Бяхме позабравили нашите околосветски пътешественици покрай празниците и е крайно време да видим как върви и при тях. Днес продължаваме с околосветското пътешествие на Коста. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно стигнахме в Нарашино, Япония

Днес ще прoдължим пътуването към Токио

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част 20:

Нарашино – Токио

Ставам в осем сутринта и идея си нямам как времето се изнизва – сякаш оправянето на багаж, разделянето му на пет купчинки (“за хвърляне”, “може би за хвърляне”, “май за хвърляне”, “вероятно за хвърляне”, и “не за хвърляне”) и прочее съпътстващи активности, като например колебаене в коя точно купчинка да поставиш поредния предмет, създава разрив във времево-пространствения континуум, и времето някак се засмуква вътре с отчетливо “Сшлюююп!”, оставяйки те задъхан, обезвремен и мигащ, чудещ се какво точно се е случило.

Айя, агентката от японската компания ми е писала, че ще бъде в офиса си до пет-шест. Обикновено японците работят до пет, така че това ми е абсолютно, ужасно, невероятно най-последният срок на света. Пиша мейл на Айя, че ще бъда в склада да оставя мотора в три и веднага след това ще се отправя към нея. Един и половина е часът, в който Мр. Мизуно, приятелят на Шигеру, ще бъде в магазина си. Шиге ми е казал, че той не говори английски, но знае какво да направи и ще ме чака – направо да отида там. Половин час преди да тръгна си преговарям маршрута в Гугъл мапс – не е близо, но има само две смени на номер на път, освен това използвам тази функция на картите, за която разбрах скоро – казва се “стрийт вю” и реално ти позволява да се движиш по улиците от една панорамна снимка към друга – изключително полезно, защото можеш да запомниш ориентири, а след това просто трябва да се постараеш да намериш ориентирите, иначе рискуваш да се дезориентираш още повече. Запомням маршрута до магазина на Мр. Мизуно. Запомням маршрута на обратно, запомням маршрута от “обратно” до път 357, виещ се по крайбрежието, точно покрай пристанищата и доковете, и запомням, че трябва да вляза вътре в тунела след края на един от тях. След тунела къде да ходя имам само смътна идея – наляво, намирайки път 316 по някакъв мистериозен начин, защото на картата не става точно ясно как да стигна от единия на другия. В крайна сметка, този път имам карта на местоположениет-о на склада в онзи район, и мисля да разчитам на нея. Въпреки че картата е на японски и най лошото – на нея нямам отправна точка, ориентир, и не знам дори къде е север… Тръпки ме побиват, когато си помисля, че пак трябва да се опитвам да получа указания от японци. Боже, моля те, не ме изоставяй…

Излизам навън, хванал каската и една торбичка с второстепенни неща, които мисля просто да хвърля вътре в батмобокса, който и без това повечето митници тотално игнорират, мислейки си, че е само обтекател. Ако мине – мине. Ако не – просто ще ги изхвърля, което възнамерявах да направя така или иначе. Жегата навън е ужасяваща и съм само по тениска. Изпотявам се в момента, в който си слагам каската, но е много, много приятно отново да се качиш на мотора.

ОК. Пари. Пари в наличност – йок. Нито дори една малка, сладка, метална, японска йеничка. Ако трябва да направя цялото упражнение без пукната йена в джоба, както се очертава, това ще ми коства още повече нерви… Не мога да се разбера. Наистина не мога. Как винаги успявам да си го погодя този номер с имането на пари в картата, но нямане в наличност, и то точно когато ми трябват? Не си спомням дори за кой път си го правя, дори и само през това пътуване… Защо? Моля те, Господи, този път искам поне това да мине по вода. След това обещавам да се опитам да се успокоя. Моля те? Please! Ще се опитам това да е за последно, наистина…

Намирам пощата без проблем точно там, където очаквам да е от картата. Имай банкомат, моля те, пощо… Имай банкомат, който да приема карти като моята, за разлика от повечето в Япония. Не си затварям очите, докато влизам и поглеждам към ъгъла, където очаквам да видя банкомат, само за да си ги отворя внезапно, за да усиля съспенса. Бан-ко-мат. Да. Само спокойно, да не изпадаме в екстаз все още – може да не приеме картата… Приема я… “Джъг-джъг-джъг-джъг” – казва машината. Phew. “Бззззт.” – Банкнотата от десет хиляди се показва от слота. Йес. Не спирам и не изчаквам така, за да се насладя на момента, преди да я взема, а направо я гепя и заминавам. Нямам време за губене. Нещо ми подсказва, че днес ще бъде един от ОНЕЗИ дни.

В трафика Скитник се държи много по-добре сега, когато е абсолютно олекотен и отпред, и отзад. Скоро ще тежи още по-малко, когато сложим резервната задна гума… Дано да стане бързо. Заобикалям кола след кола, изпреварвайки, въпреки непрекъснатата линия и тесните улици, когато имам видимост… Нямам време. Нямам избор. Газ. Спирачка. Светофар. Газ. Спирачка. Светофар…

Накрая! Това е мястото,

което съм видял на снимка в Интернет, и когато паркирам отпред симпатичен японец се приближава към мен – това е приятелят на Шиге, Мр. Мизуно. Почти не говори английски, въпреки че се опитва и аз успявам да разбера, че до сега не е сменял гума на такъв мотор – само на оффроудъри, и не разбирам дали ще го направи или не, и не разбирам дали изобщо може или не… Обяснявам му, че трябва в три да бъда на доковете – ако днес до пет не съм оставил мотора на склад… Положението ще бъде З.Л.Е. Всъщност, положението ще бъде V.E.R.Y. З.Л.Е. Човекът се хваща за главата, гледайки мотора – няма средна стойка, разбираме се, и няма как да го повдигнем, защото неговият крик със специална форма е твърде висок, за да влезе под почти долепения до земята Скитник. Разбирам, че планът му е да изтърколи задната гума назад, откачайки задния калник. Това няма да е достатъчно – обяснявам, че калникът е прикачен с милион кабели, които няма как да разкачим, а и за да го махнем, трябва да свалим и стойката на куфарите – не кой знае какъв зор, тъй като тя се крепи на четири болта, но все пак – това също отнема време. Хващаме кой каквито инструменти намери и започваме.

Четете по-нататък>>>

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно бяхме край Киото, Япония

Днес ще прoдължим пътуването из Япония

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част 19:

От Киото към Токио и Нарашино

ден 125

Ставането минава както очаквам — бавно. Тифани ме събужда в девет и десет сутринта, което по последното ми време-отчитане минава за доста късно. Така или иначе не спя — слушам я как си говори с някакъв австралиец, от едно от леглата отсреща. Не съм спал много добре, защото нашият си австралиец — Мат — цяла нощ хърка, при това доста безкомпромисно и целенасочено. Хррръът. Пауза. Хръъъъъът. По дълго изхъркване. Хррръът. Пауза. Хръъъъъът. По дълго изхъркване. Нямам проблем с това, ако е ритмично, ама ако не уцелва ритъма всеки път с по една-две стотни е много дразнещо.

Оправянето на багажа е мързеливо, защото двуетажното легло е просто затрупано с всичките ни неща — под него, над него, от него и около него има разсипано, закачено, хвърлено какво ли не. Отнема ни повече от час да подредим всичко и да докараме моторите си от паркинга на Нинджо-нещо замъка, който се намира наблизо до хостела.

Гледаме картата на Тифани и тази в Гугъл Земя, докато имаме Интернет на разположение. Тифани предлага да тръгнем направо към източния бряг. На диагонал от Киото се намира някакъв нос, където някакви жени се гмуркали за перли — казва. От там можем да се прехвърлим с ферибот отсреща, откъдето до Токио не е толкова далеч. Трябва да караме само по път номер 24, за да излезем на Нара — мястото, където се намира една от най-големите статуи на Буда в Япония, която ни е точно на пътя… Няма как да я изпуснем.

Днес аз водя, и път с номер 24 се намира точно там, където го търся. Лошото е, че трафикът е много тежък, въпреки че е събота, а както обикновено — пътят е двулентов, тесен и с широка, жълта ивица, забраняваща изпреварването по средата. Да изминем четиридесетте километра до Нара ни отнема не по-малко от два часа.

В Нара отбиваме в една от крайпътните вериги ресторантчета. Дъг ми е споменал, че се е хранил в такива тук — казват се Йоши-нова, или нещо такова, с оранжеви табели. Действително е евтино, поне в сравнение с другите места. С Тифани си говорим за това, че в Япония всичко е много вкусно, но някак не е толкова… питателно? Не те оставя да се чувстваш сит, никога. Може би Японците са свикнали с леката храна, и сигурно затова всички са толкова слаби.

С питане намираме пътя към

Тодай Джи — храмът, който е построен около статуята на Буда.

Очевидно в древността, когато са го строили, не са предвидили паркинг, защото ни отнема известно време и няколко кръгчета, за да намерим такъв. Паркирам до най-близката сърна, разхождаща се просто така наоколо, която обаче не иска да си комуникира с мен и заминава. Не се чувствам изоставен — наоколо има ужасно много други сърни, с които децата си играят, хвърляйки им късчета хляб

Четете по-нататък>>>