Archive for the tag 'Хасанкейф'

апр. 05 2011

Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (2): Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа

Продължаваме с обиколката на Роси към Близкия Изток. В началоот минахме през Диарбекир, а днес плътно ще приближим границата със Сирия.

Приятно четене:

Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан

Пътешествие без кола

част втора

Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа

Хасанкейф

За първи път видях снимки от Хасанкейф в профила на един другар от couchsurfing-а. Това беше преди около година. Поразрових се и научих това-онова. Оказа се селище с хилядолетна история, разположено около бреговете на реката Тигър. Стратегичското му разположение го вкарва в табличките от Мари, което автоматично означава само едно – важен месопотамски център. Девет цивилизации са творили великолепни произведения в крайбрежните скали на Хасанкейф – крепости, дворци, училища, църкви, джамии, некрополи. Но Хасанкейф остава известен преди всичко с най-атрактивния и дълъг за средновековните разбирания мост над Тигър, дело на Артукиди и Айюбити. Днешната му известност се дължи на още един факт, който за съжаление е печален. Подлежи на потапяне във водите на един от многото язовири по течението на Тигър. До две-три години това ще е факт, ако общината, световната общественост и кандидатурата за вписване в ЮНЕСКО не свършат работа.

Трябваше да побързаме да видим това място! Трябваше!

Ето как го организирахме. От Диарбекирската автобусна гара „Илче” взехме автобус до град Батман.

В Батман се прехвърлихме на маршрутка и потеглихме за Хасанкейф

във ветровитото утро на 11 февруари. Пейзажът беше много специален – голи хълмове; сонди за добиване на петрол (дааа, в района е открита доста от скъпоценната течност, сондата даже стои върху герба на Батман); шатри за приютяване на добитък; ниски и боядисани в експресивни цветове кюрдски къщи.

Шатри за добитъка край Батман – Турция

Шатри за добитъка


Във втората половина от пътя започнаха да се появяват издълбани в скалите пещери, гледка, която с нещо ни напомни за троглодитското село Уплисцикхе в Грузия. Маршрутката спря точно на новия мост над реката Тигър и ние тържествено се изтърсихме върху тази свещена (горно)месопотамска земя. За посетителя няма големи затруднения накъде да тръгне, маршрутът е предначертан. Поема се по централната улица, която води към крепостта и скалните дворци. Продавачи на сувенири ще ви придърпват от всички страни, ще забележите типичното за района тъкано пано, което виси почти във всеки магазин.

Централната улица, джамията Ел Ризк и крепостта – Хасанкеиф, Турция

Централната улица, джамията Ел Ризк и крепостта


Айюбитската джамия Ел Ризк

се извисява над всичко останало, спирате да я огледате и виждате в двора ѝ множество хора, отдали се на съзерцание. Всички погледи са отправени към митичния мост над Тигър. Водата изглежда чиста и синя. Спирате там с останалите и снимате. Бяха ни казали, че Хасанкейф е любимо място за отдих на хората от целия регион през уикендите. Около реката има множество ресторантчета, които сервират прясна тигърска риба. Ядеш си рибата, гледаш реката и отмаряш. В този студен и ветровит ден нямаше шанс да изпитаме това блаженство.

Старият мост над Тигър – Хасанкеиф, Турция

Старият мост над Тигър


Разстоянието между двата средни стълба на моста е 40 метра и сводът е бил от дърво, за да може лесно да се премества и намества в случай на заплаха. Някои историци смятат, че именно дървеният свод е съкратил живота на моста.

Старият мост над Тигър – Хасанкеиф, Турция

Старият мост над Тигър

Старият мост над Тигър и мавзолея на Зейнел бей вдясно – Хасанкеиф, Турция

Старият мост над Тигър и мавзолея на Зейнел бей вдясно



Върнахме се към джамията, известна с това, че името на бог е изписано по 99 начина между орнаментите на минарето.

Минарето с щъркела на джамията Ел Ризк  – Хасанкеиф, Турция
Минарето с щъркела на джамията Ел Ризк  – Хасанкеиф, Турция

За нас обаче тази джамия придоби съвършено друга стойност, защото на върха на минарето ѝ си оправяше перата… щъркел.

Честита пролет, казахме си ние, остава да си сложим мартениците и да потърсим тутакси цъфнал клон. Тук ще изпреваря събитията като докладвам, че поставихме мартениците на точната дата и ги свалихме в Ливан – в древния Библос, където храсти и дървета вече цъфтяха с пълна сила.

В онзи мразовит ден

в Хасанкейф продължихме към крепостта и скалните дворци

Тук обрахме плодовете на един от рисковете на туризма извън сезона – ремонт на обекта и подготовка за високия сезон – март и април. Т.е. пътят към скалните дворци беше преграден и само обективът ни се приближи леекичко до тях. Но нищо, така ни тръгна още от България – направихме опит да посетим музея в Хисаря, който винаги сме харесвали. Само че… го заварихме в ремонт в края на януари.

Крепост  – Хасанкеиф, Турция

Крепостта

Крепостта е «гравирана» върху и вътре в самите скали и се възправя на 100 метра над реката. Красиви човешки творения върху красиви природни феномени – увертюра към набатейското чудо в Петра, съвършено подобен архитектурен принцип. Точно в началото на крепостта пътят към седемте порти, дворците и накогашните джамии беше преграден. Тайничко се ядосвах, защото си бях наумила за съзерцавам реката и долината от Малкия дворец. Очевидци се заклеваха, че тази гледка спирала дъха!

Към дворците – малкият е построен от Айюбитие, а големият – от Артукидите – Хасанкеиф, Турция

Към дворците – малкият е построен от Айюбитие, а големият – от Артукидите

Задоволихме се с възможното и тръгнахме по обратния път, за да изследваме и други части на поречието. Децата си палеха огън за сгряване, малкото туристи се шмугваха в ресторантите за поредния чай или порция риба. Ние подминахме новия мост и продължихме да следваме Тигър. Гледката на отсрещния бряг беше повече от живописна – тъмните отвори на скалните пещери и шарените кюрдски къщи над тях създаваха интересен цветови ансамбъл, който можете да си интерпретирате символично както си поискате.

Покрай река Тигър – Хасанкеиф, Турция

Покрай река Тигър

Покрай река Тигър – Хасанкеиф, Турция

Покрай река Тигър

Подминахме мотела и единствения къмпинг (Хас Бахче) на Хасанкейф, посъбрахме още студ в празното поле и тръгнахме по обратния път да дирим препитание. След още една фотосесия на стария мост взехме маршрутка към Батман. Напуснахме този център на Артукидите с надеждата, че в Мардин – втория им център, ще имаме по-голям късмет да се насладим на архитектурните им шедьоври.

Мардин

Сбогуване с диарбекирския домакин, който ни закара до автогарата, за да вземем автобуса за Мардин. Времето не обещаваше приветливост, но пътят не чака. Малко преди града ни спряха за проверка на документите за първи път откакто бяхме пристигнали в Югоизточна Турция. Всичко мина кротко и спокойно и след минути автобусът ни остави на някаква спирка в новия Мардин. Оттам взехме градска маршрутка, не се налагаше да искаме помощ, защото си личеше от километри, че не сме тукашни и всички се надпреварваха да ни помагат. Схванахме, че във всеки от тези градове има по една Улу Джами (Велика джамия), която обикновено е в центъра, и това ново знание ни придаваше вид на адекватни и информирани хора.

– Къде искате да отидете?

– Искаме да стигнем до Улу джами!

Лесна работа, нямате проблем.

Маршрутката се заизкачва към стария град и челюстта ми увисваше все повече и повече, защото онова, което бях гледала по снимките, бледнееше в сравнение с реалния Мардин. Ако в Диарбекир трябва да търсите и да влизате на специални места, за да усетите същността на града, то в Мардин няма такава нужда, защото той и като ансамбъл, и във всеки свой детайл е като музей. Този град ще ви грабне незабавно и без остатък. Възторгът, който изпитвах, очевидно ми придаваше вид на безгрижен малоумник, защото в момента, в който трябваше да сляза от маршрутката, ми беше все едно дали ще си взема раницата или ще я забравя, дали ще сляза или не; зяпах като зелено марсианче и блъскането във врати и хора не ми беше никакъв проблем.

Както вече уведомих читателите, евтини хотели в тази част на Турция няма. Говореше се за един евтин, бекпекърски хотел в стария град, който никой, ама никой не препоръчваше. Оставаха… няколко бутик хотели, от които тайничко си бях избрала един със сладкото име

«Татлъдеде»

(татлъ означава сладко). Така или иначе бяхме планирали да останем тук само една нощ, щяхме да прежалим малко повече пари, за да нощуваме в някогашен кервансарай или хан, преустроен да посреща гости в наши дни. Намерихме хотела лесно, оказа се, че единственото свободно помещение е най-хубавото, с което хотелът разполага. Ние се поизпотихме, защото бяхме погледнали цените и картинките на стаите предната вечер, но когато момчето от рецепцията написа на листче «150 лири», не можахме да повярваме. Защото за по-малко от 75 евро ни даваха най-хубавото от целия хотел. Значи отстъпка или бонус, или подарък за св. Валентин. Да, да, по някакви причини източните ни братя украсяват с червени сърчица и празнуват любовния празник, пък дори и да е нагласено така само заради чужденците… Но за валентинския декор ще разкажа в сирийската сага.

Е как да се въздържа да ви покажа хотела в подробности? Още повече, че именно от терасите на «Татлъдеде» успяхме да видим месопотамската равнина и Сирия в далечината, но също и онова, което прозираше през февруарската мъгла нагоре към върха на хълма.

Стаята ни в «Татлъдете» бутик хотел – Мардин, ТурцияСтаята ни в «Татлъдете» бутик хотел – Мардин, Турция

Стаята ни в «Татлъдете» бутик хотел

Терасата на 580-годишната постройка, чиито горни етажи имат 240-годишна история – Мардин, Турция

Терасата на 580-годишната постройка, чиито горни етажи имат 240-годишна история

Терасата на 580-годишната постройка – Мардин, Турция

Терасата на 580-годишната постройка

«Татлъдеде» в цял ръст – Мардин, Турция

«Татлъдеде» в цял ръст – Мардин, Турция

«Татлъдеде» в цял ръст

Поглед към Месопотамия – Мардин, Турция

Поглед към Месопотамия




Съзнанието ни вече беше «променено», както биха казали психолозите за изпадналите в транс, в хипноза или в наркоза. Нищо не можеше да ни спре да обикаляме този град до припадък. Аналози на мардинската архитектура има в Савур – градче, което се намира сравнително наблизо и е получило прозвището «малкият Мардин» и в Мидиат – центърът на Тур Абдин. Освен множеството джамии, медресета и бани, в Мардин имаше христиански църкви; забележителни светски сгради (като тази на пощата и на първото девическо училище, открито в Османската империя); музеи; кервансараи и ханове. Ако със закритите и откритите пазари вече бяхме свикнали, то с тесните стръмни улички, по които е по-вероятно да срещнете магарета, отколкото мотори, не бяхме привикнали все още. С всяка обиколка, с всяка стълбичка, която ни изкачваше по-нагоре и по-нагоре, попадахме в леко мистериозна средновековна атмосфера и нямаше насита, нямаше спиране въпреки суграшицата, която не обещаваше да спре скоро и съвсееем лекото шубе (говоря за себе си) от пустите сокаци и срещите със случайни минувачи. Почти бяхме достигнали до последния ред къщи на най-високото, когато видяхме забранителни надписи, според които не можехме да продължим към крепостта. Военна зона, достъпът забранен. Заслизахме по някакви стълби и придвижвайки се почти на сляпо, т.е. лабиринтообразно, се добрахме до сградата на пощата, пред която изпихме по един чай в началото на обиколката. Ето важните етапи от разходката ни в снимки:

Сградата на музея, където се е помещавала сирийската католическа патриаршия – 1895 г. – Мардин, Турция

Сградата на музея, където се е помещавала сирийската католическа патриаршия – 1895 г.

Първото девическо училище, отворило врати в Османската империя – Мардин, Турция

Първото девическо училище, отворило врати в Османската империя

Сградата на пощата, гледана откъм джамията Шейхидие – Мардин, Турция

Сградата на пощата, гледана откъм джамията Шейхидие

Пощата, гледана от височина – Мардин, Турция

Пощата, гледана от височина

По улиците на Мардин, Турция

По улиците на Мардин

Историческа турска баня – Мардин, Турция

Историческа турска баня



Просто ще побързам да дам връзка към албума с всичките ни снимки, защото се изкушавам да продължа да ги лепя тук.

Да! Мардин е голямо изкушение! За жените той е особено опасен, защото хлътнете ли в някой от дюкяните за сребърни накити, няма излизане. Най-прекрасното сребро и най-прекрасните изработки, които съм виждала в живота си. Цените въобще няма да коментирам, защото няма да ми повярвате – просто отидете в Мардин и проверете сами.

Един образ ще ви преследва навсякъде в този град – този на

богинята на змиите Шахмеран

– източноанадолската «сирена», половин жена, половин змия:

Богинята на змиите Шахмеран – Мардин, Турция

Богинята на змиите Шахмеран

Богинята на змиите Шахмеран – Мардин, Турция

В единственото българско четиво за град Мардин се прокарва идеята, че мардинци никак не били любезни, сякаш човек е в някаква «друга» Турция. Нашият опит не потвърди това твърдение. Напротив, направи ни впечатление, че хората по малките улички ни поздравяваха така, както у нас се поздравяват планинарите. Освен поздрава често дочувахме и някакво пожелание за «берекет». Търговските набези спрямо туристите не са лепкави и зловредни каквито бяха на други места по маршрута ни. Близо до Улу Джами един уличен продавач предложи да ни предреши като кюрди и да ни снима. Но не ни накара да си платим за дегизировката, нито да купим куфията (кърпа, шал за глава). Тук се налага да направя някои уточнения относно цветовата символика на куфиите. Понеже в Мардин етническото разнообразие е по-голямо от това в Диарбекир, започна да бие на очи, че някои от мъжете носят черно-бели карирани куфии, а други – червено-бели. Едва в Шанлъурфа научихме, че кюрдите се «символизират» чрез черно-белите шалове, а арабите – чрез червено-белите. В Сирия и Йордания обаче с черно-бели куфии се сигнализират преди всичко палестинците, а с червено-бели – някои от бедуините и арабите. Това не пречи да срещнете хора с напълно бели куфии, а пък в Шанлъурфа – с лилави, при това носени и от двата пола.

Мардин, Мардин! Как да те забравя и как да те прежаля?! Суграшицата премина в сняг в последния час преди мръкване и ние волю-неволя тръгнахме към хотела. Преминавайки през изключително колоритния пазар в съседство, видяхме достолепни госпожи да товарят покупките си в дисагите на магарета – очевидно единственият нормален превоз по стръмните сокаци на приказния град. В «Татлъдеде» беше топло и уютно. Красиво украсеният ни таван ми се струваше висок колкото небето, а раницата ми стоеше някак си чуждо и пролетарски върху красивия мозаечен под. Напуснах топлата стая, за да се отдам на последни съзерцания от просторната тераса на хана. Светлините създаваха впечатление за киш ниш, т.е. за скъпо диарбекирско колие, което ти идва да нанижеш на врата си и да не го пускаш на никаква цена.

Закуската само подсили тъгата заради заминаването. Планът ни да посетим грандиозния Шафранов манастир в околностите на Мардин (Deyrü’zzafaran Monastery) пропадна заради мокрия сняг и почти непрогледната мъгла, с които утрото ни изненада. Да тръгваме на запад, да тръгваме към Шанлъурфа, пък може там да е по-слънчево!

Шанлъурфа


Малко след 13:00 часа бяхме положили багажа в един непретенциозен, но удобен и с централно разположение хотел. Имахме около 4 часа до мръкване и трябваше да направим всичко възможно, за да видим двете свещени езера и да посетим пещерата, в която според мюсюлманите се е родил Ибрахим – Авраам – Абрахам, а според старозаветните текстове е преминал оттам на път за ханаанските земи.

Ако Диарбекир е базалтовият град, а Мардин – пясъчно-жълтият, то

Шанлъурфа е белият град.

Шанлъурфа, Турция

Урфа, каквото е името на града допреди няколко десетилетия, е пилигримски център за хора от поне три религии, но значимостта му за Европа се измерва в друго. Кръстоносците, които правят държава за около 50 години там, се оказват вдъхновени от предислямската и ислямската архитекура, и ако не друго, те пренасят по родните си места поне островърхите арки. В историята на готиката тезата за ориенталското влияние се обсъжда напълно сериозно. Това влияние е проникнало в Европа основно чрез кръстоносците (от изток) и през Сицилия и Испания – основните врати за навлизане на арбаската култура на континента.

Последвахме кафявата табела с надпис

Балъклъ гьол” (”Езерото с рибитe)

и скоро достигнахме до красив парк.

„Балъклъ гьол” (”Езерото с рибитe) – Шанлъурфа, Турция

Паркът непосредствено преди Езерото с шараните – Шанлъурфа, Турция

Паркът непосредствено преди Езерото с шараните

Паркът непосредствено преди Езерото с шараните – Шанлъурфа, Турция

Паркът непосредствено преди Езерото с шараните


Продължихме към свещените езера.

Голямото езеро с шараните е свързано с Авраам.

Според мюсюлманската традиция царят Нимрод (който играе ролята, която цар Ирод играе за християните в Новия завет) научил за предсказание, според което ще се роди момче на име Авраам. Това момче щяло да превъзхожда царе и богове. Майката, която заченала момчето от ангела Гавраил, укрила детето си в една пещера, за да го предпази от гнева и преследването на Нимрод. Момчето живяло в пещерата до 15-та си година, когато съзряло достатъчно, за да излезе навън и да опознае твореца. До този момент пръстите на Аллах му предоставяли вода, мляко, сок от фурми и квасено мляко. Нимрод подготвил сложно съоръжение-клада и хвърлил пророка в пламъците. Милостивият бог превърнал пламъците във вода, а въглените в шарани. Мястото, от което Авраам е хвърлен в кладата (катапултът на Нимрод) се увенчава от две коринтски колони и се нарича „тронът на Нимрод”. Намира се високо, до крепостта. Мястото, на което е паднал Авраам, е увековечено от джамията „Дюшеме” или „Халил ур Рахман”.

Отоманската джамия „Ризвание

е построена от дясната страна на езерото и е разположена така, че да се оглежда във водите на езерото красиво.

Джамията Ризвание – Шанлъурфа, Турция

Джамията Ризвание

Езерото с шараните – Шанлъурфа, Турция

Езерото с шараните

Езерото с шараните – Шанлъурфа, Турция

Езерото с шараните

Езерото с шараните – Шанлъурфа, Турция

Езерото с шараните

Свещените шарани – Шанлъурфа, Турция

Свещените шарани





Шараните не са особено вдъхновяваща гледка – много са, огромни са, хищни са. Всеки, дошъл тук на разходка, се чувства морално длъжен да ги храни и … да се снима с рибите. И ние се представихме така. После тръгнахме към второто езеро, което е свързано със Зелиха – дъщерята на Нимрод, която не била съгласна с решението на баща си да изгори Авраам. Заради това си мнение тя последвала пророка. В това елегантно езеро хората се разхождат с лодки, а после пият чай в някое от многобройните заведения в парка. Красиво е, не ще и дума.

Второто свещено езеро е на Зелиха – дъщерята на Нимрод –Шанлъурфа, Турция

Второто свещено езеро е на Зелиха – дъщерята на Нимрод


Чай пихме и ние, но след като продължихме по „Авраам” маршрута, т.е. отидохме до пещерата, в която е отраснал. Преминахме през пищна джамия, някогашен християнски храм, построена пред входа на пещерата.

Джамията и входът към пещерата на Авраам/Ибрахим – Шанлъурфа, Турция

Джамията и входът към пещерата на Авраам/Ибрахим

Входът към пещерата на Авраам/Ибрахим – Шанлъурфа, Турция

Входът към пещерата на Авраам/Ибрахим

Джамията и входът към пещерата на Авраам/Ибрахим

Събухме обувките и всеки от нас влезе в съответното помещение – мъжът при мъжете, аз – при жените. Заварих коленичили молещи се жени, масичка с няколко Корана за желаещите и броеници, вероятно оставени от богомолките. Свещеното място е отделено с масивно стъкло и пряк достъп до скалата няма. За желаещите да отнесат със себе си нещо свещено има свещено изворче, от което могат да пият вода. Снимането е забранено. Коленичих и аз за минутка, не е прилично да се смущават вярващите с шум, приказки, разходки. После си тръгнах.

Изпихме по един чай край езерото на Зелиха и коментирахме другата „Авраамова” хипотеза – тази за произхода му от града Ур, който е в пределите на днешен Ирак. Не знаехме кое е вярно и кое измислица, но така или иначе в иракски Ур едва ли ще отидем… Тръгнахме да се срещаме с един млад човек – докторант от Истанбул в тукашния Харански университет. Слънцето отдавна се беше скрило и многобройни птичи ята закриваха небето, което караше приближаващият мрак да изглежда по-черен от обичайното.

Прибрахме се рано, защото на следващия ден предстоеше преминаване на турско-сирийската граница. Границите винаги са ме изпълвали с лека тревога, имах нужда да поспя повече, за да съм отпочинала и спокойна на сутринта.

Още снимки от Шанлъурфа:

http://royak.snimka.bg/travel/turkey-sanliurfa-febr-2011.575688

Очаквайте продължението

Автор: Росица Йосифова

Снимки: авторът

One response so far

мар. 29 2011

Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (1): Диарбекир

Тази седмица ще започнем един нов разказ за Близкия изток – ще започнем обаче от мястото, където е възникнал израза „Оплачи се на арменския поп“ – Диарбекир в Турция. Росица ще бъде наш водач:

Приятно четене:

Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан

Пътешествие без кола

част първа

Югоизточна Турция – Диарбекир

Ще започна отзад напред, т.е. от изводите към увода. Представете си, че за един уикенд искате да изгледате 15 хубави филма. Такова нещо направихме и ние – планирахме посещение на 15 извънредно интересни места за 24 дни. Изтощените сетива ви довеждат до бяс на финала, когато сте на най-предизвикателното и прекрасно място – Бейрут. А имате само три дни. А главата ви прелива от образите, видени и запечатани в Диарбекир, Хасанкейф, Мардин, Шанлъурфа, Алепо, Дейр Еззор, Палмира, Дамаск, Аман, Петра, Уади Рум и Кралския път… И няма как да разтегнете пътешествието с още няколко дни, защото пътувате със самолет… Но да започна приключението от началото…

Диарбекир

Организираният туризъм в Турция крачи здраво върху бреговете на Егейско, Средиземно и чат-пат Черно море и върху вулканичните плата и чудеса на Централна Анатолия – Кападокия, но неговата най-източна стъпка си остава планината Немрут, откъдето туристът може евентуално да прескочи и надникне в езерото със свещените шарани, свързани с легендите за Авраам в Шанлъурфа… По-нататък организиран туризъм и евтини хотели и пансиони няма или поне до началото на 2011 година беше така. Само Холивуд дръзна наскоро да си избере екзотична база за снимки в Югоизточна Турция –

в приказния град Мардин.

Пак ще впрегна коня пред каруцата като покажа тук снимката (не е моя), която ме вдъхнови, плени и въодушеви, която ме накара да мечтая – Мардин!

Мардин, Турция

http://adele27.aminus3.com/image/2010-07-11.html

И понеже сме почитатели на индивидуалния туризъм, решихме със съпруга ми да си направим отново програмата сами. Какво може да види човек в Югоизточна Турция, която, слава богу, е мирна и спокойна в последно време? Градове и исторически селища като Диарбекир, Хасанкейф, Мидиат, Нюсайбин, Мардин, Савур, Харан, Шанлъурфа… В платото, източно от Мардин, се намира

островче на християнството, наричано Турабдин (Turabdin или Tur Abdin),

където са съсредоточени и относително добре запазени множество християнски църкви и манастири, някои от които ни отнасят в митичните времена на влъхвите, които положили началото на „храм” в името на новия пророк, изгаряйки парченце от ризата му, подарено от Девата като благодарност за принесените подаръци. (Такава е легендата за първоосновите на големия храм на Богородица в древния Hah).

Убедена съм, че не само поклонници биха проявили интерес да посетят този анклав на християнството, където все още може да се чуе молитва или проповед на (ново)арамейски език:

Турабдин (Turabdin или Tur Abdin), Турция

http://www.aina.org/maps/turabdin/turabdin.htm

Голяма част от асирийците от горна Месопотамия, приели християнството и след поредица от премеждия и катаклизми оформили облика на някои от основните християнски църкви, между които днешната сириакска (православна) и халдейската (католическата). Други останали трайни почитатели на бога на слънцето. Говори се обаче, че някои от християнските черкви в областта, в т.ч. в Диарбекир, са построени така, че слънцето да ги огрява по „специален” начин… Към всичко това трябва да се добави невероятната архитектура на района с два центъра – Мардин и Хасанкейф, дело на династията на Артукидите, за която нищичко не знаех докато не започнах да се ограмотявам. За десерт – великата река Тигър, наричана Диджле в Турция и в източния свят. От всичкото това великолепие си избрахме 4 места за посещение – Диарбекир, Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа.

Асоциациите на повечето от нас вървят в една единствена посока при споменаване на града Диарбекир – заточение.

Към тази устойчива линия на мислене се добавя нещичко от новата история – Диарбекир е „столица” на турски Кюрдистан. За Османската империя Диарбекир е онова, което е Сибир за руснаците. Място за заточение на политическите затворници – християни и мюсюлмани от Балканските страни в последните десетилетия на 19 век. Заех се да чета записките на няколко български заточеници и по-късните коментари на наши историци. Прехвърляхме тези четива от компютър на компютър и доста цъкахме, защото в историите имаше безценни данни за живота и взаимоотношенията между българите – прекрасен извор за народопсихологията от оново време (завистта не била новобългарска черта!); за огромната помощ, която са получавали от арменското население, от сирианците и халдейците. В края на разказа ще посоча някои от тези четива, уверявам ви, че си струва да бъдат прегледани!

Успях да запиша в тефтерчето си две неща, които евентуално да търсим – черквата „Св. Козма и Дамян” и християнската махала Шах Матар. Според Димитър Шишманов «Свещениците получили от Ерусалимския патриарх славянски църковни книги и свещенически одежди и служели в църквата „Свети безсребреници Козма и Дамян“, венчавали синовете и дъщерите на християните и кръщавали децата им...”. Беше ясно, че в етническо отношение градът е коренно различен, беше ясно, че е по-вероятно да не открием никаква следа… Не трябваше да любопитстваме открито, не се знаеше кого ще обидим, разсърдим или вбесим. Това гласяха повечето от съветите на пътувалите. Деликатен район – заради кюрдите, заради арменците, заради християните-асирийци, заради турците или арабите…

Пътуването със самолет на компанията “Pegasus airlines” отне малко време. София-Истанбул, Истанбул-Диарбекир.

В ранния следобед на 10 февруари, снабдени с няколко жокера от форуми, wiki travel и локални сайтове, стъпихме на диарбекирска земя.

Взехме „белия” автобус до центъра на града и слязохме на централния булевард „Екинджилер”. Многолюден и шумен град! Град с население колкото София. Просещи деца ни заобиколиха тутакси. Питахме за „Офис” (нещо като центъра на центъра) и за „Санат” сокак, а после и за крайната цел – „Махиа Кофи Хауз”, където беше срещата с бъдещия ни домакин. Ние си питахме питането, нас пък ни питаха откъде сме. Споменаването на България не извикваше познатата ни реакция „комшу”! Не защото тук не симпатизират на родината ни, а просто защото България е далече! Тук „комшу” казват на иракчаните и иранците – те са близките съседи. „Санат” сокак беше перпендикулярна на булеварда, от двете ѝ страни имаше десетки кафенета. Подминахме повечето от тях, завихме в една от преките и се озовавахме пред „Офис джамия”, срещу която беше кафенето „Махиа”.

Кафене Махия – Диарбекир, Турция

Махиа” грабна сърцата ни още в първата секунда – тип ъндърграунд, арт заведение със 70 вида кафе, музика от 60-те и 70-те и екзотичен за тези ширини собственик, който развяваше дългата си прошарена коса, пощракваше с фотоапарата и все нещо пренасяше от флашка на флашка и от лаптоп на лаптоп. Заведението се отопляваше от печки с дърва, върху всяка от тях стоеше метална кана с вряща вода; котката „Шадоу” (сянка на собственика) мъркаше върху собствен стол близо до печката, а за огладнелите от приказки, игра на табла и пиене на чай в заведението влизаше час по час продавач на симит, поставил таблата на главата си. Под симит тук разбират гевреци. В западна Турция, в Измир казвали „геврек”…

Кафене Махия – Диарбекир, Турция

Махиа кафе

Както е известно, пенсионирането в Турция е ранен феномен – навършваш 50 години и чао. Собственикът Х. беше млад пенсионер, отдал се на кафенето и на двайсетгодишното си хоби – фотографията. В „Махиа” си даваха среща почти всички чужденци, посещаващи града (вероятно, защото и Wiki travel препоръчваше заведението), както и представителите на местния артистичен свят, приятели, младежи. Х. ни посрещна изключително дружелюбно, беше предупреден за идването ни, сгря ни с по един чай, предложи ни веднага специалното диарбекирско кафе – мененгич.

<––Мененгич кафе<–– ––> От тези зърна се прави кафето––>


После започна да ни рисува карта на стария град, но ние с достойнство извадихме наша карта, собственопринтерно разпечатана в София.

Карта на Диарбекир, Турция

Карта на Диарбекир

http://www.armenica.org/cgi-bin/armenica.cgi?192195876501501=1=3==Other==1=3=AAA

Както се вижда, старият град, опасан от стена, която според местните се води втора след китайската, прилича на риба. Какво се крие зад тази стена ще напиша малко по-късно, а в този момент, понеже бяхме гладни, се отправихме към кулинарните забележителности на „Офис”. Храната беше повече от обещаваща, салатите – прекрасни. Цените тук бяха значително по-ниски от истанбулските и измирските. Премръзнали от студ се върнахме в „Махия”, където заварихме нашия домакин от couchsurfing.org. Той е роден в България и след завършването на ветеринарния техникум в Стара Загора, едва 17-годишен, заминава за Турция със семейството си. Завършва висшето си образование в Турция и тръгва да си дири късмета. Тук да направя уточнение, че под „късмет” на турски се разбира „съдба”, а не „успех”. На това, дето ние му викаме „късмет”, те му викат „шанс”. И пожелават „Бол шанс”! Честна дума! Та, момчето дошло да работи като ветеринарен лекар в този богат на добитък край. Човек с изключително приветлив, открит и приятен характер, Г. имаше очевидния талант да събира хората заедно, да играе с лекота ролята на дипломат и лидер. Всички го обичаха, личеше си. От него научихме много неща за селското стопанство на района (една крава струва скъпо – около 6-7 хиляди лева); за шапа – беше изцяло съгласен с професионалните мерки, които се приложиха в България, а при тях шапът идвал от Иран… Домакинът ни работеше много, но не го видяхме да пъшка от умора, макар че оперираше хернии на теленца, израждаше крави и пр. по всяко време от денонощието, дори и в почивните дни. Шегувахме се, че ветеринарите и педиатрите били най-необлагодетелствани, защото пациентите им не можели да си кажат сами къде ги боли. За разкош този млад човек заедно с дружината си беше завършил и курсове за водолаз, та изгаряше от нетърпение да отива да далдисва.

Още първата вечер той ни покани на нощен клуб с жива музика. Така попаднахме в един от диарбекирските „Суингин хол-ове”, където народът се веселеше, надигнал бутилки бира или чаши с мастика. Джими Хендрикс заемаше почти цяла стена, а Дженис Джоплин вдъхновяваше публиката от отсрещната страна. Пушачите трябваше да посещават специално помещение, в което електрическата печка не вършеше много ефективна работа. Някъде към нощните часове се прибрахме да спим. Апартаментът на Г. беше малък според тукашните стандарти – само 100 кв. м. Нормалните апартаменти били по 140 кв. м., сега се строяли нови – по 160-180 кв. м. Не е за чудене предвид средно осемте деца в семейството. Памперсите тук се продават в чували, задръстват тротоарите:

Памперси на чувал на пазара в Диарбекир, Турция

На следващия ден направихме еднодневно пътуване до Хасанкейф, но него ще опиша отделно. Изучаването на Диарбекир започна на третия ден от пристигането ни. Диарбекир няма да ви впечатли от пръв поглед. Няма да ви спечели с нищо специално, ако не знаете къде да влезете и какво да гледате. След всичко, което видяхме и проучихме сами, но най-вече с помощта на местните ни водачи, си позволявам заключението, че типичната архитектура на Диарбекир е много стилна, изчистена и елегантна. Базалтово черно и бяло за освежаване. Независимо дали става дума за култови постройки или за частни сгради – това е тоталната стара архитектурна мода.

Да започнем със стената.

Обиколката ѝ е 5,7 км; височината ѝ – 12 м; широчината – от 3 до 5 метра. Има четири основни порти и 82 кули и бастиони. Бастионите са двуетажни, на места имат по 3-4 етажа. Най-интересната част от стената е между портите Мардин и Урфа. Както вече споменах, местните ще ви убеждават, че диарбекирската стена е втората по големина и забележителност след китайската. Води началото си от ранното средновековие и част от най-красивите ѝ детайли са дело на Артукидите през 11 век. Не харесвам стените. Нещо ми пробуждат клаустрофобията… Е, запечатих я върху няколко снимки, забележителност е все пак:

Урфа капъ /Портата Урфа/ - стои на герба на града – Диарбекир, Турция

Урфа капъ /Портата Урфа/ - стои на герба на града

Урфа капъ от вътрешната страна – Диарбекир, Турция

Урфа капъ от вътрешната страна

Един от бастионите – Диарбекир, Турция

Един от бастионите


Първата действаща християнска черква, която посетихме, беше халдейската „Св. Антоний”.

Намираше се близо до джамията „Шейх Мутахар”. Очевидно тук се е намирал християнският квартал „Шах Матар”, за който си бях отбелязала в записките. Предишната вечер поразпитах в кафенето, но хората повдигаха рамене в недоумение, „Шах Матар” нищо не им говореше. Реших да се примиря с факта, че няма да открия нещо, което очевидно отдавна е изтрито от картата на града. В момента, в който прочетох „патрона” на джамията ми светна! Значи просто грешка в произнасянето! Откритието ме развълнува силно! Ето какво точно пише Димитър Шишманов: „Голямото мнозинство от жителите на Диарбекир и на Източен Анадол били кюрди, но в града живеели и хиляди християни-арменци, православни араби и сирианци. Българите заточеници установявали с тях приятелски връзки. Със застъпничество и гаранции от диарбекирски християни някои заточеници получавали смекчен режим и право да живеят и работят в града, за да осигуряват прехраната си. Те се установявали в християнската махала „Шах Матар“, някои в турските махали при господарите си работодатели или в чифлиците в околните села».

В „Св. Антоний” = “Mar Petyun реших да отида още по-далеч в търсенето и поразпитах момченцето, което се навърташе там – вероятно син на работещия в храма човечец, дали знае къде се намира черквата „Св. Козма и Дамян”. Момченцето ме разбра, възкликна „Мар Козма!” и разтвори пред очите ми свързана с телбод книжка. Така зърнах част от списъка на християнските храмове в града, даже снимах страницата, но текстът беше на турски, така че не разбрах какво пише там. От обясненията на момчето успях да схвана, че търсената от мен черква е унищожена, а руините ѝ са някъде около православната сириакска „Св. Богородица” („Мериемана Килисеси”), която не е в този район. С още малко питане разберах, че християните в града са около 50-ина, а действащите черкви работят на ротационен принцип.

Католическата (халдейска или келдани) черква „Св. Антоний”– Диарбекир, Турция

Католическата (халдейска или келдани) черква „Св. Антоний”– Диарбекир, Турция

Католическата (халдейска или келдани) черква „Св. Антоний”


До „Св. Богородица” стигнахме на следващия ден.

Тук трябва да направя уточнението, че освен картата на града, която стои по-горе, имахме още една карта на стария град. Очевидно обаче в нея имаше някои грешки, защото нашият нов приятел Г. я разгледа и каза: „Мериамана” не е тук”. „А ти знаеш ли къде е?” – попитахме ние. „Знам, аз ходя там с Х. понякога” – отговори Г. „Х. християнин ли е?” – попитахме в един глас с Емо, защото тук никой не говореше открито за вероизповеданието и етническата си принадлежност, та решихме, че всичко е възможно, дето се казва. „Не, не е християнин, но има там приятели, с които си пие чая.” – отвърна простичко Г. Честно казано този отговор хем ни смути, хем внесе в сърцата ни неистова радост и благодарност за островчето човещина, на което бяхме попаднали. Нещо в тези думи ме накара да повярвам, че наистина е имало местни хора, които са помагали на нашите заточеници преди век и половина… Не можех да не се възхищавам на Г. Той, етническият турчин, роден в България и отлетял в този край на света като пухче, оставено на произвола на бурните ветрове, беше пуснал крехки корени в тази размирна земя и едва ли съзнаваше каква позитивна и събирателна роля играеше за околните и за нас в този момент. Къде се беше научил на такава толерантност? Според наставленията му трябваше да отидем рано, за да не изпуснем службата. Само че оживление имаше само в отсрещната черква, която се оказа протестантска. В „Св. Богородица” всичко беше приключило много преди 10 часа. Пуснаха ни да разгледаме, нямаше проблеми.

Православната черква „Св. Богородица” – Диарбекир, Турция

Православната черква „Св. Богородица” – Диарбекир, Турция

Православната черква „Св. Богородица”

Православната черква „Св. Богородица” – Диарбекир, Турция

Православната черква „Св. Богородица”


Попитахме мъжа, който ни придружаваше в обиколката, къде да открием руините на голямата арменска черква. Човекът се затрудни в обясненията, затова просто махна с ръка и тръгна да ни води. Със забързан ход достигнахме до района на джамията „Шейх Мутахар”. Междувременно подминахме разрушен халдейски храм.

Руини от халдейска черква – Диарбекир, Турция

Руини от халдейска черква


После открихме внушителната арменска черква. Новина! Заварихме усърдна реставрационна работа. Майсторите ни съпроводиха до вътрешността на храма, който ни впечатли с мащабите си!

Реставрация на голямата арменска черква в района Шах Матар

Реставрация на голямата арменска черква  в района Шах Матар – Диарбекир, Турция

Реставрация на голямата арменска черква в района Шах Матар


Издирването на следите от миналото свършваше тук. Сега ни оставаше да се потопим в атмосферата на града – да кръстосаме тесните улички и пазарчета; да разгледаме къщите на богатите; да пием чай в някой от известните ханове на града.

Интересно беше в

къщата на именития поет Джахит Таранджъ (1910-1956).

Превърната сега в етнографски музей, къщата е образец за архитектурното изящество в града и привлича много посетители – преди всичко местни хора. Отделните помещения за мъже и жени станаха повод водачката ни да разкаже, че преди тридесетина години в семейството ѝ този обичай все още се спазвал, но очевидно напредничавият ѝ баща сложил край на тази практика. Изразихме въодушевлението си от видяното, момичето се съгласи, но поклати глава някак тъжно. „Диарбекир не е това, което беше някога… Хората от селата масово идват да живеят в града; пълно е с просяци, безработица; хората са необразовани, зле възпитани… нивото е ниско.” Няма с какво да ѝ отговорим. Мълчим учтиво. Каним я да изпием по кафе на открито. Тя любезно ни отказва, защото „не е млада, нито красива и трябва да спазва стрикни правила, за да успее да се омъжи…” На въпросите в погледите ни отговаря така: „Трябва да внимавам къде ходя и какво правя. Градът е толкова консервативен! Но ти – посочва мен – ако живееше тук, щеше да имаш глеми шансове за женитба!” Тя се смее, а съпругът ми и аз мигаме на парцали. Аз се окопитвам и я питам къде видя шансовете ми. „Имаш светли очи и бяла кожа, пък и ако косата ти беше по-светла…” – отговори тя. Тук си припомних, че в Грузия ме убеждаваха, че имам късмет, защото съм чернокоса и православна. Боже!

От този ден до края на пътуването – през Сирия, Йордания та до Ливан, темата за консервативните навици и правила за женене щеше да ни следва неотклонно.

Къщата-музей на именития поет Джахит Таранджъ

Къщата-музей на именития поет Джахит Таранджъ – Диарбекир, Турция

Къщата-музей на именития поет Джахит Таранджъ

Друга известна къща в Диарбекир

Друга известна къща в Диарбекир



Съботният и неделният ден ще са преминали зле, ако не сте закусвали в някой от големите ханове на града. Хората идват тук за „кавалтъ” (закуска), почивка и социални контакти.

Това на долната картинка е

Делилер хан

и се намира близо до Мардинската порта. Някога е приютявал търговци, пътуващи по пътя на коприната, и пилигрими, тръгнали за Мекка и Медина. Сега фунционира като бутик хотел.

Делилер хан – Диарбекир, Турция

Делилер хан – Диарбекир, Турция


Зад хотел Diyarbakir Class има друг хан, но трябва да помолите на рецепцията да ви допуснат за разглеждане.

Типични за закуска, кафе, пазар и социални контакти са

Хасан Паша хан – най-големият и атрактивният в стария град и Сюлюклю хан, който се намира близо до пазара за сирене и кисело мляко.

Площадът пред Хасан Паша хан – Диарбекир, Турция

Площадът пред Хасан Паша хан


В тази постройка от 16 век било възможно да отпочиват до 500 коня и да нощуват множество пътници – стаите са много, разположени на три етажа.

Хасан Паша хан


От терасите на Хасан Паша хан се вижда площадът пред

Улу Джами (Великата Джамия),

която в този момент беше в ремонт.

Улу Джами (Великата Джамия) – Диарбекир, Турция

Улу Джами (Великата Джамия)


Улу Джами е забележителна с няколко неща. Тя е е сред първите джамии в Анатолия, датира от първата половина на 7 век. Посроена е върху свещено място, някога там е имало езически храм, а после христианска катедрала с патрон св. Тома. Св. Тома всъщност е доста популярен в тази част на Турция, макар че името му се свързва най-пряко с някогашна Едеса (сега Шанлъурфа). Четирите фасади на джамията представят четирите основни клона на исляма, което прави възможно едновременното „ползване” на храма от хора с различно вероизповедание. В архитектурно отношение се долавят и римски елементи.

А това е

джамията „Шейх Мутахар”,

за която многократно стана дума.

Джамията „Шейх Мутахар” – Диарбекир, Турция

Джамията „Шейх Мутахар”

Минарето на джамия „Шейх Мутахар” – Диарбекир, Турция

Минарето на джамия „Шейх Мутахар” с четирите колони

Джамията на пророка– Диарбекир, Турция

Джамията на пророка


Ако някой премине 7 пъти под четирите колони на минарето, ще се радва на сбъднати желания!

Няма да сте усетили типичното за Диарбекир, ако не сте хапнали

шишчета от агнешки дроб и кюнефе за десерт

Когато излизате от диарбекирски ресторант, ще видите купа с подправката карамфил. Редно е да си вземете късче и да го сдъвчите. Защо? За оправяне на вкуса след всичко пикантно и след множеството свежи, но „дъхави” зеленчуци, които сте консумирали. Случи се на няколко пъти персоналът да ни предлага нещо типично от кухнята безплатно. Например, супа от пасирана леща. Защо безплатно? Защото сме чужденци и ТРЯБВА да опитаме местните специалитети. В една маршрутка впрочем не ни взеха и пари. Защо? За да ни покажат, че местните хора са гостоприемни…

Шиш от агнешки дроб  – Диарбекир, Турция

Шиш от агнешки дроб

Карамфил  – Диарбекир, Турция

Карамфил


Що се отнася до кюнефето, то се яде в сладкарница, обилно посипано с поне два вида ядки и със сладолед. Представлява запечен върху особен кашкавал кадаиф. Уффф, не искам да си спомням! Както казва братовчедка ми от Скопие „Дайте ми твръдо благо или яко благо!” Те това е яко благо!

Кюнефе – Диарбекир, Турция

Кюнефе


Още някои неща трябва да се научат за Диарбекир:

  • дините достигат до 50 кг, а някога достигали и до 70 кг;
  • пазарите за плодове и зеленчуци са изумителни,
  • портокалите и лимоните си имат дръжчици и листенца, наровете се пукат по шевовете…
  • малки момчета с ръчни колички чакат да ги повикате, за да транспортират покупките ви;
  • традиционните златни колиета – киш ниш и двуредната гривна, на която съперничи само трабзонската гривна;
  • евтините бижута от подобие на сребро, нооооо внимание, най-прекрасното и евтино сребро в цяла Турция е в Мардин и в Мидиат…
Киш ниш колиета – Диарбекир, Турция

Киш ниш колиета


Започвахме и завършвахме деня в „Махиа” кафе. Доверието растеше с всеки изминал час, малките ни подаръци отваряха място за реципрочни жестове и преминавайки през тези вечни ритуали на размяната навлизахме все повече в тайните градини на хората, с които се запознахме. Последната сутрин излязохме сами с Емо. Отидохме да закусваме в един от хановете, грееше слънце и не беше много студено. С две думи – приветливо утро. Зазвуча „Едерлези”, мюезинът си пееше неговата песен, но тя звучеше като от друг свят. Жената, която ни обслужваше, беше повече от любезна и се стопяваше като сянка след всяко дребно нещо, с което доотрупваше масата. Неусетно за мен самата се разплаках така неудържимо, такава буца ми препречи гърлото… Едва сега си дадох сметка, че тръгнах към този град като кълбо от нерви, с множество тайни резерви, с европейската си гордост… Само за четири дни кълбото се беше размотало, търкулнало се беше между епохи и хора – сенки от миналото и реално съществуващи, герои и хора без претенции за важност, но в които виждах реалния шанс човешкото да оцелее…

Диарбекирски дневник и спомени
Тоне Крайчов

http://www.promacedonia.org/tk/index.html

Необикновената история на малоазийските българи

Димитър Шишманов

http://www.promacedonia.org/giliev/dsh/dsh_04.htm

още снимки от Диарбекир:

http://royak.snimka.bg/travel/turkey-diyarbakir-febr-2011.575626

Очаквайте продължението

Автор: Росица Йосифова

Снимки: авторът

15 коментара

Switch to mobile version