Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегал, пообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, а за последно празнувахме Коледа в Сенегал

Днес отново поеамаме из Сенегал, да видим живота на християнските села, да посрещнем Нова година в пущинака и да разгледаме най-големия национален парк, за да напуснем Сенегал.

 

Приятно четене:

Африка пеша

част пета

При християните на Сенегал

 

 

 

 

 

С малко тъга и много снимки се разделихме с милото семейство на Фату и Шех и отново поехме по пътя. Бяхме прекарали почти две седмици на покрива на тяхната къща в Ямбул. Последната вечер сготвихме пълнени чушки и зелеви сърми на раздяла. Прислужницата даже се разплака, когато тръгвахме.

От Дакар ни взе кола с трима свежи сенегалци, с които много се смяхме и пътувахме весело през дългото задръстване на излизане от града. Бяха едни от малкото сенегалци, които искрено се радваха на нашето пътешествие и разбираха страстта ни да пътуваме. От шофьора научихме една сенегалска поговорка: ‘Ако не можеш да стигнеш там, където отиваш, отиди там, откъдето идваш.’ Оставиха ни в Тиес, което не ни беше много по пътя, но понеже много се забавлявахме заедно, решихме да минем от там. На другия ден стигнахме отново Каолак – най-мръсния град в Сенегал и останахме там за интернет и презареждане. На 31.12 отново бяхме на пътя, без да знаем къде ще посрещнем Новата година. Точно, когато се бяхме отчаяли от чакане на пустия и прашен път, ни взе сенегалска кола чак до Тамбакунда – 280 км на изток. Помолихме ги да ни оставят 20-тина километра преди града в гората, където можеше да къмпираме. Опънахме палатката под един баобаб и направихме скромна новогодишна трапеза на тревата. Така

посрещнахме Новата година под звездното небе

и звуците на животните в гората (хиени, нощни птици и гущери) .

новогодишното местенце

На 1 януари отново бяхме на пътя.

Стопът ставаше все по-труден, а пътят – почти пуст. За цял ден изминахме само 20-те километра до Тамбакунда. Там отново останахме да спим в гората покрай пътя. На другия ден успяхме да стопираме едни пожарникари и дори един рейс, който ни качи за 7км безплатно. След това пикап с двама французи и един немец ни взе в каросерията, където имаше пейка за сафари.

Изминахме общо 70 км и останахме да спим в гората трета поредна вечер. Поне място за къмпиране имаше навсякъде. Пътувахме бавно и 220 км до Кедигу ни се виждаха много. На пътя минаваха само колоездачи, пешеходци и магарета. Повечето спираха да ни поздравят и някои стояха с часове, втренчени в нас, без да говорят. Случваше се да се събере цяла тълпа сенегалци около нас. Имаха голямо търпение и явно много свободно време. Понякога нашето търпение се изчерпваше и продължавахме 200-300 метра пеша, за да избегнем тълпата. Стопирането с тълпа от 10 души не беше добре. Докато чакахме срещнахме четирима колоездачи от Австралия, които също идваха от Испания – Мароко – Сенегал и също отиваха към Гана. Разменихме мейли и се надяваме да се срещнем отново на пътя.

Кибиците. Пътят беше толкова празен,че играехме на карти директно на асфалта 🙂

На следващия ден, след час-два чакане, отново спря пикапът с двамата французи и германеца. Смяха се много на повторната ни среща и ни поканиха да прекараме деня с тях –

първо в Кедигу,

после в селцата наоколо и накрая на къмпинг до най-високия водопад в Сенегал (80м). Качихме се отзад в пикапа и така започна един от най-добрите стопове досега. По пътя настигнахме австралийските колоездачи и се поздравихме в движение.

Изкарахме чуден ден по хълмовете до Кедигу в едно

селце на име Анжел,

скътано на километри черен път нагоре в планините. Хората там са християни, избягали на високо по време на мюсюлманско-християнските войни и сега живееха в пълна изолация от света. Жените имаха безброй много обеци на ушите и носа и обикновено ходеха полуголи. Повечето деца имаха пъпна херния, но бяха очарователни. Планините всъщност бяха съвсем малки (600-700 м н. в.) и бяха единствените планини в Сенегал.

 

 

 

 

 

 

След уморителния ден бяхме възнаградени с

къмпинг със симпатични традиционни сламени къщички,

френско шампанско и пастис.

 

 

 

Шофьорът на пикапа – Патрис настояваше да ни черпи къмпинга и всичко по пътя.

 

N7, Niokolo-Koba National Park, Сенегал

 

Бяха много мили с нас и на другия ден продължихме с тях към най- големия

национален парк Нюколо Коба

Там нямаше как да отидем без джип и гид, така че това беше чудесен шанс за нас. Паркът беше огромен и див, нищо общо с Бандиа.

 

 

 

 

 

Животните бяха трудни да се намерят в огромния пущинак и успявахме да ги видим само отдалече, но беше страшно красиво и девствено. Не успяхме да видим лъв, но видяхме черна мамба, което си беше трудно. Спахме на палатка навътре в резервата. На сутринта, точно когато си подреждахме раниците, дойде един доста голям бабуин и най- човешки започна да рови из багажа. Взимаше пликове, отваряше ги, разглеждаше ги. Опитахме се да го изгоним, но той само ни поглеждаше лошо и продължаваше да ровичка. След това най-нахално влезе в палатката и се чудеше какво да вземе. Уплашихме се, че може да вземе апарата или друго ценно нещо, но за щастие той грабна плика с боклука и избяга. След това се върна отново, но вече бяхме опаковали раниците и пазехме всичко внимателно. Явно беше местният туристически бабуин на къмпинга, защото имаше маркировка на врата. Останалите бабуини не са така смели и нахални.

Разходихме се пак из парка и след това ни закараха отново в Тамбакунда, откъдето трябваше да продължим стопа за Мали. Останахме в Тамбакунда да хапнем и срещнахме рус растаман – Майкъл. Германец, който пътуваше сам с джип за хуманитарна помощ (Lands Aid). Каза, че отива в Мали и може да ни вземе с него. Така казахме чао на Сенегал и поехме директно към Бамако.