Йордания (2): Петра и пустинята Вади Рум
Продължаваме с пътуването на Емилия из Сирия и Йордания – предишния път през Дамаск стигнахме Аман, а днес ще продължим към Петра, пустинята Уади Рум и Акаба на Червено море. Приятно четене: Йордания част...
Етикети: Уади Рам
Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (5):Йордания
Продължаваме с пета част на разказа на Роси за пътешествието ѝ из Близкия Изток. Досега бяхме в Диарбекир, Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа в Турция, в началото на трета част ни отведе в град Алепо в Сирия, после минахме през Дейр Еззор на река Ефрат, съвсем близо до границата с Ирак, а за последно бяхме в Палмира и Дамаск
Днес продължаваме с Йордания – Аман, Петра, Мъртво море и всичко край пътя 🙂
Приятно четене:
Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан
Пътешествие без кола
част пета
Йордания: От Аман до Мадаба
За Йордания е писано доста, а Петра е разказана в такива подробности, че въобще не смятам да преговарям известните факти. Ще се постарая обаче да дам повече подробности за възможностите сами да си организирате пътуване до и вътре в страната, особено ако по някаква случайност се окажете преди това в Дамаск, какъвто беше нашият случай.
Южната автогара на Дамаск, от която тръгват превозите за Йордания и Ливан е доста далече от центъра, но цената на таксито е три долара към февруари-март 2011 г. Още на входа ще чуете мнозина да викат с цяло гърло „Амаааан” или „Бейруууут”. Това са шофьорите на така наречените „споделени” таксита, които ви спестяват дългото чакане по границите, което с автобусите не се получава. Колите са нови, чисти, спират за кафе и неотложни нужди. Шофьорите са опитни и знаят към кое гише да ви насочат, а това отменя лутането по граничните пунктове. Мястото в кола от Дамаск до Аман струваше към 14 долара и малко. Местата са четири. Ако искате да не плащате за останалите – чакате още пътници, ако искате да си пътувате сами – плащате всички места и тръгвате на момента. При излизането от Сирия платихме по 10 долара изходна такса. На йорданската граница нямаше никакви усложнения, визата ни беше положена още в България, така че само ни пожелаха приятен престой в кралството и ни пуснаха да вървим. Три часа и половина след тръгването от Дамаск влязохме в Аман.
Аман
Градът създава впечатление, че е по-многолюден отколкото е в действителност, защото повечето аманци очевидно предпочитат да живеят във фамилни къщи или в не много високи кооперации. Всичкото това, пръснато върху множество хълмове, създава впечатление за пренаселеност.
Всъщност Аман е почти колкото София по население. Слязохме от колата и взехме такси с молба към шофьора да ни закара до някой добър хотел. При изкачването нагоре искат по 5 JD /разбирай евро/. Шофьорът отказа да слезе до даунтауна – стария град, защото имало протест и движението било ограничено. По тази причина, без да му мислим много, взехме първия възможен хотел, намиращ се някъде над стария град. Човекът на рецепцията се оказа дружелюбен, приказлив, майтапчия. Погледна си часовника и каза, че след 15:00 ще можем да слезем без проблем. Протестът всъщност не бил точно протест, а поздравления към краля в прозореца между две празнични молитви – между 12:00 и 15:00. Освежихме се, побъбрихме още малко с новия си познат, той ни обясни как да отидем до автогарата, от която тръгват автобусите на JETT за Петра. За наша радост JETT-ът беше наблизо – някакви 10-15 минути ходене от хотела. Купихме билети за сутрешното пътуване срещу 8 JD на калпак (автобусът е само един на ден и тръгва в 6:30 сутринта, което ме подсети, че от София до Рилския манастир автобусът е също един на ден…). Докато търсехме място за хапване, попаднахме на голяма и внушителна сграда, която се оказа хранителница на документите на Шариатския съд. Че бедуините имат разрешение да се съдят по своите си закони – това го знам, но че на йорданците се предлага възможност да се съдят и според Шариата – виж, това не го знаех. Всъщност, не знаех също, че въпреки всеизвестната им образованост, тук момичетата и момчетата учат в отделни училища след 10-тата си година. В това отношение Сирия, Ливан и Емиратите (не зная дали всички Емирати) са доста по-модерни, признавам.
Намерихме ресторантче и обядвахме много вкусно и за изненадващо малко като за Йордания пари – само за седем JD. Къщите в модерния град бяха хубави – бели, спретнати, с вече цъфнали храсти и дръвчета отпред.
Хубави къщи в новия град
Точно в 15:00 излязохме от ресторанта и взехме такси за стария град. И този шофьор беше услужлив, не говореше английски, но всеотдайно искаше да ни покаже красотите на града, въртеше дясната си ръка и казваше нещо като „куло, куло” или „гуло, гуло” (вероятно със значение „докато се въртим, ще ви показвам града”), спираше за да огледаме, дори се опита да ни вкара в крепостта за една панорамна снимка! Този номер не сполучи, охранителят ни погна и посочи касата за билети. Шофьорът сви рамене извинително, „направих каквото можах”. Продължихме. Слизането си го биваше, преди да се шмугнем в ниското, кой? – шофьорът, естествено, посочи къде е най-добре да застанем, за да се полюбуваме на римския амфитеатър.
Амфитеатърът в Аман
После ни остави пред една затворена за ремонт улица и поиска 3 JD – таксата за слизане с такси надолу. Старият град нещо не ме вдъхнови. Не само заради ремонтите и многото народ, изсипан на кило там, имаше нещо друго…
Ремонт по улиците в стария град
Навсякъде около нас се оказа битак, продаваха се евтини дрехи и обувки, втора ръка вещи и такива невероятни неща като половин буркан лютеница (освен, ако това не беше храната на продавача) или скъсани обувки. Стоките бяха подредени и по сергии, и по платнища, опънати по тротоарите и улиците. Петък, почивен ден, минути след протеста.
Аман, битак в петък
Аман, битакът в петък
Малкото жени, които срещнахме, бяха облечени в консервативно облекло. И те, и мъжете ми отправяха дълги погледи, толкова дълги, че даже се извръщаха при разминаването да ме огледат и отзад. Не можех да разчета тези погледи – дали означаваха упрек, дали любопитство, дали нещо друго. Скоро това започна да ми дотяга и почувствах дискомфорт, ходенето ми дотежа, краката ми се отлепваха все по-трудно. Решихме да потърсим спасение в някое кафене, но… познайте дали видяхме такова нещо по целия булевард? Нищо! А може би не знаехме къде да гледаме или да влезем?! Сградите от двете страни бяха оформени с тесни островърхи арки в основата си, ситно-ситно разположени една до друга, образуващи пасажи. Достигнахме до битака за мебели и решихме да прекратим разходката. Първото такси беше наше – 5JD, защото ще се качваме нагоре. Шофьорът намаляваше скоростта пред важни сгради като едната, а после другата къща на краля, пред новите хотели и модерните сгради. В хотела ми беше по-добре, направихме срещата с местните каучсърфъри при нас – около маса с чай. Младежите бяха симпатични, И ТЕ живееха с родителите си. Казвам и те, защото в източните страни младежите и девойките живеят с родителите си докато не се задомят. Изключения са възможни само в случай, че учат или работят извън дома. Иначе е… невъзможно, неприето, срамно. Въодушевените младежи обявиха, че животът бил в стария град, там били най-хубавите кафенета. Промърморихме нещо, че не сме се натъкнали на нито едно кафене. Започна едно писане, пишеха се имената на най-готините места. Познайте колко? Две – Jafra и Balat Al-Rashid. Във второто кафене не е прието да влизат жени, дори и да са чужденки. Остана първото. Е на това му се казва разнообразие! Все си мислех дали е възможно да е точно така или нещо пропускаме и ние, и местните. Питахме ги шеговито дали големият град не им осигурява поне малко анонимност, малко да разпуснат… Отговорът беше като парен чук: „Семействата ни са големи – средно по 1000 души сме в една рода. Все някой ще те види, ако не е от родата, то познат на някой от родата… Така че анонимност не може да има, животът е традиционен.”
Петра
Към Петра отпътувахме по разписание и пристигнахме там преди 10:00. Следвайки съветите на една луда тиква – моя приятелка пътешественичка, взехме такси до хотел Sab’a в селото Уади Муса. Твърди три JD, в Петра пазарлъци е трудно да се правят. Хотелът e бекпекърски, чист, с всички базисни удобства, държи го англичанка – сладка, чевръста, много информирана и подкрепяща. Срещу 18 евро успяхме да вземем стая със закуска. Англичанката предлагаше Wi-fi, пихме и един чай от личното й чайниче за кратко поемане на дъх преди впускането в приключения. И още нещо, приготвяше прекрасен пакет с храна и вода за изпът само срещу 3,50 JD. Защото в «обекта» цените са повече от солени! В 11:00 вече бяхме закупили входните билети – 50 JD за един ден.
Приключението започна. Съгласна съм с всички, които се оплакват от недостиг на време за разглеждане на Петра. Времето се съкращава значително от спирането за снимки, а лакомията да не се пропусне нещо е голяма. Предимство на индивидуалното посещение е, че все пак не сте пленници на забързано разписание. Правите разходката колкото можете и както искате. Ние предпочетохме да се движим само и единствено пеша. Бедуините, които предлагат магарета, камили и файтони, които наричат „такси”, „такси с еркъндишън” и прочие простотии, не са нахални. Всеки от тях ще ви каже „помислете си пак” или „ако размислите, ще се видим”, или „следващия път”… Впечатляваше не само природата, сред която набатеите са изградили чудния си град. Обектът се поддържа в идеална форма, на всеки 200-300 метра ще видите служител, който замита животинските фъшкии и дребните боклучета. Места за почивка са организирани навсякъде – от прости пейки до ресторанти. Няма шанс да се преуморите чак толкова много, не е страшно.
По павирания път през сика (каньона)
Някои вече се връщат
Дали пък думата сук, която означава „закрит пазар” не е свързана по някакъв начин с тукашната дума сик – каньон? Още докато преминавахме през „антрето” си дадох сметка за следното. Когато се говори за Петра, обикновено се акцентира върху куртурно-историческото минало на града. Когато се говори за Кападокия, се акцентира върху природните феномени. Предлагам да разменим определенията или просто да разглеждаме и двата обекта и като природни феномени, и като исторически важни обекти. Това е личното ми предложение. Защото за мен Петра е преди всичко природа – природа, която набатеите са опитомили с много пари и интелект. Очевидно прагматични, те не са се гнусили да ползват разнообразни стилове в архитектурата – египетски, източни, римски, елински. Петра е възможна като феномен само, ако се разглежда в тотална симбиоза с фантастичния естествен декор – нещо като красив мъх или дантелен лишей върху извънредно екзотично дърво. Това в моите представи я доближава до известните троглодитски селища и култури, между които Кападокия е на първо място. Останалото се дължи на богатството, придобито водата и от търговците, пренасящи подправки и парфюми от Арабия за останалия свят или внасящи нещо от останалия свят в Арабия.
съкровищницата
Цветовете на скалите са неземни
амфитеатърът
Всичките тези мисли и играта на цветовете предопределиха един от важните ни ходове. Там където повечето туристи се отклоняват вдясно, за да достигнат до манастира, ние тръгнахме вляво, за да разгледаме скалните бедуински жилища.
Тук очевидно може да се преспи
Поглед към пещерите на бедуините
Именно там изпитах онази наслада от шеметната височина и човешкото присъствие, което деликатно се вписва в пейзажа и изглежда някак си органично… Там се случи така, че всеки от нас потърси своето кътче за съзерцание и душевна отмора. Седнах си на „тавана” на една пещера, очевидно отдавна необитавана, и повярвайте ми, не си мислех за историята, не си преговарях имената на 14-те пророци, които по един или друг повод са свързани с Йордания. Като казах „пророци”, та се замислих за бедното си религиозно възпитание. Защото, честна дума, фактът, че само в Йордания са се подвизавали 14 от тях, ме смути. Да крачиш смело из източните земи изисква надеждни познания както по подхванатата тема, така и по история въобще. Тайничко направих справка и забелязах, че в Корана са споменати 25 пророци, но общо според исляма на човечеството са били изпратени 124 000 пророци и 350 пратеници. Давайки си сметка, че цялото ми знание е преди всичко емпирично и доста накъсано, именно тук се отказах да следвам нишката, известна само на подготвените, а аз прехвърлих мислите си върху Али Баба и „Сезам, отвори се!”. Почувствах сетивата си изострени за шумове, аромати, потрепванията на песъчинките и листата на дивите лалета, които растяха наоколо, за… чудеса.
Тук ще си позволя още едно отклонение, което се появи на бял свят благодарение на огромния ми инат по време на самото писане на този пътепис. Ето за какво говоря. Във всички брошури и дипляни за Петра и Уади Рум се среща наименование на племето Thamud и Thamudic надписи (особено в Уади Рум). Не казвам, че имената на другите изброени племена, живели и творили преди или заедно с набатеите, ми звучат близко и познато като на първи братовчеди. Само че тези Thamud-и с нещо ми грабнаха вниманието и се запънах да ги проверявам, ама на български, не на чужди езици. Чичо Гуугъл започна да ме порицава и да ме упреква в неграмотност като ми изтикваше на преден план Талмуд-а. Пак превключих на ябанджийски езици и така попаднах на наименование на този „изчезнал народ”, записано от гръцките историци като „тамудеи”. Пробвах се отново и о! късмет, появи се хубаво преводно материалче на чист български език за „погубения народ” тамудеи или самудяни. Ще попитате защо пък се зарових с такава упоритост в това издирване? Защото много често когато гуугълна някое място или тема, първо гледам изображенията, а после поглеждам в мрежата. Зад много от изображенията стоят интересни статии, които по една или друга причина не се появяват в първите страници на „текстовото” търсене в мрежата. И като цъкнах „тамудеи” или “Thamud” + изображения се появиха картинки с гробници и къщи досущ като тези в Петраааа. Ха сега, де! Кой пръв, кой след него? Набатеите или тамудяните? И ето какво открих, може да е интересно за тези, които се интересуват от обекти в списъка на ЮНЕСКО, а още повече за онези, които ще получат виза за Саудитска Арабия. През 2008 г. ЮНЕСКО вписва обект от Саудитска Арабия, намиращ се в Ал-Хижр (Al-Hijr) или (Madâin Sâlih), в който са открити пещерни домове, надписи и 111 гробници, построени от познатите ни набатеи. Според други източници постройките са дело на тамудяните, обитавали южен Йемен и Централана Арабия, коренни жители на Ал-Хижр. „Братовчедите” им набатеи потвърждават, че били отлични каменоделци. Бедуините пък в йорданските пустини ще ви разкажат поверително, че всичко важно идва от… Йемен. При изключително любопитство може да се разходим и до Етиопия, но това ще стане друг път.
Нека сравним „къщичка” от Петра (моя снимка) с „къщичка” от Ал-Хижр (чужда снимка, откриваема с още много други на този адрес):
http://www.zubeyr-kureemun.com/SaudiArabia/PhotoGalleryOfMadainSaleh.htm
постройка в Петра, Йордания(ляво) постройка в Ал-Хижр, Саудитска Арабия(дясно)
Приличат си, нали? Жалко, че за Саудитска Арабия не мога да взема виза…
Около 30-ина бедуински семейства все още обитават пещерите около Петра. Някои живеят като дядото в тази „къща”, който ни покани за чаша чай, т.е имат елекричество и сателитни чинии, други живеят както преди векове – с вощениците и газените лампи, без удобствата на цивилизацията.
Модерната къща на дядо бедуин
Програмата ни в Йордания беше в стил „както дойде”, но вече знаех, че ще търсим начин да посетим пустинята Уади Рум утре. Ето как точно се случи това.
Уади Рум
Основният проблем не е в желанието, а в транспорта. Има много ранен автобус от Уади Муса до Уади Рум, но не беше ясно дали и кога този автобус може да ви върне обратно. Очевидно в тази страна идеята е да се насърчава наемането на коли или на таксита. Такси в едната посока (разстоянието е около 120 км) е 30 JD; в двете посоки – 50 JD с включен престой. Официалната процедура изисква да преминете през посетителския център на пустинята-резерват, да заплатите по 5 JD вход и да решите какво ще правите. Ако искате да се повозите с лицензиран 4X4 за 2, 3 или 5 часа, трябва да сте готови да платите по 15 до 20 JD на час.
При нас събитията протекоха по-различно, малко сходно с тези в сирийската Палмира. Звъннахме на един от шофьорите, с които се бяхме запознали предния ден в Петра. Той играеше „неофициално” такси с личната си кола. Бедуин от съседно село. Направи ни оферта от 60 JD за всичко – пътуване в двете посоки и два часа разходка в пустинята. Имаше нещо съмнително в предложението, твърде съблазнително изглеждаше, за да е вярно, но ние все пак му звъннахме в 8:30. В 9:00 той дойде полу-събуден заради парти, което явно беше продължило до сутринта. Излизайки от селото Уади Муса, той спря за кафе пред един голям магазин за сувенири. После седна зад една маса с множество купички върху нея и ни демонстрира как се пълнят шишенца с пустинен пясък, как се моделира камила, цвете, шарка. С едни телчета, много специална работа. Преброих девет цвята пясък.
След тази демонстрация ние нивно решихме, че това е работното му място, но той отрече. На въпроса ни какво работи той простичко отговори: „всичко”. След още няколко километра пак спряхме. Този път при „мамммма”. Старата бедуинка изглеждаше внушително, а сестрата, която се появи отнякъде, с гордост ме разведе из стопанството и ми показа зайците, патките и козите, насажденията… Подарих на мамммма една българска роза, а на момичето – един хубав бележник. След кратка суматоха в ръцете ми беше тикнат бедуински парфюм, не питайте как мирише… Всичко бедуинско е силно – и миризмите, и вкусовете – джинджифилови сладки, от които небцето ви ще закрещи, подправки, чудесии. Бях трогната от подаръка, накара ме да се замисля до каква степен жестът към някого изисква реципрочност и за скоростта, с която се отвръща на удара.
Най-после тръгнахме към пустинята. След зверско каране дойде и отбивката от основния път. Според картата, която разучавах, в края на асфалтовия път трябваше да е посетителският център. Само че ние не стигнахме до него. Спряхме, за да снимаме влак, натоварен с фосфати (Йордания притежава значителни запаси) и след минутка се паркирахме пред нещо като магазин-кафене-офис. Появи се собственикът, очевидно приятел на нашето момче. Той се представи с достойнство, обясни ни колко струват разходките. Ние погледнахме въпросително купонджията, беше ни обещал разходка срещу поисканите 60 JD. Двамата нещо си поговориха по бедуински, после нашият човек каза да се прехвърлим във возилото на новия персонаж, той щял да му плати за разходката с половината от нашите пари. Разбрахме, че ще пътуваме „извън” официалностите, въпросът беше дали щяхме да видим онова, което виждаха „официалните” туристи. Оооо, даааа, може би даже и повече! Екскурзията се проточи към три часа, а водачът ни се забавляваше повече и от нас. Щяхме да научим много неща за живота на камилите и бедуините, за водоснабдяването, за Лорънс Арабски, музиката, живота, радостите на хората, свързани с пустинята. Скитахме в западната част на областта.
Разходката започна по бялото дъно на едно солено езеро, което в кратките дъждовни периоди се превръщало в истинско езеро. Появиха се и първите дюни – розови, а до тях жълтеникави, а по-надолу бели, а някъде в далечината – планини в цвят бордо.
Първите дюни в живота ми
Започнах да се досещам откъде идва пясъкът в шишенцата-сувенири. Бедуинът свиреше на кавал и си пееше през повечето време, не можеше да му се отрече нито чар, нито знания за природата и историята на района, нито волна нагласа към живота. Преминахме през останките от някогашния декор за заснемането на филма за Лорънс Арабски.
Тук е сниман филмът „Лорънс Арабски” през 1962 г.
По време на тригодишните снимки загинали около 440 от местните статисти – злополуки с животни, каскади, масови сцени, ухапвания от змии, други причини от кинаджийско естество от онова време. (Повече от 15 години в пустинята нямало инциденти със змии, хората били изгонили всичко живо от пустинята.) В тази британска продукция от 1962 година главната роля се изпълнява от Питър О’Туул. Лорънс Арабски е такъв символ за националноосвободителното движение на арабския свят срещу Османската империя, какъвто е поетът Байрон за гръцкото националноосвободително движение почти век по-рано.
Усетили, че разполагаме с добър познавач на района, попитахме защо камилите плюят. „Плюят само мъжките в периода да размножаване, така излъчват феромони. А този период е именно сега – месец февруари. Женските пък ядат една определена трева, която расте с бързи темпове само три седмици. Мъжкарите не я докосват. Ще ви я покажа.” Това научихме за камилите. Скоро видяхме и тревата.
Трева за женските камили
После спряхме при един от 13-те кладенци в тази част на пустинята, в които бедуините събират дъждовната вода чрез вековни съоръжения – издълбани улеи в скалите. Един кладенец обслужвал около 200 семейства, а в тези околности, т.е. в скалните пещери, живеят около 1000 семейства. На това място срещнахме западни туристи, очевидно не много доволни от факта, че трябва отново да се качат в откритата каросерия на джипа. Защото си беше хладничко, пък и вятърът беше доста силен. Е, ние пък се возим вътре, добре защитени.
Кладенец и съоръжение за събиране на дъждовната вода
Скоро подминахме скала с издълбани графити вероятно указващи пътя на керваните; после преминахме през голяма „порта”, през невероятни скални образувания, наречени с атрактивни имена като „Титаник” и пр. (Лошото ми самочувствие на фотограф ме накара да гледам чуждите снимки в гуугълските „изображения”, та по този повод открих едни такива подобни форми и „порти” в Либия – в планината Акакус, част от Сахара. Сто на сто има и другаде, свят широк.)
Спряхме да навестим две бедуинчета, които клечаха около огнище с чайниче и наглеждаха няколко камили.
Бедуинчета, очакващи мераклии да пояздят камили
Една от портите
Прекарахме добре, подарихме на децата снаксове от нашите пакети, после продължихме. След още малко каране през чудати пясъци и скали достигнахме до бедуинска палатка – братовчед на водача имал тук „магазин”.
Бедуинска палатка и „магазин”
Палаткта беше опъната срещу скали, на които видях древни рисунки, указващи пътя на керваните – две човешки фигури, между които имаше по-дребен добитък и камила в края на „уравнението”.
Част от скалната рисунка
Пихме чай с братовчеда, той ми поднесе чашата и нещо, в което димеше тамян. Каза, че сме били първите хора, които минавали през магазина му в последните три дни. По някое време вяло се опита да предложи на Емо бедуинска куфия, Емо вяло отказа, после всички дружно продължихме чаепиенето.
Изпращат ни, всичко приключи.
Времето минаваше неусетно. Разбрах, че уговорените за разходка часове бяха отминали отдавна, това ме накара да се чувствам зле. Не заради евентуалната необходимост от доплащане, а заради прекалената ограниченост на това преживяване.
Йордания е скъпа дестинация,
но ако човек успее да се организира добре, струва си да направи поне три дни в Петра и седмица в пустинята. Всичко друго е само мимолетно докосване, от което в главата ви ще останат ярки образи, но истинското потапяне в тази природа и знаците на историята не може да се случи за няколко часа. Само едно НО, което не трябва да пропускам. Очевидци твърдят, че пустинята вече не била тихо място за медитация поради набиращите сила бедуински нощни партита. Впрочем, такова е положението и около сирийската Палмира, но това пък може да е атрактивно за купонджиите, кой знае?
Водачът ни очевидно се забавляваше с разходката. Пристигнахме до мястото му, пихме кафе, получихме сувенири и пътеводители. Сподели (очевидно искрено), че ние сме му много по-интересни от западните европейци, защото до ден днешен нито един българин не е преспивал в палатковия му лагер в „официалната” част на резервата. Така де, ние да сме посланици на неговото дело в страната ни… Уредиха сметките с нашия шофьор, нито намек за някакво доплащане. Това не му попречи да ни поиска бакшиш в края на пътуването. Трябва да сте готови за това изпитание в Йордания – всеки и навсякъде очаква да „добавите” нещо извън твърдо уговорената цена на услугата.
Прибрахме се в Уади Муса доста уморени и с глави пълни с вятър и невероятни картинки. Срещнахме се с двама братовчеди от каучсърфинга –бедуини. Срещу нашите подаръци получихме съответно: парфюм за мустаците на Емо – „само по една малка капка сутрин” и огромна кутия със сладкиши за мен. Договорихме и шофьор-гид за утрешния ден. С него щяхме да преминем през Кралския път до Аман срещу 70 JD.
Кралският път
Тръгнахме в 8:30 и приключихме обиколката към 15:00 часа. Поради решението да видим замъка Шобак, а не Керак, променихме маршрута и направихме ето това:
Шобак – Дана – Мъртво море – планината Небо – Мадаба – Аман.
Не знаех, че борецът срещу кръстоносците Саладин, е достигнал до тези земи. Превзел е
крепостта Шобак
през системата за водоснабдяване. Всъщност поехме към Шобак, защото според тукашните хора тази крепост била в по-добро състояние от Керак. Гледката към и от крепостта е изумителна, както впрочем е прекрасен целият път, през който минахме. Според водача ни в селото имало хубав и евтин хотел.
Крепостта на кръстоносците Шобак
Крепостта, видяна отдалече
След Шобак тръгнахме към
Дана,
без да влизаме в самия град-резерват. Спряхме за панорамна снимка, вятърът не ни остави извън колата дълго, така че продължихме.
Дана
При Ат-Тафила (At-Tafila) се отклонихме в посока
Мъртво море
и пътувахме през едни планини и урви, каквито само в Крит сме преминавали. В момента, в който се спуснахме на равното, зърнахме полетата с домати и банани. Толкова домати не бях виждала от бригадирските си години – в камиони, в касетки, разпилени по пътя… Топло, даже знойно. Денят е 28 февруари.
Спряхме да снимаме Мъртво море на мястото, където всички го правят – под „вкаменената” жена на Лот.
Мъртво море
Попитах шофьора какво би станало, ако реша някак си да сляза до морето, само да го докосна. Той не се поколеба с отговора: „Забранено е. Има сензори за движение и веднага ще дойде гранична полиция. Единственото място за контакт с горчиво-соленото море е ясно обозначено”. По принцип не сме големите кандидати за телесни и особено кожни експерименти, така че не проявихме интерес към къпането и подминахме комплекса, през който е единствено възможно да се влезе. Продължихме към планината Небо, където заварихме грандиозна реконструкция и разширяване на храма и целия комплекс. Смрачаваше се заради облаци и единственото, което успяхме да зърнем от височината на Мойсей, беше Мъртво море и долината на реката Йордан.
Планината Небо – това, което е виждал Мойсей от този връх е върху картата
Самата река, отдавна загубила водите си, беше трудно да се види оттук. В този момент си дадох сметка, че от състоянието на няколкото свещени реки, които видях в последните години – Оронт, Тигър, Ефрат и Йордан, може плахо да се заключи, че следващата голяма война няма да е за петрол, а за вода…
Мадаба, Йордания
В Мадаба
се почувствах много добре. Градът ми хареса от пръв поглед, а черквата „Св. Георги” с известната карта-мозайка приех някак си близко.
Най-старата запазена мозаечна карта на светите земи
Мадаба, черквата с мозайката „Св. Георги”
Обядвахме в Мадаба, наближаваше краят на пътуването. Между Мадаба и Аман видяхме най-богатите къщи в Йордания (може да има и по-богати, не знам).
Помолихме шофьора да ни остави при сирийските таксита, защото твърдо бяхме решили да изкараме нощта в Дамаск, а не в Аман. Изходната такса при напускане на страната по суша е 8 JD. Цената е 20 JD, ако напускате Йордания по въздух.
Беше все още ранна вечер, когато седнахме да си пием чая в кафенетата на Сук Саруджа в Дамаск. На следващия ден мързелувахме пак из същите кафенета и приготвяхме дисагите за последния етап от пътуването – Ливан.
Очаквайте родължението:
Автор: Росица Йосифова
Снимки: авторът
Още снимки:
Аман
http://royak.snimka.bg/travel/jordan-amman-febr-2011.575790
Петра:
http://royak.snimka.bg/travel/jordan-petra-febr-2011.575904
Уади Рум:
http://royak.snimka.bg/travel/jordan-wadi-rum.575922
Други разкази свързани с Йордания – на картата:
Йордания – приказка за цветове и хора (2): Нова Година, Акаба и пустинята Уади Рам
Продължаваме с новогодишния пътепис на Мая за Йорадния. В предишната част търсихме Светия Граал в Петра, а днес ще посрещнем Нова година и ще обиколим малко из пустинята Уади Рам.
Приятно четене:
Йордания – приказка за цветове и хора
Част втора
Нова Година, Акаба и пустинята Уади Рам
31.12.2010 – 01.01.2011
Последният ден от старата година беше, поне за настанените в Акаба единственият напълно свободен ден. До официалната вечеря в хотелите или пустинята нямахме ангажименти.
Ето защо аз този ден го посветих на къпане, плаж и неизбежният шопинг. Нямам спирка с шопинга обаче.
Сутринта на 31-ви беше много приятна. Слънчево, топло, нямаше и помен от гадничкото време от предишния ден. Ето защо след закуска, се запътих да изпълня една от най-важните задачи, които си бях поставила – плаж и къпане!
Сега, ще бъда откровена и ще си призная, че не се изкъпах в Червено море. Първо, вече съм го правила. В Египет. Второ – каквото и да си говорим, температурата на водата беше 18-19 градуса. Да, имаше смелчаци, които се къпеха, но за да съм честна, част от тях влизаха с неопрени. 🙂 И трето, Червено море, поне в частта на Акаба не е пясъчно. Каменисто е. Което прави влизането с боси крака невъзможно. Вземате си или гуменки или … казаха ми, че от там могат да се купят нещо като терлици, с които да се влезе.
Е, чак пък толкова. За човек, неумеещ да плува, това не беше чак толкова важно. За тези, които плуват и могат да се гмуркат обаче, Червено море има какво да предложи. Имат страхотни коралови рифове и са съвсем близо до брега. Водата е … ама кристално чиста. Тук такава вода май не можете да видите. Така че, за гмуркачите – там е идеално място.
Аз се задоволих с разходка по плажа. Много е странно, обаче плажът е пясъчен. Пясъкът не е насипан. Естествен си е. И е червен! Обаче в момента, в който стигнете до брега и започват камъните. Странна работа.
След като се запознах със странностите на плажа и морето, реших да се запозная отблизо с отопляемия басейн. Оказа се, че големият, както и голяма част от по-малките не се отопляват и температурата беше … хммм, сещате се, нисичка. Така че, голяма част от почиващите се ориентираха към топлия. Който беше с температура от 28 градуса. Супер! Само главата ми се подаваше над водата! С това отчитам второ новогодишно къпане. Пък макар и не в морето. 😉
Неприятното беше, че подухваше вятър и след излизането от водата следваше масово зин-зикане. Нищо де, погрях се на слънце и беж към стаята да се приготвям за шопинг.
В този ден използвах шатъла на хотела. Както казах, те са безплатни. Има си определени часове, в които се движат. Много е удобно.
И така, малко преди обяд се оказах в центъра на Акаба, готова за пазаруване. Имах едни притеснения свързани с миткането из арабски град. И не заради друго, ами защото беше петък. Очаквах всичко да е затворено, все пак е почивен ден. Нищо подобно! Магазините си работеха. Както ми обясниха, това се дължи на факта, че за уикенда много йорданци от Аман идват на морето и местните се възползват от това. В петък и събота магазините работели до 2-3 часа след полунощ.
Има една интересна особеност свързана с икономиката в
Акаба. Тя е свободна икономическа зона.
Което, според моите бедни познания по икономика значи, че стоките не се облагат с данъци от рода на ДДС. Та, там е по-евтино от останалата част на страната. Проверих го – така е. Ако ви падне случай да сте в Йордания, при възможност пазарувайте от Акаба. Даже целият район е отделен от останалата част от страната с нещо като граница. И когато напускате към останалата част на страната, ви спират на митница. Местните ги проверяват да не изнасят стоки, на които не е платено мито. 🙂
А, и още нещо. Отново за йорданците.
Ако си мислите, че да се мотате по суковете в Йордания е опасно, много грешите. От момента, в който пристигнахме, започнаха да ни набиват в главите, колко сигурна и спокойна страна е Йордания. И са прави.
Престъпността в Йордания, ако и съществуваща, е на много ниско ниво.
Такова чудо като джебчийство или улични кражби са почти нечувани. Няма проблем да си миткате насам-натам с местните. Най, ама най-неприятното нещо, което евентуално може да ви се случи, е да ви огледат по-подробно. И това не е много сигурно. Местните се отнасят с уважение към чужденките / или поне не им обръщат особено внимание/. Ако се обърнете към полицай при някакъв спор с местен, на местния му е спукана работата. Ето защо нямах никакви притеснения да вилнея от улица на улица и от магазин на магазин с портмонето в ръка и отворената раница на гърба. Никаква грижа! В София може и да ме е страх да се прибирам по тъмно, обаче да вилнея по магазините на „дивия” арабски свят – не. Имайте го предвид. 🙂
Wadi Rum, Йордания
При пазаруването се сдобих с още нещо много типично за Йордания. Козметика от Мъртво море. Йордания си дели достъпа до Мъртво море с Израел. И хората си правят световноизвестни козметични продукти. Които, въпреки клетвите на екскурзоводката ни, се оказаха по-евтини в Акаба, отколкото на самото Мъртво море. Пак, заради данъците.
Ей, ама голям съм балък. Понеже хората са мили и любезни, и усмихнати, в който и магазин да влезех, си излизах с доста повече неща, отколкото бях предвидила. Обаче, то пък да ти направи кеф да напазаруваш и да си оставиш парите. Ще ти се усмихнат, ще те заприказват, търпеливо ще изчакат да решиш, и в моя случай, все ще успеят и да ми пробутат нещо повече. 😉
В един от магазините, в които влязох за поредната допълнителна чанта, в която да сместя разрастващия се в геометрична прогресия багаж, се запознах с продавача, чиито чичо се оказа, живеел в София. Момчето, като разбра откъде съм, ме почерпи с чай. Нищо, че аз не купих нещо друго освен чантата.
Самата Акаба не е нещо особено като град. Съществува заради туризма. Повечето хора се изхранват от дейностите около туристите. Имат много голяма крайбрежна алея, която е приятно място за рабзохдка. Имат някакви останки от фортове от Средновековието, които не са нещо особено де. Но са в центъра и могат да се разгледат. Имат си Макдонладс, Бъргър Кинг и Пица Хът за тези, които ги е страх да пробват от местната кухня.
Доста туристи се възползват и от разходките с лодки с прозрачно дъно. За да могат тези, които не могат да плуват, да разгледат рифовете. По мое лично мнение, тази разходка не е нещо особено, от гледна точка на рифовете. От повърхността не може да се види кой знае какво.
Една от дамите в групата ни беше ходила на такава разходка и ми разказа интересна история.
Качила се тя, заедно със семейство местни на такава лодка. И водачът си говорел предимно с тях на арабски и отвреме на време обяснявал и на нея на английски. В един момент и обяснил, че отсреща на брега е израелският Ейлат. И местната жена като скочила. Това всъщност не било Израел! Това било Палестина! Цял скандал направила.
Това го казвам, за да вземете под внимание, че мир или не, тези хора носят много дълбоки травми от четиридесет години непрекъснати конфликти. Добре е, човек да се съобразява.
С натежали торби, си се натоварих обратно на шатъла и беж към хотела да се подготвям за
Нова Година
Посрещането, откровено казано, не беше нещо особено. Хапнахме и пийнахме в ресторанта до към 11 часа вечерта. Жива музика и естествено кючекиня. Не съм я снимала, вече не са ми интересни. След което ни подкараха към дискотеката. Където в песни и танци посрещнахме Нова Година 2011. Това е май първата ми Нова Година, в посрещането на която, не беше изстреляна и една-единствена пиратка. В началото този факт ми направи много силно впечатление. После обаче се замислих, че ако някой беше взел да гърми, пък било и фойерверки, имаше голяма вероятност евреите да наминат да проверят какви ги вършим. Заедно с танковете. 😉
Ето защо, мир и спокойствие. Признавам, че към 1 се предадох и отидох да спя. Ужас, остарявам! 😉 )
Подобно неочаквано ранно лягане доведе до още по-безумния факт, че на следващата сутрин се събудих в 6.30. Беше се развиделило и слънцето започваше да се показва. Не ми се спеше, а ако слезех за закуска, вероятно щяха да ме бият, ето защо си изнесох една възглавница на шезлонга на балкона и изкарах следващият един час, наслаждавайки се на спокойствието. Много съм щастлива, че го направих. Беше топличко и много свежо, въздухът ухаеше на вода и цветя, птичките пееха и нямаше никакви други звуци. Слънцето бавно се вдигаше над планината и окъпваше морето в злато. Мир и неземно спокойствие. Е, към седем персоналът се разтича насам-натам и ми наруши покоя, но цялата сутрин беше просто омагьосваща. 😉
След като закусих в доста по-нормален час /към 8/ реших, да се поразходя отново по плажа. Имах да убия няколко часа до следобедната екскурзия до Уади Рум. Джапайки спокойно по плажа си събирах коралчета, които морето изхвърля, когато към мен се приближи, доста срамежливо, една йорданка. Младо момиче, може би не повече от 25 години. Попита ме говоря ли английски и след положителният ми отговор се заприказвахме. Такава приятна жена. Казва се Рин. На арабски значи мечка, или силна. Оказа се, че е дошла със съпруга си да изкара Нова Година на морето. Бяха оставили момченцето си в Аман при майка и. Рин е учителка, която преподава арабски език на децата от четвърти и пети клас. Като всички учителки по света се оплака от това, колко са непослушни децата и как никога не пазят тишина. И както всички учители по света и на тях им плащат недостатъчно.
Изкарах изключително приятен половин час, говорейки си с тази жена. Много, много приятен човек. Отвреме на време се обръщаше, за да провери дали не сме се отдалечили твърде много от съпруга и, ето защо се разхождахме наблизо. Ще ми остане изключително мил спомен от тази жена. Тя беше поредният мил и добър човек, който срещнах в Йордания.
Останалата част от предиобеда посветих на мързелуване на басейна.
Край басейна
Към един се отправихме на втората ни организирана екскурзия, а именно
Червената пустиня – Уади Рам
Уади Рум е известно място за любителите на киното. В нея е снимана една от холивудските класики – Лорънс Арабски.
Следва второ историческо отклонеие.
Подполковник Томас Лорънс е британски офицер, участвал в Арабската революция от 1916-18 година. След края на Първата Световна Война участва в Парижката мирна конференция, защитавайки каузата на арабските страни в исканията им за независимост. Бил е изключително уважаван и почитан от местните племена. Живял е в Уади Рам.
Самата Уади Рум е отдалечена на окло 50 километра от Акаба. Това е екскурзията с най-малко пътуване от всички. Част от групата, имаше предвидено посрещане на Нова Година в палатков лагер на бедуините в пустинята. Доста мислих дали да не се запиша. Имайки предвид доста походните условия, които по принцип са в тези лагери, се отказах. Както се оказа, това е било грешка. Хората, които са ходили, казаха, че е станал страхотен купон. Било е много хубаво и много са се забавлявали. Принципно ни предупредиха, че в пустинята вечер става много студено /което си е сама истина/ обаче шатрите са били топли и не е имало никакъв проблем. Така че, макар и не от личен опит, бих препоръчала посрещане на Нова Година в пустинята.
Ние обаче щяхме да си направим джип-сафари в пустинята и евентуално посрещане на залеза сред пясъчните дюни.
Сафари с джипове съм правила в Египет и Тунис. Ето защо не очаквах кой знае какво. И се оказах излъгана в очакванията си.
Първо, джиповете бяха открити. Едни ужасно допотопни тойоти. Нали сте виждали с какви разкарват туристите в саваната в Африка. Ей такива. Ама нашите, освен че бяха стари, бяха и разбрицани. Този, в който седяхме, му се счупи седалката още при първата отсечка. Ние плахо казахме на бедуина, който го управляваше. И човекът го поправи по най-бързият и сигурен начин – с тел. 😉 ) Издържа ни обаче.
Вторият недостатък на джиповете, е самият факт, че са открити. През лятото, в жегата, може и да е добре. Обаче този ден духаше. И когато джипа се движи с около … 60 километра в час, я се сетете какъв леден ветрилник е отзад. Замръзнаха ни ушите, почервеняха ни носовете, потекоха ни ледени сълзи от очите. Всички шапки, шалове, ръкавици и шамии влязоха в действие! Не можех и да снимам даже, толкова ми замръзнаха пръстите. В нашият джип имаше един мъж, по къс ръкав. Добре, че едната от жените беше донесла повече блузи за мъжа си, че го облече. Това семейство спаси целият джип от измръзване, като осигури живителен Джони за моментално стопляне. 😉 )
Преживели доста стресови десет минути, докато стигнем до лагера на бедуините се изсипахме с облекчение след спирането на джиповете. И започна масово ахкане и снимане. Бяхме спрели в сърцето на Червената пустиня.
Следващите редове могат да звучат странно за много хора. Затова ще поясня.
Аз много, ама истински много харесвам пустинята.
Много хора казват, хм, какво толкова, голямо и празно.
Така е, голямо и празно. За мен лично, пустинята обаче е най-великото творение на природата.
Много е странно. Едно огромно, почти необятно голямо, празно пространство. В което почти нищо не вирее. Няма зеленина. Няма вода. Няма и звуци обаче. Ако попаднете в пустинята и успеете за няколко мига да се изолирате от шумовете, които създават хората, ще усетите абсолютната, всепоглъщаща тишина, която цари около вас. Никога и никъде не съм успяла да чуя по-ясно мислите си, отколкото там. Няма по-величествено усещане. Тишината, мирът и безбрежното спокойствие са всепоглъщащи. Всеки път, когато съм в пустинята, мога само да се наслаждавам на невероятната сила и мощ на природата.
За разлика от липсата на звуци обаче, цветовете са в изобилие. Особено всякаквите оттенъци на червеното. Аз даже не знам как се наричат всички тези цветове. От бледо златисто по скалите, до наситеният, керемидено червен цвят на пясъка и черните гранитни жили в скалите. Небето е ясно, кристално синьо, с бледия цвят на чисто небе, което не можем да видим в градовете заради смога. Когато вечер слънцето залезе, малките облаци се оцветяват в захарно розови окраски.
Е, толкова по въпроса за лириката. Съжалявам, ако не съм успяла да предам поне мъничко истинското си преклонение пред пустините.
Дама
В лагера пощракахме малко скалите, почерпиха ни с чай и за разнообразие някои от нас бяха преоблечени като бедуини. Водачката на групата ни, едно младо, русичко и слабо момиче, явно допадна на единия от бедуините, защото реши точно нея да облече като местните жени. Тази, забулената, е тя. Много се стресна, милата, а ние я скъсахме от бъзик, че ще я продадем за много камили. 😉 )
След около половин час ни натовариха на джиповете и потеглихме към следващата спирка. Съжалявам, не помня името, на картата със сигурност го има, но това е един керемидено червен каньон. Скалите отново бяха пясъчник, в следствие на което бяха придобили най-невероятни форми и релефи. Покатерихме се малко и там, и беж към дюните, за да видим залеза.
Е, изпуснахме го! Точно се качихме на върха на дюната и видях как последните лъчи на слънцето се скриват зад скалите срещу ни. Ей, голям карък! Това е вторият пустинен залез, който изпускам!
Нищо де, за сметка на това катеренето по дюната и самият изглед отгоре напълно си заслужаваха разходката. Мек, ситен, ярко червен пясък и зашеметяващи гледки на околностите отгоре. А надолу беше голям цирк. Хукваш и пясъкът те спуска надолу. А и не можеш да паднеш, защото краката ти затъват и си стоиш изправен. Много беше весело, за тези, които се успяхме да се покатерим.
В пустиня Уади Рам
Тук вече, ще се отклоня в неприятна посока. Родната … хм, селяндурщина.
Намери се една … „кака”, не че беше само една, но точно в случая, тази. За Червената пустиня се беше изперкала с бяло панталонче и бели маратонки. Лошо няма, стига да ти е ясно къде точно отиваш и как ще си върнеш белите парцалки в хотела. Е, тая … принцеса, явно не беше наясно. Мрънкане до небесата, къде сме били тръгнали, все едно някой насила я е накарал. Качи се на дюната, със съответното мърморене, слезе и като се почна, за пет пари акъл нямаме, къде сме тръгнали, гледай на какво ми станаха маратонките … една жена от групата я гледаше със замръзнала усмивка и очевидното желание да я удуши. Честно, не мога да разбера желанието на някои хора през цялото време да мрънкат и да са недоволни от нещо си. А точно в случая, тя мрънкаше от собственото си скодоумие, защото наистина никой не я беше накарал насила да тръгне към пустинята. Ама на, после ще има да се хвали колко е била смела и колко гадно е там. Мдааа.
След като слънцето залезе, взе бързо да се стъмва и застудява. Намяткахме се бързичко по джиповете и обратно към автобуса и цивилизацията.
Сега ще направя второто неприятно отклонение по повод сънародниците.
Когато сте в мюсюлманския свят, а напоследък съвсем не само там, масова практика е, да се дава бакшиш. В нашия случай, още по време на първата екскурзия ни беше изрично казано, че в края на всяка екскурзия ще се събират по общо три динара на човек /без децата/ за екскурзовода и шофьора. Ейййй, няма такива драми и простотии!!! Ама защо, ама откъде на къде, ама можело да не искат да дават, ама нямали дребни и водачката била ДЛЪЖНА да има дребни, да им разваля!!! Думи нямам просто. В следствие на което, при прибирането от пустинята момичето каза, няма да ви събирам, оставяме на собствената съвест да решите кой по колко да остави. Познайте! В момента, в който, автобуса спря и отвори врати повечето от половината се изсипаха през задната врата! За да не оставят динар или два! И не оставиха! Въпреки че, изрично ни беше казано, че така се прави, това е практиката, а и тези хора разчитат на тези бакшиши! Няма такова нещо! Изсулиха се като … сами си допълнете изречението!
Честно си казвам, засрамих се, че съм българка. Не ми се случва често, но се случва и да се чуди човек защо винаги е в подобни ситуации! Да, знам, че казах, че можете да не оставите бакшиш. Но това е, ако не сте доволни! И цивилизованите хора се придържат към този принцип! Оставят бакшиш. А местните хора, водачите и шофьорите толкова се стараеха да останем доволни. Изпълняваха всякакви капризи, съобразяваха се с нас за всичко. Обаче – не! Бай Ганьо, дето се фръцка по света и у нас, ще обеднее от единия динар за бакшиша. Направо се отвратих.
Тази случка доста ефективно ми скапа настроението за вечерта, въпреки прекрасната екскурзия.
Очаквайте продължението
Автор: Мая Георгиева
Снимки: авторът
Хашемитско кралство Йордания – част четвърта
Днес ще приключим пътешествието на Стас из Йордания. Видяхме Аман и Акаба, разгледахме Мъртво море. Бяхме и в едно от седемте чудеса на света – Петра, а днес ще се разходим из пустинята Уади Рам и по-подробно ще разгледаме Акаба. Приятно четене и имайте търпение да се зареди – има доста снимки:
Йордания
част четвърта
Пустинята Уади Рам
Предпоследният ни ден в Йордания – Акаба.
Свободно време до 15:00 часа! Не може да бъде! Даже успяхме да разгледаме Акаба, но това по-нататък. Съществената част от този ден бе т.нар. джип-сафари в пустинята Уади Рам.
Взеха ни от хотела и след едночасов преход, вкл. едно спиране за превишена скорост, пристигнахме до “вратата” на твърде популярната от няколко филма пустиня.
Изчакахме малко да се събере цялата група и се натоварихме на 8 джипки (пикапи), явно пригодени за ползване сред пясъците. В каросерията на всяко возило влизахме по 6 човека. В 17:00 влязохме в пустинята, като програмата предвиждаше изпращане на слънцето в 19:00 и след това прибиране.
Пустинята Уади Рам е най-голямата в Йордания и се простира на площ от 720 кв. км. Тя е твърде известна с историческата личност Лорънс Арабски – английски офицер, който през Първата Световна война е служил в британските войски и е бил зачислен към арабските съюзници, за да им помага и осъществява връзка при борбата срещу отоманците в региона. Точно сред причудливите и странни вулканични скали на пустинята и финния жълточервен пясък е била и щаб-квартирата на Лорънс. Точно тук са и скалите, наречени “Седемте стълба на мъдростта”, които са вдъхновили Лорънс за заглавието на своята книга.
Последни коментари