Етикети: Сърбия

3

С влак до Португалия (1): През Сърбия, Хърватия и Италия

Отдавна не се бяхме возили на влак. Днес се качваме и поемаме на далечен път към Португалия. Е, в първата част ще стигнем до Италия само, така че:

Приятно четене:

 

С влак до Португалия

част първа:

През Сърбия, Хърватия и Италия

Е, ето че дойде месец Декември през 2011 г. и аз и Петя щяхме да направим едно голямо пътешествие с влак.  Планът беше да се стигне до Португалия,  както и да се мине през град Джирона, където беше една приятелка.

И така, както всяко такова начало и това беше трудно. Предните дни, преди да заминем, се подготвихме със застраховки и задължителни неща за едно такова приключение. Първият ни влак трябваше да замине вечерта около 20.00 часа и

да пристигне в Белград

около 4.00 сутринта местно време. По принцип мислехме да не се задържаме в Белград и да си хванем един влак до Австрия. Оказа се обаче, че е много вероятно да си изпуснем тази връзка и решихме все пак да разгледаме сръбската столица.

Както можеше да се очаква, влакът закъсня. Пристигнахме в 6 сутринта вместо 4 часа, но какво да се прави, Балканският полуостров не е като ЕС и всичко става прекалено сложно. И така в Белград имахме около 5 часа да се разходим. Посрещна ни хубаво време. Тръгнахме в някаква посока, на където беше най-големият поток от хора. Нямахме карта, нито бяхме проучвали нещо. Правеше впечатление чистотата по улиците и доста европейският вид, който липсва в много от градовете ни. На едно кръстовище видяхме 2 сгради разрушени от бомардировки.

Сградата на Генералния щаб – Белград, Сърбия

Спомен от НАТО

 Предполагам са оставени в този си вид, като паметник и да напомнят какво е било през 1999 г. на хората. Влязохме и в двора на една църква в центъра с хубава градинка, но беше много рано и не беше отворена.

После се разходихме, стигайки до една голяма библиотека и църква, подобна на храм-паметника Св. Ал. Невски, където почти не минаваха хора. Тази църква се намираше в някакъв стар и хубав квартал, като Лозенец в София. После решихме да тръгнем в някаква друга посока при едно голямо кръгово, през което бяхме минали по-рано.

Малко след 9 часа сутринта улиците започнаха да се пълнят с коли, а тротоарите – с хора. Най-накрая градът изглеждаше по-близо до нашата действителност. Има разлика, когато в града кипи живот, но пък го няма чара от сутрин, когато ти си сам из големите улици.

Сърбия е рай за пушачите определено

с цените за цигари. Седнахме в едно заведение в центъра, където имаше перфектен интернет, нещо за което западните страни трябва да поработят доста. Ами за малкото време, което дори не беше предвидено да имаме в Белград, се полутахме и доловихме малка част от атмосферата. Определено обаче си заслужава да се отдели повече време за разходка и разглеждане на града.

Храм Св. Сава в Белград, Сърбия

Храм Св. Сава в Белград.

След като се поразходихме безцелно из Белград, дойде време да си

взимаме влака за хърватската столица- Загреб.

В 11.30 бяхме на гарата и към 12 на обяд потеглихме.  В купето ни имаше брат и сестра сърби на около 30 и при пресичането на границата с Хърватия си пролича любовта между двете страни от бивша Югославия. На момчето Марко му взеха паспорта и не му го връщаха 20 минути, а накрая се оказа че няма нищо криминално в него. След като минахме границата сестра му каза: Ей го ово е за дОбре дОшли! В Хърватия се качиха някои местни граждани като стария дядо Миленкович Миленко, а после двама мъже които се разприказваха все едно са първи приятели, а преди да се видят в купето не са се познавали. Останахме с впечатлението, че хърватите са добронамерени и са много дружелюбни, затова всеки искаше да завърже разговор.

Стигнахме в Загреб

по тъмно в 19.00 часа. Предварително си бях взел от София една туристическа брошурка с карта и лесно се ориентирахме в коя посока е центърът. Аз и преди съм бил за няколко часа в хърватската столица и сега, както и тогава валеше дъжд. Предвид приближаващите празници градът беше с доста хубава украса. В една градинка имаше и коледен базар с всички традиционни неща, но без хора, които в случая се бяха скрили заради дъжда. Все пак имаше една немска група музиканти ентусиасти, които свиреха традиционни алпийски песни, макар и без никаква публика.

Музиканти на коледен базар в Загреб, Хърватия

Музиканти на коледен базар в Загреб

Иначе доброто предколедно настроение беше навсякъде, дори и из някои трамваи като този:

Коледно украсен трамвай в Загреб, Хърватия

Загреб преди Коледа

Разгледахме най-голямата катедрала в града, а може би и в Хърватия.

Загребската катедрала

е сред 100те най-красиви паметници на културата в света. Минахме и през централния площад, където при предния ми престой имаше голям концерт. Петя продължаваше да се възхищава на украсата, която наистина беше невероятна и придаваше един специфичен чар на и без това красивия град. А и след дългия път през деня и предната вечер, градът беше една утеха с обстановката си и ни даваше възможност да си отдъхнем.

След като се разходихме излязохме и на улицата със заведения. Първоначално седнахме в един бар, но не ни хареса обстановката вътре, а и не се държаха много приятно с нас. След една бира седнахме в една кръчма, която беше много готина с много видове бира, а и имаше  Happy rakija svaki dan 21.00-22.00, като това определено беше мястото, което търсехме. След като хапнахме малко и пийнахме доста бира, се отправихме към гарата, за да си вземем нощния влак до Венеция.

Загреб

Загреб

Всъщност Венеция беше само междинна гара, а на другия ден трябваше да стигнем до Ница, прекосявайки Северна Италия.

Качихме се в нощния влак, като си бяхме запазили места още от България в спален вагон, две срещуположни средни легла. Вагонът беше унгарски, а шафнерът ни изнерви много, като при всички празни купета във вагона ни сложи в едно от двете, където имаше и други хора. Освен това, средните легла бяха прибрани и трябваше да се гъчкаме на най-високите, които са на половин метър под тавана. Също трябваше да си вземем и целия багаж горе, защото с толкова ценни неща нямаше как да се спи спокойно при непознати хора от Унгария. Странно как при над 10 празни купета трябваше да бъдем настанени точно в това, но какво да се прави, преглътнахме го, както и факта, че средните легла, които си бяхме резервирали бяха затворени, за сметка на много по-неудобните най-горни.

На другата сутрин се събудихме във влака, насред вода. Оказа се, че

пътуваме по моста, който води до Венеция.

За съжаление на Петя, имахме само половин час престой до следващия ни влак в посока Милано. Все пак излязохме пред гарата и се поснимахаме на един от многобройните канали. Поредната лоша новина дойде от факта, че въпреки билетите, които имахме и с които можехме да пътуваме неограничено из Италия, трябваше да заплатим резервация за място на скромната цена от 13 евро. Разбира се на пръв поглед не е много, но за дълги пътувания тези разходи натежават. И така отправихме се към Милано и се разделихме с Венеция и специфичната й атмосфера 🙂

Венеция, пред гарата

Пред Венецианската гара

Пристигнахме в Милано и взехме влака за

Вентимилия- последният град на Лазурния бряг

преди Франция, на територията на Италия. Отново имахме премеждия на гарата, но по скоро се позабавлявахме тъй като тези италианци така и не говреха английски, а ние не разбирахме италиански. Все пак след като на информацията в гарата имаше много голяма опашка, решихме директно да питаме кондуктора на влака дали ни трябва резервация или пътуването става само с билетите ни. Той каза, че няма проблем и се качихме на влака. Следващата цел беше Вентимилия, но преди това влака стигаше до Генуа, където беше и първият ни досег с Лигурско море. Бил съм много отдавна в Генуа, но съм го запомнил и препоръчвам на всеки да иде да го посети. От многото градове, в които съм бил в Италия, той ми е един от любимите. След Генуа, влакът продължи по крайбрежието до Вентимилия.

18039 Вентимиля Империя, Италия

 

Така най-накрая монотонното пътуване с влак стана по-интересно, като се наслаждавахме на красотата на

Лазурния бряг

Влаковете от Вентимилия до Ница

са през половин час, пътуването е около 40 минути. След като слязохме на гарата решихме да се поразходим до брега и това беше едно от най-големите попадения на тази екскурзия. За да се стигне до брега се минава през подредена улица с магазинчета и кафенета и се излиза на крайбрежна градина с множество палми. Когато съзряхме морето видяхме и множество сърфисти. Но не бяха като в България да карат уиндсърф, а хавайски. На мен ми е мечта да карам хавайски сърф и само веднъж съм виждал да карат в България, но друго си е да се наслаждаваш на чужди сърфисти, които имат удобни вълни цялата година, а не 2-3 пъти през есента, както е в България и то само на няколко места.

Сърфист. Вентимилия.

Сърфист. Вентимилия.

Беше толкова приятно да седиш и да релаксираш на този бряг, че решихме без да се колебаем да останем още половин час и да хванем следващия влак. Все пак гарата беше на 6-7 минути от брега. Междувременно на крайбрежната улица имаше спряло Мазерати с регистрационен номер от Монако, намиращо се на половин час, а може би и по-малко път с кола. Точно в тази част на брега се вливаше и малка рекичка в морето, като при устието й имаше много патици и един лебед. Когато се обърнеш назад, се възхищаваш на висок заснежен връх в Алпите, който се вижда между две планини, около теб е малкото градче с палми средиземноморски сгради и един замък на хълм, а пред теб морето и сърфистите в чакане на поредната голяма вълна на фона на постепенно скриващото се слънце зад хоризонта, обагрило малкото облаци в небето. Просто чувството е велико!

На брега на Вентимилия.

На брега на Вентимилия.

 

Очаквайте продължението

 

Автор: Крум Божиков

Снимки: авторът

 

 

Други разкази от Европа – общо – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

2

Дурмитор – гордостта на Черна Гора. Каньона на Тара и Дървен град

Днес Любо ще ни води на балкан 🙂 Планината Дурмитор и каньонът на река Тара в Черна гора ни очакват. Приятно четене: Дурмитор – гордостта на Черна Гора. Каньонът на Тара и Дървен град...

От Балканите до Пиренеите с автобус – дневникът на една пътешественичка (1) 3

От Балканите до Пиренеите с автобус – дневникът на една пътешественичка (1)

Знаете, че пътеписите, които публикуваме тук нямат задължителна форма или стъпка. Днешният разказ няма да бъде разказ в истинския смисъл на думата. От днес започваме с личния пътешественически дневник на Мария – ще ни води в буквален смисъл през времето и пространството 🙂

Приятно четене:

 

От Балканите до Пиренеите с автобус

 

/Записки/

 

 

 

 Oбичам да пътувам и да посещавам културно – исторически забележителности както в България, така и в чужбинa. След падане на Шенгенските визи, пътуването в чужбина  стана  лесно и аз имах възможност да посетя  някои Европейски градове и да видя  забележителности,  за които преди не бях и мечтала. Това са моите впечатления за  някои от тях.

                                                                                               Авторът

 

17 ноември 2002г.   За първи път посещавам

Троянския манастир

–  третия  по големина в България след Рилския и Бачковския. Стенописите  в  църквата  „Св. Богородица” са дело на Захари Зограф – жалко е, че са запазени добре само в предверието. Най – ценната реликва,  която се пази в манастирската църква е  чудотворната икона  на „Св. Богородица Троеручица” – копие на икона от Хилендарския манастир в Света гора. Донесена е през XVI  век от румънски монаси, които на път за Румъния спират да почиват в Троянския манастир. Четири поредни дни   мулето натоварено с иконата е отказвало да тръгне за  Румъния. Така иконата е оставена за постоянно в църквата в Троянския манастир. Това ни разказа един млад монах с хубави сини очи. Миналата година иконата е „плакала” – била e покрита с миро, което сега се продава в магазинче в двора на манастира и вярващите го купуват, за да ги пази от „уроки и магии”. Аз не си купих, но с удоволствие бих посетила манастира отново!

 

17 март  2003г.

„Рупите”, Роженеския  манастир и  гр. Мелник.

Това, което видях в „Рупите” ми направи тягостно впечатление. На гроба на Ванга имаше само изкуствени цветя. До църквата „Св. Петка” се строи хотел. Има къмпинг, скара – бира и др. Фасадата на църквата (изписана от Св. Русев) ми подейства потискащо.  Хареса  ми портрета на Ванга –  вътре в църквата.

Затова пък Роженският манастир  ми направи чудесно  впечатление!

В Мелник е ужасна скъпотия! На площада, където спират автобусите, видях  възрастни хора да просят.

Излизайки от Мелник минахме  покрай „феодалното владение” на банкера Емил Кюлев. Около 500 декара заградени лозя, а  в средата на заграждението на  един хълм се издига сграда – истински “замък”.

 

30 май 2003г. гр.  

Охрид  (Македония)

Добре е, че всички старини, свързани с нашата средновековна история са запазени отлично: „Самуиловата крепост”, манастира „Св. Наум” и много църкви. Влязох  в спор с  македонския екскурзовод по повод  Самуил и  „общата ни  азбука”.

 

28 август 2003г.

Етрополският  манастир „Св. Троица”

е построен през 1156 г., по време на византийското робство. През 17ти век  тук е открито едно от първите килийни училища.

Като архитектура Етрополския манастир наподобява  Рилския, но е много по – малък. Гората около него е истински рай!

 

9 август  2003г.

Суковски и Погановски манастири, гр. Пирот (Сърбия)

Някога  (до 1919 г.) тези манастири  са били български.

Суковският манастир не ме впечатли с нищо друго, освен с белия паун в стопанския двор (подарък от игумена на манастира „Св. Наум” в Македония).

Погановският е значително по – голям и  добре поддържан. Намира се в близост до с. Поганово – родното село на баба ми,  на която съм кръстена. Никога не съм ходила там.   Манастирът е построен през 14век.  Влязохме в църквата, където сръбският свещенник ни осведоми, че  за съжаление няма  какво много да видим тъй като „българите са си прибрали по – ценните икони”. Тъжно е, че в местата където все още живеят българи се служи на  сръбски език.

Обядвахме в един ресторант в близост до манастира. Прекарахме чудесно!

 

             Пирот  не се е  променил много. Само центърът е станал  по – представителен. На пазара е много по – мръсно, отколкото на нашия. На връщане минахме покрай  с. Желюша – родното село на баща ми. Обзе ме силно вълнение – кога най – после Сърбия ще влезе в Европейския съюз, за да мога безпрепятствено да ходя там!

 

10 септември 2003г.

Солун, Манастирите „Великите метеори” (Гърция)

 Най – много ми хареса Солун – особено крайбрежния булевард  (още  е пред очите ми)   с  безбройните кафенета с  маси на тротоара.

Манастирите „Великите метеори”  и скалите върху, които са построени са впечатляващи! Заслужава си да бъдат видяни!

 

13 ноември 2003г.

Истанбул (Турция)

 Имах друга представа за древния Константинопол (Цариград). Мислех, че ще видя „злато и скъпоценни камъни”. Даже нищо подобно! Кубетата на многобройните джамии дори не бяха позлатени, както тези в Македония. „Синята джамия” – единствената в света с 6 минарета –  е построена през 1616 г. и е чудесен архитектурен паметник – светъл и просторен. Побира около 5000 богомолци. Пред входа едно момче ми предложи (срещу 2 лева) дипляна с изгледи от вътрешността й. „Синята джамия” е построена по заповед на султан Ахмед и е наречена така  заради синьо – зелените плочки, с които е облицована отвътре.

В близост до нея се намира църквата „Св. София”. Тя е построена през IV век по заповед на император Константин, когато християнството става официална религия в Римската империя. След завземането на Константинопол от турците е превърната в джамия. Входната такса е 10$.   Видя  ми се много висока и реших да не влизам.

 

14 ноември 2003г.

Дворецът „Долма Бахче сарай”

(„Запълнена градина”) е построен от султан Абдул Меджид  I по образец на двореца  „Версай” в Париж. Прекрасен архитектурен ансамбъл! Вътрешното обзавеждане (мебели и полилеи) са изработени във Франция. Видях  най – тежкия полилей в света – 5 тона, дар от британската кралица Виктория. Голяма част от картините в двореца са дело на руския художник Айвазовский, но между тях не видях шедьоври. Входната такса беше 10 милиона лири или 6 евро. Последният държавен глава обитавал двореца е Кемал Ататюрк („Баща на всички турци”). Починал е в двореца на 58 годишна възраст. „Ако той беше живял по – дълго,  днес Турция  щеше да бъде член на Европейския съюз” – ми каза  екскурзоводката – българска туркиня от Кърджалийско. Всички часовници в двореца са спрени в 9 часа 05 минути – часа на неговата смърт. В двореца се пази и часовникът подарен на султана от българския цар Фердинанд. В този дворец е гостувал и Наполеон.

Сутринта на 15 ноември 2003г., приближавайки с автобус пристанището на залива „Златния рог”,  чухме гръм  наподобяващ топовен изстрел. След малко последваха още два по – слаби. Видяхме и големи кълба от дим като от пожар. По – късно разбрахме, че е имало два последователни терористични акта – пред

две синагоги. Имало 24 души убити и около 300 ранени. Скоро след това се качихме на туристическо корабче и потеглихме на разходка през „Босфора”.

Истанбул е единственият град в света  разположен на два континента – Европа и Азия. Европейският бряг е дълъг около 55 километра, а азиатският около 35 километра. Гледката от двете страни на „Босфора” е удивителна! Минахме покрай двореца „Долма Бахче сарай”, рзположен на европейския бряг, след това покрай лятната резиденция на султана – „Топ – Капъ”,  както  и под „Въжения мост” (построен през 1973 г.) –  наречен „Моста на самоубийците”. Видяхме единствения 7 – звезден хотел „Риц”, открит преди около 1.5 години  и „Роберт Колидж”, в който таксата за обучение е 3500$ на година.

Вторият „Въжен мост”, бележи „края на Босфора” и разделя символично Мраморно от Черно море. В „Босфора” има две течения –  горно и долно. Горното е по – студено и е от Черно към Мраморно море,  долното  е по – топло и е в обратна посока.  Поради тези течения къпането и плуването в „Босфора” са  твърде опасни. Корабчето зави плавно и се отправи към пристанището покрай азиатския бряг, който видимо е по – озеленен и по – рядко населен  от европейския, с което разходката приключи.

По – късно запалихме  свещ в българската църква „Св. Стефан”. Желязната църква е красива постройка в неоготически стил – жалко, че отвътре отдавна не е реставрирана. Свещите в църквата  ги продаваха  за мое голямо учудване араби. Няма ли вече българи в Истанбул?

Посетихме и атракцията за българските куфарни търговци – покрития пазар „Капълъ Чарши”. Не ме впечатли особено. Тръгнахме пеша към хотел ”Vachinkton”, където бяхме отседнали ( в търговския квартал „Лале ли” – прилича много на нашия пазар – Илиянци) и малко се объркахме. Добре, че предвидливо си бях взела визитка от хотела!

 

 

19 април 2005г.

Италия.  Прословутата Венеция!

Канале „Гранде” с избелелите, зле  боядисани фасади на сградите покрай него,  ме изненада неприятно. Катедралата „Сан Марко” и  „Палата на Дожите”  на площада „Сан Марко” с многото гълъби, мимовете облечени в средновековни одежди, ( между които и българи), многобройните магазинчета с бижутерия от венецианско стъкло и чудесното кафе – общо взето  с това  запомних Венеция. Защо ли я наричат „романтичния град на влюбените?”  Заради  гондолите и „Моста на въздишките”? Може би не само.

 

На път за Верона преспахме в хотел „Монако”- на брега на  езерото „ Лаго ди Гарда”(Lago di Garda). Нямахме време да се разходим и да го разгледаме.   От стаята  в хотела се виждаше само загадъчният силует на средновековен замък.

 

20 април  2005г.

Във

Верона

посетихме   „Къщата на Жулиета”  с прословутия  балкон. Дали точно тази къща е имал пред вид Шекспир, не се знае. Някой е казал, че това е  къщата и тя се превръща в туристическа атракция. В двора е поставена статуя на Жулиета, до която всички се снимат. Отсреща е стената, на която влюбените залепят  листчета с написани желания. Дано им се изпълнят и дано бъдат по – щастливи в любовта от Ромео и Жулиета!

 

Жалко, че Арена ди Верона беше във ремонт и не можахме да я видим отвътре.

 

Монако

Монако

След Верона спряхме в 

Монте Карло (Монако)

– градът на богатството и  хазарта!      Разположен е  живописно върху  тераси и хълмове като Велико Търново. За първи път видях къщи с басейни на покривите, игрища и  големи саксии с цветя и цветни храсти –  вероятно поради липсата на свободна площ. В града има много банки, които се помещават в сгради с прекрасна архитектура и много казина. Пред входа на  казината стои охрана, която не допуска лица под 18 години, независимо от това, че са с  придружител. Никакво изключение! Законът наистина се спазва! Впечатляващо е и  пристанището с многобройни  луксозни яхти. Видяхме  яхта на име „Sophia”- собственост на българин, който живее в Англия.  Браво! Българските милионери са навсякъде! Разходихме се  по  пистата на „Формула 1”, след което са  изкачихме  по множество стъпала  до  Княжевския дворец.   По време на тази разходка не знам защо не срещнахме много хора по улиците. Дали   много работят или нощем играят хазарт?

Monaco

20 април 2005г.

Ница (Франция)

 Както повечето средиземноморски градове и Ница не прави изключение с многобройните си  палми, къщи с чудесна архитектура и отлично поддържани  цветни градини.  По крайбрежния булевард ни спря един чернокож, който ни продложи  евтина бижутерия. Попита ни от къде сме. Когато му казахме, той възкликна: ”О! Знам България! Стоичков!”.  „Друго какво знаете за България?”-  попитахме. „Знам, че вие българите не сте расисти.” „Дали наистина не сме?” – си помислих аз. Случи ни  се и един неприятен инцидент –  една жена от групата падна и си счупи ключицата. Наложи се   да потърси медицинска помощ в болницата в  Ница. Чакала е 6 часа, докато и  направят рентгенова снимка и  й изпишат болкоуспокояващи. Такова чакане едва ли би ни се случило в „Пирогов”!

 

21 април 2005г. Кан  е  малко курортно градче с хубави къщи, хотел – ресторанти и магазини, предлагащи  стоки от най – известните дизайнери. Някои от нас побързаха веднага  да стъпят на червената  пътека пред  Фестивалния център и да се снимат, позирайки като  кино –  звезди.  И тук,  както в Ница и  Сан Ремо морето те пленява със своето  спокойствие и цвят на изумруд, но на плажа липсва пясък –  има само чакъл. Черноморските пясъчни ивици ги няма никъде по цялата Френска ривиера!

 

Минахме покрай о-в Маргарита, където е бил заточен „човекът с желязната  маска” според  романа на Дюма.

 

Очаквайте продължението

Автор: Мария Лазарова

Снимка: авторът

 

Още разкази общо за Европаот нашите автори – на картата:

Към Париж 7

Към Париж

Днешният пътепис ще ни вземе с автобуса, за да стигнем до Париж. Руслан ще бъде наш водач 🙂

Приятно четене:

 

Към Париж

Пети август, осем часа – тръгвам към гарата. Вървейки по левия тротоар на „Мария-Луиза”, малко преди да стигна „Лъвов мост”, изведнъж видях да пресича, идващ към мен, но по диагонал и към отсрещния тротоар… „Сигурния мъж”. Гледаше настрани и като да не ме бе видял, макар че булевардът по това време бе пуст. Поизвих леко глава настрани и без да променям начина на движението ми, продължих напред. Разминахме се. Малко след това небрежно се пообърнах. Той наистина се приближаваше към синьобялата кола с надпис „Миграция”, която бях забелязал още преди да видя самия него. След четири крачки, давайки вид че оправям сака на рамото ми, отново хвърлих поглед. Да, бях преценил вярно скоростта и разстоянието – точно в този момент той протягаше ръка към дръжката на предната дясна врата и започна да я отваря. Продължавайки маневрата с оправянето на ремъка на пътната чанта – още един кос поглед назад. Запечатано в мен остана недовършеното още сядане на тялото му, сядане, което не би могло да бъде прекъснато преждевременно. Знаейки това, продължих към светофара. Той ме посрещна с включване на зелената светлина и без каквато и да е промяна на движението ми, пресякох „Сливница”. От другата й страна, завивайки покрай едни платна, ограждащи изкопите за метрото, се загледах по-продължително назад. Колата си стоеше още на мястото. Дали той бе още в нея, защо бе там, случайно ли бе това ни разминаване, дали ме бе видял – въпросите се мярнаха за миг и отминаха. Продължих напред, а зад мен се отдалечаваше и част от живота ми, чиято ненужна и неотменна последователност щеше да бъде прекъсната за седмица. „Като на затворник в отпуск“ – помислих си и вече бях стигнал до автогарата.

Като влязох в малката чакалня, пред гишето на автобусния ми превозвач стояха двама души. Оставих сака си на пода до близката пейка и се наредих и аз да чакам. Не бе дълго; после казах  името си, което бях дал при резервацията, платих; докато момичето зад гишето попълваше билета, прибрах личната си карта и… в ръката си имах

билет до Париж! Заминавам!

Държейки билет и портмоне, метнах на рамо големия сак и малката кожена раница и излязох навън да търся автобуса. Намерих го бързо и почти веднага след това отвориха капаците на багажното отделение. Оставих там сака и се качих вътре да си оставя и малката раница, която щеше да бъде при мен. Мястото, според билета ми бе с номер… тринадесет. Имаше още близо двайсет минути до потеглянето, та слязох и тръгнах към автогарската тоалетна. И в този момент, докато вървейки понечих да извадя от задния джоб на панталона портмонето си, разбрах, че то не е там. Едновременно с това си спомних и как, излизайки от чакалнята се обърнах назад – бе ми се сторило, че чувам нещо да пада зад мен. Не бях видял нищо и – бързайки – бях продължил. Нима там бе паднало?! Всичките ми пари, личната ми карта – вече ги нямах! Как щях да пътувам? Хукнах към чакалнята. Човекът – нещо като портиер-пазач – който  ме бе посрещнал там в началото, го нямаше. Момичето на касата ми отговори, че май бил отишъл да си купи нещо за ядене. А на въпроса ми за намерено портмоне – повдигна безучастно рамене… Почаках малко, после – оставаха седем-осем минути до заминаването – се отказах да го чакам и се върнах при автобуса. Багажното отделение бе вече затворено, пътуващите бяха насядали и всички просто чакаха да стане девет часа… Казах на единия от шофьорите, че искам да взема нещо от сака си – слезе и ми отвори. Придърпах чантата към мен и набързо претършувах външните й джобове; нямаше нищо!… Значи нямах пари, нямах лична карта. Но все пак имах паспорт. Можех да тръгна или да си взема багажа и да сляза от автобуса. Да прежаля  парите за билета и да остана тук. Изобщо не погледнах, колко е часът – знаех, че в същия миг трябва да взема решението!

„Няма го, сигурно все пак е горе.“ – казах на шофьора. Той ми кимна и докато затваряше капака, заобиколих автобуса, качих се през отворената му предна врата и се запътих към седалката с номер тринайсет. Почти в същия момент другият шофьор запали двигателя. Сега вече погледнах – часовникът на телефона ми показваше осем часа и петдесет и девет минути. „Алеа якта ест.“.

И докато в съзнанието ми още звучеше последната от тези три думи – потеглихме.

Обзе ме ненадейно спокойствие. Опитах се да говоря с Петър – не вдигаше. Пуснах му съобщение, с молба да наглежда майка ми. После изключих и двата телефона, които носех – батериите им бяха стари и бързо се изтощаваха. A щяха да ми потрябват. Извадих от раницата блокнота си и започнах да записвам, докато не съм го забравил: „спирка „Оdeon“, на –  като че ли – линия „четири“; и още – смяната с „пет“ ставаше на спирка с нещо „източно“ („… a l’Est”?) в името…; и оттам – в посока „Бобини“ – слизам на спирка „Laumiere“.  Да, май бе тъй…“. Облегнах се на седалката и се загледах през прозореца. Навън виждах моята страна, хукнала някъде назад. В съзнанието ми се мярна за миг случката с влаковете в „Малкият принц“, после видях отпред часовника на автобуса – показваше осем и четиридесет и две. Помислих си, че е настроен по някакво друго време, с един час назад. Да, това бе и времето във Франция – и те са с един час след нас. И реших,че вече ще карам по него. Записах го като факт и пак се загледах навън. Бе облачно, леко хмуро. „Не е горещо. Поне в това отношение имам късмет.“ – току го бях помислил и автобусът спря.

Границата.

Часът бе осем и петдесет и шест. Пред нас опашката бе малка. Единият от шофьорите ни каза да си вземем паспортите и да слезем за проверка.

Двайсет минути по-кьсно този ми въпрос бе вече отпаднал. Бяха ни проверявали на две гишета, мьж и жена. Бях последен, хората пред мен се отклоняваха било наляво, било надясно, според бързината на преглеждането. Накрая се насочих наляво, при нея – тъй се бе паднало. Тя взе паспорта ми от масата, на която го бях сложил, попрелисти го и ми го върна, пожелавайки ми хубаво пътуване. Минавах оттатък! Не бях значи в някакьв „черен списьк“, можех да замина, можех да напусна България! Придвижих се след другите напред, към сръбската територия. Там – вече проверен от българска страна – чакаше и автобусът ни. И там вече, докато очаквахме и сърбите да направят тяхната проверка, заговорих отново шофьора, който ми бе отворил непосредствено преди потеглянето багажното отделение. Разказах му накратко, че или съм си изгубил портмонето, или че са ме окрали. Той като че се притесни повече и от  мен; докато отивахме да ми отвори, ми зададе и нелепия въпрос, дали парите са били много.  Като че ли може да се отговори на този въпрос?… Това бяха всичките ми пари! Много за един, малко за друг, но това бяха парите, с които бях тръгнал и на които бях разчитал. А сега бях без тях…

Все тъй спокоен, без никакви очаквания или надежди отново се наведох кьм синия ми сак. „Сега поне е най-отпред.“ – си помислих и отново започнах да отварям поред външните му три джоба. „Да, на автогарата не съм отварял самия сак! Ако съм сложил нещо, то би могло да бъде само във външен джоб.“ – казвах си, докато продьлжавах да ровя. И в този момент, отваряйки последния страничен надлъжен джоб… портмонето ми бе вътре! Как бе попаднало там, кога точно го бях пъхнал  и то без  съзнанието ми да го отбележи, от този момент това вече нямаше абсолютно никакво значение! Просто го извадих и сигурно го пъхнах в джоба на панталона си, докато пръстите на рьката ми припяваха: „Всичко е там, вътре – нали е чудесно! Всичко е там, вътре.“. Някак си съвсем на място бе и че точно в този момент и слънцето се показа през пелената от облаци…

Проверката на сърбите

мина покрай мен без моето участие, ако разбирате, какво искам да кажа. Когато отново седнах на мястото си с номер тринайсет и автобусът отново потегли, без да бързам извадих портмонето си и го отворих. Парите ми си бяха там. Както и трите малки листчета със записаните имена на спирки на метрото. Очите ми с удоволствие четяха: „Odeon – Saint-Michel – Cite – Chatelet – Etienne-Marcel – Reaumur/Sebastopol – Chateau d’Eau – Gare de l’Est“. После продължиха по следващото: „Republique – Jackues Bonsergent – Gare de l’Est – Gare du Nord – Stalingrad – Jaures – Laumiere“. И накрая, с все същата наслада погълнаха и имената от последното, при това вече напълно ненужно: “Gallieni – Porte de Bagnolet – Gambetta – Pere Lachaise – Rue Saint-Maur – Parmentier – Republique“. Да, последното бе наистина ненужно – автобусът ми щеше да ме откара до Пантеона, а не до автогара „Галиени“. А оттам, от този Пантеон… аз вече можех да се придвижа до мястото, където отивах.

В този момент усетих, че автобусът спира и погледнах навън; чух и глас, който казваше: „Половин час почивка.“. Отвън се виждаше някакво заведение, паркинг със спрели други автобуси, коли… Бе крайпътно място за почивка. Слязох и аз, за да се поразтъпча, а и да ползвам тоалетна – и в нашия автобус WC-то бе заключено… Походих, погледах насам-натам; денят бе станал толкова хубав! Накрая се отправих и към „онова“ място, за да мога сетне да издържа прехода до следващото спиране. Като влязох в кабинката видях, че е с клекало… подобно на нашите. Докато се облекчавах чух женски глас да казва: „Четиресет цента.“, после друг, мъжки, отвърна: „Или осемдесет стотинки?“. „Значи е платена.“ – си помислих и в следващия миг видях, как ключодържателят, висял си дотогава на гайка на панталона ми,  лети надолу. Трясна се на има-няма десет сантиметра от отвора на клекалото и остана там, неподвижен. Как остана на място, а не замина… нататък, и досега не знам. Тогава само си помислих: „И дотук значи се простира зловредното поле на България, само дето е отслабнало…“. Повече не разсъждавах, защото трябваше веднага да реша, как хем да продължа да пикая, хем да не предизвиквам съдбата, а по най-бързия възможен начин да отдалеча ключовете от мястото, на което се бяха задържали. Изтеклото време бе не повече от най-дългото, което е отделял в някоя от партиите си Боби Фишер, за да направи втори ход, а аз вече – разбрал, че желаната от мен едновременност е технически невъзможна или е най-малкото лишена от здрав разум – бях спрял да извършвам действието, заради което всъщност се бях озовал тук и с предпазливата пластичност на човек, оказал се ненадейно в клетка сьс затворен в нея лъв, протягах върховете на пръстите си към връзката ключове. Последвалото движение бе сигурно и точно – като това на  играч, изстрелващ хокейна шайба от центъра на игрището и стремящ се тя да спре тутакси, щом мине голлинията. След това довърших прекъснатото.

Какво е изразявал на излизане погледът ми – дали възмущението от преживения стрес или облекчението породено от подходящия наклон при отвора на клекалото, това не знам. Във всеки случай нито седналата отвън жена понечи да ми каже нещо, нито пък аз имах каквото и да било за споделяне с нея. Само дето знаех, вървейки към автобуса, че първото нещо, което ще направя като се кача, е да прибера мокрите още след измиването им ключове на самото дъно на раницата ми. И че повече няма да ги извадя оттам – чак докато отново се върна в България.

Автобусът ни, дето се казва, не бе още потеглил и минахме покрай табела с надпис „Димитровград“ – били сме значи спрели току до града. Бе десет и двадесет. А в Париж трябваше да пристигнем утре вечер, в девет. Пътуването щеше да бъде дълго, но това – след всичкото, което се бе случило – не ме безпокоеше. На прозорците на автобуса ни като на екрани се прожектираше един друг, различен от българския, свят. А аз бях жаден да го разглеждам.

Около три часа по-късно спряхме при бензиностанция на „Лукойл“, малко преди отбивката за Ковин. Бе станало доста горещо, но по някакъв друг, различен от българския, начин. Спомних си за пътуването ми до Ларнака, сякаш и там горещината бе такава. Малко след четири следобед се оказа, че сме прекосили Сърбия и спираме при границата й с Хърватска. Дали това бе интуиция не знам, но вече бях решил да използвам лична карта, вместо паспорт; и я показах на сръбския граничар, който се бе качил в автобуса. А когато пък след проверката той слезе, един от шофьорите ни предупреди, че при хърватите се минавало по-лесно точно с лична карта!… Чух го да казва още на един от колегите си (както впоследствие установих, те бяха общо четирима), докато чакахме техните граничари да дойдат: „Добре че нямаме руснаци или араби – един да беше, щяха да разглобят автобуса!…“. Реших после по някое време да го поразпитам, защо е тъй, но така и не го бях направил, преди той да слезе – неочаквано за мен – в Мюнхен.

Пътувахме вече през Хърватска.

Кръстовете на черквите се замениха от островърхите кули и покриви на католическите храмове. В полето – мярнал бях табела „Иванич-град“ – видях да се люлеят маховиците на помпи за вадене на нефт, а после и странни невисоки вишки за наблюдение. За наблюдение на какво, така и не разбрах обаче. Времето се промени – заваля, отначало слаб, а после и силен дъжд. И така, в дъжда, влязохме в Словения. Дъжд, мрак – това видях от нея. Защото като вечерях и съм заспал. Не съм разбрал, как сме прекосили Австрия. Събудих се през нощта, малко преди четири часа. Бяхме спрели на някакъв паркинг преди отклонението за Тегернзее; бе пълно с нощуващи коли, каравани, воонмобили, автобуси…

А половин час по-късно бяхме в

Мюнхен.

По-точно – някъде в Мюнхен. Защото там спирахме два пъти. На първото място слязоха двама от пътниците, а при второто спиране слязоха две момичета, а също и двамата шофьори, които бяха карали – сменяйки се – дотам; оказа се, че отиват в urlaub. Автобусът се бе изпразнил – от десетте пътници (освен четиримата шофьори), потеглили от София, бяхме останали шест. Не бе изминало и час и останахме четирима – в Улм слязоха още двама мъже. За мен бе странно точно те да слязат в този стар университетски център. От друга страна, във всеки немски град може да се намери работа за  българи, търсещи препитание извън родината си… Докривя ми в този момент заради родината-мащеха, гледайки стойките с купищата велосипеди по улицата, по която се движехме.

Улм остана зад нас, а около нас – мъгла и дъжд. Някъде пак мярнах вишка насред нива, после в ниското отдясно се видя Мюулхаузен. Към осем часа, малко преди „месето“ на Щутгарт дъждът спря и даже почна леко да се прояснява. Бе толкова леко обаче, че си помислих; „Може би просто само мъглата се е разнесла.“. Но не, не бе тъй – тъкмо минавахме покрай табела, указваща, че до „Спокойствието на Карл“ остават някакви си петдесет и седем километра, когато съвсем-съвсем слабо слънчево просветление я докосна в единия край. Попътувахме, поспряхме за половин час в крайпътен комплекс близо до Пфорцхайм, пак продължихме. Слънцето вече зачестяваше с показванията си иззад облаците, като да искаше да подскаже, че соларният парк, покрай който тъкмо минавахме не е направен току-така. Целият бе отделен с ограда от съседните ниви, но вътре в него, между панелите, спокойно си пасяха овце. Бяхме го отминали, аз си мислех, ако доходността от производството на тази електроенергия, при гарантираното изкупуване на по-високи цени… та ако тази доходност е много по-голяма, няма ли всички ниви в Германия да се превърнат в електропроизводителни площадки? И в този момент – като отговор на въпроса ми – се появи табелката на Хайделберг. Не, разбира се, че нивите ще останат. Страна, която цени историята и културата си има бъдеще. А бъдещето означава и да съхраниш всичките досегашни ценности на страната си.

Автобусът се движеше по улиците на града, аз гледах през прозореца и за пръв път, откакто бяхме потеглили от София, се сетих за къщата ни. Жал и горчивина ме стиснаха за гърлото. И гледайки, гледайки редуващите се стари и нови сгради на Хайделберг аз изплаках: „Защо, по дяволите, съм се родил в тази държава?!“.

Докато спрем бях вече махнал този стон и от лицето си. И доста по-спокойно наблюдавах, как момичето и момчето, за които още в началото бях решил, че са студенти, свалят багажа си на тротоара. Автобусът потегли, а аз ги гледах леко обърнат назад, как ще вдигнат чантите си и ще тръгнат нанякъде. Нанякъде – дали това „нанякъде“ ще ги върне един ден в родината ни, това не знаех. Отново се обърнах напред и се загледах в минаващата покрай мен Германия.

Покрай аутобана за пореден път се заизнизваха бетонни преградни стени. Те се появяваха там, където в близост до пътя имаше села или градчета. От бетон или от дърво, явно предназначението им бе да спират шума от движещите се по пътя превозни средства. Но друго ме впечатли много повече – бяха се постарали да нарушат монотонността на бетона, като го бяха облицовали откъм аутобана (може би и от другата страна да бе тъй, но там не можех да видя). И макар че в даден участък да имаше не повече от три-четири вида покритие, то редувайки ги, а и разполагайки ги ту напречно, ту надлъжно… ефектът бе повече от впечатляващ.

Минахме покрай Рамщайн-Ландщуул

– виждаха се еднообразните сгради на тамошната военна база. И се запитах, с какво ли този район е привлякъл вниманието на военните – на излизане от Хайделберг, вдясно, също бях забелязал оградени подобни сгради, за които си бях казал тогава, че явно са някаква база. Може би щях и да направя паралел между търсеното многообразие при един толкова скучен материал, като бетона и едноформеността (нали това значи всъщност думата „униформа“) на армейския свят, но няколко спрели в страничното уширение товарни автомобили, на чиито брезенти пишеше „Hungarocamion“, прекъснаха тази посока на разсъжденията ми. „Всъщност не знам, каква е етимологията на думата „камион“; трябва да проверя, като се върна.“ Тъй мимолетна се оказа тази мисъл, отвята от пороя от чувства породени от преминалата пред очите ми табела за предстоящо разклонение на пътя: „Paris – 437 km / Saarbrueken“. Завихме надясно и десет минути по-късно вече бях сигурен, че в Париж ще пристигнем много по-рано – „Мец – 101 км.“. И никак не бе досадно, когато след още няколко минути се появи нова, ликуваща табела: „Париж – 419 км / Мец – 96 км“. Още само четиристотин километра, а бе дванайсет без петнайсет! Тоест, наистина щяхме да пристигнем по-рано. Не вечерта в девет, а много-много по-рано!

Възбуден, зачаках границата. Така обаче и не разбрах, кога точно сме я минали – не успях да видя съответната табела. Но някъде около дванайсет, току след първата бензиностанция на „Тотал“ нещо се бе променило в пейзажа. Нещо друго – освен това, че стана и слънчево, и по-топло. А сетне зачетох френските надписи по първите появили се къщи.

Вече напълно се наслаждавах на пътуването. Празният автобус (след Хайделберг в него освен двамата шофьори и аз бе останало само едно момиче) летеше по френската магистрала и макар че – за разлика от Германия – периодично и при това често спираше за плащането на такси, удоволствието ми от това движение бе огромно. Ниви, къщи, селца, паралелни и напречни пътища отминаваха покрай мен. Непосредствено след границата бях видял правоъгълни бали сено. И толкова! Навсякъде по пътя след това те бяха вече само цилиндрични. И то толкова много пъти и по толкова  много, че чак се питах дали съм бил видял наистина онези другите, правоъгълните?… Малко преди два следобед спряхме за кратка почивка при бензиностанция на „Ажип“; мястото бе Вердюн, Сен Никола – Сюд. За разлика от самомиещата се клозетна дъска при Пфорцхайм, в тоалетната, в която тук бях влязъл, изобщо нямаше дъска. За сметка на това, може би за равновесие, за да не накърня националното самочувствие на Франция с това ми сравнение, не можах да пусна водата на умивалника. А уж съм с претенцията, че съм техникосъобразяващ сапиенс…

По-нататък по пътя спряхме още веднъж за почивка. Този път не ми се налагаше да ходя до тоалетна, така че не знам, какво щеше да се получи тук. После колите по пътя се увеличиха, както и „sortie“-тата от магистралата. Някъде в четири часа всички ленти се запълниха и дори спряхме! Все пак, оказа се, че нашите две леви ленти се поотпушиха, докато десните две (за Бордо и още някъде другаде) спряха напълно. Та ние – след известно „пропълзяване“ – пак се задвижихме прилично и… започна градът. Предстоеше ми Париж.

 

 

 

ПАРИЖ

Автобусът се движеше със съвсем прилична скорост по улиците, сякаш бе каран от парижанин. Подлези-надлези, по-широки и по-тесни улици и… спряхме. Бяхме пристигнали. Двамата слязохме, свалихме си багажите, пожелахме си хубави дни със шофьорите и автобусът отпраши нанякъде. Останахме на слънчевия тротоар отстрани на голям площад, насред който се възвисяваше впечатляващо Пантеонът. Да, бяхме пристигнали в Париж…

И двамата не говорехме френски. Разликата помежду ни бе, че някога в училище аз бях учил езика, можех да чета и като че ли бих могъл да оформя и някакъв прост  въпрос; е, разбирането на отговора бе проблем, с който усещах, че мога да се справям крайно незадоволително.

Първото, което трябваше да направим бе да намерим кафене

– нейната уговорка  била да седне в някое близко до Пантеона кафене и там да чака братовчедка си. Която – бе ми го казала още по пътя, в автобуса – била женена във Франция (но не в Париж) и при която отивала на гости за месец. За да не носим излишно багажите си, тя остана при тях, а аз тръгнах да търся кафене. Макар площадът да бе обкръжен от големи сгради, пречещи да се види цялостно от ъгъла, в който бяхме застанали, намирането му бе лесната за изпълнение част от моите намерения.

Опасенията ми обаче се оправдаха напълно – връщайки се, на два пъти попитах минувачи, как бих могъл да стигна до спирка „Одеон“ на метрото; едва ли щях да съм разбрал повече, ако бях попитал някоя местна лелка в – примерно – Будапеща. Все пак ми дойде една мъдра мисъл – реших, че като изпия едно френско кафе и някои погребани мно-о-о-го надълбоко слоеве от познанията ми ще се попокажат и тогава… тогава вече ще разбирам, какво ми отговарят. Затова като се върнах, си взехме багажите и се придвижихме до кафенето, което бях намерил – точно отстрани на Пантеона. При това седнахме на самия „първи ред“, с лица към улицата. Седяхме и разговаряхме – досущ като останалите, насядали по масичките. Съвсем близо, на ъгъла видях, че е застанала една полицайка – не я бях забелязал дотогава. Помолих момичето да поръча и за мен едно кафе, когато дойде сервитьорката и отидох при нея. Не бе изненадващо, че тя разбра предварително подготвената ми фраза, но това, че аз разбрах накъде трябва да тръгна след това, това вече наистина бе голямото ми постижение! Върнах се на масичката, където кафетата ни бяха  сервирани. И въпреки напрегнатостта ми, породена от неизвестността по отношение на предстоящето ми придвижване, изпих това първо мое френско кафе с голям – бих го нарекъл ориенталски – кеф. След това й пожелах хубав престой във Франция, както и да не ги чака дълго, дадох й за всеки случай и номера на  моя мобилен телефон, ако не щеш ли нещо й се обърка, нарамих багажа си и поех към тази дългочаквана спирка „Одеон“. Спътницата си повече не видях, за разлика от кафенето, покрай което минах отново в последната вечер преди отпътуването ми от този град.

Laumière, 75019 Париж, Франция

Лесно намерих спирката, макар че в съсредоточаването си (а може би просто заради удоволствието да вървя сам в този непознат ми град) дори не съм разбрал, че съм минал покрай Сорбоната. Но пък не можах да се справя с автомата за билети – исках да си купя единичен, макар и по-скъп билет, а тях жената зад гишето не ги продаваше. Та след известно време, явно видяла неравната борба, която водех, тя излезе и дойде при мен. След това бе безпроблемно – турникети, стълби, перон, номер и посока на линията – вълшебното листче с имената на спирките ме водеше… Само веднъж, преди да се прехвърля на линия номер пет си помислих, дали и тук – по подобие на софийското – метрото няма да ме „изплюе“ на повърхността и да трябва да си купувам отново билет. Не бе тъй – разбрах го след три спирки – бих могъл и цял ден, прехвърляйки се от линия на линия, да пътувам отдолу. „Колко глупави са французите!“ си помислих с горчива самоирония, спомняйки си отново за София. Където не би могъл, да се върнеш, ако решиш, от някоя от крайните спирки на единствената метролиния, без да трябва да си купиш отново билет. Защото – поне в началото – бе тъй…

И… ето ме на „Льомиер“.

Увлечен от потока хора излязох горе. Там попитах оше три-четири пъти и стигнах. „Ке дьо ля Люар“  –  бе написано на табелата. Да, бях пристигнал.

 

Когато си за броени дни и то за пръв път в Париж, имаш две възможности: да разглеждаш музеите или да разглеждаш града. Без абсолютно никакво замисляне избрах второто. Да направиш обратното според мен е като да четеш статия, анализираща филм, който още не си гледал.

 

 

 

 

Ако описанието на това пътуване Ви е харесало, ако се питате, защо очевидно още не е продължен и завършен разказът за пребиваването ми в Париж, ако поискате да научите, какво изобщо се е случвало преди да потегля на път, или пък след като съм се върнал – ето къде можете да го научите. А иначе освен моите благодарности към организаторите на чудесно това дело – „Patepis.com” – ще добавя само, че веднага щом го довърша ще им го изпратя. За да могат да Ви го представят. Е, разбира се, ако преценят, че е интересно.

Е, и ако съм оцелял.

 

Руслан Велчев

София, 8-ми юни 2011 година

Други разкази свързани с Париж – на картата:

Пътеписче… :) (Мото-уикенд из Сърбия, Косово и Македония) 12

Пътеписче… :) (Мото-уикенд из Сърбия, Косово и Македония)

Днес, … абе защо ли ви казвам какво ще правим днес, като ме сърбят ръцете да отворя рубрика „Арестувани зад граница“ ?!? 😉 Споко, всичко е наред с автора, а той решава да се разходи през Сърбия и Косово и емпирично доказва какво може да ви се случи, ако не карате по асфалтовите пътища на Балканите 🙂

Приятно четене и да знаете, че този разказ не се нуждае от снимки – сами разберете защо 🙂

Пътеписче… 🙂

Мото-уикенд из Сърбия, Косово и Македония

Всичко започна в събота по обед. Отдавна ми се въртеше в главата едно балканско маршрутче, та не намирах по сгоден момент от сегашния да го врътна. Позачудих се, попочесох се, та пуснах една бърза тема във форума, врътнах набързо някакъв маршрут, минах смених малко пари, уведомих шефа, че няма да ме има в неделя (нищо, че не ми е работен ден по принцип, по трудов договор, по божиите закони и прочие. Че кой ти гледа подобни неща у наш’та мила фирма!? И при мен като при повечето български работодатели положението беше ала крепостното селячество в Русия през 17-ти век. Винаги на полусъединител, без право да “не си чуваш” телефона, винаги запълващ с готовност всякакви дупки и откровени пробиви в гнилата в самата си същност специфика на работата, но за сметка на това винаги ми се напомняше, че няма какво да мрънкам, защото в другите фирми ехееееее… нали и т.н. колко било по-зле).

За какво ви занимавам с всичките тези глупости ли? Ами, защото тъкмо разтоварих колата от всевъзможните служебни боклуци, които ми пълнят багажника, наместих я на улицата пред гаража, извадих мотора, заредих и се прибрах вкъщи (живея на 30 км от гаража и 25 от работното си място), когато телефона иззвъня. Помислих, че е някой мераклия за каране (нали си бях оставил телефона в темата за пътуването) и вдигнах с готовност. Пфуууу… клиент.

Няма лошо де! Обясних му любезно, че не съм на работа, но ще пратя колега, който ще му свърши работа и затворих. Нали трябва да се учим да работим по европейски! Нали ни учат, че клиент не се връща! Нали сега всички реват (и най-вече моят шеф), че било криза и си било ебало мамата и било борба за оцеляване и не знам си кво си още, та аз като съвсем съвестен служител звъннах на шефа да му дам уговорения клиент та да изкара някой лев! Не можел щото правел нещо… Викам му ок, ама дай го някой от колегите, аз какво да го правя клиента? Отсреща се чу канонада от приказки и все не в моя полза! Все такива съм ги вършел, не съм ли можел да отида аз да свърша работа, а съм го занимавал! Кой да пратил? Ма откъде да знам кой бре, шефе? Нали за това си шеф! Този не можел щото бил с него, оня бил зает, третия бил на риба, да се оправям! Да съм ходел аз! Ама как да ходя аз бре, шефе? Нали ти казах, че няма да ме има? С мотора съм, а съм си и вкъщи! Изпокарахме се и затворих телефона…

Звъннах на един колега. Днес почивал. Звъннах на друг. Как сте? Има ли работа? Няма. Много сме зле… Ами да ти дам да изкараш едни бързи пари! Ааааа….ми тооооо…..абееееее… Ама що не ви… Айде успяха да ми съсипят слъневия следобед…

Прибрах мотора, а бях обещал на децата да ги повозя из района и с кисела физиономия започнах да се подготвям за сутрешното ми пътуване, което започна с фалстарт още преди да е започнало всъщност. То пък какво ли толкова да се подготвям? Позабърсах си каската и ботушите, надникнах да видя какво има в куфара, че обикновено разхождам напред назад не особено логични неща. Я да видя… Дъждобран. Добрееее. Още един. Повъртях го, повъртях го, та се зачудих къде да го прибера и го мушнах обратно в куфара. Някакво жило. Оооокей. Отдолу се виждаха някакви други работи-предполагам, че бяха инструменти, но чак до там не ми се бъркаше така че ги оставих и тях. В хладилника намерих две консерви и бутилка с вода. Сложих ги и тях заедно с половин хляб и една вилица и лъжица, с което приключих подготовката за утрешния ден. А да…за малко да си забравя паспорта и зелената карта! Хвърлих ги в якето и доволен от резултата, но все още със доста кисел вкус в устата от служебните разправии подкарах косачката из двора. Така де – дет се вика малко упражнения на сухо преди да стартирам утре рано рано!

Сутринта в 4.00 Телефонът ядно звъни. Еееей не се научих да тръгвам в по-нормален час и това си е. Никой не се беше обадил да попътува с мен, така че щях да пътувам сам. Няма лошо… Пих едно кафе, поопаковах се, надникнах навън да видя да не би да е заваляло (естествено не си бях направил труда да проверя прогнозата за времето) и…точно в 4.30 дръпнах смукача и стартирах двигателя. До момента тишината беше смазваща, но сега всичките ми десетина комшии в рамките на 3 километра околовръст, както и домашните щяха да имат “щастието” да се насладят на равномерната работа на двигателя… Никой не се опита да ме застреля, което беше добър знак за нивото на толерантност на комшиите! Трябваха ми още десетина минути да извърша сложните маневри по изкарване на мотора от двора без да се изтъркалям някъде и в 5 вече летях по околомръстното на София...

Все още беше тъмно, беше си и хладно, но се възползвах от пустото шосе и раздавах “щялата газ”, на която беше способна вехтата машина.

Точно в 5.30 бях на митницата. Беше студено и пусто. Интересът към мен беше нулев от българска страна. Погледнаха ми само паспорта и това беше.

От сръбска страна случих на интересна гледка.

Митничарят стоеше извън колибката си с ръце в джобовете и ходеше ядно насам натам. Поседях, поседях, поразхвърлях се, с надеждата да ми обърне внимание, но не би! Накрая се завъртя с лице към мен, спря с краченето и ядно процеди през зъби “Щрайк!” Молим?-нещо не разбрал какво се случва го попитах аз. Какъв щрайк бре? “Стачка! Нема радимо!” Е, сега я втасах… Каква стачка бе човек? Айде пусни ме пък после стачкувай! Човекът се повъртя, повъртя още малко, пък с яд ми измъкна документите от ръцете и влезе в будката. За къде? За Дяволя варош край Куршумлия – веднага изстрелях аз. Да сликаш? -сочеше провесения през врата ми фотоапарат! Да, да, да сликам разбира се…

Странно място са Балканите… Всеки с някого не се понася и не може да се гледа. За безпроблемното минаване по различните балкански граници това и налагаше човек да послъгва “благородно” отвреме навреме….да не кажа всеки път! На сърбите не трябваше да казваш, че отиваш в Косово, на косоварите да говориш много много за Сърбия, на македонците да обясняваш, че минаваш Албания транзит, иначе никога не би отишъл в скапаната им държава, на хърватите….и прочие и прочие. Но на всички винаги трябваше да им се обяснява, че тяхната страна е много хубава и много обичаш да ходиш точно там естествено!

Кога си био в Косово?-сепна размислите ми стачкуващият митничар, гледайки ядно косовските печати в паспорта ми. Е паааа…..миналата година. Не помня. Тези печати не важат – ядно размахваше паспорта ми във въздуха възмутения служител. Знам – кротко отговорих аз. То какво ли и друго да му кажа. Трябваше ли сега да му обяснявам, че със същите тези печати няколко пъти вече влизам и излизам от Сърбия и никой не се заяде!

Печатите им бяха анулирани с краткия и повече от ясен коментар “Йебем ги у дупе!”, беше започнало да се разсъмва, а аз след 15 километра трябваше да се отклоня от скучния главен път и да забия по чукарите…

Свих по добре познатият ми

път през Суково и Погановския манастир.

Пътят естествено беше пуст(то в неделя рано сутрин по четвъртокласен пограничен път кой ли и да има де), но природата беше уникално красива. Спрях за кратко след завоя, от който се открива панорама към

едно сгушено под стръмните скали селце – Власи.

Изгряващото слънце и сутрешната мъглица правеха гледката още по-нереална и като излязла от някой филм за отминали времена! Бях щастлив! Бях истински щастлив, че имам възможност да се порадвам на подобни красоти и емоции вместо примерно да боря тежък снощен махмурлук и с пресъхнала уста и размазващо главоболие да се питам що ли толкоз пих снощи…

Преминах през тунелите, покрай Погановския манастир (този път ме домързя да спра, признавам си) и след нова порция тунели в самото сърце на Трънското ждрело (предполагам знаете, но за незапознатите да кажа, че същинската и най-тясна част на ждрелото се намират точно на сръбска територия). Студът около реката в подножието на отвесните скали беше сериозен и това беше причината по най-бързият начин да се измъкна оттам в посока Звонце, та да изляза някъде на слънце.

Пътят си беше все същият. Свлечена пръст и камъни, кални потоци, които си течаха свободно през пътя, пропадания, тук таме някоя самотна скала изникваща изневиделица точно зад завой без видимост, участъци без асфалтово покритие (особено коварен е един, който е точно на едно стръмно спускане и точно зад остър десен завой! Влизаш с прилична скорост в завоя и хоп изненада – чакълец и обилна порция прах!).

Бабушница я минах транзит. Отбелязах за статистиката, че участъкът Бабушница-Модра стена е станал още по-отвратителен за каране! Е, да…дупки няма, ама за сметка на това какви бабуни и пропадания и колко кръпки има…. малеееееей. Свих в посока Гаджин хан преди да ми се е разпаднал зловещо тракащият от неравностите мотор. То не, че тук пътя беше слънце! Нали по Великден минавах. И тук има отвратителни участъци, но ми се щеше да пия по кафе при онея шантавите дядовци в Горни Присян, които предния път ме изпроводиха с думите “И да знаеш, че и тук има добри хора!”…

Уви, часът беше твърде ранен и кафенето все още не беше отворило, та не ми оставаше нищо друго освен да продължа по пътя си. В дясно беше внушителната Сува планина, а аз влизах от село в село, подскачах по неравностите и участъците с черен път без особена възможност да и се насладя…

Излязох от планините и се спуснах в равното, пресичайки магистралата Лондон-Калкута.

Моята посока беше Прокупле.

Градът, който всеки път минавам транзит и всеки път се заричам да му отделя малко повече време, защото си заслужава, но…. Но и този път го минах транзит. Днешният маршрут си беше замислен като повечко каране и малко отделено време за няколко конкретни точки, в които Прокупле не беше включено отново…

Лека полека започнах да излизам от “цивилизацията” и да

влизам в по-дивите части на Сърбия.

Целта ми се намираше на 30-тина километра напред и се наричаше Куршумлия. Малко прашно и неприветливо място в подножието на планината Копаоник и в непосредствена близост до Косово. Там правех сметка да отморя, да заредя, да се разтъпча и да пия пропуснатото с дядовците кафе… Още повече 30 километра по хубав път-ей сега съм там…

Да ама…то сметките са си сметки, ама де го кръчмарят?

Не обърнах особено внимание на табелата “пътя в строеж”, но когато асфалтът свърши и остана трасето от дебел пласт неутъпкан чакъл гарниран с мноооооого прах вдигащ се от возилата пред, около и зад мен нещата дойдоха по местата си. Когато след половин час спрях на бензиностанцията в Куршумлия имах дебел пласт фина бяла прах по каската и якето, а ботушите въобще не ги слагам в сметките…

Часът беше 9.30. Бях изминал точно 300 км и беше време за една по-съществена почивка. Бърз поглед околовръст само затвърди мнението ми, че тук забележителности няма, така че можеше да наблегна на типичните за нашего брата яденйе и пиенйе…… Па….рокерйи сме бреееееееей…

В Куршумлия

бензиностанцията е точно на мегдана. Разопаковах се бавно и с кеф (признавам си имаше признаци на лека умора и гъзобол вследствие на все по-редките ми карания на мотор или на почти половингодишното ми боледуване, или пък на егн-то, знам ли…). Плюсът на затънтените провинциални бензинджийници е, че никой за никъде не бърза, на никой не пречиш и можеш да си се разопаковаш спокойно без някой да ти свирка, светка и попържа. С момчето почти се скарахме кой да зареди мотора (предпочитам аз да си го зареждам, за да не се стига до обилно олят резервоар или пълен наполовина, защото човекът е решил, че ми стига толкова гориво). След като не можах да се преборя за маркуча с напористият младеж, влязох в бензиностанцията да платя и да си купя цигари. Не, че съм кой знае какъв пушач, но си ми е нещо като традиция като ходя някъде да си купувам по някоя и друга кутия местни цигари и в следващите дни след прибирането ми, пушейки от разните странни за нашия пазар марки, да си спомням с наслада за отминалото пътуване…

Имаш ли мека “Дрина” – подходих направо по същество аз. Има…А защо точно “Дрина”? Не искате ли някакви по-нормални цигари? Че на дрината какво ѝ е?-продължавах да упорствам аз. Дрина лайт нали? – посяга към рафта зад него младежът. Какъв лайт бе? Дай си ми три пакета нормална червена дрина! Оно е говно! Е па дай ми тогава три пакета говно и да приключваме… Тъкмо започвах да нервнича и лееееееко да повишавам тон, когато с периферното си зрение видях другият младеж да влиза, да взема един парцал, поглеждайки към мен виновно и пак да излиза… Яяяяяяснооооо… Моторът ми отново беше обилно олят с бензин…

Оставих мотора на бензиностанцията и реших

да се поразтъпча в рамките на миниатюрната централна улица.

Хем да пия кафе, хем да хапна нещо (наближаваше 10 нашенско време), хем да се консултирам за посоката, в която пътувах, но съвсем не ми беше ясна. Младежите от бензиностанцията не исках да ги занимавам повече, защото рискувах да ме забият нейде в дън горите тилилейски, та да си пуша меката червена дрина на спокойствие при вълците и мечките.

Тъкмо се озъртах кого да питам и я! Е, това не може да бъде! Я пак! Я! Е пак не може да бъде… Спретнат униформен полицай, хванал една класическа немодернистична метла, съвсем по класически тертип метеше улицата пред районното!

Брееееей, зяпнах от изненада аз… Е, дотам ли я докарахме? Свършиха ли им циганите на сърбите та да е чак такъв дефицит на кадри в чистотата? Или пък може би плащаха по-добре отколкото в местната полиция? А тоя полицай нямаше ли си палка-хранилка да застане като хората зад някой храст и да спира провинилите се граждани почесвайки се по дебелото шкембе и гледайки с мътни от алкохолния делириум очи, да вика “Шшшшш, алооооууууу, бъъъъъързаме мммай нещо, ааааааА?”

Човекът спря с общественополезният труд, който полагаше и ме загледа съсредоточено… Ммммм….ами то за Копаоник и Рашка има асфалтов път на двайсетина километра на север от тук. Заблудили сте се нещо-казва загрижен за мен човечецът. Е да де, знам го. Минавал съм оттам, ама сега искам да мина оттук, продължавам да упорствам аз, мъчейки се да изровя някакъв смислен и подходящо звучащ аргумент, като последното, за което се сещам в момента е да му кажа, че всъщност ми се ще да видя Дяволският град и затова съм се забил из околията! А уж това беше една от основните ми цели в плана, за която в момента въобще бях забравил! Еееееех, старост, старост…

След като няколко пъти бях запитан дали “разумем що ми причат”, на което аз с широка усмивка му отговарях “Я….я….вундебах!” (всъщност това май беше реплика от друг филм). Абе разумем све, бре господин полицай! Просто искам да мина оттук! Явно окончателно убеден, че странният чуждоземец наистина има бръмбари в главата, или си има някаква своя далавера та да е толкова настоятелен да мине ТОЧНО по този път, човекът се впуска да ми обяснява как трябва да мина по главната (соча му знака забранено влизането над главите ни, но той само махва с ръка сякаш иска да каже “Абе ти за един знак ли си! Я си минавай като на парад по главната!” ), след което да свия в дясно! В дясно през моста и само направо. Не мога да го сбъркам! И оттам след нещо, което така и не разбрах какво точно е, но продължавах да кимам разбиращо с глава с несекваща усмивка като стопроцентов идиот…та след въпросното нещо съм имал 10-15 километра черен път, но няма да се плаша, разбираш ли, щото това е пътя. И най-важното! На единственото кръстовище да питам накъде е моята посока (а кого ще намеря да питам по чукарите е съвсем друга тема), въпреки че поне десет пъти ми повтори, че там съм надясно, защото наляво е пътя за нам си ква си баня, която е в Косово, като с половин уста, като че споделяше някаква свръхсекретна тайна, ми сподели на ухо “Нали знаеш, че с Косово имаме политически проблеми и ако забиеш навътре в планините ще те арестуват!”…

Излишно е да споменавам, че след около час стоях на въпросното кръстовище и гледах вехтата ръждива табела, на която моята посока беше указана надясно, естествено, а на ляво на 12 км се намираше въпросната баня, която по Божията воля или по-скоро поради налудничавите шизофренични полюции на господата световни политици, днес се намираше на територията на друга държава – Косово. Излишно е и да казвам какви мисли ми се въртяха в главата… Нали знаете? Ако искате някой да свърши нещо като хората, просто му кажете да НЕ го върши….

Стоях на прашния безлюден кръстопът и се чудех накъде да захвана все пак. Времето беше перфектно, пътя еднакво скапан и в двете посоки. Срещу мен се задаваше съмнителен на първо четене субект, следван от черно кльощаво куче. Не, че ме бъркаше неговото мнение, но все пак реших да го изчакам и да сверя мнението си с неговото. Пък и нямах нищо против контакта с местните. Въпреки, че обикновено се чувствам изстискан и изморен от социални контакти и старателно ги отбягвам, нямах нищо против на това безлюдно място да побъбря със задаващият се човечец.

Странникът спря на две крачки от мен. Реших, че е някак не на място е да подхващам разговора с официалности от рода на “Добър ден, уважаеми…. А би ли било удобно да ви отпера един въпрос….” и разни такива. Подходих директно и неподправено: “Здраво, брате! Како сме? А где е йебени пут за Брзече?” Човекът ме погледна дяволито, примижал срещу силното слънце и отговори с най-неочакваната от мен реплика: “А имаш ли цигарету?”. Е как пък да нямам? Ееееее, айде сега! Естествено, че имах. Само преди час бях купил 3 пакета чудни сръбски цигари… Посегнах към куфара, където кротко отлежаваха цигарите. За части от секундата ми минаха някакви мисли и се разколебах. Бръкнах в джоба и извадих кутията Кемъл, която си носех от София. Така де, няма да се излагаме! В такива моменти все се сещам за двамата дядовци албанци, които преди време ми бяха помогнали да си вдигна изтървания на земята мотор нейде по безпътиците на Северна Албания. Когато понечих да ги почерпя по цигара от класическата македонска марка “Класик”, те пренебрежително ми ги бяха побутнали обратно и с иронична усмивка ме черпиха от тяхното червено Боро…

Подадох две цигари, а лицето на човека се разтегна в усмивка. За Брзече натам, ми сочеше десният път човекът. След няколко километра даже става асфалт. Тук само е лош пътя! Добре де, а не мога ли да мина наляво, а? Местният мълчаливо поклати глава. Добре де, този път нали води все някъде?-продължавах да упорствам аз. Не може ли да заобиколя оттам? Човекът продължаваше да клати глава и да сочи десният път. “Ок. Хвала друже! Айде сполай ти”… Нахлупих каската, сложих ръкавиците и….поех по левия път. В огледалата виждах отдалечаващата се фигура на човекът с кучето, обвита в облаци прах. Човекът махаше и сочеше настървено другият път, но аз само се усмихвах тихичко…”Не съм объркал пътя, друже, не съм….”

Покарах няколко километра по безлюдният път (то не, че другият беше многолюден де). Настилката беше ужасна, природата прекрасна, а прахоляка, който вдигах с мотора – всепроникващ. Очаквах всеки момент някой отнякъде да изкочи с насочен автомат към мен, но нищо подобно не се случваше. Тук нямаше никой. Просто никой. Планините на сръбско-косовската граница бяха зловещо пусти и дяволски красиви…

Повъртях насам натам по чукарите и хванах някакво пътче, което обещаваше да ме отведе в моята посока към главният път. Друскането и прахоляка ми идваха вече малко в повече та си мечтаех да стъпя на асфалт, да вдишвам с пълни гърди чистият планински въздух и да мога да карам с повече от 40! Все пак имах още доста път, а довечера трябваше да съм си у дома…

Обзет от подобни мисли просто не разбрах как и кога изскочих от някакви шубраци, от нещо по-скоро приличащо на горска пътека отколкото на път,

на главният път за Брзече и Копаоник.

В района, поне според моите скромни познания, не би трябвало да има друг асфалтиран път, та нямах никакви съмнения, че съм на точното място.

Мдааааа…. Бях на точното място. Пътчето излизаше точно на гърба на една будка, барачка или разнебитена къщурка (зависи от гледната точка), която се оказа

не нещо друго, а…пост на сръбската полиция!

Моментът, в който стъпих на асфалта видях къде съм се озовал! Полицаят, който дремеше блажено на един стол, на слънце до барачката, опули невярващо очи! Видях как ченето му увисна от изненада! Така де! Някакъв тип с някакъв невзрачен стогодишен мотор беше изскочил от шубраците баш на тази инфарктна граница, която делеше Сърбия от Косово! Просто в тази част асфалтът вървеше непосредствено по границата, а аз идвах очевидно от Косово и то директно през гората! Спрях баааавно и оооооще по-бавно свалих каската и ръкавиците под дулото на автомата. (Абе, тоя другият така и не го бях видял кога беше излязъл и кога ме беше взел на мушка).

“Остати на месту! Бацай ключеве! Ухапшен нихов!”

Абе последното не го разбрах, ама най-вероятно бях арестуван…. Аааааайде…Изведнъж видях как ми се провали деня… Подобно забавяне не бях слагал в сметките! Ама егати и късмета имам. Няма що…

Всичко, което вършех гледах да е баааавно и много внимателно, че нещо не ме грабваше особено идеята да завърша невзрачния си животец като пушечно месо… В интерес на истината въпреки, че бяха твърди, неприятно изненадани и безкомпромисни към моята персона, полицаите се държаха относително любезно. Естествено, всичко, което може да се прерови беше преровено по няколко пъти. Всичко от джобовете ми беше извадено на стара дървена маса. Интересна колекцийка съм набутал по джобовете си – три телефона, злополучният жълт Кемъл със запалка с гола кака естествено (чи как бийеееее, па може ли да е друго), десетина комплекта ключове плюс едно дистанционно, една дузина кредитни и дебитни карти (доста пот ми костваше да обяснявам защо нося в мен и чужди карти освен моите) и всевъзможни други джюнджюрии от рода на парче сезал (кой знае откъде попаднало там), смачкана мазна хартия (виждаш ли бе, аланкоооолу, колко съм възпитан, като си изядох закуската в Куршумлия, не съм ви цапал родната сръбска природа, а съм си наврял боклука у джеба-му разправям на единия полисмен ама нещо като видях, че чувството му за хумор никакво го няма се отказах).

Но определено най-голямо впечатление им направи “колекцията” ми от талони на МПС-та, които бяха разстлали като колода за белот върху въпросната масичка. Ща е ово? – ме пита единият. Е па ща е…документи-му викам аз-не видиш ли? Погледът му се местеше от мен, върху злополучните талони, върху данните в паспорта ми и отново върху мен… Ща е? Е ща е, ща е…. Талони бе човек! Мои са си! Не виждаш ли? Е да де….всичките са твои-ми отговаря човекът…Това е странното… Ща радиш?

Е, сега я оплескахме…

Пак се сещам за един македонски митничар дето като разбра “ща радя” и такова преджобване ми спретна, че свят ми се изви!

Ща радиш, бре? – отново, но вече с нотки на нервност ме попита полицаят. Откъде имаш пари за всичките тези возила? Глей ся-ми кипна вече и на мен- това е жигула. Жигула бе? Панимаеш? Бръм, бръм…руска трошка! Антика! Разумеш? 300 кинта и е твоя! Разумеш? Ей го т’ва-хич не го гледай! Това стои разглобено в щайги в бараката у дома! Не е в движение… Аааа, защо имам талон за минат преглед ли? Е…айде сега и въпроси… А другите? Еееее, ама ти взе да се заяждаш ми се струва!

През времето докато водехме задушевен разговор с полицая, колегата му беше влязъл в будката и не спираше да говори по станцията. Предполагам, че ме проверяваха и се чудеха какво да ме правят. Вече се виждах как вместо да продължа да се возя и обикалям в това хубаво време, ще прекарам известно време в сръбските арести.

А времето си вървеше… Беше минал близо час откакто се натъкнах на злополучната “засада”. Нещата сякаш не вървяха в моя полза… Тъкмо си го помислих и полицаят приключи със задушевния разговор по станцията и излезе със широка усмивка. Аааааааа, ама ти си турист! Бугарски турист! Е не, агент на ЩАЗИ съм! Ама сте и вие….

Половин час след като се разделихме,

с вече коренно променилите си към мен отношение полицаи, след като бяхме обсъдили набързо живота в Европейския съюз (у нас) и извън (у тях), след като дружно констатирахме, че положението към днешна дата е “катастрофа” и дружно пожелахме майките на водещите ни политици, бях

спрял мотора на билото на Копаоник.

Гледката беше прекрасна, времето също. Предният път, когато идвахме тук имаше мъгла и сняг и температури около нулата, така че сега не пропуснах да се насладя на природните красоти преди да се спусна надолу към Рашка и Нови пазар.

Наслаждавах се на завоите по стръмните склонове на Копаоник, като старателно бях проверил преди да започна да се спускам да не би господата полицаи да са ми резнали тайно маркучите на спирачките, та да си решат въпроса с мен по сталински… Мдааа, работеха си!

Стръмното пътче излизаше точно на самото сръбско гранично КПП за

Косовска Митровица,

но тук никой не се изненада като ме видя, естествено. Промуших се между чакащите за проверка автомобили и се гмурнах в най-неприятната (поне за мен) част от Сърбия –

областта Санджак.

Ако някой си мисли, че Санджак е в Сърбия…. Ами да-по конституция и териториално е, но на практика…. Преминаването на Нови пазар (ама не оня Каспичанския Нови пазар, а сръбския-областния център на Санджак), винаги ме е изправяло на кътни зъби. Тук движението е типично ориенталско, хаотично и непредсказуемо, а мисията на всеки участник в движението е само една- да те смачка, блъсне и неутрализира… Чувствах се като в компютърна игра…

След около половин час доволно припотен, бях напуснал мелето наречено улично движение на Нови пазар и подгоних коня по оставащите трийсетина километра до черногорската граница. Доста се чудих дали да свия през Косовска Митровица или да си заобиколя през Рожайе и оттам да вляза в Косово, но реших да си следвам първоначалните планове. От една страна не изгарях от огромно желание да въртя бонус километри в Косово с оглед на ужасното им движение, а от друга страна не ми се изпускаха онея готини серпентини, по които трябваше да карам през “Кулина пас”, за да се спусна в Косово…

На границата сърбите дори не ме попитаха накъде съм се запътил

и така старателно подготвеният ми отговор “към Подгорица и после в Котор на море” увисна във въздуха. Черногорците само се посмяха като разбраха годините на мотора и ме изпроводиха да продължавам, че съм бил нямал време щом довечера правя сметка да съм в България.

След няма и половин час бях в Рожайе, а след още няма и толкова на

граничният пункт “Кулина пас”.

Тук естествено нямах никакви проблеми и след няма и 5 минути продължавах с изкачването на прохода на ничия територия. Тук е моментът, може би, да поясня, че граничният пункт от черногорска страна се намира на няколко километра преди най-високата точка на пътя, а косовският е на 15-тина километра надолу, може би на средата на спускането, което човек прави, за да слезе в т.нар. Косово поле. Странното е, че в тая “ничия” зона при хубаво време има страшно много хора-отмарящи, спортуващи, правещи барбекю, дори къмпингуващи. Е, имаше и няколко джипки с въоръжени до зъби юнпрофорци, ама те по тези земи са си част от пейзажа все пак…

От предното ми

влизане в Косово

си бях научил урока. Първо спрях пред будката за застраховки (за мое (и не само) огромно съжаление, зелената карта на територията на Косово не важи и се прави индивидуална гражданска отговорност) и чак след това щях да спра надолу при митничарите, че да не играя пак Ганкиното – две насам, една натам, позволявайки всички да ме влачат като мечка на мегдан, разнообразявайки скучния си ден за моя сметка… Та, както вече казах, спрях пред будката, на която освен неразбираемия за мен надпис на албански се мъдреше и също толкова неразбираемият “insurence”. Апропо, нещото, което хич, ама хич не радва косоварите, е някой да им говори на родния език на заклетите им врагове – сърбите. Това е същото като да говориш на руски на чехи, унгарци, грузинци например… С две думи – за постигане на добра комуникация и евентуалното избягване на потенциални проблеми в Косово, за незнаещите албански беше добре да се говори на езика на “освободителите” косовски – английският.

“Добър дан! Желим йедно осигуране за мотоцикл!”-тъпо и упорито се бутах между шамарите аз. Човекът ме погледна с открита неприязън в очите и посегна към документите, които му врях под носа, след което ме попита студено и на английски дали искам застраховка и за какво МПС, все едно нищо не беше разбрал от това, което му казах. “Абе оно што ми причаш енглески, као да разумем йедну ствар”, продължавах да дразня аз възмутения служител. Гледахме се дълго и съсредоточено… Дълго и съсредоточено… Много дълго… И съсредоточено… След което човекът изготви исканата от мен (или по-скоро от властите им) полица, като продължавахме дружно да се правим, че не разбираме езика, на който говореше другата страна… Балкани… Живият пример за балкански диалог – всички прекрасно разбираме всичко, но никой не иска да чуе другия…. Балкани…

Минах петдесетината метра до КПП-то по инерция. Спрях, разхвърлях се спокойно (нямаше жива душа нито в едната, нито в другата посока). Двамата служители ме гледаха с любопитство през отвореното прозорче. Тук нямахме езикови изцепки по простата причина, че единият служител беше очевидно сърбоговорящ съдейки по фамилията на служебната му куртка (освен ако не беше задигнал нечия чужда дреха разбира се). Проведохме традиционният безсмислен разговор откъде съм, закъде съм, при роднини ли отивам в Косово, мотора колко гори, пък колко струва, естествено какво работя (сервитьор на Златни пясъци. Откъде ми хрумна така и не разбрах, но за сега и тук бях сервитьор. Толкоз.). След като поубихме доволно много от работното време на господата, след като питаха, сякаш не знаеха, какъв е този надпис “поништено” върху старите ми косовски печати, сякаш между другото сърбоговорящият, намигайки дяволито на колегата си, ме попита “Ааааа….абе знаеш ли, че тук зелената карта не върви и сега трябва да се върнеш обратно назад, за да си направиш гражданска?” Хехехе…. Опаааа… да си дойдем на думата. Ама аз това хоро съм го играл вече бе господин полицай, играл съм го….

Часът беше около 15 българско време, а аз продължих да спускам надолу по серпентините умувайки върху екзистенциалният въпрос къде (и кога) точно да спра, за да си хапна консервите, с които така старателно се бях подготвил. Пуснах по инерция. Щраках по някоя снимка между завоите и между мислите си за обилна порция сръбска скара, пардон консерва със съмнителни вкусови качества. Не се движех с лошо темпо. 3 часа следобед… Ами не е толкова зле.

Оттук имах да пресека част от равнинно Косово (най-досадната част от днешното ми пътуване), да вляза в Албания през някакъв пункт, който нито го знаех къде е, нито дали въобще го има, да пресека незначителна част от планините от другата страна на границата, след което да се върна отново в Косово, да мина по добре познатият ми маршрут през Шар планина и оттам в Македония и през Скопие-ей къде беше София…. Абе ей къде, ей къде, ама май не ми беше добро темпото сякаш… Сякаш трябваше да побързам, че нещо….

От тези ми мисли ме изтръгна

ароматът на дървени въглища и нещо печащо се върху тях.

Ммммм…. Чудно! Тук някъде имаше крайпътно кръчме! Не можеше да е друго! Докато го помислих и след следващият 180 градусов завой изникна отбивката с чудесно изглеждащото кръчме, от което идваше апетитния аромат. Абе…дали пък консервите да не си ги нося обратно вкъщи? А и не съм чак толкова отчайващо закъснял сякаш?…

Спрях на паркинга и огледах обстановката. Отвън имаше някаква окаяна баничарка, стара Джета, не много по-нов мерцедес и един новичък пасат. Има хора. Значи кръчмето е “вървежно”! Зачудих се вътре ли да се настаня или отвън в градината. Отвън седяха двама дядковци с вид на партизани-ветерани, захвърлили пушките оня ден и слезли в цивилизацията… Абе….не, че нещо, ама…. Сега ще почнат да ми досаждат… Пък ще трябва да им се обяснявам…. Айде да се намъкна вътре! Отново бях направил грешен избор. Ами те всички други хора бяха вътре! Или съм си въобразявал, че колите на паркинга са на разни гъбоберачи и трафиканти, които са ги оставили тук докато пренасят дрога през близката граница?

Да бе, да, както се казваше в една реклама.

Бърз поглед ми даде сведения за ситуацията, още повече, че със самото ми влизане всички приказки секнаха и видях вперени в мен поне дузина чифта очи! Почувствах се като лимонадения Джо, който влиза в прерийната кръчма на индианците апачи-готов да стреля или да го застрелят. Стояхме, мълчахме и се гледахме. То очевидно беше, че аз трябваше да кажа нещо, макар че правото на домакините е да говорят при неловки ситуации, но явно бях случил на мълчаливи домакини. Ооооокей…. Най-добрата защита била нападението казват! Бухнах се направо с рогите напред: “Добар дан! Ако сте любезни господа, да причаме на српски! Сигурно сви веома добро го разумете?”

Настана гробно мълчание. Всъщност откакто бях влязъл никой не беше продумал и дума. Дали пък да не бях се набил точно в някакъв клуб за глухонеми? В този момент един от хората зад бара (после се оказа, че е собственикът на заведението), пристъпи бааааавно към мен и още по-бавно и внимателно разгърна якето и сочейки ме с пръст, прочете текстът на фланелката ми под него “Мушкарац без търбуха йе као небо без звезда!” Хахаха… Отдакле си? Отдакле, отдакле? Ами от България…от София. Влизай, друже и добре си ни дошъл! И знаеш ли…тук не обичат много много сърбите! Помислихме те за сърбин…
Да бе сърбин! Хахаха! Де сте чували сърбин да говори толкова отчайващ сръбски пък и вие…

Pec, Kosova (Kosovo)

Спусках по инерция остатъка от серпентините. Бях прекарал не повече от 30-40 забавни минути в крайпътното кръчме, но в мислите ми все по-настойчиво се загнездваше усещането, че закъснявах отчайващо… Доколкото си спомнях пътя, след като слезех в равното, ми оставаха не повече от десетина километра до

Печ (или Пейа както му казваха местните).

Сещах се за кошмара от предишното ми преминаване през града- разкопана централна улица с типичното за тези ширини хаотично и стресиращо движение. И прах… Много прах! Всепроникващ прах! Абе тая държава определено имаше нужда от едно яко и повсеместно миене! И в прекия и в преносния смисъл…
В тоя ред на мисли решението да пропусна Печката патриаршия някак дойде от само себе си. Нещо не изгарях от желание да прекося стотина хилядния Печ по цялата му дължина, за да достигна изхода за патриаршията. Не стига това, ами и после трябваше да го прекося наобратно! Е, не! Нямаше начин! А и времето неумолимо напредваше…

Вече бях в равното. Умело жонглирах в лудешкия трафик, като сетивата ми бяха на 101%! Не можех да си позволя да ме претрепе някой местен джигит! Единствената ми застраховка живот беше в полза не на някой друг, а точно на банката! Аааа, не! Нямаше да им доставя това удоволствие!

В интерес на истината всеки път, когато излизам някъде извън страната се старая да си правя поне медицинска застраховка, че не се знае знае ли се… Да де, ама като това пътуване го реших в съвсем последния момент, а „моят” застраховател се оказа, че е прясно фалирал, а нямах време да търся друг-сега трябваше да карам мнооого внимателно, за да не се окаже, че….и тъй нататък…все едни „ведри” мисли…
Стоях на кръговото на входа на града и умувах. Ако тръгнех надясно влизах в града. Това го направих предния път и знаех, че не е добро решение. Направо имаше табела за Прищина, но аз бях наясно, че Прищина не е в моята посока, пък и не виждах за какво да ходя там… Съжалявам, че ще го кажа, но сив и скучен град…Нямаше опция да го посетя! Наляво табела нямаше, но по пътя на логиката това беше пътя, който водеше за Митровица през Извор по самия ръб на извисяващите се планини, т.е. не по ръба им, а в самите им поли! Така де! Нека сме точни и ясни, че току виж утре някой затръгвал натам да търси моят ръб дето пътя минавал по него…
Тъй като не ми хрумна по-добро решение просто направих едно пълно кръгче на кръговото и се върнах на изходна позиция. След това отново направих същото… Поседях малко и потретих… Не знам какво очаквах да се случи, но то определено не се случваше! След четвърт

6

Алпите – на гости на мармотите (1): Към Гросглокнер в Австрия

Днешният пътепис ще ни води при … мармотите, естесвено! Я да видим дали завиват шоколад? Приятно четене: На гости на мармотите по високите Алпи част първа Към Гросглокнер в Австрия С няколко поста в...

Много дълъг уикенд в Белград 9

Много дълъг уикенд в Белград

Днес вече редакцията се сдоби с нормален интернет и като компенсация за миналата седмица – днешният автор ще бъде другия админ на нашия сайт – Комитата. Той вечно се помайва с писането на пътеписи, но този път се прояви като сериозен автор 😛 😛 😛 и ще ни води до Белград. А Белград, както знаете заема особено място на нашия сайт 🙂

Приятно четене:

Много дълъг уикенд в Белград

Отвори ми се възможност за едно доста изгодно обучение в Белград и не чаках да ме питат два пъти:
„Искаш ли да заминеш за Белград, за…“
„Да!“
Отлетяха първите 4 дни от седмицата и вече съм на летището и си давам багажа за самолета. Да, прави сте, пряк полет до Белград няма. Защо няма? Вероятно защото няма достатъчно желаещи. Белград е съвсем близо до София (по-близо от Варна), но първата третина от пътя е гадна, удобен транспорт няма, а и трябва да се минава външна граница на ЕС. Досадно е да се чака.
За по-бързо летя през Виена. Легнал съм си към 3, ставам към 8, за да стигна до 9 на летището, където в 11 излита моя самолет и очаквам към 15,00 часа местно време да съм в Белград.
Хора на летището почти няма и се сещам, че мога да звънна на В., който работи там. Уж сме големи приятели, а не успяваме да намерим време да се виждаме по-често.
Не знам, ще доживея ли време, в което ще спрат да унижават хората, да си изпразват джобовете и да си свалят обувките и коланите преди да влязат в транзитния салон. Че няма да доживея, да разрешават да се внася вода или нещо друго за пиене, то това е ясно. И без друго кафенетата работят с безбожна (за България) надценка. Откъде знам, че е безбожна ли? По-нататък ще разберете.
Явно недоволството на пътниците е довело до там, да има автомати за напитки и закуски на горе-долу поносими цени и дори указателна двуезична табела към тях.
Обичам да летя с австрийските авиолинии. Горещо одобрявам наземния им персонал. Ето това е подбор на персонал — професионален!
В транзитния салон е леко депресивно и социалистическо. Какво значи социалистическо?
Ами че магазините са малко, но пък са големи.
Големи са, но в тях има малко стоки.
Стоките са малко, затова пък са скъпи.
Стоките са скъпи, но пък има много неизползвани площи.
Много неизползвани площи, но пък комфортните места за пътниците са малко.
И така… цените са безбожни.
Качваме се в малкото фокерче на Tyrolean. Продължавам да се възхищавам от кабинния (въздушния) персонал на Austrian, особено от това колко добре им стоят яркочервените униформи и чорапогащници и как добре се връзват с русите букли.
Летище София
Закуската е скромна — едно микроскопично хлебче с две сосчета, но поне дават кафе и вода.
Прелитаме над Белград, след слънчева София на земята нищо не се вижда и летя в уникална ситуация – има трипластова облачност, един пласт под мене, един пласт над мене и един по средата.
София
Пристигаме във Виена, където времето е гадно. Спираме на ръкава, но вместо да ни свържат с него, докарват стълба и автобусче. Автобусчето заобикаля цялото летище, закарва ни на някакъв вход на партера, влизам, показвам си личната карта и директно се упътвам към гейта за излитане, който е съседен на този за пристигане. Фрашкано е с магазини, дори по коридорите има сергии покрай стените. Можело, значи.
Максимум час след това ни натоварват на самолета за Белград. В последната чакалня успявам за малко да пусна компютъра, за да поцъкам из интернета. Интернетът е от най-гадния тип – държи да ти отвори страница, за да се съгласиш с някакви идиотски условия. Докато разбера, че трябва да отворя браузър, за да тръгне връзката, се изнервям. Час и двайсет и пет до Виена, час обратно до Белград, колко щеше да се пътува до Белград, ако имаше директен самолет?
Летище Белград
На летището ме чака шофьор с табелка. Аз му говоря на български, което го смущава, така че млъквам и се присъединявам към останалата част от групата. По някое време се отказвам да говоря славянски езици, и оставям шофьорите и гидовете да блеснат със знанията си по английски.
Покрай чехите, словаците и мен в групата на летището има и един унгарец, което оправдава усилията им.

Настаняват ни в Belgrade Art Hotel – чисто нов хотел на най-баровското място в столицата

(на пешеходната зона, точно срещу шведското посолство). Персоналът на хотела също държи да ми говори на английски, въпреки че им отговарям на български.
Белград
Ще трябва да си въведа кредитната карта, като залог за консумация от мини бара за 30€. Добре, добре, все тая.
Стаята е супер, много добре, единствено парното е навъртяно до дупка. Дадоха ми жица за интернета, въпреки че се хващат и две безплатни мрежи. Пробвам ги, но не са стабилни, прекъсват.
След малко отново тръгвам към Калемегдан и този път съм твърдо решен да отида до края, там, където не успях да стигна пролетта и където има добър изглед, а и да намеря Видинската капия (порта), за да се снимам пред нея. Странно, но въпреки гадното време, доста хора се движат заедно с мен към вътрешността на парка. Странно, къде ли отиват.
Калемегдан, Булевар војводе Бојовића, Белград, Сърбия
Май са същите любители на хубавите гледки. Седят по пейките, говорят си, някои си правят снимки. Две девойки си разменят фотоапарата до висок паметник на самия ръб. Не се ли сещат да питат някой турист да ги снима 😉
Сава и Дунав в Белград
Постепенно се стъмва, колите палят фаровете си, а по сградите и улиците се палят лампите, и изведнъж грейва внушителния пейзаж на вечерен Белград. Точно тогава, за късмет ми свършва батерията и се оказва, че и другите две батерии не са заредени. Греда!
Между крепостните стени има изложба на военна техника, която разглеждам с интерес, но не успявам да си доснимам. Леките танкове изглеждат направо като играчки. На външен вид уж не се различават много един от друг, но днес от историята е ясно, че някои от тях са били успешни модели, а други – крайно неудачни.
Военно - исторически музей в Калемегдан, Балград
Много бързо ми свършва свободното време, а Видинската капия е много далече. Чака ме и обща вечеря с останалата част от групата. Домакините не се опитваха да ни запознаят помежду ни и имаше неловки моменти в началото. Наблюдавам и друга странна особеност — няма пиене, дори бира и вино. Спонсорите не финансирали консумация на алкохол. Политически правилно, но тъжно.
Започвам серията тъпкане с прекрасна сръбска храна, която няма да свърши чак до последния ден на престоя. След приятни разговори и първи запознанства се прибираме по стаите, защото утре ни чака дълъг ден.
На другата сутрин, денят е облачен и леко ръси дъждец. Още по-добре, няма да ни е яд, че учим.
Белград
Заседателната зала, където се провеждат занятията, е доста тясна и сме натъпкани като сардини около една П-образна маса.
От друга страна, лекциите са много интересни и всеки има възможност да сподели какъв опит има с провеждането на кампании с web 2.0 инструменти. Първият лектор разаснява опита си с използването на социални мрежи за политически кампании.
Пиеме кафета и вече бавно, но сигурно се стопява леда между нас.
На обяд отивам да си сменя малко пари и да си накупя обичайните неща – дъвки, вода, ментови бонбонки, айран. За две води, два айряна, сушени смокини, дъвки и три пакетчета ментови бонбонки харча около 15 лева. Започвам да разучавам защо. Ментовите бонбонки по 2,60 пакетчето са половината от сметката. Мдааа.
В Белград е много лесно да се смятат цените. 1 евро = 100 динара. На мен ми беше най-лесно да си представям, че един динар е равен на един евроцент. На вас, ако ви е по-лесно, делете всяка сума на 50, за да я получите в левове 😉
Лекциите са доста интензивни и до вечерта вече ми е бръмнала главата от всякакви примери, кампании и теоретични постановки.
Белград
Преди вечеря обикалям книжарниците откъдето наслука си купувам две книжки, които изглеждат интересни. Едната си я купувам заради корицата, а втората, заради този цитат:
Nitko te kao žena
Neće zaštititi od nasilja
Vlasti i drugih žena.
Ja ženama verujem
A najviše verujem da su pravi komunisti.
Тези дни ще ги прочета и двете и ще ви докладвам за тях.
За втората вечер домакините ни водят в традиционния ресторант „Два елена“ на ул. Скадарска.
Ресторантът изглежда страхотно и антикварно отвътре, с ламперии и дърворезба. Има оркестър, който досажда по масите. Келнерите са безупречно облечени в бели ризи и черни костюми и обслужването е безупречно. Държат на английския. Брей, не знаех, че са такива любители на чуждите езици.
Ресторант Два елена, Белград
И кухнята е супер – мезенца, салатки, скара, баклава и някакъв сладкиш с орехи. За пореден път се натъпквам до пръсване.
Падам се на една маса със С. – американец, който живее в Източна Европа. Подхващаме разговор за политика, в който освен интернета намесваме бивши и сегашни президенти и кандидат-президенти на САЩ. С. показва завидна политическа грамотност по ситуацията в България. Дори има свои възгледи защо БСП загуби изборите, а ГЕРБ ги спечели. Впечатляващо!
По някое време отивам да посетя санитарните възли и когато се връщам от моята маса липсват хората, преместили са се. Местя се на друга маса, където разговорите са по-земни — за пиене, купон и жени. Вероятно има значение, че масата е населена с българи, македонци и други екс-югославяни. Очилатата симпатична босненка, към която като струни са опънати невидими силови линии от тестостерон от всички мъжки участници, по някое време си тръгва, след като е разменила едно 50 бройки СМС по телефона. След това нерадостно събитие разговорът изпростява, а ракията започва да циркулира в пъти по-бързо. Словенецът на масата, мисля, придобива много по-добра представа за манталитета на южните славяни отколкото от какъвто и да е учебник.
Аз май пих твърде много вино, и, леко полюшвайки се, си тръгвам. В хотела откривам, че ми няма калъфката за фотоапарата с флаш картите и резервните батерии.
На закуска питам — дали някой е виждал моята калъфка. Не? Ще я търся в ресторанта.
Преди обяд със сетни сили се сдържам да не заспя и да ми падне главата върху клавиатурата на компютъра. Първата лекция беше обобщаваща за метрики и социални мрежи, води я симпатична сръбкиня с мек, но приспивен глас.
На обяд отивам пак до ресторанта да си търся калъфката. Научавам, че калъф за фотоапарат е „фотлера“ на сръбски. Няма го, съветват ме да дойда вечерта, когато ще е другата смяна на работа, вероятно те ще го донесат.
Започвам да се шматкам из града, за съжаление времето е ужасно малко и обикалям само едни и същи места – ул „Княз Михайло“ (пешеходната зона), и двете успоредни улици. За друго не остава време.
Белград
За втората вечер е предвиден ресторант „Бела Виста“ — дървена сграда на брега на реката (дори и сърбите на масата не бяха сигурни дали това е Сава или Дунав). Този път се паднах на една маса с две сръбкини, страшни симпатяги — С. и Н., които в момента работят в държавната администрация. Н. е от Шабац, град с много специфичен диалект и силна организирана престъпност, специализирана в автоджамбазлъка. Мотото на града било „Заповядайте в Шабац, вашата кола е вече тук“. Бих препоръчал на Дупница да се побратими с Шабац, виждам голямо поле за сътрудничество и културен обмен. С. пък е от Зайчар, град на 30-тина километра от Видин, и ровичкаме в местния диалект, за да открием общи думи. Откриваме няколко — например панаир/панаджур.
Белград
Между другото, успявам да изненадам голяма част от чехите и словаците с познанията си по чешки. Доволен съм.
По-младата част от компанията се упътва към клуб „Трамвай“, където имало жива музика. „В неделя вечер?“, се учудвам аз. „Журката (купонът) в Белград никога не спира!“ обясняват местните. Ех, а ние откак влязохме в ЕС станахме абсолютни сухари и аз вече на пръсти мога да изброя всички денонощни заведения в София. Не са много.
Говориме си до късно, разказваме си за весели случки от социалните мрежи. Кой с какви хора се запознал, двама от сърбите, които са семейство, обясняват как девойката непрекъснато си губела запалките и младежът, за да ѝ направи добро впечатление, се появил в родния и град с цяла торба рекламни запалки. Словакът обяснява как си изтрил фейсбук профила, защото тъщата му обичала с лаптопа да обяснява пред младото семейство какви неща научила за него от мрежата и т.н.
Както сме се унесли в сладки приказки, по едно време другата част от групата се обажда, че нещо не ставал купон в „Трамвая“ и щели да си ходят. Хубаво.
Най-накрая оставаме съвсем сами, персоналът пуска силно музиката и май ни намеква че трябва да си ходим.
Тръгваме си, но след 1 минута трябва да се върнем — забравил съм си шапката. Ей, не ме оставя тоя Белград бе, навсякъде си забравям по нещо. Разделяме се с компанията като първи приятели и си обещаваме да си пишем. Аз наум си обещавам, че трябва да сваля 4-те кила, които качих от невъзможност да откажа такова гостоприемство.
На другия ден рано-рано ставам и отново повтарям цялата процедура с пътуване до Виена и обратно. Последният полет до София е наистина натъпкан и не е много комфортен. Присъствието на нормални таксита на летището е голям плюс. И пак има някаква странност – такситата са строени в две колони, така че не може и пиле да прехвръкне. Хайде на бас, че не е това оригиналното им подреждане.
Най-накрая се прибирам у дома и спя чак до вечерта, като утрепан. Щом се събуждам, пак ми се ходи до Белград. Много яко беше, ей!
Автор: Комитата
Снимки: авторът
16

Босна: богомили и дервиши (1): Дрвенград, Вишеград и Сараево

Днес Роси започва един разказ за любимата на редакцията (т.е. мен 🙂 Босна и Херцеговина. Както винаги – с много подробности и дълбочина. Приятно четене: Босна: богомили и дервиши част първа: Дрвенград, Вишеград и...

Неделна разходка до Погановски манастир – нещо като продължение 12

Неделна разходка до Погановски манастир – нещо като продължение

Този разказ е едно отдалечено във времето фото-продължение на разказа ми от миналата есен – Неделна разходка до Погановски манастир. Тогава си бях забравил фото-апарата, вчера обаче взех всички мерки това да не се случи и сега ще има снимки 🙂 Приятно четене:

Неделна разходка до Погановски манастир

нещо като продължение

Неделята се очертаваше отново работна (това, продуктивен старт на информационна система в политически чувствителен клиент, си е е..ло мамата, честно), когато в събота вечер колегата звънна да ми каже, че са се справили навреме и че в неделя няма нужда да се ходи на работа (с него взаимно се заместваме в съботно/неделните ходения на работа). Благодарение на това в събота се бях отспал (до 9 часа, ама на мен всяко ставане след 5:30 сутрин ми се брои успиване и закъснение), но пък предварителният план за работен уикенд изключваше всякакви други планове – та затова и нямах никаква идея как да прекарам неделята без да се размазвам цял ден пред телевизора (пък и какво мислите, че правих цяла събота? 😉 И предложих на благоверната ми да отскочим до Погановския манастир – и без това от миналата есен ме е яд, че си бях забравил тогава фотоапарата, пък и ми се бяха дояли пържоли, а и колкото да не ви се вярва – не бях ходил на църква от Великден. Манастирите имат и един друг винаги валиден аргумент за тяхното посещаване – да сте виждали манастир на лошо място? 🙂

Ждрелото на река Ерма, Сърбия

Входът на ждрелото на река Ерма, Сърбия

Входът на ждрелото на река Ерма край село Власи, Сърбия

Не се наложи дълго да се убеждаваме и запалихме колата. Времето – хубаво, колата беше заредена от предния ден и се наложи само да спрем пред един дежурен чейдж, за да си купим 10 евро (нали не мислите, че ще тръгна из околностите на София с повече пари в джоба?) Е имах и около 400 динара, останали от ходенето ми до Дубровник преди месец и за което все още ви дължа подробен и напоителен разказ (не съм забравил, всичко е под контрол, разказът се пише 🙂

Границата минахме така:

1 минута на българската част и около 25 – от сръбската страна. Изглежда митническата проверка на наша територия е отпаднала, защото и преди месец беше същото – минах само гранична проверка от българска страна. Не беше така от сръбска – всички коли се отваряха, е мен пак ме пропуснаха, като има казах, че отивам до Погановския манастир, но нали тярбваше да изчакам да свършат с предните коли на опашката – тях ги разкостваха, а нямаше начин да ги заобиколя.

Първата ми работа на сръбска територия беше да обменя десетте евро, с които бях тръгнал – кусрът в момента е лесен: 1 евро е 100 динара, та ми подадоха една банкнота от 1000 динара и … газ към манастира.

Тук е мястото да кажа още веднъж – ако искате да стигнете до Погановския манастир НЕ ПОЛЗВАЙТЕ google maps.

Проблемът е, че в гугъл мапс манастирът е отбелязан на около десетина километра встрани от точното място. Също така, не ползвайте и маршрута, който ви предлага гугъл мапс – това, което е отбелязано с жълто като път не е път, а горска пътека, по която можете да минете, управлявайки танк или емтелбе (МТ–ЛБ 😉 , но не и лек автомобил пък бил той и джип.

Ждрелото на река Ерма, Сърбия

Четете по-нататък>>>