Понеделник – ден за … много далечни места 😉 Така че, нека разгледаме Буенос Айрес през очите на Мария.

Приятно четене:

Буенос Айрес

Буенос Айрес се оказа апотеоз на географското ми невежество

Защото не се намира на море, а на река, и защото представлява ултрамодерен град, в който кипи световна търговия, а не е няколко къщурки с дървени веранди от времето на Карл Май.

Рио де ла Плата

за мен е звучала като река с тропическа растителност, колиби на туземци по бреговете й и някой и друг гаучо. Истината е, че това е огромен естуар, формиран от река Парана и река Уругвай.  Дължината му е 290 km, като постепенно се разширява от мястото на сливане на двете реки, където ширината му е 48 km. При вливането си в океана Ла Плата достига 220 km ширина, с което е най-широкият естуар в света. Водата е жълтокафеникава, с цвят на тиня.

Предварително знаех, че в Буенос Айрес има танго. Танго – школи, танго на улицата, танго – представления, дълги червени рокли, разгърдени сака с белоснежни ризи с жабо, червена роза между зъбите? Да, всичко това е тук и може да се види на почти всеки ъгъл в полуподземни театрални салон – ресторанти, в които хапвате и гледате демонстрация на танго. Може да се види и по улицата, най- вече в Квартала на тангото – La Boca и Caminito, с разноцветни стари къщи, пешеходна алея, италиански таверни и много танго.
Другото, което знаех беше историята на перонизма и култът към Ева Перон.

Всичко това , изброено дотук, са приказки от 1001 -та нощ на Гугъл. Ако сте в организирана екскурзия, ще видите това, точно тези неща и абсолютно нищо друго.

Реших да постъпя по трудния начин и да открия сама за себе си какво е всъщност Буенос Айрес с цената на много километри, изходени пеша, снимки на сгради и паметници, за които прочетох впоследствие какво символизират.

Понеже почти винаги тези далечни градове достигам с кораб, а на всеки кораб по света има поне двама работещи българи, ги попитах как да постъпя и накъде да тръгна, за да видя повече неща за краткия престой. Упътването беше – с такси от пристанището до ул. „Флорида“. „Оттам ще се ориентираш много лесно, в самото сърце на града си.“ Таксито струвало около 6 долара, без да се пазаря.

Важна подробност е, че пристанището, жп гарата и летището са почти прилепени едно до друго, намират се в един район и дали пътувате по море или суша, излизате на един и същ 10 – лентов булевард, който пресича Ситито –

Avenida Antartida Argentina.

Нареждаме се чинно на лека опашка на стоянката за таксита. „Докъде сте?“ – “ До Флорида“ – „Качвайте се?“ – „Колко?“ – „10 долара“  Тук ще спестя какво изрекох на чист български, с бърз отскок и мигновено пресягане взех една карта на града от сгъваемата масичка на отговорника по такситата и се юрнах с безумен устрем да намеря Атлантида, пардон Флорида.

Пътят минава между Централната железопътна гара и градските градинки, незнайно защо обозначени като площади –

Plaza Canada и Plaza Fuerza Aera Argentina

с една доста венециански изглеждаща часовникова кула.

Централната гара

Централната гара отдалеч

Часовниковата кула

В края на тези градски паркчета е издигнат достолепния Мариот, който може да ви послужи за пътепоказател – от задната страна на хотела започва лелеяната

Флорида

Тази улица се оказва пешеходна, само магазини, тук- там – бирарии и кафенета, повечето заведения може да бъдат открити по пресечките вляво и дясно, докато вървите в посока основния булевард на аржентинската столица, който слага и финал на „Флорида“ .

Улица Флорида

Булевардът е Avenida 9 de Julio

и е съизмерим по мащаби със Садовое кольцо в Москва.

Тръгвайки по лявата му страна откриваме

Plaza de la República - Avenida Corrientes 1066, Буенос Айрес, Autonomous City of Buenos Aires, Аржентина

Plaza de la Republica

Понеже в непозната среда се оставям на инстинктите си и автономната ми навигация, спонтанно решавам да отбия вляво по изпречилия ми се булевард и в дъното виждам нещо червено, импозантно и обещаващо интересно.

Така откривам

Plaza de Mayo

и тази сграда, която мислех за парламент. Но се оказва , че в нея се помещава вътрешното министерство и още нещо, което не разбрах, но достъпът на туристи беше насочван от две мобилни каси и разпоредители. Казва се

Casa de Gobiemo

и обещавам следващият път да вляза и да разгледам.

Casa de Gobiemo

Зад тази сграда започва паркът Колон, но и той остана за следващия път. Жегата си е жега- 35 градуса на сянка не  е за аматьори.
Връщаме се по други улички пак до „Флорида“ на интервали от около 30 минути обилно се поливаме кой с вода, кой с бира, и посядаме на всеки 10, където ни видят очите.
Последното такова местенце се оказва плътносенчестата тераса на един Старбъкс. Преплитайки крака и езици , поръчваме кафе, питат ни за името, за да го напишат на чашата, и го изписват „Perrof“ , вместо Berov, но другарчето ми реши , че това е пореден знак на перонизма* и го изпи с наслада, чувствайки се като латиноамерикански президент.

Танцуващи танго

видях в залата на пристанищния терминал – шоу за изсипващите се пасажери.

Като в youtube е. Ако решите да посетите такъв тип представление, може да си купите билет от улични продавачи по същата тази улица Флорида – предлагат билет и транспорт.

До пристанището, по крайбрежието точно на границата, отделяща Ситито от реката , е отделена обширна територия – национален резерват и там никога нищо няма да бъде построено. А тези дребни факти лично мен ме респектират. Там са обособени вело- и пешеходни алеи, места за риболов, детски площадки. Достъпът на автомобили е забранен. Та , хем резерват, хем парк за столичани.

Това зеленкото на преден план е резерватът

Буенос Айрес

След връщането си в България разбрах, че съм видяла един друг Буенос Айрес, а не този от рекламите и туристическите сайтове. Но, като за първи път, бива! 🙂

Автор: Мария Найденова

Снимки: авторът

*Перонизъм – основната политическа идеология в Аржентина. Идва от името на Хуан Перон, аржентински президент и неволен предвестник на песента „Don’t cry for me Argentina“ на Мадона 😉 – бел.Ст.

Други разкази свързани с Аржентина – на картата:
 
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Tags: Avenida 9 de Julio, Casa de Gobiemo, Plaza de la Republica, Plaza de Mayo, Аржентина, Буенос Айрес, Флорида

Днешният пътепис на Люси ще ни отведе на място топло и слънчево – там, където латиноамериканските сериали не са филми, а ежедневие на хората. Приятно четене:

Завладяването на Маями

Когато някой спомене Маями, повечето хора си представят приказни плажове, слънчево време И … някак естествено зазвучават латински ритми.

Истината е, че Маями не може да се сравни с никой друг американски град. Всъщност, в много отношения той далеч не е американски. Ако не се натъкваш често на Шел, Мак Доналдс И други подобни типично американски символи, може И да забравиш къде си.

Надписите на испански те спират отвсякъде, слухът ти избирателно отхвърля речта, която не можеш да разбереш…

И това далеч не е изненадващо предвид статистиката, че тук живеят 80% испаноговорящи.

Емигрантската общност тук е предимно от кубинци, аржентинци, бразилци, еквадорци И преселници от Ямайка И останалите Карибски острови.

За разлика от другите американски градове с испаноговорящо население, тук почти няма мексиканци.

Голямата част от емигрантите са легални

И далеч не се чувстват емигранти. Имат високо самочувствие И не се срамуват откъде са. Общностите са сплотени И често само споменаването на нечии произход, автоматично го присъединява към приятелски групи.

Кубинците страдат по родината си, но таят ненавист към Кастро. Повечето от тях са напуснали страната преди много години в разцвета на режима, с много перипетии И с ясното съзнание, че напускайки, оставят собствеността си на държавата. Като човек, който помни 80те в България, за мен е необяснимо как цели фамилии са успели да напуснат Куба и да влязат в Щатите.

Моя приятелка от кубински произход разказва, че родителите И дошли тук през 60те – с много трудности, но успели да дойдат с двете си деца. Днес родителите са в напреднала възраст И в недобро здраве. Питам дали не биха пожелали да видят Куба още веднаж. Не, отговорът е твърд. Но децата им са любопитни да видят откъде идват. Не скриват, че подобно преживяване би било тежко, но все пак биха отишли. Казват, че помнят как къщите на други бежанци били “превземани” в същия ден, когато собствениците напускали Куба.

Тези хора определено обичат страната си , но все още я свързват с управлението на Кастро. Дори споменаването на името му променя изражението на лицата им.

Емиграцията определено е променила живота на много от настоящото население на Маями. Понякога само определени членове на семейството успяват да се преселят. Мой приятел, роден в Панама, казва, че дошъл тук на 16. Спомням си как на 16 едва успявах да си напиша домашните, а той емигрирал, при това сам. Питам как се емигрира на 16. Той се усмихва И казва, че ако имаш леля, която живее в Щатите, е възможно. Но оставяш семейството си назад.

Впечатляващо за мен е, че всички тези националности са запазили идентичността си. Понякога само в семейството си, понякога в рамките на малко общество, но те живеят по начин, който максимално ги доближава до културата, от която произхождат.

Наскоро се изумих, че моя позната от Ямайка не знаеше какво е “флан”. За пояснение – това е десерт, подобен на нашия Крем Карамел, който е свръх популярен в местната култура И е невъзможно да бъде избегнат в магазините за хранителни стоки – има обикновен флан, флан с карамел, флан с кафе… Учудената ми физиономия я кара да поясни – ние ядем само храна от нашата си култура в къщи.

Тази, в известен смисъл, затвореност, си има и страничните ефекти. Местните не проявяват желание да учат английски. Много от тях имат минимални познания, колкото да се разберат в обикновен, непретенциозен разговор.

С други думи, твоята лична драма започва с условието, че не говориш испански. И се задълбочава, ако външният ти вид не разкрива отдалеч това. Преди да забележиш, всички ти говорят на испански, и дори не подозират, че хич не ги разбираш, а обърканият ти поглед само ги насърчава да бъдат по-обяснителни. Докато ти трескаво мислиш кога е подходящият момент да разкриеш, че и думичка не си разбрал от 5-минутното изречение. Истината е, че няма подходящ момент.

За мен е интересно, че те не са мотивирани да учат английски дори и по причини, свързани с бизнес– ако говорят добре, ще имат повече клиенти.

Американците, от своя страна, мълчаливо протестират срещу очакването да говорят испански и също не полагат усиля да учат езика. От страни е почти комично да се види как двама души се разбират без да говорят на същия език.

Няма да забравя първото си преживяване в популярен фризьорски салон. Бях впечатлена, че ме попитаха дали говоря испански, когато се обадих да запиша час. Ура, някой мисли далновидно по въпроса с неразбирането! Да, ама, не. Само собственичката на салона говореше някакъв английски, никой друг! Така прекарах 4 часа в главоболие… Да уточним предварително, българите не сме мълчаливи хора, никак даже. Предвид журналистическото ми минало, аз пък съвсем не съм от мълчаливите… Обаче, това, на което бях свидетел няма нищо общо с представите ми за приказливост. Те не прекарват и 2 минути в мълчание. И не се изслушват. Часовете минаха в превзета врява… Внезапен прилив на тестостерон ме накара да разбера по-добре мъжете, които често се оплакват, че жените не млъкват… целуваха и прегръщаха всеки, който влезе. И го наричаха “ми амор” И “ми корасон”. Всяка секунда на лицата им се появяваше нова гримаса, израз на поредното емоционално преживяване – понякога свързано със съвсем обикновени неща, като как някой си взел ново куче… А аз се чудех как нямат бръчки от толкова гримаси.

Теленовелите тук нямат бъдеще

Реалността навън е съвсем близка до тях. За какво ти е да гледаш теленовели, като можеш само да се заслушаш в нечий разговор. Или да погледнеш как Хосе, който поддържа тревата навън замечтано наблюдава Карменсита, която пак разнася пощата. След малко тя ще разказва забързано нещо по мобилния си телефон, кикотейки се, И хитричко ще поглежда към Хосе. Представете си какво следва…

И да сте били фен на Шакира, тук това ще се промени. Музиката ѝ кънти отвсякъде, което рано или късно, ще убие любовта ви.

Латиноамериканците са весели хора. Тържествата им са шумни, музиката гръмка, И всички са облечени с най-хубавите си дрехи.

Жените отказват да приемат, че ще остареят. хвърлят много пари, за да поддържат младостта си с каквито средства се случи. Неслучайно броят на клиниките по пластична хирургия в Латинска Америка дори не може да се сравни с този другаде по света. Бразилия, Колумбия, Коста Рика дори предлагат ваканции за преобразяване.

В резултат жените тук изглеждат далеч по-млади от истинската си възраст. Което пак крие своите капани. Моя колежка едва не припаднала, като видяла колко млад е приятелят на майка ѝ. Побързала да я съди, че не е редно да лъже за възрастта си. Над 60-годишната дама се засмяла, че просто не е споменала на колко години е.

Иначе

Маями е райско кътче

– тропически климат, дълги плажни ивици, заради непрекъснатите дъждове всичко е зелено цяла година. В част от годината портокалови дръвчета украсяват дворовете, след тях екзотични храсти и цветя, а сега, натежали от сладост плодове манго. Палмите щедро ти предлагат така нужната сянка, а шумни ята от зелени папагали спорадично те изваждат от летния унес.

И никой не ти позволява дори да споменеш думата “ураган”. Сякаш се страхуват да не подсетиш Боговете…

Автор: Люси Рикспуун

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Щатите: КЛИКНЕТЕ НА РАЗКАЗА

Tags: Кастро, Куба, кубинци, латиноамериканци, Маями, Флорида

Днешният пътепис ще ни покаже един особен вид човешка дейност, а и забележителна турситическа атракция – отглеждането на алигатори. Действието се развива във Флорида, а наш водач ще бъде Люси. Приятно четене:

За кожата на един алигатор

За повечето хора крокодилите и алигаторите са екзотични животни, които живеят далеч и срещата с тях се осъществява в зоологическата градина. За някои обаче, те са ежедневие и източник на прехрана.

В края на 60те години повечето представители на семейство Крокодилови намират място в Книгата на застрашените видове.

Днес обаче, само във Флорида живеят над 2 милиона алигатора. Причината за това е, че много от тях биват развъждани във ферми.

Това е законен начин за търговия с кожи и месо от алигатори и крокодили. Най-много ферми има в Луизиана, Флорида и Джорджия.

През 60те квадратен фут кожа от алигатор се е търгувала за $6-$8, в края на 80те цената стига до $40. А днес в зависимост от качеството й, може да достигне до над $100.

Около 1 милион крокодилски кожи се търгуват всяка година законно по света. Разбира се, алигаторите извън фермите са обект на интерес от страна на трапери с цел нелегална търговия на кожи.

Фермите за алигатори обикновено са и туристическа атракция.

Трудно забравимо преживяване е посещението в такава ферма. Поглеждам към блатиста площ и се опитвам да броя… Някои от обитателите й са на брега, а други показват само очите си над водата. Пак започвам да броя… Като всеки журналист, обичам цифрите. Отказвам се отново и питам работещите във фермата – обитателите на блатото са около 240. Най-големият, когото още търся, е дълъг около 3.70 метра и тежи около 450 кг. Възрастта му е между 50 и 60 години. Почти не е за вярване, че не мога да го намеря.

Евърглейдс, 40001 State Road 9336, Homestead, Флорида 33034-6733, Съединени американски щати

Блатото е оградено от двойна телена ограда. Като човек, който живее във Флорида, разбирам добре причините за това. Семейство Крокодилови често хапе или дори убива Семейство Човеци.

Бебетата са отделени на друго място – живеят в нещо като наклонен басейн – така имат достъп до вода и суша едновременно. Бебетата са много симпатични – те са на възраст между 4 и 8 седмици. През първата година от живота си ще пораснат с около 25-30 см при диви условия. Във фермата ускоряват растежа им като увеличават храната. Бебетата са най-активната група – като видят хора, повечето се размърдват и забързано приближават оградата. Те са дълги около 20-25 см и издават смешни звуци – нещо средно между мъркане и ръмжене.

Туристите имат възможност да ги нахранят със специални бисквитки. Това събужда интереса им мигновено.

В друг подобен басейн живеят около 1-годишните. Изглеждат отегчени и мързеливи. Пробвам трика с бисквитките. Работи. Интересно е, че не се нахвърлят върху другите, по-скоро се състезават за наградата и се отказват веднага, щом тя полети към съседа им. Поради особеностите в зрението им – те виждат обекти встрани от телата си, но не отпред и отзад – понякога бисквитката пада извън полезрението им и остава да стои така. Впечатляващо е, че въпреки така известната им хищническа природа, останалите обитатели на басейна не проявяват интерес към храната, която стои в близост до съседа им. Човек почти би си пожелал и хората да имаха такава етика.

За часовете, които прекарах във фермата, не чух никаква негативна реакция на едно животно към друго. Ръмженето беше насочено само към един от хората, които се грижат за тях – Джереми, докато ги хранеше – почти заслужено при това, след като той размахваше плъх под носовете им. Питам го дали е някога е бил ухапан. Казва, 7 пъти. Дори 2 пъти завършил на операционната маса. Недоумявам как човек се връща след такова преживяване. Казва, че като се занимаваш с диви животни, си подготвен, че рано или късно ще бъдеш ухапан.

Добавя, че отдавна си има вземане-даване с хищници – отглеждал тигър, лъв и мечка в дома си. Смее се, че като се родило детето му, трябвало да ги премести …в задния двор. Вижда озадаченото ми изражение и не ми спестява и …отровните змии.

Питам го какво изважда алигаторите от равновесие – отговаря шеговито, че най-често това са хора, които се опитват да плуват с тях.

Наблюдавам нервно как показва няколко трика на публиката – в един от тях поставя брадата си в челюстта на животното и разперва ръцете си встрани. Не показва и следа от страх.

Питам го дали това животно е по-различно от останалите – може би е дресирано?

„Мозъкът им е колкото човешки нокът, затова не могат да бъдат тренирани. Те са движени изцяло от инстинкти”, обяснява Джереми.

„Светлината и топлината им действат добре, и въпреки, че изглеждат мързеливи на слънцето, много бързо се раздвижват”, потвърждава по-ранните ми впечатления той.

Питам го дали продават само кожата или и месото. Оказва се, че тази ферма търгува само с кожите. Нямат възможост да обработват месото за продажба.

Месото на алигаторите струва около $17-$21 за половин килограм. Тъй като се разваля бързо и трябва да се обработва по специален начин, много ферми не го преработват.

Различните части на тялото на алигатора имат различен вкус. Най-крехко е месото около челюстта.

Най-добре е да се приготви панирано на хапки или пържено. Някои сравняват вкуса му с телешко. Аз го намирам за по-крехко.

Диетолозите определят месото от алигатор за по-полезно от домашното пилешко поради ниското съдържание на холестерол и мазнини и високото съдържание на желязо.

Кожите определено са много атрактивни – те са здрави и се отличават с уникалност. Чанта от крокодилска кожа струва около $3500. Дизайнерите намаляват цената като използват по-малки парчета кожа или пък използват също и парчета питон. Цената се определя до известна степен от големината на чантата и от големината на отделните парчета и това дали се изисква да са от определена част на животното, например гръбнакът.

Естествено, на пазара има много имитации на кожи от алигатор или крокодил – някои синтетични, други пък са кожи от други животни, пресовани по определен начин, за да придобият характерния релеф и люспи. Единственият начин със сигурност да се разбере дали кожата наистина идва от крокодил или алигатор е да се намокри леко – ако е истинска, ще се появи характерна миризма на риба и блато. Понякога тази миризма е доловима дори и без вода, но често е отстранена при процеса на обработка.

Както вече казах, посещението в такава ферма е трудно забравимо. Светът на Семейство Крокодилови е движен от собствените си закони и със сигурност – от закона на зеления долар.

Поздрави,

Люси Рикспуун

Автор: Люси Рикспуун

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Щатите – на картата: КЛИКНЕТЕ НА РАЗКАЗА

Tags: алигатор, Америка, кожа от алигатор, САЩ, ферма за алигатори, Флорида, шоу с алигатори