Archive for the tag 'Тихи океан'

май 14 2013

Френска Полинезия (2): Рангироа и Тикехау

Продължаваме с обиколката на Иван и Петя из Френска Полинезия – посетихме с тях островите Моорея, Бора Бора и спряхмев Рангироа. Днес ще се гмуркаме  край Рангироа и Тихекау. 

Редакцията посвещава днешния разказ на всички, които искат да емигрират от китната ни родина 😉

Приятно четене:

 

Френска Полинезия

част втора

Рангироа

Дойдоха да ни вземат и потеглихме. Предстоеше да се гмуркаме в един от естествените пасове на лагуната. На Рангироа, те са два – Типута и Аватору.

Преди милиони години Рангироа е бил много, много голям остров, няколко пъти по голям от Таити,

обграден от коралов риф

Острова е пропадал с по-няколко сантиметра с всяка изминала година, докато накрая е изчезнал и е останал само рифа. Поради тази причина в момента, се обитава малка част от рифа, но плодородна почва така или иначе няма. Успяват да виреят някакви растения и дървета като папая и кокос. Но няма как да се отглежда нищо друго и плодовете и зеленчуците се внасят от останалите острови един път на 3 седмици. След като свършат, а те свършват бързо, не можеш да се снабдиш до следващото зареждане.

Предстоеше трудно гмуркане, защото излизахме извън лагуната, разчитайки на течението да ни върне обратно до рифа. Подготвяйки се за първото гмуркане, Фред ме бъзикаше през цялото време за акулите и как ще ни нападнат и на шега ми показа крака на лодкаря -половината му прасец липсваше и имаше белег точно като от челюсти на акула. Аз се стреснах и настоях да го пита от какво е. Човекът наистина потвърди, че е акула, но не ни даде допълнителна информация. Не ми се стори добро начало за гмуркане, но поне успях след първото гмуркане да питам Ливия – инструкторката и тя разказа детайлите. Бил е за риба, съвсем в плитки води и е имало цяла каса пълна с риба, която е разсипал по невнимание и около него всичко е станало в кръв и риба.

Вместо да излезе бързо от водата, той започнал да я събира и

акулите,

както видяхме и по-късно на нашия плаж – бързо са надушили кръвта и са дошли. Съответно едната, явно по заблудена, го е ухапала по погрешка. Сега, човекът си носеше огромен белег за спомен на крака. Ливия разказа, че за целия си професионален опит, никога не е имала инцидент с акули. Обикновено те са много срамежливи и плашливи, единствено по-любопитните като lemon и silky акулите могат да се доближат, защото не се притесняват. В такъв случай, ако станат много нахални се подхожда

с удар в носа,

защото там е много болезнено за тях. Интересно как ли точно ще се осмели човек да удари акула в носа, освен ако няма опит като инструктурите? Как би се чувствал при такава близост на хищника и как изобщо ще се сети да я удари?

Акули – Рангироа – Френска Полинезия, Тихи океан

 

 

И така потеглихме с лодката, като още по пътя видяхме доста делфини да играят наоколо. След което скочихме буквално в бездната. Необятна синева и нищо друго наоколо. През първите минути мина един делфин с малкото си и след това видяхме на няколко метра от нас един доста голям екземпляр на silkyакула. В следващия момент имаше вече 5 сиви рифови акули под нас, със скромните размери от по 3метра. Ливия ни показваше да се гмурнем по – надолу – буквално между акулите, които кръжаха около нея, но ние отказахме. Добре си ни беше да ги гледаме отгоре, нищо че бяхме само на 2 метра от тях. Предполагам, че между тях вече усещането е различно. Бяхме във водата само от 5 минути и вече гъмжеше от акули, какво ли предстоеше?! След като тръгнахме по течението към рифа, в един момент бяхме само ние и бездната, докато наближавайки го, започнаха да се появяват и по-малки риби – мина цял пасаж с баракуди – така наречените чистачи на лагуната – мястото се нарича пречиствателна станция. Рифа наистина беше уникално цветен и шарен и буквално гъмжеше от риба във всякакви видове и размери. Видяхме представители на семейството на рибите „Jack“, както и риба меч, риба наполеон и стотици малки разноцветни и раирани рибки, включително рибата папагал.

На сушата Ливия ни разказа за

рибата-наполеон

Тя е зелена, надминава човешки размери и е много дебела с големи обърнати устни. Ние мислехме че сме видели голям представител, може би около метър с размерите на прасе, но явно е била малка. Каза, че не е опасна, но има нещо като рог на челото и ако те удари със сигурност ще те нарани. Много обича миди, за тях те са нещо като шоколада за нас и ако вземеш мида от рифа, веднага ще се нахвърли да ти я вземе от ръката като лакомство.

За обяд се върнахме в хостела и отморихме малко преди

следващото гмуркане

Още една двойка се присъедини следобеда, така че освен нас, Фред и възрастната дама имаше още 4 човека. Разделихме се на групи и се гмурнахме, отново излезнахме от лагуната с идеята да влизаме постепено на вътре.

Морска костенурка – Френска Полинезия, Тихи океан

Риба Наполеон – Френска Полинезия, Тихи океан

Гмуркане – Френска Полинезия, Тихи океан

Този път беше обратното, наближавайки рифа,

долу гъмжеше от акули –

освен видовете, които видяхме сутринта, имаше още от така наречените – white tip акули и black tip акули. Съответно на едните върха на перките е оцветен в бяло, а на другите в черно. Доста красиви наистина. Някои от тях даже спяха, а други, просто се движеха по дъното, този път на по-добра дистанция и така се чувствах по-спокойна. Понеже плувахме заедно с Иван, той ме задърпа да слезем надолу, за да ги огледал по-отблизо, но нещо идеята не ми допадна, бяха твърде много, за да се бутаме между тях… 🙂

Понеже не дишат като другите риби, а поемат кислорода от водата, когато спят –

акулите винаги спят с отворена уста,

за да може водата да преминава постоянно. Правят го в движение, като обикновено застават на течението, за да могат да дишат лесно. Единствено white tip акулата може да спи на дъното, съвсем спряла от движение, тъй като има способността почти да изключва дихателните си функции, когато спи.

По едно време около нас се завъртя една риба около 80 сантиметра, със сплескана муцуна, която доста приличаше на малка акула и не искаше да се махне дълго време. Нахалстваше и това ни притесняваше. На повърхността Ливия, ни обясни, че това е рибата рамора и тя обикновено се доближава, защото обича да засмуква, особено резервоара с въздох. Очевидно не е трябвало да се притесняваме от нея.

Бяхме изключително доволни от професионализма на инструкторите ни, досега не бяхме попадали на такива. Сигурно, защото обикновено се гмуркаме с местни, а тези бяха французи и разликата се виждаше. Лодкаря, ухапан от акула, разбира се беше местен и дори не ни подаваше ръка, когато излизахме от водата, а катеренето на лодката без помощна стълба, хич не беше лесно. 🙂

Посмяхме се всички заедно на спрялата до нас лодка, пълна с японски туристи със шнорхели. Как ли биха се почувствали, ако знаеха, че само на няколко метра от тях гъмжи от акули?

В офиса си поговорихме с инструкторите на чаша чай и те ни разказаха за това, че тигровите акули в района, биха могли да са най – агресивни, но те не ги виждат много напоследък. Въпреки, че няколко рибари се оплакали предния ден, че две тигрови акули изяждали улова им, в момента, в който го хванели и като краен резултат вадели само останките от главите на уловената риба. Другите, които биха могли да са опасни, това са акулите чук, но и те се виждат рядко.

През юни около Рангироа има сбирка на сивите рифови акули,

като все още не е изяснена причината, защо са избрали да се събират именно тук. Имало е случаи, в които са се гмуркали с по хиляда акули наведнъж, дори ни показаха подводни снимки – някъдето и да се обърнеш, все акули наоколо. Все си мисля, че от толкова акули, винаги ще се намери една заблудена и неориентирана, чиито реакции не могат да се предвидят. Но миналата година или ги е нямало или са били много на дълбоко, така че не са успели да ги видят.

От юни до ноември е периода, когато през острова минават китовете, но само можем да си представяме колко е уникално усещането да плуваш с тях. Само за един ден видяхме 4 вида акули, делфини и много други малки и по-големи риби. Очевидно не е случаен факта, че наричат острова аквариума на света.

Ливия ни посъветва, когато отидем на остров Тикехау – последната ни спирка във Френска Полинезия, да посетим пречиствателната станция на манта рей – така наричат огромните океански скатове. Там се намира едно от малкото останали убежища, които тези уникални същества са намерили през последните години. Каза да сме много внимателни и да не ги плашим, защото те бягат и все по трудно си намират спокойно местенце. Застават спокойно и около тях се събират много малки рибки, включително рамори, за да ги почистват. Раморите се събират и около акулите, по време на храненето им, за да обират остатъците, които изпадат от тях.

Разказаха ни история от предния ден, когато няколко делфина са се заиграли с групата и Ив – инструктура е извадил звънче, за да ги привлече по наблизо. По едно време те са му дръпнали звънчето и са отплували. Ив ги е гонил, за да си го вземе, но така и не успял. След известно време, делфините се върнали, със звънчето закачено на носа на единия и са минали демостративно с него, за да ги дразнят. При което – Ив скочил и прегърнал делфина, като му грабнал звънеца от носа.

Делфини – Френска Полинезия, Тихи океанРиби – Френска Полинезия, Тихи океан

Риби – Френска Полинезия, Тихи океан

 

 

През целия ден,

имахме възможността да опознаем възрастната жена,

която беше доста над 60 годишна. Оказа се уникален човек, изключително жива и дейна за възрастта си. Пътуваше от ноември, като първо е прекосила Атлантика, като капитан на малка лодка с още двама души екипаж – собсвениците. Хората нямали никакви плавателни умения, но просто искали да направят нещо различно с живота си. След това продължила да работи на по голяма яхта, отново като навигатор и готвач, с която обиколила Карибите, Колумбия, Панама, Еквадор, островите Галапагос и от там до Френска Полинезия. Гмуркаше се по два пъти на ден в продължение на няколко дни и се спряваше доста по-добре от повечето млади хора на лодката. На вечеря, след като ни сготви риба с кокосово мляко по Бразилска рецепта, ни разказа за плаването си и за живота и в Рио де Женейро, Тунис, Кот де Воар и други места, които е посещавала.

Малко преди вечеря, докато още си почивахме на една от масите на плажа, видях че местните се канят да чистят риба в морето. Станах с идеята

да проверя дали ще дойдат повече акули

Като видяха интереса ми, те се ентусиазираха още повече, дори ми подаваха парчета риба, за да ги хвърлям като примамка – все едно храниш куче 🙂 И наистина, само за броени минути, се появиха 3 black tip акули, по големи от метър,както и един скат, и направо подскачаха и се блъскаха една в друга. А човекът се приближаваше все повече, за да им хвърля остатъците – уникално. Притесних се да не му откъснат ръката заради мен. 😉 Но най – вече ме изненада факта, че през цялото това време децата им си плуват във водата, съвсем в близост до остатъците от риба. Не съм и предполагала, че акулите могат да идват буквално на една педя вода от брега. В крайна сметка си тръгнах и с подарък 4 снапъра – следващата ни вечеря беше подсигурена. 🙂

На закуска, с Фреди си говорихме за местните и за начина, по който казват да – просто вдигат вежди за потвърждение. Нямат израз и дума за изразяване на отказ, затова е трудно да ги разбереш, когато ти потвърждават за нещо, дали наистина може да разчиташ на тях или не – често не се появяват. В Морея, Дом ни разказваше за това как французите с навика им да задават очевидни въпроси много дразнят местните. Първо те им отговарят по техния си начин, французите гледат умно и се чудят защо не им отговарят, затова питат втори път, местните отново по същия начин и на третия път просто се отказват да говорят с тях и се чудят „що за хора са изобщо това“. 🙂

Фреди също беше доста интересна личност –

около 50 годишна французойка, родом от Канада, обикаляла света от 22 годишна, като от 7 години се е установила на Рангироа, докато просто живота не я отведе на следващото място. За местните във Френска Полинезия разказваше, не само че са различни в 5-те различни архипелага, а че се различават дори на всеки отделен остров. Съответно важи правилото, колкото е по-голям острова и заселен с туристи, толкова по – комерсиални стават местните. За Тихикау каза, че е малко и все още много уютно местенце с приятни и гостоприемни хора. Предстоеше сами да се убедим в това.

Вечерта, ни заведоха до

мястото, където играят делфините

Не спираха да скачат и все едно изнасяха представление на фона на залязващото слънце. От там стигнахме до края на обитавания остров, където е и паса. По пътя в колата разпитвахме Фреди за лагуната и хората. Разстоянието между двете полуокръжности на атола е 280км, така че от едната не виждаш другата, а само океана пред себе си.

В момента само броени семейства живеят от другата страна, като очевидно доста примитивно и се издържат от

производството на копра

Явно правителството, с цел да спечели привърженици е вдигнало цената на изкупуване и сега за една чанта сушени кокоси се заплаща 65 евро. Като резултат отглеждането на прасета на Маркизките острови е изоставено, защото местните са преценили, че ще е по-добре да сушат кокосите, отколкото да хранят прасетата с тях. Съответно са се лишили от основната си храна. Същото се е случило и с пилетата, които са гледали на Рангироа, съответно целия остров се е снабдявал с яйца по този начин. Но при масовото нарастване на цената на копрата и тук взели същото решение – така че край на употребата на яйца. 🙂 В момента в Таити, са складирани около 5000 тона кокосово олио. Очевидно никой не проявява интерес да го купи, поради факта, че това е най-скъпо произведеното олио, но това далеч не се приема като сигнал, че нещата трябва да се променят.

Интересна беше и историята, за начина, по който полинезийците избират да си харчат парите –

хазартът е една от основните им страсти

Местната авио компания предлага специални оферти за самолетни билети до Лас Вегас – масово предпочитаната дестинация за тях. В същия момент самолетните билети до Франция са на безумни цени, но все още си задават въпроса – „Защо туризма намалява?“ През последните 10 години се наблюдава повече от 70% намаляване на туристите. За сравнение посетителите на Хавай само за 10 дни, са повече от посетителите на Таити за цяла година. Забавен е и факта, за това, че има повече хотелски стаи в стандартен хотел в Лас Вегас, отколкото на всички 118 полинезийски острова взети заедно…

Говорихме на закуска с Фреди за лозовите насаждения по протежението на атола и за това, че са най-уникалните в света. Растат буквално по ръба на лагуната, между кокосовите палми и произвеждат по две реколти на година. Гроздето се отнася до винарната с лодка, след което се получава вино, което човек трябва да опита само заради всичките перипетии свързани с производството му 😉

Помързелувахме на плажа, в компанията на стандартните акули и скатове. За вечеря, Жоел се върна ентусиазирана от срещата й с възрастен мъж, който се оказал капитана на пирогата с която са преминали целия път от Китай до Френска Полинезия. Начинанието било спонсорирано от Китай, с цел доказателство, че заселването на полинезийците от Азия е напълно възможно и осъществимо. Цялото пътуване отнело 3 месеца и половина с участието на още 5 човека, освен капитана. Капитанът мечтаеше да отвори училище за навигация на острова, а Жоел вече се замисляше с какво може да му помогне. За негово съжаление, все по-малко хора от местните имат необходимите умения за плаване, и ако продължават със същото темпо много скоро няма да могат, дори и да искат да плават.

Делфини – Френска Полинезия, Тихи океан

Делфини – Френска Полинезия, Тихи океанФренска Полинезия, Тихи океан

 

Пътуването ни до

Тикехау

не отне повече от 10 минути полет, поради отстоянието на атола само на 12 км от този на Рангироа. Поредната двойка – французин женен за местна, ни посрещнаха на летището.

Населяемата част от атола, беше дори по-малка от тази на Рангироа. С колелетата, които ни предоставиха, ни отне точно половин час, за да обиколим селото. Най – известно тук беше

новото пристанище и уличното осветление,

благодарение на соларни панели. Бяхме твърдо решени, че ще продължим да търсим заветните „manta rays“. Пречиствателната им станция се намираше на малко островче по средата на лагуната, видимо от нашия плаж.

Ив ни даваше да ползваме и каяци, но отговори уклончиво на нашия въпрос дали е възможно да стигнем до острова сами с каяците. Изглеждаше поне на 2 часа гребане от нас – само в едната посока, което на фона на силното слънце си беше добро предизвикателство. Представях си как ще се изморя по някое време, ще спра насред бездната и акулите ще плуват около нас – не ми допадаше тази идея. Поразпитахме и други местни и ни казаха, че ако искаме теченията да ни отнесат в посока към Нова Зеландия – да тръгваме спокойно. Убедиха ни 🙂 – решихме да търсим други алтернативи.

Tikehau, Френска Полинезия

 

 

 

Еднодневна, организирана с лодка екскурзия до там си беше сума на фона на нашия бюджет. Накрая се договорихме с местен рибар да ни закара само за два часа. Костваше ни ядене на ориз три дена, но определено си заслужаваше. Човекът се оказа много приятен – определено се постара и ние да останем доволни.

Първоначално нищо не се виждаше и си мислехме, че пак няма да видим

скатовете,

но рибарят се гмурна доста надълбоко, за да ги подплаши и накара да се раздвижат и тогава те заплуваха около нас. Видяхме 3 или 4, като през цялото време плуваха поне по 2 ската наоколо. Единият си беше направо четирикрилен гардероб, със стряскащи размери. Когато се издигаха, можехме да се любуваме на оцветената изцяло в бяло долна част на тялото, за разлика от черния им гръб, само с няколко бели ленти за украса. На моменти, когато минаваше над тях, рибарят направо изглеждаше все едно ги е възседнал – приличаше на човек, който язди дракон. Опитвахме се да спазваме тяхното темпо на плуване, за да не ги изпускаме и честичко протягахме ръка, за да ги докоснем. Беше си по-уникално преживяване и от гмуркането с акулите.

 

Жоел се беше гмуркала десетки пъти на голям брой от островите, без да успее дори да ги зърне, а ние им се наслаждавахме на една ръка разстояние от нас и дори плувайки само със шнорхели. Извадихме страхотен късмет с този човек, а и определено стана ясно, че е било пълно безумие да тръгваме с каяците. Имайки в предвид и постояно циркулиращите наоколо акули, щеше да е доста интересно. Само като тръгвахме с лодката бяха поне 8 на плажа и то във вода до колената. Вече свиквахме с тях, но подобна бройка още ни стряскаше. На фона на кокошките домашни любимци на нашия домакин, които често ни правиха компания на масата по време на закуска, Ивс разполагаше и с 3 редовни акули – питомци на плажа. Отморихме с чаша кафе след уникалното преживяване и Ивс ни разказ, че живее във Френска Полинезия от 1970г, а в Тикехау е от 1977г. Избрал острова защото е по – чист и спокоен от останалите, а и местните били много добри. И тук не е имало електричество в началото, когато се е заселил. Разказа ни и за 5-те семейства рибари, които живеят от другата страна на паса.

Скат – Френска Полинезия, Тихи океанСкат – Френска Полинезия, Тихи океан

 

Следобеда прекарахме с каяците по крайбрежието. Една акула се въртеше около моя каяк, а около този на Иван една рамора. Доста време ни следваха – сетих се за филмите, които сме гледали как акули преобръщат лодки… :))) Стигнахме до малко островче, където събрахме уникална колекция от корали – дано само не ни ги вземат при влизането ни в Нова Зеландия. Посрещнахме залеза с кокос в ръце – най вероятно последния ни за тези дни, както и с трите домашни акули на плажа. 🙂 Едва ли скоро ще се радваме на подобни привилегии, след като утре си тръгвахме.

 

Хубавото беше, че полета ни беше чак следобяда. Сутринта засилвайки се към водата, не видях едната от дежурните на брега акули и буквално скочих отгоре й. Тя милата така се подплаши, ама и аз добре подскочих… :)))

Акупи – Френска Полинезия, Тихи океан

 Акупи – Френска Полинезия, Тихи океан

Лодка – Френска Полинезия, Тихи океан

Съвсем случайно минаха и австрийците, след се бяхме разминали с тях на Рангироа. Останаха с нас на плажа, докато дойде време да тръгваме. Съжаляваха, че не са опитали от „прочутата българска зелена салата“. 🙂 Бяха се засякли някъде с американеца и той похвалил готварските ни умения. Обещахме им да я опитат в Европа. 🙂

Бяхме си намерили домакин от “coachsurfing-а“за

последната ни нощ в Таити

Другата ни опция винаги си оставаше нощувката на летището. Поредния французин, с неясно какви точно корени – Мехди, дори ни посрещна на летището. За разлика от първия ни опит в Морея, този път предстоеше да нощуваме в модерен апартамент. Оказа се, че Мехди ще нощува навън и просто ни оставя жилището си и ключовите за него, които да оставим на таблото рано сутринта, когато си тръгвахме. Дори ни сготви вечеря и имахме малко време да си поговорим преди да излезе. Разказа ни, че съвсем наскоро

в лагуната на Таити са открили 3 заблудени тигрови акули,

които след като са влезнали в нея, явно не са успели да излязат. Проблема е в това, че за разлика от останалите острови, където в лагуните им кипи от живот, тук те са нямали с какво да се хранят. Местните управници са се уплашили, да не се стигне до нападение на туристи, което да развали реномето на Френска Полинезия. В крайна сметка се наложило да ги убият.

Залез – Френска Полинезия, Тихи океанЗалез – Френска Полинезия, Тихи океан

 

Тръгвахме си, а определено това е мястото, което най – много ще ни липсва от всички места, на които някога сме били. Оставаше ни само да мечтаем, че някога ще имаме шанса да се върнем отново…

Автор: Иван Иванов

Снимки: авторът

Още от същото околосветско пътешествие:

 

Други разкази, свързани с Френска Полинезия – на картата:


Френска Полинезия

3 коментара

май 07 2013

Френска Полинезия (1): Моорея, Бора Бора и Рангироа

Когато отиваме към райски места, някои детайли някак ми стават маловажни – като например как е правилното изписване на остров Моорея или Морея във Френска Полинезия 😉 Затова в текста ще го срещнете всякак – ама че райско място, аз да му намирам ма’ана? 😉

Приятно четене:

 

Френска Полинезия

част първа

Моорея, Бора Бора и Рангироа

Пристигнахме в Таити

към 11 вечерта след приятен полет от Великденски остров. Посрещнаха ни с цветя и серенада, както на островите на Кук преди 3 години, но тук дори не си направиха труда да ни проверяват, докато тогава няколко кученца сновяха около багажа. 🙂

Готвехме се за поредното спане на летището. Припомнихме си, че и предния път когато пристигахме в Полинезия, прекарахме първата нощ на летището. И тогава беше късно, а имахме ранен полет на следващия ден, какво дежа ву…;) – само където този път планирахме да пътуваме с ферибот до Морея. Това е най – близкия до Таити остров, само на 30 минути по вода. Отново се поизкривихме на металните пейки, и това като че ли ни беше най – неудобното летище, но този път беше една идея по-затворено, въпреки че нямаше значение в тамошните горещини. Преди да се наместим да подремнем, питахме човека на информацията, за насоки как да се предвижим до пристанището. Той ни обясни и на няколко пъти повтори, да не излизаме от летището, докато не се съмне. Явно и тук имаха проблеми с престъпността, което първаночално ни учуди, но в последствие се убедихме с очите си каква е обстановката в Папете.

Още от ферибота видяхме доста делфини да играят наоколо, и усещахме че ни чакат много морски преживявания в заобикалящия ни аквариум.

Френска Полинезия се състои от 5 островни групи –

Австралски острови, Туамуту, Дружествени острови, Маркизки острови и Гамбе.

Морея е един от големите вулканични острови,

част от архипелага Дружествени острови, заедно с Таити и Бора Бора. За него се твърди, че е последно образувания остров от всички във Френска Полинезия. Обиколката на острова е 67км. Имаше градски транспорт, но за съжаление, той се движеше само спрямо пристигащите и заминаващи фериботи, а те не бяха много. В последния момент на тръгване от Великденски остров, получихме отговор на запитването ни за отсядане в един французин в Морея, чрез популярния сайт“coachsurfing“. Казваше се Дом и беше писал, че с радост ще ни приеме и в случай, че не си е вкъщи, просто да се разполагаме, както намерим за добре. Ориентирахме се по описанията и след като няколко злобни кучета ни посрещнаха доста не гостоприемно, намерихме колибката на Дом. В отзивите за него бяха писали, че е много приятен човек, но условията са малко първобитни – така че бяхме подготвени. Вратата на колибата беше широко отворена и имаше оставена табелка „Добре дошли“.

Настанихме се удобно и извадихме от запасите си кафе, за да уплътним времето докато го чакаме. Комарите ни посрещнаха подобаващо за тези географски ширини- на рояци, влизайки свободно в къщата поради липса на предпазни мрежи. Трябваше да свикваме, защото предстоеше да спим на дюшек на терасата. Нямаше много стаи, а и банята си беше доста импровизирана.

Дом беше малко над 40-те с корени от Мартеник. Първоначално беше малко дръпнат, но явно просто му трябваше малко време да ни опознае.

Нямахме търпение да се гмурнем в близката лагуна. От многото обиколки през последните 2 месеца, не ни беше останало изобщо време за море и почивка. Морея е известен с двата си силно врязани навътре залива, а ние се намирахме в близост до единия, така че лесно се ориентирахме. Целия беше ограден от красиви зелени възвишения. Водата беше доста топла, а Дом ни даде и очила и шнорхели. След като напазарувахме от местния супермаркет се прибрахме, за да изненадаме за вечеря нашия домакин. Ако нямаш нищо против да си готвиш, Френска Полинезия е доста изгодно място за посещение. Прясна риба се предлага навсякъде на много сносни цени, и то не каква да е, а всякакви филета от големи риби като тон, марлин и махи махи – все вкусотийки. Иронията беше голяма, защото точно тук се хранихме най – добре от цялото ни пътуване – просто постояно си хапвахме прясна риба почти без пари.

Моорея – Френска Полинезия, Тихи океан

Моорея – Френска Полинезия, Тихи океан

 

На вечеря Дом ни разказа за себе си и затова, че живее тук от 12 години. Цялото време е прекарал в Морея, в същата къща, която наемаше за 350 евро месечен наем. Преди е работел като дизайнер на бижута, но сега работеше към морското министерство по проект за опазване на околната среда. Обикновено работеше от вкъщи, като рядко излизаше по работа. За местните разказваше, че съвсем са загубили порядките си и в момента се интересуват единствено от това, как да имат по – голяма и скъпа кола. Сравненията с островите на Кук бяха неизбежни, като според нас, ситуацията беше почти идентична в това отношение.

Тук се забелязваше една основна разлика, най – вероятно допринесена от факта, как англичаните и французите са управлявали колониите си. Дом смяташе, че тъй като англичаните са се държали лошо с местните, то те са извоювали независимостта си в първия удобен момент. Докато французите постъпват обратното – дават на местните много права и социални придобивки, с които те свикват и не искат да ги загубят. Поради тази причина, програмата в училищата във Френска Полинезия е същата, както във Франция и

се преподава само на френски

В течение на дълги години е било забранено на децата да говорят на таитянски в училище, и детето което е проговаряло, обикновено е наказвано с увесването на голяма мида за назидание. Наказанието се е изрязавало в миене на тоалетните след училище. Имало е период, в който родителите не са говорили френски, а след като на децата не им е било позволено да говорят таитянски, комуникацията между тях е била много трудна. Освен това, децата не са могли да разчитат на родители си да им помагат в домашните и по този начин са изоставали от френските деца. Спомням си, че канадецът, който срещнахме в Аутитаки (островите на Кук) ни разказваше за обратната ситуация. Децата на белите там са много трудно приемани в училище, защото се говори само местен език. Дори учителите ги третирали лошо. В резултат някои от децата са получавали психически проблеми и семействата е трябвало да напуснат островите. Дом вярваше, че тук подобен расизъм срещу белите не се наблюдава, но по – късно се сблъскахме и с това.

В крайна сметка, местните са се усетили, че не е добре да забравят езика си и таитянския е върнат в училище за изучаване по 2 часа седмично. Едва ли е достатъчно за децата, за да го говорят свободно, но все пак е нещо.

Така, докато си говорихме, около нас постоянно пъплеха всевъзможни животинки – нали всичко беше широко отворено. Освен комарите и гущерчетата геко, по едно време, влезе една огромна хлебарка, която явно се намеси в територията на мишката, живееща зад хладилника, и тя беше принудена да се покаже от скривалището си, за да изгони натрапника. Спането на терасата не беше толкова лошо, а и бяхме доста изморени, така че заспахме без проблем.

На следващата сутрин закусихме всички заедно и потеглихме да се възползваме от

най-добрия транспорт на острова – стопирането

Качи ни поредния французин – беше учител в местното училище. Живееше във Френска Полинезия от 10 години – беше обиколил повечето от известните острови. Разказваше че работи до обяд и след това има цялото време за себе си, за да се наслаждава на красотата наоколо или да сърфира. Морея е също така известна с няколкото си много добри спота за сърфисти. Тъй като не успяхме да стигнем до желаното от нас място, трябваше да се прехвърлим при следващия французин авантюрист. И той не отиваше далече, но въпреки това ни закара. Обясняваше, че е идвал тук като млад, много му е харесало и след като децата му са станали на по 3-4 години се е преместил с цялото семейство. Имаха магазин за перли – тук навсякъде перлите са много известни, но продаваха и стоки за местните – определено не можеше да се разчита на добри доходи само от туристите. Разказваше, че ако идваш на тропически остров с проблемите си от цивилизацията и очакваш да ги разрешиш, защото си си купил кола и къща, ще стане още по-зле. Поради малките мащаби, тук нещата лесно загрубяват и трябва да останеш само ако наистина ти харесва и си сигурен в това.

Mo'orea, Френска Полинезия

 

 

Стигнахме до

заветното изпълнение на дългогодишната мечта на Иван

Като фен на татуировките, той винаги е мечтал да придобие такава от първородното им място.

Татуирането е открито от европейците при контакта им с полинезийците

Думата татуировка идва от таитянската дума tattau, което означава „маркиране“, и за първи път е спомената в записки на изследователя Джеймс Кук по време на експедицията му до Южния Пасифик през 1769г. Полинезийския стил за татуиране коренно се различава от това, което бяхме виждали до момента. Особено известни са татуирвките от Маркизките острови. Бяхме се свързали предварително с Джеймс – един от местните майстори. В сайта му имаше доста снимки и коментари от туристи, както и от американци. Често пътуваше до Щатите по заявка на клиенти. Очевидно му се носеше добра слава.

Посрещна ни в едно бунгало, което отдаваше под наем. Каза, че е посрещал и българка, която му е гостувала цял месец. Беше доста разхвърляно и както често се случваше и в колибката на Дом, нямаше вода. Наоколо се разхождаха кучета, а една котка си лежеше до кутията с инструменти. Не ми се стори много отговарящо на изискванията за стерилност място, но тук май и нямаше такива. Харесахме татуировка от неговия каталог и след като обсъдихме символиката, казахме че искаме нещо подобно. Полинезийците никога не рисуват една и съща татуировка.

Джеймс надраска нещо върху Иван с помощта на маркер, но резултата не беше много сполучлив. Поговорихме още малко и той потвърди, че вече е наясно и директно започна да го татуира, без шаблон и без ние да имаме идея какво точно да очакваме, като краен резултат. Аз гледах притеснено, а Иван само се смееше – „Имал му пълно доверие“. 🙂

Полинезийка – Френска Полинезия, Тихи океанПолинезиец – Френска Полинезия, Тихи океан

 

 

Не му отне повече от час, час и половина, като в движение задаваше въпроси и добавяше каквото му хрумне. В крайна сметка резулта учудващо се получи добре, дори се чудихме как изобщо успя да направи татуировката толкова симетрична. Докато пиехме бира, и чакахме Джеймс да довърши, се появи пореднияфранцузин – явно лентяй, наслаждаващ се на така наречения „island life“. Обясняваше че преди имал бизнес, но сега загубил всичко и с жена му и децата преживявали на плодове, които обикновено заменяли и за риба. Дори вкара самоирония, като каза, че той пропадал по социалната стълбица, докато Джеймс постепенно се издигал – вече дори имал имоти, които отдавал под наем. 🙂 За сметка на това той си имал две растения (тук отглеждат нещо подобно на марихуана), които освен че ползвал за собствени нужди, от време на време и продавал. Нямал проблеми с полицията, засега…:)

Следобеда заваля доста силно, а вече бяхме изпуснали последния автобус. След няколко дни свършваше дъждовния сезон и до тогава явно щеше да е така. Вече бяхме подгизнали, когато видяхме как една жена от местните, пътуваща в другата посока, обърна колата и ни закара до нашето местенце. Това определено беше нетипично по тези места, защото рядко коренното насление качваше бели и туристи.

Говорихме с Дом за нашите планове за следващите дни.

Първоначално бяхме решили след Морея да останем 9 дена в Бора Бора и после още 3 в Таити. Той се чудеше какво ще правим на Бора Бора толкова време. Покани ни, ако ни доскучее да се върнем пак при него. Чудехме се как изобщо би могло да ни стане скучно точно на Бора Бора… Повечето от местните не харесваха известния остров. Според нас основната причина беше, че голяма част от приходите от туризъм отиват там. В последствие не ни се стори толкова претъпкан, нито толкова скъп, колкото всички обесняваха, а дори напротив. В началото бяхме запазили ферибот, с който да пътуваме от Таити до Бора Бора. Последния ден в Сантяго разбрахме, че фериботите до там са отменени за следващите две седмици. Много се разочаровахме, защото това означаваше, че ако искаме да отидем, трябва да си вземем самолетни билети, а това определено нарушаваше бюджета ни.

В крайна сметка, след като купихме билетите до там, срещнахме двойка австрийци във Великденски остров, които ни обясняваха, че местната компания предлага пасове, които включват обиколки на няколко острова на цената на един билет. Направо мислехме да пишем благодарствено писмо на фериботната компания. Ако не бяха отложили пътуванията си през този период, просто щяхме да си посетим само Бора Бора, не че е малко, но все пак предпочитахме да посетим и други острови. Много преди да тръгнем от България гледахме с интерес атола Рангироа и уникалния начин по който изглежда – огромен коралов кръг и океанската бездна по средата. Освен с красотата си, мястото привлича и с това, че е един от най – големите естествени световни аквариуми и е сбъдната мечта за всеки гмуркач. По това време посещението му изглеждаше непосилно, но сега ставаше ясно, че мечтата ни можеше да стане реалност. След известни пазарлъци, успяхме да сменим единичния билет за този пас и да обиколим още 2 острова във Френска Полинезия, включително и мечтания Рангироа.

 

Но все още бяхме в Морея

и трябваше да се насладим на прекарването си тук. Отидохме до мястото, където могат да се видят делфини и костенурки, полюбувахме им се и след това просто се насладихме на кристалните плажове с топла вода. На връщане отново ни поваля, но ни качи поредния французин с интересна биография. Живееше в Папете и каза, че нещата тук доста са се променили от началото, когато е дошъл.

Насилието все повече се разпростирало, особено в столицата

Обясни го с настройването на местните срещу белите, поради факта, че са по – богати и имат всичко. Разходките вечер са били много опасни, защото постоянно има нападения и обири. Проблема идвал основно от това, че голяма част от младите не работят и пият по цял ден. Френска Полинезия е известна с това, че повече от 50% от населението е на възраст под 20 години. Същия феномен наблюдавахме и в Островите на Кук, но там обикновено се прояваваше в домашно насилие. Интересно беше как навлизането на цивилизацията им е повлияло и на бързо е променило ценностите им, като са попили във възможно най – лошото от западния начин на живот. По време на преминаването ни в Папете по пътя за ферибота и обратно, стана ясно, че е едно доста мръсно, шумно и претъпкано място, с ужасяващ за мащабите си трафик.

Последната ни вечер в Мореа

прекарахме с Дом, който направи жест и ни заведе до мястото за най – добър изглед към двата залива. Гледката наистина беше страхотна, но беше облачно и мрачно. Прибрахме се отново мокри, но това отдавна не ни правеше впечатление. На вечеря стана въпрос за третия пол тук – вече бяхме забелязали няколко представителя, докато се помотавахме наоколо. Обикновени мъже, които просто са по женствени от останалите. На времето в семейството са ги приемали нормално, тъй като са помагали в домакинството – наричали са ги „mahu“. След втората световна война и превръщането на Бора Бора във военна база от американците, вече не им се радват толкова, поради факта, че през този период започват да проституират.

На сутринта излезе много по – рано от нас и просто ни остави да се оправяме по – същия начин, по който ни беше и посрещнал. Определено запомнихме нашия домакин като доста симпатичен и интересен човек. Отново валеше и вече се чудехме как ще стигнем до пристанището на време за ферибота. Поредният приятен французин ни се притече на помощ – закара ни директно до пристанището. Каза, че обикновено спира само на туристи и никога на местни. Живееше тук от 50 години, но вече се беше изморил от Полинезия, като цяло – от влагата и горещината. Обесняваше също за насилието наоколо, дори го определи като „социална експлозия“. Беше разпродал всичко и се готвеше да се прибира във Франция. За разлика от Дом, той говореше за вкъщи във Франция, а не тук.

На летището , вече доволни от бързата промяна в плановете ни, нямахме търпение да пристигнем в

Бора Бора

Гледката от самолета беше повече от уникална – високия и зелен планински хълм в средата на острова, кораловия атол, който го заобикаля и цвета на водата в лагуната, заедно с бунгалцата накацали от вътрешната страна на атола. Беше дори по-красиво от всички картички и снимки, които бяхме виждали до момента. Тъй като летището се намираше на един от многото малки острови в лагуната, осигуряваха лодка която да те закара до големия остров. Джерард ни посрещна на пристанището. Беше, и си остава, най-уникалният човек, който сме срещали някога. В допълнение беше страшно отзивчив и отговаряше буквално на всичките ни прищевки. Изобщо не се разсърди, че ще останем по малко от първоначалния план и дори ни предложи да ни услужи с палатка, която да използваме на другите два острова. Бързата смяна на билета не ни беше оставила време за планиране на нощувките на новите места. В крайна сметка Джерард ни съдейства с организацията и се отказахме от палатката. Остави ни на разположение и апарата си, за да го използваме по време на целия ни престой там. На сутринта се възползвахме от безплатните колела, които ни осигуряваше и потеглихме да изследваме острова. Обиколката на острова по крайбрежния път е само 32км, но ти предоставя най-страхотните емоции и гледки наоколо. По пътя събирахме всякакви плодове, които определено оценихме на вечеря. Спирахме където ни хареса и дори поредния порой не успя да развали страхотното ни преживяване.

На следващата сутрин, Джерард предложи да ни остави

до един от известните плажове,

от където с канутата да стигнем до 2 малки островчета. Доста гребане имаше до там, но определено си заслужаваше – подводния свят беше страшно разнообразен и видяхме доста рибки, които не бяхме виждали преди. Имаше още няколко семейства на скалите, с които заедно хранехме рибите с хляб или просто отваряхме и затваряхме една огромна мида, като малките балончета привличаха рибите повече и от хляба. Буквално се блъскаха в нас. Иван си направи разходка с кануто и до рифа, като по едно време направо се изгуби от погледа ми и само виждах как големите вълни се разбиват с трясък в рифа.

Прибирането обратно до уговорения плаж беше малко по – сложно, поради вятъра и вълните, които излезнаха. Тъкмо починахме малко и събрахме няколко кокосови ореха за вечеря, когато се засякахме отново с австрийската двойка от Великденски остров. Дадоха ни доста ценни съвети и за Нова Зеландия, а и се оказа че имаме същите планове за посещение на останалите острови. На следващата сутрин, Джерард ни събуди с плодове и току що изпечени франзели и с обещанието, че вече времето се оправя. Отново потеглихме с канутата, само че този път в обратна посока. Разполагахме с детайлни обяснения, от къде да минем, къде да спрем за шнорхелинг и къде да не спираме, защото са частни острови и ще ни направят забележка. Собственика на един от малките острови в лагуната, с цел да си осигури спокойствие, се беше оградил с хиляди кокосови дървета, като само едното струваше по хиляда долара. Очевидно високо ценеше спокойствието си 🙂

Бора Бора – Френска Полинезия, Тихи океан

Бора Бора – Френска Полинезия, Тихи океан

Бора Бора – Френска Полинезия, Тихи океан

 

Спряхме до един малък остров,

където се запознахме с местен гид, който водеше туристи с лодка на пикник. Оказа се, че и той е частен, но явно не беше проблем да останем. Дори местният ни донесе кокосов хляб, който си беше по вкусен от нашия кекс. По късно стигнахме почти до острова на летището и се разположихме на една пясъчна плитчина с няколко кокоса наоколо, оставени, очевидно с идеята да се превърнат в палми. Мечтаехме си това да е нашия частен остров… 🙂 В близост се намираше един по-голям остров и две кучета съвсем скоро се присъединиха към нас. Ровеха пясъка и търсеха рачета, а после ги гониха към водата. Когато дойде време да тръгваме едното много настояваше да се качи в канутата ни. Май остана доста разочаровано, че не е желано. По пътя на обратно видяхме няколко големи ската – бяха поне по 80см диаметър – сиви и черни. Минаваха под канутата, а ние ги гонихме, за да ги видим по отблизо.

За вечеря Джерард ни приготви сурова риба – не бяхме яли такава вкусотийка до сега. Разказваше ни, че за първи път е дошъл тук с армията, когато са правили ядрените опити. Харесало му и втория път се върнал в Таити, където взел бар под наем. Жена му беше местна и работела за него в бара. След като забременяла се разбрали, че той не иска сериозно обвързване, а тя иска да задържи детето. Така, той се прибрал обратно във Франция, където осъзнал, че не иска да загуби дъщеря си и се върнал отново. В последствие се беше появил и син, и така той останал с жена си, докато децата не поели техния си път. Жена му идваше от малък остров от архипелага Туамоту, където до скоро не е имало ток и вода, а вечер се налагало да палят голям казан пълен с кокоси, за да се предпазват от комарите. Сестрата на жена му, в последствие се оженила за французин и от дълги години, живеела във Франция. Вече говорила за родното си място като за варварско и лишено от всякаква цивилизация. В последствие с прокарването на ток в селото, първи си купил телевизор местния китайски търговец.

Китайците са едни от първите заселници във Френска Полинезия, а начина по който са започнали да търгуват и изкарват пари е повече от показателен за тяхната предприемчивост. Тъй като топлата вода си е била голям лукс по това време – първо трябва да я донесеш от някъде, а след това да накладеш огън, за да я стоплиш, те са започнали да я продават на очевидно мързеливите полинезийци. В последствие са развили бизнес и в други насоки – като в крайна сметка, голяма част от земите на островите се държаха от китайци.

Та въпросния китаец с телевизора бил звездата на острова и всички се струпали под прозореца му вечер, за да гледат култовия по това време сериал Спайдърмен. На сутринта цялото село обсъждали геройствата му и как и те искали да се научат да летят като него. Когато Джерард започнал да им обеснява за илюзията в киното и, че всичко е в следствие на модерна техника, те се изумявали как е възможно да се създаде такава техника, а да не може човек просто да си лети. Дори, когато той им разказвал за първия човек кацнал на луната, те му се присмивали, че вярва, че е възможно човек да кацне на луната, но не е възможно да лети.

За странните разбирания на местните

стана ясно и когато ни разказваше за различните видове бизнес, с които се е занимавал в Полинезия. Сред тях – ресторанти, барове, търговия, студио за татуировки и дори лодка за разходка на туристи. Най – доходоносен е бил бизнеса със строителството, като обикновено строяли бунгала и къщички за туристи. Една от поръчките била за жълта фасада, а местните работници до тогава не били правили такава. Толкова ги стресирала различната задача, че освен оцветителя, забравили за останалите стабилизатори и мазилката много бързо паднала 😉

Местните синдикати обаче си настояват за големи заплати и минималната заплата тук се равнява на тази във Франция или около 1250 евро. С цел да запази райските си владения, Франция изпраща ежегодно по повече от милиард евро бюджет. Всички социални придобивки се равняват на западноевропейските и стандарта на живот тук е много висок. По време на един от множеството циклони, минаващи през дъждовния период, Джерард беше загубил покрива на къщата си, а лодката му потънала в лагуната. Всички разходи са му били възстановени от Френското правителство. Разказа ни още за децата и внуците му и как неговите родители никога не са възприели децата му, поради факта, че имат местна жилка и говорят френски с местния диалект. В последствие дори спрели да ги посещават…

Бора Бора – Френска Полинезия, Тихи океанБора Бора – Френска Полинезия, Тихи океанБора Бора – Френска Полинезия, Тихи океан

Беше 1-ви май и типично по френска традиция беше почивен ден. Нямаше и хляб от къде да си вземем, затова се наложи отново да разчитаме на запасите на Джерард, който както обикновено нямаше нищо против да помогне. Прекарахме последния си ден в Бора Бора отново обикаляйки с колелата, като се изкачихме до едно малко хълмче, за да се насладим на уникалната гледка, която се предоставяше към лагуната отгоре. Следобеда плувахме на едно плажче, гонейки с часове огромен скат, който идваше да обира остатъците от риба, които местните хвърляха във водата. Само опашката му беше по дълга от метър. По пътя на обратно се сетихме за Стив Ървин – ловецът на крокодили, и факта че беше убит от точно такъв скат. Със сигурност му беше досаждал повече от нас, но и ние добре се постарахме J

Отново прекарахме вечерта в компанията на страхотния ни домакин и прясната риба, която ни донесе. Говорихме за скъпата електроенергия на острова, за целенасоченото не навлизане на соларните панели, за липста на градски транспорт и невероятно скъпите таксита, очевидно все бонуси, получени от добрите управници. И тук водата е скъпоценен ресурс, но обикновените хора могат да преживяват и само с дъждовната. Проблема е, че хотелите не могат. Затова произвеждат прясна вода от солена – изключително скъпа технология, която местните заплащат на 80 цента кубика, а хотелите, като масови потребители – 10 евро кубика.

Не ни се искаше да се разделяме със симпатичната ни къщичка и страхотния ни домакин, но дойде време да напуснем Бора Бора.

Отлитахме към заветната Рангироа

и понеже самолета не беше пълен, туристите постоянно се местихме ту от едната му страна, ту от другата, за да не изпуснем уникалната гледка на кораловите атоли, разположени под нас.

Повечето от полинезийските острови са образувани в резултат на изригването на вулкани и с течение на милиони години, те са пропадали докато накрая, целия остров потъва и от него остава само кораловата стена.

Рангироа е третия по големина коралов атол в света,

след един от атолите, разположен на Маршалските острови и такъв на Малдивите. Малките островчета, част от атола бяха в най-причудливи форми. Лагуната на Рангироа бе толкова огромна, че не можеше да се обгърне с поглед дори от самолета. Фреди ни посрещна на летището – беше много приятна и още с пристигането ни, ни извоюва по-добра цена за гмуркане.

На целия атол имаше две селца, населени с хора, разположени в двете му противоположни страни. В последствие се оказа, че другото населено място в момента се използва само от местните, които гледат копра (олио добито от изсушената вътрешност на кокоса), но за да се заредят с провизии, е необходимо да минат цялата бездна по средата, за да дойдат до нашето градче. А то се простираше на скромните 10км от общата дължина на атола надвишаваща 200км.

Рангироа – Френска Полинезия, Тихи океанРангироа – Френска Полинезия, Тихи океанРангироа – Френска Полинезия, Тихи океан

 

Разходихме се из плажа,

който беше целия покрит в корали и докато говорихме за гмуркането и за това, че задължително ще видим големи акули, в следващия момент Фреди ни обесняваше за плажа пред бунгалата. Затова как тук можем да плуваме с различни риби, но най вече със скатове и акули. Тъкмо се чудехме дали сме я разбрали правилно или нещо се е объркала и говори за гмуркането, когато тя посочи към водата, където плуваха 2 малки черно пери акули дълги около метър. Каза, че обикновено са много срамежливи и бягат от хората, но все пак си бяха акули…Всеки път когато влизахме във водата се оглеждахме притеснено, да не би случайно тези толкова срамежливи екземпляри да се намират в близост. 🙂

Следобеда докато мързелувахме на плажа се запознахме с останалите нощуващи в хостела, предимно французи – все големи симпатяги. Разбрахме се да пазаруваме заедно и да си приготвим вечеря. Съвсем в близост живееше местния рибар, така че прясна риба имаше постоянно. Забавлявахме се с историята за това как местните се закичват с цветя. Когато носят цветето на ухото си в ляво, това означава че са заети, а когато е в дясно са свободни. Колко проста и същевременно полезна концепция… 🙂

Рангироа – Френска Полинезия, Тихи океан

Станахме рано сутринта и закусихме всички заедно, включително и една възрастна дама – Жоел, която щеше да се гмурка с нас. Фреди, собственичката беше също на закуската и освен за акулите и за предстоящото гмуркане, говорихме и за токсичността на лагуните и за това, че не е препоръчително да се яде риба от лагуната. Тя го обясни съвсем просто: токсичните водорасли, биват изяждани от коралите, малките риби ядат корали и съответно натрупват токсини. Те биват изяждани от големите риби, които съответно натрупват още повече токсини и ако не е препоръчително да се ядат малките, то е направо забранено да ядеш големи риби от лагуна. Проблема става по-голям, когато коралите са мъртви и през времето за което пак израстват – обикновено седмица, не ядат токсините от водораслите и те просто се натрупват по повърхността им. Тогава малките риби ядат директно токсините и трупат много повече, отколкото ако ги поемат през коралите, които ядат.

Рангироа – Френска Полинезия, Тихи океан

 

Очаквайте продължението

Автор: Иван Иванов

Снимки: авторът

Други разкази, свързани с Френска Полинезия – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ

11 коментара

февр. 13 2013

Великденският остров (Рапа Нуи)

Продължавме с околосветското пътуване на Иван и Петя. Днешната спирка ще бъде на Великденския остров – за да ни служи за предупреждение често срещаната обществена човешка глупост.

Приятно четене:

Великденският остров (Рапа Нуи)

където белите не за всичко са виновни 

Загадката Рапа Нуи

Чили не ни грабна още от първото ни влизане на път за Аржентина – с безумните проверки и приземяването на самолета на границата с Боливия, преди отново да полети за Сантяго. Чилийците претендират, че живеят в най – богатата, уредена и организирана държава в Южна Америка, но се оказа, че всъщност не се различават много от останалите. Сантяго е голям и скъп град, лишен от всякакъв чар и атмосфера и определено няма нищо интересно за туристи. Тук се разделихме и с апарата си, така че не пазим много топли спомени от там. Най – интересното е, че през следващите няколко седмици, срещнахме още хора, които са имали неприятни инциденти там. Очевидно Сантяго е дори по – проблемен от стандартен Латиноамерикански град, но това не пречеше на двойка испанци от нашия хостел, които бягаха от тежката икономическа ситуация в Испания, да се опитват да си намерят работа тук. Прекарали около година в Австралия, но не им харесало, поради факта, че не могат да се развиват в професиите си. Тук се надяваха да успеят. Стандартната заплата за администрацията беше около 750 евро, при условие, че наема е около 500 и то без допълнителните сметки. Сантяго си е скъпо място и след инцидента изобщо не ни се стори привлекателно за живот при тези условия, но те си знаеха…

За разлика от първата, втората спирка в Чили ни хареса дори повече от очакванията. Най – вероятно, защото Великденски остров си е стандартен Полинезийски остров, който просто се води част от Чили от 1888 година насам. Александър Селмън,Младши – син на английско еврейски търговец изкупил всички земи на острова, с изключение на мисионерските и станал негов единствен работодател. Той работил за развитието на туризма на острова и се явявал основния информатор за провеждането на британски и германски археологически експедиции. Продава острова на чилийското правителство през 1888 г. Завръща се в Таити през декември същата година. Ефективно е управлявал острова от 1878 г. до цесията на Чили през 1888 година. Островът се управлява от чилийския флот до 1966 г., когато на поданиците му е дадено чилийско гражданство.

Наричан още

Рапа Нуи, островът е разположен в Тихия океан,

в югоизточната точка на полинезийския триъгълник. Фразата Рапа Нуи означава и „земя на края“. Великденски остров е един от най-изолираните в света, обитавани острови. Най-близкото населено място е остров Питкерн, който отстоява на 2000км от него, а разстоянието му до континента е над 3000км. Има три сладководни езера, разположени в кратерите на 3 вулкана, но няма постоянни потоци или реки.

Историята на Великденски остров

е богатa и противоречивa. Жителите му са издържали на глад, епидемии, гражданска война, нападения на роби, колониализма, обезлесяване, а населението му спада рязко повече от веднъж.

Вероятна дата на първоначалното населяване на Великденски остров е в границите от 450 до 700г. СХ. Приблизително съвпада с пристигането на първите заселници в Хавай. Островът е населен най-вероятно от полинезийци, които се навигирали с канута или катамарани от остров Мангарева (част от архипелага Гамбие) или Маркизките острови. Мигриращите полинезийци, родом от Югоизточна Азия, са достигнали Таити и Маркизките острови около 300 години СХ., а по – късно са открили и завзели Хавай и Нова Зеландия.

Идеята за плаването и търсенето на нови места е развитие на йерархичната и социална структура на полинезийците. Само най-старите синове могат да се надяват да наследят властта. По същия начин, както по-младите синове на Европа са тръгвали на кръстоносни походи или към Новия свят, по-младите синове на Полинезия организирали експедиции до намиране на нов остров, където те могат да станат началници.След като достигат до Великденски остров, обаче, хората вероятно се оказват блокирани. Учените не могат да намерят доказателства за двупосочна комуникация между острова и останалата част на Полинезия.

Когато Джеймс Кук посещава острова, един от неговите членове на екипажа е полинезиец от Бора Бора, който бил в състояние да комуникира с хората от Рапа Нуи. Езика Мангарева – най-близкия до Рапа Нуи е с 80% сходство в речника. През 1999 г., пътуване с реконструирани полинезийски лодки доказало, че е възможно да се достигне от остров Мангарева до Великденския остров само за 19 дни.

Друго доказателство за произхода на първите заселници е, че статуите и други артефакти също носят полинезийски отпечатък. През 1994 г. е направен ДНК анализ на 12 скелета от острова и е установено, че са полинезийски.

Европейските сведения от 1722 и 1770г. говорят за изправени статуи, разположени по цялото крайбрежие на острова, докато Кук по време на експедицията си през 1774г. отбеляза, че някои от статуите са повалени в резултат на вътрешна война.

Първият записан Европейски контакт с островитяните е на 5 април (Великден) 1722 г., когато холандски мореплавател посещава острова в продължение на една седмица и наброява население от 2000 до 3000 жители. Броят на жителите може да е бил по-голям, тъй като някои от тях може би са били уплашени и са се укривали, в резултат на недоразумение, което накарало европейските мъже да стрелят по местните жители. Убили повече от дузина и ранили още няколко. Британски кораб пристига през 1825 г. и докладва за липса на стоящи статуи. Към Великденски остров се е подхождало много пъти през 19-ти век, но от тогава островитяните проявявали открита враждебност към всеки опит да се спре на острова и следващата нова информация идва от 1860г.

Според устните предания, записани от мисионерите посетили острова през 1860г., той е имал силна класова система, с един „ariki“ или главнокомандващ. Той е притежавал голяма сила над деветте други кланове и съответните им ръководители. Големият вожд е най-възрастния наследник по първородна линия на легендарния основател на острова, Hotu Matu’a. Най-видимия елемент в културата е строителството на огромни статуи, наречени Моаи, които представляват обожествени предци. Повечето селища са разположени на брега и Моаи са били построени по протежение на бреговата линия, може би за да бдят над техните потомци с гръб към духовния свят в морето, търсейки благословия за плодородност. Друга теория твърди, че статуите са били обърнати към Таити, от където са дошли и първите заселници. Въпреки всички теории до момента, никой не може да каже със сигурност какво всъщност означават тези статуи и защо са построени. В това именно се крие чара им – със сигурност и за в бъдеще, те ще продължават да вълнуват нашето въображение…

Великденски остров, Тихи океан

Великденски остров, Тихи океан

 

С пристигането на острова,

туристите трябва да се съобразят със стандартните за Чили закони, касаещи внасянето на храна или нещо подобно, което може да увреди острова. Ние поне летяхме от Сантяго, така че имахме възможност да си напазаруваме предварително, защото острова си е доста скъпо място. Посрещнаха ни с венци и цветя по полинезийски обичай и след стандартното туткане, характерно за тези ширини, потеглихме за поредния хостел накачулени като сърдели, с тонове багаж и един австралиец пътуващ в каросерията със сърфа си.

В хостела

срещнахме англичанина Гари – определено един от най – интересните хора, които бяхме срещали до момента. Пътуваше по доста интересен начин – имаше сайт „Choose my own adventure“, където хората всъщност гласуваха в каква посока да продължи пътешествието му. Първо му пращаха мейли с предложения и след като той ги качеше в сайта, те гласуваха определяйки съдбата му от тук нататък. Беше интересен експеримент – искаше да види как реагират хората и дали всъщност ще се опитат да усложнят живота му или не. Определяха начина, по който да пътува, дали да работи или не – общо взето всичко. Сега предстоеше да пътува обратно до Сантяго и след това от там с автобус 6 дена до Колумбия. Имаше около 20 000 последователи в сайта и плануваше да издаде книга след това едногодишно приключение. Беше журналист и определено беше намерил най – добрия начин да пътува, особено ако успееше и с книгата след това, пътуването можеше да му излезе без пари. Преди да го срещнем беше прекарал 5 седмици в Аржентина – в град, който до скоро е бил залят от езеро и сега все още се възстановявал. Хората са гласували да спи в сграда, използвана преди като кланница за телешко. След това са го изпратили да работи на Великденски остров. Работата, която успял да си намери беше на рибарска лодка, при условие, че не говори испански. Местните не са му плащали пари, но за сметка на това е имал прясна риба всяка вечер. Описа го, като уникално изживяване, вечер е пиел бира с тях и дори са го канили на вечеря. 🙂

По – късно се разходихме наоколо, хостелът се намираше на самото крайбрежие и гледката на разбиващите се с трясък вълни в скалите, заедно с пяната и парата, която вдигаха беше вълнуваща. Вечерта разпитвахме и си търсихме компания за подялбата на кола под наем за следващия ден – единствения начин да разгледаш забележителностите на острова. Въпреки малките му размери, около 60 кв.км, нямаше друг възможен начин. Разбрахме се с една японка и междувременно се сприятелихме с едни тайванци, които ни поканиха да се присъединим към тях на вечерна разходка до една от групата със статуи – общо 7, които са едни от малкото гледащи към океана, а не към сушата, както са всички останали. Залезите и изгревите на острова на фона на загадъчните фигури са повече от уникални. Азиатците са наистина много симпатични туристи, имаме много добри впечатления от тях, както и от французите. Определено най си допаднахме с тези националности. Нямахме много късмет със залеза, защото беше облачно, но въпреки това беше красиво и фигурките толкова прости сами по себе си, бяха същевременно специални и уникални. Островът ни грабна и цялата обстановка наоколо много ни хареса. Радвахме се, че сме тук – още една мечта се сбъдна. 🙂 Вечерта вълнението беше още по-силно и тътена от вълните се чуваше ясно, очаквахме буря, но извадихме късмет.

Великденски островВеликденски остров

 

 

Потеглихме около 10 часа на следващата сутрин.

Така можехме да използваме колата и за изгрева на другия ден. Едната страна на острова е подходяща за наблюдение на изгрева, а другата на залеза. Направихме програмата така, че да посетим всички далечни места с колата, а близките оставихме за разходка на следващия ден. Спирахме навсякъде, където ни харесваше, а и из целия остров имаше разхвърляни около 887 моаи – така наречените статуи. Някои са обособени на специални церемониални платформи, а други все едно са пораснали от земята, част от тях все още е зарита в почвата. На много места статуите са повалени, главите им са отделени от тялото, а червените им шапчици са разхвърляни наоколо. Често по пътя се разминавахме с диви коне, които очевидно изобщо не се притесняваха от нас или останалите преминаващи коли. За първи път видяхме оловно сив кон – много красиво животно.
На места атрактивни продавачи бяха опънали сергии със сувенири. Единия дядо особено привлече вниманието ни. Имаше много дълга оплетена на расти коса, която беше хванал по интересен начин на тила на главата си и от далеч приличаше все едно имаше огромен вплетен клон. Стигнахме до

националния парк „Рано Раруки“

Представлявал един от трите вулкана на острова, сега е езеро с ливади, цъфнали дървета и пасящи наоколо коне. Кучетата често гонеха конете и те галопираха бясно в различни посоки – красота. До самото езеро е разположен хълм, който е ограден със статуи в различни размери, изобразяващи различни черти на лицето. Предполага се, че почти всички

статуи

са дялани, издълбани и изрязани именно на този връх.

Издълбани са от отличителна, сгъстена вулканична пепел, която се намира на едно място във вътрешността на изгасналия вулкан. За изработването на един Моаи са били необходими екип от пет или шест души и около една година, за да се завърши. Само една четвърт от статуите са инсталирани. Почти половината са останали в кариерата на Рано Рараку, а останалите лежат на едно или друго място, вероятно по пътя им до крайната цел.

Някъде от 180 до 250 мъже са необходими за теглене, в зависимост от размера на Моаи.
Тясно свързани със статуите са така наречените каменни платформи Аху. Много от платформите се превърнали в гробници. От 313 известни платформи, само на 125 има разположени Моаи. Обикновено по един, може би поради не достатъчно дългия моаи период и поради трудностите при транспортирането им.

 

Чудехме се дали видимите разлики в статуите са били направени с цел да демонстрират колко различни са хората като цяло или всяка е изобразявала различен владетел или просто знатна личност от това време. На входа на парка имаше снимки от реставрирането му през различните години, показващи как са разравяли фигурите. Най – ранната снимка беше от 1956г. Все още имаше много статуи показващи се само до главата, врата или раменете. Очевидно не са ги изровили целите, за да не предизвикват допълнителна ерозия, която като цяло си е сериозен проблем тук.

Гледката от хълма към морето също е зашеметяваща

и особено към 15-те фигури, които се виждат в далечината. Те са и най – известните на острова. Оказа се, че са били доста разрушени и изпопадали, в следствие на местни войни и размирици на острова през 17-ти век. По – късно, през 1960г и платформата им е била разбита, в следствие на цунами, резултат от земетресение. Японски архитекти са се заели с възстановяването им. И наистина, когато приближихме се виждаше, че платформата е ново построена, фигурите на моаите бяха в изрядна редица и тук там се забелязваше, че главата или друга част от тялото е залепена. Цялата платформа се казва Тонгарики – забележителна с всичките 15 човечета с различна височина и само един от тях с шапка. Останалите шапки са наредени в редица отстрани. Сами по себе си шапките надхвърляха нашия ръст. За разлика от 7-те фигури, които посетихме предната вечер за залеза, тези бяха коренно различни една от друга. Формата и структурата им съвпадаше, но се различаваха по всичко останало. Имаха различни изражения, носове, едни бяха по пълни, други по издължени и слаби. Гледаха към същия този връх, където са се строяли всички статуи.

Статуи – Великденски островСтатуи – Великденски остров

Статуи – Великденски остров

Минахме от другата страна на острова, за да видим така известния

плаж Анакена

Вярва се,че тук е било и първото селище на острова. Спряхме по пътя, където обърната по очи се намираше и най-високата статуя. Беше над 10м и тежеше повече от 80 тона. Легендата разказва, че една вдовица я е поръчала в памет на съпруга си. Отбихме се и при така известните скални рисунки. Изобразяваха риба тон, акула и огромно 12 метрово кану, обградено с рибки, костенурки и подобни морски твари. Наоколо всичко беше зелено от плантациите с лайм, които обграждаха петроглифите. Като цяло острова беше доста каменист и с малко зеленина. Приличаше по скоро на гръцки остров, отколкото на полинезийски.

Скалните рисунки,

представляват картини, издълбани в скала, като Великденски остров има една от най-богатите колекции в цяла Полинезия. Тези изобразяващи Birdmаn (за който ще спонем малко по -късно) наподобяват скални рисунки в Хавай. На острова са открити около 1000 места с над 4000 скални рисунки. Изображенията са били издълбани в скалата, поради най-различни причини: да се създадат тотеми, да се маркира територия или да се ознаменува дадено лице или събитие. Скалните рисунки също са чести срещани в Маркизките острови.

Малко по – нататък по пътя се отбихме на едно малко плажче, където пясъка имаше розови оттенъци. Продължихме по пътеката и се озовахме на едни скали много наподобовящи тези по крайбрежието на Тюленово. И накрая стигнахме до плажа – много специално и притегателно място – единственото с бял пясък и подходящо за плуване на острова. Тук се намираше и поредната платформа със 7 статуи, от които 2 бяха разрушени. Почти всички са с шапки и определено са статуите с най-ясно изразени черти на лицето от всички останали на острова. И те са с гръб към водата, така че от където и да ги погледнеш представляват страхотна гледка – както гърба им на фона на палмите, така и лицата им на фона на водата. Полежахме на плажа и се топнахме в океана, след което се прибрахме за едно бързо кафе и потеглихме отново към поредния залез на фона на статуите.

Плаж – Великденски островСтатуи – Великденски остров

Статуи – Великденски остров

 

В последно време островът се приема като нарицателно за културни и екологични опасности, като същевременно служи като предупреждение за последиците от свръх експлоатация. Едва ли хората са изцяло виновни за загиването на културата им. Бурите и цикличните промени на климата, също биха могли да са допринесли за това. Когато населението на Великденски остров достига своя връх – може би около 20 хиляди жители, това е далеч над възможностите на екосистемата на подобен малък остров. Ресурсите стават оскъдни след като буйните палмови гори са били унищожени – изчистени за нуждите на селското стопанство или за преместването на масивните камъни Моаи. В резултат, процъфтяващия социален ред се обръща в кървава гражданска война, може би дори канибализъм.

Канибализмът е широко разпространен

в полинезийските култури. Човешки кости не са били намерени, освен в земни фурни, разположени зад религиозни платформи, което показва, че канибализма най – вероятно е бил ритуална практика. При първото научно изследване, проведено на Великденския остров през 1914г. е записано, че местното население категорично отхвърля твърденията, че те или техните предци са били канибали. Местните са вярвали, че техните предци може да ги спасят от глад и поради тази причина се наблюдава все по – голям растеж в изработването на статуите – строяли ги все по – високи.

Археологическите разкопки от време на първоначалното селище показват, че островът е бил дом на много видове дървета, както и на най-малко шест вида местни птици. Някъде преди пристигането на европейците на Великденски остров,

Рапа Нуи преживява огромен катаклизъм

в тяхната социална система, предизвикан от промяна в областта на екологията на острова. Загубата на големи дървета означава, че жителите вече не са в състояние да изграждат мореплавателни съдове. Това значително намалява и риболовните им възможности.

Поредица от опустошителни събития, убили или премахнали по-голямата част от населението през 1860г. През декември 1862 г., ударили перуанските нашествия на роби. Бурните отвличания продължават още няколко месеца, като в крайна сметка са заловени около 1500 мъже и жени или половината от населението на острова. Сред заловените са тези, които са от първостепенно значение – владетеля на острова, неговия наследник, и тези, които знаели как да четат и пишат. Когато робите нашественици били принудени да репатрират хората, които са отвлечени, заедно с малцината оцелели, те донесли едрата шарка на всеки един от островите. Това създало опустошителни епидемии от Великденски остров до Маркизките острови.

Късния контакт със западната „цивилизация“ се оказал катастрофален за жителите на острова. Благодарение на робството и болестите,

населението е повече от драстично намаляло

След анексирането от Чили през 1888 г., обаче, този брой е нараснал до 2500, с пристигането на други „Рапа Нуи“, живеещи в Чили, Таити и Северна Америка. Въпреки нарастващото чилийско присъствие, полинезийската самоличност на острова все още е доста силна.

Изгревът посрещнахме от другата страна на острова при статуите Тонгарики. Статуите изглеждаха още по загадъчно на фона на облачното небе – толкова мащабни и сериозни. Тук там просветляваше в типичните за изгрева розово оранжеви цветове, но не успяхме да му се насладим изцяло заради облачното време. На връщане се отбихме до други съборени платформи. Чудехме се след като бяха възстановили част от тях, защо не са възстановили всичките? Дали не са им стигнали парите или са решили, че така изглеждат по – автентично?

Пуснахме няколко запитвания за Сoach Surfing във Френска Полинезия и тръгнахме на разходка към националния парк Рапануи. Тук се е намирал най – големия вулкан – Рано Кау или „Създателя“, както го наричаха местните. Кратера все още се виждаше много добре оформен, само където сега в него се е настанило езеро. В единия му край, част от кратера се е откъртил и се виждаше уникалния син цвят на Тихия океан. Пътеката се виеше по билото на хребета. Продължихме по нея, като през цялото време ни следваше едно куче. Водехме го още от рибарското селище край морето, където често виждахме местните с канута, явно и тук това беше национален спорт. Кучето не се отделяше от нас, даже полягаше наоколо, когато ние се спирахме, просто за да се насладим на заобикалящата ни природа. Стигнахме до Оронго – така нареченото церемониално селище с 54 къщи. Било е свързано с Маке Маке култа, както и със състезанието на мъжете. Вярва се, че се е използвало само по няколко седмици в годината и то в началото на пролетта от 16 -ти век нататък. Въпреки че култа към бога Маке Маке, изглежда се е появил по – късно. Бил е тясно свързан с плодородието, пролетта и миграцията на морските птици.

Очевидно

с намаляването на култа Моаи, хората го заменили с „Birdman“ култа.

Конкурсите за Birdman започват около 1760 г., след пристигането на първите европейци, и приключили през 1878 г., с изграждането на първата църква от римски католически мисионери, официално пристигнали през 1864г. Това показва, че тази концепция вероятно е била наследена от първите заселници, само самото състезание е уникално за Великденски остров.

Воините от всяко племе се срещат в церемониално разполженото на скалите селище с изглед към 3 малки острова. По време на годишната церемония, се е провеждало състезанието, когато водачите на различните племена или техните представители са се борили да вземат първото яйце на „Манутара“ – вид морска птица, която всяка пролет се е връщала на трите малки острова отстрани на големия, за да гнезди. В селото са се провеждали различни събития, с цел подготовка за състезанието. Участниците слизали надолу по скалите и плували до малките острови, където чакали, понякога със седмици пристигането и гнезденето на птиците. Участникът, който първи се завърне в селото или съответно ръководителя, който той е представлявал, получава титлата „Birdman“, което означава, че той ще е ръководител през следващата една година. Смятало се е, че този човек придобива свещен статус и съответно е живял в отшелничество през идната година. За последно състезанието се е състояло около 1867г. Церемониалното селище става фокус на нова цел, която представлява и нов етап в островната история и култура, където различна, в сравнение с предишната религия и политическа система, постепенно се налага в обществото и отбеляза местоназначението си до края на 19-ти век.

 

Стигнахме до

красивата гледка на 3-те малки островчета в океана –

единствените наоколо в необятната морска шир.

 

Към островите гледаха няколко нереставрирани къщички, както и реставрирани такива. Представляваха идеално нареден от камъни кръг. За таван служеше огромен плосък камък. Имаха дори и прозорци, само където не ни стана много ясно как точно са влизали в тях, защото вратите бяха много ниски и определено трябваше да се влиза пълзешком. Но все пак къщичките бяха доста вкопани в земята, така че най – вероятно и входовете по това време са били доста по големи. Стигнахме до другата страна на кратера, от където местните са слизали надолу по скалите, за да плуват до малките островчета. Доста смело начинание, пишеше, че много участници са намирали смъртта си в дълбоките скали. Отстрани на скалите имаше място със съсредоточени хиляди петроглифи. Виждаше се ясно очертан човекът птица, както и божеството им Маке Маке.

Великденски остров

Великденски остров

Великденски остров

 

На следващия ден се отправихме към сърфисткия плаж,

искахме да се полюбуваме на опитните сърфисти. Доста туристи идваха тук, най – вече заради сърфа и ако им останеше време разглеждаха и забележителностите. По крайбрежието имаше още статуи, като една определено се отличаваше от останалите. Беше единствената с оцветени в бяло очи и с изрисуван с различни форми цветен гръб. Имаше и няколко лагуни, които бяха изкуствено оградени като басейни. Доста хора плуваха в тях, а други просто си правеха пикник под палмите – приятно и спокойно. Прекарахме и малко време в местната библиотека, където имаше безплатен интернет. Беше спонсорирана от фондацията на Бил Гейтс. Преди да тръгнем за летището в последния момент ни беше отговорил един пич от coach surfing-a. Пишеше ни, че можем да отседнем при него в Морея, където пристигахме на следващия ден. Изглеждаше много симпатичен, утре предстоеше да видим.
През няколкото дни прекарани на острова, ни разказаха доста интересна случка за близко разположения, до нашия хостел, 5 звезден хотел.
През август 2010 г., членове на

местното движение за права и свободи – Hitorangi превзема хотела

Окупаторите твърдят, че той е купен от правителството на Пиночет, в нарушение на чилийското споразумение с местното население през 1990 г. Настояват, че техните предци са били излъгани при даването на земята. Окупацията продължава до 3-ти декември 2010 г., когато най-малко 25 души са ранени, докато чилийската полиция се опитва да изгони от сградата местните. Инцидентът приключва през февруари 2011 г., когато 50 въоръжени полицаи нахлуват в хотела, за да премахнат последните пет окупатора.

Пристигнахме в Таити

в 11 часа вечерта местно време. Готвихме се за поредното спане на летището и се спряхме в близост до ресторанта. От една страна да има хора наоколо, а от друга да не се набиваме толкова на очи. В единия край спеше човек пльоснат по очи на пода, а в другия до нас се присламчи странен дядо. Тъкмо си помислихме, че сме наобиколени само от странници, когато дядото дойде и ни почерпи с вафли и вода. Беше

маор – представи се като скулптор от Великденски[ остров

и ни подаде да разгледаме малка книжка. Идваше да я представи в музея на един от островите. В книгата пишеше, че той заедно със съпругата му германка имат няколко съвместни проекта с цел опазване на културата на Рапа Нуи. Освен скулптор, дядото беше още философ и писател. А жена му – писател, фотограф и философ. Книгата представляваше портретни снимки на местни с изрисувани лица и дървени скулптори направени от дядото. Беше доста интересно да си поговорим, въпреки че разговора протичаше доста сложно, с помощта на една французойка, която се присъедини към нас в последствие. Разбирахме се на смесен английско – испански, като понякога намесвахме и френския. Жената идваше при мъжа си, който работеше на Маркизките острови. Често пътувала до тук през годината. Питахме дядото за Моаи и той обясни, че всъщност те представляват мъжкия полов орган, а шапката женския. Така че, всъщност цялата идея е за възпроизводството и за връзката между земята и небето. Питахме го и за цунамито и за намесата на японските архитекти, които както той каза са дошли да оберат парите. 🙂

Статуи – Великденски остров

Статуите, които са реставрирани, са допълнени по усмотрение на археолозите, като например фигурата с белите очи на крайбрежието. Обясняваше, че когато има повече статуи струпани на едно място в различни размери, обикновено са представяли семейство и идеята да се покаже различията между хората, както и ние си мислехме. Разказваше също, че обикновено жена му пътувала за представянията, когато се налагало, а той си оставал в къщи, тъй като имат много животни за гледане. Но този път са се сменили – явно не обичаше да се разделя с дома си. Редовно яздеше, гмуркаше се или просто плуваше – забележително за неговата възраст. Причината за липсата на много риба в морето около тях, за разлика от останалите полинезийски острови, обясни с факта, че много японски и американски рибарски кораби често достигат до острова.

 

И така чакайки ранните полети или в нашия случай ранния ферибот, се получи добра интернационална беседа на летището – посмяхме се всички заедно. Беше интересно да чуем и независимото мнение на местен човек, допълвайки пъстрата така или иначе картинка на този мистериозен остров. В крайна сметка, неговото обяснение си остана най-правдоподобното за нас, измежду всички останали теории…

Статуи – Великденски остров

Автор: Иван Иванов

Снимки: авторът

 

Други разкази, свързани с Тихи океан – на картата:


Тихи океан

12 коментара

ян. 06 2012

Острови Кук

Рязко, ама много рязко сменяме посоката: след като почти цяла седмица обикаляхме съседните странои, днес обръщаме земното кълбо по диаметъра и се озоваваме насред Тихия океан. Иван ще ни води до Остаровите Кук.

Приятно четене:

Острови Кук

Киа орана!

Използва се като „Здравей“, но второто му значение е „Да живееш дълго“. Това беше най често употребяваната фраза от местните в момента който стъпихме на тяхната земя. Сигурно така са посрещнали и Кук при неговата визита. Надявахме се поне да не свършим като него.

 Острови Кук, Тихи океан

Острови Кук, Тихи океан

 

Населението от 30 000 души се е разпростряло на 15 острова, разделени на две основни групи- Северни и Южни острови Кук. Към южната група спадат островите Атиу, Мауке и Митиаро (това са най-източните острови от тази група с общо име „Три Корена“), Аитутаки, Мангая, Раротонга (тук се намира столицата Аваруа), Палмерстън, Мануае, Такутеа и потопения риф Уинслоу. Северната група обединява островите Манихики, Насау, Пенрхин, Пукапука, Ракаханга, Суворов и рифа Тема. С

Cook Islands

 

еверните острови са предимно ниско лежащи коралови атоли, докато южната група са по-високи и вулканични по произход.

Острови Кук, Тихи океан

 

 

Нашето приключение започна с

едночасов полет с „Чесна“ над морската шир от Раротонга до Аутитаки.

Води се за една от добре пазените тайни на Южния Пасифик, колкото и относително да е това в съвременния свят. В самолета попаднах на много интересна статия по темата. Ставаше въпрос за първите луксозни пътувания през 60-те до острова. Тогава са били малцина щастливците имащи възможност да открият места недокоснати все още от туристическата индустрия и навлеци като нас. Бяха приложени и няколко снимки на американски богаташи. Определено са били късметлии…

 Острови Кук, Тихи океан

 

Местното население е особено колоритно и интригуващо след като се запознаеш с част от тяхната култура.

Първото, което ти се набива на очи е войнствената им натура.

Искриците в очите им казват повече от всичко. Маорите за разлика от аборигените са се борили до последно при колонизацията им. В резултат на това в момента са си завоювали доста привилегии, въпреки че са безсилни пред най-силните оръжия на белите-мисионерите и алкохола.

Не знам как е възможно на една педя земя да има 7 различни вида християнски църкви. Много е интересна трансформацията от канибализъм (последния случай е отпреди 120 години) към  християнски фундемантализъм. Иначе църквите са коя от коя по-интересни.

 Острови Кук, Тихи океан

Острови Кук, Тихи океан

 

В неделя всички са с празнични облекла за литургията. Раздава се безплатна храна и питиета във всеки орден. И ние се възползвахме от тях, но при  тези цени на острова ни е  простено :). Наличието на ниско тарифна компания летяща до там ни подлъга какво може да се очаква като стандарт на живот. Свикнали на ниски цени в Азия изведнъж се оказахме на място с меко казано високи цени на почти всичко. Оказа се, че

хапването в ресторант си е доста солено преживяване с цени около 35$ на каквото и да е ястие

Първоначално си казахме, че не е голяма драма, все пак се намираме на място гъмжащо от всякакви видове риба и няма да бъде проблем да си купим от местните рибни пазари. Бързо се видя, че такива липсват, защото ловенето на риба не е на почит по тези места. Накрая се задоволихме с каквото намерим от местните бакалии, а там не се предлагаха много неща. Добре че нашата хазяйки се съжали и ни даваше всеки ден по някой тропически плод от нейната градина. Сигурно по-бедни туристи от нас не беше приемала 🙂

Острови Кук, Тихи океан

Местният поминък се осигурява основно от туризъм. На година идват около 50 000 туристи, основно от Америка.

Земеделието и риболова са рядко срещано явление

по тези места. Всичко се произвежда навън и се кара с кораби от Нова Зеландия. Не са много местата където може да видиш прасе, завързано за палма. При тази жега е учудващо как изобщо успяват да наддадат килограми.

 Острови Кук, Тихи океан

Острови Кук, Тихи океан

 

Повече от логично дебелите хора са преобладаващо мнозинство.

Диетата им се състои от понички, кока-кола и пържоли

идващи всеки месец с кораб от Нова Зеландия. По- интересно беше да разберем, че абсолютно всеки месец острова остава без гориво. Наистина ти трябва истински талант за да не можеш да си предвидиш колко гориво и провизии са ти необходими.

 Острови Кук, Тихи океан

Острови Кук, Тихи океан

 

Да си чужденец по тези места не си е работа, ако изключим туристите. За тях си нищо повече от банкомат, който така или иначе е за малко.

Не така стои въпроса с малцината живеещи на острова чужденци. Почти всички са заети в туристическия бизнес като мениджъри. От един канадец разбрахме, че е имало доста случаи на психически разстройства при деца на чужденци. Местното консервативно общество е сериозна преграда при адаптирането им. Според него това е най-трудното му назначение досега, а той имаше сериозен опит. Двамата с жена му бяха преживяли интересен меден месец там. Решил човека да хване риба от лагуната за вечеря, но в резултат на това прекарват парализирани медения си месец. В затворени водни пространства като лагуна, различната токсичност на океаните се прехвърля на планктона.  От там се заразява рибата  живееща в лагуната. Болестта може да доведе в крайна смета до фатален край, защото се разчита единствено на имунната ти система. Няма лекарство за  това.

 Острови Кук, Тихи океан

 

Местната телевизия беше едно от другите чудеса по тези места.

Понеже ни се наложи да изтърпим една седмица тропически циклон на Раротонга,  телевизията бе едно възможно бягство от скуката. Бързо ни се охладиха мераците след като се запознахме с програмата им. На всеки половин час се пускаха клипове „Не на домашното насилие“. Оказа се, че местните от мързел по цял ден пият и си бият жените и децата. Може би са били така и отпреди мисионерите, но по вероятно е да се повтаря за съжаление историята с американските индианци.

 Острови Кук, Тихи океан

 

Престъпност  няма , като изключим тримата затворници в местния затвор. Хубавото на местните управници е, че ти позволяват да си ги наемеш срещу заплащане при фиксирана надница. Може би ги ползват при изкопаването на нечий гроб в фамилните им къщи. Въпреки наличието на стандартни гробища, част от хората погребват своите близки в двора си. Въпрос на култура.

 Острови Кук, Тихи океан

За лагуните и плажовете е излишно да се говори. Екзотиката на Пасифика е несравнима с нито едно от местата, които съм посетил до момента. В заключение е интересно да се знае, че в края на 90-те като островен лекар е работил българинът Асен Цанев. И до ден днешен е почитан от местното население.

 

Автор: Иван Иванов

Снимки: авторът

 

 

Други разкази, свързани с Тихи океан – на картата:

4 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version