Archive for the tag 'тук-тук'

юли 26 2013

Пътепис Индия (2): От Алува до Алепей

Published by under Бале,Индия

Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. Днес пътуването ни ще продължи с влак шеста (!!!) класа от Алува до Алепей.

Приятно четене:

 

 

Пътепис Индия

част втора

От Алува до Алепей

Така значи се оказах в

индийското село Алува

Реших веднага да се насоча към жпгарата, но тъй като това беше първото населено място, в което попадах – предпочетох да тръгна пеша, за да разглеждам. Още повече, че бях проверил в Интернет преди да
тръгна и село Алува ми се видя съвсем малко – една улица, която води от междуградското шосе до гарата.

Първото нещо, което ми направи впечатление по пътя, беше процесия от жени, които носеха шарени чадъри. Нямах обаче време да се насладя на процесията, защото исках час по скоро да се кача на влака и да потегля към Алепей. След около 5 минути ходене
обаче, установих следните факти: село Алува никак не е малко, има най-различни улици, които водят в различни посоки, няма тротоари, всички бибиткат непрекъснато, много е прашно, слънцето пече яростно, куфарът ми тежи (в самолета му бяха
откъртили колелцата), много съм изморен от дългия път, а освен това шофьорите на тук-тук ме изнервят с постоянното си спиране и предлагане да ме качат.

Алува, Индия

Алува

След като наругах няколко шофьора на тук-тук на чист български език – клекнах пред неизбежното и се качих при един мустакат с думите: “Карай към гарата и гледай да е евтино!”. Пътувахме доста дълго, а мустакатият беше абсолютен факир. Изпреварваше наред, а даже по едно време изкачи почти вертикално нагорнище. Метна ме буквално за жълти рупии.

Християнска църква – Алува, Индия

По път към гарата минахме покрай една християнска църква

 

На гарата реших първо да си купя една ледена бира, а после да се занимавам с влаковете. Можете да си представите какво беше изумлението ми, след като в нито едно павилионче не намерих бира. Питах наляво и надясно, но всички ми отговаряха, че
бира не се продава!!! Накрая ми препоръчаха “ресторанта”. В “ресторанта” обстановката и миризмата биха засрамили дори и най-долната гарова кръчма в България. Освен всичко, се оказа, че нямат бира! Сервитьорът ме прати по стълбите
нагоре към “бара”. Тръгнах нагоре, но ме блъсна такава смрад и спарено, че чак ми се отпи. Теглих една майна на ум и се върнах на гарата.

Гарата в Алува, Индия

Гарата доста наподобяваше на провинциална българска гара, само дето наоколо се мотаеха индийци

Гарата в Алува, Индия

Пътничка

 

Гарата в Алува, Индия

РЕП

Гарата в Алува, Индия

Пътник

 

Купих си билет до Алепей и зачаках

Тъй като нямах представа кога и къде ще спре моят влак – насочих се към ушев и любезно го помолих за съдействие. Ушев бяха двама и ми казаха нещо от сорта: “Влак дойде – не качва, влак дойде – не качва, влак дойде –
качва!”. Разбрах посланието и седнах да чакам. Установих, че желязото, на което съм седнал, всъщност е стълб, който е свързан директно с жиците на влака и се почудих защо не ме хваща ток. Дори ми хрумна да се преместя, за да не ме хване със закъснение,
но бях толкова изморен, че поех риска и си останх да седя на желязото.

След малко дойде влак. В същия момент ушев дотичаха до мене и казаха в един глас: “Не качва! Не качва!”, а аз им отговорих: “О’Кей”. Влакът замина и след малко дойде друг. Ушев отново дотичаха до мене и казаха: “Не качва! Не качва!”, а аз пак им отговорих: “О’Кей”.

Когато дойде третият влак – ушев завика: “Качва, качва!”. В същия момент си дадох сметка, че в индийските влакове има 5-6 класи, а аз не знам в коя да се кача. Ушев трескаво ми обясни, че моят билет е за най-долнопробната класа. Това били два вагона – най-отпред и най-отзад на влака.

Влакът беше толкова дълъг, че направо ми излезе душата докато довлача куфара до края, защото между вагоните нямаше врати за преминаване, както е при нашите влакове. Това е, за да не могат цървулите от моята долнопробна класа да притесняват баровците от спалните вагони. В крайна сметка се хвърлих в движение и така започна моето

пътешествие с индийски влак – 6-та класа

Пътешествие с индийски влак

Във вагона бяха налягали дори и по багажниците, така че клекнах (гнус ме беше да седна) пред кенефа

Влакът караше с мравешка скорост, а аз наблюдавах с нескрит интерес движението на хлебарки около мивката, както и гледките през отворената врата.

Пътешествие с индийски влак

Моите спътници

Пътешествие с индийски влак

И една цистерна, на която пише “INDIANOIL”

 

 

Когато скоростта на влака намалееше драстично – през отворените врати почваха буквално да влитат нови пасажери, някои от които – с доста обемисти денкове. По едно време даже ми се стори, че двама бабаити кроят заговор да ме оберат, защото си
шушукаха нещо и ме гледаха кръвнишки. За щастие след малко тия слязоха, а портмонето си ми беше живо и здраво в джоба.

Направи ми впечатление и че в тази долнопробна класа няма никакви жени, а само мъже. Мъжете непрекъснато се грижеха за външния си вид – замазвайки лъскавите си перчеми с някаква кафеникава течност, която се процеждаше от гъмжащата с хлебарки
мивка. Голяма част от тях бяха тамили (или нещо подобно) и не носеха панталони, а само едни много смешни надбедрени превръзки. Тъй като кенефът нямаше врата – успях да разбера каква функция имат тези надбедрени превръзки (освен това, че са
проветриви и удобни, разбира се). Тамилите влизаха в кенефа, надигаха надбедрената си превръзка и овесваха полюшващи се мъде над дупката. След удовлетворяването на естествените си нужди – тамилите се забърсваха с надбедрената превръзка и доволни
се връщаха при чешмичката, да замажат перчемите. Даже и пред кенефа, в самия вагон, имаше купчинка с лайна, боклуци и хлебарки.

Таман бях започнал да се удремвам от монотонното подрусване на влака, когато

нещо ме притисна през лицето и зверска смрад изпълни дробовете ми.

Видях, че някакъв скапан тамил е заврял гъза си в мутрата ми, точно нечовешката надбедрена превръзка – тоалетна хартия. Изпълниха ме паника и ярост, блъснах го с всичка сила и се разпсувах. Онзи се обърна надолу и ме погледна с очи, които вместо бяло имаха червено.

(Тук ще вмъкна под черта една случка, която пропуснах. Докато чаках на гарата, седнал на електрическото желязо. По перона премина един човек, който имаше малко тяло, малки криви ръце и никакви крака. Той подскачаше много сръчно на ръцете си,
подвикваше нещо и с един ловък скок се метна на влака, който водеше в не моята посока.)

Та погледна ме тамилът с червените очи и ми се усмихна. Беше много възрастен, а зъбите му бяха плувнали в кръв. Направо беше като излязъл от филма за “Индиана Джоунс”. Усетих, че ми се повдига и станах, та отидох до вратата, да взема малко
въздух.

Тамилът с кървавите зъби и червени очи седна в лайната на пода, опъна сухите си крака на земята, а по тях се покатериха хлебарки, от кафявите. Това не му направи особено впечатление, защото той извади пликче с нещо и започна да се храни. Бъркашес орловите си нокти в пликчето и вадеше нещо, което очевидно му се усладжаше. По едно време изпусна пличквето на пода и от него се разпиляха някакви топченца. Тамилът ни най-малко не се смути и си дояде топченцата от земята. След хапването го налегна дрямка, така че се опъна изцяло върху осрания хлебарчест под и заспа моментално.

Малко след тази покъртителна история, се качиха (влетяха) две студентчета, облечени с ризи, чисти и напарфюмирани. На всичкото отгоре разбираха и на английски! Аз веднага им разказах историята с кървавия тамил, който размаза лайна по лицето ми, а те кимаха притеснено и казаха: “Да, да, за съжаление такива неща са честа гледка в Индия.”. После ме попитаха аз откога обикалям из родината им, а аз отговорих, че преди 7-8 часа кракът ми е стъпил за първи път на индийска земя. Те се сащисаха и
казаха: “Е, добре де, как така не си в пълен шок?!”. Аз ги успокоих, че съм в пълен шок и започнахме да си говорим за други теми. Станахме първи приятели, а те превеждаха на останалите любопитни индийци какво съм казал. Онези непрекъснато аплодираха моите остроумни изказвания, но малко помръкнаха, когато разбраха, че не се интересувам от футбол.

Alappuzha, Керала, Индия

Така в шеги и закачки стигнахме

Алепей,

разпрегръщах моите най-нови приятели и слязох. Сега пред мен оставаше последната фаза от пътуването – да намеря знаменития
“Ащамуди хоум стей”, където бях резервирал стая.

Алепей, Индия

Площадчето пред гарата в Алепей

 

 

Остави ме значи влакът в Алепей, на жп-гарата

Гледам там едно павилионче запредплатени тук-туци и отидох да питам до Ащамуди колко струва. Онзи казва: “50 рупии е цената, отстъпки не можем да направим!”. Отговарям му: “Хаха… аз за 50 рупии се возих на климатизиран рейс, на тук-тук и на влак, а ти ми ги искаш само за това мършаво разстояние. Мерси!” и тръгнах към един рейс без прозорци. Онзи ме изгледа, като да съм пълен калъф, защото 50 рупии са по-малко от едно евро, но аз не исках да си развалям хубавото 30-часово пътуване, с някакви глезотии като предплатени туктуци.

На автогарата чакаха два рейса без прозорци.

Автобус – Алепей, Индия

 

Вярно, че рейсовете имаха задни и предни прозорци, но пък нямаха странични

Автобус – Алепей, Индия

В единия се поктериха цяла сюрия алепейци,

Автобус – Алепей, Индия

така че аз избрах другия, който беше съвършено празен (ако не броим кондуктора)

Кондукторът дойде при мене и ме попита накъде пътувам. Показах му разпечатка от Гугъл-карти, на която “Ащамуди хоум стей” беше ограден с кръгче. Той май не знаеше къде е това и повика шофьора. Шофьорът също се затрудни. Накрая ми казаха: “Абе, не го знаеме, но май минаваме някъде наблизо, където ще те стоварим.”. Речено – сторено. Дадох на кондуктора 5 рупии и раздрънканият автобус заподскача като делфин по една разбита улица. Лека-полека се напълни и аз заразпитвах пътниците дали знаят къде е Ащамуди. Пътниците ми се усмихваха приятелски. Минахме поне 10 спирки, а кондукторът сякаш ме забрави. Само чакаше да се качат пътниците и подрънкваше с едно звънче, за да даде знак на шофьора да тръгва.

Арка – Алепей, Индия

Целият Алепей беше пълен с такива смешни арки

 Тук-тук – Алепей, Индия

Минахме и покрай цяла редица паркирали тук-туци, зад който пишеше “RAMAVARMA
DISTRICT CLUB”

Продавач на риба – Алепей, Индия

По едно време все пак кондукторът ме извика и ми даде знак да слизам. Стовариха ме точно пред този продавач на риба.

Алепей, Индия

Улицата беше доста оживена, но никой не беше и чувал за Ащамуди. Пращаха ме в най-различни посоки, защото индийците са толкова услужливи, че никой не би ти отказал помощ. Просто, ако не знаят посоката, която ти е необходима – пращат те в произволна посока, колкото да ти свършат някаква работа. Накрая се залутах в едни малки улички и вече на прага на отчаянието, о’чудо – оказах се точно срещу мистичния

Ащамуди

Беше дори по-приятно отколкото си го представях от снимките в Интернет. Долу имаше нещо като дворен офис с няколко диванчета, постаква за вестници, маса с бакалски тефтер и телефон, и една стаичка – склад за минерална вода и хранителни стоки. Вратите на стаите за гости бяха с дърворезби и от 4 части. Можеш да отвориш само долната или само горната половина от вратата. Можеш да отвориш дори само четвърт врата, колкото да надникнеш какво става навън.

В средата на “дворния офис” имаше вита стълба от ковано желязо, по която човек се изкачва към огромната тераса на втория етаж – терасата, за която си мечтаех в студените снежни берлински дни. За късмет, моята стая се оказа точно на терасата. Стаите долу бяха в тухлена къща, а горе, на терасата – сламени. Съответно, аз попаднах в сламена стая.

В сламената стая имаче кенеф, а в стената на кенефа огромни дупки, през които нощем да влитат маларийните комари. Точно както бях прочел в Интернет! В тази връзка си носех луксозната мрежа против комари, която закупих от Ebay, и която беше обемиста горе-долу колкото спален чувал. За съжаление обаче, мрежата беше напълно неизползваема, защото над кревата висеше вентилатор и нямаше как да я разпъна. Раздразних се и изхвърлих мрежата, барабар с оригиналната  опаковка.

Хотел Ащамуди – Алепей, Индия

Сламената стая

Хотел Ащамуди – Алепей, Индия

Пивката тераса

 

 

Точно си бях теглил един душ и оправях вратата на банята, която се разпадна от тежестта на една хавлиена кърпа, когато получих смс. Беше от Ицо. С Баева се придвижили от Бомбай до Кочи, от Кочи до Алува и таман били стигнали на гарата. За съжаление обаче влакът им пристигал в Алепей след полунощ, така че аз имах цял следобед на разположение, да разуча махалата и да купя бира, за да посрещна подобаващо среднощните гости.

 

Очаквайте продължението

Автор: Бале


Снимки: авторът

 

 

Други разкази свързани с Индия – на картата:

За подробности – кликайте на ЗАГЛАВИЕТО 🙂

 

 

17 коментара

февр. 20 2012

Пътуване до Индия (3): Делхи. Бягство към дома.

Днес ще завършим пътуването на Жоро из Индия. В начолото разгледахме Бангалор, бяхме в  Агра и Тадж Махал, а днес ще видим отрезвяващото влияние на столицата Делхи. Специално искам да поздравя автора за реалистичния поглед върху Изтока и Индия в частност!

Приятно четене:

 

Пътуване до Индия

част трета:

Делхи. Бягство към дома.

 

Делхи.

Това е столицата на Индия. Или да кажа столиците. Според Wikipedia това място е постоянно обитавано от 6 век пр. н. е.  Тоест горе долу колкото Пловдив 🙂 Но всъщност, за разлика от Пловдив този град всъщност не е един град, а всяка нова империя или династия която го е завладявала си е изграждала своя си град. Леко настрани от стария. Това сигурно е така защото не вярвам някой да може да се оправи с хаоса на жителите на този град. Явно всеки нов завоевател просто се е хващал за главата, казвал си е „мамка му, аз с тези хора няма да мога да се оправя“ и е започвал да строи на голо поле град така както го  е разбирал и просто е оставял остатъка на доизживяване. Най-ясно това личи при последния опит : т.н. английски Нов Делхи (New Delhi). Разхождайки се по улиците му човек за момент забравя къде точно се намира и съвсем спокойно може да реши че е в някой провинциален английски град. Има ги широките улици и роундабаутите (кръговите движения), има ги и високите огради и подредени алеи със зеленина. Ако ги нямаше маймуните и жегата приликата щеше да е пълна.

За жалост обаче дори и този последен нов град вече е започнал да страда от съдбата на предишните си събратя : тук там, неусетно, без да може някой да ги спре, бордеите са започнали да се настаняват в него. С тях се промъкват и мръсотията и миризмите. Засега това може да се види само в някои паркове (защото останалата част се охранява строго от войската), но съм сигурен че след 100 години „Новият“ английски делхи ще е просто част от „останалата част“ на града. Интересно дали тогава ще има нов завоевател, който да построи поредния нов град за асимилация.

Делхи, Индия

Ето как протече запознанството ми с този град.

Руските ми колеги си бяха заминали по живо по здраво. Така че ми трябваше изпълним план за това как да разгледам града сам. Единия вариант беше да си наема гид, както бяха направили те. Но се бях уморил от целия този процес на пазарлъци и рушвети. Затова ми трябваше нещо което да ме отърве от него поне за ден два. От интернет бях научил че някакъв министър беше открил

Hop On/Hop Off автобуси в Делхи.

Ползвал съм ги в доста европейски градове и това действително е един много удобен начин да се разгледат забележителностите. Реших да не резервирам билет през мрежата, за да мога да видя на място за какво точно иде реч преди да влезем в стоково-парични отношения 🙂

Имах и резервен вариант (който ми беше подсказан от един от индийските колеги в Бангалор): метрото. Да, Делхи има доста развита метро-мрежа. Е, не колкото Париж или Лондон примерно, но съвсем не е малка. И имайки предвид постоянните задръствания и хаоса по улиците метрото ми се стори привлекателна алтернатива.

След скромна, но хранителна закуска в ресторанта на покрива на хотела (макарони с чили и омлет от 1 яйце) се отправих към рецепцията да попитам могат ли да ми извикат такси до началната точка на автобусите, която бях записал чинно в телефона си. Опитах се да обясня къде искам да отида, но явно не срещнах много разбиране. Ясния разговор на английски за жалост е все по-рядко срещано удоволствие в Индия. Да, повечето хора знаят по някоя дума, но не достатъчно за да те разберат всъщност. За радост една възрастна английска госпожа която видях в ресторанта  на закуска реши да ми помогне и на сносен (според мен) хинди обясни какво точно имах предвид. Хората на рецепцията ми казаха да просто да изляза и да си хвана такси. Качих се на туктука който дремеше на тясната уличка пред хотела и му показах на телефона адреса на най-близката спирка на хопон-а. Той разбра къде е, но взе да ме разпитва къде точно искам да отида. Опитах и на него да обясня идеята за хопон автобусите. Не ме разбра, но реши че може да изкара комисионка и ме замъкна в някакъв малък офис където един човек с лепкава любезност ме помоли да седна на диванчето пред бюрото му. И ме заразпитва дали случайно не искам екскурзия до Агра (явно мокрия им сън като туроператори). Казах му да се пръждосва и излязох. Туктукаджията ме чакаше долу и изглеждаше доста объркан, понеже не беше сигурен дали ще вземе комисионка или ще трябва да се задоволи само с таксата за превоз. Разочаровах го, като го попитах колко струва до тук. Но понеже той доста настояваше да разбере къде искам да отида опитах още веднъж бавно да му обясня концепцията на хопон-хопоф-а. След малко мисъл светна в очите му ! Аааа, ХОХОБУС-а ! Разгеле ! Явно

никой не знаше какво точно е хоп-он/хоп-оф. Но виж, хохобуса всеки го знаеше.

Знаейки тази парола нямах никакви проблеми да обясня след това на когото и да е в Делхи какво точно искам да направя и къде искам да отида.

Туктукаджията веднага ме заведе до първоначалната спирка на автобуса. Това беше малко по-далече от най-близката спирка за където бях тръгнал. Но това се оказа добра идея. На спирката имаше офис и пред него имаше един автобус. Отидох директно в автобуса и попитах за билет. Казаха ми че в автобуса не се издават билети. Добре че туктукаджията ме беше закарал до началната спирка. Влязох в офиса. Билета беше 300 рупии : горе долу колкото 3 качвания на туктук. И за тази цена получавах целодневен достъп до модерни ясно брандирани автобуси с климатик. За разлика обаче от Парижките си събратя нямаше аудио система за обяснения, а жив гид 🙂 Заедно с билета ми дадоха брошура и разписание. Освен това ми дадоха и ваучер за понеделника след празниците. Но него нямаше как да използвам.

Докато си купя билета автобуса беше потеглил. Седнах и зачаках следващия. Докато чаках си направих план на коя от 15-ната спирки искам да сляза. Имах предвид че следващия ден е Дивали и доста неща ще са затворени, така че реших да не слизам на местата които бяха относително близо до хотела и които нямаше как да затворят (като мемориала на Махатма Ганди примерно). Колебаех се за червения форт, но гида ми каза че той също ще е затворен утре, та започнах с него.

 Делхи, Индияя

Червения форт е емблемата на Делхи.

Дори и в рекламите на Формула 1 го даваха. Там са се случили много важни неща в Индийската история. Вижте го в албума със снимките : внушителен е. И тук съществуваше обичайната сегрегация между индийци и чужденци. Дори и опашките пред пункта за проверка бяха 4 : за индийски мъже, за индийски жени, за чуждестранни мъже и чуждестанни жени. То всъщност е много лесно да познаете туристите в Делхи. Не видях никой от местните да се разхожда с бутилка минерална вода. И не видях турист без такава. В случая сегрегацията работеше за мен, понеже опашките бяха малки. Разходих се добре из него и поснимах. На излизане се оказа че за 10-на минути съм изпуснал автобуса. Та се наложи да чакам следващия (бяха през 50 мин). За жалост спирката за червения форт беше в средата на една типична хаотична Делхийска махала : със всичките му улични продавачи, мръсотия и кучета. Така че се върнах пред червения форт, където имаше прилична и чисто изглеждаща градинка, а и постоянното свиркане на клаксони се чуваше по-малко.

 Делхи, Индия

След това беше ред на „портата на Индия“. Но за нея предцених че нея няма как да я затворят само се снимах пред нея и реших да я оставя за следващия ден.

 Делхи, Индия

Следващата спирка на която слязох беше

Гробницата на Хюмаюн.

Това всъщност е оригинала на Тадж Махал. Това е една доста по-стара гробница на една друга султана, която дивия султан от Агра просто копирал като Тадж Махал. В мащаб естествено. Гробницата на Хюмаюн беше доста по-малка. Но пък беше също много красива. Този път си бях научил урока и си навих будилника да не изпусна автобуса.

С голямо удоволствие пропуснах всичките му традиционни пазари и следващото място на което слязох беше

Лотусовия храм

след около половин час в приятно климатизирания автобус. Това е голям и много красив храм на най-новата религия в този свят. Храма беше разположен в красив парк. Входа беше свободен. Ама искаха да си свалиш обувките преди да влезеш в самия храм. Да бе ! ДА ! Разгледах само отвън. Но пък пак беше много красиво. Поради това че не влязох вътре ми остана много време до следващия автобус. За жалост храма е в едно предградие на Делхи и около него имаше само мръсно изглеждащи сергии. На идване ни бяха показали от прозореца на автобуса „най-големия компютърен пазар в Делхи“, но при опита ми да го намеря се оказа че е на над 2 км, а не ми се разправяше с туктукаджиите. Така че кротко си зачаках автобуса, който дойде след 20-на мин.

Пропуснах моловете в Сакет,

като се надявах че ще се отворени на другия ден. Все пак хората трябва да пазаруват отнякъде в последния ден на празника. Не може всички да са купили всички подаръци които им трябват. Поне у нас в България е така 🙂

 Делхи, Индия

Следващата спирка на която слязох в късния следобед беше

Кютуб Минар

Реших че ми стига толкова разглеждане за деня и затова смятах спокойно да разгледам тази последна хохо атракция. Платих поредните 250 рупии вход. Дори си купих и аудио гид за 100 рупии. Взеха ми паспорта като залог. И ми дадоха разписка. Гайдът беше в стила на арабските приказки. Това ми се стори странно за Индия. И на места действително се отплесваше в излишно дълги лирични отклонения. За радост ми бяха обяснили как да го прекъсвам.

 Колона – Делхи, Индия

 

Иначе мястото ми хареса. Там беше най-старата джамия в Индия. И тя беше още едно потвърждение на факта че завоевателите винаги се отнасят напълно варварски към културата на завоювания народ : колоните в джамията бяха буквално слепени от части от колони на хинду храмове с уникално красиви релефи по тях. Напомни ми за Света София и за византийските мозайки замазани с вар за да заприлича поне малко на джамия.

 

Пред минарето – Делхи, Индия

 

 

Минарето беше напълно внушително. Един султан го започнал. Изградил 2 етажа. След това друг добавил още 4. После друг добавил още 3. Със друг камък. И така нататък. До самия връх.

 

Върхът на минарето е в градината – Делхи, Индия

 

Дори и британците решили да добавят етаж. От същия камък като основата. Но понеже изглеждал много по европейски имали добирната да го махнат и да го сложат в градината.

В гайда имаше история на Делхи, която изслушах напълно понеже имах много време до автобуса. Направи ми впечатление, че тази история включваше само мюсюлманския период на Делхи и нямаше нито дума за царствата преди това. Все едно че града не е съществувал преди 700 г. сл. н. е. Явно това е някаква държавна политика в Индия.

Сдадох гайда и седнах до спирката на хохобуса. Взе да се стъмва и комарите взеха да натискат. Това ме изнерви : не бях сигурен дали плътния слой от репелент от сутринта все още действа. А всички знаем какво точно имат в слюнката си тези индийски комари. Така че реших че ако се разхождам енергично шанса е по-малък. След 15 мин разходки автобуса най-накрая дойде. Последва дълго и мъчително прибиране през задръстванията към началната спирка.

Летящи килимчета – Делхи, Индия

Продаваме летящи килимчета

Видях разпродажба на летящи килимчета през прозореца на автобуса. Не слезнах, понеже нямам книжка за килимче 😉  Пък и винаги има някаква уловка. Около разпродажбата пишеше нещо за време. А аз време нямах 🙂

Попитах екскурзовода в автобуса какво може да е отоворено утре и тя потвърди че мемориала на Ганди е добра идея.

Хо-хо бус (Hop on - Hop off bus) – Делхи, Индия

Хо-хо бус

От крайната спирка на хохобуса хванах такси (малко бусче) до хотела. Взе ми половината от това което туктукаджията ми беше взел на сутринта. Никога няма да разбера логиката на тарифите на Делхийските таксита.

Все още се чувствах преситен от Индия и затова реших да се възползвам от румсървиса на хотела. Ето как изглежда типичната вегетарианска Делхийска вечеря :

 

Вегетарианска вечеря от рум сървиса – Делхи, Индия

 

Оставих снимките да се катерят в пикасата и си легнах. Този път бях попитал пиколото как се изключват лампите, та спах на тъмно.

На сутринта се събудих към 9:00, измих си зъбите с малко минерална вода (това се препоръчваше в пътеводителите като мярка срещу неизбежното разстройство от водата) и опитах да реша какво да правя в този ден. Полетът ми беше в 2:00 часа през нощта. Трябваше да освободя хотела най-късно в 12:00. Така че имах два варианта : да седя в стаята до 11:30, да си оставя багажа на рецепцията и да обиколя следобед. И вечерта да мина да го взема и да тръгна към гарата да си хвана експреса до летището.  Или да си платя още една вечер в хотела и да тръгна да разгледам от сутринта и след това да полегна в хотела и да тръгна към 11:00 към летището. Реших че няма да мога да заспя така или иначе и избрах варианта с оставянето на багажа на рецепцията.

Така че отскочих да закуся и се върнах в стаята. Обадих се в къщи, гледах BBC и се размотавах по всякакви приятни начини. Погледнах си пощата. Луфтханза ме бяха произвели във Frquent Traveler ! Това даваше някои предимства.

Към 11:45 слязох във фоайето, където отново ми поискаха номера на резервацията ми от hotels.com, прибраха ми багажа, дадоха ми разписка за него и ми напомниха още веднъж колко е важно да оставя ревю за хотела в tripadvisor.com  🙂 Това за ревюто ми го повториха няколко пъти. Явно им беше важно.

Такааа. Грабнах един туктук, а пиколото на хотела му обясни, че искам да отида на

мемориала на Ганди

Разбраха се и за цената, така че просто платих като стигнах.

Казват че този човек е бил толкова велик и заради простия начин по който е живял. Според мен е бил велик поради това че е успял да устои на изкушението на властта. Предствете си само : изведнъж ставате пълновластен господар на 1 Милиард човека. И можете да им кажете какво да правят. Представете си само колко неща могат да се направят с тези ресурси. Древните паметници из цяла Индия са внушителни и досега, а са правени с доста по-малко население. Аз лично не мога и да си представя да може да се разпореждам с такъв ресурс. Поставени пред това напрежение древните владетели са си изградили прекрасни дворци, за да отпускат. И всичко материално каквото можете да си представите. А Ганди е продължил да живее скромно и да служи на страната си. Няма дворец, няма заграбено богатство, няма разточителни фондове за децата (Индира Ганди също е живяла в една едноетажна сграда). Само служба на родината. Саможертва в най-чистия и вид. Ето какво имаше на входа на гробницата :

 Паметна плоча на мемориала на Ганди – Делхи., Индия

 

Нямам какво да добавя.

Казват че след като го застреляли успял да каже само „Ех, Господи“ (Hey Ram на хинди) преди да издъхне. Според мен това не е било молитва. А просто възглас на раздразнение и отчаяние че Индия никога няма да стане това което той се е бил надявал да я направи.

И тук искаха да се събуваме. Пак отказах. Разходих се из прекрасните градини около монумента вместо това. За жалост един катун (палатков лагер) се беше настанил в единия от забутаните краища на градината. Hey Ram! Но пък на всеки 100 метра имаше войник с зареден калашник. Взе да ме успокоява цялата тази войска навсякъде 🙂

Един баща правеше фотосесия на 10-годишната си дъщеричка на един от камъните на езерото. Очевидно беше много горд от това колко красива изглежда тя. Стана ми мило. И се замислих какво правя аз далече от моята дъщеричка. Още малко.

Изходих целия парк, но успях да убия само 1-2 часа. Не смеех да седна на някоя пейка заради комарите. Затова реших да се връщам покрай монумента към изхода. И понеже явно изглеждах доста екзотично с голата си глава и бялата си кожа се оказа че цяла върволица индийци искат да се снимат с мен. Добре, и аз исках да се снимам с тях 🙂

След това реших че ми стига толкова Индия и се запътих да разгледам остатъците от британското присъствие в Индия. Започнах с

 портата на Индия

Много приятен паметник на всички загинали в Първата световна индийски войници в стил на триумфалната арка в Париж. Или в Букурещ. Зависи къде сте ходили 😉

Там имаше много индийци които просто се наслаждаваха на празничния ден. Още желаещи да се снимат със странно изглеждащия чужденец.

Имаше ги и обичайните продавачи на всякакви джунджурии : от бамбукови свирки до велосипедчета от цветен проводник. Все полезни неща. Наложи се да си напомням че съм свършил с пазаруването 🙂

От портата на Индия започваше един 5 километров булевард до президенсткия дворец. Реших че бавното ходене по този булевард е чудесен начин да убия времето. А и президенския дворец изглеждаше внушително в далечината.

По пътя ме спряха само 4 туктука да ме питат не искам ли да ме закарат на пазар. Не исках 🙂

Стигнах до

„президентския дворец“

И се озовах в друго време. И в друга държава. Не държава. Империя ! Оказа се че това е мястото, от което британците са управлявали Индия. Състоеше се от 2 абсолютно симетрични сгради във викториански стил от двете страни на голяма улица която завършваше до разкошен дворец. Пред всяка от сградите имаше по 2 колони с платноходи на върха. Всяка колона беше надписана като подарена от една от бившите колонии : „От Канада за Индия“, „От Южна Африка за Индия“, „От Австралия за Индия“ и от „Нова Зеландия за Индия“.

 Президентският дворец – Делхи, Индия

 

Това, и белия „Амбасадор“, който чакаше на алеята пред сградата ме накара да се озъртам за лорд-губернатора. Не се въздържах и тихичко си изтананиках британския химн. Според мен тази нация напълно заслужава уважение за това което са успели да постигнат в тази необятна страна. И за цивилизования начин, по който са се изтеглили от нея. Винаги съм имал смесени чувства към британците по исторически причини, но смятам че това което са дали на света не бива по никакъв начин да бъде засенчено от грешките, които са правили. Та те са били Америката на предишните векове 🙂 И понеже са живели в едно по-открито време, не им се е налагало да се преструват, че правят всичко за доброто на подчинените народи. Макар че всъщност и доста добро са им направили 🙂

За жалост дворецът беше затворен заради празника и единствено успях да се снимам пред него. Тъй като беше само 14:30 а вече бях привършил предварително набелязаните цели беше време за ново целеуказване. Намерих малка сянка и започнах да ръчкам GPS-а за подсказки. Но идеята дойде от хохо брошурата под формата на мемориала на Индира Ганди. Знаех че ще бъде затворено, но тъй като GPS-а примамливо сочеше че е на 2 км от мястото на което бях реших че това ще е един добър начин да убия малко време. А и Индира Ганди е пряко свързана с България поне в моите спомени. Тъй като това беше в британската част на Ню Делхи реших да пестя батерия на GPS-а и да използвам картата от хохо брошурата. Ходех по правите улици и гледах армейските постове пред повечето от сградите които се оказаха министерства, представителства на щатите и т.н. Нямаше жива душа. Само пред Министерството на войната постовия ми се стори малко странен:

Караулът пред Министерството на войната – Делхи., Индия

Часовият

 

Ама си вършеше работата де. Дори ми се озъби като минах! Дано го повишат скоро 😉

След 30-на мин стигнах до мястото, където е живяла Индира Ганди. И нея са я застреляли. Както предполагах беше затворено. Но пък се снимах пред табелата.

И сега настана трудната част. Имах още 11 часа до полета. Какво да правя ? Очевидно беше че всичко освен пазарите е затворено. А след изминатите километри краката ме наболяваха. И да ви кажа честно бях се пренаситил на Индия. Започнах да си искам в къщи.

Всъщност всичко е затворено ли ? Пред очите ми изплуваха моловете в Сакет. Нямах нищо против да поседна на някоя пейка в някой климатизиран мол. А защо не и да хапна нещо във food court-та. Абе, да избягам от Индийските улици с две думи 🙂  Да де, ама тези молове бяха на 10-на км от мястото, на което се намирах. И тук се сетих за препоръката на индийските ми колеги относно

метрото

Заръчках GPS-а. Оказа се, че има спирките на метрото! Радост. Зададох най-близката и тръгнах да топя 1.5-те км, които ме деляха от нея. Нямах душевна сила да се разправям с шофьорите на туктук. Скоро стигнах метро станцията. След слизането по стълбите се озовах в модерно изглеждаща метро платформа.

 

Метростанция – Делхи., Индия

Метрото

 

Ооо, радост ! Имаше специално гише информация. Та те ми казаха да си купя билет до станция Сакет. Отидох на касата и не повярвах на ушите си: 18 рупии. Аз чух 80 и започнах да броя дребните. Та се наложи касиерката да ме спре 🙂 Даде ми жетончето и слязох на перона. Оказа се че няма да се налага да прекачвам (метрото в Делхи има 4 линии и те са цветно кодирани). Смях се с глас като чух предупредителния запис: Mind the Gap. Това ми напомни за разходката ми в Лондон преди време. Само дето на Лондонските метростанции продаваха дамски прашки със същия надпис. А не мисля че някой би си ги купил в Индия 🙂

Имаше и една друга разлика от Лондонското метро. Всеки гледаше да те пререди да седне. А се обуташ за секунда, а си продължил да седиш прав. И няма значение дали си мъж или жена, стар или млад. Местата са за по-бързите. Така е в Индия 🙂

Стигнах в Сакет.

Да ама след като излязох от метростанцията молове не се виждаха никъде. Само безкрайна мах’ла ! Предадох се и взех туктук. Закара ме до мола за 120 рупии 🙂 Странно че за 10 км ми трябвах само 18, а сега за 1.5 120 🙂 Както казах никога няма да разбера логиката на транспорта в Делхи.

Туктука ме докара до входната врата на единия от моловете. Там много вежливо ми обясниха че не пускали нови посетители защото затваряли ! Гредаааа ! Обиколих като куче покрай моловете с надеждата да се вмъкна отнякъде, дори последвах един японец, който очевидно имаше същото намерение. Ама не. Само излизащи. Имаше някакви ресторанти дето все още бяха отворени, но реших да не се застоявам в това предградие на Делхи.

Затова се стегнах и изръчках GPS-а за най-близката спирка на метрото. Бях решил да ходя да си взимам багажа и да бягам на летището. Нищо че имаше още 8 часа. Стигаше ми толкова ! Вече бях почти в положението да искам да пропълзя в черупката си и да гледам в точка. Толкова бях претоварен от цялата тази различност и шареност на Делхи и Индия като цяло. Исках луфтханза. Brot Katoffel ! И в къщи.

Последвах GPS-а през може би най-мръсната и шумна улица в Делхи. Коли от всякъде. Рикши и туктуци профучават край теб. Хора продават всякакви керамики и храни по улиците. Деца се въргалят в мазната прах в предблоковите пространства. Хора с мръсни бели чаршафи се дупят да палят огън до мястото където си играят децата. И хора, хора, хора, хора ! Отвсякъде. А и понеже започна да се стъмва предполагах че и комарите ще се появят скоро. Така че бързах след човечето на GPS-a и не поглеждах настрани. След 15-на мин стигнах до станцията. Лесно я познах по плътната редица от туктуци която я обграждаше. Бедняци спяха пред самите стълби. Бързо се шмугнах вътре. Взех си билет за централната гара, защото знаех че това е най-близката до хотела метро станция.

Слязох на гарата. Понеже не беше много тъмно още, имах време за губене а и бях се поосвестил от цивилизацията в метрото реших да ходя пеш до хотела. Не беше толкова трудно и отне само около 20-на мин ако прескачаш ла*ата, налягалите просяци и продавачите на неща и внимаваш за туктуците, като бягаш сред трафика да пресечеш 🙂

 

Тук тук в тъмното – Делхи. Индия

 

В тесните улички до хотела

Дивали явно вече беше започнал:

таксистите украсяваха туктуците със свещички. Та се зарадвах, че стигнах до хотела без премеждия. Багажа ми беше там и изглеждаше в ред. Компютъра в раницата – също. Реших, че е добра идея да хапна в хотела преди да тръгна за летището. Поръчах същото като предната вечер (само че с друг хляб с масло вместо с чесън, защото това имаха готово) и ги зачаках седейки сам в ресторанта на покрива на хотела. Група чужденци изглеждащи като гейове беше наизкарала огромни сложни фотоапарати и снимаха малката уличка от покрива. И ги разбирах, че не искат да слязат долу, и ми беше смешно, че не смеят. Пиколото дойде да ми прави компания. Английския му беше лош. Но успя да ми обясни че семейството му в този момент се е събрало да празнува. А той бачка. Разбирах го. И аз така 🙂

Хапнах си вечерята, платих на момчето и се занесох до рецепцията. Поисках да ми извикат туктук до гарата. Имах глупоста обаче да кажа пълното име авторикша вместо просто авто. И ми викнаха един юнак с колело, чиято задна гума беше заменена с каруца. Как ме закара до гарата със все багаж – не знам. Ама се справи. Дадох му двойно на това, което в хотела ми казаха да му дам.

Стигнах до спирката на влакчето до летището и въздъхнах с облекчение. Бях се измъкнал от Делхи. Беше време да пратя SMS в къщи да оповестя. Исках да се добавя и аз в SMS-а и да съм си в къщи вече.

Зад мен във влакчето имаше група американски тийнеджъри: 2 момчета и 2 момичета.

Едното момче обясняваше как можело да се стигне до Тайланд. И накъде да се поеме след това. Не бяха на повече от 20 според мен. Помислих си че е много смело от страна на родителите им да ги пуснат сами така. И същото време е чудесен опит за тях. Нищо чудно тези тинейджъри, заради този си опит, да бъдат началници на моите деца по-късно.

Стигнах без произшествия до летището. Добре ама там имаше друго препятствие. Под формата на войник с автомат. Който настояваше да види паспорт и хартия че ще летиш. За паспорта добре. Ама хартията ме затрудни. Аз имах електронен билет. Не се бях чекнал от хотела понеже не мисля че имаха принтер. Добре че се сетих че бях разпечатал разписката за целия билет и я бях пъхнал в чантата. Номера мина. Така че ето ви още един добър съвет : винаги си носете разписката. Може да ви спаси в най-неочаквани ситуации.

Оказа се че и в транзитна зона не мога да вляза : имаше 2 часа до започването на чек-ина. Затова направих няколко кръгчета из залата заминаващи : да огледам кое къде е. След това си избрах една седалка на която можех да си вдигна краката, взех си кола и кафе и се заслушах в останалите ми подкасти. И така 2 часа. По едно време се сетих че е добре да похарча и останалите рупии и отидох до автоматите. Там се оказа че мога да си взема вода и чипс за дребните в джоба ми. Супер. Взех масала чипс 🙂  Беше пикантен.

Най-накрая отвориха чекина за моя полет и аз реших да си използвам правата на Frequient traveler и се наредих на чекина за бизнес класа. Номера мина. Такааа – 5 часа до полета. Минах през всичките магазини. Първо на разузнавателна обиколка. После да взема това която си бях набелязъл по време на първата обиколка, а именно копринен шал за щерката, още подправки и стек цигари давидов за $18. След това, на 3-тия тур се зачудих за клавиатура и адаптер за HDMI за таблетчето, но се отказах.

Писна ми от магазини. Огледах се салон на луфтханза, но нямаше 🙂  Затова се запътих към гейта. Там имаше луксозна версия на креслата с възможност за качване на краката и някой беше придърпал едно такова до една charging station : колонка с контакти и кабели за зареждане на различни телефони. Явно не бях първия който си прекарваше незабравимо време на това летище. 🙂

Разположих се, навключих телефона и компютъра да се зареждат и поради липса на интернет дръпнах една цивилизация. Бих ! Както винаги. Това са едни гарантирани 3 часа 🙂 Междувременно до мен на креслата се настаниха една двойка хипита и един доста досаден бял американски будист който почна да ги облъчва на религиозни теми. Не издържах и си пуснах музика. Хора ! Родопски ! мехлем за душата !

Да де, ама времето не щеше да минава. Реших че е време за още един тур по магазините. Нищо не си купих, но се разходих добре. Отвориха гейта и аз побързах да се вмъкна в самолета. Местото не беше лошо : до пътеката. Оказах се до една възрастна индийка която явно й беше за първи път да пътува и беше доста шашната.

Добре че самолета се оказа наполовина празен и можах да се шмугна на според мен най-доброто място в големите презокенаски боинги на луфтханза : в началото на туристическата класа, точно срещу местото на стюардесата. Но не на първия ред, а местото до прозореца на втория. Пред него няма седалка заради вратата. И може да си протегнеш краката докъдето стигнеш. А и нямаше никой до мен, така че дори не ми се наложи да ползвам изваждащия се монитор а просто можех да зяпам този на седалката до мен.

И там усетих 100 котки да драскат по вътрешната стена на стомаха ми. Пригади ми се. Изби ме студена пот. Трябваше да дишам дълбоко. И това точно преди излитане. За малко щеше да ми се наложи да ползвам торбичките в самолета 😉

След това ме втресе. Те че бяха надули климатика на студено бяха. И че аз бях само по фанелка бях. Ама така ме втресе че чак усетих как лимфните ми възли се втвърдиха. Започнах тревожно да прехвърлям възможностите. Къде бях сгафил с хигиената ?! Дали беше от маслото на питките в хотела ? Или от чипса който бях изял с ръце без да си ги изтъркам с деизнфекцираща кърпичка ? Или просто беше настинка ? А може би нещо повече ? Незабравим спомен от Индия ?! Доста неща ми минаха през главата.

По-кошмарно пътуване не съм имал : само картофи и хляб от храната в самолета. И само газирана вода. Добре че още не беше започнало разстройството 🙂

Досега никога не ми беше трябвало одеалото което луфтханза раздават на дългите полети. А сега ми се искаше да го взема и на летището. Реших че това си струва опитите да говоря немски със стюардесите. 🙂

На Франкфурт намерих бизнес ложата. Там имаше безплатен бар. Пих газирана вода и ползвах нета. Каката на входа каза че ще ми пратят специална Frequent Traveler карта по пощата. Обичам Луфтханза.

Иначе беше адски студено докато ни докарат до самолета ! Още по-зле ми стана.

И така се довлякох до София. Багажа ми беше там. Цял и непокътнат. Дори не беше мръсен. Обичам Луфтханза. Побързах да се прибера в Пловдив и да заема ембрионална поза под климатика в къщи. Оказа се че просто е настинка съчетана със стомашно разстройство. Нищо което парацетамола и имодиума не могат да оправят 🙂

Лежах и се чудех. Струваше ли си ? Добре ли мина?

И какво ще ми трябва за да се върна обратно към нормалния си живот ? Все още имах неистовото желание да пропълзя в черупката си и да си смуча палеца. Но започна да ме отпуска по малко.

Едно знам със сигурност : така здраво си бях начесъл пътешетвеническата краста че чак до кръв я бях надръгнал. Чувстах се натровен от Индия : в буквален и преносен смисъл ! И започнах да отценявам простите неща в къщи. И да се радвам на българското и моето си. Затова не ми и трябва сувенир от това пътуване. Смятам че това което написах тук винаги ще го помня. То ме направи друг човек. Такъв който отценява какво има в къщи. Дори и неща на които преди не съм обръщал внимание. И със сигурност ме направи по-запален българин. Ако това въобще е възможно.

Дали открих себе си ? Мисля че да. Ама аз си се знаех къде съм. Просто се убедих за пореден път че съм прав. Ето това е моя сувенир от Индия.

 

Автор: Георги Кодинов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Индия– на картата:

3 коментара

ян. 24 2012

Пътуване до Индия (1): Бангалор

Започваме едно пътуване из Индия. Жоро ще започне с Бангалор, после ще мине и из други места на един велик субконтинент.

 

Приятно четене:

 

Пътуване до Индия

част първа:

Бангалор

 

Знаете че много обичам да пътувам. Затова мисля че съдбата беше много благосклонна към мен като ми позволи да пътувам по света. Но толкова далеч (в буквален и преносен смисъл) досега не бях стигал. Да, ходил съм на места отдалечени географски повече от родния ми Пловдив в сравнение с Индия. Но културното и духовно разстояние което трябваше да измина до нея не може да се сравни със никое от досегашните ми пътувания.

Затова смятам че е много важно да запиша впечатленията си докато са още пресни (започвайки сега, от хотелската ми стая в Бангалор) за да изпусна колкото се може по-малко от това сериозно и много интересно за мен пътуване.

Всеки е чувал и чел много за Индия. Пък и за Изтока въобще. Така че е неизбежно че всеки има някаква предварителна представа за страната. Къде добра, къде лоша, къде възторжена, къде яростна. Единственото което не съм видял досега когато се спомене Индия е безразличие. И това според мен е ключа към възприемането на този свят (Индия според мен е много повече от това което може да се наблъска в понятието държава. Затова „свят“ май е по-добро). Комбинирайте тази експлозия от много цветни и различни неща с наличието на добри приятели с които да споделите пътуването си и ще получите идеалната рецепта за правилно възприемане на Индия. Особено когато тези приятели включват хора и от Изтока и от Запада.

Тук-тук, Бангалор, Индия

Тук-тук

Но нека да започнем от началото с малко факти. Оказа се, че

няма прости неща в Индийските посолства:

всичко е сложно, на много стъпки и изисква много усилия. Аз кандидатствах за бизнес виза. Бихте предположили че покана от Индийска компания, самолетен билет и хотелска резервация ще са достатъчни ? Да, ама не и според сайта на Индийското посолство в София. Трябва ви и препоръка от Българска компания, 2 снимки (wtf?!) и молба по образец. И това всичко при положение че плащате двойна цена за административно обслужване сравнена с Американската виза. И освен това се абонирате за 2 разходки до посолството: една, за да си занесете документите и друга, за да си вземете паспорта с визата (не може нито по пощата, нито в същия ден). И трябва много да внимавате планираните ви визити до посолството да не съвпаднат с някой от безкрайните празници в Индия. Иначе тогава се разхождате два пъти.

След това

трябва да решите какво да правите с ваксините

Няма задължителни, но е МНОГО добра идея да отидете да се консултирате в кабинета по тропична медицина в ХЕИ София. За жалост това е единствения такъв кабинет в страната. Дори и във втория по големина български град (Пловдив) няма такъв. Та ето ви още един приятен повод да посетите скъпата ни столица.

След като докторите в кабинета ви уплашат достатъчно, трябва да решите до къде да стигнете с предпазните мерки, които те препоръчват. Аз направих ваксините за хепатит А и Б и за коремен тиф. Индия е маларична зона според СЗО, но след кратка консулатция с индийските колеги реших, че дългите ръкави и репелента ще свършат работа.

След това ви трябва план. Колкото по-подробен, толкова по-добре.

Аз реших след официалната част на командировката в Бангалор да отскоча да Делхи за няколко дни. От там може относително лесно (надявам се) да се стигне до Агра (и Тадж Махал). Джайпур (последната част от класическия северно-индийски триъгълник) също не е далеч, но с дните които си бях отделил, ако се бях полакомил да отида и до Джайпур, щеше да ми остане по 1 ден за град. А това НЕ е достатъчно (според мен).

Резервирайте хотелите и пътуванията рано и чрез агенции базирани извън Индия. Аз ползвах LastMinute.com и hotels.com. Индийските сайтове не винаги приемат чужди кредитни карти.

Стигнах до идеята след Бангалор да преспя една вечер в Агра и 2 вечери в Делхи. И след това да си хвана пътя за в къщи. За радост любимата ми авиокомпания (луфтханза) имаше много добра оферта за полет пристигащ в Бангалор и отлитащ от Делхи. Това ми спести обратния полет Делхи Бангалор и деня който трябваше да загубя за него.

Горещо ви препоръчвам Луфтханза.

Това е компанията с която съм имал най-малко приключения. А съм пътувал най-много с нея. Човек винаги може да разчита че ще попадне на стандарт на обслужване, няма да му потулят багажа и ще го закарат закъдето е тръгнал и ще го върнат обратно. Вежливо, делово, по немски. Това е може би най-големия комплимент за една авиокомпания.

В случая с Индия се получава малък абсурд : летиш 2 часа до Франкфурт, прекачваш се и летиш обратно над България на път за Индия. Ама това са чудесата на глобалната икономика.

Полетът беше както и очаквах= : приятно анонимен и лишен от преживявания. Успях да си взема интерсна книга от книжарницата. Шантарам. Стори ми се добро въведение към живота в Индия по описанието. Автора малко прекалява с лиричните отклонения, но иначе кингата е много добра. Ще си я дочета на върщане (600 стр. е).

Луфханза лети до Индия със същите Боинги с които лети до Америка. Но с предишното им издание. Самолетите са доста по-старички, поне като оборудване на кабините. Както обикновено при дълги полети в туристическа класа препоръчвам седалка до пътеката. По възможност в реда в който има само по 2 седалки. Това почти ви гарантира място където да си опънете краката. Храната беше добра както винаги. Задължително пробвайте индийското от менюто на Луфханза. Всъщност при всеки по-дълъг полет те предлагат типично немска (?) храна и и нещо свързано с дестинацията към която летите. Обикновено локалния вариант е по-добър. Или поне аз смятам така.

 

Офис - сграда – Бангалор, Индия

Както и очаквах след 8 часа без особени перипетии кацнахме в

Бангалор

Но контакта ми с местната култура започна още на борда. Съседа ми по седалка се оказа доста бъбрив млад човек, работещ за Bosch. Но пък успях да получа отговори на някои практически въпроси от рода на как да изтегля пари от летището и какво да правя и да не правя. Изглежда всички индийци са сериозно загрижени да не би родината им да направи лошо впечатление на чужденците. Затова обикновено са пълни с разумни съвети : прави това, не прави онова. Често дори в ущърб на държавата и на сънародниците им. Примерно получих огромен набор от съвети да се пазя от номерата на таксистите и туктукаджиите. А и от трафика по принцип. Ами да ви кажа след като го видях на място не мисля че е чак толкова различен от това което имаме в България. Или в Истанбул примерно. Така че може би трябва да не взимате всички „разумни“ съвети за чиста истина и да проверите сами за себе си. Защото екстраполацията на всички тези разумни съвети е да си седите в къщи. А това не е много вълнуващо обикновено. 🙂

Та ето ме пак (след поредното лирично отклонение 😉 ) на

летището в Бангалор

Летище като всяко друго. Но с една разлика. Заради един добър съвет който реших че е разумно да следвам. Реших да не пия вода от чешмата. Само бутилирана. Та затова беше леко различно и не можах да си спазя обичая да си набавя изгубените течностти веднага след кацането. Покрай опашката за паспортен контрол имаше странно изглеждащи големи каменни статуи !

Багажа ми си беше там (в чистак новата чанта-карета на Найки която успях да намеря в Пловдив за 70 лв). Така че след 3-кратна проверка на документите и декларацията с която Луфтханза любезно ни снабдиха на борда излязохме от летището.

Бангалор, Карнатака, Индия

 

Там се сблъскахме с

първия Индийски феномен: човешкия труд е много евтин.

И понякога честно това идва в повече. Особено в сферата на услугите.  Не че е лошо че хотела предлага безплатен превоз. Но като видите 100-ната човека с табелки чакащи на изхода ще разберете какво имам предид. По другите летища съм виждал максимум 40-на табелки след кацане на презокеански самолет. Тук бяха сигурно 400. Само за нас 4-мата бяха изпратили 2 човека с бус и с седан. И 2 отделни табелки 🙂

Друга местна особеност е, че международните полети (поне на Луфтханза) пристигат и тръгват около полунощ. Индийските колеги предположиха, че това е заради връзките с презокеанските полети към Америка. Возенето на индийските програмисти сигурно е сериозен бизнес.

Поради късния час трафика беше нищо различно от този примерно в Германия или Италия. Дотук добре.

Хотелът също се оказа свестен.

Имаше бутилирана вода (около 3 литра) безплатно в стаята. И попълваха запасите всеки път. Климатика работеше. Радост.

Решихме сутринта с колегите да отидем пеш до офиса, който се намираше на около 300 м от хотела. Това страшно учуди консиержа ! После разбрахме защо, но пък разходката в един град според мен е най-добрия начин да го опознаеш. След леко объркване успяхме да намерим офиса. Докато ходехме в Бангалор аз се почувствах като в шантава версия на Силиконовата долина в Америка : всички глобални компании присъстваха там. Е, и хиндуистките храмове и бедните хора с количките бяха там. Но иначе сградите бяха лъскави по същия начин по който лъскат в Америка. А и  марките бяха същите. Чудя се, с целия този миграционен поток на индийци към Калифорния, дали не гледахме в далечното бъдеще на този красив американски щат ?! 🙂

Оказа се че местните офиси се опитват да приличат на американските офис сгради не само външно. Примерно офис сградата на компанията ни се оказа кръгова, точно както централата ни в Америка. Дали е случайно ? Не знам. Ама подозрително изглежда 🙂

Но пък за разлика от централата ни хората в офиса се оказаха много интерсни. Бил съм в доста офиси на компанията ни по света : централата в Калифорния, кампуса в едно Лондонско предградие, търговския офис в центъра на Брюксел и мъничкия програмистки офис в Русия. Но от всички места на които съм бил мисля че колектива който работи в Бангалорския офис е меже би най-задружния. И този с който е най-лесно да общуваш.

Буболечка – Бангалор, Индия

Само Индиана Джоунс го няма ;)

 

Изглежда че

индийците имат тази вродена способност да общуват с хора.

В книгата ми имаше следното сравнение на един французин което преразказвам грубо : Индия е 6 пъти по-голяма от Франция. А в нея живеят десетки пъти повече хора. Представяте ли си ако на единица площ живееха десетки пъти повече французи колко точно стогодишни войни щяха да се водят ?!

Та изглежда индийците имат тази животоспасяваща (в техния случай) толерантност към съгражданите си и към хората като цяло. Да, ще ти свирнат с клаксона като внезапно решиш да спреш с туктука някъде насред улицата. Или пък да минеш в обратна посока по еднопосочното. Но никой няма да те набие. Или да се блъсне в теб нарочно. Най-много да свирнат с клаксона и да вдигнат рамене 🙂 Ако можеше и ние в България да правим така … За колкото се може повече неща. Това е приемане което е много различно от примерно Американската толерантност : там всеки те приема и търпи и се отнася много добре с теб докато не го ограничаваш по някакъв начин. Ако му накърниш правата или интереса става страшно. Но в Индия те приемат, въпреки че нарушаваш правата и интересите на хората. И това е велико качество според мен.

Като заговорихме за толерантност излежда едно нещо въобще не се толерира в Индия.

Голотата е табу

Ако забелязвате всичките статуи в картинките на Кама Сутра са облечени. Така че е невъзпитано да показваш кожа. По какъвто и да е повод. Но не в мюсюлманския смисъл на пълно отричане и скриване на формите на тялото. Напротив. Ластичните памучни клинове са част от народната носия. Но кожата не е.

Има и нещо друго интересно в отношението на индийците към еротиката. Но това май го дължим на Викторианска Англия. Откритото показване на сексуални отношения е табу. Ако сте забелязали всички Боливудски филми стигат до целувка най-много. И то в комбинацията. Това, което е смешно, че индийските „палави“ канали в YouTube също свършват до там. Много непривично за един жител на Запада. Явно има и някаква много строга законова уредба на тази тема, защото не видях кьорава „пиперлива“ обява в местния вестник. Само сравнете това с произволна западна столица.

Колегите ни заведоха на

търговската улица в Багалор на пазар.

Оказа се че сувенирите се продават само в някаъв местен еквивалент на Задругата на Майсторите в България и имат държавни печати. Имаше страшно красиви неща на много добир цени за ръчната изработка която очевидно бяха. Аз си купих фигурка на Ганеш. Явно много популярно божество в този град.:)

Оказа се че сме пристигнали в Индия в навечерието на Дивали. Това е еквивалента на християнската коледа : семеен празник с размяна на подаръци. Ще видя какво е точно, но днес получихме сладки от хората в офиса ! Било обичай на Дивали ! Стана ми много мило как ни третираха като пълноправни членове на малкото им офис общество 🙂

Въобще колегите са много приятни хора. Днес правихме малко представяне тип кръгла маса и всеки отговаряше на въпрос коя страна би искал да посети. Повечето от индусите казаха Индия! Само по-европеизираните споменаха някоя друга страна 🙂 То всъщност е много лесно да отличиш едните от другите. Половината ходят с традиционни дрехи, а другата половина използват европейски дрехи. Аз бих си носил носията 🙂

Такситата в Бангалор струват между $1 и $2 в зависимост от това къде искаш да отидеш. Вносните стоки са по-скъпи от в световните столици, но пък има удивително добре изглеждащи местни дрехи и стоки а така също и голямо разнообразие от тях. Храната в скъпарските ресторанти е като в София, а в народните струва колкото превоз със таксито 🙂 Това всъщност беше второто ограничение от обичайните ми навици при пътуване които си наложих : никаква улична храна ! Малко ми е нетипично, но според мен риска не е малък.

Колегите ми бяха категорични, че

Бангалор не е типичен индийски град.

В него има много зеленина и американски порядки. Но пък аз мисля че това го прави добра идея за смекчаване на културния шок.

Засега толкова. Ще пиша пак като ми остане време по-късно. Ето ви и малко снимки. Обещавам много повече като стигна до Делхи.

 

Автор: Георги Кодинов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Индия – на картата: КЛИКАЙТЕ на разказа:

6 коментара

февр. 05 2010

От Хонконг към Банкок

Тази нощ имахме известни технически проблеми със сайта и той беше недостъпен, за което се извинявам на всички (по)читатели и автори. Очевидно се оправихме, а сега продължаваме с избрани глави от големия пътепис на Радослав за Югизточна Азия. Днес ще тръгнем към Банкок. Приятно четене:

От Хонконг към Банкок

Двойка се разхожда по крайбрежната алея на Чим Ша Чой – Хонконг

Двойка се разхожда по крайбрежната алея на Чим Ша Чой

Днес имахме особено важна туристическа задача –

да се доберем до славното Кралство Тайланд.

Сега, преди някой да пита за стотен път, не сме търсили или намирали нито проститутки, нито наркотици. Видяхме само веднъж едното от двете на съседния бар в едно заведение.

Четете по-нататък>>>

No responses yet

Switch to mobile version