Archive for the tag 'Уганда'

сеп. 30 2010

Източна Африка: Съвети за пътуване в Африка

„Аз поддържам тезата, че няма страшно място, ако спазваш порядките на мястото и не правиш откровенни глупости. В крайна сметка аз и в България няма да ида посред нощ в Столипиново със снимачна техника за няколко хиляди и златен ланец на врата“ каза Меглена докато обсъждахме възожностите за организиране на пътуване из същинската Африка. Тя вече ни разказ за пътуването си до Бурунди, Руанда(първи път) , Уганда, Конго и Руанда(втори път)

Тя беше така добра да систематизира опита си и да сподели:

Малко систематизирани съвети за пътуване в Източна Африка

(базирано на лично моите пътувания)

Рискове:

Писах вече, че дестинациите ми не предполагаха напълно самостоятелно женско пътуване и все още поддържам тази теза дори след като се върнах от Бурунди-Уганда-Конго-Руанда. Единствено Руанда и донякъде Уганда бих казала става за solo woman trip.

Езици:

Другото важно нещо, ако някой иска да ходи там е или да е много оправен в говоренето с ръце и крака или да говори френски. Не допускам, че има много хора говорещи суахили, киняруанда, лингала и още няколко местни езика накуп 🙂

Туристически агенции:

Ако ще посещавате Конго единствените агенции, които аз открих в Интернет покриващи маршрути, които аз исках са:

Hakuna Matata Tours: http://www.hakunamatatatours.com

и

Go Congo: http://www.gocongo.com/

Аз бях с Хакуна Матата и не съм особено доволна, за другата агенция не мога да кажа нищо. Чух, че е собственост на европеец, има много клиенти от Белгия и Европа, та предполагам нещата са по-уредени. Член съм на доста сайтове за пътувания и имах гайда на Lonely Planet, но и това не помага що се отнася до Конго. Информацията е ограничена и доста плашеща на моменти.

Все пак не вярвайте на всичко в пресата. Не вярвайте и на отзиви на сайтове, където няма възможност сам клиента да напише мнението си, а са публиквани мнения удобни само на самия собственик на сайта и туроператор (реферирам агенцията, която аз ползвах).

Интернет и съвети от пътешественици:

И така що се отнася до това, с кой да се пътува препоръчвам да се пише по травъл форуми с хора вече били по тези места. Те могат да дадат мейлите на местни гидове, които нямат сайтове, но взимат по-малко пари и дефакто те вършат цялата работа и в двата случая. Нашият Емануел например покрива 6 страни в региона – Бурунди, Уганда, Конго, Руанда, Кения и Танзания.

  • Ако няма да се ходи в Конго – tripadvisor.com & lonelyplanet.com ще ви свършат чудесна работа при избора на агенция/водач/фирма с която да пътувате.
  • Ако пък нещата се свеждат само до Уганда и Руанда – аз лично бих отишла и сама следващия път.

Обществен транспорт:

За съжаление не ми се наложи да ползвам, та не съм наясно до колко го има транспорта (обществения) в Уганда, но мога да проверя в книгата си.

За Руанда – по-големите градове са обслужвани от няколко автобусни фирми. Намирате офиса на компанията с питане (Окапи някакво беше едната) и после търсите необходимия ви автобус за желаната дестинация. Предполагам както немци-авантюристи се справят на автогарата в Троян, така и цитат: „мъжка или женска европейска птица” би се оправила в Руанда 😉

В Бурунди и Конго уви единствения известен на мен начин е кола под наем. По-добре уредена предварително, защото не видях много коли там и още по-малко такива, които са подлежат на спазаряване за ден два.

В самите градове най-евтино и екстремно е да се придвижва човек с мото-такси – малки моторетки, които водачите им карат сякаш са поне Батман. А в Кигали си има уреден и доста приличен градски транспорт.

Нощувки:

Откъм спане отново доста точен (изрично сравнявах) се оказа гайда на Lonely Planet, ако на някой му е необходим да свирка 😀

Общи съвети:

Та мен, ако питате бих се свързала с такъв водач там. Да се разберем за маршрут и транспорт. Бих си резервирала или намирала на място хотели по съвет на форуми или Lonely Planet и бих платила само след добре свършена работа от страна на гида. Маршрутите може само да си изберете, информация в нета дал Господ или отново да питате вече пътували.

Ваксини

Само една е задължителна – ваксината за жълта треска. За хепатит и тетанус са само силно препоръчителни. Аз лично си имах валиден тетанус по други причини, а хепатита пропуснах защото нямах време за цялата ваксина.

Пари, валута, платежни карти (банкомати)

Няма, ама съвсем грам и наистина НЯМА банкомати.

Поради, което се бях запасила със сериозно количество US долари кеш. Никога в живота си не бях носила толкова пари накуп 😀 Но специални тайници и скрити джобчета не съм си шила ( боже опази, ако ме подгони толкова параноя по-добре да спра да пътувам).

US Долари

Доларите трябва да са по-нови от 2000 година и да не са от 2003 ( тогава имало бум на фалшиви долари от тази емисия). Ако са ви по-стари или от 2003 никой няма да ви вземе парите. Дори и в банката.

Еврото

не е особено позната валута, да не кажа хич.

Репеленти, лекарства против малария

В „люлката” на маларията, дори дебелокож анти-хипохондрик като мен си закупи репеленти и то не Аутан или каквито там други има в българската аптечна мрежа 😉 Не казвам, че и те не биха подействали, ама реших да заложа на силни специализирани препарати. Има го по международните сайтове. Не са евтини, но и маларията съм чувала не е лека и приятна болест.

Както казах мен тук комари не ме хапят (не знам татко нещо си мърмори под нос за отровна кръв ли, що ли 😛 ), та реших да не пия профилактични лекарства. По принцип в Бг има само едно и един от страничните му ефекти беше трайно ослепяване … В Англия има известния като най-безопасен „Малароне”, но струва около 2.5-3 паунда едното хапче. Пие се 3 дни преди пътуването, по време и 7 дни след пътуването. Всички лекарства, във всички страни се продават само с рецепта предписана от лекар след преглед/посещение в клиника. Ако имате познат в Англия с личен лекар и му платите прегледа+ рецептата+лекарствата + доставката, може да се обзаведете с ‘Малароне’, на което страничните ефекти казват са поносими – гадене, световъртеж и лека параноя. Спътника ми ги пи и трябва да отбележа, че нито един ефект не се прояви при него. Така, че всеки си преценява.

Най-полезният съвет

получих от един много голям пътешественик Юри от juriwaro.com – купих си спирали алетрин за палене в стаята нощем. Миришат приятно и пукнат комар не ме доближи. Е по предписание не трябва да се палят в затворено помещение и да се дишат, но за 20-тина дена оцелях и надишана, но пък неухапана. Аз си взех Райд от тук (внимание с преноса им, чупливи са). Според Юри ги има и на място.

Слънцезащита

Странно но факт (и в Сингапур бях удивена от този факт) на екватора не изгорях и не ми потрябва силна слънцезащита. Имах някакъв обикновен крем, среден фактор и кога мажех, кога не … никакви проблеми.

Дрехи и обувки

Дрехи – ако можех да накарам спътника ми да напише през какво мина докато пазаруваше за пътуването съм сигурна, че ще сте изумени, а всички шопинг маниаци засрамено ще си посипват главата с пепел пред подвизите и ентусиазма му 🙂 Аз обаче си имам

  • една раница,
  • N-броя неутрални на цвят тениски,
  • непромокаеми и спиращи вятъра тънко яке (парка) и
  • 2 панталона,
  • туристически обувки.

Всичко това, може би 1 анцунг, бельо и чорапи е предостатъчно. Абсолютно нищо специално не съм купувала за там.

Козметика

се купува малки разфасовки достатъчни за точно 2 или 3 седмици. Неща 2в1 иначе не обичам, но на път са много полезни и така винаги съм с раница под 10 кг и никога не съм усетила липса на нищо. А мъкна винаги и поне 4 книги с мен (blush).

Друг полезен багаж

Неща като аналгетици, мокри и сухи кърпички, фенерче и джобно ножче са по избор. Няма нужда от таблетки за пречистване на вода, освен ако не смятате да се губите в гората за по-дълго 😉 За газенето в гората обаче, доста полезни биха били едни гети – дали найлонови или текстилни – кой каквито намери. Без тях после чистенето на крачолите и обувките е дълъг и нечист процес 😉

Международните самолетни билети

както вече казах никога не взимайте директно от София. Проверете през Лондон, Франкфурт, Мадрид, Амстердам, Истанбул – в зависимост от това в коя посока се пътува. Пресен пример, за който се сещам – билет до Бангкок от София до там -> 1300 евро, от Истанбул -> 700 евро. Както и да идете до Истанбул (кола, автобус, влак или полет) няма да струва 600 евро. До Бурунди и от Руанда аз летях с етиопските авилинии (голяма са мизерия, ама и евтино) през Лондон, а до там също има много low cost полети.

Ми … май това е което се сещам. Ако някой има въпроси да пише и не се колебайте – Африка е континет, които трябва да се види 😉 Аааа за визите писах в раздел „Визов режим

Все пак ще добавя и съветите за вадене на визи и тук – бел.Ст.

Малко информация относно визите и начина на получаването им за Бурунди, Руанда, ДРКонго и Уганда:

  1. 1. Бурунди – получава се на границата/летището с/у 30$, ако сте за повече от 3 дни в страната или 20$, ако сте за по-малко от 3 дни.
  2. Руанда – трябва преварително издадена виза. Може да се получи онлайн: http://www.migration.gov.rw/singleform.php, но е само за еднократно влизане и струва 60$. Важи 15 дни.
    За всякаки други по-дългосрочни и най-важното по-евтини варианти се свържете с близко посолство в Европа – http://rwanda.visahq.com/embassy/.
    Не изискват лично подаване и получаване на документите, може да стане и по пощата ( валидно към зимата на 2010).
  3. Уганда – получава се на границата/летището и струва 50$. Валидна за 2 седмици.
  4. ДР Конго – получава се на границата/летището и теоритично струва 30$ едномесечна. В зависимост от това, кой точно граничен пункт ползвате може да струва и 50$. Избирайте по-големи такива и с по-голят поток туристи.

Автор: Меглена

Снимки от Африка:

21 коментара

сеп. 14 2010

С мерцедес из Африка (3): Отново Уганда

Продължаваме с африканското пътуване на Меглена. Започнахме с Бурунди, минахме през Руанда към Уганда. А сега ще разгледаме Уганда по-подробно

Приятно четене:

С мерцедес из Африка

Бурунди -> Уганда-> ДР Конго -> Руанда

Част 3: Уганда (продължение)

Втори ден в Уганда – както се разбра вече нямахме почти никаква сигурна представа какво ще правим по програма, тъй като тя беше сменена и объркана тотално. Предната вечер се бяхме разбрали, че ще тръгнем към националния парк „Queen Elizabeth”, по някакъв много красив и пасторален път, където ще видим защо

наричат тази част на Уганда „малката Швейцария”

Ако имаме все още шофьор – си мислех аз. Както и да е ставането беше ранно, имаше хладка вода и платена закуска. Почуствахме се прецакани – все пак закуските се предполагаше, че са включени, но нейсе … курорт е то за бели, трябва да ни пооскубят 😉

Национален парк Queen Elisabeth, Уганда

Национален парк Queen Elisabeth. На това му викат „Швейцария“ ;-)

Първата приятна изненада – шофьора дойде. Не беше благоволил да каже къде се е покрил предната вечер и защо изостави гида, но и гида го беше страх да пита. Усещаше се, че отношенията им не са равнопоставени, но проблема си го оставихме на тях. Не ни е работа да им се месим във вътрешно-ведомствените неуредици.

Потеглихме ние с широко отворени очи да зяпаме Швейцарията … сега аз с тях няма да споря, ама явно не са ходили до там. Гледките имаха малко или почти нищо общо с въпросната европейска държава. Леко хълмист терен, чаени плантации, тук-таме народ покрай пътя. Но пътяяя, о пътя! Камък не ми остана в бъбреците и пломба читава в устата. Прашен, изровен от коли и дъждове път, никога не асфалтиран и явно получил се на принципа на естествения подбор т.е. оттам са минавали най-много превозни средства и хора. Горкия мерцедес и той видя зор на места, но ни закара до парка без проблеми.

Паркът „Queen Elizabeth”

(заема около 2000 кв. км площ, приличаше ми доста на Крюгер парк (Южна Африка) – савана, покрита с храсти и треви, а не на досегашния по-хълмист ландшафт. Местните са си имали име за местността, но дошла кралицата по времето, когато Уганда била още английска колония и го кръстила на себе си … неее, не е нарцистично и нахално. По време на някоя от войните с Танзания доста животни били избити, но сега вече животинското разнообразие било относително възстановено. Това се потвърди след като само по пътя от вратата на парка до обособената с хотели и бунгала част, ни посрещнаха маймунки, антилопи и слонове. Нищо, че бях гледала тези видове предната година в Крюгер, винаги е вълнуващо, когато на живо минат покрай теб. Тъй като беше станало обед, решихме да си намерим стаите, да хапнем и пием по бира, че после ни чакаше разходка из езерото, за да наблюдаваме крокодили, хипопотами и бикове по бреговете им. Сафарито с кола беше за другия ден сутринта.

И тук вече нещата с настаняването ни ескалираха до степен, че не се стърпях. Около рецепцията имаше спретнати бунгалца, с обща баня верно, но тераски със столчета отпред, полянка с преминаващи животинки … идилия паркова. Ноооо, нас ни вкараха в нещо приличащо на изоставена казарма от соц. времената, стените бяха омазани с блажна боя и някакъв отровно зелен цвят. Явно я ползваха за склад на счупени мебели и временни нощувки на персонала. На нас ни бяха отделили по една стая – тип изпаднал хостел. Мухъл, ронеща се мазилка, изкъртени мебели и балатумен под, нечистен от дълги времена. Банята – потрисам се още при мисълта за нея, ще оставя снимките да говорят. Този път нарочно направих такива, за да спестя евентуално на други този „лукс”. Изхвърчах от стаята, явно и спътника ми не беше съгласен, че това е midrange-a, за който бяхме дали няколко хиляди $. Остро изразих недоволството си пред гида, а дори и шофьора беше втрещен от мястото където ни настаняват. Уви нищо не можеше да се направи – други места отдавна нямаше наоколо, а и самия гид не беше организатор, а само съпровождащ ни по време на пътуването. Бях яко запалила моторетката и казах, че при първа възможност искам да говоря с Кенеди. Решихме поне да се уверим, че има вода в банята, ако може и да е поне хладка. За голяма наша „изненада” … нямаше топла, а студената течеше на тънка струйка. Тъй като вече бях изнервена извикахме човека от рецепцията да ни покаже къде е обещаната топла вода. Тук се случи нещо, на което още се чудя как трябваше да реагирам. Човека пусна крана и оттам капнаха 3 капки (заклевам се и свидетел имам, 3 бяха) някаква вода, при което той каза – ето това е топлата вода :О Почти ми стана смешно, но и ми идваше и да го удуша със собствените си ръце, за наглостта да ни прави на идиоти. Казаха ни, че може да обиколим и другите бани из кампуса и ако си харесаме друга там да се къпем. Идейно нали … по хавлийка в 5ч. сутринта или 9ч. вечерта обикаляме да търсим баня с топла вода. Трябваше ми спешно ледена бира и цигара. Докато се разиграваше всичко това дойде време за разходката по езерото. Това всъщност са 2 езера (Едуард и Алберт) свързани с 1 канал (Казинга) и е огромна водна площ. Заехме перфектни места, новия ми Канон с 20х оптичен зуум свърщи чудесна работа и наснимах де що хипопотам, крокодил, слон, бивол или пиле видях 😀 Излишно е да казвам, че отсяването на снимки ми отне прилично много време.

Вечерта за умилостивяване на белите, гида реши да ни разходи в близкия 5* хотел, където очевадно стаите бяха по-добри, от нашите бърлоги. Не знам на какво разчиташе малкия, но определено не постигна желания резултат. Напушена и нервна, дори и след студения душ, си легнах някак си да спя, че утре ни чакаше ранно ставане за сафари.

Май съм казвала 5 не ми е любимия час за ставане, но в случая нямаше нищо по-хубаво от това да се измъкна от дупката, в която се наложи да пренощувам. Посивялата от мръсотия мрежа против комари, буквално ме задушаваше. Бърз студен душ, облечени и строени пред казармата да чакаме джипа и рейнджъра за сафари.

Поредна изненада (след време залагахме, просто какво ще е за дена, а не ще има ли издънка 😉 ) – то с джип било скъпо и затова ще си обикаляме с мерцедеса. И в Крюгер бях с кола, ама само 2 човека, а не 5. Плюс това спътника ми в Южна Африка не го беше страх да отвори прозореца на колата за снимка. А тук за голям късмет още в началото видяхме 2 лъвици и един мъжки да се прибират, но всички в колата освен нас двамата толкова ги беше страх дори и отдалече да отворят поне малко прозореца на колата, че снимки почти не станаха 🙁

Лъв на пътя – Уганда

Лъв на пътя

Сега вече подчертано се усети липсата на джип с отворен покрив и преминаващите покрай нас щастливци с такъв, само наливаха масло в огъня на яда ни. Оставащата част от обиколката видяхме доста антилопи и биволи. Едно солно езеро и едно вулканично. Не разбрах рейнджъра за какъв беше с нас – нито каза нещо интересно, нито ни заведе някъде на по-специално място. На връщане оказа се имало полза от него. Милата кола много отнесе из парка, но в крайна сметка дойде време за първата спукана гума. Шофьора момче богато и несвикнал да сменя сам гуми, веднага ги строи двамата с гида да сменят гумата. Да обаче страааах, на тази пътека сутринта видяхме лъвовете 😉

Мерцедес в Уганда

Поправка на спуканата гума

Леко ме досмеша честно казано, щото вече беше такъв пек и мор, че пукат лъв не очаквах да се разхожда по пътя, но те милите се оглеждаха като гърмяни зайци. От зор забравиха да подпрат колата и като я вдигнаха на крик за малко да я обърнат, че спътника подпираше и той. Но смениха я де и се прибрахме, напнахме и по колите към близкия град Касесе. Разбрахме, че ще спим там (за да не е и тази вечер в мухливите стаи в парка) и на сутринта ще тръгнем към Кибале парк да зяпаме шимпанзета в естествена среда. По пътя към града пресякохме и екватора 🙂 Имам снимка с единия крак в северното, с другия в южното полукълбо. Поне така си мисля де. Колко е точна линията за туристите, те си знаят.

Хотелът в

Касесе

ми се видя манна небесна – силен топъл душ и климатик!!! Какво му трябва на човек. Храната в ресторанта се бавеше с нормалните час-два, но пък беше неизменно вкусна. Бирите обаче идваха бързо и бяха студени. Очевидно същото се беше случило и на 2-ма бели на съседната маса, които чакайки храната така се бяха докарали с бири, че единия чак падна по гръб от стола са  Оказаха се поляци работещи в някакъв химически завод наблизо. По-късно вечерта ги видяхме заедно с млади местни момичета … Както и да е, пием си ние биричката на теферич в градината и се смеем на всичко каквото ни се случва и забелязваме, че идва гида и пак нещо кърши ръце отдалече. Викам си какво ли стана пък сега. Ми той Кенеди го бил помолил, да поиска от нас назаем 200$ или нещо подобно не помня вече. Мооооооляя?? Дни преди това му бяхме дали доста долари на ръка и отделно превода преди да дойдем. Защо са тия пари? Ами не им бил дал достатъчно на тръгване и сега нямали с какво да платят и нашия и техния хотел. Спътника ми категорично отказа да дава каквито и да било пари. Аз съм по-мека Мария, но дружно решихме да не даваме нищо докато не говорим лично с Кенеди. Доста трудно се свързахме с него по телефона, след като не успя да ни обясни защо не им прати пари по същата онази фирма, по която пратихме и ние, се съгласихме да платим хотелите, да си разгледаме шимпанзетата и част от по-следващия ден да изгубим в Кампала, за да се срещнем лично с него да ни върне парите.

В Касесе също така си записахме и по 2 диска африканска музика 😀 звукозаписните им магазини са нещо от рода на студията от ранните 90 в България, само дето вместо касетки използват дискове. Поснимахме малко грозноватия град и вонящия пазар, валя ни екваториален порой . После стабилно накисната от топлия силен душ заспах блаженно.

Следващият ден беше време за разходка в гората да търсим

шимпанзета в Кибале форест

На път видяхме и други интересни маймунки, но снимайки ги осъзнах, че батерията на апарата ми свърши. Така останахме само с апарата на спътника. Газенето в девствена гора да гониш михаля или иначе казано шимпанзета, не е лесно или пък чисто изживяване. Гази се в някаква каша от плодове, клони и изгнили листа. Ужасно влажно и топло е и всякакви насекоми летят и се навират къде ли не по устата, очите и ушите на хората. Водача ни се оказа печен тип и сравнително бързо за няма и 2ч. намерихме семейство шимпанзета да похапват смокини. Там смокините са доста високи дървета, а плодовете са твърди и не вкусни. На маймуните обаче си им харесват и те си хапваха над час време. А ние отдолу като гладни лисици дебнехме да снимаме повечко от тях. Неприятно е като те опикаят … на една женица и се случи и това. Както си седят нависоко по дърветата, така се и облекчават. Като душ, но по-различен 😛 Та наядоха си се животните и си тръгнаха по пътя, а с тях и ние поехме наобратно.

Шимпанзета - сираци, Уганда

Шимпанзета

Не знам от страх или от какво в Кибале ни настаниха в прекрасен парк, с вилички и една основна сграда. Сготвиха ни пре-вкусно и изобщо много ни хареса. Чак искахме да останем повечко. Там дори успях да проведа разговор с България. По принцип обхвата на GSM и роуминга на Мтел се оказаха трагични там … SMS-ите минаваха тук-таме, разговор? – почти абсурд. За сметка на това цената си е пресолена 😉

Явно си струваше пари местенцето, защото шофьора се наложи да ни поиска 100$ за бензин, които лично ни върна веднага на следващия ден от първата банка. Каза, че и той има да се разправя с Кенеди. То и ние това чакахме, та станахме рано на другия ден, че ни чакаше непредвидена отбивка в Кампала, за среща с гореспоменатия.

По пътя спукахме още една гума, но вече нямахме резервна гума, та се наложи лек престой с цел вулканизиране, до едно крайпътно … сборище да кажем. Там имаше храна, вулканизатор, магазини, бензиностанция, че и салон за красота дори. Всичко много далеч от европейските представи, но каквото можахме документирахме в снимки. Там хората много много не обичат да им се навират апарати в мизерийката и аз гледах да уважам това им желание.

Кампала е типичен,

горещ, прашен и неособено красив африкански град.

Най-големия в Уганда и трафика е типичен като за такъв. Увъртяхме се сериозно докато стигнем хотела, където имахме среща с Кенеди. Него още го нямаше и решихме да хапнем в ресторант-градината им. Беше пълно с туристи, имаше шотландско-угандийска сватба и някаква правителствена среща този ден. Намерихме една слънчева маса, поръчахме по една кола и за ядене. Тук е интересното – аз около 15 минути обсъждах със сервитьора какви омлети има, как искам омлет със зеленчуци и всякакви други подробности. Нищо, че са били английска колония, този явно е бил голям националист и почти не говореше езика на бившите си господари. След 40-тина минути идва и ми стоварва какво ? … пикантни пилешки крилца?!?!? Какво, по дяволите, е това?? Аз люто не ям и това изобщо не е омлет със зеленчуци. Нищо, овладявам се и питам – Аз какво си поръчах? Отсреща мълчание, вдигане на рамене и празен поглед. Не беше ли омлет? Отсреща … вдигане на рамене и същия поглед – амиии мадам … не иска ли да го яде това? Не иска!! Ама явно ще трябва, ако иска да яде изобщо. После ни излъга в сметката – още не съм сигурна умишлено или просто беше неумен. Наложи се да му я напишем и сметнем допълнително и така да си платим. По това време вече забелязваме шофьора (Моузес) да се кара с Кенеди на техния си език, ама караница си изглеждаше сериозна. Май не се разбраха и Кенеди се запъти към нас. Извади най-мазната си усмивка и ни пита как сме, добре ли сме. Рядко нагъл тип, дори не знам такива хора как живеят със себе си. Приятеля ми пътуващ с мен само това и чакаше и си казахме всичките претенции и как това не е професионално и отговарящо на парите си пътуване. Имаше оправдания – ама аз не ги познавам всичките хотели, вие искахте първо една стая, сега плащам за две (нагла лъжа, най-малкото защото аз платих и се разбрахме много преди да се знае, че ще идва и друг човек с мен). Аз лично психически не понасям подобен род разправии и само казахме, че си искаме парите и да няма издънки оттук нататък. То за второто обещавал, ама пари сега нямал … я пак ??? Жена му не му пратила и той самия нямал за хотел и спял в хостел, ето сега ще ви дам половината и след 2 дни ще се видим пак за останалата половина.

Уганда

Безсилни да спорим повече или да промени нещо се метнахме по колите, че ни чакаше път до

Джинджа на брега на езерото Виктория.

Пристигнахме доста късно там и отдавна се беше смрачило. Казаха, че ще ни заведат до стаите, но няма да светват лампи по коридорите до там, за да не привличали мухи .. хммм, добре. Самият хотел някога е бил голям лукс, сега е западнал второразреден хотел, който беше пълен с индийци. Оказа се, че собственикът е индиец и Джинджа е популярна дестинация за индийци, защото наблизо има мемориал на Махатма Ганди с част от прахта му. Съответно всичко миришеше на къри и липсващите светлини придаваха допълнително мрачен облик на мястото. Тръгнахме по коридора и тук вече психиката ми не издържа – все едно се движех в плътен, ама сериозно плътен коридор от насекоми, летяха и се лепяха по мен. Махах с ръце като вентилатор, а дори мисля и извиках леко. Това поуплаши и гида (Емануел) и човека от хотела. След като се промъкнеш в стаята си виждаш над 100 насекоми по стената си. Буквално бяха черни и стените и тавана. Тук бях сигурна, че нито спирали, нито мрежи, нито репеленти ще ме спасят. Опитаха се да ни убедят, че те тия не хапели, били езерни мухи, а не комари и че сега им бил сезона, все пак сме съвсем на брега на езерото. Я да ми се разкарат с тия езерни мухи, аз не съм сляпа имаше си и комари и то не малко. Полях се с репелент, обилно както никога досега в живота си. Тук е момента да споделя, че репелентите ми бяха супер специални и силни за тропически и екваториални гори, поръчвах ги от специален сайт за пътувания и така горяха кожата, та направо я смъкваха … какво остава комар да те доближи омазан с тази отрова. Въпреки това поисках да ми сменят стаята с някоя, която не гледа към езерото. Нямало такава за белите хора, а и я каква хубава гледка имало сутринта. А ако не доживея сутринта – нахапана и изгризана от комари аааа? 😉 Ами добре тогава казвам аз, има компютър на рецепцията и комари няма, аз там ще пренощувам. Тук вече и Емануел и Моузес се видяха в чудо и ни предложиха техните стаи. Били за персонала, вътрешни, без прозорец и не ремонтирани скоро. Първо ми беше малко неудобно да ги карам да спят в стая, в която аз твърдо отказвам, но после видях, че на тях наистина не им пука и с облекчение приех. Никога не съм се радвала така на смръдлива стая без прозорец, но пък и без нито един комар 😀 На другата сутрин нашите хора предоволни, че са спали в стая за туристите ни чакаха и ни се смееха. Как били оцелели цялата нощ без ухапвания и дори спали без мрежи. Склонна съм да се съглася, че имаше момент и на „бяла” параноя от наша страна, ноооо не съм расла в Африка и не искам малария (изчервявам се). Денят предвиждаше разходка по езерото Виктория и до извора на Нил. Поредното езеро в Африка – лодкаря беше досаден и просто го изключих и само се наслаждавах на ветреца и возенето. В един момент казват ето го и извора. Така ли? И къде е по-точно, че нещо ми се струва по средата на езерото сме. Показаха ни едно място, което леко бълбука водата и дефакто оттам се сменя и течението и типа вода по състав. Та извора на Нил не е нещо грандиозно или лесно забележими, но безспорно е там според маса народ учЕни. Мернахме и мемориала на Ганди, но не слязохме защото искали пари. Имах си аз да не искат.

После ни закараха до рибарско село – леелеее как смърдеше на развалена и сушена риба 🙁 Няколко стотин деца моментално увиснаха на ръцете ми и не ме пуснаха до края. Не разбрах защо точно на мен, а не и на спътника ?!? Явно щот съм русичка 😉 Но честно казано не бях в настроение и бързо си тръгнахме.

Деца, Уганда

Деца

После отидохме до един лагер откъдето се организират white water rafting групи по Нил. 5-та степен трудност реших, че не е за мен, която още нито един път не съм се пускала. А то и време нямало и не било предвидено в програмата. Та позяпахме, хапнахме рибка и хайде обратно към Ентебе.

Ентебе, казват, е „перлата на Африка”.

Градът е много близо до Кампала, но разликата е наистина голяма. Много по-чист, спретнат и тих град. На влизане в града обаче мерцедеса окончателно сдаде багажа и отказа да продължи. По-късно мисля казаха, че е било лагер, но сега милото возило просто беше окуцяло и не помръдваше. Тук на помощ дойде един от многото познати на Моузес, качи на джипа си и ни закара до хотела. Там щяхме да спим, после сутринта да ходим до някакъв остров със сиропиталище за шимпанзета, та чак следобед трябваше да пътуваме обратно към Кампала. До тогава щели да поправят колата. В Моузес вече имах вяра и спокойно прекарахме нощта в много приятни и чистички бунгалца със собствена баня и топла вода (усещате ли, че вече бях развила фобия към ледените душове в Африка 😛 ).

На другия ден, докато чакахме за лодката до острова хората са направили и малка, но много приятна зоологическа градина и билета за Нгамба (острова) включваше и нея. Та се разходихме там, защото Емануел ни беше закарал 2 часа по-рано с някакво евтино такси. Предполагам ранния час е имал връзка с цената. Дойде време, качихме се, раздадоха ни спасителни жилетки – за пръв път 😉 и потеглихме. Лодката беше скоростна и беше много приятно возене. Нгамба е 100% еко остров, дом за шимпанзета сираци или малтретирани животни. Отглеждат ги там и идеята е някога да се върнат обратно в природата. За сега няма върнати животни, но и проекта е млад. Бяхме там за храненето. Ние като вече видели шимпанзета в естествения им хабитат и на свобода гледахме малко отгоре на останалите туристи дето си мислеха, че виждат диви шимпанзета. Много сме отворени и видели разбираш ли 😉 Но в крайна сметка и ние снимахме доста и им се радвахме.

Връщайки се на брега, виждаме отдалече гида пак чупи китки. Какво става бе, Емануел? Амиии, таковата аз пари за такси нямам – ако искате да си ходим пеша или с такси-моторетки, но вие да платите. 3 км нанагорнище в жегата пеша, не мерси. А и време беше да опитаме и местния транспорт, стига с този мерцедес. Качихме се на три моторчета и за по долар на човек се прибрахме. Защо Кенеди пак ги беше оставил без пари едва ли някой можеше да отговори.

След малко дойде и Моузес с колата поправена и готова да продължим към Кампала за втора среща с „боса”. Бързичко стигнахме вече познатия ни хотел, пак чакахме да се появи господина. Този път кавгата с шофьора за малко не стигна до бой, зер пари за ремонта на колата не му се дават хич. На нас обясни как пак нямал пари имал само колкото да даде на Емануел за следващите дни, но нямало проблем ние след 2 дни сме щели да сме в Конго, в дома му и той там имал пари ще ни ги върне. Бях толкова уморена от лъжите му, че дори не се ядосах подобаващо. В Конго я камилата, я камиларя, но това е риска на „бизнеса” в Африка. Следващата новина ме разстрои много повече – вулкана бил още затворен за изкачвания. Властите казали, че е опасно, но наш’то момче бил връзкар голям в Гома и ако трябвало ще подкупи властите със собствени пари, но щял да ни качи. За съжаление нямах основание да му вярвам, но пък много исках да му повярвам и да е прав. Не можех да си представя, че ще стигна до там и няма да се кача да видя езерото с живата лава. Така и така нямаше как да знам какво ще се случи дори утре с това пътуване, просто отложих мислите за този вариант за по-нататък, когато му дойде времето.

Предвиждаше се спане в Кампала и следващия ден целия път до границата с Конго. След Ентебе нямах никакво желание да спя в този грозен горещ град, а и имахме няколко часа все още, които можехме да ползваме за път. Така щяхме и да облекчим пътуването после. Питахме Кенеди може ли да предложи читав хотел по пътя и той каза, а няма проблем по средата на пътя има един голям град, ще спите там, аз ще се обадя в хотела.

Градът беше Мбарара,

стигнахме по тъмно и описанието в гайда на Lonely Planet, не беше особено жизнерадостно. Улиците бяха тъмни, кални и негостоприемни, а в мотела, който уж Кенеди беше запазил не бяха и чували за нас … иначе изглеждаше прилично поне отвън. Малкия (гида) се зае да ни успокоява как ей сега ще намерим друго място, а бяхме и гладни вече. Намерихме, спор няма. В съседство имаше сграда с решетки, метална врата, малко прозорче с метална решетка на него и стърчаща отвсякъде арматура. Това беше нашето място за спане тази вечер. Стаята беше прилично голяма, дори нямам спомени за банята и водата обаче. Толкова съмнителни бяха и посетителите и мястото, че спътника ми спал с ножа си под ръка. За вечеря казаха, да не излизаме сами на улицата те щели да ни заведат някъде, само да се уредели и те с място за спане. А мерцедеса заключиха в двора на нашия пансион … така да се каже „безопасно” местенце изглеждаше да е Мбарара.

Мерцедес на пансион, Уганда

Мерцедес на пансион

Оцеляхме де, събудихме се живи и здрави и беше ред да поемем към кул(у)минацията на пътешествието Демократична Република Конго и вулканчето мииии. Там вече какъв филм беше 😉 Но за Конго отделно, че и без това стана дълго. Минах само с 2 части Уганда и надявам се не е била прекалено дълга втората.

Очаквайте продължението

Още снимки от това пътуване:


http://picasaweb.google.com/meglena/Uganda#


Автор: Меглена Атанасова

Снимки: авторът

Още снимки от Източна Африка:


31 коментара

сеп. 07 2010

С мерцедес из Африка (Бурунди -> Уганда-> ДР Конго -> Руанда) Част 2: Уганда (през Руанда)

Продължаваме с африканското пътуване на Меглена. Започнахме с Бурунди, а сега продължацаме към Руанда и Уганда. Приятно четене:

С мерцедес из Африка

Бурунди -> Уганда-> ДР Конго -> Руанда

Част 2: Уганда (през Руанда)

От Бурунди нататък вече нищо не беше както ние си представяхме и всеки ден трябваше да уточняваме и доутoчняваме какво по-точно следва, къде ще спим и какво ще правим през деня. За днешния 3-ти ден беше предвидено да минем в Руанда, да спим в Кигали (столицата) и да продължим към Уганда и езерото Буньони.

Пътя до границата с Руанда не ни предложи нищо ново и различно освен гледки на ниви по хълмовете и нескончаема върволица от хора покрай пътя. Самата граница е едно градче, разделено от 2 бариери. Беше доста оживено в посока Бурунди-Руанда и не толкова оживено в обратната. До сега и шофьора и гида (конгоанци) бяха казали, че най-хубаво е да се живее в Руанда ?!? Колко било сигурно и как полицията била на място и си вършела работата, имало бизнес… Абе за същото място дето преди 15 години се клаха ли говорим ?! После се сетих, че те самите идват от място дето още се колят и реших, че това е причината да се радват толкова на Руанда. На границата обаче започвах да се уверявам, че и на бурундчани (а сега де … така ли им се казва) май им харесва повече Руанда, отколкото собствената им китна, мирна и ужасно бедна страничка.

Добре дошли в Руанда

Руанда

Гидът ни – едно дребно и много оправно човече, което говореше с всички сякаш са стари познати, факта, че бяхме единствените бели хора и може би това, че минавахме с визи за 60$ ни даде полуестествено предимство пред цялата опашка.

3-те страни – Бурунди, Руанда и Конго – имат споразумение и гражданите им преминават безвизово границите, а в Уганда си ги „цакат” по 50$ и изобщо не се трогват на мили конгоански погледи, тип котарака от Шрек. От страна на Бурунди ни прегледаха паспортите, хартийките и квитанциите от летището (справка част 1-ва), записаха ни една тетрадка голям формат с карирани листове! 😀 и „Сбогом, Гергино”, еее Бурунди де. В този един момент забелязах и паспорта на гида – един парцалив лист голям формат, на който ръкописно беше написано нещо и му удряха печатите където сварят. На шофЕра паспорт като паспорт. Стана ми интересно и разпитах. Оказа се, че шофьора собствено е доста богатичък конгоанец, приятел на Кенеди и му прави услуга да ни вози с Мерцедеса си – хем и той да пообиколи, хем да му покрие недостига на коли, хем и някой $ никога не е излишен. Та затова той си има нормален паспорт, че работел из цяла Африка – телекомуникационен инженер. Гида обаче си е бедно момче от Гома (пограничен град в Конго) и това бил следвоенния му временен паспорт (ако ме питат мен и първия в живота му, щото там гражданска война си има бая отдавна). Та, за да си изкара постоянен паспорт трябвало да иде до столицата Киншаса, което става единствено и само със самолет и е на 5000 км от Гома. Друг път, през джунглата просто не съществува! Нито по суша, нито по вода. Тези полети не ги изпълнява никой друг освен местна авиокомпания (кой ли пък друг иска да лети и каца там) и струват майка си и баща си, дори и от моя гледна точка. Та той няма много шанс някога да си извади паспорт. А сега да видим ще се оплакваме ли от нашите процедури и опашки тук 😉

Руанда[

Руанда

Да се върна на границата. В м/уграничната зона си сменихме останалите парцали, наречени бурундски франкове за по-прилично изглеждащи руандски франкове ( и в Конго са познайте какво – конгоански франкове, бррр никаква фантазия значи, каквото останало след белгийци и французи това). И се запътваме към руандския граничен пункт. Тук гида ни започва да чупи ръце и се опитва да ни обясни нещо си за найлонови пликове и торби. Характера на комуникацията с него беше особена и не винаги го разбирахме от веднъж. Казвам особена, защото човека всячески се опитваше да ни угажда, но по-близко до рабополепно подмазване, отколкото да е професионално старание. Всяко нещо биваше завоалирано и казвано издалече, за да не разсърди евентуално белите хора. Отделно и английския му не беше изключително силен. Аз лично предпочитах начина, по който го правеше шофьора – директно и без увъртане си казваше нещата, както са. Ами така де. Та някак си с дружни усилия разбрахме, че в Руанда найлонови пликчета, торби, чували или каквото и де, не може да влезе. Да кажете нещо ?? Руанда!! И това с цел опазване на околната среда. По принцип напълно подкрепям идеята, обаче подребдата в раницата ми се крепеше изцяло да тези торбички и изобщо не бях подготвена да разопаковам и изхвърлям на граничния мост м/у двете държави. Решихме да се пробваме да видим ще минем ли метър.

С разпечатани ел. визи с бар кодове се наредихме чинно на опашка, дойде ни реда и О, чудо – на тази граница има компютър вместо тетрадка голям формат, с карирани листове. Четец за бар кода нямаше, ама след като ни взеха 60$ не се интересуваха много от хартийката ни. Тук печата в паспорта май имаше някакво значение, но за всеки случай си запазих всичката бумащина. Следваше митническа проверка и тъй като изобщо не беше трудно веднага попаднаха на найлончетата ми. Една лоша кака само посочи раницата с красноречив жест – това така няма да мине. Яснооо, май наистина имат право, че в Руанда няма 6-5 и полицията и службите си вършат работата. По всяка вероятност съм имала изразително нещастна физиономия, когато безропотно се запътих към раницата, та каката отпусна лицеви мускули и ме загледа една идея по-мило. Пита за колко дни сме в Руанда, аз и казах, че сме транзит за 1 вечер към Уганда. Заклех се да си пазя всичките найлончета като зеницата на очите и да не загубя нито едно в страната им и тя смигна: „Айде от мен да мине, минавайте”.

И така, честита ми мината първа сухопътна граница в Африка, навлизаме в

Руанда

Пейзажът като такъв по нищо не се различава от Бурунди, но все пак веднага след табелата “Welcome to Rwanda” се усеща някаква леко доловима разлика. Пътищата перфектни, много по-малко хора покрай пътя, повече автомобили и по-модерни колела. Имаше села, в който явно имаше ток. Чак леко се разочаровах от толкова много цивилизация. По обед спряхме в Бутаре (стара столица на Руанда) – красиво, подредено градче. Програмата предвиждаше спирка в националният музей. Аз срам, не срам си признавам, че не съм особенна музей- персона и шанса да се впечатля от поредния провинциален, африкански музей беше клоняща към нула. Обаче отпред имаше много красива градинка, беше идеалното място за почивка с цигара и бързо разхлаждане в климатизираната зала на музея. Та спряхме там, разгледахме експонатите – тук вече имаше малко повече артефакти от древността, възстановка на царска колиба от предколониалната епоха и малко по-нова история, но до около средата на 20-ти век. За геноцида си имаше отделен музей в Кигали, като към него май изпитвах по-голям интерес.

За обед седнахме в местна кръчма, прилична, а по местните стандарти пет звезди. Поръчахме си някак си и си изчакахме бирите и омлетите. Тук започнах да отбелязвам втора закономернсот – сервитьорите изобщо не винаги слушаха какво си поръчваме и още по-малко пък бързаха да ни донесат храната. Все пак за 2 омлета и 2 бири в празно заведение, не е съвсем нормално да се чака 1 час. Ма какво пък искам аз в тая жега по обед 😉

Руанда

Остатъка от деня премина в път към

Кигали

и надвечер бяхме там. На екватора както се сещате към 18:30-19ч. вече е сериозен сумрак и малко след това мрак. Повъртяхме се из града докато намерим хотела. Личеше си сериозния напън на държавата да превърне Кигали в красиво и подредено място, но за това повече в частта за Руанда.

По едно време пак започнахме да излизаме от града посока летището. Не, че държах да спя в центъра на шумната и жива нощем руандска столица, но пък се надявах да не сме и в притеснително, изглеждащите покрайнини. Е тя надеждата умирала последна, ама фактите са си факти. Свихме в един кален сокак и се отзовахме в един заден двор на мотела ни. То много било хубаво тук и сигурно. Направих се, че им вярвам и се съгласих да остана там за вечерта, но разликата с хотела на брега на Танганайка беше очеизвадна. Заведоха ни в стаите ( 2 отделни вече). По коридорите се разминахме с няколко съмнителни „бизнесмена”. Размерите на стаята бяха 1 на 2 метра и вратата се отваряше на половина заради гардероба заемащ, незаетата от леглото площ. Баня … абе да кажем имаше и дори ни увериха, че сутринта ще има топла вода. Чистотата на стаята … айде по-добре да не говорим за това. Май най-много ме зарадваха решетките на прозореца, че бяхме на първия етаж. След „изненадите” в Бурунди и масата пари, които изсипахме на Кенеди за midrange accommodation, започвах да набирам пара. Аз не съм претенциозна, но ако съм дала пари … най-мразя да ме правят на будала. Приела съм, че съм турист и ще бъде прецаквана, но малко по-елегантно моля ви се, ако обичате. Както и да е казахме си просто ще кажем, че следващия път не искаме да сме тук и ще е ОК.

Руанда

Хапнахме си анансите и мангото, които бяхме купили в Бурунди за жълти стотинки и по-хубаво манго никъде другаде не намерихме. Пихме по бира в заградения бар на мотела и се прибрахме да спим.

На сутринта разбира се топла вода нямаше, та се къпахме със студена, закусихме отново вкусно, пихме прекрасно кафе и хайде по колите.

Добре дошли в Уганда

Минаването на границата Руанда-Уганда

беше лесно и без проблем, на двете места има компютри, стана бързо и с/у нови 50$ получихме правото да влезем в Уганда. Казах вече, тук и конгоанците си платиха, колкото и да мятаха белтъци и метани на угандийските граничари.

Уганда е различна

от останалите 3 страни – единствена от тях английска колония, доста развита като производства и износ и най-голямата от всички останали.

Уганда

Уганда

Като по-известни събития там, повечето хора са чували за Иди Амин или по-НЕизвестен като:

„ Негово превъзходителство пожизненият президент фелдмаршал Хаджи доктор Иди Амин Дада, кавалер на „Кръста Виктория“, ордена „За заслуги“, „Военен кръст“, властелин на всички земни животни и всички морски риби, последният крал на Шотландия, победител на Британската империя в цяла Африка и Уганда, професор по география, ректор на университета „Макерере”

(реф. “The last king of Scotland”).

езеро Буньони, Уганда

Уганда

Далеч по-малко хора според мен са чували за все още живия и създаващ грижи на официалните власти Джозеф Кони. В резюме: води въоръжена борба в северна Уганда претендирайки, че иска да установи управление, основаващо се на десетте божи заповеди. Дълги години обаче действията на LRA (Lord Resistance Army) са насочени предимно срещу мирното население – грабежи, отвличания, палежи и др. Xиляди деца са отвличани и превръщани в бойци или роби. Преговори за мир има на определени интервали от време, водят се в джунглите или по суданската граница и всички са наясно, че нито са постоянни, нито Кони ще се предаде, тъй като той и някои негови командири се издирват от Международния трибунал в Хага за военни престъпления. От друга страна силно препоръчвам книгата на Матю Грийн „Магьосникът от Нил”. Дава абсолютно безпристрастно описание на Кони, армията и борбите му – все пак нищо не е само черно, дори и в сърцето на Африка. Но всичко това се случва далеч на север, а ние сме доста по-надолу в мирна и спокойна част от страната.

Уганда

Пътувайки от границата към

езерото Буньони

забелязваме, че е една идея по-бедно от Руанда, но не колкото Бурунди. Пътищата са зле, ( това е то да има тежкотоварен трафик) и езика вече е английски, а не френски 😉 Имаше огромни и ярко зелени чаени плантации – тук не ги бяха научили на следобедния чай със сладки, но пък в Англия си го пият и съответно имат нужда някой да произвежда и праща.

Самото езеро се оказа едно доста международно туристическо курортче. Имаше много англичани, плажове, лодки, градинки. Настаниха ни в симпатични бунгалца с изглед към езерото. Ток имаше тук таме до 20ч. после го спираха, че бяха на генератор. Казаха, че може би, евентуално и топла вода ще има в общата баня. А мрежата за комари над леглото ми имаше дупки, през които и слон щеше да влезе, камо ли комар 😉

Но мен това не ме тревожеше, по съвет на Юри Ворошанов (juriwaro.com) си имах спирали алетрин и спях спокойно като бебе. Това отново да мине към графа полезни съвети. Можете да си ги купите и носите от тук – спиралите на Райд, но внимайте с пренасянето чупливи са. Може и оттам да си купите, но след като се ориентирате от къде.

Екваторът в Уганда

Уганда

Имахме около час време да се настаним, да пием по един студен Nile (THE бирата за цялото пътуване) и да се поразходим, преди уговорената разходка с лодка по езерото. През това време успяхме да изгубим гида и шофьора. Докато се търсехме, спътника ми – наивно чадо европейско успя да спазари 2 „автентични пигмейски” маски от местния продавач на сувенири, че една и за мен 😀 Доста го майтапех после за „автентичните” маски, ама поне евтино ги взехме и за спомен от Уганда ми остана.

Общо взето навреме се намерихме, повозихме се на лодката. Красиво езеро, прехрана за цялата околоност – къде лодкари, къде рибари … всеки си намира как да оцелява. Мернахме отдалеч местния пазар както и най-различни други курорти по островчетата из езерото. Накратко това е приятно, спокойно, красиво и достатъчно европеизирано място, ако някой иска да иде в Африка, ама не съвсем Африка.

След разходката, гида сподели, че не знае къде е шофьора, а той трябвало да го кара в града, където ще спят те за по-евтино. Така и така имал време още, да ни разходи и до махалите над езерото. Речено – сторено. Като ни опна на един баир, той напред като младо яре, ние отзад като парни локомотиви, че и слънцето не беше още залязло. Зор, пот, мъка … по едно време наизскочиха една сюрия деца и едно малко по-голямо момченце. Радваха ни се, снимаха се с нас и бяха абсолютно първитe деца, които не си подхванаха от раз с „give me money”.

Има една книга на Дамбиса Мойо – “Dead Aid”, в която с икономически аргументи се казва, че колкото и милиарди да се изливат в Африка, нещата няма да се оправят, докато генерално не се даде работа, образование и развитие за тези хора. Простото наливане на пари, не води до съществена промяна. Та и аз съм поддръжник на тази теория, но пък от друга страна континента до толкова явно е свикнал с „помощта”, че белите се разглеждат единствено и само като същества длъжни да раздават долари.

Приятна изненада бяха тези деца. Оказаха се комуна за сираци, чиито родители са починали от СПИН и по-голямото момченце беше отговорника. За над 40 деца едно няма и 15 годишно дете и една жена, чийто мъж пък умираше от рак в същата тази комуна. Двора, в който живееха беше потресаващо място, кози и кокошки, ходеха в/у болния човек, дюшеците бяха в прахоляка и мръсотията, къщите бяха полусрутени … от уважение не снимах прекалено откровенната мизерия, но поснимах все пак доста и най-добре вижте снимките. Много ни се радваха милите, там бели хора не ходели, по-нагоре имаше някаква по-официална комуна дето и сувенирчета се опитаха да ни пробутат, но в тяхната къща не идвали много чужди хора. Искаха да ни пеят и танцуват, включиха и нас в танците. Решихме за благодарност да им дадем пари или да им купим каквото искат от пазара. Избраха си да им купим продукти. Така имахме и шанса да идем с тях на местния пазар за сапун, брашно, захар и царевица. После искахме да им купим и по нещо сладко, та отидохме до супермаркета за местни 😀 Мястото представляваше абсолютно тъмна като в рог, кирпичена къща, която имаше вътрешен и външен щанд и двата с телено-дървена решетка. Децата казаха да влезем да видим вътре. Викам си какво пък ще гледаме толкова вътре, то нищо няма в тая тъмница. Такааа лиии 😉 В голяма грешка бях – вътре имаше 10-тина човека, около една маса и пиеха нещо като боза от общи метални канчета. Бира било, бананова. Молех се с всички сили, само да не ми предложат да я опитам … чак толкова непретенциозна не съм … Слава богу или им се свидеше или не се сетиха, ама ми се размина това „удоволствие”. Позволиха ни да ги снимаме, радваха се и викаха като малки деца на светкавицата, но въпреки всичко излъчваха някакво достойнство докато позираха.

Уганда

Беше вече късно и решихме да се прибираме да хапнем и да пиинем по още един Nile. Тук гида каза, че все още няма ни вест, ни кост от шофьора и не знае какво ще стане утре, но ние да не се тревожим … дааа бе успокоително звучи нали, да останем и без транспорт сега. А и ако можело да му приберем документите и парите при нас, че той щял да спи при приятели уж, ама за всеки случай. Какви приятели, какви 5 лева ?!? Честно не знам в коя нива или кой бардак спа милия, ама ми стана жал за него.

Така завърши първия ни изпълнен с емоции ден в Уганда. Добре де, с леден душ завърши, но това са подробности 🙂 Страната май ми допадаше.

Мисля да завърша с това първата половина на частта за Уганда, за да не ви досадя мноого силно. Пък скоро и част 2 ще допиша, а кой знае може и 3 да излязат.

Очаквайте продължението

Още снимки от това пътуване:

http://picasaweb.google.com/meglena/Rwanda#

http://picasaweb.google.com/meglena/Uganda#


Автор: Меглена Атанасова

Снимки: авторът

Още снимки от Източна Африка:

13 коментара

Switch to mobile version