Archive for the tag 'стоп'

май 04 2015

През Азия на автостоп (1): През Турция към Иран

Много рядко публикувам пътепис, който не знам къде завършва – но как да се сдържа, след като Георги и Маргарита хващат пътя (буквално) и тръгват на автостоп, с автобус и с каквото още им падне, към Азия? Наистина не знам къде ще свърши пътуването им – затова, нека да ги придружим. Като за начало ще […]

18 коментара

февр. 21 2012

Африка пеша (6): При християните на Сенегал

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, а за последно празнувахме Коледа в Сенегал

Днес отново поеамаме из Сенегал, да видим живота на християнските села, да посрещнем Нова година в пущинака и да разгледаме най-големия национален парк, за да напуснем Сенегал.

 

Приятно четене:

Африка пеша

част пета

При християните на Сенегал

 

 

 

Кози в къщата – Ямбул, Сенегал

Къщата в Ямбул беше странна- на първия етаж живееха хората, на втория – овцете, а на покрива, където се разхождаха овцете през деня, през нощта си опъвахме палатката

 

 

С малко тъга и много снимки се разделихме с милото семейство на Фату и Шех и отново поехме по пътя. Бяхме прекарали почти две седмици на покрива на тяхната къща в Ямбул. Последната вечер сготвихме пълнени чушки и зелеви сърми на раздяла. Прислужницата даже се разплака, когато тръгвахме.

Броеница – Ямбул, Сенегалсъс семейството на Фату – Ямбул, Сенегал

От Дакар ни взе кола с трима свежи сенегалци, с които много се смяхме и пътувахме весело през дългото задръстване на излизане от града. Бяха едни от малкото сенегалци, които искрено се радваха на нашето пътешествие и разбираха страстта ни да пътуваме. От шофьора научихме една сенегалска поговорка: ‘Ако не можеш да стигнеш там, където отиваш, отиди там, откъдето идваш.’ Оставиха ни в Тиес, което не ни беше много по пътя, но понеже много се забавлявахме заедно, решихме да минем от там. На другия ден стигнахме отново Каолак – най-мръсния град в Сенегал и останахме там за интернет и презареждане. На 31.12 отново бяхме на пътя, без да знаем къде ще посрещнем Новата година. Точно, когато се бяхме отчаяли от чакане на пустия и прашен път, ни взе сенегалска кола чак до Тамбакунда – 280 км на изток. Помолихме ги да ни оставят 20-тина километра преди града в гората, където можеше да къмпираме. Опънахме палатката под един баобаб и направихме скромна новогодишна трапеза на тревата. Така

посрещнахме Новата година под звездното небе

и звуците на животните в гората (хиени, нощни птици и гущери) .

Баобаб за Нова година – Сенегал

новогодишното местенце

На 1 януари отново бяхме на пътя.

Стопът ставаше все по-труден, а пътят – почти пуст. За цял ден изминахме само 20-те километра до Тамбакунда. Там отново останахме да спим в гората покрай пътя. На другия ден успяхме да стопираме едни пожарникари и дори един рейс, който ни качи за 7км безплатно. След това пикап с двама французи и един немец ни взе в каросерията, където имаше пейка за сафари.

Автостоп в Сенегал

Изминахме общо 70 км и останахме да спим в гората трета поредна вечер. Поне място за къмпиране имаше навсякъде. Пътувахме бавно и 220 км до Кедигу ни се виждаха много. На пътя минаваха само колоездачи, пешеходци и магарета. Повечето спираха да ни поздравят и някои стояха с часове, втренчени в нас, без да говорят. Случваше се да се събере цяла тълпа сенегалци около нас. Имаха голямо търпение и явно много свободно време. Понякога нашето търпение се изчерпваше и продължавахме 200-300 метра пеша, за да избегнем тълпата. Стопирането с тълпа от 10 души не беше добре. Докато чакахме срещнахме четирима колоездачи от Австралия, които също идваха от Испания – Мароко – Сенегал и също отиваха към Гана. Разменихме мейли и се надяваме да се срещнем отново на пътя.

Кибици по пътя, Сенегал

Кибиците. Пътят беше толкова празен,че играехме на карти директно на асфалта 🙂

На следващия ден, след час-два чакане, отново спря пикапът с двамата французи и германеца. Смяха се много на повторната ни среща и ни поканиха да прекараме деня с тях –

първо в Кедигу,

после в селцата наоколо и накрая на къмпинг до най-високия водопад в Сенегал (80м). Качихме се отзад в пикапа и така започна един от най-добрите стопове досега. По пътя настигнахме австралийските колоездачи и се поздравихме в движение.

Край Кедигу, Сенегал

Изкарахме чуден ден по хълмовете до Кедигу в едно

селце на име Анжел,

скътано на километри черен път нагоре в планините. Хората там са християни, избягали на високо по време на мюсюлманско-християнските войни и сега живееха в пълна изолация от света. Жените имаха безброй много обеци на ушите и носа и обикновено ходеха полуголи. Повечето деца имаха пъпна херния, но бяха очарователни. Планините всъщност бяха съвсем малки (600-700 м н. в.) и бяха единствените планини в Сенегал.

Деца, Сенегал

Деca, Сенегал

Село Анжел, Сенегал

СенегалецДете, Сенегал

Църквата на село Анжел, Сенегал

Черквата

 

 

Деца, СенегалДете с херния, Сенегал

 

 

 

 

Деца, Сенегал

Деца, Сенегал

Село Анжел, Сенегал

Дете, Сенегал

Дете, Сенегал

Домакинство в село Анжел, СенегалМайка с дете, Сенегал

Дете и баобаб, Сенегал

След уморителния ден бяхме възнаградени с

къмпинг със симпатични традиционни сламени къщички,

френско шампанско и пастис.

 

Къмпинг със сламени къщички, Сенегал

 

 

Шофьорът на пикапа – Патрис настояваше да ни черпи къмпинга и всичко по пътя.

 

N7, Niokolo-Koba National Park, Сенегал

 

Бяха много мили с нас и на другия ден продължихме с тях към най- големия

национален парк Нюколо Коба

Там нямаше как да отидем без джип и гид, така че това беше чудесен шанс за нас. Паркът беше огромен и див, нищо общо с Бандиа.

 

Под водопада, Сенегал

Под водопада

 

 Птица – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

Антилопа – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

Река – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

 Прасета – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

Птици – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

 

Животните бяха трудни да се намерят в огромния пущинак и успявахме да ги видим само отдалече, но беше страшно красиво и девствено. Не успяхме да видим лъв, но видяхме черна мамба, което си беше трудно. Спахме на палатка навътре в резервата. На сутринта, точно когато си подреждахме раниците, дойде един доста голям бабуин и най- човешки започна да рови из багажа. Взимаше пликове, отваряше ги, разглеждаше ги. Опитахме се да го изгоним, но той само ни поглеждаше лошо и продължаваше да ровичка. След това най-нахално влезе в палатката и се чудеше какво да вземе. Уплашихме се, че може да вземе апарата или друго ценно нещо, но за щастие той грабна плика с боклука и избяга. След това се върна отново, но вече бяхме опаковали раниците и пазехме всичко внимателно. Явно беше местният туристически бабуин на къмпинга, защото имаше маркировка на врата. Останалите бабуини не са така смели и нахални.

Бабуин – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

Бабуинът

Бабуин – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

Нахалният бабуин

Западна гриветка (зелена морска котка, Chlorocebus sabaeus)  – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

"green monkey", т.е. западна гриветка/зелена морска котка, Chlorocebus sabaeus

Разходихме се пак из парка и след това ни закараха отново в Тамбакунда, откъдето трябваше да продължим стопа за Мали. Останахме в Тамбакунда да хапнем и срещнахме рус растаман – Майкъл. Германец, който пътуваше сам с джип за хуманитарна помощ (Lands Aid). Каза, че отива в Мали и може да ни вземе с него. Така казахме чао на Сенегал и поехме директно към Бамако.

Път, Сенегал

Към Мали

Очаквайте продължението
Автор: Лора Василева и Евгени Енев
Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата:

10 коментара

сеп. 25 2009

Записки на стопаджията

Пътища на този свят — много. И начини да пътуваме по тях — бол. На кон, на кола, на рейс, самолет и на триколка, на влак или пеша можем да обиколим света. Днес ще пътуваме на стоп. Наш водач ще бъде Рошавата гарга, която ни написа пътните си стопаджийски впечатления:-)

Приятно четене:

Записки на стопаджията

Обичам да пътувам на стоп. През последните години пътувам или с кола, или със самолет, или на стоп. Влак или автобус не са използвани не помня от кога. Пътувам на стоп защото така ми е кеф. Който не е пътувал никога, той не може да разбере удоволствието от пътуването на стоп. Но не съм и някакъв стоп-манияк, който да маха безцелно, само и само за да се движи нанякъде, пък каквото сабя покаже. Аз пътувам, за да се придвижа от т. А до т. Б при това по най-бързия възможен начин, за да не губя от времето, което ще прекарам в т. Б. Имам книжка, но не карам по разни причини. Най-тайната е, че предпочитам да пътувам на стоп, вместо да шофирам:oops:

Винаги пътувам само соло, тръпката е далеч по-голяма, както и успехът с махането. От друга страна, малко съм пишман стопаджия, да ви кажа. Нямам стопове в дъжд, по тъмно или през зимата. Като знам хората какви стопове правят… Тия дни ми се очертава да извърша пръвия си що-годе зимен стоп, пък да видим дали няма да се изпълнят и другите неизвършени подвизи. Откак реших кога точно ще пътувам, не ме свърта на едно място. Сърби ме пръстът, ви казвам. Снощи се зарових във форума на колегите стопаджии и ми стана едно мило и драго такова… След седмица мисля вече да съм с раницата на пътя. А половинката, милата, е толкова против стопирането ми, че дори ми предложи да взема колата! Прецедент!!! След няколко неуспешни опита да ми забрани да махам, вече се отказа. Но това с колата беше просто… обездуми ме един вид.

Към Широка лъка

Започва път от моя праг…

Знам откъде тръгвам, не е съвсем сигурно къде трябва да отида, а какво ще се случи по пътя никой не знае. Тръгнах със смесени чувства, за пръви път не бързах да стигна. Поне не бързах за там, където трябваше в крайна сметка да отида. Бързах за едно друго място, където щях да убия още малко време преди срещата, която вече не знаех дали искам да се състои.

За първи път май тръгвах толкова рано за стоп, но все пак — зима, дълъг път, а и бързах за кукерите в Широка лъка. Както винаги тръгна тегаво, на изхода на града трудно спират. Тъкмо взех да се изнервям леко, понеже се появиха и още двама стопаджии, които се лепнаха до мен, когато ми спря черно ауди със затъмнени стъкла на задните врати. Вътре обаче седеше приятен младеж (баси тва как звучи, все едно аз съм стареж). Дънеше яко хаус и аз се поотчаях, че ще ми се пръсне главата. Той обаче ме усети и реши да ме хвърли от коня — пусна цял диск мр3 с български класически песни. След 50-тина километра ми се отпусна и гласът и в един момент вече дружно грачехме „вземи една българска роза от мен“. Е, вярно, че във всяка песен търсех подтекста в светлината на моите си мисли. На моменти чак ми се насълзяваха очите. То не беше „дано минеш по другия бряг“ или пък „сбогом, дано си щастлива“, " да те жадувам аз, а ти все повече да се отдалечаваш„, „не сънувай ласките нежни на друг“, после „ах, как не искам да съм сама“ и т. н… Уредбичката му беше доста яка, в багажника дънеше огромен бас и беше наистина странна гледка да видиш — минава по улицата черно ауди с тъмни прозорци, а от вътре дъни здраво „детство мое“ и двама луди пеят с цяло гърло.

Четете по-нататък>>>

2 коментара