разпънали трапези. Честно не бях виждал такова чудо по планините из Европа. Толкова много хора – любители на планината. Вярно че поляците са много, а планини си нямат достатъчно, но все пак беше странно.
Седнахме да изпием по едно „Шуменско“ на брега на едноименното езеро „Морско око“ и да обсъдим ситуацията. Решението дойде бързо. Влизаме в гъсталака далеч от навалицата и спим само на спални чували в гората.
Мони намери чудно местенце насред плантация от боровинки. Не бях виждал толкова боровинки на едно място. Спахме буквално сред тях, а спейки те сами се завираха в устата и ушите ти. Мекия мъх добавяше допълнителен комфорт и се получи изключително приятна и удобна нощ. На сутринта даже нямаше никаква влага. Прекрасна нощ, а се очертаваше и прекрасен ден. Времето беше ясно и благодарение на утринното слънце, околните върхове се отразяваха в спокойните води на езерото с идеален контраст.
Тръгнахме много рано нагоре и имаше малко хора. След около 45 минути ходене се стига до второто
езеро в района – Czarny staw pod Rysamy
Езерото е много бистро и бая дълбоко. От едната му страна има вечен сняг, а другата окъпана от слънчевите лъчи се радва на боровинкови плантации.
От тук започва най-стръмния участък, но и най-интересния. На места има фиксирани вериги в скалите за по-голяма сигурност при катерене и слизане. За малко време се добива голяма височина, заради стръмността на терена. Неусетно
стигаме до върха,
където вече има около 10-15 човека, а мястото е силно ограничено. Някои от присъстващите са се качили от словашка страна.
Пътеките от двете страни на върха се виждат като на длан. Разкрива се чудна гледка към езерата, а и към целите Високи Татри. Правим си няколко снимки, благодарим на планината за хубавото време и за благосклонността й да ни позволи да се качим и поемаме надолу. Добре че се качихме по-рано, защото отдолу прииждат стотици туристи с една цел – върхът. Налага се да се изчакваме по въжетата, но няма как.
Слязохме успешно до „Морско око“, където е все същата глъчка и лудница. Оттам към паркинга и на север в посока Краков като идеята беше да минем възможно най-много километри преди да се стъмни и да спим на палатки някъде из храсталаците. Е, то като идея добре, ама
пътищата в Полша са бая бавни
Постоянно се минава през села, трафика е много интензивен и тесните пътища едва побират колите, а особено в нашия случай – неделя привечер. И така едва стигнахме до
Краков
преди да се стъмни и някъде в покрайнините си намерихме доста прилично местенце за нощувка, но със свирепи пазители – цяла орда комари, които явно са били на диета откакто са се появили на този свят. Само дето не започнаха да разкомплектоват колата и палатката, за да се доберат до нас. Е, няма как не може всичко да е екстра.
На следващата сутрин по ранни зори се изнесохме с идеята днес да влезем в Литва и да стигнем до Вилнюс.
Полша е хубава държава
Винаги съм имал афинитет към държавата, нравите и хората там, но пътната им мрежа е абсурдна, бавна и досадна. Селата и малките градчета се нижат едно след друго като междуградското шофиране е истинска рядкост (или поне по маршрута, откъдето минахме). Задръстванията са чести и не само в градовете. Има ги и по възлови кръстовища извън тях. В покрайнините на Варшава текат грандиозни реконструкции и скоро трафика ще бъде облекчен. Хубав е и участъка от Варшава към Бялисток, а оттам на север тръгва така наречения път
Via Baltica към Талин
Там населените места бяха по-малко, а трасето минаваше през чудесни гори от двете страни на пътя. Всичко беше зелено и свежо. И така докато наближихме границата с
Литва,
където нещата пак бяха позатлачени. Граничен контрол между двете държави няма и се минава за една минута. Веднага след влизането в Литва се долавя разлика. Усеща се, че си в друга държава.
Движението почти изчезва, селцата намаляват и всичко наоколо създава усещане за спокойствие. Много приятни първи впечатления. Отправихме се в посока
Тракай
Малко градче с хубав замък, кацнал на брега на езеро. Мястото се намира на броени километри от столицата Вилнюс. Заварихме чудна картинка. Замъка и езерото обагрени от лъчите на гаснещото слънце, а наоколо пълно спокойствие. Няма тълпи от туристи, няма бутаница и постоянно щракащи фотоапарати.
Прекарахме около час на това място и тръгнахме към
Вилнюс,
където пристигнахме по тъмно. Намерихме си приличен хостел и се настанихме. Следващия ден ще бъде посветен на Вилнюс.
Ето го и следващия ден. Леко намръщен, но поне не валеше. Тръгнахме на опознавателна обиколка.
Градът е приветлив и чист. Разходихме се по основните забележителности, качихме се на хълма с останки от крепост, който предлага хубава гледка отвисоко и се намира в централната част.
Опитахме някакъв странен вид малини от местния пазар, които на вид бая го докарваха, а на вкус нещо хич ги нямаше, но пък боровинките, които продаваха бяха уникални и на доста ниска цена. Следобяд тръгнахме към
Латвия и столицата Рига
Имаше нещо в Латвия, което не ми се връзваше, а именно колко им беше скъпа валутата. Беше по-скъпа от британския паунд дори. Като цяло сякаш всичко беше по-скъпо тук. Паркинг за 1 час на улицата беше около 3 лева и то не в най-централната част. Настанихме се в хостел и решихме да разгледаме през останалата част от деня.
Стария център е малък и спокойно се обхожда. Рига е хубав град, но мен нещо не ме грабна. Има красиви катедрали и огромна река – Даугава, която пресича града. Вечерта се запознахме с италианеца Марко, който обикаля сам по тези места. Заговорихме се за минали и предстоящи пътувания. Седнахме в един ирландски пъб за по бира и така приключи този ден. С Марко се разбрахме да се видим пак в Талин. На сутринта тръгнахме отново на север към
естонската граница,
която не беше далеч.
Естония
е по-различна от другите две прибалтийски държави. И езиково и икономически, тя е по-близка до Финландия. Там ни спряха полицаи за проверка, но нямаше проблеми. Хората бяха съвсем културни и говореха английски. Тук не се срещаха много чужденци по пътищата с изключение на руски коли, които бяха на всеки километър. Явно се чувстват като у дома си.
В Талин
паркирането се оказа малко по-сложно. След известно въртене стана ясно, че в центъра няма как да се спре. Намерихме платен паркинг за около 10 евро на нощ непосредствено до центъра и без колебание паркирахме там. Стария Талин е място с неповторима атмосфера. Вече се смрачаваше и излязохме на нощна обиколка.
Обадих се на италианеца Марко и той дойде с нас. Зарадва се човека, че ще си има компания. Не му беше много готино да е сам.
Нощен Талин е не по-лош от дневния му вариант. Осветените сгради и уличните лампи правят града някак уютен. Има красива руска църква, която осветена е дори по-красива, отколкото през деня. На едно хълмче в центъра седнахме да изпием по една бира и да се порадваме на нощния пейзаж. Марко ни разказа за живота си и за плановете да прекара една година в Египет. Бая беше пообиколи за възрастта си, а и имаше амбиция за още много. Интересни са срещите с пътешественици, които са непознати, но в същото време и някак близки. Хора от една и съща порода с еднакви интереси. Тези срещи винаги са вълнуващи и нещо ти остава след това.
На сутринта беше същинското разглеждане на Талин.
Освен обичайните точки в стария център се качихме на близкия хълм, откъдето са виждаше града като на длан с всичките червени покривчета. За момент ми напомни на Прага, въпреки че са доста различни. От това място се виждаше и пристанището, откъдето тръгват фериботите за Финландия, която отстои само на около 2:30 часа с ферибота. Погледнах на север, замислих се за момент и си казах „Хайде другия път“. Нямаше време за Финландия макар и толкова близо.
Hiiumaa, ЕстонияВ ранния следобед си взехме довиждане с Марко и се отправихме към град Хаапсалу, откъдето тръгват фериботите за
остров Хиумаа –
следващата цел. Острова е много слабо населен и добре запазен с пренебрежимо малко количество туристи. В градчето Хаапсалу има стара гара тип музей с интересни локомотиви от изминалия век. Заслужава си да й се обърне внимание.
Пътуването по вода с ферибота траеше около 1:40 часа и неусетно вече бяхме на острова. А там – един малък рай.
Празни пътища, гъсти борови гори, девствени плажове, вятърни мелници от отминали времена, стари морски фарове и невероятни места за къмпингуване, но нека да карам едно по едно. Като за начало се насочихме към най-северната точка на острова, където се издигаше най-високия фар, а и най запазения.
Качихме се до върха на фара срещу 2 евро и се разкри гледка на 360 градуса. Чудна гледка. От едната страна безбрежното море, а от другата гъстите зелени гори на острова.
В целия прибалтийски регион ми хареса нещо, което другаде не бях виждал. Гъстите борови гори като в родните ни Родопи буквално плакнеха стебла в морето. Гората се спускаше на самия плаж и то в продължение на десетки, а дори и стотици километри. Много красив контраст.
На слизане от фара се заговорихме със съдържателя му. Готин човек, който искрено се заинтересува откъде сме и, че сме били толкова път, за да дойдем до „неговия“ фар. Сети се, че е чувал за българското розово масло. Всъщност България не беше съвсем непозната по тези земи. В Литва видяхме вносно сирене от България, но на бая дебела цена.
И така след фара тръгнахме по крайбрежния път на запад и така до най-западната точка на острова. Там вятъра беше ураганен, но пък истински рай за Кайт сърфистите, които бяха много. Водата беше катранено черна и гъста. Вероятно причината беше високата популация на водораслите или може би цъфтежа им. Мястото беше доста магнетично, имаше и малък червен морски фар, но заради вятъра не се застояхме.
Вече се свечеряваше и се отправихме на югоизток в търсене на място за къмпингуване. Мисля, че вече споменах, че този остров е рай за къмпингуване и нямаше как да не попаднем на райско място, а именно
залива Kaleste
Имаше оформени места за палатки, а наши комшии бяха само едно семейство с малки деца и двама рибари.
Без да губим време опънахме палатката, а после и трапезата, която днес беше добре обогатена с няколко вида пушена риба благодарение на Краси, който я избра. Домашната ракия също беше налице и вечерта се оформи незабравима. Особено ярък е спомена за рибарите на фона на залязващото слънце. Сякаш времето беше спряло далеч от всякакви проблеми и нерви, далеч от целия забързан свят… Но като всички хубави моменти и този не можеше да трае вечно. Ярката луна изгря над близките борове, а светлината хвърляна от нея се отразяваше в спокойните води на залива под формата на светла пътека. Поседяхме, поговорихме си порадвахме се на момента и се напъхахме в палатката доволни от пълноценния и запомнящ се ден.
Другото утро ни посрещна все така приветливо и слънчево. На никой не му се ставаше след комфортната нощ. Това беше едно от местата, от които изобщо не ми се тръгваше, но след лежерна закуска на брега тръгнахме да дообиколим острова. Не оставаше още много, но пък хубавите гледки не спираха да се показват зад всеки завой.
Интересни местни постройки, дървени скулптури край пътя и вятърни мелници. Отидохме и до един южен нос, който беше толкова тънък, че буквално се вървеше по една пътечка, а от двете й страни се плискаха вълните на морето и така до момента, когато пътеката стана две педи широка и двете части на морето просто се сляха. Интересно местенце.
От там хукнахме към ферибота,
за да хванем по-ранния и да си спестим 1:30 часа чакане. Е, хванахме го де макар и в последните минути преди да вдигне котва. Цялата обиколка на острова беше около 200 и няколко километра. Когато акостирахме на континенталната част, помахахме на Естония за довиждане и се отправихме на юг в посока границата с
Латвия
Не след дълго я пресякохме и се отправихме към
Рига,
на чието околовръстно покиснахме в задръстване известно време. Рига е най-населената от трите балтийски столици.
След нея започнаха да се редуват пътища в ремонт, дупки, стеснения и други такива забавящи фактори. Малко ми дотегнаха тези фактори и когато пресякохме границата с
Литва,
със задоволство изпратихме Латвия. Скоро след това започна да се смрачава и беше време да се мисли за нощувката. Кривнахме встрани през ливадите, но фермите бяха навсякъде и до мръкване не намерихме място.
Тъкмо ни се стори, че сме го намерили, но задавения и неспирен лай на кучетата от съседната ферма ни напомниха, че само ни се е сторило. Вече беше пълен мрак, а мястото за нощувка все още беше на дневен ред. И ето, че ненадейно до прашния път на светлината на фаровете се мерна хубава ливада заградена от гора, а две ябълкови дървета седяха като часовои до ливадата откъм пътя. Това е нашето място! Беше време за вечеря, бира и разпъване на палатка.
Утрото беше свежо и влажно, а тънък слой мъгла се стелеше по полетата наоколо. Отправихме се на запад в посока град Клайпеда, откъдето се хваща ферибота за т.н.
„Kuronian spit“ или „Куршская коса“
в руски превод. Мястото е природен феномен и национален парк като се простира на територията на Литва и Калининградска руска област.
Естествено ние щяхме да разгледаме само литовската част. Качихме се на ферибота. Цената беше доста ниска. Вярно че и самото пътуване траеше около 10 минути. Като слязохме тръгнахме на юг по продължение на „Косата“, стигайки до руската граница и оттам вече тръгнахме на обратно като спирахме да разглеждаме интересните места.
Най-впечатляващите места
според мен са две.
- Първото са пясъчните дюни. Това е голяма площ от фин пясък, който е навят на купчини. Нещо като в пустиня, ама не съвсем, защото имаше и тревичка тук-там. Но пък мястото е наистина красиво и различно.
Като се изкачи човек до най-високата им част се разкрива хубава гледка към морето и към природните гледки наоколо.
- Второто хубаво нещо беше малко градче, което за жалост не мога да се сетя как се казваше. Намира се на самия главен път, който пресича косата от север на юг. Градчето е пълно с къщички в местен архитектурен стил, който много напомня и на скандинавския.
Имаше и фолколорен фестивал, който допълваше атмосферата. След това се изкъпахме в Балтийско море, което не беше крайно студено и се отправихме към ферибота.
От там трябваше да заобиколим цялата Калининградска област, за да стигнем до полска граница, но влизането в Полша остана за другия ден. По тъмно намерихме място за бивакуване и разпънахме последния лагер в Литва.
Сутринта, пресичайки
полската граница
помахахме на Прибалтика за довиждане и си пожелахме пак да се видим някой ден. Определено на всички много ни хареса това, което видяхме. Отправихме се към Бялисток, откъдето решихме да минем по друг път за Словакия, а именно през
град Жешов (Rzeszow)
Бях чувал хубави неща и решихме да разгледаме града и това решение се оказа добър избор.
Градчето беше тихо и спокойно, но центъра кипеше от живот. Имаше хубав централен площад, парк, в който тичаха и играеха деца, замък и булевард, който ми беше адаш. Прекарахме следобеда в града и потеглихме малко преди залез, за да си намерим място за палатката. Извадихме късмет, защото съвсем скоро местенцето само се показа. Беше на един хълм и се разкриваше гледка към долината, където минаваше главния път за Словакия. Знаех, че това е последната вечер от това пътуване, а някак хич не ми се връщаше. За това време по тези диви и далечни места се бях откъснал доста от монотонния градски живот, ама няма как.
На другата сутрин рано-рано
потеглихме към България
Границата със Словакия беше на броени километри. Времето беше кофти и валеше. Нашия път минаваше през градовете Прешов и Кошице. Имаше бая цигани по тези места.
В Унгария пак валеше. Имаше огромно задръстване на околовръстното на Будапеща, но за щастие продължаваше в посока южната им дъга и оттам към границата с Австрия.
Ние минахме бързо и се отклонихме на юг към Сърбия. Този път нямаше много коли на границата. Минахме неусетно. После и Сърбия се изниза и по тъмно стигнахме до България.
Това беше. И това пътуване отмина и остави приятни спомени, който да сгряват душата през монотонните и сиви дни в града.
Тотал километри – 5953 км, от които по магистрала са някъде около 1400 км.
Автор: Любомир Петров
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Европа-общо – на картата:
За подробности кликнете на ЗАГЛАВИЕТО горе
Бански Суходол (Пирин)
Днес сме на балкан – т.е.на Пирин, по-точно. Кристина ще ни води 🙂
Приятно четене:
Бански Суходол (Пирин)
Август, жега, отпускарски сезон. Народът все още не се е върнал от морета, чужбини – София опустя, задръствания няма, работници сриват подземна София бавно, но сигурно…
Аз на море вече ходих и честно казано малко исках да сменя обстановката, затова когато разбрах, че ще имам три почивни дни един след друг (ползата от работата на смени) веднага почнах трескаво да мисля как мога да използвам намалението. Дали от желание да разнообразя пейзажа или от някакъв неясен вътрешен подтик реших, че ми се ходи на планина. То това е нормално за повечето хора, но не и за мен, защото съм всеизвестно мрънкало по баири. Нейсе, явно се бях прежалила и почнах
да си организирам преходче.
Тази работа също не е лесна, щото ми се искаше да отида на
Бански Суходол,
оттам на Вихрен, Кончето и ако може хижа Иван Вазов и Мальовица пътьом… Е, човек трябва да избира, така че като почнах ентусиазирано да дудна на Таня за Кончета и Пирини и едвам я навих след три реплики да каже, че и тя идва. Всички дипломатично решиха да ми спестят спора, че не е лесно да се стигне от лагера на експедицията до Кончето, благодаря им за което, аз и сама видях 🙂
И така, понеделник сутрин, 06:45 на автогара Овча Купел, трескаво разгръщане на карта на Пирин в последния момент, указания от Пъпеша, “Айде, и умната!”. Така започва всеки планинарски път, после продължава с три часа дремане и приказки в автобуса – така ни се пада, като си чупим колите когато не трябва. По тая причина се помотахме из
Банско,
щото явно сме свикнали все по царския път да ходим до ски зоната…
Попаднахме на най-скъпия магазин в целия град, но аз като истинско дете на капитализма си купих напук кутийка кола за 1,50 лв. Зачудихме се дали да хванем пистата или асфалта, явно и двете имахме надежда, че може да спестим някой и друг километър с автостоп. Е, не би… изкачихме си го догоре, подминавани от мрачните подозрителни погледи на шофьорите. “Какви хора сте вие?”, чудех се аз, докато ядно си го изкарвах на асфалта.
Стигнахме до
местност Пещерите,
напоихме се с вода, поседяхме да съберем кураж и запрашихме по пътеката за лагера. По пътя има маркери – някои се виждат, други са малко стеснителни и се крият зад завоя, та имаш време да се почудиш дали си на правилната пътека. Аз ходя за пръв път по тая пътека и бях заета да дишам, гледам и вървя правилно, за да не показвам колко ми е тежко всъщност и как не обичам да ходя по чукар. За мое утешение на едно място имаше
полянка с диви ягоди –
изобилие и Манна Небесна. Алчно няма да издам къде точно по пътя се намират, ходете и търсете сами 😉 . Сигурно можехме и там да си останем, толкова урожай имаше. Идеално място за влюбена двойка, която да се въргаля в тревата и да се храни с даровете на природата. И после да ги изядат вълци и да си вадят борови иглички от всички отверстия.. но да не убиваме романтиката.
След лирическото отклонение и похапването поехме пак нагоре, където ме дебнеше моя голям планински враг – клекът. Не знам, честно.. на някой може и да му приятно да се катери по сипей с хапеща краката растителност, в крайна сметка всеки си има вкус.
Докато денивелирахме* с пълна сила, Таня разправяше забавни истории за бутане, теглене и падане на коне по пътеката. Личеше си, че бая зор са видели животните, добре бяха “маркирали” местността. Чудех се от катерене и напъване дали и аз няма да измаркирам накрая, но се въздържах – големи хора сме вече, уж. А и в един момент тоя Пирин като ми се опна над главата, забравих и зор, и пътека и всичко. Много хора са писали, песни са пели, снимки са правили.. лично на мен траен и дълбок отпечатък ми остави. Малко съм безмълвна на тая тема, то това е достатъчно красноречиво само по себе си.
Аз още съзерцавах пейзажа и ах-ках и Таня изведнъж ме изненада, че той, лагерът, ей тук някъде зад хълма бил. Поизлъга ме преди това малко, аз мислех, че още два часа ще ходим, ама се изненадах приятно.
Пристигахме в лагера,
там Тони и Иво нещо битуваха и слушаха радио Тесалоники или друга гръцка х**ня. Нарушихме им хубавото ежедневие и веднага се организира вечеря, чай, снимки и разходки из района. Имаше някои кулинарни изненади, присъстващи в менюто – но с повече импровизация салатата “краставици и моркови” се гарнира с ябълки и беше посрещната с всеобщо одобрение.
Много работи могат да се кажат за менюто – примерно “защо чушки със зеле?” беше един постоянно витаещ във въздуха въпрос.. Нямаше драма, обаче, всеки яде всичко, освен Ники (Профи) – той не яде салам, щото в салама има пилешко. Ти си мислиш, че копита и рога ти слагат, а те – пиле *авторът свива рамене*.
Докато се върнат повечето хора отгоре, вече бяхме подпомогнали вечерята и поседнахме да хапваме. Аз почнах да установявам колко студено е всъщност и до края на вечерта заприличах на зелка – сигурно бях навлякла към 4-5 ката горни дрехи. Накрая се пъхнах до печката и изгоних студа – сигурно защото почнах да му мириша. За отмъщение ми се приспа злокобно, така че след малко време и 2 чашки ракия се разнежих и си опнах чувала в щабната палатка. Таня до мен заспа на десетата секунда, аз покашлях, повъртях се, накрая ми стана скучно и заспах. Както бързо се наспива човек уж на планина, така си отнесох 8 часа .. щях да кажа “без да ми мигне окото”, ама малко оскиморон би било. З
а “добро утро” Калинка услужливо ми предложи да измия една голяма тенджера, което аз приех с огромен ентусиазъм, щото студувах, а водата в тенджерата беше гореща. Пошетахме из лагера, както каза Коста с усмивка: “Ти дойде тука да пооправиш къщата и си тръгваш..”. Видяхме за половин час Професора и Павката, които бяха се прибрали отгоре някъде в ранни зори. На оперативката (или както мойте бачкатори му викат shift briefing) гледахме карти и аз се опитвах да не изглеждам невежа.
До пещерата не остана време да се качим, щото – както навсякъде, дето ти е хубаво – сутринта се изтърколи в обяд като пияница в канавка. С натежало сърце се опаковахме, снимахме се за довиждане и потеглихме по същия път надолу.
Бански суходол, Национален парк „Пирин", 2770, България
Тук е мястото да припомня, че първоначалният ми план беше друг – Вихрен, Кончето, трето, пето. Още с пристигането си видях, че идеята ми да се качим до Кончето и да се върнем в София още същия ден е малко като Авгиевите обори на Херкулес – не е невъзможна, ама не е и да плеснеш с ръце и да се засмееш, докато я правиш. Освен това, беше ми девственото посещение на Бански Суходол и не очаквах, че така бързо ще ме увлече това място и няма да искам да си ходя. Те другите знаеха и се подсмихваха под мустак, коса и шапка. Нищо, така се зарибяват хора. “Догодина”, си мисля с фанатичен блясък..
С такива и други мисли, опаковани в раницата си заминахме надолу – с бърз ход и по-малко ягоди стигнахме на гарата точно пет минути преди да дойде последният автобус за София.
С благодарности на Таня за компанията и водачеството, че иначе нямаше да се замъкна дотам. На лагеруващите в момента – Коста, Павка, Мишо, Ники, Калинка, Тони, Иво, Ицо, Зизи, Цецо, Васко и Иво – и тези, които ще се качат после – успех! Иска ми се да съм там.И с извинения за липсата на детайли за пещерната гледна точка. Има си хора и за нея, ще ви кажат повече 🙂 . Аз бих смутила и без това дългото си повествование.
Автор: Кристина Домозетова
Други разкази свързани с Пирин – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРБОНОСТИ 🙂
Пирин
Поход до Райското пръскало: 48 часа в Рая
Жега. Мор по студенолюбивите като мене, изобщо – средата на юли, без изгледи за дъжд. Освен да избягаме на Балкан, друго не се сещам. Жасмина ще ни качи до Райското пръскало в Стара планина днес.
Приятно четене:
Поход до Райското пръскало
48 часа в Рая
Повечето хора са чували за водопада със звучното име „Райското пръскало”. В България има и други интересни водопади, но този сякаш подмамва туристите с мечтата за „райско място”. Разбира се до „рая” има различни пътища. Уви обаче, само част от него може да се пропътува с кола, а за преминаването на останалия се налага да се положат физически усилия.
И така една съботна сутрин (около 6 часа сутринта) група ентусиазирани туристи от София се
натоварихме на колите по посока Калофер
Пътува се по магистралата до Пловдив, където пътя се отклонява към градът на Ботев. Магистрала Тракия е известна с наличието на доста вълообразни участъци, които налагат на водачът да приложи умения по off-road шофиране, но българите сме свикнали. За изненада пътя към Калофер беше в много добро състояние, наскоро ремонтиран с пари от ЕС.
Изходен пункт
Към 9 часа пристигнахме в града и директно се отправихме към
изходния пункт (местността Паниците)
заедно с други търсачи на планинската прохлада. След кратка оперативка, на която обсъдихме маршрута, темпото, почивките се заехме да катерим първия хълм. По описание на по-опитни туристи маршрутът се състоеше от стръмно катерене (малко), след което голяма част по-равно, след което малко спускане и после пак малко катерене. Това ни се стори доста приемливо като маршрут, стига да не бяхме наясно, че градът е на 600 м надморска височина, а трябва да се качим на 1700 м. Тази констатация правеше нещата да изглеждат малко по-различно, но все още свежи атакувахме първото възвишение. След около 30 – 40 мин наистина стигнахме до чудесни равни поляни, огрени от слънцето, по които пасяха стада от овце и коне. Мащерката тъкмо беше разцъфтяла и всичко ухаеше невероятно.
Стара планина
Тази приятна разходка продължи близо 2 часа, като ние не бързахме да стигнем до новите хълмове. В края на пътеката преди спускането се открива невероятна гледка към в. Ботев и околните възвишения. Там освен, че обядвахме, прекарахме и много време в снимки, като се постарахме да не изпуснем нито един прекрасен кадър.
С нови сили се спуснахме
към коритото на Бяла река,
по чието течение има 2 малки водопада на които не пропуснахме да се охладим. Някъде там срещнахме скала на която бяха написани „2 часа” до заветната точка. Лошото беше, че пътя през тези 2 часа беше катерене, което в жегата не ни се отрази добре. По официални данни (на други туристи) времето, за което трябваше да се премине целия маршрут, беше 4 часа.
Дървета
След дълго пухтене с раниците, почивки и подпиране по дърветата към 15 часа
стигнахме до хижа Рай
Равносметката беше малко над 5 часа път. Мястото наистина ни се стори райско, особено като разбрахме, че имат студена бира. Пристигайки на мястото бързо се стегнахме, когато видяхме доста малки деца да тичат по поляната пред хижата. Явно те се бяха справили доста по-добре от нас с катеренето и имаха още много сили.
След като всички се събрахме ни регистрираха (не се изисква л.к). Цената е 11 лв на легло, а ние предвидливо си бяхме резервирали стаи, защото в този период от годината местата бързо свършват.
Хижа Рай – двуетажна масивна постройка,
изградена по соц. време, предлагаше настаняване в общи стаи тип хостел, на двуетажни легла. Самите легла съвсем нови от светло борово дърво; удобни матраци, чисто спално бельо и по 2 одеала на човек. Екстрите в настаняването включваха баня с топла вода (която се намира на около 10 м от самата хижа) – уви недостатъчна за всички желаещи. Тоалетната също е външна и, за съжаление, не много чиста. Кухнята предлагаше следните гурме специалитети – таратор, зелева салата, боб чорба, леща и кебапчета. От нашите наблюдения най-уважавани бяха бобената чорба и бирата. След като установихме, че наистина няма път до хижата и всичко това се носи с коне нагоре, изпитахме огромно уважение към хората, които бяха донесли дори и тези оскъдни провизии за нас. На входа на хижата имаше 3 големи контейнера за разделно събиране на отпадъците, където хората действително си бяха разделили боклука, а не както е в града – браво!
Райското пръскало
Водопад Райско пръскало
След хапването на студен таратор и сваляне на част от багажа се ориентирахме към покоряването на поредния връх, а именно самото
Райско пръскало
То се намира в непосредствена близост до хижата, единствения му недостатък беше, че не му работеше асансьора и отново се наложи да пълзим по стръмното пеша. Вече явно бяхме набрали инерция и не ни се стори толкова тежко, още повече горе ни чакаше разхлаждащ душ. Тъй като пътят върви върху скали, единственото, за което трябваше да внимаваме са камъни, които можеше да съборим или някой друг да събори над нас.
Райско пръскало, Карлово, България
След около 30 – 40 мин вече бяхме в подножието на известното „Райско пръскало” – най-високия водопад на Балканите – цели 125 м. Всички усилия до тук си заслужаваха. Гледката е невероятна, а усещането няма как да се предаде с думи.
След като се охладихме под свежите пръски и направихме поне 1000 снимки се спуснахме
надолу към бобената чорба, домашната ракийка и дългоочакваната почивка
Разбира се повечето туристи вече бяха окупирали масите под звездите. От палатковия лагер зад хижата вече се носеше аромат на печено. Някои от нас имаха късмета да опитат току що сготвени пресни манатарки събрани от любители гъбари. От всяка маса се носеше смях, а по-късно и песни, че даже и танци. Хората не се познаваха, но сякаш всички си бяхме съвсем близки заради общото преживяване което наскоро бяхме споделили.
Изморените един по един се насочихме към спалното помещение. За тези които не са имали късмета да спят в хостел възможността да спиш в стая с още 14 човека, също бе приключение. Други по-опитни бяха готови с тапите за уши и нямаха проблем със съня.
Сутринта настъпи бързо (особено като се има предвид часа на лягане) с миризмата на пържении филийки и свеж чай от мащерка. В 7 часа повечето от обитателите на хижата вече бяха будни, а част от тях вече бяха хванали пътеката към в. Ботев.
След извесни консултации решихме и ние да пробваме
да покорим най-високият връх на Стара планина
Според инструкциите би трябвало да стигнем до горе за 2.5 часа, но пътят е тежък и стръмен. Отново с раниците на гърба атакувахме. На тази височина вече няма къде са се скриеш от парещото слънце затова може да се разчита само на шапките и слънце-защитните кремове. Хората които пренебрегнаха тези предпазни средства доста зле си изпатиха. Пътеката е тревисто-камениста и все нагоре. На местата, които са по-опасни има наравени парапети от въжета, но е необходимо внимание при преминаването на тези участъци.
Връх Ботев
След около 3 часа
достигнахме целта – в. Ботев 2376 м
Гледката от върха е невероятна. В краката ти е цялата долина, а в някои дни можело да се види дори и Дунав.
Нямахме много време за почивка, защото ни чакаше път надолу, който се оказа на моменти по-труден от изкачването. Въпреки стръмния терен и жаркото време всички бяхме преизпълнени с емоции от постигнатото. В такъв момент умората не се усеща, а само радост и задоволство.
Джендема
Като пристигнахме в изходната точка и емоциите се поуталожиха, се сетихме, че всъщност от сутринта не сме яли. След кратко проучване ни беше препоръчано заведение по пътя към Карлово с незнайно име, в което сервират прясна пъстърва. Скоро открихме, че става въпрос за Рибно стопанство „Бяла река” – развъдник за прясна риба с чудесен открит ресторант. Изненада ни разнообразието от рецепти – препоръчваме пъстърва с босилекова паста. Десертите също са чудесни.
И така след обилния обяд в 18 часа потеглихме обратно към София. В колите вече усетихме умората, а и монотонността на магистралата сякаш натискаше очите ни надолу. Късметлиите можаха да подремнат, за което трябва да благодарим на хората които шофираха. Така приключи този уикенд – само 48 часа, а колко емоции и преживявания, които да ни държат свежи поне седмица.
Автор: Жасмина Николова
Снимки: авторът
Други разкази свързани със Стара планина – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ
Изкачване на Олимп (с дете след плаж ;)
Започва лято и всеки му се ходи на море. Морето лятно време, особено в Гърция, има една тежка особеност – мноооого е жега. Та днес ще се поразхладим с едно качване на Олимп в...
Рай в Рила – към Мальовица и Орловец
Нарамвайте раниците и не ми се помотквайте по софийските кафената, ами елате да качим Мальовица и връх Орловец! Делян ще ни бъде водач 🙂 Приятно четене: Рай в Рила – изкачване на Мальовица и...
От Семково до Говедарци (Рила)
Днес ще направим един преход в Рила. Наш водач ще бъде Катерина – приятно четене: От Семково до Говедарци Подготовката за тази годишния преход беше доста по-бърза и лесна. След каляването миналата година в...
Орлова чука и Русенски Лом
Днешният пътепис ще ни отведе към едно от чудесните места в България – Орлова чука по поречието на река Русенски Лом. Стоян ще ни разкаже за дивото си къмпингуване там непосредтсвено преди Нова година. Приятно четене:
Орлова чука и Русенски Лом
Стъпил съм на ръба на скалите. Под мен е дълбоката пропаст на каньона. На дъното му се вие река Черни Лом, мътна от скорошните дъждове и топенето на снега.
В Русенски Лом сме.
На 50-тина метра под нас, в скалите, се намира входа на втората по дължина пещера в България – Орлова чука (13 км!). Слънчев декемврийски следобед. Скалите са огрени в топлите цветове на ниското зимно слънце. Долу, в ниското, след завоя на реката се вижда борова горичка. Там някъде трябва да си направим бивак.
Това беше отдавна планувана разходка. Жалко само, че ще бъде малко по-кратка, от колкото я замисляхме в началото. Трябваше да включва 2 нощувки и поне 2 дни, но покрай празниците времето никога не стига. 🙂 Тръгнах от Шумен в 10:30 на 29-ти декември. Пристигнах в Русе около 12:20. Там трябваше да ме чака Николай – един приятел, с който се запознахме покрай блога ми. От автогарата направо поехме с колата му в посока гр. Две могили. Разстоянието до там е около 25 км.
Над каньона
На 2-3 километра преди началото на селището е отбивката за хижата до пещерата Орлова чука. Не засякох по кое време сме там, но трябва да е било малко след 13 часа. На паркинга се преобличаме и стягаме набързо багажите. Беше голямо мъртвило докато стигнем до паркинга, но точно когато си мислехме, че ще сме единствени, и се появиха микробус и лека кола. От микробуса под звуците на модерни руски песни се изсипа една сурия народ, който се оказаха някакви пещерняци, между които имаше и руснаци. Те също започнаха да навличат екипировката си. Е, успокоихме се, че вероятно ще са тук само заради пещерата, и няма да огласят много-много района.
Последни коментари