Archive for the tag 'тунел'

май 18 2017

Нордкап – нос Северен (11 част на През Източна Европа с джип)

Продължаваме с джипа на Георги през Източна Европа на север към нос Северен в Норвегия. Започнахме с преминаването на Трансфагарашан в Румъния, спряхме в Музея на авиацията в Кошице, през Полша пристигнахме в Рига, а после и в Талин, Естония и Хелзинки. От Хелзинки стигнахме Куусамо, влязохме в Русия и пристигахме в Мурманск. разгледахме Мурманск, […]

One response so far

юли 10 2013

Турция на мотор, 2013 (3): По Каменния път през Дивриги до Кайсери

Продължавме обиколка на Турция с мотора на Златомир. В първата част от София през Гелиболу стигнахме до Инеболу, продължихме към Ондокузмаис, Самсун, Тиреболу, Мачка с манастира Сумела, за да стигнем до Ерзинджан.

Днес по прословутия сред мотористите Каменен път ще прекосим каньони и планини, за да стигнем Кайсери

Приятно четене:

Турция на мотор

част трета

По Каменния път през Дивриги до Кайсери

 

 

Сутринта, докато зареждахме на бензиностанцията, гледах със задоволство планините срещу нас… Е…натам отивахме!

Днешният ден се очертаваше с най-затънтения планински маршрут от цялото ни пътуване – за да избегнем скуката на „стандартния“ път, си бяхме набелязали някакво пътче, което се виеше през чукарите в посока Кемах, Илич, Кемалие, където трябваше да търсим някъде си някакъв си Каменен път и оттам да излезем на Дивриги и лека полека към цивилизацията, демек Кападокия. Нямах особени надежди, че днес ще стигнем до Юргюп, че си бяха към 800 км планински пътища, ама и за никъде не бързахме…

Беше понеделник, или пък вторник…а дали не беше сряда… Нямаше особено значение! Неделята, в която трябваше да се приберем в Софето беше далеч…

 

Бензиностанция – Турция на мотор

 

Отново емблематичните за турските пътища претоварени с всевъзможни чували и чувалчета камиони

Камион – Турция на мотор

 

Занавлизахме в планините. Пътят беше що-годе приличен и отчайващо пуст. Чукарите околовръст бяха наистина сериозни!

Планини – Турция на мотор

 

Река Ефрат

Река Ефрат – Турция на мотор

 

Има хора, които обичат да карат по магистрали, има хора, които обичат да карат по морския бряг, има хора, които обичат да карат в гората… Има хора и които въобще не обичат да карат, а предпочитат да си седят в удобния фотьойл пред телевизора.

Аз обичам да карам сред огромни планини!

Вярно предпочитам да е по асфалт, но да е сред планини! Естествено тук се чувствах в свои води

 Планини – Турция на мотор

Нек’ъв ориент експрес цепи мрака…

Влак – Турция на мотор

 

 

Тук таме имаше и рехаво движение, колкото да е изключение от правилото, че по тези земи беше адски пусто!
Все едно карахме някъде през планините на Централна Азия! Не, че някога съм бил в Централна Азия, ама в съзнанието ми точно така би изглеждало там! Е, сигурно с по-малко асфалт и никакви мантинели, ама айде сега… подробности

 Планини – Турция на мотор

 

Планини – Турция на мотор

 

Стигнахме благополучно в

Кемах – малко и леко мизерно градче

в подножието на някаква крепост, дето ни се видя твърде далеч, за да бъхтаме пеш дотам в жегата

Кемах – Турция на мотор

 

 

Повъртяхме се по мегдана, позяпахме, поседяхме, позаредихме батериите на фотото и продължихме напред… Път ни чакаше! И то какъв! Тепърва трябваше да минаваме по Каменният път

Доста се чудех дали да не кривнем по това пътче  и да утрепем няколко часа в каране по дивото (то не, че сега бяхме в „питомното“, ама…), но не бяхме с подходящия мотор… Притесняваха ме пластмасите, както и хипотетичния вариант някой от коловете пак да „хвърли маслото“… То затова и съкратихме всички офроуд участъци, както и Грузия, та сега да се забивам тук по черно…

Айде друг път, когато съм с друг мотор и по-малко багаж

Планини – Турция на мотор

 

 

Отново доближихме планините и взехме да се врем по тях. Това беше знак, че наближавахме

Каменния път

Той все пак беше  прокопан в каньон, а каньон насред полето нямаше как да има естествено..
Ама голяма красота е по тези места, ей! Сурово, но красиво!

Планини – Турция на мотор

По тези места срещахме доста ето такива селца… Какъв точно беше битът на тези хорица, само можех да гадая…

Планинско село – Турция на мотор

 

Какво правя тука ли?

Пред картата – Турция на мотор

Е как какво правя? Зверя се в картата разбира се…
Бяхме спрели на един безлюден кръстопът и естествено се чудехме накъде сме! Уж бяхме към Дивриги, ама интуицията ми показваше, че не бяхме точно в посоката, в която сочеше табелата! От друга страна пък

пътят за Дивриги го нямаше на моята карта!

Нито този, по който ни упътваше табелата, нито пък другия… Въобще според моята карта ние бяхме насред нищото и не можехме да ходим никъде другаде освен обратно към Кемах! От трета страна пък беше кански пек и нямаше кьорава кола или човек в околовръст, та да питаме!

Тъкмо вече бяхме готови да поемем по който и да е път само и само да се движим нанякъде, когато от трепкащият от жегата въздух буквално изплува един бус! Аз естествено изкочих на шосето и му махнах да спре! Бусът естествено спря. В него се возеха двама ухилени образи… Сговорчиви при това…. Аз очаквах някакви ядни нотки, ама нейсе – такива нямаше. Пичовете естествено не говореха никакъв английски, пък за български да не говориме, но успяхме да разберем, че пътят за Дивриги е натам, накъдето сочеше табелата, но за сметка на това пък Каменният път (дето пак е за Дивриги) бил на онам… Пичовете полюбопитстваха защо точно оттам искаме да минем, щото нещо им се виждаше нелогично, предупредиха ни, че преминаването на Ташйолу-то било към бир сат и отпрашиха в лятната мараня….
Поехме в правилната посока…
На хоризонта бяха само планини, та така и не можех да отгатна къде ли ще да е пустият му каньон

Планини – Турция на мотор

 

 

Отново срещахме странни къщурки пръснати по баирите.
И така докато долу в ниското не стигнахме този тунел

Тунел – Турция на мотор

 

И след тунела не ни се разкри тази гледка

Каньон – Турция на мотор

 

 

На отсрещния бряг беше

прословутия Каменен път от Кемалие за Дивриги

Пътят е прокопан в отвесните скали на Черния каньон на река Ефрат.
Тук беше някакъв сложен пътен възел. Срещу нас имаше черен път с наклон сигурно над 30 градуса и разни табели за селища на 30, 45, 54 км, забити кой знае къде в чукарите. Зад нас беше тунелът, от който изкочихме преди малко, а след моста над реката имаше тунел наляво за Кемалие и тунел надясно за Дивриги

 Каменен път от Кемалие за Дивриги  – Турция на мотор

 

След първият тунел пътят изглеждаше така – чакълест, тесен и без видимост по завоите, без мантинели, а отдясно в дерето течеше кротко и напоително реката

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

 

 

В интерес на истината, докато минавахме въпросния пътен участък срещнахме само трима колоездачи и едни хорица с някакъв голф, които явно се бяха заблудили, защото не бяха с местен номер и изглеждаха доста изтормозени. Съответно и поне десет пъти питаха това ли е пътят за Кемалие, та да не би да не сме ги разбрали от раз…
Ето тук вече се навлиза в тунелите (пътят върви няколко километра в ръчно прокопани тунели) и отсреща се виждат прозорчетата им

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

 

Височко си е… Дълбочко е вероятно… Пък ние с тоя луноход дето само като видеше „черно“ и почваше да суче задницата
Няколко километра покарахме на хлад в тунелите… Тук определено се чувствах по-комфортно отколкото навън по ръба на скалата. Възползвахме се и от нулевия трафик та се поразхвърляхме и поотморихме до едно от прозорчетата. Какво повече от хубава гледка и прохладна сянка можехме да искаме в момента?

 

Тунел – Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

 

На изхода естествено не пропуснахме да се снимаме

Тунел – Каменен път от Кемалие за Дивриги – Турция на мотор

 

…и поехме по не кой знае колко по-лесния или читав път извън каньона

в посока Дивриги…

Хванахме тясното усукано пътче виещо се през безлюдните чукари. Нямаше начин – трябваше да увеличим малко темпото. Не, че бързахме за някъде, но нямаше опция да замръкнем по чукарите! Все ми се щеше да се придвижим максимално близо до Кападокия, а и по небето нещо взеха да се събират облаци, в унисон с дъждовната прогноза, която гледахме сутринта

Планини – Турция на мотор

 

Минахме покрай някакви селца и една гара буквално насред нищото и точно, когато вече беше започнало да ни писва от завои, заврънтулки и каране от типа първа, втора, трета, втора, излязохме на главния път за Дивриги (тоя дето целенасочено бяхме зарязали, за да се врем по чукарите
Според мен Дивриги трябваше да е ей там зад баира и направо ми призля като мернах някаква табела за 50-60 км… Нещо беше взело да ми писва от въртене по завоите и ми се щеше по-сериозна почивка сякаш…. Бяхме 5 ден по пътищата и си навъртахме сериозен километраж! Нямаше начин това да не ни се отразява…
Пейзажът беше леко лунен и единствените признаци на цивилизацията бяха пътчето, по което се движехме и чат пат някоята кола, с която се разминавахме
Но пък какъв кеф е да се кара по подобни безлюдни пътища с добра настилка…
Най-накрая стигнахме заветното

Дивриги…

Направо ми се видя на края на света! Тук решихме, че освен нас си ще поглезим и Брус Лий с едно миене, да му смъкнем прахоляка.
Естествено аз трябваше да нагазя в калта, за да измъкна моторетката от импровизираната автомивка, та после се възползвах от пароструйката да си измия ботушите
Както се казва за две лири толкоз!

Дивриги, Сивас, Турция
Опитахме се да поговорим с някакъв човек, който очевидно живееше в един фургон на бензиностанцията-автомивка и който непременно държеше да си говорим нещо, но ние нищо не вдявахме разбира се, освен „гезме тур“ и неодобрителното му поклащане на глава като разбра, че не сме чували за някаква джамия дето хора чак от Америка идвали да я гледат…
Засрамихме се и решихме да видим каква ще да е тая джамия! Тъкмо щяхме да се поразтъпчем, пък и да хапнем някъде (естествено), да пием по чай…

Дивриги

Дивриги – Турция на мотор

В Дивриги спряхме в една дюнерджийница. Хората ми се видяха леко странни и леко начумерени… Дали пък нямаше да ни сложат стрихнин в храната например… Поседяхме, хапнахме, позяпахме… Другите клиенти се изпариха всеки по собствените си задачи и ние останахме само с персонала – трима мъже.

Тогава ледовете се поразчупиха и започнахме с „говоренето“… Те си говореха на турски, ние се усмихвахме и кимахме, те си говореха, ние се усмихвахме… Когато по интонацията долавях, че ни питаха нещо, се сепвах и отговарях на чист български, след което те започваха да се усмихват и кимат… Въобще разговорът вървеше по вода… Схванах, че и те ни препоръват непременно да видим джамията дето чак американците идвали да я видят.

Къде от кумова срама, къде от пробуден интерес, обещахме тържествено, че ей сега отиваме точно там, когато видях, че майсторът (апропо в сферата на услугите по тези земи йерархията на персонала е много явно изразена и се спазва на 100%! Нямаше как някой да разговаря с нас, ако това правеше в момента онбашията!) започна да прави някакви странни намигвания и да говори шепнешком нещо… Викам си „Айдееееее и тоя ще да е педераст!“…

Човекът видимо се стараеше да ни каже нещо, но ние така и не вдявахме пък и не го чувахме честно казано. Tогава той се огледа внимателно някой да не влезе, стана, доближи се до масата ни и заговорнически започна да чертае нещо с пръст по масата! И за миг не си помислих, че ще ни рисува картинка с къщичка и дърво например, но първоначално не схванах точно какво се случваше… Човекът без да промълви и дума упорито чертаеше по масата три букви – ПКК! Ясно – ПКК – кюрдската съпротива! След като видя, че вдянахме, вече къде с жестове, къде на глас ни показа двусмислено, че АК вар и пуф, пуф, пуф, пара йок…

Викам „къде бре? Тук?!“,  „Йок, йок, йок, бурда проблем йок“, веднага побърза да ни успокои и човекът! „Кемалие – проблем! Бурда йок!“

Еееее, ние вече бяхме там! Няма да ходим! Споко, не се коси! Сбогувахме се със загрижения за парите ни майстор и поехме към джамията, а навън времето бешееее…..сиво черни облаци надвиснали ниско над града и вятър, ама вятър ти казвам… Запътихме се към джамията, но по средата на пътя се върнахме щото ме хвана шубе вятърът да не катурне натоварения мотор, пък и дъждът се очертаваше страшен и силен! Ако имаше някакъв шанс да го избегнем – аз бях с двете ръце „ЗА“…
От тук нататък

до пристигането ни вечерта в Кайсери, пътят ни беше една непрестанна гонитба с летните бури

(които по тези места са си уаааауууу) и борба с ураганните ветрове, които на моменти ни мяткаха като есенно листо насам натам…

Буря – Турция на мотор

Ето от това бягахме! Сега разбрахте ли защо бързахме?

Буря – Турция на мотор

Продължихме с най-бързото си възможно темпо напред и лека полека се поизмъкнахме и от планините и от черните надвиснали облаци…. Само вятърът остана да ни съпровожда, но аз стисках здраво кормилото с едно наум, че някой силен порив да не ни изстреля да берем гъби по ливадите. В далечината се виждаха някакви много особени хълмове, които така и не можахме да разгадаем от какво са се получили. Всичките хълмове околовръст бяха отрязани като с нож на една и съща височина и върховете им бяха абсолютно плоски
Започнахме да поотхвърляме километри! Е то с такъв път как да не отхвърляш

Път – Турция на мотор

 

Малко преди да достигнем до

градчето Кангал

(на кучелюбителите може би това име говори нещо), снимахме и този облак, който явно беше някакъв облак-националист, защото беше приел формата на Турция от географските карти

Облак – Турция на мотор

 

 

 

 

След Кангал естествено объркахме пътя. Нали си бяхме такива някакви назадничави типове дето даже и ГПС нямат, пък камо ли някакви други модерни благинки на цивилизацията, освен една стара хартиена карта, дето беше толкова стара, че половината пътища дето минавахме направо си ги нямаше. Подкарахме смело напред в грешната посока, което мен хич не ми хареса от самото начало, защото посоката беше баш обратно към облаците, от които така старателно бяхме избягали и след 10-15 погрешни километра, богът на навигацията ни подшушна, че сме се май май малко пообъркали. Спряхме насред пътя баш до два закъсали тира (или по-скоро един закъсал и един съпортващ), попитахме накъде води този хубав път и хората казаха „Малатия“ Не, знаех дали туй „Малатия“ е хубаво място, само ми се въртеше в главата, че не е в нашата посока! Попитахме за Гюрюн, хората помахаха в посоката, от която идвахме и…обратен завой и пак към Кангал
Точно на пътя между Кангал и Гюрюн беше единственият път през тези осем дни, когато ни валя… Вярно за кратко-има няма десетина минути, но за сметка на това порой! Нищо не се виждаше, но пък аз уверено шпорех през потопа със 140…
Слязохме в

Гюрюн

Градчето не беше нищо особено, пък и още беше светло, за да оставаме да спим тук…
Ясно-продължавахме напред по пътя за Кайсери. Отворих картата, на която се мъдреха два превала от по около 2000 метра и някакво градче Пинарбаши след има няма 100 километра… Продължавахме напред!
Ще доживеем ли някога да има такива пътища и у нас?… Естествено, че не! Ние сме в ЕС и сме над тея неща…

Път – Турция на мотор

 

Пристинахме в

Пинарбаши

почти по мръкнало, а Пинарбаши се оказа най-мизерното място, на което съм попадал някога (изключвам някои затънтени места в Мароко и две трети от селата в България, разбира се). Особено на смрачаване си беше зловещо! Без преувеличаване… Попитахме плахо на Най-мизерната-бензиностанция-на-света за хотел. Оказа се, че има някакъв мотел на няколко километра по-надолу.

Покарахме, покарахме надолу, но мотел не видяхме. Спряхме при един полицай да го питаме , но човека си каза, че и той е „Бен ябанджи“ като нас, демек не познаваше градчето, но ни насочи към центъра. След като направихме една панорамна обиколка на най-мизерния център и решихме дружно, че дори да има хотел, тук не бихме останали да нощуваме, не ни оставаше нищо друго освен

да пришпорим коня към Кайсери – „Големият град“ в района

Дотам трябваше да минем към 80-90 км по тъмно и супер уморени… На всичкото отгоре и тук именно се оказа, че Поли се е разболяла – втрисаше я и имаше температура… Мдаааа……нещата отиваха на зле! Подгонихме пътя за Кайзери- Пътят позволяваше бързо каране, но си беше бая натоварен, естествено на места с ремонти от типа мини в това платно, мини в другото, оп извинете, тук сме махнали асфалта…
На влизане в

Кайсери

понечиха да ни спрат полицаи (единственият път за толкова километри в Турция!) и аз от умора ли от какво не знам, но се сепнах и стиснах рязко предната спирачка. Моторът естествено поднесе и едвам го удържах! Полицаите дружно завикаха нещо от рода на „Аман, заман, селям алекум, дур бре багабонтино!“ и взеха да ни махат да изчезваме преди да сме се претрепали…
Доволни бяхме от това, че най-после стигнахме крайната точка за днес, нооо… ами Кайсери е град с мащабите на Софето, в който влизахме по тъмно, без никаква идея кое накъде му се намира, пък и къде точно бихме могли да търсим хотел!
Иначе

градът е уникален! Особено по тъмно! Ако имате път натам – не го пропускайте!

Хванахме някаква посока тип „Цариградско шосе“, ама пусто все не стигахме центъра! На всичкото отгоре карахме и бавно, щото се озъртахме за хотел… Накрая спряхме при едни полицаи (шестима), които дружно и съсредоточено чоплеха семки и плюеха в захлас по земята и те ни казаха, че напред на два-три километра имало хотел! Е да де, ама добре, че не ги послушахме, щото се оказа, че са ни пратили право в Шератон! Е то хубаво ама… като му видях после цените….
По пътя на логиката хванахме по една табела, на която пишеше „отогар“. Имаше ли автогара, не можеше да няма места за преспиване около нея! Така се и настанихме в чуден (и скъп естествено) хотел, но в 22.30 с болен пасажер, не беше времето да обикаляме и се пазарим!
Платихме и,

естествено, с най-голям кеф разходих смрадливите си дрипи из целия тузарски хотел

Наместих си возилото на челното място на паркинга, купих две бири от един продавач, който знаеше „добър вечер“ какво е, но нищо повече на български, с което и приключихме този така изморителен и дълъг ден….
С всичкото това исках простичко да кажа, че с две думи, снимки от Кайсери нямаме нито от вечерта, нито от следващия ден, защото фотографът едвам се крепеше на краката си, пък камо ли да има сили да снима….

Сори и отидете и вижте – Кайсери си заслужава

Очаквайте продължението

 

Автор: Златомир Попов

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Другата Турция– на картата:

За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО

🙂 🙂

6 коментара

апр. 30 2013

Екскурзия из Югозападна България (1): Роженския манастир и Мелник

С днешния разказ искам да ви честитя настъпващия Великден (и Гергьовден, и Деня на труда – при желание ;). Петър ще ни да де нелоша идея за обикаляне по празниците.

Приятно четене:

 

 

Екскурзия из Югозападна България

част първа

Роженския манастир и Мелник

Разходка до Мелник

Отдавна му се каним на този край на България… Цяла седмица с нашите приятели Лъчко и Яна ту се уговаряхме, ту се отказвахме заради мартенското променливо време, но в крайна сметка в събота се събудихме към 11 часа сутринта, грейна едно хубаво слънце и си казахме “Хайде!”. Час и половина по-късно вече седяхме на тройка кебапчета в с. Мурсалево, Благоевградско (точно пред speed-камерата)…

Разходка до Мелник

 

 

А едно нещо започне ли с тройка кебапчета, винаги свършва добре! Първата ни дестинация беше Роженският манастир. За хората, дето се предоверяват на GPS-ите си да спомена, че става въпрос не за Смолянския връх Рожен с обсерваторията, а за Мелнишкия Рожен. Най-добре пишете “Кърланово” и карайте още три километра 🙂

Кърланово

 

 

Роженският манастир

е най-големият манастир в Пиринския край и е един от няколкото средновековни български манастира, сравнително добре запазени и до днес.

Роженски манастир

 

Кой и кога е основал Роженския манастир “Рождество Богородично” на това място за сега не е точно потвърдено. Едно местно предание споменава, че тук е живял св. Иван Рилски преди да се засели в Рилската пустиня. Най-старите предмети, намерени на това място са от XIII век. Това са украшения и монети от времето на Михаил VIII Палеолог (1250-1285 г.), намерени в случайно открит гроб в двора на манастира.

Роженски манастир

 

 

Мраморният фриз над вратата, която води в централната част на I храма датира от XIII-XIV век. Градежът на църквата и част от постройките показват тяхното съществуване преди XV в. Към края на XVI в. църквата е била изографисана.

2820 Рожен, България

 

Запазените стенописи в притвора, седящият на трон Иисус Христос, заобиколен от апостолите над западната врата и св. Богородица с Младенеца, заобиколена от пророците, пророкували за нея над южната, датират от 1597 г.

Роженски манастир

 

 

През 1762 г. Роженският манастир става метох на светогорския манастир Ивирон (метох е манастир, подчинен на друг манастир, т. е. негово поделение). Светогорските манастири на Атон имат традиция във всеки метох на своите манастири да имат копие на най-известната манастирска чудотворна икона на Св. Богородица.

Света Богородица, Роженски манастир

 

Историята на тази икона

започва още от I век. По предание тя е нарисувана от Св. апостол Лука. Той е първият, който започва да рисува икони. През IX век един от най-големите гонители на иконопочитанието, византийския император Теофил, издава поредния указ за унищожаването на иконите. По силата на тази разпоредба войници са обикаляли и претърсвали навсякъде, църкви, манастири, дори и частните домове на хората. В дома на една вдовица от град Никея (сега южно от Истанбул) един отряд войници намерил иконата. Войниците искали да я вземат, но понеже било привечер вдовицата успяла да ги убеди да оставят иконата за последно да пренощува в дома й.

През нощта жената заедно със сина си взели иконата и я занесли на брега на морето. Там те се помолили Св. Богородица да запази иконата от унищожаване, да запази и тях от гнева на иконоборците. След това пуснали иконата в морските вълни. Но иконата, изправена върху морските вълни се отправила в западна посока. Като видяла това майката дала съвет на сина си и той да тръгне след иконата. Момчето тръгнало на запад, стигнало до Атон и станало монах там.

В края на X в. иконата се явила в огнен стълб сред морето пред Иверския манастир. Монасите като видели това чудо се качили на лодки и се отправили към иконата за да я вземат, но колкото те се доближавали до иконата, толкова тя през същото време се отдалечавала от тях. Тогава те се върнали обратно в манастира и направили молебен Св. Богородица да подари тази чудотворна икона на манастира. През нощта Божията майка се явила на един от тях – монах Гавриил и му казала, че ще подари иконата на манастира, но иска той сам да дойде и да я вземе. На другия ден монах Гавриил разказал на монасите желанието на Св. Богородица, прекръстил се и тръгнал по морските вълни като по суша, стигнал до иконата и я изнесъл на брега. Иконата била поставена в главната манастирска църква.

На следващата сутрин клисарят отишъл да пали кандилата и не видял иконата в църквата. Започнали да я търсят. Намерили я над вратата на манастира. Монасите върнали иконата обратно в църквата, но на следващата сутрин тя отново била над вратата на манастира. Това се повторило няколко дни подред. Св. Богородица отново се явила на монах Гавриил и му казала “не ме изкушавайте повече, не вие мен ще пазите, а аз ще ви пазя”. Тогава монасите направили един параклис до вратите на манастира където поставили иконата. Понеже св. Богородица сама си избрала място до портите на манастира започнали да наричат иконата Портаитиса. Известна е още и като Иверска икона на св. Богородица по името на манастира.

На 8 септември всяка година става многолюден панаир. Вярва се, че иконата в навечерието на празника сама се раздвижва от мястото си искаещи да излезе. Всичките присъстващи минават под иконата за здраве.

Друга интересна забележителност в манастира е Св. Христофор

е изрисуван (апокрифно) с овнешка глава. В някои гръцки и сръбски църкви го има нарисуван и с кучешка глава. Легендите са няколко, но общо взето можем да ги сведем до следните:

  • Светецът бил с необикновена красота и измолил от Бога лице, с което да не съблазнява хората;
  • Казват, че сестра му се влюбила в него, поради изключителната му красота и той помолил Бог да отблъсне тези чувствени пожелания на сестра му. За да отблъсне и вразуми сестра му, Бог дал на св. Христофор агнешка глава;
  • От разказа на Елин Пелин (“Огледалото на свети Христофор“) – имал вечно изпълнена от негодувание от страшната потребност да души, да унищожава, да къса в гнева си и да мачка в яда си всичко, което има дъх на неправда, на порок и престъпление. Така той губи подобието Божие и образът му заприличва на зъл кучешки образ; по-късно си връща човешкия вид.

Мелнишки скали край Роженския манастир

 

Гледката от манастира е страхотна, а ако слезете 300 метра по-надолу, ще видите и

гроба на Яне Сандански,

може би най-известната и същевременно една от най-спорните личности в освободителните борби на македонските българи.

Гробът на Яне Сандански край Роженския манастир

 

През 1913 г. Сандански дава интервю за италиански вестник, в което казва:

Гробът на Яне Сандански край Роженския манастир

Македонските революционери, които след дълга и жестока борба стурската тирания доживяха да видят своята мечта – извоюване на свобода на татковината, не могат да допуснат тя да попадне под сръбско и гръцко владение. Те няма да се спрат и пред най-страшните терористически средства, за да реализират съкровената си мечта – свободна, българска Македония!

 

 

Този цитат е перифразиран и на надгробната му плоча, макар че някой доста се е постарал да изтърка думата “българска” от надписа… И понеже веднага разказът ни отива към македонския въпрос, казвам си мнението директно: между двете държави, Република България и Република Македония (македонци, зачитам ви го идентитетот) трябва да има само любов и братски чувства, да звучат уникалните ни балкански песни, да се лее руйно вино и да се боцка хубава скара…
Пускаме спокойно покрай

Мелнишките пирамиди…

гледката е уникална, не бързаме. Тук, в планината всичко върви плавно и спокойно, никой за никъде не бърза…

Мелнишки пирамиди (скали)

 

Пристигаме в

Мелник

едва надвечер. Нямаме хотел, но това изобщо не е проблем. Обикаляме, разглеждаме стаите и като кажем, че ще си помислим, собствениците ни гонят с отстъпки… Само след половин час обикаляне си харесваме хотел “Болярка”. Хвърляме багажа, оставяме колата и си правим една хубава разходка из вечерен Мелник…

Мелник

 

 

Вечеряме в “Хубавата кръчма” при бай Илия

Цялата отвън е окичена с култови надписи, а самият бай Илия е зевзек и половина… Всеки, който се занимава с PR, реклама и маркетинг трябва да посети кръчмата му! Четири снежанки, кана вино и две ракия по-късно можем да заявим, че и яденето, и пиенето му са много вкусни! Оставяме ви с част от уникалното му творчество, с което приключваме и ден първи…

Смешни надписи – Мелник

 

Сутрин. Събуждам се в 5:20 часа, свежарка… Колко бързо се наспива човек в планината! Излежаваме се до 8:00 часа, хапваме топла баничка с компанията и хващаме стръмните мелнишки пътечки, водещи към

Кордопуловата къща

 Кордопулова къща – Мелник

Кордопуловата къща, наричана още Цинцаровата къща, е построена през 1754 г. Тя е най-голямата възрожденска къща на Балканския полуостров, която е запазена до днес. Построена е специално за производство, съхранение и търговия на вино.

Кордопулова къща – Мелник

 

Къщата е един от 100-те национални туристически обекта, има печат. Намира се в източната част на града. Построена е през 1754 г. и е принадлежала на богатия мелнишки род Кордопулови. Състои се от приземие, в което има вкопана изба за вино, полуетаж със стопанско предназначение и еркерно издаден етаж за живеене.

Кордопулова къща – Мелник

Най-интересната стая на етажа е приемната. По размери, разположение на прозорците, прозоречна площ, техника на таванската украса и смесване на стилове при оформянето е уникална за нашите земи със своите венециански стенописи, дърворезби и стъклописи.

Кордопулова къща – Мелник

 

 

Долният ред прозорци в къщата (12 на брой) са типично български, характерни за възрожденското изкуство. Горният ред прозорци (също 12 броя) са с цветни стъкла. Те са смесица от венециански и ориенталски орнаменти. Таванът е изработен от дъски и профилирани летви, богато разчленен и украсен.

Кордопулова къща – Мелник

 

 

Северната страна на стаята, в която са вградени стенните гардероби е майсторски изписана с барокови орнаменти… Ако я посещавайте, внимавайте да не пропуснете тайника…

Кордопулова къща – Мелник

 

 

Ако се качите на терасата, можете да видите слънчевия часовник.

Слънчев часовник – Кордопулова къща – Мелник

 

В приземния етаж на къщата е избата с огромни бъчви за съхранение на мелнишко вино. Капацитетът на избата е от 250 до 300 тона вино.

Изба – Кордопулова къща – Мелник

Част от избата е издълбана в скалата и така е оформен 150-метров тунел. Според Богдан Филов, посетил къщата през лятото на 1916 година, най-голямата бъчва в избата е събирала 240 товара грозде (по 100 оки) или около 30,7 тона. Коридорите са сравнително тесни и на места ниски. Избата разполага със специални канали и вентилационна система.

Изба – Кордопулова къща – Мелник

На излизане за посетителите се предлага безплатна дегустация на мелнишко вино и възможност да си купите бутилирано такова. Това може да направите и от съседната изба, тази на Шестака – смъртният враг на бай Илия според мелнишките градски легенди… Едно е сигурно – гледката от това място си струва:

Мелник

 

 

 

 

Спускаме се обратно към центъра на града и правим една бърза почерпка на хубава гледка в

ресторанта на хотел “Мелник”

Това място е превърнато в своеобразен музей на социализма и също си струва да се види за едно кафе време…

Музей на социализма в хотел Мелник

 

 

 

 

След кафето решаваме да напуснем Мелник и да се отправим към Рупите. Но ако сте решили да прекарате цял уикенд в този край, препоръчваме ви да отскочите и до Златолист – повече за това можете да прочетете в блога на Данчо.

Очаквайте продължението

Автори: Петър и Биляна Събеви

Снимки: авторите

Други разкази свързани с Пирин – на картата:

Пирин

 

One response so far

юни 22 2012

Каналите на Брюж, Балдуин и свещената кръв (1)

 Жега, мор, слънце, температури… всичкото това – в София и околината 😉 За да не баялдисаме преждевременно, ще заминем за малко по-хладната и влажна Белгия. Наш водач ще бъде Цветан.

Приятно четене:

 

 

 

Каналите на Брюж, Балдуин и свещената кръв

 

Тръгнах на интервю за работа.  Набързо си купих евтин еднопосочен самолетен билет за Лондон, но когато ми поискаха да изпратя пари за хотел и билет  се светнах ,че имам покана от нигерийските мошеници. Изпратих им една Стойчкова благословия: М… им! Кво праийм?…

Билетите не могат да се върнат. Няма  и много време за детайлно планиране.

Потърсих и попаднах на добри хора от CS, които ме приеха в своя дом  и ми помогнаха  да осъществя  едно отдавна  мечтано  пътуване до Фландрия -земя на кръстоносци и фламандски художници. Като Еркюл Поаро размърдах  сивите  си клетки и намерих евтин начин  да пресека Ла Манша с автобус през тунела. От  Victoria  coаch station London това беше най- доброто предложение на National Еxpress  в сравнение с  влака или кораба на въздушна възглавница.

 В тунела под Ла Манша

Във вагона, в автобуса  – не е страшно, а забавно. Той  леко се люлееше и по това разбрахме, че вече пътуваме  в тунела под Ла Манша.

За маршрута Брюж-Гент-Брюксел- Антверпен разчитах на редовните INTER CITY влакове, а с първия чартърен полет се върнах .

Първата ни спирка  е на автогарата в Брюж. Един американец ни подари  карта . Въоръжени с неговата карта и с отбелязания маршрут тръгваме пеша по средновековните улички. Те са съхранени великолепно, не е Дисниленд , а оригинален паметник на културното наследство на ЮНЕСКО.

 Брюге (Брюж), Белгия

 Брюге (Брюж), Белгия

По улиците безгрижно се разхождат много  пенсионери с кучетата си, въпреки че нямат федерално (белгийско )правителство от една година.

 

Vlamingstraat, 8000 Bruges, Belgium

 

Местното правителство на Фландрия*  явно работи добре.

Брюге (Брюж), Белгия

 

 

Бялата кула ни води към камбанарията Belfry на големия площад Grote Markt.

 Брюге (Брюж), Белгия

 

На площада пред кметството с паметника на героите фламандци, Jan Breydel +Pieter de Coninck,  победили  комшийте французи.

 Брюге (Брюж), Белгия

Не се качихме на камбанарията по 366 стъпала (6 евро) да огледаме от птичи поглед града (83 м), защото на първия етаж открихме изложба на любимия сюреалист Салватор Дали (пак 6 евро).

Салвадор Дали в Брюге (Брюж), Белгия

Салвадор Дали в Брюге (Брюж), Белгия

 

,,Има и такива дни, когато си мисля, че мога да умра от свръхдоза удоволствие“ – Дали. Дай Боже всекиму такъв късмет!

 Мост – Брюге (Брюж), Белгия

 

– Това е новият подвижен мост, който свързва старата и новата част на Брюж. Така  яхтите достигат по реката до Северно море.

– Имахме едно време  подвижен мост във Варна, докато един пиян съветски капитан не го блъсна и фашисткият мост стана неподвижен–отговарям на гордия  ни домакин.

 Брюге (Брюж), Белгия

Пустият плаж на Зеебрюге  или  Брюж на морето –техният Слънчев бряг не ни впечатли,

 Бира Kriek – Брюге (Брюж), Белгия

за разлика от многото видове бира, като KRIEK с вкус на вишна.

Очаквайте продължението

Автор: Цветан Димитров 

Снимки: авторът

*На български терминът е Фламандия – бел.Ст.

 

Други разкази свързани с Белгия – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

6 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version