Истанбул – от алъш-вериша до Златния рог на Босфора
Елена ще ви заведе до Истанбул, а снимките ще са от личната колекция на редкацията, докато още се намираше близо до Босфора 😉
Приятно четене:
Етикети: Таксим
Истанбул с мотор (7): Джамията Сюлеймание и как се ходи на бръснар :)
Завършваме пътешествието с мотора на Тони до Истанбул. Първо пристигнахме в града, започнахме с обиколката му със Света София и Султан Ахмед и продължихме през парка Гюлхане към кулата Галата. Започнахме втория ден на пътешествието...
Истанбул или „Идеален ден за лов на рибка-бананка“ (начало)
От кога не сме ходили до Истанбул? Днес Теодора ще ни води там, като приятелски ви казвам – четете! 🙂 Истанбул или „Идеален ден за лов на рибка бананка” Начало Идва един момент,...
Истанбул – обиколка (2): Таксим, Долмабахче и Египетския пазар
Днес ще продължаим с обиколката на Истанбул, която ни спретват Петър и Биляна. Бяхме вече в Света София и Цистерните на Юстиниан, днес продължаваме към Долмабахче, Таксим и Египетския пазар.
Приятно четене:
Истанбул – обиколка
част втора
Таксим, Долмабахче и Египетския пазар
В тази публикация ще намерите информация за:
- Улиците на Истанбул
- Площад “Таксим”, Носталгичния трамвай и главната търговска улица Истиклял
- Кулата и моста “Галата”
- Египтетския пазар или Пазарът на подправките (Еминьоню)
Улиците на Истанбул
Продължаваме нашата разходка по площад Султанахмет и виждаме турци, които продават сочна, вкусна диня в жегата. Цената е 5 лири…
– Дръж ми апарата – казва Петър. – С този огромен обектив нищо не може да се спазари… И раницата ми подръж, ще *говоря* на турски.
Речникът на Петър е беден – знае “кафе”, “чай”, “кебап”, “кач’ пара?”, “комшу”, “мараба”, “буйрун”, “хаир”, “пахалъ”, “евет”, ”зорлем гюзелик олмаз” и да брои до пет, но е ходил в Китай и е станал много добър в пазаренето… (съответно макар че не разбира каква цена му казват продавачите, се пазари, докато я свали на нещо разбираемо, разбирайте 5 лири или по-малко)… Продавачът само му прави знак да изчака, докато обслужи няколко англичани и японци, след което продължаваме, ръфайки диня, за която сме платили 3 лири.
Зад Синята Джамия има малък пазар с павилиончета, където също се предлагат килимите и то в комбинация. Един от продавачите е решил да се справи с жегата в автомобила си по оригинален начин…
Котките също много харесват килимите му, но да мъкнем килим по автобусите няма да стане…
Виж, шал – може. Първоначално ни предлага натруфени шалове от изкуствена коприна, но бързо се разбираме и стигаме до два семпли, но много нежни шала, които ни допадат… Естествена коприна – няма как да я объркаш, когато току-що си пипал другата – по-приятна на допир, по-топла, не лъщи, има лека текстура и издава леко скърцащ звук при търкане. Пазарим се близо до половин час, накрая си тръгваме с видимо ядосан вид от магазина и продавачът ни настига, за да си стиснем ръцете… А Биляна има страхотен шал на супер цена, които бързо станаха два на още по-супер цена (в крайна сметка ги спазарихме двата за 30 лири + малко сувенирче подарък)…*
Слизаме надолу, в посока Галата и се наслаждаваме на препълнените с локум витрини, китните магазинчета и ресторанти, където правят всичко пред теб, включително омесването на тестото…
Минаваме и покрай
централна ж.п. гара Истанбул –
като локация влакът пристига буквално до пристанището, така че от тази гледна точка пътуването с влак може и да е по-добрата алтернатива…
Излизаме от гарата и се озоваваме на…
Пристанището
Слънцето пече ярко и очертава силуетите на десетките минарета, а под моста “Галата” и около него постоянно минават корабчета – разходка до Босфора, до Принцовите острови, до Златния рог и кой знае къде още…
Игнорираме подвикващите “капитани” на кораби, нахалните викачи от ресторантите, “мисирите” (така си нарекохме продавачите на печена царевица), просяците и рибарите, които се опитват да ни продадат улова си и минаваме моста.
По тъмно тази част на Истанбул е не по-малко красива!
Нашият план обаче далеч не е изпълнен. Прехвърляме се на площад Таксим.
Площад Таксим
Името „таксим“ идва от арабски и означава „разпределяне“. На това място е била крайната точка на построения през 1731 г. водопровод, идващ от север и дълъг 23 км. По заповед на султан Махмуд І през 1732 г. тук е построено разпределително съоръжение, което отвеждало водата към различни градски райони.
Днес на това място има красиви шадравани, Паметникът на Републиката, няколко заведения… Тук е и крайната спирка на Носталгичния трамвай, както и мястото да кажем, че допуснахме грешка в предварителното си планиране.
Вървяхме пеш от моста “Галата” до “Таксим”, което си е 3,5 km, голяма част от които яко изкачване и потене, след което хванахме Трамвая на носталгията и слязохме по средата на търговската улица, откъдето продължихме пеш до кулата “Галата”. Правилният начин е – от нос “Галата” отивате до кулата “Галата”, от там си хващате носталгичния трамвай нагоре, разглеждате площад “Таксим” и се спускате пеш спокойно и надолу по главната търговска улица… (долният край на трамвая е близо до кула Галата, а горния – на площад Таксим – бел.Ст.)
Колкото до Трамвая на носталгията, силно го препоръчваме – за 3 лири ще се насладите на уникално преживяване, в което буквално се мушкате между хората, на сантиметри от тях. Направихме опит да заснемем кратко видео по темата:
Самата търговска улица (булевард Истиклял, но местните не го знаят подобно на пловдивчани, които пък не знаят името на Главната – Княз Александър Първи – бел.Ст.) съдържа всичко, което сме свикнали да виждаме по улиците на София, Париж, Барселона, Брюксел, Франкфурт и Кьолн. Световни марки, лъскави витрини, само е малко по-лъскаво и ориенталско…
Една от най-големите далавери и направо задължителна в жегите е да си вземете фреш. Най-изгоден е портокаловият, на цена 1 лира за 200 мл чашка. Как да не се изкушиш, особено когато е зверска жега? Продължаваме към…
Кула „Галата“
Кулата Галата, наричана още Кулата на Христа от генуезците и Голямата кула от византийците е издигната през 528 г. по времето на император Юстиниан. Първоначално е построена от дърво в квартала на генуезците, а през 1433 г. е достроена от камък. В османския период, в различни години, са се намирали хамбари, затвор, морски фар, пожарна кула. Според легендата, в османският период, Ахмед Челеби Хезарфен, изпитвайки своето изобретение за полет с крила, прелетял от тази кула до противоположната на азиатска страна – Юскюдар. Висока е 67 метра, като в нея може да се влезе, стига да сте там в работно време (9-20 ч.)
В противен случай може да ударите по една бира и да люпите семки с местната младеж, точно под кулата…
Ние обаче сме уморени от дългия ден, така че се прибираме към хотела.
Площад Султанахмет и Синята Джамия
изглеждат невероятно вечер.
В началото на ден 2 директно се отправяме към
Долмабахче Сарай –
домът на последния султан на Османската империя и на първия президент на Турция… Знаем, че трябва да сме там рано, в същия часови интервал като за Св.София 🙂
Последната спирка на трамвая ни закарва до джамията и часовниковата кула.
Dolmabahçe Sarayı Müzesi, Vişnezade Mh., 34357 Beşiktaş/Истанбул, Турция
Кулата е построена от султан Абдул Хамид II, висока е 27 м и е чудесен ориентир за входа на двореца, който ще ви посрещне с прекрасна градина…
Цените на музеите в Турция обаче хич не са приятни, а и има и специално увеличение за чужденци…
Били сме в Лувъра в Париж, Музеят на шоколада в Кьолн, Сант Анджело в Рим,леденият бар в Барселона, замъкът в Единбург и Парламентът в Букурещ, посетили сме десетки, дори стотици туристически забележителности, но 70 лв. за вход на двама души за музей не ни се беше случвало да даваме… На всичкото отгоре, вътре в двореца и в харема е забранено да се снима. Който иска да гледа, да започне от тук и официалния сайт http://www.dolmabahcepalace.com/… Ние имаме снимки на един изключително нахален паун, който Петър дебнеше в продължение на 40 минути, докато снима това:
Погледът на пауна ясно изразява отношението му към ценовата политика на музея. За нас определено има какво да се види, но нормалната цена за вход би следвало да е 10, максимум 12 EUR според това, което видяхме вътре… Иначе музеят се пълни въпреки всичко и на излизане, входът му изглеждаше така:
Възползвахме се от наличието на хора наоколо и помолихме една украинка да ни снима…
Ако се вгледате много внимателно над главите ни, ще видите ето този прекрасен фонтан…
Портата на двореца също заслужава внимание…
Музеят се намира точно до морето и точно до входа има едно заведение, където са заснети много драматични разговори от “Перла”, “Листопад”, “Мечтатели” и другите турски сериали, в случай, че сте им фенове разбира се…(ако ходите на мач на Бешикташ също е подходящо място за след мача 😉 – бел.Ст.)
Мятаме се на трамвая и слизаме на Капалъ чарши. Малко трудно разбираме, че Капалъ чарши в неделя си е баш “капалъ”, демек “затворена” в неделя, но след това се отправяме по малките улички в посока Мисир чарши, докато постепенно излизаме на пазара до ж.п. гарата и пристанището.
Египетския пазар (Пазарът на подправките)
Пазарът на подправките (Еминьоню) e най-старият пазар в Истанбул и вторият по големина след Капалъ чарши. Има гълъби, хора, локум, билки, ядки, сушенки, маслини, риба, цветя, къна, сувенири и пойни птички.
(Тук вече изпадаме в лек културен шок, но…)
Пазарът е едно от малкото места, откъдето можете да си купите странни стоки, като пиявици например…
В миналото е бил известен и като Египетския пазар заради многото подправки, внесени от Египет. (Авторите леко се заблуждават: не само в миналото, ами и днес името му е Мъсър (т.е.Египет) пазар. „Пазарът на подправките“ е буквален превод от обяснителния превод на английки, който използва турската туристическа индустрия за него. Надписът над пазара е именно Епипетски пазар** – всичко останало е обяснителен превод, подобно на израза turkish delight заместващ думата lokum (локум). Последното е особено забележително, когато видите български производител да пише на опаковката си „Български локум/Turkish delight“ – ако не вярвате, идете на фришопа на летище София 😉 – бел.Ст.)
Купуваме си това-онова и откриваме, че след толкова ходене, краката зверски ни болят. Около пазара просто няма къде да се седне, така че с прибежки и припълзяване от кафене на кафене се добираме до парка на Топ Капъ и релаксираме край чудесния градски шадраван. Нагледали сме се на Истанбул за следващите няколко години. Болят ни краката, потни сме, останали сме с 6 лири (4 за път и 2 за WC)…
Взимаме си багажа от хотела, където ни изпращат също толкова сърдечно, колкото и ни посрещнаха, след което се замъкваме към автогарата, за да може този пост да приключи там, откъдето започна.
Sonunda. Край.
*Интересно как с пазарене се налага да стигнеш до нормалната цена 😉 15 лири на забрадка е обичайна цена извън туристическите територии – т.е.там където хората в Турция не се пазарят – бел.Ст.
**Тема на съвсем друг разговор е, защо Капалъ чаршия не я наричаме Покритата чаршия, а Мъсър базар – го наричаме Египетски или На подправките 😉 Аз като казвам, че правилото да казваме чуждите географски названия точно както го казват местните е тъпо и далече от унивесралността – никой не чува 😉 – бел.Ст.
Автори: Петър и Биляна Събеви
Снимки: авторите
Други разкази свързани с Истанбул – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂
Истанбул – споделящият и увличащ (фотопътепис)
Днес ви представям фотопътепис, който е прекрасно продължение на тазседмичния пътепис за Истанбул
Към снимките има много добри описания, така че можете да го разглеждате и без да сте чели предишния текст
Приятно разглеждане:
Истанбул – споделящият и увличащ (фотопътепис)
Истанбул – споделящият и увличащ
Пътеписът днес ще ни отведе не толкова далеч – Истанбул ще ни бъде разкрит през очите на Теодора.
Приятно четене;
Истанбул – споделящият и увличащ
Сутрин рано в Лалели.
Един търговец влачи яркозелен маркуч по тротоара, стига до магазина си, вдига решетката на половина и с небрежен жест насочва струята вода към тротоара. Отмива внимателно всичко, което е останало от нощните птици по улицата. Не го е твърде грижа, че поизплаква и краката на туристите, които са се скупчили пред входа на хотела в съседство и си чакат екскурзовода. Водата се излива в канавката на улицата. Канавките на Истанбул са тесни и плитки – като обърнати керемиди – не задържат боклуци – всичко се оттича, неизвестно къде – и придават на този огромен град успокояваща нота уют на селско градче. Невъобразимо.
Типична улица в Лалели
Този път тръгнахме към Турция през септември – казват, най-хубавото време, което човек би могъл да си избере. Нито е горещо, нито е студено. Таях известен страх у себе си – до колко ще се осмеля да поема из този безкраен град – 183 км дължина, а? Имах само едни бегли езикови познания, надявах се да си купим карта почти веднага, събирах спомени и приятелски съвети.
Ако сега не се окопитя, няма за кога – имах около два часа да събера кураж – плюх в пазвата и загледах умно.
Пътуването с група е особено.
Хем имаш зад гърба си толкова хора, хем едно такова групово ти е: обърнете глави надясно, следвайте ме, тук имате 10 минути за разглеждане, моля подредете се…Без малко да се обърна към водача с господин учителю… Нейсе, негодувах, но се възползвах безсрамно от разходката бонус – доволно почерпих знания и насоки, за кратко избягах от отговорността да водя малката ни групичка. Туристическата агенция беше организирала всичко много добре – разпределение на времето, екскурзоводи, предложения за разходки. Но ние искахме да усетим града сами, да си хванем картинката директно от улицата.
Laleli Sigorta Laleli, Kemal Paşa Mh., 34134 Истанбул/Istanbul, Турция
Истанбул е странен град
– съзнаваш че е огромен, толкова сгъстен, че в някои райони игла не може да падне между сградите, но в същото време, където и да се намираш усещаш една особена широта и комфорт.
Исмет, знаменцето и групата
Ние започваме от Лалели. Това е кварталът на търговците. Преди години, на мястото са били Султанските градини с лалета. Прочутите черни цветове са се полюшвали грациозно и са събирали световна слава. Днес, всяко местенце е оползотворено и тесни високи магазини (с огромни витрини, високо нагоре по етажите), са се омешали с хотели. Входовете към гостоприемниците са малки, за да пестят място. И цялото е една шарения, манекени и търговия. Хора като мравки са плъзнали – едни търгуват, други купуват, трети влачат колички с карго – огромни пакети, омотани с кафяво тиксо. Кипеж.
След кратка суматоха, съвсем професионално и с българското знаменце в ръка, сред нас се появява Исмет. Той, по стечение на обстоятелствата и късмет, е определен за наш екскурзовод. Събира всички около себе си, безцеремонно и уверено се запознава с нас. После вдига ръка и „следвайте знаменцето”. Този човек обича историята и се постарава да ни покаже най-хубавото от нея. Спира буквално на 10 метра. За всяко място вади разказ, притча, легенда. Имах една учителка в основното училище, която преподаваше история като Шехеразада – така сладко разказваше, че ние, малките султанчета слушахме и забравяхме да и резнем дисциплината. Четяхме учебника като сборник на Шарл Перо. Исмет беше истински Шехеразад (да ме прости красавицата), а освен това и с чувство за хумор. И практично сериозен:
Сега, искам да ви предупреда: докато аз ви говоря и си разказваме, ще идват разни хора, да ви правят смешки, интересно и т.н. Вие! Няма да им обръщате внимание. Защото, докато ви правят шоу, другарите им тършуват между вас. Разбрахме ли се? Хайде, следвайте знаменцето.
Университетът и Пожарникарската кула. На времето била най-високата сграда в града и служила за наблюдение на града, за да локализират пожарите по-лесно и пожарникарите по-бързо да стигат до мястото на нещастието
И след знаменцето, след знаменцето, стигнахме Капалъ Чарши – майййката на пазарите. Ако питате мен – като пазар не става. Но атмосферата му усещаме щом се замотаваме по коридорите, снимаме таваните и лееко пренебрегвам непознатия английски (ама наистина не се разбира на какъв език ти говорят). Вървим, а навсякъде блещукащи съкровища, шалове, чашки, чинии, купи, картини…. Не трябва да се пропусне – просто да се поразходи човек, да пообиколи – ей тъй, заради удоволствието. Аз установих (с яд и мъка от себе си), че нещо пазаренето не ми се отдава. Или просто не ми се ще – против възвишената ми природа е. Ай!
Капалъ чаршия
Междувременно Исмет – нашият човек в Истанбул 😉 – спира пред едно магазинче и отвътре излиза една прекрасна, усмяна жена. Тя е българка. Да ви кажа, скъпи гости – вика Исмет – тя може да ви намери всичко – каквото си пожелаете. Само заповядайте.
Една българка с магазин в Капалъ чаршия
Продължаваме нататък, а хората в пазара са станали още повече. При единия изход настъпва кратко объркване. Снимали филм. Групата ни цъка и се диви. Разходката ни тече и стигаме с паузи до Синята джамия.
Но преди това спираме на
площада край нея – Ат Мейдан, за да видим Египетския обелиск,
чието сребро ограбили кръстоносците (как е удобно да водиш война в името на благочестието), палатът на Ибрахим – велможа на Сюлейман Великолепни. Наистина красива сграда, строена с мисъл и вградена в бъдещето – звучи така реално и днес.
Египетският обелиск
До него, разказва гидът, е шивачницата, в която Захари Стоянов получил тескерето си за право на шивашки майсторлък.
В дъното на снимката е шивачницата, в която Захари Стоянов е получил правото да бъде шивач, според нашия екскурзовод.
Междувременно, храбрият ни водач, получи повод да се докаже. Докато ни разказваше за веригите по вратите, край групата спря мотоциклетист с едно куче за навигатор. Исмет твърдо и учтиво го отпрати, а към нас горчиво се обърна: ама нали ви помолих да бъдте бдителни? Какво правите вие сега?
Джебчии с куче – Истанбул
Синята джамия
На портата към двора на джамията има окачена верига. Тя висяла там, за да може султанът да се поклони минавайки под нея – ще не ще, богът бил по-велик. Много хора искаха да видят тази забележителност. Група младежи пъргаво раздаваха торбички – да пренесем обувките си, защото вътре се ходи бос. Една млада жена спираше дамите, които бяха по-леко облечени и им предлагаше сини шалове, за да влязат уважително в храма.
Синята джамия
Вътре имаше много посетители – туристи, други, очакващи молитвения час, трети просто дошли да видят мястото. Край едната врата, под прозрачен капак имаше златно-сребърна миниатюра на Мека (дано не бъркам), донесена от арабски емир.
Мека (миниатюра)
Излязохме на двора и от тук насетне мьı с групой разделились и поехали по свое усмотрение. Исмет ни обясни как да стигнем до следващата ни цел, само трябвало да хванем фюникюлера. Да хванем кое? Видяхме час и половина по-късно. Междувременно си купихме градска карта, върнахме се в хотела – беше обедно време – можехме да си получим стаята. Сетне обратно към трамвайната спирка.
Сега е моментът да се обясня за този трамвай.
Леко ще преувелича и ще го нарека Истанбулската проекция на Камино. Следвайки трамвайната линия, вървим през хълмовете, през Златната порта, Капалъ Чарши, покрай Египетския обелиск, Триглавия змей, Синята Джамия, покрай Света София, близо до Топ Капъ и Йеребатан, близо до Египетския пазар, кейовете на Еминьоню, през моста Галата, през Топхане и спира в подножието на хълма, на който се намира Таксим и започва изтънченият Истикляль. Някои от тези места видях, някои си оставих за следващ път. Искам да открия лично всяко едно от посочените чудеса, в момент, когато мога да го усетя най-пълно и цялостно, без да се похабява емоцията от туристическа задължителност. Сега исках градът. Една приятелка ми каза – Истанбул не е за един дъх. Не е. Как би могло? Това не е само Истанбул. Това е още Цариград, Константинопол, Византион. Това е бляскав, великолепен образ на кажи-речи цялата История.
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BE%D0%BD
За да се качим на трамвая, трябваше да влезем в спирката. За да влезем – трябваха жетони – по 2 лири бройката. Няма билети, няма кондуктори. Сборихме се с тази технология – потеглихме към спирка Кабаташ и срещата ни с тайнствения фюникюлер. Последното звучеше като епизод на Стар Трек.
До тук добре – съпроводени, направлявани – разгледахме, чухме, посетихме. Сега ни оставаше да се насладим на свободния полет и да видим, аджеба, този Истанбул, предоставен само на нас. В личен ракурс. Огледах се дискретно – хората и представа си нямаха, че ние сме на посещение тук, просто всеки си имаше нещо за мислене, за правене, за живеене. Отпуснах се и започнах да попивам атмосферата. Не можех да сваря да виждам и да разпознавам места. Не знаех да гледам ли, да мириша ли, да усещам ли. Но това беше само началото.
Стигнахме последната спирка – Кабаташ. Както ни беше обяснил нашия човек: без да излизате от ограждението, слизате едно ниво надолу и се качвате на фюни-нещото. Няма да плащате нищо, няма начин да се загубите. Да ама позна едно от три – не излязохме от спирката. След като се опитахме да минем без билети през КПП-тата (не беше нарочно, но наистина не можахме), да се върнем обратно край морето (само веднъж, докато загрея, че има указателни табели, които са и верни на всичкото отгоре), някак успяхме да си вземем жълти жетони (за повърхността са червени), да минем бариерите и следвайки хората да отидем да почакаме. Оказа се, че чакаме нещо като подземни трамвайчета. Както ми обясниха по-късно, те били 2, разминавали се по средата на 4 минутното трасе и се дърпали едно друго. Фюникюлерът!
Успяхме да минем и през това чудо на съвременната транспортна наука, да излезем отново на светло слънце и да се озовем точно на Таксим.http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%B8%D0%BC
А причината да стигнем до тук, бе една прекрасна (без грам преувеличения) Истанбулчанка.
Площад Таксим
Като отива някъде, човек си пожелава всичко най-хубаво, защото е далеч от дома и има нужда да види прекрасното. Предимно. Но пък не е лошо да не се отмества погледа и от неугледното, за да се научи да цени едното или другото, в зависимост от мирогледните си предпочитания. Философски, китайците са синтезирали това възможно най-кратко и цялостно: Ин и Ян. А Истанбул носи в себе си твърде много история, твърде много култура, твърде много, за да избяга от тази взаимовръзка. Наред с красиви фрески и елегантни извивки, стоят порутени фронтони и увиснали стрехи. Тълпата за кратко се разтваря и пред теб застава дете, което се опитва да ти продаде пумпал. Пълната с локуми и халва витрина се опира о поизоставена сграда, красива туркиня подминава опърпан уличен музикант. Едното следва другото в неповторим ритъм, чийто стъпки не може да се уловят, единственият избор е да се следват.
Портите на Гимназия Галатасарай
Ние стояхме на плочките на Таксим, облени от навалица и звуци. Това бяха двете неща, които обхванаха сетивата ни и ни задържаха на земята. Чудех се, как ще се разпознаем с момиче, с което никога не сме се виждали, дори и снимки бяхме разменили. Обаче, както винаги става при среща с непознат, още щом видиш чакания от теб човек, мигом разбираш, че точно това е той. Няма изключения, объркванията са толкова мимолетни, че според мен не стават и за статистика. Ето, през улицата, съзираме една широка усмивка и помахване, че сме сигурни – това е чаканата от нас личност. Срещата ни с нея е лично преживяване, бих могла да добавя, че имах късмета, да намеря деликатна, но в същото време доста жилава дама, която по съвършен начин оформи времето и пространството за нас – ние бяхме гости, на които бе позволено да надникнат в ежедневието на улиците, в пасажите, из кварталите. Дай Боже, всекиму.
Истиклял е неуловим.
Ту имаш чувството, че търчи и се забавлява като немирен джин, когато изведнъж се отдръпва хладно-надменен, ту става ласкав и уютен. Изумително е, че една улица носи толкова променливи по себе си. Повечето сгради са красиви и елегантни, но сред тях има и истински аристократи. Излъчването им е толкова силно, че наблюдателят остава поразен от индивидуалността, атмосферата и духа, които тухлите са запечатали. Не особено величави порти или сводове, разкриват истински съкровищници зад себе си – красиви дворове, богати и оживени пасажи, изпълнени с картини – Сезам се е отворил. Носталгичното трамвайче изведнъж прозвънява и отмива цялата мистика.
Едно от местата, които ни задържат, е почти ювелирният купол, събрал малки ресторантчета – вълшебната маса от приказките. Настанени, моментално заобиколени от загрижени сервитьори (независимо за какво), ние избираме храната си. Колебанието ни е безкрайно, защото се страхуваме да не изпуснем най-вкусното, всяко ястие надминава предходното в менюто и времето започва да става мъглява величина. Пред нас вече е положена тава, чието съдържание отсрамва сравнително добър рибен магазин. Момчетата от персонала сякаш ни продават коприни – така плавни, така богати жестове, толкова демонстриращи, че и без това бедните ни омаяни глави се завихрят в безкраен калейдоскоп. А гладът е настойчив. И ужастно сладострастно е отдаването на гастрономски удоволствия.
Една от тайните ложи на епикурейството в пасажите на Истиклял
И в следващият момент режисьора се смени – всичко стана дармадан и минахме в комедийния жанр. Сумтяхме, разглеждахме, изпотихме се. Пуфтяхме. Едното от момчетата изприпка и донесе котлет от сьомга – забравил бил да го сложи в тавата, може пък да ни се хареса? Не? Половината забавление по време на обяда беше това цветно избиране. И за разочарование на всичките лавраци, ципури и готвачът – избрахме си хамсия. Златиста, уханна, хрупкава. Разперени – като пеперуди, рибките просто блещукаха. То вече всичко ми блещукаше. Да не говорим, че на маса в Турция без поне 10 чинии на масата и за кафе не се сяда. Немуниемо беше – хайдари, патладжан с доматен сос (класиката на класиките), аджи езме (баш класиката на класиките, дано не съм го объркала), рукола, салата, лук, ох! Хайдарито, например, е невероятно – прецедено кисело мляко с орехи и малко чесън сякаш. Патладжаненото бижу е несравнимо – в Турция шеф дьо кузин-ите спят с патладжан под възглавницата и карат имамите да баялдисват. Аджъ езме – една пикантна загадка, която вади на показ смъртен грях. И до всичкото това – кошничка мек бял хляб, който заклеймява всякакъв холестерол, инсулт и друга подобна паплач…
А нашата приятелка се усмихваше.
Тръгваме отново по бохемския булевард и сега се отбиваме в магазин на
Koska. Това е търговска марка. А мястото е адът на диабетиците.
Локум, бал суджук, бонбони, халви, сладка, мармелади, пак бонбони, ядки. Имаше едни зелени бонбони с шам фъстък. Шоколадови блокчета с кестенов пълнеж, халва с плодове, бадемов марципан, фонданови късчета…
Въздишахме на български, когато една жена – досущ като леля Петрана, от селото на баба, ме сбута. Здравей, вика, и аз съм тука, ти откъде си? А, ами 17 години съм вече, откакто ни изпратиха, знаеш…Добре съм – усмивката и беше така милна. Пожелахме късмет и здраве, понесохме се нататък. Тръгнахме да пием кафе, но преди това минахме през
Бейолу. Това е бохемският квартал.
Има клубове, барове, кръчми – по мярката на всеки. Е, не само това. Има клубове, в които пийва и се забавлява ограничен кръг от хора. Има дори такива бутици – нашата близка ни разказа, че те не са рядкост.
с автобус по улиците през Бейолу
Целта беше
Джевахир – най-големият мол в Европа.
Отделихме му няколко кадъра и едно кафе.
Мол Джевахир отвътре
В Истанбул има една верига – Светът на кафето. Предлагат напитката чиста или в невероятно изкусителни комбинации. Моето кафе беше скрито под около 5 сантиметров слой сметана, сервирано с шоколадова лъжичка в естествен размер. Езикът ми залепна от сладост.
Като завършек на деня, обещаха ни тайнствена тераса с гледка към Истанбул и чаша бира. Как да откажеш? Връщаме се на Истиклял, този път с метрото. На ескалаторите се подреждаме в дясно – лявата част е за много бързащите. Пътьом разглеждаме прекрасни пана от цветно стъкло.
Наистина е толкова високо. А долу масичките с размер на носна кърпичка се препълваха, както и уличката, както и съседната, както и булевардът...
За да стигнем до панорамната гледка и бирата, овладяваме тясно, стръмно, много чисто дървено стълбище – извивка след извивка, броих до 5, после се отказах. ООО!
Тръгваме да се прибираме към хотела по тъмно, търсим автобус, който от Таксим пътува към Лалели. Лесно ще откриете спирката, казаха ни. Вярно – намираме нещо като централна автогара на голям областен град в България. Отказахме се почти на минутата, още повече, на касата за електронни билети имаше 50 метра опашка, поне. Междувременно вечерта вече вибрираше от светлини, звуци и хора. Отиваме към трамвайната линия. Тя е като нишката на Ариадна – винаги връща в позната точка. Съвременната представа на кълбото прежда са гладки, елегантни мотриси, чисти, с климатик и безупречна навигация. Във всеки един момент е ясно къде си – електронно табло показва имената на спирките, има скица на линията, а мелодичен глас обявава имената на стоянките за по-невнимателните.
В хотела едва намираме сили за душ. Трябва да проучим възможностите за отсядане в други части на града, кварталът е предназначен за търговия, не за нощуване. Но пък цените са приемливи. Въпреки че за всичко си има време.
Парк Гюлхане
Всеки град има по едно местенце, което чака да бъде намерено лично. Карфицата е забодена там и обиколките на посетителя се въртят спираловидно, докато не стигнат тази запазена територия. Нашата приятелка ни посъветва
да намерим едно кафене (по-скоро чайна), до самия ъгъл на Топ Капъ
и надвесено над някогашните градски стени. Забележителна с гледката си – Златния рог, Босфора и Мраморно море, чайната имаше своя атмосфера. Сутринта рано, слънцето е още мило и меко, вятърът все още нежен, а всичко останало милва сетивата. Малки масички, дървени столове, мушкато и захарчета, обрамчени с жив плет. Вече имах усещането за уют в този град, но това беше прекалено. Недопустимо идеално. Нямаше хора, – само две момчета пиеха чай, а персонала си се криеше ненатрапчиво зад храстите.
Отварям скоба: кафето, поне в обичайните за масовия турист хотели, няма нищо общо нито с еспресото, нито с шварц, нито с каквото и да било. То просто е нещо, което местните си представят, че гостите харесват. Те, от своя страна приемат сутрешното подобие като екзотична съставка в колорита на страната. От друга страна, в късния следобед, напълно приемливо е да се седне на турско кафе. С много утайка, то се пие по специален начин: първо се разклаща чашката (която е малко по-голяма от лабораторен тигел), отпива се – кратък момент за наслада от вкуса, а после глътка вода. Това поне е първата степен за заслужил турист. Вероятно в огромен Истанбул има и други начини да се пие кафе, приготвено не така традиционно и не така „екзотично” както в хотелите, но те са в курса за напреднали пътешественици. Ние маркирахме първо ниво. Затварям скобите.
Изглед от чайната: Право напред – Босфорът, госпожи и господа!
И така. Искахме кафе, но в никакъв случай разтворимо (подобна гавра, о, не, благодаря.). Естествено, получихме традиционно турско. Момчето, което взе поръчката се обърна към бармана: „Бате, дай две кафета, – рано-рано сутринта!” Местен хумор. Все пак вкуса беше страхотен.
След тихата чайна и йога-момента – отвори ни се апетит за глъчка и множество.
Египетският пазар
е само на 10 минутки пеша, точно срещу моста Галата. В никакъв случай не се пропуска. Исках да намеря едно специално магазинче там, в което можеше да се купи парфюмно масло, подправки, ароматен сапун с дафинов екстракт, био продукти и какви ли не женски изкушения и въобще изкушения. Дюкянът предложи смущаващо богат избор. Нямах сили да поемам визуално това изобилие. Направих покупката си и се върнах към обичайните предложения. Иначе рискувах да прекарам деня там, оглушала и ослепяла за всичко останало.
Египетският пазар
Е, всичкото останало вътре беше очаквана феерия – подправки, локум, шалове, бижута, кесии. Но отвън – пълна изненада. Подредени сергии, а на тях: поне сто вида сирена, по-навътре прибрани суджуци, деликатеси, тави с лъскави маслини, прясна риба, отново купчини с подправки. Посреща ни аромат на бакалия, жив и упойващ, извикваше представата за хладно, леко сумрачно, приземие с каменни сводести стени, препълнено с дървени каци и тезгяси. Сякаш жарката светлина на слънцето се кротваше, а излъскания от стъпки и миене калдаръм излъчваше хлад.
Хората, които купуваха, разглеждаха или минаваха – бяха се сляли в море. Ту прииждаха талази – групи от туристи, ту се отдръпваха в рехава колона. Търговците, обаче, бяха истинската изненада. Любезни, но бързи- никакво време за моткане, колебание, ох и ах. Купуваш – заповядай, не купуваш – заповядайте пак.
После денят премина като въздишка:
Генуезката кула и арт-магазинчетата около нея, разходката по Босфора, сандвичите с риба и туршия на Еминьоню.
Истанбул
Докато бяхме на ферибота, за да се насладим на бреговете на провлака и си споделяхме впечатленията, изведнъж усетих побутване по рамото. Беше възрастна дама, облечена по западен маниер:
– Вие от България ли сте? – попита на английски, без въобще да се запита можех ли да и отговоря
– Ами да, казвам.
– И аз, аз също съм от България – ето, вижте. Жената ми показа личната си карта, в която под графата място на раждане, стоеше (BG). Но отдавна не живея там. Бях малка, когато баща ми ни доведе в Турция, а после отидохме в Австралия. Вече 40 години живея в Сидни. Как е живота сега в България?
– Ами трудно е, но се надяваме да стане по-добре. Връщали ли сте се в родното си място?
– Опитах се, но беше отдавна и комунистите не ме пуснаха. Сега дали ще ме пуснат?
– Разбира се. Можете да отидете съвсем спокойно.
В този момент жената, която седеше до заговорилата ме, се включи в разговора:
– Нема вОда, дай ми вОда – баба така ни говореше, продължи на англо-немски.
– Това е сестра ми, внесе яснота първата дама, тя живее в Берлин.
– Как е живота в България сега? – сестрата от Германия ми зададе отново този въпрос.
– Много ми е приятно да ви срещна, ох, колко се радвам, че виждам някой от България
Жените говореха една през друга, но скоро ме оставиха, за да си продължат помежду си. В този момент корабът приближи сграда, чието име не знаех. Огледах се и видях съседката от другата ни страна да обяснява на дъщеря си нещо за обекта, който приближавахме. Попитах какво е това и получих доста любезен отговор. Двете представляваха интересна гледка. Майката облечена традиционно – забрадка на главата и тренчкот, а дъщерята, тинейджърка, в моден лилав гащеризон. Усмихваха се много мило. А до края на разходката, майката не пропускаше да се обърне и към мен в разясненията си. Накрая ни помоли да ни снима заедно с дъщеря си.
Предстоеше ни един последен предиобед, а после пътят към дома. Решихме да видим
Водохранилището.
Препоръчаха ни да отидем сутринта, когато хората все още не са се натрупали на опашки. Тъмнината, водата, камъка – всичко охлади прекомерното въодушевление и успокои емоциите.
Цистерните
Беше 10 сутринта, когато поискахме да пийнем един чай за последно в този град. В страни от Йеребатан видяхме сенчесто дворче, с масички и столове от ковано желязо. Възрастен мъж поливаше малките саксийки, подредени тук-там. Ние бяхме първите клиенти.
http://www.medusarestaurant.com/Eng/hakkimizda_eng.asp
Разговорихме се някак, човекът седна при нас, разказа ни смешна случка. Прекарахме приятен половин час, въпреки моя беден турски. Когато поискахме сметката, той се възмути: Каква сметка, вие сте ми гости, моля ви!
Преди да си тръгнем, човекът ни покани да погостуваме и в бутиковия му хотел.
Това е предмет на съвсем друго ниво, обаче.
Това беше. Тръгнахме обратно към хотела, чантите, автобуса. Останаха хиляди подробности, недоусетени неща, непосетени места, неизпито вино, отложен салеп, невкусени моменти. Остана много за следващия път. Но струва ми се, успяхме да престъпим границите, очертани от краткостта на посещението, от статута ни на туристи. Толкова, че да искаме още.
Всъщност поразителното в този огромен град е, че има една особена атмосфера. Не се усеща изолираност и хладнина, няма френетичност и устремна индустриализация – въпреки, че не му липсва нито белег от образа на съвременен мегаполис. Напротив, дългата византийска история му е дала аристократична изтънченост, Ориента – малко безцеремонност и съгласие с обратите на съдбата, а съвремието – кипеж и никога не спиращия ритъм.
Както казва нашата приятелка – това не е град за един дъх.
Автор: Теодора Миткова
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Истанбул – на картата:
Нова година в Истанбул, за втори път (1)
Днешният пътепис отново ще ни разкаже за едно посрещане на Нова година. Емата ще ни води до площад Таксим, за да посрещнем заедно с турците Новата 2011 година. Приятно четене:
Нова година в Истанбул, за втори път
част първа
Онези, които са чели моите по-стари пътеписи за Истанбул, (още, и още, и още – по обратен хронологичен ред)може би си спомнят, че семейството на мои добри приятели и моя милост, в позицията на „барабар Петко с мъжете”, имахме щастието да посрещнем миналата Нова 2010 година в Истанбул .
На 31-ви декември вечерта, наш приятел българин, служител в холдинга, чийто шеф ни беше домакин в Истанбул, дойде да ни вземе с кола, за да ни заведе до мястото, за което имахме подарък, предплатени от холдинга куверти за новогодишната нощ. То пък се оказа едно място!!! Водеше се”Клубен бар”, на брега на яхтеното пристанище във „Фенер Бахче”. Ама не беше „бар”, а по-скоро хамбар или още по-точно хангар, със стъклен покрив, с прости ниски правоъгълни маси и до тях дивани с възглавници. Интериорът беше под всякаква критика, постен и стил “Сам ли си го правИ или некой ти помагА”. Масите тип”щъркел” представляваха груби дървени плотове, заковани върху върху вертикално побити, вапцани с алкидна бяла боя дървени бъчви. Много евтино като решение и възнеприятно като въздействие си беше. В цената на куверта бяха включени някакви напитки и вариететна програма, ама никъде не видяхме подготвено за сцена пространство, което означаваше, че програмата щеше да се разгърне на пътеката пред масите. По стените през няколко метра имаше монтирани електрически отоплители, но те не бяха затоплили помещението, а отнякъде до нас достигаше ледено студен въздух. При това се усещаше течение, подобно на вятър. Ние бяхме едни от първите посетители. Седнахме на канапето си, свихме се, гледахме сърдито и не помислихме да си свалим палтата.
Поогледахме се и над главите си видяхме два толкова големи отвора в стъкления покрив, че през тях можехме да броим звездите на небето. Повикахме келнерчето е като се кривяхме неистово, с ръце и мимики и жестове, средства на изкуството “пантомима”, му показахме, как треперим от студ, дори и облечени с палтата си. Помолихме го да приплъзне капаците, за да затвори пробива към небето. Момчето кимна разбиращо с глава, завтече се чевръсто нанякъде и се върна с дълъг прът, завършващ с метален ченгел. Отиде до отсрещната стена на хамбара и с енергични движения отвори още два такива капака от стъкления покрив. Въздушното течение стана още по-силно, като да бяхме застанали във ветровитата нощ на кея, за да ни надуха морският вятър. Усмихвахме се външно, но иначе подскачахме от напрежение и желание на мига “да вдигнем „горно до”. Вместо това тихо съскахме и взаимно се убеждавахме, че трябва да си налягаме парцала и че не иде в нощ като тази да вдигаме ”биг мама, при това интернешънъл, скендъл”, защото сме тръгнали да се веселим, а и другите хора са там за същото и не са длъжни да ни гледат сеира. Като не ни харесва, никой не ни е вързал с вериги за дивана и най-добре ще направим да си тръгнем.
Дойде едно друго момче с поднос и донесе някакви стъклени „напръстници” с гъсто греяно питие с тежки подправки и отделно малка паничка с някакви “мешани” ядки. Опитахме от греяното „нещо” за пиене, взехме си по малко от ядките, защото си бяхме гладни вече. Когато идвахме насам, не знаехме какво ни чака, предчувствахме хубава празнична вечеря, ама този хамбар бил само „клубен бар”с питиета, а не и ресторант.
Толкова се разбързахме да изчезнем оттам, че дори и една снимка не се сетихме да направим. Обадихме се по телефона на българина, който ни докара до това място, за да му кажем, че си тръгваме от „маренския клуб”. Той се притесни и веднага доприпка, като се чудеше какво сега да направи за нас, за да не останем разочаровани и без празник тази нощ. Жена му го чакаше у тях, а ние два часа преди полунощ, се сетихме да капризничим. Помолихме го да ни заведе някъде, където и да е, да се нахраним поне, а после сами, да си вземем такси и да се приберем вкъщи. Имахме си в хладилника достатъчно и напитки и мезета, с които щяхме да си спретнем екстра празничната маса. Момчето ни качи в колата си, пообиколи няколко улици да търси ресторант, в който да ни настани, докато ние се превивахме от смях, като си припомняхме как онова келнерче отиде да отвори още два прозореца на покрива, вместо да затвори първите два.
Влязохме без резервация в едно рибно ресторанче, чийто собственик беше приятел на „нашето” момче. В салона имаше не повече от десетина празнично подредени маси, които вече бяха заети от хората с новогодишни куверти.
Настаниха на една хубава маса, която беше резерзервирана за други хора, но за тях веднага извадиха и подредиха друга маса. За нас приготвиха същия новогодишен куверт като за останалите. Нямаше никакви ограниченията в броя и количеството на питиетата. И не видяхме нито един, който да се е „наквасил”, да приказва на висок глас глупости или да търси как да създаде скандал от нищо.
Салончето беше уютно украсено и без излишен блясък. Най активната част от украсата бяха едни опънати между колоните кабели, на които бяха навързани цветни балони.
В неголемия салон на ресторанта имаше и малък подиум, на който една красива певица с още по красив глас пееше известни на хората в салона песни, а те се радваха, пляскаха с ръце в такт с песните, пригласяха на висок глас и често ставаха да танцуват.
Поръчваха си всички и всичко, но забележете, без да й дават каквито и да било пари за да изпълнява пожеланите от тях песни. Такова “чудо” май не съм виждала. По едно време тя се обърна към мен и попита попита, защо само нашата компания не си поръчваме какво да ни изпълни? Усмихнах се и отговорих, че много сме щастливи да я слушаме, но понеже сме чужденци, не познаваме репертоара й. Това си беше самата истина.
По едно време отнякъде дойдоха момче и момиче, облечени спортно с дънки, така както си ходят по улицата. Носеха едни малки ударни инструменти и още с влизането си, се включиха в общата веселба, засвириха и запяха, а момичето даже и излезе да танцува с гостите на заведението. Повеселиха се час-два с нас, и си отидоха, а после, на път към стоянката на такситата, ги видяхме на близкото площадче да се веселят с други, като тях самите, младежи.
Започнаха „обратното броене” и като удари дванайстият час, всички скочиха да си честитят, да се прегръщат и целуват познати и непознати. Нямаше пищови, пиратки или други джепанета. Някои мъже палеха клечици „бенгалски огън” и с тях докосваха окачените балони. Това беше всичката пукотевица.
Пееха си хората с пълно гърло, танцуваха и се радваха, а келнерите продължаваха да поднасят още и още блюда. Нямаше изяждане. Ние си тръгнахме към два и половина, а половината от хората останаха и продължиха да се веселят.
Уникална и незабравима 2010-та новогодишна нощ си беше.
Докато се прибирахме с приятелите ми, не спирахме да се смеем , като си припомняхме как само започна нощта в онзи скучен ветровит хамбар на яхтеното пристанище и контрастът с уютната вечеря и веселбата после, в рибното ресторантче. Въпрос на късмет си беше, а ние го извадихме. Разбира се, че накрая си платихме по 80 лири на човек, такъв беше кувертът за всички. Можеше и повече да ни поискат и пак щяхме да ги дадем с радост, защото наистина беше прекрасно и си заслужаваше.
И така със спомена за миналогодишното посрещане на 2010 година, доста преди да наближи поредната, решихме да отидем отново в Истанбул. Един месец по рано си бяхме резервирали стаи в хотели, близо до бул. „Истиклял”. На приятелите ми „се падна” хубав хотел в близост до площад „Таксим”. Аз обаче, изтеглих „късата клечка”. Включих се в търсенето на хотел по-късно от тях. Попаднах на един долнопробен хотел, „Сен Палас” му е името. Такава мизерна стая ми дадоха, за по 50 евро на вечер! Нямаше нищо общо със снимката, която показваха в офертата на хотела по интернет. Не ми се говори. Добре, че бях там само четири нощи.
Това е уличката с хотела. Светлият правоъгълник, отдясно, където свършват светещите гирлянди е светещата табела на Hotel Şenpalas , Asmalı Mescit Caddesi 30, Istanbul, Turkey.
Не случайно помествам именто и адреса му тук. На когото му се случи да попадне там, трябва предварително да изиска детайлна информация за какво ще си даде парите, за условията в хотела, етажа, стаята, изложението, сутрешната закуска, обзавеждането и състоянието му, за да се убеди, че няма да го набутат в някоя „килия”, в която на пода има място само да си остави пътните чанти и пантофите.
На уличката с хотела – младежи, които посреднощ се забавляват и се снимат с кучето си.
Единствено хубавото нещо свързано с въпросния хотел, беше това, че се намираше в една от пресечките на бул.” Истиклял”, в далечния край, почти до последната спирка на малкото червено трамвайче. В този квартал „Пера” , на две минути пеша от хотела се намира луксозната картинна галерия „Пера”
Музей-картинна галерия „Пера”. По това време имаше гостуващи две живописни изложби. Едната на Фрида Кало и Диего Рибера, а другата на руски живописни шедьоври, главно платна на передвижниките, които аз съм виждала в “Третяковската галерия”.
От хотела, по малките улички, за 5 минути отивах от хотела до площадчето, на което се издига кула „Галата”.
А пък тази изумително красива кула и денем и нощем е “обсадена” от хора, които не спират да й се възхищават.
Срещу билет от 10 лири, с асансьор, човек може да се качи до горните етажи. Предпоследният етаж, с високите прозорци е салон на кафе, с много приятен интериор, а последния етаж, около който е тарасата за зяпачи и “фотографи” на Истанбул “от птичи поглед”, в централната си част е оформен като изискан ресторант с уникална панорамна гледка през прозорците. В следващ пътепис, имам идея да напиша кратък текст и да покажа много снимки от вътрешността на кулата и множество панорамни снимки на уникалния град, които направих през лятото на 2010.
Осветлението по главните улици през нощта беше достатъчно да не се страхувам да се прибирам и след полунощ, защото по „Истиклял” си беше пълно с хора и всички магазини бяха отворени до много късно през нощта.
Ей такива магазини работят до късно през нощта и винаги има пазаруващи или “зяпащи”
А това е витрината на галерия за модерни изобразително изкуство и това което виждате на фотоса е някаква художествена творба-инсталация , наречена „Шапките”.
Случи ми се да си купувам книга, посред нощ от една прекрасна книжарница, която “се пукаше по шевовете” от хубави книги, репродукции и музикални дискове! Много хора си купуваха книги и дискове в късните часове на нощта. Истинско щастие е да се ровиш по щандовете и да не си сам в кижарницата по това време на нощта.
Търговска витрина, празнично декорирана с оригинална новогодишна “елха”, конична форма, постигната от натрупване на червени обувки и витрина на магазин за красиви сувенири.
С приятелите ми решихме си
да посрещнем новата 2011 година навън под открито небе,
но не искахме това да ни се случи на най-големия площад „Таксим”, а се запалихме от идеята да отидем в квартал „Нишанташъ”. Бяха ни казали, че кметството на този квартал, по традиция организира много красива и „богата” заря, а там масовите прояви преминават по-спокойно и няма опасност тълпата да ни повлече нанякъде. До този квартал може да се отиде, като от площад „Таксим” се вземе метро за една доста дълга спирка. Цена та на билета е 1.75 т.л.
Taksim, 34398 Beyoğlu/Истанбул, Турция
Вечеряхме в един невзрачен на външен вид , но пък с изключително уютен интериор ресторант с името „Хаджи Баба”. Той се намира в първата пресечка от лявата страна на бул. „Истиклял” ако се върви от пл. „Таксим” по посока към „Кула Галата”. Менюто е много богато, без да е безбожно скъпо. Входът на ресторанта е направо „залепен” до входа за гръцката църква в този квартал.
Ето го ресторантчето “Хаджи Баба”. Вдясно е входът за Гръцката църква.
Салонът на ресторанта е в сградата отляво, но ние са настанихме на остъклената тераса на втория етаж. Остъклената вече тераса е идеално отоплена и дори през зимата, предоставя възможност човек да се отпусне наслади на прекрасната и много богата кухня и перфектното обслужване.
Ето това е гръцката църква, чийто вход е до ресторанчето.
Поръчахме си хубава вечеря, без да имаме куверт въпреки изключителната вечер. На съседните маси имаше много компании от чужденци, главно гърци, италианци и французи. Надничаха яко в нашите чинии, за да си изберат какво да ядат. То не че и ние не опъвахме преди тях врат към съседните маси, за да се уверим, че не сме сбъркали в избора на това, което сме си поръчали от листа с менюто.
Излязохме от ресторанта в 23 .00 часа. Мислехме си, че разполагаме с достатъчно време да се придвижим към квартал „Нишанташъ”, за който Орхан Памук е писал в своя прекрасен роман „Истанбул”. Да, ама не! Сметките ни излязоха от типа “без кръчмар”. Нямаше никакъв вариант да успеем да се придвижим дотам. Улиците бяха блокирани от полецейска автомобилна техника. Градски транспорт никакъв. Улиците водещи към пл. “Таксим”, бяха така задръстени от хора, че за да минем няколко крачки напред, трябваше да се провираме един по един като внимаваме да не се изгубим, ако натиска на хората ни отдалечи. И таксита не се виждаха наблизо. Нямаше начин приятелите ми да изкарат тяхната кола от гаража на хотела и да се придвижим към квартала, в който искахме да отидем. Може би щяхме да успеем, ако се бяхме “пренесли” натам няколко часа по-рано.
С такива полицейски автомобили, бяха препречени улиците , при сливането им с площат “Таксим”. 
А той беше задръстен от хора, плътно запълнили целия огромен площад. От мощни тонколони гърмеше някаква монотонна модерна ритмична музика , небето се озаряваше кръстосващи се мощни прожекторни лъчи.
Заобиколихме площада по периметъра му и отидохме до входовете за метрото, но те се оказаха затворени с плътни метални врати, сигнализирани с пластмасови ленти и охранявани от полицаи. С метрото да се придвижим, не стана. И тогава единствената ни възможност да посрещнем тази 2011-та година под открито небе, беше да си останем на площад „Таксим”, колкото и да не ни се искаше.
http://www.youtube.com/watch?v=YSP9Ze2XBCg
Ама голяма гъчкана беше. И докато търсехме удобно място, се промъкнахме леко през един тесен процеп в металната ограда на едно повдигнато над основното ниво, подобно на тераса място, в дъното на площада. Цяло чудо е, че не ни изгониха оттам, защото това беше мястото, на което бяха поставени камерите на няколко телевизионни канала.
http://www.youtube.com/watch?v=cGW4bA6mIN4
Ние се залепихме направо на сантиметри зад тях. И си останахме там, и броихме с всички хора там „на обратно” и така преминахме в новата 2011г. Фойерверките се „разцъфтяха”, направо над главите ни. Гледахме вертикално нагоре към небето и в очите ни падаха доста едри „прашинки”.
http://www.youtube.com/watch?v=AXQSXtrGfPQ
Тук е моментът да помоля за извинение за ниското качество на клиповете. Наложи се да снимам с простия си фотоапарат, защото камерата „Сони”, която бях купила специално заради това пътуване, се оказа толкова „нефелна”, че се наложи да я оставя в сервиза на магазина, от който я купих. Апропо, тя я и досега си е там, в сервиза на въпросния магазин . С нищо не се промени лошото качество, но пък работниците в сервиза се подсигуриха някакъв “Констативен протокол”, в който пише, че камарата била работела. Ама констативен протокол, от Луната да го доставят, качество на изображението не може да подобри.
Полицейското присъствие на площада. Можех като нищо да си изкарам боя докато се приближавах на метър от тях, за да ги снимам. Другите не постъпваха като мен.
Когато свърши зарята, хората на групички тръгнаха да се разотиват кой откъдето е дошъл. От автобусната пиаца на площада един след друг тръгваха редици от автобуси, с които хората от площада си отиваха към кварталите , от които бяха дошли. Ама нали нашите хотели бяха наблизо? За никъде не бързахме. Тръгнахме да се разхождаме по празнично украсените пешеходни зони около култовия най-голям истанбулски площад „Таксим”.
И пак, дори и в този момент, имаше магазинчета, които не бяха затворили. Човек можеше да си купи, както готова храна, бакалски стоки, така и куфар или чанта за пътуване, чадър, чехли и каквото още се сетиш. А на мен ми стана смешно, когато видях в една тъмна пресечка, отворено магазинче и два часа след настъпването на новата година на извадена на тротоара сергия, да се продават хавлиени кърпи и чаршафи.
http://www.youtube.com/watch?v=0Fd39CipHPw
Разхождахме се в отлично настроение, търсехме къде да седнем да изпием по нещо, когато в една от уличките едно усмихнато момче ни покани да влезнем в кафенето, до което се стичгаше по стълби, защото беше на втория етаж в една стара къща. Разбира се, че не пропуснахме да се почерпим не само поради
току що настъпилата 2011година а и поради факта, че първи януари е Василовден.
Салонът беше малък, с интересен интериор. Освен нас имаше една група весели италианци.
Тръгнахме си след като се почерпихме с чай и баклава. Изпратиха ни с много приятелски пожелания за щастие и с големи цветни балони в ръце.
Ето така изглеждаше камерното кафене отвътре. Идеално място за сладка приказка на чаша чай, кафе и разбира се порция баклава с приятели .
Никъде не срещнахме шумни или пияни младежи, нито размирици, нито хулигански прояви. Но пък и на всеки десет метра имаше малки групички от полицейски служители с мотори и без мотори, въоръжени с всички екстри, облечени в красиви черни костюми с червени декорации и бели светлоотразителни ленти. Всички те бяха младежи, със стегнати фигури на спортисти и правеха прекрасно впечатление. Хората минаващи покрай тях ги поздравяваха усмихнати.
По бул „Истиклял” на всички пресечки, от двете страни на улицата имаше спрени полицейски мотоциклети и до тях бяха полицаите, въоръжени с всякакви видими и покрити от дрехите , средства за “респектиране” и готови да реагират светкавично ако се породи съответна ситуация.
Приличат малко на напети филмови герои.
Освен това по дължина на цялата улица “Истиклял”, през цялата нощ, можеха да се видят облечени в нови топли, блестящи от чистота„парадни”работни облекла служители на тамошната „Чистота на община Бейоглу”. И автомобилна почистваща техника от всякакъв вид беше излязла. Тези двамата ми направиха много приятно впечатление ги поздравих за празника и те веднага застанаха в поза за снимка. Видимо беше удоволствието и гордостта им от това , че са ги избрали точно тази нощ те да са на работа. Горди и доволни и от начина , по който в момента си вършат работата. Сега се загледах, в тъмното се вижда в какав декориран “празничен” чувял събират боклуците
Независимо от хилядите хора, събрани на това място, през цялата нощ, на сутринта „Истиклял” беше чист, измит и приветлив. Идеална организация по опазване на реда и чистотата са създали хората.
Разходката по тази “култова” улица , “Истиклял”, е винаги приятна, независимо от сезона.
Това засега. Във втората част на този разказ , ще покажа и други улици и друг квартал, който много харесвам и до който, в новогодишната нощ, не можахме да се доберем.
Очаквайте продължението
Автор: Емилия Попова
Снимки: авторът
Още разкази за Нова година по света от нашите автори – на картата:
Нова година
Истанбул за неделя
Днешният пътепис може с голямо удоволствие да бъде ползван като пътеводител за приятно прекарване в Истанбул. Приятно четене, водач ще ни бъде Ико:
Истанбул за неделя
Миналата седмица някъде към вторник с Магито си говорихме да ходим някъде. Почти на майтап споменахме Истанбул, но решихме, че колко му е да отидем. Не го обсъждахме въобще. Аз дори веднага писах на двама от couchsurfing, които познавам там, и единия веднага отговори, че няма проблем да ни приюти. До петък все още не беше ясно дали ще ходим, но решихме да го направим, като дори си взема понеделника почивен ден. Така с Магито и Митака в събота рано (6 часà) сутринта потеглихме.
Аз вече два пъти съм бил в Истанбул, но сега ми беше като за първи път. Предишните пъти (1 2) все бях по работа и не съм имал време да се разхождам колкото си искам. А и за първи път отивах с моята кола и се наложи да шофирам из Истанбул. Както знаете там движението е ад – всеки бибитка и се движи където си иска. С магистралата също ми беше малко неясно как стават нещата – има едни карти, които се зареждат и после автоматично ти взима от кредита. Проблема е че приемат само кеш. Ако нямате турски лири (както ние), чичката на гишето е и ченчаджия. Естествено не по най-добри курс. Все пак се оправихме някак си.
Soner, host-а ни от couchsurfing живееше в азиатската част на града и така аз за първи път бях в Азия. След като минете моста над Босфора дори има табела „Welcome to Asia“. На обратно естествено е „Welcome to Europe“. След като пристигнахме първо се срещнахме със Сонер, което беше добре, защото ни обясни как стоят нещата с придвижването и кое къде се намира. За първата вечер решихме да разгледаме централната част около Таксим, а старата част (и най-туристическите обекти) да оставим за следващия ден, който ще бъде целия на наше разположение.
Това ми посещение в Турция не беше така кулинарно, както предишните, но хита ни бяха едни сандвичи с риба, които ги продават от едни сергии и ги има на много места. Препоръчвам ги !
Сергия за рибни сандвичи
От целия ми престой най ме изкефи, че фериботите са градски транспорт 🙂 Така ние отивахме и се връщахме всяка вечер с корабче. Много по-приятно от рейсове. Дори им научихме разписанията и спирките. Така за лира и половина отиваш или се връщаш от Европа.
Ферибот – градски транспорт
Първата вечер изкарахме в най-оживеното място в Истанбул – разбирайте тази
главната улица от кулата Галата до площад Таксим (не знам как се казва*)
Хванахме си корабчето от Кадъкьой (където бяхме) до Каракьой и от там пеша. А то народ, народ, народ ! Наистина пренаселено. Нашата главна по време на нощта на музеите и галериите не важи. Наистина е едно море от хора. По някое време не издържаш и свиваш по малките улички, където положението е само малко по-добре. Наистина не бих ходил всеки ден там, но това стълпотворение от хора просто трябва да се види. Разходихме се, пихме по една бира (нещо което не се намира навсякъде и е скъпо), видяхме нощен Истанбул и с корабчето в 10, обратно “в къщи” 🙂
Тълпа към площад Таксим
Неделята започна сравнително късно (след като се наспахме почти до 10). Първо отидохме със Сонер на закуска и чай в едно крайбрежно заведение с изглед към Босфора и старата част на Истанбул.Всъщност закуските взехме от една пекарна по пътя и бяха много вкусни (и сладките и солените). Това беше и най-дългото време през което се видяхме със Сонер. Поговорихме си за пътешествия и културните обичаи на народите.
Към обяд хванахме
ферибота за Еминьоню,
което на практика е стария квартал на Истанбул, в който са и повечето туристически забележителности. Започнахме ги подред – джамията Еминьоню, египетския пазар за подправки, парка Гюлхан, замъка Топкапи, света София, Синята джамия. След това отидохме в
Yerebatan Sarnici** – нещо като огромен подземен резервоар за вода
от византийско време. Място за което не бях чувал, но Сонер ни го препоръча и много се радвам че го посетихме. Вече е направено доста туристическо, но е приятно за разходка и много успокояващо с тази спокойна вода навсякъде и все още капеща от тавана. Сонер ни каза че целогодишно е с почти постоянна температура и през лятото се разхлаждаш там, а зиме е топло. Всъщност това беше единственото нещо за което платихме вход (10 лири).
Цистерна на Юстиниан (Yerebatan Sarnici)
След като се нагледахме на туристически забележителности седнахме в един ресторант да хапнем и оставихме че вече е 18:30 т.е. Капалъ Чарши вече е затворена и няма смисъл да ходим. Останахме да доразгледаме
Синята джамия
и дори изчакахме да свърши вечерната им молитва, за да влезем вътре. Там съвсем случайно попаднах до един турчин който много бавно и разбираемо на английски обясняваше доста интересни факти за джамията. Като например как целия таван е бил черен от дългите години използване на свещи за осветление и чак през 80-те години са изрисувани нови, който би трябвало да са като оригиналните.
Точно мислихме да хванем последния ферибот от Еминьоню в 9 часа, когато решихме
да разгледаме една временна изложба
точно пред света София, озаглавена „1001 inventions – discover the muslim heritage in our world“. През деня опашката беше огромна (все пак беше безплатно), но сега беше по-малка и решихме да изчакаме. Направена и е от англичани и наистина е МНОГО интерактивна. Първоначално гледате едно кратко филмче, след което се влиза в една по-голяма зала пълна с мултимедии. Има видеа, игри, макети, touch екрани … дори една малка стаичка в която управляваш всичко само с движение на ръцете си. Наистина цялата изложба беше най-интерактивното нещо, което съм виждал. Ако имате път към Истанбул до 5 октомври, Ви препоръчвам да разгледате.
Изложба 1001_inventions
Тръгнахме да се прибираме, но въобще не бързахме – все пак това ни беше последната (макар и втора) вечер в Истанбул 🙂 А и трябваше да вървим чак до Каракьой … по пътя хапнахме пак рибен сандвич, правихме снимки … изпуснахме ферито в 9:30, след това в 10:00 … а знаехме че последното е в 11 (в неделя вечер бяха през половин час). Ако изпуснехме и него беше по-добре да си търсим хостел, отколкото да хващаме такси 🙂 Все пак успяхме да се приберем много приятно с корабче. След това един душ набързо и в леглото. Бяхме доста изморени.
Сутринта трябваше да станем в 6:30, защото в 7 трябваше да излезем заедно със Сонер. Това ни беше последния ден и нямаше как да останем, след като той тръгне за работа. Общо взето нямахме план какво да правим този ден. Първо естествено отидохме на закуска с чай. Там обсъдихме вариантите. Сонер беше споменал за едни острови близо до Истанбул – Принцовите острови, и на мен много ми се ходеше. Маги и Митака май нямаха много желание, но в крайна сметка успях да надделея. Дано не ми се сърдят за това.
Burgazada, ТурцияПринцовите острови (Princes’ islands или Adalar)
са 4 по-големи острови, които са на около час с ферибот от Истанбул. Интересното при тях е че по тях не се движат коли. Има само пожарна, полицейски и линейки. А аз видях и няколко товарни електромобила. Честно казано не им трябват коли на хората там – островите са малки и основния транспорт е велосипеди и каруци (има и карети, който са като таксита). Ние отидохме само на втория остров – Burgazada (ada е остров на турски, така че просто БургаЗ 🙂 . Много ми хареса ! Явно след Самотраки и Гьокчеада съм станал любител на островите. Малки къщички, китни заведения, не е претъпкано с хора … и конкретно тук – няма спрели коли навсякъде по улиците 🙂 Успях и да си топна краката и в Мраморно море ! Вече замислям ново пътешествие до там с посещение на четирите острова (може четири дена – четири острова 🙂 ). Билетчето за ферибота от Истанбул е 3 лири.
Из Бургазада, Принцови острови – забележете, че няма коли
Крайбрежни заведения и пристанището на Бургазада
След като се върнахме от островите, вече трябваше да тръгваме към България. Дори Сонер ни беше казал, да изчакаме да мине поне 10 часа сутринта преди да тръгваме да излизаме от Истанбул, защото трафика е ужасен. Ние тръгнахме чак след обяд, когато беше по-спокойно (ако това може да се каже за движението в Истанбул) и благодарение на GPS-а не се мотахме много. След Истанбул се чувствам една идея по-опитен шофьор 🙂 Иначе след това магистралата е дълга и скучна. Добре че имаше кой да ме сменя. Спряхме в Одрин да разгледаме, защото Маги и Митака не бяха ходили, но наистина беше за кратко. И честно казано след Истанбул ми се стори доста постно.
За границата за пореден път успяха да ме изнервят ! Първо не знам защо попаднахме в ужасно задръстване в което всеки се навираше от всички страни, а в крайна сметка колоната беше по една кола, второ имаше *много* коли (не знам защо ?!?), трето имаше един момент в който половин час въобще не помръднахме … но всичко това беше нищо в сравнение с държанието на българските митничари и цялата система на границата. Навсякъде въпроса беше колко цигари носим (сякаш не може да отидем в Турция за друго) и много ги изненадвахме като нямахме никакви. Общо над 2 часа стояхме на границата (за това време можехме да се приберем в Пловдив). Не стига границата ами 2-3 километра след това едни полицаи ме спират и отново – „от къде идвате ?“, „колко цигари носите?“ … ако нещо са пропуснали митничарите, те да намажат. Дори ми намериха че светлината на задния регистрационен номер не ми свети и се заядоха за нея … но явно като видяха, че няма какво да ми вземат ме пуснаха без нищо.
Като изключим последната част сме много доволни от пътешествието ни. Ето така трябва да се получават нещата – просто решаваш и тръгваш. Всичко останало си идва само. Времето беше с нас – на Burgazada снимах един термометър, който показваше 34 градуса. Дори и вечер беше идеално за разходки. Разбира се Истанбул не може да опознае за 2-3 дена, затова някой ден пак !
Снимките ми от пътешествието са тук и тук.
Автор: Христо Илиев
Снимки: авторът
* Булевард Истиклял – бел.Ст.
**Цистерна на Юстиниан – бел.Ст.
Още снимки от Истанбул:
Още априлски разходки из Истанбул
Най-много обичам разкази, вдъхновени от предишни разкази, публикувани и четени на нашия сайт. Настоящият е точно такъв – Емата ще ни разведе из Истанбул. Приятно четене:
Още априлски разходки из Истанбул
Кафенето „Пиер Лоти”, площад „Таксим”, бул „Истиклял”, божественият сладкиш „Кюнефе” и километричното червено знаме.
За мястото , наречено Кафенето ”Пиер Лоти” бях чувала само по повод на това, че накакви сцени от един популярен сериал, минал вече по Нова Телевизия, ама толкоз. Нито съм го забелязала нито името му означаваше нещо за мен.
А при пътуването ми до Истанбул през септември миналата година , се включих срещу 12 турски лири, в нощна разходка с микробус и екскурзовод . Събрахме се една малка група от хора и прекарахме 4-5 часа прекрасно и бих казала „ камерно”, защото автобусът беше малък и защото, живеещият постоянно в Истанбул със семейството си екскурзовод, беше роден и образован в България. С него можахме да разговаряме като със стар приятел, а и той не спираше да разказва и да отговаря на въпроси от всякакъв характер в това число и на такива за личния му живот.
Последният обект на интерес за всички беше кафенето „Пиер Лоти” и така в полунощ се озовахме там. Автобусчето вървеше по едни стръмни улици и там имаше къщи , паркира на едно плащадче и се наложи малко да повървим пеша, докато стигнем да кафенето. Слязохме по една стръмна алея със сергии, по които независимо от късния час, имаше продавачи на сувенири и влязохме в двора на кафенето.
Очевидно работното му време беше 24 часово и затова имаше посетители и келнери. Въпреки, че по масите нямаше покривки, хората си поръчваха чай, кафе или нещо друго, а аз ядох сладолед.
Кафенето „Пиер Лоти”
След полунощ в кафене „Пиер Лоти” (септември 2009)
Гледката беше изумително красива, но нали фотоапаратът ми е от обикновените, снимките не са много качествени. Въпреки това, реших да ги покажа. В тъмнината леко се провиждаше конструкцията на станция на кабинков лифт, но други подробности не съм видяла изобщо. А и никой не ни каза, че това място е в средата на едно гробище.
Истанбул по Нова година(1)
Днес ще отскочим до близкия до сърцата ни Истанбул. Ема ще ни разкаже за него от посещението ѝ там на последнота Нова година. Приятно четене:
Истанбул по Нова година
първа част
Ще взема да разкажа как с приятели , които са семейство, решихме да заминем в Истанбул и там между другото да посрещнем и Нова година. С приятелката ми се държим като съученички, макар и аз да съм на годините на майка ѝ. А съпругът и, идеално се вписва в понятието „сродна душа”.
Потеглихме с колата на семейството на 28.12. Красиво синьо „Пежо“ на малки години с огромен багажник дълбок и широк, натъпкан до пръсване под причина на стремежа ни да си носим толкова вещи и дрехи, като че ли се евакуирахме.
Пристигнахме по тъмно и попаднахме на огромен бавно движещ се и плътен, но не и спиращ поток от коли, строени в колони, които напредваха като кротко стадо, знаещо къде отива. Целта на всички беше да минат по единият от двата моста над Босфора към азиатската част на града. Ние също натам, към моста Фатих Султан Мехмет, защото оттам щяхме най-безпроблемно да се озовем в квартал Еренкьой, където щяхме да се настаним за 5 нощувки. Колите движещи успоредно с нас бяха чисти, хубави на вид и в тях пътуваха хора, които нито свиреха с клаксони не се подаваха от прозорците, за да се пустосват и благославят да девето коляно. Нямаше и хора, които да отварят прозорците на колите, за да изхвърлят отвътре бутилки от минерална вода, фасове, чаши от кафе или опаковки от чипс. Имаше няколко ловко движещи със скоростта на колите момчета, които носеха нанизани на нещо като точилки, обвити в найлонови пликове пресни хрупкави оваляни в сусам гевреци и ги продаваха . Имаше много гладни хора, с точни пари, които си купуваха и дъвчеха на път към мястото към което се стремяха да се придвижат.
Бяхме попаднали в най-лявата лента и когато стигнахме моста пред нас отвориха сигнализирана с каучукови конуси още една лента в посоката, в която отивахме.
Преминахме на територията на платното за насрещното движение и и се оказа, че извадихме късмет, защото се придвижвахме с по-голяма скорост от другите.
- Жилищен квартал на Истанбул
За квартала в който се настанихме, мога да говоря много. Жилищен квартал за много хора, с високи красиви блокове, с прекрасно поддържани фасади, с чисти оградини дворчета, с малки поддържани градинки, с чисти асфалтирани и разчертани и номерирани за паркиране задни дворове и с електронни бариери на алеята за вход изход на колите. Имаше място за всеки.
Настанихме се в апартамент №15, собственост на шеф на фирма, познат на моето приятелско семейство. В този апартамент не се живееше постоянно, но никой не си позволяваше да паркира на мястото с цифра 15.