Archive for the tag 'турска кухня'

окт. 09 2015

България: Национална кухня

Теодора ще ни води из националните кухни на България и съседите 🙂 Приятно четене: Националната кухня на България и разликите със съседите Много обичам да чета кулинарни книги. Нямам предвид изреждане на рецепти, а интересни истории, снимки, преживявания, обяснения, които към 23:30 са те подгонили из къщата и след като геройски си бягал половин час, […]

4 коментара

Дек. 05 2011

Турция отблизо: Адапазаръ – Истанбул – София (2)

За читателите през четци: Кликайте на разказа, сложил съм още снимки и клипове!
Това е продължението на мъдрите ми мисли и наблюдения за живота в Турция и в частност в Адапазаръ. Началото беше тази сутрин 😉 а като продължение съм ви подготвил малко по-сериозните и общовалисни теми .

Приятно четене:

Турция отблизо

Адапазаръ – Истанбул – София

част втора

Турска кухня

Като заговорихме за кухня  – просто прекрасна с един-единствен дефект: няма свински пържоли и ребра на скара 😉 Липсата на свинско общо взето може да се преживее, още повече, че липсата на този най-вкусен компонент в човешката храна, води до увеличен майсторлък в приготвянето на останалите компоненти.

С тия моите командировки, имам възможността във всяка страна да оценя както ресторантската, така и нормалната кухня. Каква е разликата? Идете на кръчма в София, а после идете в служебния си стол и ще схванете: ресторантската е „по-представителна“, докато столовата манджа повече се приближава до нормалната местна кухня, нали?  Та същата е историята и в Турция: ресторантската е по-хубавата и представителна (то иначе и защо да плащаш цените в ресторанта), докато другата е по-близо до обичайната домашна кухня. Та прегледът на турската кухня ще се основава едновременно на тези два източника на информация: ресторантската и столовата.

Къща на централната улица на Адапазар, Турция

Къщата на Фикрет в Адазаръ. В свободното си от семейни дрязги време Фикрет обича да отскача до съседния Макдоналдс 😉 *

 

 

Като цяло турската кухня е „почти” същата като българската, като се различава с едни десет процента, които, както знаете, са достатъчни, за да бъде тя интересна 🙂 (в крайна сметка само 2% разлика в ДНК е разликата между човека и събратята му 😉

Защо казвам това – в турската кухня всички вкусове са „познати“ и всички неща са ядливи (в турската кухня няма далекоизточни извращения, а липсата на пържоли се компенсира с повече захар в десертите 😉

И въпреки тази „познатост“ има много интересни разлики.

Супи (чорба)

много добре. Повечето приличат на един или друг вид крем-супа. Разбира се, че има и таратор, като разликата е че вместо копър има нещо друго (не мога да го определя, не ми е познато или поне в таратора ми изглежда непознато). Има и класическа боб-чорба, само дето бобчетата са стрити до формата отново на крем-супа. Класическа добавка към чорбата е лютият червен пипер – винаги е на масата, подобно на солта и черния пипер. Това може да се въведе и у нас – хареса ми.

Има и шкембе-чорба. С чесън 🙂

Парк Кент

 

Салатите (мезе)

са същите като в България, като май само сирене не видях да слагат – с много марули (марула е марула и на турски), домати краставици, церавица, лук, боб. За мое голямо съжаление – слагат магданоз като невидели. На вас може и да ви харесва магданоза, ама на мен ми се налага да ги вадя едно по едно – адски ме е гнус от него. За една от салатите (боб с лук и магданоззззз) румънският колега каза, че в Румъния е известна под името „Ориенталска“. Срещат се и майонезо-съдържащи салати като руската. Класическата салата в стола е кромид с магданоз и малко бобчета.

В ресторантите е напълно обичайно да ви донесат някаква разядка – досега не са ми го включвали в цената, а най-любимият ми вид е един прясно изпечен тънък хляб (всъщност е голяма изпечена коричка с горещ въздух вътре) и към това дават няколко мезета от типа на снежанка, кьопоолу и масло. Ммммм, едно от нещата, за които човек си струва да иде в Турция 🙂

Разядката, както и финалния чай/кафе обикновено не ги включват в сметката (нито един път досега поне 🙂

 

Манджи и … патладжани

също много добре 🙂

Пълнените чушки имат и гарнитура – спагети. Или булгур. Т.к. и булгур е булгур и на турски, то вече разбрах какво е булгур J Общо взето манджите винаги имат макарони, булгур или юфка като гарнитура. Слагат ги в отделна чиния обикновено.

Кюфтета със салата: просто кюфтета са по-малки и по форма са по-продълговати. Е, и естествено няма свинско в тях J Всъщност телешкото не е толкова зле – подозирам, че говедата отглеждани в България са от млеко-, а не от месодайни породи, затова телешка пържола в България е синоним на подметка.

В много от манджите присъства патладжан (патлъджан на турски). По този повод има и различни форми на гювеч. Особеното е, че слагат повече патладжани от нас. Патладжани има и в готвения зелен фасул. А има и патладжан-кебап (т.е.шишче с патладжан) Към всичките видове се полага ориз или макарони или булгур или кус-кус. Не е лошо – просто месото ми е малко 😉 А видите думата обаче гювеч в менюто – има се предвид гювече (съдинката, а не манджата гювеч) J И гюведжето може да бъде всякакво – опасявам се, че може и сирене по шопски да има (но под друго име, естествено). Има и кавърма (кавурма) – разликата е че точно тя обикновено не се прави в гювече 😉

И манджата, която не одобрявам: яхния от нахут с гарнитура ориз А като си помислиш, че и салатата към него е бобена… плюс кадаиф за десерт…

По Главната на Адапазар

Какво няма в турската кухня

Няма тъмна бира с ребра на скара 🙁 А така също няма десерт с патладжан 😉 Всъщност всеки път в ресторанта искам да стигна до някакъв десерт, но физическите ми данни явно са недостатъчни за тия огромни порции и пропускам десерта. Искате да умра ли? 😉

Бира и разни безалкохолни

Споменах, че ситуацията с бирата (да не говорим изобщо за друг алкохол) е тегаво – досега не съм попадал на нормален ресторант, в който да се сервира бира. Айранът е тукашната бира. Но пък е як J От друга страна, има Кока Кола, но засега в заведение попадам предимно на Пепси.  Кола лайт пък видях само в самолета на Турските авиолинии (Тюрк хава йолларъ) – „как е хавата?” значи „как е въздухът?“ 😉 (Всъщност хава значи и време (метеорологичното)) Иначе има доста реклами на Кока Кола и почти никакви на Пепси, но … в заведенията „кОлата е пепси”, както се казва по изисканите места в България 😉

Разбира се, че има и Кока Кола, но наистина е много по-рядко срещана от Пепси или местните безалкохолни (а местни марки безалкохолни има наистина много)

Фонтан на центъра на Адапазар

 

Обслужване

Обслужването в ресторантите и заведенията обаче е невероятно и трудно описуемо от моята българска гледна точка – вероятно някъде в Европа се е случвало, но да ти донесат одеалце да се наметнеш, когато си на открита тераса или да изтичат до съседния магазин за цигари, не се вижда всеки ден по ресторантите в България (поне). А ставаше дума за буквално квартално кафене, където бяхме седнали на вечеря. И връщат рестото до стотинка, чак после (ако не си ръб и забравиш) оставяш бакшиша. Пак да повторя – това са впечатления от обикновен провинциален град, далече от всякакъв туристически поток. В компанията бяхме турци, българи, чехи, румънци, испанци и колумбийци. На всички (освен на турците в компанията, естествено) ни паднаха ченетата, когато донесоха одеалцето. Е, вероятно и в Колумбия може да се случи, но в Европа? Евентуално в най-най-най-скъпарските места на континета? Интересно, ние, белите, за какво плащаме?!? Че и цените в заведенията тук са по-ниски! Един ден, управителят на рестораната дойде и ни почерпи по едно питие – е, ние си взехме кафе и чай, но най-потресаващото дойде накрая, не само че наистина беше почерпка и не беше включено в сметката, но и не приеха бакшиша. Нищо не бяхме направили, нямаше никакъв инцидент или лошо обслужване преди това, но … не само ни почерпиха, но и бакшиша не взеха. Поне за момента нямам обяснение за това наистина мило отношение към скромните ни консултантски персони.

За разлика от ресторантското, обслужването в хотелите има мегдан за подобрение.

 

По Главната на Адапазар

И отново за алкохола и цените му

След време открихме един ресторант с бира. Всъщност даже и нощни клубове с алкохол има, ама аз в София не ходя по такива, та камо ли в Анадола. Та ресторантът с бирата беше един хотелски ретсорант наблизо (абе, километър ходене си имаше). Бирата беше Ефес по 330 и 500 ml, като голямата беше 7, а малката – 6 лири, което е … много скъпо за бира, но пък в сравнение с цените в магазина е само два пъти по-висока. В магазина едно кенче беше към 3,50 лири, така че 7 лири за наливна в заведение е приемливо. (Курсът на лирата към лева е пет за четири: 5 лири = 4 лева). Все пак е скъпо и пихме само по една – Ефесът ми се видя леко блудкав, ама пък ме хвана само от една халба 😉 Туборгът, който си взимам от магазина е ОК.

Сметката

И все пак има някои странности в писането на сметката в заведенията. Казвам странности, защото го отдавам повече на небрежост, отколкото на злонамереност – не се учудвайте ако включат нещо, което не сте поръчвали,  но също толкова вероятно е нещо поръчано да го пропуснат в сметката J (а в общия случай водата, хляда и разядката изобщо не ги включват в сметката – хапвате си ги бадева). Е, ние сме готини и казахме да го включат (цяло основно), защото не беше малко като сума. Изобщо не се шегувам – често се случва да пропуснат нещо в сметката и да не ви искат да го плащате.

Сметката обикновено е едно число, написано на ръка на листче – рядко грешат, а ако им поискате фискален бон за проверка, ще ви го дадат без мръщене. Наистина, проверявайте си сметката – грешат и в двете посоки понякога J Хесап е сметката (общата сума, написана на листче), а фиш е касовия бон. Ако дадете повече от написаната сума, рестото ще ви го върнат до стотинка, а аз очаквам от вас да оставите бакшиш – обслужването е суперско. Кредитни карти се приемат масово по ресторантите. Пак да повторя – впечатленията ми са от Адапазар – провинциален индустриален град, в който няма туристи, че даже и келнерите не говорят езици, различни от турски.

По Главната на Адапазар, Турция

По Главната на Адапазар

 

Какво няма в Адапазар

Няма кошчета за боклук и изобщо няма никакви кофи за боклук. Не се срещат и инвалиди, въпреки, че всички тротоари имат скосяване за инвалидни или детски колички. Бременни също не видях – може би си седят у дома? Вероятно си седят там, защото ситуацията с разждаемостта в страната е повече от добра, така че ми се видя странно, че не се виждат бременни по улиците.

Как си хвърлят боклука, като няма кофи? Не е тайна – торбичките с боклука ги оставят покрай дърветата на улицата привечер, а през нощта  минават боклукчиите да го приберат.

Пощенски картички също няма. Друго си е да пратиш на родителите си или други роднини картичка от Адапазар – градът, в който живее Фикрет. Ако не знате коя е Фикрет и каква е връзката ѝ с Адапазар, питайте майка си или баба си – те знаят със сигурност J

Рамазанът

Рамазанът свърши. Едва ли мога да ви разясня значението му, как е възникнал, какво се отбелязва с него – т.е. чисто верският му аспект няма да засягам, но поне мога да ви разкажа „как изглежда отвън” и без да го разбираме. Даже се опитвахме да питаме колегите за значението му (по аналогия: Рождество Христово е денят на раждането на Исус, нали? По подобен начин се опитах да изясня и какво е Рамазанът), обаче не успяха да ни обяснят – имало много събития в този месец, като примерно денят на Корана  и още много други. Както и да е – очевидно е месец с много верски събития, а не просто период на пости с едносъбитиен повод.

По Главната в Адапазар

Та, както и да е. Рамазанът е един лунните месеци в годината, през който мохамеданите „постят”.  Постът е малко по-различен от нашата представа за пост, но най-важната разлика е, че от изгрев до залез Слънце не се яде нищо, не се пуши, даже не се пие вода, а алкохолът и без друго е забранен за правоверните. Може само да се работи през деня. В Турция тази ситуация е поносима заради добрия климат, но как се справят в арабския свят с непиенето на вода през деня, за мен е загадка. Всичкото това завършва на залез слънце, като залезът се обявява не само от ходжата (по уредбата) но в Адапазар имаше и топовен гръм. До този момент масите са само подготвени, сервирани са предястията, но никой нищо не пипва. А като гръмне топът започва вакханалията 🙂 Ядене, пиене (айран и кОла!), даже и цигари палят 😉 Единственият недостатък беше, че близкото заведение гърми, докато се опитвам да заспя към 11 часа вечерта 😉 Но точно тогава имах много ранен самолет за София и трябваше да стана в 3 през нощта, за да отпътувам – е, ресторантът си беше отворен за закуска, та тръгнах хапнал към летището.

Покрай Рамазана разбрах защо ние сме различна нация. Разказвах на малката в къщи какво е Рамазан и какво се прави покрай него. Беше ѝ много интересно и накрая заяви „Не искам да кажа нещо лошо за турците, добри хора са, но добре, че Левски ни е освободил от Турция – няма да мога да издържа по цял ден да не пия вода когато е Рамазан“ И, ако се замислите, точно тези неща ни правят правят различни нации:  не можем или не искаме да правим странни за нас неща. Както и ние правим странни за другите нации неща.

Защо Левски ли? А кой друг?

 

По Главната на Адапазар

 

Забрадките

Забрадките са може би най-трудната за писане тема в тези бележки. И не защото няма забрадки, за които да пиша – даже напротив – половината дамско население ги носи в почивен ден по главаната улица, ами е трудно, защото наблюденията ми към това явление ме водят до много далеко отиващи мисли. Тук разбира се разглеждам само забрадките, служещи като религиозен символ в днешна Турция, а не просто дрехата, които носят бабите на главите си по планинските села и в които това служи като допълнителна защита от жегата, вятъра и дъжда. Спомените от единственото ми по-раншно ходене в Турция (3-дневна екскурзия до Истанбул през 1993г) не включваха нито една забрадка, а си спомням тогава, че специално исках да видя как е ситуацията по темата тогава. Нямаше тогава забрадки и това си е!

Днес обаче поне половината жени ходят с „шарф” (или по нашенски – шамия 😉 Ако „шарф” ви се струва познато като дума, то е заради руския – там шарф значи шал. Аз ще използвам думите забрадка или шамия (която дума пък използваше баба ми, Бог да я прости).

Половината жени носят забрадки – като става дума и за млади и за стари. Сред старите жени има и такива, които носят обикновена („цивилна“ немохамеданска) забрадка – такава, която крие от слънцето (т.е.такива каквито носят и бабите и в България), а не такава, която ти скрива косата и врата… Изобщо нещо е станало в Турция, щом има едновременно млади мацки с шамии и баби без шамии… (въпреки споменатото, сред възрастните по-висок процент носят мохамедански шамии, отколкото сред по-младите)

Модна къща Armine, Турция

Модна къща Armine е специализирана в мохамеданска мода. Показаните модели струват около 60 лв при нормална около 12 лв за немаркови шамии. При разпродажба цената пада до около 30 лв. **

 

Та идеята на забрадката е да скрива някои сексуални за мохамеданите части от женското тяло – косата и врата с деколтето. Това разбира се е чудовищна несправедливост спрямо хетеросексуалните мъже – ходенето по улиците на мохамеданския свят много напомня ходенето по улиците в истинската Западна Европа (и вероятно Америка): не може да видиш нищо, в което да си оплакнеш погледа! А още по-голямата несправедливост е, че жените имат къде да си оплакнат погледа – нито един мъж не ходи със забрадка или фередже, нали! Е, някои твърдят, че жените обичали с ушите, пък мъжете  – с очите, което естествено би довело до забрана да се говори с жена – и това вероятно е така в по-правоверните от Турция страни  – но фактите са си факти: мъжете няма къде да оплакнат поглед, но пък това не пречи на жените в Турция да си говорят с „чужди” мъже. Че и да флиртуват на улицата. Че и да се целуват на улицата. Да говорят на висок глас по жисиема, да ме заглеждат и да се кискат като видят, че не ме е страх и ги заглеждам и аз…

По Главната на Адапазар

Изобщо поведението и на жените и на мъжете по улиците в Турция е подобно на това в страните от Югоизточна Европа. С една голяма визуална разлика – тук половината момичета „спазват“ мохамеданската традиция да носят забрадки. Наистина е голяма демагогия.

 

Турска реклама в Свежо

Гугълска реклама в Свежо, гледано през турско IP 😉

 

 

Защото ако забрадките наистина имат за цел регулиране на сексуалността, то те щяха да са само един от елементите на тази регулация – вече ви споменах, че същите забрадени мацки се държат за ръце с гаджетата си, пушат в заведение (на открита тераса може да се пуши), и вече някоко пъти го споменах – гледат ме със спокоен интерес в очите. Гледат. (Е, то не е за фукане, но съм свикнал около 10% от жените да ме заглеждат и в София, но … винаги се правят на „скромни” като забележат, че съм забелязал) В Турция обаче жените си се заглеждат откровено и, което най ми харесва, със спокоен интерес и без извъртане на погледа встрани. И понеже моя милост в такава ситуация се умихва, то и отсрещната реакция е усмивка. Та не разбрах какво точно регулират глупавите забрадки?!?

По Главната на Адапазар

 

Иначе забрадаката плюс затвореното облекло е типична патриархална – именно патриархална (бащинска), а не общо мъжка мярка. (не всички мъже са бащи, нали) Каква е разликата ли? В качеството си на женски татко много добре разбирам желанието да не ми се моткат голи пъпове из къщата. В качеството си на хетеро–мъж ми е малко криво, че улиците са постни откъм гледки. Последното се наблюдава както в Германия, така и в други страни на Западна Европа. Подозирам и в Щатите е същата история – никакви къси и изобщо никакви поли – изобщо нищо, което да оприличава жената на сексуален обект за хетеро–общуване. По един извратен начин нашите западни феминистки постигат същото, което постига и исляма със забрадките си – жените са забранен за мъжете плод. За щастие, Турция не е съвсем ислямски правоверна в това отношение  – вече ви разказах за реалното поведение, но в истински правоверните страни на юг и изток от Турция, жените съвсем приличат на западни жени – куп дрехи, който не бива да бъде заговарян. При това ограничение на хетеро-сексуалното общуване (практически тази забрана води до забрана на мисионерската поза преди брака), то не искам и да си представям какви сексуални техники са развити в истински мохамеданските страни. За Америка съм чувал – ергените отиват в бар и чакат мацките да ги заговорят. Как става на пó на Изток – не знам, но мога да си представя 😉 Защото жените са покрити само по отношение на мъжете, но те не са покрити за другите жени, мъжете също не се покрити за другите мъже, а да не казвам, че и децата не са покрити за никого… Добре де, в истинския ислям това се регулира с пребиване с камъни, как обаче го регулират западните феминистки – идея си нямам.

 

По Главната в Адапазар

 

 

С други думи – ако жените не са привлекателни за мъжете (и обратното), то други неща стават привлекетелни и в други комбинации. По подобен извратен начин забраната, която Коранът повелява по отношение на алкохола води до чудовищно количество пушачи в Турция, а ислямски Иран е страната с най-много хероино-зависими на глава от населението в света. Изобщо – човек трябва да е много внимателен, когато си избира система от табута, че …

Нали ви казах – мислите за забрадките могат да отприщят голяма дискусия. Горните разсъждения не важат много за Турция, по простата причина, че това не е съвсем мюсюлманска държава (то щеше да е кошмар!)

Ататюрк на централния площад на Адапазар, Турция

Ататюрк на централния площад на Адапазар.

Негова статуя има в двор на всяко училище, казарма или учреждение с двор. Портретът му се намира практически във всеки кабинет и даже шофьорите го окачават в кабините на автобусите (там където сте виждали Сталин навремето, а днес има голи мадами в България) Шивачите и обущарите също украсяват дюканите си с негови портртети.

 

 

Турците, Европа и всички ние

Започвам да си давам сметка защо Европа и европейците са успешни – ние просто сме по-големи грубияни. Турците, а вероятно изобщо хората от Изтока, са доста деликатни – ние наистина изглеждаме като викинги в славянско село (аз специално изглежам като прабългарин в славянско село, но другите колеги са от други страни ;).  Имах следната случка от която още ме е срам – стоях в средата на коридора и съсредоточено пишех смс-и (Ментел, вас ще ви псувам в отделна глава!) – усетих, че зад гърба ми идва някой и понечих да се дръпна към едната страна на коридора. И понеже нямам очи на гърба, а изобщо не ми дойде на ум да се обърна – щях да смажа буквално една жена. Направих възможно най-виновната физиономия, казах сори, а тя горката дума не продума и ме погледна толкова съчувствено и с разбиране, че още ме е срам.

Чувал съм, че хората на Изток са по-деликатни – не знам за целия Изток, Турция е първият ми по-сериозен досег с него, но със сигурност този позитивен предразсъдък в пълна сила важи за Турция. Хората наистина са деликатни, а аз редовно се чувствам там като в слон в стъкларски магазин. Тези, които ме познават, знаят, че съм доста дипломатичен, кротък и възпитан човек – и въпреки това в Турция в собствените си изглеждам очи като абсолютен грубиян, викинг и прабългарин.

Как да обясним при това положение днешната полит-коректна и вегетарианска, за да не казвам страхлива Европа? Много просто: ние сме грубияни, но … в последните десетилетия избираме страхливци за политически лидери. Докато Изтокът е деликатен като човеци, начело им застават куражлии и грубияни. Ето ви пример: помните ли изрода от Норвегия? Случката се беше случила в лагер за подготовка на млади кадри на управляващата партия, т.е. това са потенциалните министър-председатели, военни и вътрешни министри, лидери на общественото мнение и изобщо това са бъдещите лидери на страна от НАТО. Е, да попитаме: как от тях не се намери нито един куражлия, който да прецени правилно ситуацията и да направи нужното, да събере другите около себе си и да предприемат нужното, за да спрат изрода?!? Чакаха да дойде полицията? Докато оня утрепе почти 100 човека??? Бахти бъдещите лидери, честно… Как ще се държат когато станат министър-председатели? Ще чакат да дойде полицията? А? И като дойде полицията – ще я оплюват? (пак дано да е в лицето на американската, а не е китайската армия. Пази, Боже!)

От друга страна – изродът Кадафи. Държа се до последно и то като лидер. И Садам беше същият. Че са изроди и че си заслужават бесилото или канавката – няма спор. Даже и едно публично оскубване заслужават, но … си бяха лидери, няма защо да се лъжем. В този ред на мисли, помислете другия път, когато избирате политически лидери на България – първото нещо, което трябва да имат лидерите е ТОПКИ! железни. Всичко друго е вторично. Рязането на лентички и правилното говорене е само метод за осимпатяване, но лесно скрива тоталната липса на топки.

Въпреки деликатността и изобщо добротата си, турците са истински държавнотворен народ, подобно именно на прабългарите и викингите – само ако видите ведомствената охрана с какво достойнство носи службата си, ще разберете, че на кюрдските партизани (сепаратисти, терористи, борци за свобода, хъшове, революционери) им е доста тегаво 😉 Това, разбира се, се е отнасяло и за българските възрожденци, но те пък са имали и допълнителната задача за духовното изграждане на нацията ни, а не просто да вдигнат джумбуш. Духовното изграждане в крайна сметка е било по-скоро за сметка на гръцките и влашките елементи в езика, културата и религията ни, а не толкова за сметка за турския елемент. Вероятно именно затова след Освобождението е било нормално да има турци в Народното събрание – те не са представлявали духовна опасност за нацията ни, т.е.те спокойно са могли и са станали част от българската нация. Просто не бива да се правят глупости, наистина не искам турците за противник. Не за друго – ами не са лоши хора 🙂

 

http://youtu.be/X9KxAuDh58w

 

 

http://youtu.be/VFQ4npaZYlA

 

Общи изводи

Горните записки бяха писани в различно моменти в последните няколко месеца, така че може да ви се сторят леко хаотични, но за сметка на това са искрени. Знам, че ще бъде прочетен от много български говорещи турци – ако някой се почувства засегнат, моля да ме извини, но Турция ми изглежда точно по описания начин. Вероятно съм спестил някои детайли, като например вечното раздразнение, че чувам ходжата как пее в събота сутрин около 5 часа и невъзжможността да се спи на отворен прозорец от това 😉 – но и без друго от една страница първоначално разказът се разшири до почти двайсет…

Отличниците на гимназията – Адапазар, Турция

Това са абитуриентите, приети в университет. В началото на учебната година бяха сложени на билборд на оградата на близкото училище.

Изобщо Турция има какво да предложи като впечатления и като поле за размисъл. Без да мога да дам конкретно доказателство, въпрос на усещане е, но страната наистина е разкъсвана между Изтока и Запада – вижда се как една част от народа се опитва да бъде „обикновен” в нашия смисъл на думата, а други части го избива на „нормалност” в в източния смисъл. Дълго време съм си мислел, че България е страната между Изтока и Запада, но сега със сигурност виждам, че тази роля всъщност принадлежи на Турция, а България може и да е от най-бедните, но еднозначно и безапелационно е западна страна, т.е.можем да твърдим с чиста съвест, че задачите, които сме си поставили през Възраждането са изпълнени. В крайна сметка същото ще се случи и с Турция. Въпросът е кога? Защото тя има сериозна икономика и доста добро развитие в последните години. Но, както се сещате има едно много голямо НО, което хърватите и изобщо всички (без словенците) народи на бивша Югославия не можаха да разберат. Като че ли и Турция не може да го разбере все още, но Европейският съюз първо е политически и чак после е икономически съюз. В този ред на мисли България и Румъния се справиха по-добре от съседите си – важно е искреното желание да си част от империята, а че не си си построил още магистралите е вторичен въпрос (ако беше до магистрали, Хърватия щеше да е отдааааавна член).

Същото се отнася и за Турция – за какво са ти автомобилни заводи, ако вместо едни униформени на власт (военните) избираш други униформени? Ако бяха попове, щях да кажа – с расо 😉

 

 

Адапазар, Турция

Днешна Турция в един кадър

 

 

И, въпреки, че точно днешната леко ислямистка власт постигна този забележителен стопански растеж, то нека моите турски читатели схванат, че стопанските успехи са добре дошли, но не и условие, за да стане една страна част от Съюза – по-важното е да няма униформена (ако ще и свещенническа) власт.

Турция в крайна сметка ще стане част от нас, искрено се надявам това да е по-скоро, защото България има голям интерес от присъединяването на Турция към съюза, но наистина чак след изпълнение на политическите критерии. Пак ще го повторя – не ми е проблем, че мацките ходят с шамии по улиците, проблем ми е, когато някой ми налага чужди системи от табута на моя територия. Ето това е политическият критерий – искрено се надявам да бъде разбран.

Добре дошли в Европа – мост на Босфора, Истанбул

Добре дошли в Европа!

 

Разликите между българите и турците са много малко – бих казал, че от съседните ни народи само румънците приличат повече на нас. Разликите ни са както положителни така и отрицателни и след известен размисъл в крайна сметка разбираш че всъщност сме едно голямо семейство с лош темперамент и избухлив характер*** 😉

И нещо лично като финал:

Трябва да си призная, че Турция ме плени. При това ме плени емоционално – в Турция сърцето харесва неща, които разумът не одобрява. Тук разбрах, че България вече е западна страна с неща, които разумът харесва, но… вкусът на бозата говори на сърцето, а не на разума 😉  Точна такава е и самата Турция – разкъсвана между сърцето и разума си. За щастие на България ние вече не се разкъсваме между двете (тия дето се разкъсваме сме дърти ;). И това ще призная, но Турция е единствената страна, извън България, за която съм помислял „Отивам си в Турция“ 🙂

Край

 

 

*Майтап бе! Тази къща я построиха миналия месец и ще бъде някакво кафене 🙂

** Проверено лично

*** Мисълта е на Гери Ч. Напълно съм съгласен с нея 🙂

П.П. Фатима Спар ми влезе под кожата 😉

http://youtu.be/V6HEbUKpWm8

 

Други разкази свързани с Турция – на картата:

24 коментара

окт. 28 2011

За локум и таваджигер (Одрин, Турция)

Петък – ден на майстора, почивен на мохамеданите и ден, в който си мислим какво ще правим през уикенда 😉 Идеята днес е на Вали, а от мен да знаете – купете си кола и светът изведнъж ще стане прекрасен 😉

Приятно четене:

За локум и таваджигер

Одрин, Турция

 

Това не е пътепис. Просто разказ за душевните терзания на една пишман туристка на една пишман екскурзия.

Аз чета Patepis.com ежедневно /почти 🙂 /. Доказателство прилагам веднага – в този сайт преди време прочетох за еднодневна разходка до Одрин. И се запалих. Фен съм на пътувания тип „самоделка”, сиреч, проучвам пътя, какво има да се види, какво да се опита, къде да се спи и т.н. и в удобен момент  – тръгваме. Е, този път решихме /по-скоро реших, но трудно признавам вина/ да изневерим на чувствата  и предчуствията и да се запишем за

 

организирана еднодневна екскурзия до Одрин

Защо така е дълга и широка. Така де, да пробваме веднъж. Нета е пълен с реклами, които на практика се оказаха не особено правдоподобни. Обявления от типа „всяка събота еднодневна екскурзия…” само илюстрират желанието на туроператора да има такава. Реално, осъществяването е свързано с това, има ли достатъчен брой хора, желаещи да пътуват в ТАЗИ събота. За хората, които пътуват главно чрез агенции, всичко това сигурно не звучи странно или неестествено. Мен тази практика ме вкара в двуседмичен бяс.  Ден след ден, две седмици поред прозвънявах туроператори и чувах следното: „ тази събота – не, но другата имаме”. После дойде другата седмица, а аз отново чувах същото. Аааааа! Търпението ми доближаваше критична граница, когато случайно попаднах на фирма, предлагаща услугата точно ТАЗИ седмица, но … от Пловдив. И се записахме при тях.

 

Та, събота е, в странния за мен час – 2,30!!

се събуждаме, пием кафе и бързо се изнасяме от София.  Явно не толкова бързо, в Пловдив паркираме едва в 5,30ч.,за което евентуално виновна съм аз. Екскурзовода спокойно можеше да ме репортне като телефонен терорист – изтормозих го за разяснение на мястото за тръгване на автобуса. Моето оправдание е по-притеснително – силен говорен дефект на екскурзовода, така непривичен за гилдията и аз нищичко не му разбирах. Ето ни на правилното място, в правилния час. И автобуса е вече там. Ние двамата, две по-младички момичета и останалите 90%  – трета възраст. Митко избягва да ме гледа и да говори, предполагам  раздразнение :). Веднага решавам да потуша наближаващия бунт с едни хубави описания на Одрин, които съм прочела тук и да го забаламосам с бисквитки. Но част от спътничките ни решават да се скарат. За място в автобус с осигурени места за всички пътници. Ама че гадост. Конфликтът застрашава да вземе сериозни размери, когато едната бабка, с предполагам турски етнически корени /говореше с ъс своите познати в автобуса на турски/, реши да онагледи ситуацията със следната реплика: „ Е това е в България! Простотия!” . Конфликта залитва да се превърне в етнически и вече си представям извънредна емисия като от Катуница. Ах-ха да стане напечено и екскурзовода се включва като KFOR. Дали го разбраха или не, няма значение. Всички сядат и

автобусът тръгва

Но Митко вече гледа много лошо. Убеждавам го да поспим до границата. Екскурзовода разяснява откъде минаваме, все още излизаме от Пловдив, пак нищо не му разбирам, само едно чух добре: „…освобождението от ..мм османците”. Горкия. В унес си мисля колко ли е трудна тази неговата професия.

 

Повторно събуждане днес – малко преди границата сме. Слизаме за смяна на пари и посещение на „светите“ места /WC/. Хубавото на последните места в автобуса е липсата на подритващ елемент отзад. Лошото е, че трябва да изчакаш целия екип на третата възраст да се облече и натъкми, обсъждайки лумбаго, плексит и начини да се облечкиш прав, тъй като не можеш да си свиеш краката. За щастие Митко е сънен. Навън вали.

Третата възраст се отправя с неподозирано бясна скорост към free тоалетната в бензиностанцията, ние кротко завиваме към платената такава, не ми се поемат рискове, разправията на тръгване още ме държи. След една сладка цигара целият автобус се натоварва и отново потегля. Екскурзовода ни уведомава, че границата е след 8km, но кой да чуе – всички се събличат, прибират дрехи, чанти, шапки, чадъри, бастуни и т.н. и се настаняват като за целодневен преход. Подозирам вече какво ни чака на границата. Буквално след минути сме вече на нашата. Ха, сега наново –

слизаме за паспортна проверка.

Докато всички се обличат, забраждат и т.н. слушам една симпатична бабка да ги успокоявa: „ Нищо, че вали! Какво щяхме да правим в Пловдив!? Най-много в ………../местно заведение/ да висим, пък то е само до 11ч.!” Митко пак ме гледа с възмущение – ние откога не сме излизали дори до ЕДВА 11?. Мдаааа – трябва да се помисли по въпроса. Междувременно една възрастна дама установява, че няма паспорт. Забравила го е. Ще чака на границата някой да го донесе, а екскурзовода ще се върне да я вземе с маршрутка. Отзивчив човек.

 

Паспортната проверка на нашата граница минава бързо, всички се качваме обратно в автобуса. Екскурзовода обяснява, че предстои турската такава. Дааааа, но какво правят милите баби и дядовци в автобуса. Изненада! Те отново се събличат, разопаковат, подреждат якета и шлифери, шапки, чадъри… Философски се примирявам, те са мнозинство, най-много да си докарам скандал, ако предложа да не го правят… Следва турския граничен и митнически контрол. Пред самоубийство съм.

 

Одрин е на 20 км от границата

Докато въздъхнем с удовлетворение, че сме минали тежкия етап на границата, вече сме в града на плодовите сапуни , пехливаните и таваджигера. Навън вали леко и безспирно. Настроението ни е много down. Задните седалки ги поделяме само ние и една дама, наречена от мен „перко”, да ме прощава де, която при всяко спиране на автобуса, дори на пешеходна пътека скача с подвикване,  тича малко по-напред в автобуса и започва да протяга шия, за да види нещо в пространството пред нас, прилича на любопитно животинче от рода на лалугера. Стряскащо малко, но си свикнахме с нея, стана ми много симпатична. Беше много информирана и се включваше във всеки случайно дочут радговор с компетентно инфо. Та, започнахме да си говорим тихо и на ухо, много романтично беше 🙂

 Първа забележителност – сграда със сто купола,

доколкото разбрах е била нещо като санаториум за душевноболни, изградена от султан Баязид ІІ, сега превърната в  музей на здравето. Екскурзовода пита ще слизаме ли да разглеждаме и да снимаме. Мощно НЕ в дружен отговор. Успокоявам се, че явно не е нещо особено,  вътрешно си признавам, че ме е страх от бабите да кажа, че искам.

Втора спирка  – българската църква „Св.Георги”.

Евновременно с пристигането ни при нея, малкият сокак мигом се оживява. Броеници, сувенири, гевреци се появяват от нищото. Църквата е хубава и изглежда поддържана. Тъй като ние нямаме чадър, а и вървим по-бързо от основната група, се връщаме при автобуса доста по-рано. Веднага окото ми се спира на надпис БЮРЕК. А момчето през витрината ме гледа усмихнато и подмята сатър. Как да му устои човек. На английски ме пита с какво да е бюрека, сирене или нещо неразбрано от мен, но сирене ме устройва напълно и чакам с нетърпение ролята на сатъра. А той вещо ми накълцва на хапчици димящия бюрек, боцва отгоре две вилички, без да пренебрегне чакащият отвън Митко и ме печели с огромна усмивка. Като цяло – хареса ми да пазарувам в Турция. Мили и любезни търговци са.

Църквата Св.Георги

Следваща спирка  – Одринската крепост

Екскурзовода много ни разказа за нея, а аз разбрах какво съм гледала като се прибрахме и прочетох в нета. Тръгваме отново и пак се задава въпрос – А да минем ли през Кippa /магазин/? Отново дружен отговор НЕ! Ееее, не!

Жена съм, искам да харча!

Този път събирам малко смелост, за щастие не само аз. Леееко се попровикват тънки гласчета За Kippa. „Дават” ни половин час. Тук вече чашата преля. Митко остава да преговаря с екскурзовода къде и в колко ще тръгва автобуса, а аз доволно награбила парцалки се пъхвам в една пробна.

В магазина отидоха два часа. Стана ми жал за Митко и пропуснах да си купя така изгодните прахове и омекотители. Трябваше да ги мъкне после цял ден.

Сега оставаше да намерим центъра и Селимие джамия.

От Киппа хващаме маршрутка №1 по съвет на екскурзовода и като първи шматки слизаме при първото по-голямо минаре, което виждаме. Разбира се, не е от минаретата на Селимие. Решаваме да се поразходим пеша и да попитаме някой накъде да вървим. Хубаво щеше да е, ако се сещахме за името на „голямата джамия”, но уви. А на английски никой не откликва. Решавам да пробвам с българския. „ Булгаристан консул?!” бъра ,бъра… Нееее, български говориш лиии? Голяма усмивка и вдига рамене. Пробвам пак на английски – „big джамия” 🙂 Митко вече се е сринал на тротоара от смях. Но човекyt ме разбира и вече знаем и името Селимие и имаме жестомимично обяснение накъде да вървим.  Намираме и

голямата джамия Селимие,

построена по образец на Айа София в Истанбул, това чух от нашия екскурзовод на идване. Купола й е по-голям от този на истанбулската гордост, имала и 999 прозореца, но не ги броих. Много е красива. Желанието ми да я разгледам, обаче, включва и вътрешността. Тук срещам отпор. Митко и в наша църква трудно влиза, за джамия да не съм го навивала въобще. Веднага вадя златен довод, че сама жена вътре може да не е по обичая им и да ми се случи нещо неприятно 🙂  Проработи.

Селим джамия, Babademirtaş Mh., 22020 Одрин, Турция

Около джамията се въртят ромски продавачи на найлонови тобрички и настойчиво ти сочат обувките. Но след толкова покупки, торбички можех да им продам  и аз. Вътре установихме, че има рафтове, на които спокойно да си оставиш обувките. За първи път влизам в джамия. А влизаме точно по време на молитва и мюезина /така се казва, ако не се лъжа/ пее. Мятам на главата си шал, традициите на мястото трябва да се спазват. Странно, но очакванията ми бяха за строго, студено и неприятно място. Точно обратното е – меки килими, децата си тичат наоколо и се премятат, две незабрадени туристки се разхождат и се снимат, хората си говорят. Само дето мъжете седят по-напред  и си приказват на групички, а жените са насядали на килима по-назад.

Като цяло, приятна атмосфера, като за храм. За малко да се прекръстя на излизане по навик.

 

Мемориала на Шукри паша

Джамията Селимие, Одрин
Джамията Селимие

 

Полуприпаднали вече от глад се отправяме

в търсене на друга забележителност – тава джигера.

Бледи спомени от детството ми напомнят, че думата джигер я използваше и прабаба ми – дроб. Отдаваме дължимото на кулинарния туризъм в малко заведение близо до Селимие, където персонала знае български доста добре, а клиентите в голямата си част са българи. Тава джигера и кюфтенцата се оказват невероятно вкусни.

Обичам я турската кухня. Всичко ми е хем познато, хем не толкова.

След обилния обяд решаваме да си открием автобуса и да се отървем от покупките. На Митко вече не му се мъкнат, а аз си правя тънката сметка, че ще пазарувам още и ако не се разтоварим ще има бунт. Намираме автобуса на паркинга срещу Селимие. Там има още 5/6 – все български. Вътре шофьора подремва, а около местата е пълно с торби и чанти, явно не само на нас е хрумнала гениалната идея да оставим багажа. С бодра крачка се запътваме към централната улица, за да пием турско кафенце и чай. За мое неудоволствие

в заведенията не се пуши*,

затова сядаме навън, което пък ни дава възможност да поразгледаме местните. Мъжете се обличат в голямата си част еднотипно – риза, V-образно пуловерче и сако. Жените са ми по-интересни – шлиферчета или подобен тип якета, маратонки или кецове и кърпи на главите. Не всички, естествено, има и доста модерно облечени жени, но по-голямата част ми се сториха така странно облечени. За разлика от кварталните улички, в които се мотахме сутринта, централната е чиста и приятна. Персонала на кафенето говори английски, голямо щастие, че тук не жестикулирам. Силните напитки ни ободряват порядъчно и според мен е дошло време пак за пазар. Завираме се в

покрития пазар до Селимие,

където е пълно с магазинчета за сувенири, дрехи, сладки, локуми и какво ли не още. Армаганите за домочадието са осигурени – мъкнем един тон локум. Вървят всякакви пари – евро, долари, левове. Най-изгодно, мисля, излезе пазаруването в евро. С последни сили замъквам Митко до магазин с баклавички и вече е време за тръгване.

 

Одрин

Одрин

 

 

Като сборен час е определен 5,30. В 5 и 10 всички баби и ние сме на линия до автобуса. Но – о, какъв ужас. Двете младички момичета още не са дошли. Започва дружно мрънкане, усилващо се с всяка изминала минута. Как не ги е срам, като им е казано в 5 и 30, те да не са дошли половин час по-рано! Ропотът беше във вихъра си, когато настъпи заветният час – 5,30! И момичетата се качиха в автобуса. Посрещна ги дружно сумтене.

И пак на път. Установявам със задоволство, че на връщане в автобуса мирише чудесно на омекотители /за разлика от на отиване/. Голям пазар са направили. Движим се бързичко, за да минем преди 7ч. границата, че после има някаква смяна на нашите митничари, която трае 3 часа. По-абсурдно няма накъде.

Спираме на безмитния магазин, където ни се отпускат максимум 10 минути. Тук се превръщам в контрабандист на цигари. Настаняваме се обратно по местата си, но автобуса не тръгва. Двете млади момичета не са на местата си. Фурор! Бабките се надпреварват. Такова жестоко плюене падна! Оказа се, че чакаме друг, момичетата кротко и нищо неподозиращи пушат пред автобуса. После съзрират две други спътнички, излизащи от фришопа. Възрастни жени, леко накуцващи. Пороя се излива и върху тях. Как си ходели спокойно!!! И не тичат! /ама как да тичат накуцвайки с тези килограми, бе хора!?/. Качват се и те. Пак не тръгваме. Този път чакаме екскурзовода, но на него никой не се скара.

Българската митница минаваме с аплодисменти, сякаш сме се приземили със самолет и остатъка от пътуването проспах. Ако някой се познае в настоящото писание нека не се сърди – аз това видях. Ако се сърди….все ми е тая. Обещавам най-тържествено на Митко повече да не го подлагам на подобно изпитание.

Поздрави!

Автор: Вали Пунчева

Снимки: авторът

*освен, че не се пуши, за заведенията в Турция като цяло и не се сервира алкохол в нетуристическите места – бел.Ст.

Други разкази свързани с Другата Турция – на картата:

22 коментара

юни 18 2009

До Гьокчеада и Истанбул (на мотор, естествено!) – част втора

Тази седмица отново ще отскочим до Истанбул – този път на мотора на Ренета. Тя вече ни разказа как са ходили с моторите до Гьокчеада, а днес ще продължим към Босфора. Приятно четене:

До Гьокчеада и Истанбул с мотор

част втора

Истанбул

В Истанбул пристигнахме пак с ферибот.

Взехме първия изпречил се на пътя ни и след около час бяхме в азиатската част на града.


Когато преди година отидох за първи път в Истанбул, разбрах, че съм влюбена безвъзвратно и завинаги в този огромен, стар, шумен, пъстър, приказен град. Бях истински щастлива, че ще имам възможност да го видя отново. Придвижването до центъра ни отне пак около час. Влязохме в европейската част на града по един от мостовете над Босфора. Смрачаваше се и по целия мост светеха бледо лилави светлини.
Намерихме хотел бързо, на около 20 минути път пеша от Синята Джамия и Света София.

Бързо, бързо се настанихме, разтоварихме моторите и хукнахме из нощния Истанбул. Хотелът се намира на една улица разстояние от площад с рибни ресторанти. По протежение на всички отиващи към площада улички има рибни ресторанти, кой от кой по осветени и украсени, всеки опитващ се да привлече клинти с нещо различно.

Пред ресторантите има витрини с наредени в лед всички видове риби, които можеш да опиташ. Тези гледки предизвикаха силно слюнкоотделяне у мен и потрес у Георги. Викачите на ресторантите в Истанбул, предполагам са най-големите полиглоти на света. Ако бяхме с подходяш вид, сигурно щяха да ни заговорят и на китайски. Явно славянските черти у нас се забелязват ясно, защото викачите се ограничиха с руски, сръбски и български. В края на една уличка, мъж облечен с носия вадеше от едни канти сладолед. Вадеше го с огромна сопа и на един път вадеше цялата огромна буца скадолед, която беше в кантата. Това трябва да покаже, колко е гъст и лепкав, предполагам. Не се изкушихме да разберем.

Поразходихме се в неголям радиус около хотела. Купихме си поредните дюнери от поредната дюнерджийница и се прибрахме в хотела, уморени, доволни и очакващи следващия ден.

И в Истанбул, както и на Гьокчеада ми направи впечатление, как дори по малките часове, глъчката и гъмжилото от хора не намалява. И в Истанбул и на Гьокчеада установих, че турците / ориенталците, като цяло, предполагам / си лягат късно и пак така късно стават. Когато на следващата сутрин някъде след осем намерихме отворена сладкарница, най-трудното беше да ни предложат кафе. „Рано е още“ ни каза човека зад щанда. След, това, като истински търговец, сам ни направи кафе, на работно място, което не беше негово. Придружихме кафето с дълго и трудно избиране на сладкиши. Изобилието е много затормозяващо избора. Четете по-нататък>>>

12 коментара

Switch to mobile version