Батко ви Мартин отново ще тества лек кола по чукарите на българските пътища (нито редакцията, нито сайтът ни имат някакъв финансов интерес, за нас е важен пътеписът).

Днес той ще ни разкаже за едно кръгче из Родопите – до селата Бориково и Триград

Приятно четене:

Бориково и битото сирене на Салих

първа част

Вдъхновени от една статия, прочетена в списание “Тезгях” на Горичка, се отправяме към село Бориково. Може да се каже, че това село е предпоследна спирка, последната е село Арда, след това вече е Гърция. Граничната тел минава само по склоновете на ниските ридове около селото.

Пътят от Смолян към Бориково

минава през Смилян и Могилино, вие се из чудни борови гори, прохладата се усеща навсякъде около нас, особено когато ни спират за гранична проверка малко над Смолян. Ако пътувате в южните родопи задължително го правете с лична карта в джоба.
Дишаме, дишаме и не можем да се надишаме. Осъзнаваме как в София сякаш въздухът е заменен с нещо лепкаво, горещо, прашно и задушно.

Borikovo, Smolyan, BG

Пристигаме и паркираме пред съседна на Салих къща. Имотът на Салих е в самото начало на селото, посреща те едно голямо черно куче.

Салих има тъжна история – изселен е от родното си село, комунистите запалили обора на прадядо му и цялата стока изгоряла. Спасил се единствено един казан, който сега е на около 100 години, тъй като в него била закисната вълна. Сега в този казан той продължава да вари извара и да прави сиренето брънза по рецепта на прадядо си.

Съселяните на Салих не го “галят” (по родопски: обичат) и той малко страни от тях. Жена му е починала, по думите му от тревоги по деца и пиене. Останал сам-самичък с животните си Салих е първоначално резервиран, но с течение на времето отваря душата си и изповядва занаята си. Той притежава едно много специално и почти уникално вече за България умение – да прави бито сирене и брънза. И двете сирена са вкусни, но се правят по различна технология.

Салих Пашов и неговото бито сирене

Салих ни показа инсталацията за биене на сиренето. Това е една тясна и висока каца, един вид голяма маслобойна. “Буталото”, с което се бие, завършва с кръгла плоскост, която трябва да е с около един сантиметър по тясна от дъното на кацата, за да може да се “вдигне” млякото.

Процедурата започва с прокисване на кацата с вода в продължение на един ден, за да може дъските да се надуят и да не пропускат млякото, след което кацата се попарва с гореща вода и запарка от хвойна за дезинфекция.

В идеалния случай, цялата каца е направена от хвойново дърво. Другото дърво от което се прави кацата е бук, най-добре парен бук. По другите дървесини маслото полепва.

След това млякото се прецежда през тензухена кърпа и се слага мая за сирене. Когато млякото започне да става като “грес” започва “биенето”. В процеса на биене маслото се отделя, и се прехвърля в друг съд. Битото сирене се изважда от кацата и се слага в казан с вода с температура около 38 градуса.

на каквато температура си го доил, на такава го слагаш в казана и бъркаш

Сиренето вече започва да се формира. Традицията повелява сиренето да се съхранява в животински мях “абе като гайда, без ручалките”. Така сиренето може да издържи с години.

Салих ни обяснява и за брънзата. (Власите по моя край така наричат всяко сирене). Брънзата се засирва като битото сирене, но не влиза в кацата. Когато започне да се сгъстява влиза в казана.

“Гасената извара”, подобно на брънзата влиза в същия обгорял казан се и се бърка. Когато изварата започне да кипи се “гаси” с хладка вода. Започват да се образуват малки късчета като “сняг на парцали”.

На изпроводяк и след дълги увещания, Салих извади бито сирене от ланшната “мандра”. Сиренето има характерен вкус, твърде различен от всичко, което се предлага по магазините. Опитахме и от брънзата, както и от смесица м/у двете. Брънзата беше с вкус на нещо средно между моцарела и саламурено сирене. Нито много солена, нито много твърда, но не прилича на нито едно от двете. Опитахме и ланшно кисело мляко. След като му се премахне най-горния слой, сякаш е затворено… преди седмица. И да, кисело е 🙂

След известно време, прекарано с майстора на сиренето, от неговата резервираност нямаше и следа. Пред нас се откри един усмихнат, добронамерен, но и доста самотен човек. Неговата болка е, че не само, вече си няма другар в живота, но и няма на кого да предаде занаята. Сподели, че ако имаме желание може да се съберем и да ни демонстрира на някой събор как се прави млякото. Но това трябва да стане в рамките на Смолянско, тъй като няма кой да му гледа животните.

Чуйте разказът му в оригинал:

http://youtu.be/RHKWKk9mApI

Дядо Зафир – триградската Икеа

втора част

До Триград

се стига по еднолентов път с насрещно движение усукващ се около отвесните скали на Триградското ждрело. Единственото по-широко място е паркинкът пред пещерата Дяволското гърло, където триградчани твърдят че Орфей слезнал да търси Евридика. Планинските недра крият още вековни тайни, за които е най-добре местните да те просветят.

Слушайки разказите на триградчани на по малка мугленска* оставаш с впечатлението, че времето е спряло. Наш пътеводител в триградските потайности е дядо Зафир – благ старец, дърводелец, изработил почти всички дограми, врати, пейки, маси – абе де що дървения има из Триград.

Негова собствена изработка от скицата на мазната бакалска хартия до последната бурмичка е и тесничкото, но “кукленско” легло на което спим, когато му гостуваме. Леглото е многофункционално, има шкафчета под матрака, ракла при главата и решетка, която умело прикрива “серпентината”, разбирай бойлера осигуряващ топлата вода на домакинството.

Дядо Зафир е самоук, изучил занаята заедно с брат си на младини и му станал професия. Документираният си професионален връх дядото достига по време на социализма, когато става главен дърводелец на триградското начално училище, гимназия и пансион.

Истинският майсторски е овладяването на тайните на кацата. Дядо Зафир прави най-здравите каци, маслобойни, дула за “черешови” топчета – всичко конусовидно, което се прихваща с обръчи и трябва да издържа на напрежение и да съхранява течности. Докато му гостувахме, тъкмо довършваше поръчка за дървени кашпи.

При прешното ни гостуване дядото ни спретна “кръг” – традиционен родопски уред за “обръщане” на баница (клин). Кръгът е чисто и просто голяма, кръгла дъска за рязане върху която се точи, подрежда се баницата и се слага в тавата. После се изсипва от тавата върху клина, за да се опече равномерно. Имаме си и софра, отново негова изработка, от която вкусно-вкусно похапваме и си спомняме за времето прекарано в Триград.

Баба Фиданка е спътницата на дядо Зафир в неговия житейски път, двамата имат две дъщери, които са ги дарили с цял отбор… внучки. Дядото страда, че няма на кой да предаде занаята и с мъка говори за момента, когато ще трябва да се раздели с цялото си обурудване и инструменти събирани през годините.

Двамата, като доста триградчани са мюсюлмани, поне на книга. Триградският център е космополитен, на няколко метра отстоят постройките на джамията и на църквата, добре поддържани, но слабо посещавани. Триградчани си нямат ни ходжа – ни поп. Привикват ги само за специални случаи.

Най-удачното време за посещение на Триград е по време на събора,

за чиято точна дата трябва да се информирате от вътрешен човек, защото провеждането му зависи от редица фактори – изборният цикъл например. Миналата година събор нямаше, защото кмета нямало да се кандидатира и не му се занимавало. Затова пък тази година триградчани избухнаха на 28 и 29 Юли с шествие и възстановка на “Орфей слиза в подземното царство на Хадес да търси Евридика”. Актьори пресъздадоха легендата в пещерата Дяволското гърло, а зрители наблюдаваха действието от екран опънат върху скалата.

Авторът малко преди да яде пердах 😉 (малко пие!)

Ако не се притеснявате да карате по заснежен еднолентов път с насрещно движение, то може да посетите Триград и за нова година, както сторихме и ние. Тогава, може да се включите в ритуала за здраве, който само най-смелите триградчани практикуват – ледено хоро във водите на река Триградска.

Ние с дядо Зафирчо ви черпим по една голяма мугленска и ви пожелаваме лек път!

* Родопчани са хора с големи сърца. “Малката мугленска” е единица за водна мярка равна на 100 милилитра. Село Мугла е близо до Триград, но е откъснато от света и до него се стига само по черен път. – бел.автора

Послеслов за колата и пътя:

Бориково е на около 50 километра от Смолян. От Триград до Бориково през Смолян са точно 100 километра, с връщането до Смолян стават 150. Успяхме да ги изминем с разход от едва 3.1 литра на 100 километра с третата версия на флагменския хибрид на Тойота – Приус v3. Този нисък разход остана и рекордът ни за пътуването, в което само веднъж минахме над 4 литра на 100 – м/у София и Триград през Девин.

От София до Триград през Девин са около 220 километра. Ние карахме малко по магистралата до Ихтиман, а оттам поехме по стария път за Пловдив през Белово и близо до село Орешак обядвахме в извадено от миналото ханче с пауни и сервитьорки с униформи.

С леки отклонения направихме общо 263 километра с Prius v3, любезно предоставен ни от TM Ауто София и дадохме разход от едва четири литра на 100 километра.

Разходът ни на Орешак пък, беше още по-впечатляващ: 109 километра с едва три литра и половина. Изкачването след Кричим към стената на Въча е сериозно и там качихме доста разхода, но все пак се справихме съвсем икономично. Тези чудесни показатели ни окуражиха, че имаме съвсем реален шанс да изминем 1300 километра само с един резервоар (45 литра), какъвто бе амбициозният ни план и целта на пътуването ни. Имахме шест дена и 1000 километра да го изпълним!

Автор: Мартин Линков

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Родопите – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂