Archive for the tag 'Улан Батор'

сеп. 17 2017

От Улан Батор до Пекин през пустинята Гоби

След като посетихме Чингиз хан, днес с Цветан продължаваме през Монголия и пустинята Гоби към Пекин: на влак, на джип и с автобус. Приятно четене: От Улан Батор до Пекин или за по-евтино през Замин Ууд- Ерлиан в Гоби с влак, джип и автобус Между Улан Батор и Пекин е пустинята Гоби и ние трябва […]

One response so far

юли 30 2017

Монголия: От Улан Уде до Улан Батор  или по пътя на чая при Чингиз хан

„Едно от удоволствията, свързани с пътуването, е да посещаваш нови градове и да се срещаш с нови хора“ е казал Чингиз хан, мисъл, с която на нашия сайт просто няма как да не се съгласим 🙂 За едно пътуване до паметника на монголският завоавател, ще и разкаже Цветан. Приятно четене: От Улан Уде до Улан […]

One response so far

апр. 03 2015

През Монголия (2): Улан Батор и Ондорхаан (част 4 от „С Опел до Японско море, през Монголия, и обратно“)

Продължаваме заедно с Валентин и опела му по пътя през Монголия. В две резюмета успяхме да преминем от Румъния до Москва, както и през цяла Русия до границата с Монголия, а миналия път влязохме и минахме през половин Монголия. Днес ще преминем през втората половина на страната – от Улан Батор до руската граница. Приятно […]

4 коментара

окт. 30 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(14): Отново в Русия

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в Улан Батор да се радва на новополучената руска виза.

Днес ще продължим към Русия в посока Чита.

Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част четиринадесета

От Улан Батор към Чита (Русия)

ден 90

Мисля, че камериерката се шегува, когато ми показва с езика на знаците, че навън вали сняг. Излизам да видя. Навън вали сняг. Майтап няма. Сняг. Бял, сипещ се на снежинки, виещ се във въздуха. Из студения въздух. Из миришещия на зима въздух с отрицателна температура, из пълния с пронизващо студен вятър, тотално отказващ от всякаква идея за мо_туризъм въздух… Странно е да видя сняг. Неочаквано някак. Извън контекста. Въпреки че върху брадата на Алекс, например, снегът изглежда съвсем ОК — кара го да прилича на арктически изследовател. А аз приличам на изваден от контекста рокер, дето хич не му е мястото в никакъв сняг. Мястото ми е някъде, където има палми, мацки по бански със слънчев тен, хубави пътища и рок музика. Аз да не съм Дядо фрикин’ Мраз, че да ме вали сняг, деммит! Не е честно.

Собственикът на хостела, приятен монголец, който говори перфектно руски — учил е в Москва — слиза в стаята ни, за да залепи със силикон нещо по душа, защото тече в долната стая. Казва ни, че прогнозата е да има виелица — истинска снежна буря с ураганни ветрове, и поради опасност от измръзване целият изходящ трафик от Улан Батор е спрян до вдругиден сутринта. В началото не мога да разбера дали говори сериозно. Говори сериозно. Полицаите няма да пускат коли да излизат (а вероятно пък мотори изобщо) — в предишни години е имало и смъртни случаи, хора са измръзвали… Оставам тук поне още два дни. Надявам се поне след това времето да се посгрее малко. Умът ми не побира как, след като не мога да изляза на улицата без да навлека всичките си дрехи, смятам да карам с мотора още по на север, влизайки в Сибир… Наистина в момента не мога дори да го проумея, да си го представя… Това значи да карам много бавно и да мръзна като куче… Едно от нещата, които трябва да направя е да си купя някакви ръкавици, които да могат да се навлекат върху моите.

ден 91

Днес времето е студено, но забележително хубаво и се чудя как може толкова да са се объркали с прогнозата за онзи ураган. Може би все пак ще се размине. Прехвърчат съвсем малко снежинки, небето е сравнително чисто и дори няма вятър. Използваме момента да отидем да заредим хладилника.

ден 92

Днес стават три месеца от началото на пътуването ми. Честит рожден ден скъпо пътува-неее, честит рожден ден на теб. Йе! Пляс-пляс. Три месеца. САМО три месеца, а все едно са минали три пъти по три, все едно съм изкарал цяла една бременност, и почти съм успял да родя нещо — нещо като онлайн блог — който вече усещам как рита. Три месеца… Толкова малко време, а толкова много неща успяха да се случат…

ден 93

Улан Батор — Кяхта

Ставам в седем, вместо в осем, както исках — станало е по погрешка, но както обикновено тези погрешки идват точно когато трябва. Оставил съм си за сутринта съвсем малко работа — или поне така си мисля — просто трябва да нарежа и подготвя файла с дизайна. Правя го за два часа и нещо. Много повече време ми отнема подреждането на багажа и още повече време — окачването на всичко по Скитник, след като за първи път съм изхвърлил (разбирай оставил) някакви неща — книгата от Алтай, няколко тениски, които не съм носил отдавна, куп обикновен боклук… В момента, в който взимам решение да ги оставя и ги поставям на специално разпределения за оставени неща фотьойл, ми става много по-хубаво — ето така се олекотява мотор.

Скитник е целият в прах — на практика е престоял в гаража цели две седмици. Багажът е както съм го оставил след последното ровене в търсене на документи — леко на чорчик, ластиците оплетени, ремъкът на една страна, резервната гума на друга… Отнема ми известно време да разплета всичко, за да започна да подреждам багажа, който съм свалил тук на няколко курса. Една от администраторки-те и камериерката, която е супер мила глухоняма жена, ме изпращат. Подарявам и нещото, което съм изрязал в Иркутск. Ще ми се да имах нещо по-смислено, което да и оставя — жената беше много готина и с мен, и с Алекс през цялото време, няколко пъти пихме чай заедно и си говорихме с писане върху телефоните.

Предполагам, че тръгвам някъде към единайсет. Искам да мина през българското посолство и да се сбогувам с консула — казах, че ще се обадя преди да тръгна и наистина бих искал да го направя. Както се убеждавам отново, вече от позицията на моторист, не на пешеходец — трафикът в Улан Батор е невероятно изпитание и за нервите, и за рефлексите. Успявам да оцелея до много близко до нашето консулство кръстовище, но все пак завивам надясно твърде рано и се оказвам в улица с тройна непресечена линия по средата, която продължава няколко километра, без възможност да направя обратен. Накрая се отдалечавам толкова, че ако се върна рискувам да загубя още половин час — решавам да кажа „чао“ по и-мейла и да запраша към границата. Завивам в посоката, където си представям, че трябва да е отбивката към Дархан — единственият що-годе голям град по пътя към Русия. Попадам в лабиринт от разбити улички срещу гарата, но от другата и страна. Всичко е оградено с огради, а където не е — с релси, и да изляза на основната пътна артерия на петдесет метра от мен не мога. Смешното е, че от тук, където съм се загубил, виждам отлично нашия хостел… Вече съм изгубил повече от час. Завъртам и тръгвам назад за пореден път. Петнайсет минути по-късно на някакъв железопътен преход, съм абсолютно зашеметен, когато влакът, който се ниже вече десет минути пред колоната чакащи коли със скорост от пет километра в час забавя, спира и тръгва назад още по-бавно. Започвам да се смея. Е-е-ега-а-ахси работата. Няма значение — всичко е добре, дори и когато изглежда не чак пък толкова добре за измръзналия пътешественик.

Малко по малко започвам да разпознавам пътя, по който съм минал на влизане — може би не е странно, че до сега съм имал чувството, че карам по друг. Всичко е покрито с тънък, разхвърлян тук таме слой сняг — всяко бяло петно е странно заоблено и кара целия степен терен от голи хълмове да изглеждат като гърбиците на камили-далматинци.

Четете по-нататък>>>

One response so far

Older Entries »

Switch to mobile version