Етикети: София

Хрониките на Шопландия 6

Хрониките на Шопландия

Мислехте, че не може да има пътепис за Женския пазар, нали? Днес ви представям впечатленията на Емил от живота в София. Снимки не ви трябват, четете (Имената в разказа не са променяни, вкл. и...

След 10 години (България, София и Перник през очите на емигранта) 48

След 10 години (България, София и Перник през очите на емигранта)

С днешния пътепис ще завършим пътеписната 2012 година. Това ще бъде пътепис за самите нас – как ни вижда емигрантът, завърнал се десет години по-късно милата ни родина.

С което искам да ви пожелая честито Рождество Христово и една щастлива Нова 2013 година. Ще се видим през януари!

междувременно можете да продължавате да изпращате пътеписи 🙂

 

След 10 години

България, София и Перник през очите на емигранта

През 10-те години, които прекарах извън България, много пъти съм си представяла този момент – когато се връщам – като впечатления, чувства. Аз съм емигрантка, в пълния смисъл на думата. Не съм на дълга екскурзия, на гурбет, или в изгнание. Емиграцията е мой избор, вероятно и затова нямам проблем с нея, за разлика от много други хора, живеейки далеч от родината си. Преместих се в Щатите преди почти 10 години – смених професията си, себе си, начина си на живот. Не мога да кажа,  че съм страдала от носталгия в тези години – липсваха ми определени хора, но нищо повече. Мнозина биха нарекли това национално предателство, за мен е право на личен избор – за мен домът ти е, където се чувстваш добре, а не където си роден. Има едно усещане – много особено – което човек изпитва, като се озове някъде – че всичко му е познато, удобно. Единственото място, в което аз съм се чувствала така, е Щатите.

Александър Невски, София

 Ректората на Университета, София

Има други държави, които намирам впечатляващи, но не се виждам да живея там. Изписвам всичките тези редове, за да е ясно на читателя през какви очи

ще види София и Перник,

ако продължи да чете по-надолу.

Всъщност аз не знам много за живота в България в последните 10 години – откъслечните ми впечатления се дължат на разговори с приятели и роднини, и повече – на статусите във Фейсбук на приятели, повечето – бивши колеги – журналисти. По тази причина не ми е много ясно къде отивам. Затруднявам се дори да се ориентирам в парите, не помня имената на важни улици в София, да не говорим за градския транспорт. Мога да изброя имената на двама-трима министри, президент и премиер… и кметовете на София и Перник. Това може да даде обяснение защо смятам, че на такива като мен, не бива да им се дава право да гласуват. Крайно мнение, но… не е лишено от смисъл.

Фасада, София

 

На кацане София ми изглежда интересна –

на пръв поглед, интригуваща комбинация между ново и старо. Какво обаче се е случило с панелните блокове? Изглеждат  като построени с различни цветове блокчета Лего. От самолета това изглежда забавно, но по-късно отблизо – никак даже. Панелното многоцветие е само един от многото индикатори за начина на мислене и живот в България. Схващам, че всеки носи отговорност за собствената си кутийка, обаче има един момент на избор на цвета отвън, в който повечето решават на различен цвят с ясната мисъл, че с това ще допринесат към облика на сградата.

Фасада, София

 

 

Графити – влакът София - Перник

 

 

Изглежда всеки съзнателно или не, се стреми да бъде различен, и тази потребност е толкова силна, че намира израз в този безумен за мен начин. Тази потребност за експресивност намирам по-късно и в графитите. Те са навсякъде. Отново, за моите очи, това е краен опит да изразиш себе си. Колко нечут трябва да се чувстваш, за да оставиш „посланието“ си на сграда… или мотрисата Перник-София?!

Различните цветове също са отражение на друга тенденция – загубата на „ние“ за сметка на „аз“ – какво значение има как изглежда цялата сграда, важното е, че моят дом изглежда добре. В тази връзка вероятно са и примерите на алуминиева дограма на сгради с ронеща се мазилка отвън.

Фасада, София

 

Много се радвам, когато

разбирам, че Панаирът на книгата тече в НДК!

Имам чудни спомени от тези изложения и нямам търпение да напълня една торба с книги. Какво е изумлението ми, когато „торба“ не се дава с покупки и трябвало да съм си я донесла! Но… ми предлагат нелюбезно да си купя малка торбичка за 50 стотинки. Честно казано, обидно ми е, че при цени на книгите от 15-20 лева, трябва да си купувам торбичка, която вероятно струва няколко стотинки. Интересното е, че някои издателства любезно ми опаковат книгите, а други се пазарят като горния пример. Някакво си издателство „Вакон“ са особено неучтиви. Всъщност аз НЕ трябва да купя тези книги на всяка цена. Мога да живея и без тях. Учудвам се, че не осъзнават това.

За мен това е неуважение към клиента, дори книгите, които ще трябва да бъдат наблъскани в дамската ми чанта. Това е едва първият ми сблъсък с българската потребителско-търговска култура.  Идат още много!

Национален дворец на културатаБулевард Витоша, София

 

Излизаме от Панаира доволни, между мен и приятелката ми, сме наместили поне 200 лева в книги, но за двете ни това е ценност!

Вървим по „Витоша“,

радвам се, че най-накрая транспортът е изваден от улицата и тя изглежда добре. Но аз не мога да не извадя фотоапарата си при вида на някакви найлонови или стъклени колибки от двете страни на улицата. Какво е това?! Обяснено ми е, че те са част от заведенията, и там се настаняват пушачите. Едва се сдържам да не напиша „хахаха“, българинът пак е измислил как да заобиколи закона, някои неща не се променят. Тук не мога да не вметна моето скромно мнение, като човек, който е бил свидетел на същите промени в Щатите преди години, но без колибките – лесно е да се въведе такъв закон в държава, в която пушачите са малцинство, но в България изглежда е обратното. Дори наличието на колибките е достатъчно, за да стигне човек до това заключение. Ако 60-70 процента от населението пуши (тук спекулирам  с цифри!), законът е обре чен да причини много подобни прояви на творчество, за да бъде заобиколен. Тук опираме до виждането, че там законите имат наказуем характер спрямо обществото. Като да сложиш общество от човекоядци на марули. Не ме разбирайте погрешно, не е редно да се пуши на обществени места, след като това вреди на другите, но такава мярка е прекалена при знанието, че пушенето е повсеместен порок.

навес за пушачи, София

 

Да се върнем на

потребителската култура –

примерно в облекло и обувки – в България определяме размера си по следната схема: най-малкият размер, в който успея да се побера. Това е особено видимо в обувки и сутиени. Еее, знам, че не подозирахте, че щяхте да четете за сутиени в пътепис…, но си струва. Не може да не сте забелязали нечии телеса,  сякаш готови да разкъсат оковите на текстилния артикул. Да уточним, това не е, защото „телесата“ (къде пък намерих тази дума, но, знам, че се сещате за какво говоря) са напращели от желание и внушителна големина…, а просто защото са наблъскани в по-малък размер окови. Не толкова впечатляваща, но еднакво безумна е гледката на обувки, в които нахално са се вместили незаслужено големи стъпала, или пък чехли през лятото, които свършват някъде около средата на петата. Това опира до ценностите – колко е важно как нещата изглеждат на външен вид! В България това е ключова ценност – каква е работната ти титла, колко килограма си, кой номер носиш, какви марки носиш, ядките на масата (подсеща ме моята приятелка). Какво значение как се чувстваш, удовлетворен ли си, щастлив ли си, спокоен ли си. Важното е, че си си платил и надплатил данък „обществено мнение“. Хм, не е лесно да се живее така.

Мол Сердика, София

 

 

Аз също се превъзнасям по опаковките – нещата изглеждат много добре. Магазините са покрити с мрамор и гранит, което… не се оказва много добра идея няколко дни по-късно, когато заваля сняг, но това е друга тема.

Важното е да изглежда добре!

Да не забравя да добавя и метрото – чудно! Но… като е сухо.

Централният площад в Перник

също е мраморен, наистина е красив. Не мисля обаче така, докато се придвижвам като робот на кънки, по хлъзгавата повърхност, която почти няма как да се избегне. Мислено роптая срещу гениалната дизайнерска мисъл, която обрича всяка зима толкова хора на ненужни и предотвратими травми. Предусещам и медийните заглавия от новата част на метрото, след някой ужасен инцидент.

Площадът в Перник

Площадът в Перник

Преди да се отнеса към следващата тема, която ми е близка до сърцето, да не забравя да напомня, че аз идвам от страната на консуматорското общество.

Защо в магазините в България търговците са нелюбезни?!

Както и да го мисля, пак не разбирам защо не оценяват, че потребителят е решил да купи нещо от тях. С приятелка влизаме  магазинче за сувенири, първите думи на продавачката са: „Внимавайте да не блъснете нещо!“ Презумпцията е, че ще блъснем. Навярно тя има ясновидски способности. В средата на магазинчето има кашони, които биват разопаковани, и не можем да стигнем до половината стоки, но за това думичка не е спомената. След няколко минути излизаме със сувенири за поне 20 лева, и сме изпратени също толкова нелюбезно. Ако бях сама, със сигурност щях да се обърна и да изляза на секундата, но в името на добрия тон – гледам, че приятелката ми не е видимо възмутена, се съсредоточавам върху сувенирите. Имам подобни преживявания в много видове магазини. Чувам дори злобни коментари. Защо?! Всъщност в магазините за дрехи, особено по-малките, е трудно да се пазарува – всичко е сгънато, и за да се види модел и размер, трябва да ви го разгънат. Въздишките на възмущение обикновено започват на втория или третия артикул.

Александър Невски, София

 

София винаги ми е харесвала, и сега ми хареса –

да сме точни, централната част. Озадачи ме обаче, че разкопките пред ЦУМ бяха покрити с найлони. За мен, а подозирам, че и за други посетители, би било интересно да видя активните разкопки. Все ще трябва да има начин да се покажат и през зимата. Това е изключително богатство на страната, и поне в моите очи е грях, че не се извлича максималното от него. С удоволствие щях и да платя, за да ги видя.

Сердика в София

pl. Nezavisimost, Sofia, Bulgaria

По повод на потребителската култура с моята приятелка започваме спор за една кожена шапка, която наскоро тя си е купила за достойна сума. Спорът е дали е от истинска козина, или синтетична. Тя ми обяснява колко сертификати имала шапката. Решаваме, че ще запалим няколко косъма, за да видим дали ще пуши или ще се разтопи. Мислено се надявам да не съм права и шапката да се окаже истинска. Жалко е човек да не е сигурен какво купува, и дори да бъде тенденциозно лъган. Козината не е истинска.  Ментетата са навсякъде – ботуши и бижута Chanel, ботуши UGG, чанти и аксесоари всякакви,  маратонки Gucci.

Видях и

качествени български стоки, но на неконкурентни цени

Нелогично ми се струва, че едни непретенциозни кожени ботуши са 200-250 лева, което е половината или една трета от една учителска заплата. Мога да се сетя и за други определения на това положение.

Халите, София

 

Съзирам един миксер в магазин и дърпам моята приятелка да й обясня колко е хубав, удобен и какво удоволствие е да се готви с него… Спирам изречението по средата, когато виждам, че струва 700 лева. Миксерът струва в Щатите 250 долара. Същото се случва с парфюм на известна марка, обувки… „Интересна работа, при вас заплатите са по-високи, а при нас цените са по-високи!“, казва тя. Обяснява ми, че има глад за качество, купуваш нещо, което изглежда добре, но след като го използваш няколко пъти, то е неузнаваемо. Учудвам се, знаейки, че тя купува неща в по-високия спектър на цените.

Идва момент, в който

започваме да се забавляваме с цените –

исках да купим калкан, защото при нас няма. Сменям си намеренията, когато забелязвам цената му – 35.99 лева. По-скъп е от сьомгата, която е пристигнала от хиляди километри, а калканът идва от Черно море. Също, не се продава на килограм, а цял, което означава, че цената на вечерята току що се премести в страната на трицифрените числа.

Из двата града не видях усмихнати хора.

Наясно съм, че животът в България е много труден. Но също е и реалистично, че не всеки носи мъката на света на гърба си. Но не намира повод да се усмихне. Това обяснява, че понякога срещам странни погледи. В тази връзка, моята приятелка ми разказва как като се преместили в друго жилище, казвала „Добър ден“ на съсед. След няколко пъти той започнал да ѝ намига, като я срещнел.  „Каквото и да става, не казвай на никого Добър ден, че кой знае как ще го изтълкува!“, предупреждава ме тя, знаейки, че ще кажа.

Петте кьошета (големите), София

 

Близките ми ме инструктират грижовно, какво да правя и какво не, и с право. Махни диамантените пръстени, гледай някой да не се блъсне в теб, това обикновено значи, че са те обрали, дръж си чантата под око непрекъснато, не дръж пари в джоба, избягвай градски транспорт, ако е пълен, не се издавай, че не живееш тук.

Последното се оказва трудно – плащам 10 лева за такси от гарата до Орлов мост. Хем си мисля, че вече знам как да хитрея, и казвам, че отивам до Орлов мост, а не до Телевизията. Това с хитреенето е забавно. В трамвая приличам на детектив от ФБР, оглеждам се внимателно, не отмествам поглед от чантата си. Чувствам се като победител, когато слизам от трамвая без да са ме обрали! Колко лесно било човек да се чувства победител!

Перник

 

Друга важна за мен тема – езикът!

Какво е станало с езика?! Ако той е отражение на съзнанието, имаме сериозен проблем. Докато блуждая на гарата в Перник поради 40-минутното закъснение на влака за София, чувам разговор между момиче и момче, студенти. Бъдещата финансистка казва: „Така съм се увъртела отвсекъде!“. Чувам много изрази със сходен характер – съсипа ми живота, разказа ми играта, има и по-цветни, които мисля да спестя, но вие ще се сетите. Общото между всички е усещането за победеност и слабост. Чух и нови тенденции – вече не се добавя емоционалното обръщение „бе“ в края на посланието, а „ве“. Също не се казва „много“ или „ного“, а „ногу“ или „многу“.  Много е важно да се пише на кирилица, по-малко важно е, че е с грешки. За мен е по-важно обратното – и на латиница може да се види дали някой е грамотен.

Докато се преструвах, че няма да падна на заледения площад в Перник,

дочух интересен разговор зад мен

Двама мъже оживено обсъждаха нещо, което се казваше „чук-чук“, в началото не ми беше ясно какво е, но скоро ми се изясни – разговорът всъщност беше дълбок сравнителен анализ между две еротични издания, но едното явно вече не съществувало. Нали се сещате, че с готовност се примирих с мисълта да се размажа на леда, като отместя вниманието си от всяка стъпка на леда, за да видя двамата участници в този разговор. Двамата юнаци бяха на поне по 60 години!

Чух и възрастна жена да ругае на доста цветист език, а един дядо да дава гръмогласни наставления на служителката в пощата в Перник как да си върши работата.

Малкото квартали, до които се добрах,

бяха мръсни, хаотични. Давам си сметка, че моето е много странично мнение, но в панелните квартали си е цяло приключение да се намери определен блок – няма табелки и обозначения на нищо. Улиците са нелогични и неясни. В Перник беше същото. Интересно е, че преди години това не ми е правело впечатление.

Магистралите, чувам, са докачлива тема, та да кажа – магистралата до Перник, също известна като Голфстрийм, ми хареса!

Народната библиотека Св.Св.Кирил и Методи – София

 

За краткия ми престой се сблъсках и с друг феномен – като се обадя на някого по телефона, ми затваря. В началото много се чудих защо ми затварят тия хора. Оказа се, че те ми щадяли телефонната сметка така.

Озадачи ме отношението към емигрантите – преди да замина, имах проблем с документи, и изчетох разни форуми по темата – разделението между българите, които живеят в страната, и тези извън нея, е ужасно. Да си емигрант не е геройство, нито пък да си останал в страната – и двете носят трудности, но и радости. Аз мисля, че е избор.

Да си патриот обаче, е много по-лесно отдалече

В емигрантските очи родината има романтичен облик, затова няма да видите снимки на възрастни хора, които ровят в боклука, на улични кучета, на калта, защото не искам да ги помня.

Весела Коледа и щастлива Нова година :)

Топли и уютни празници на всички!

Поздрави,

Люси Рикспуун

Автор: Люси Рикспун

 Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с София – на картата:

 София

Студентски град – едно кратко завръщане 3

Студентски град – едно кратко завръщане

 Това е разказът, който аз не мога да ви напиша – просто никога не съм живял в Студентски град и освен една-две забежки, нямам никакво чувство към това място. Жоро обаче има повече житейски опит там и след като го е напуснал преди години, днес ще ни разкаже за него с пресния поглед на възрастен с редовна работа 🙂

Приятно четене:

Студентски град

едно кратко завръщане

Две години след последното ми размотаване из Студентски град, реших да си направя една разходка, за да видя какво ново в квартала. Много отлагах този момент – дълго време не ми се стъпваше дори там, но накрая любопитството надделя… След като почти всички хора, които познавах, отлетяха безвъзвратно оттам, след като мина толкова време, можеше да се маскирам на турист и да разгледам “забележителностите”…

 

Студентски град, София

 

 

 

Разходката ми започва по ул. “Осми декември”

Новости много. Някогашният супермаркет беше сринат до основи и построен наново – още по-голям отпреди. Няма го боулингът, в който слушахме P.I.F. и “Остава” на живо в събота вечер. Навсякъде има нови заведения. Много от някогашните строежи вече са лъскави сгради от стъкло и метал. Ден преди 1 октомври – началото на учебната година в Софийския университет, по улиците щъкат младежи с големи чанти, паркират хаотично коли, претъпкани с багаж… На светофарите въртят гуми беемвета, в които високомерно гледат късо подстригани позьорчета. Младежи излизат от супермаркета с големи буркани лютеница.

 Студентски град, София

Свивам по “Франсоа Митеран” към блок 42,

който някога беше мой дом. Имам да видя стар познайник там. Той винаги си е вкъщи, вкъщи трябва да си е и днес. Портиерът ме пуска без дори да ме попита нещо.

Студентски град 42, София, България

Асансьорът, петият етаж… стая 517. Познайникът си е там, стаята е същата. Само дето изглежда като от епизод на “Life After People” – имам чувството, че последният път, когато е чистена, е преди две години. По стените висят някои от моите плакати, дори календар от 2010-а. Дошли са нови хора, някои дори са си тръгнали и са ги заменили други, но из стаята продължавам да виждам познати неща.

Явор е последният човек, който познавам в Студентски град. Онзи с пеперудите и хербариите. Същият. Сега си има и бръмбари, капсулирани в прозрачна смола. На леглото, което някога беше мое, е съквартирантът му. Учи богословие и е фен на ЦСКА. На стената е залепил червена лента на любимия отбор, а над нея икона на Св. Богородица. Преди 7 години на тази стена заварих надпис с химикалка. Гласеше “If you can dream it, you can do it”. После направиха ремонт на стаята и надписът замина, заедно с тапетите. В деня, когато си тръгнах, написах същите думи на същото място, където си бяха някога. И днес са си там. Само че до тях се мъдри разкривен надпис в прослава на големите цици. Богородица, ЦСКА, цици. В този ред. Отгоре надолу…

 Студентски град, София

 

 

Излизам от блока и се отправям към ул. Джон Ленън. В началото й започва знаменитата

Манджа Стрийт

с някога любимото ми място – македонската скара. Нарича се македонска, но я правят албанци. От Косово. Основните ѝ потребители пък са турски студенти. Взимам си моминска плескавица – напълно непроменен вкус две години по-късно. Пак ми става тежко от мазните картофи.

Разходката е към края си. Не почувствах кой знае каква носталгия, нито някаква тъга, както си представях. Мястото е същото, героите са други. Това е толкоз просто и логично.

 

На връщане в 280 – контрола…

 

Автор: Георги Грънчаров

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със София – на картата:


КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗАЗ ЗА ПОДРОБНОСТИ

София от трамвая 9

София от трамвая

„Никога не е късно да станеш за резил“ каза Светла, когато ми разреши публикуването на тази софийска импресия. Да видим 🙂

Приятно четене:

 

София от трамвая

Импресия

 

Софийска импресия

Още към края на 2010 година с Ели Иванова планирахме да направим заедно с Борислав Борисов едно импровизирано пътешествие с градския транспорт някой път, когато Ели е в България – да хванем първия ни попаднал трамвай, да пътуваме до последната му спирка, да видим какво има там, после да хванем друг, след това друг… В събота най-сетне го осъществихме. Боби не можа да дойде по обективни причини, но духом беше с нас и го споменавахме.

Трамвай в гората, София

Срещата ни беше на кръстовището на “Опълченска” и “Стамболийски” в 10,30 сутринта. Първо дойде трамвай 10. Качихме се с Ели и Крис (и общо четири фотоапарата – два огледално-рефлексни, един лентов и една полусапунерка) и слязохме на последната спирка – улица “Кораб планина”. Оказа се много приятна и тиха улица.

Кораб планина 6, София

 

Вървяхме си, снимахме си, докато ни настигна млад мъж да пита защо снимаме колата му и дали сме от общината (какво да правя, обичам да снимам отражения в лъскави коли).

Покрив, София

 

Трябва да е вървял доста дълго след нас, защото коли снимах само в началото на разходката. Изглеждаше добронамерен и като му обяснихме, че не му правим проверка, се успокои. После към нас се приближи една жена и също ни попита защо снимаме – дали сме студенти. Оказа се, че била фотографка. Обясни ни, че онзи младеж работел нещо към общината (в такъв случай, дали се притесняваше, че колегите му може да го следят?).

Семинарията, София

 

 

Улицата свърши, завихме по друга, по-оживена, и стигнахме до Семинарията. Там се качихме на трамвай 18, който ни отведе право пред Централните софийски гробища.

Дърво, София

Не бяхме планирали обиколка на такова място, но щом така и така се озовахме там, влязохме. В събота на гробището нямаше почти никого, беше много тихо и някои от алеите бяха съвсем празни.

Бира, София

Снимахме си на спокойствие. Или поне така си въобразявахме, защото по пътя обратно ни настигнаха едни жени да питат защо снимаме. Обясниха ни, че трябва да имаме специално разрешение, за да правим снимки там. Поуспокоиха се, че не сме журналисти – преди време някакви журналисти били направили един вид компрометиращ репортаж за гробището. Излязохме от това негостоприемно за фотоапарати място и докато чакахме поредния трамвай, пак снимахме.

Ваза, София

 

Момчето, което работеше на близката будка (не помня дали тази за цветя, или за надгробни камъни) дойде да ни пита защо снимаме. Но вече бяхме на територия, на която не ни беше нужно разрешение, та не намери друго какво да ни каже.

Захарна фабрика, София

Дойде трамвай 3, който ни отведе до Захарна фабрика. Пощракахме наоколо – аз снимах остатъците от фабриката, ограда и някакви ръждиви ламарини.

Ограда, София

 

С нас си поговори една руска баба, но май по-скоро ѝ се говореше, отколкото я интересуваше защо снимаме. Иззад ръждивите ламарини (които се оказаха автокъща) обаче излезе един чичка, който не пропусна да ни зададе дежурния въпрос. Явно изразът “абстрактна фотография” му се видя странен, защото ни посъветва да направим снимки на един много абстрактен (тоест дебел) негов познат, който се моткал в района.

Качихме се пак на трамвай 3 – следобедът беше напреднал, Ели имаше работа в центъра, а ние отидохме до Централна автогара, за да си купим билети за морето.

Поуките от днешната среща:

  1. За подобни лежерни пътешествия е нужно доста време. Човек трябва да избере дали повече да пътува, или повече да се разхожда на местата, където попада. И двете идеи ме привличат – по различен начин. Ако някой път реша целенасочено да пътувам по маршрутите на градския транспорт (а имам такава мечта), ще трябва да се лиша от разходките.
  2. Където и да отиде човек в България (случвало ми се е не само в София, но в София си е обичайно, в чужбина досега не ми се е случвало), голяма е вероятността да попадне на някого, който подозира, че правите снимки, за да го изобличите. Дали става дума за липса на базисно социално доверие или много хора правят нередни неща и се страхуват да не бъдат разкрити, или и двете, не се ангажирам да съдя.

Надпис, София

Ако имате желание да разгледате всички снимки от трамвайното пътешествие –заповядайте.

 

Автор: Светла Енчева

Снимки: авторът

 

Други разкази, свързани със София– на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

София в зеленина 1

София в зеленина

Петъчен ден  – не е време да хойкама надалеч. Днешният пътепис ще ни води доместа, които може и да не забелязваме през седмицата. Приятна разходка:

 

София в зеленина

Из парковете и градините на София

Тази публикация посвещаваме на всички наши приятели, познати и непознати, които асоциират София с шум, лудница, трафик, натоварване и мръсотия. Ние също сме от тях.
Но от няколко години открихме другото, може би по-малко известно лице на София – зеленото!
Ще сведем коментарите до минимум и снимките до максимум:

Южен парк, София

Започваме с Южен парк

– един от най-големите и най-красиви паркове в София. Любимото ни място за разходка, защото е само на 15 минути пеш от къщи.

Южен парк, София

 

Снимките, които виждате са от входът към ул. „Нишава“.

София / Sofija, София (столица) / Sofija (stolica), 1000, BG

 

 

Другият вход в момента се ремонтира и предполагаме, че ще стане не по-малко хубав.

Южен парк, София

 

 

Около централния вход всичко е ново, градинките са оформени чудесно, има чешмички и безплатен безжичен Интернет…

Южен парк, София

 

 

Както сте забелязали, около градинките има и езерце, в което се разхлаждат птички и пчелички:

Южен парк, София

 

 

Ето и един по-близък план на една от градинките:

Цветя – Южен парк, София

 

 

Другото хубаво нещо е изобилието от места за сядане. Част от бордюрите са направени като непрекъсната пейка:

Пейки – Южен парк, София

 

 

 

Друга част са единични столчета:

 

 Южен парк, София

 

Осветлението на парка в тази част е изцяло от слънчева енергия. Има и денонощен видеоконтрол (май това е един от малкото начини нещата да станат по-сигурни).

 

Видео наблюдение – Южен парк, София

 

 

 

 

Вярвате или не, има торбички за кучешки отпадъци. Здравей, Букурещ!

Южен парк, София

 

 

 

 

 

 

Паркът разполага с широки зелени площи за пикник:

Южен парк, София

 

 

 

 

Има и открит безплатен фитнес:

Южен парк, София

 

 

 

 

Предлагат се всякакви атракции като разходка с пони (3 лв. за кратка около 100-метрова разходчица):

Южен парк, София

Разходка с лодка в малко езерце:

Езеро – Южен парк, София

 

 

 

Както и още куп колички, велосипеди и рикши под наем, надуваеми атракции, трамплини, въртележки…

Въртележки – Южен парк, София

 

 

 

… и какво ли още не…

Влакче – Южен парк, София

Както много паркове, има интересни статуи…

Гълъби – Южен парк, София

 

 

…алеи сред чист въздух с аромат на борова смола…

 

Южен парк, София

 

 

… и запокитени пътечки, по които да кривнете, ако на бебето му са доспи, например:

Южен парк, София

 

 

Запокитените пътечки са свързани с мостчета, а ако минете по тях…

Южен парк, София

 

… непременно ще чуете ромоленето на

Перловска река:

Перловска река – Южен парк, София

 

 

Вярвате или не, тази снимка е от централната част на София:

Перловска река – Южен парк, София

 

 

Тази – също:

 

 Патици, София

 

Но ако искате да смените гледката на „грозните“ патенца с лебеди, предлагаме ви да приключим с Южен парк дотук и да посетим

столичния зоопарк:

Лебеди – Зоопарк, София

 

Цената за вход е 2 лв. за възрастни, а за деца до 7 г. е напълно безплатно. Освен това, зоопаркът е един от 100-те национални туристически обекта и е една от малкото атракции с добър и подробен уебсайт.

Пеликани – Зоопарк, София

 

 

 

Зоопаркът е най-старата и най-голямата зоологическа градина на Балканския полуостров. Основана през 1888 година от княз Фердинанд, тя бързо получава популярност и се превръща в чудесно място за отдих:

Зоопарк, София

 

Както се досещате, някои от животните могат да бъдат видени само тук… например тигри, слонове, хипопотами, крокодили и… мечки:

Мечка – Зоопарк, София

Гълъби, чайки и хомо сапиенси можете да намерите обаче навсякъде в София, например в Градската градина пред Народния театър:

Градската градина, София

 

 

Бул. „Витоша“

е известен със скъпите си магазини и шикозни заведения, но всъщност е изцяло пешеходна зона и е много приятно място за разходка (като изключим строителните работи по метрото).

 

Булевард Витоша (Витошка), София

 

От там продължаваме през площада пред НДК, който е пълен с красиви градинки (като изключим шестокрилия петохуй, разбира се):

 

НДК, София

 

Продължаваме по Моста на влюбените (винаги има изложба), заобикаляме х-л Хилтън и отново сме в Южен парк:

 Хилтън, София

 

 

 

Частта между Хилтън и Сити Център София, наричана Парк на красотата:

 Южен парк, София

 

Тук е идеалното място за каране на велосипед, игри и пикник:

Южен парк, София

 

 

 

Включваме и една от онези банални макро-снимки, която всеки парк заслужава:

В парка, София

 

 

Продължаваме по алеята…

Южен парк, София

 

 

И достигаме до идеалното място за приятелски разговори:

Пейка в парка, София

 

 

 

Друго, не по-малко идеално място, но този път в

Борисовата градина,

близо до Националния стадион:

Борисовата градина, София

 

 

В тази градина има много паметници на бележите българи. Може да си наемете и голф-количка за разходки (10 лв. за 30 мин.)

Борисовата градина, София

 

 

Една от най-големите и най-добре направени детски площадки в София (браво, Софарма!):

 Борисовата градина, София

 

 

След като се налюлеете, накатерите и напързаляте, може да продължите надолу към централната част на София…

Борисовата градина, София

 

 

… и да се забиете в някое от заведенията тук:

Борисовата градина, София

 

Рано или късно, ще пристигнете до

езерото „Ариана“.

Предлага се воден зорбинг, каране на водно колело (4 лв./15 мин) и лодка (5 лв./15 мин).

 Езерото Ариана, София

 

 

 

 

А след като се уморите от гребане, хапването в р-т „Едно време“ се предлага и бира „Ариана“…

Разбира се, има още стотици зелени места в София (градинката зад Художествената галерия, Докторската градина, градинките около „Александър Невски“, паркът „Заимов“, Западен парк, Северен парк, да не говорим за частта към Витоша като Бояна и Драгалевския манастир). И не това е целта ни!

Разбира се, можехме да ви покажем и не чак толкова зелени места. Това също не е целта ни!

Искахме просто да ви покажем, че и София е място, пълно със зеленина, където човек може да отдъхне и релаксира…

Езерото Ариана, София

Петър и Биляна Събеви на разходка с лодка

 

Ваши Биляна и Петър.

 

Автори: Петър и Биляна Събеви

Снимки: авторите

Други разкази свързани със София– на картата:

Овча Купел две или днес трябваше да бъде Свети Валентин 12

Овча Купел две или днес трябваше да бъде Свети Валентин

Преди няколко седмици публикувах тук един доста критичен разказ за Англия и англичаните. Хубавото на критичните или, нека го кажем така, оспорваемите разкази е, че много често предизвикват реакция у читателите и, както е в случая, тази реакция се изразява не само в коментари, но и в специално написани разкази. Днешният е точно такъв – своеобразен отговор на критиките към Англия. Росица ще ни разкаже една софийска история, като искам да бъда честен: малко е тъжничък днешния ни разказ. И все пак: приятно четене:

Овча Купел две

или днес трябваше да бъде Свети Валентин

Знаете ли вица за ламята Спаска, дето живеела през девет планини в десета, през девет реки в десета… Та! Ламята Спаска се събудила един ден, огледала се наляво-надясно и казала:

– Ега-а-ти, колко далече живея!

Такива чувства изпитват сутрин и вечер повечето хора, живеещи в дивния софийски квартал Овча купел 2. И аз живея там. На 9-тия етаж. От единия балкон виждам цяла София, с малки изключения, от другия – Витоша – пак с малки изключения. Близо до моя блок е последната, респективно първата, спирка на множество автобуси. През хълмчето се стига до околовръстното шосе на София. Имаме си будки и магазинчета за всичко – от PVC – тръби до яйца и лимони.

Още от сутринта на Свети Валентин слънцето блесна неприлично ярко. Излязох към 11 часа, за да извърша няколко операции в квартала. Понечих да изхвърля боклука. Местният клошар ми беше “приятел”. Заемаше винаги стратегическа позиция, така че да вижда и двата контейнера. Видя ме и изтича с подчертан възторг и танцова стъпка към мен. Опитваше се да насочи вниманието ми към левия си хълбок. Пуловерът му беше почти разплетен, както обикновено; панталонът – този, дето си е от 2-3 години; обувките – катр сезон; прическата – “ела с мен в пещерата”. Новото бяха слушалките на уокмен на ушите му. Искаше да забележа устройството с касетата, закачено с канап за оцеляла гайка на панталона му.

Ние не си говорим. Той взима пликчето “от ръка” и с неопределено кимване изчезва на секундата. Така беше и днес. Продължих към търговската част на квартала и изведнъж, като че ли прогледнах за страхотната мърсотия, разпиляна върху площите, които би трябвало да са цветни градини. Снегът се беше разтопил, новата трева още я нямаше, дърветата си стърчаха голи като рибешки скелети. Само една върба беше ле-е-ко напъпила. Стори ми се много противно. У мен с пълна сила се възроди мечтата за облагородяване – озеленяване на крайните софийски квартали. Като дейност след пенсиониране.

В кафенето, близо до автобусната спирка, народът вече пиеше бирата си на открито. Покрай мен мина едно девойче, което събираше погледите на бачкаторите. Почти всяка сутрин го виждах на спирката. Беше около 14 годишна, вървеше винаги с приятелка. Идолът и за двете беше местната 19 годишна фризьорка. За тях тя беше постигнала всичко в живота. “Моето” девойче беше леко закръглено. Премина покрай мен с последна мода бежово-жълти ботуши /вероятно на майка й/, които още не знаеше как да носи. Вървеше със силно подгънати колене. Беше обута с копринени чорапи и много къса тясна пола с ресни, която още повече затрудняваше придвижването й в пространството. След полата погледът се спираше върху лилавия й блузон с ярко изразено деколте. Имаше по няколко обици на двете уши и една на носа. Вървейки, пушеше – вероятно, защото не знаеше какво да прави с ръцете си, а още по-вероятно, за да покаже, че светът около нея въобще не може да й попречи с нещо. Приятелката й беше облечена тийнейджърски – небрежно размъкната, с широки панталони и ниски обувки. Беше взела солидна преднина. Късополото момиче й подвикваше:

– Чакай, де, чакай! Как да се затичам? Не виждаш ли?…

По особен начин й се зарадвах, защото тук обичайната гледка бяха излезли по домашному за кафе или покупки жени и мъже. Продължих към пазара. Носех негатив на черно-бяла портретна снимка. Исках да си извадя десетина. Момичето от фотото ми каза с непоколебима категоричност:

– Не става, госпожо. Черно-бяло не вадим.

– А знаете ли къде бих могла…

– Хм. Някъде из центъра. В някое маняшко фото може и да стане.

Тръгнах си. Стана ми криво. Нещо си беше отишло или никога не го е имало в този квартал. Реших да се прибера. Отбих се в хранителния магазин и продължих към денонощното кафене. Обичах да пия кафето си отвън, с лице към Витоша. Жените, които работеха на това място бяха чевръсти, чисти и страхотни майсторки на кафето. Докато се редях на опашката, отпред застана клошарка, която молеше някой да я почерпи. Не с какво да е, а с локум. Жената пред мен й купи кафе с обикновена вафла. Клошарката придоби щастливо изражение, огледа редицата от хора победоносно и тръсна с широк жест пепелта от цигарата си върху теракотения под на кафенето. Опашките тук са големи – спирка е, има пътници, шофьори, безделници. Много неща могат да се случат докато чакаш реда си.

Млада жена, която седеше кротко на масичка в заведението, изведнъж стана, остави портфейла и покупките си без надзор и започна да танцува нещо, което наподобяваше Петър Дъновата евритмия. Докато се усетим, тя излезе навън и се втурна да танцува насред булеварда. Засвириха клаксони. Мъжете се разпсуваха свирепо.

– До вчера нищо й нямаше – каза една от кафеджийките – Боже, откачи народът!

Никой близък не дойде да спре танцуващата. Никой не смееше и да се приближи към нея. Тя се усмихваше широко, протягаше ръце към слънцето и се въртеше ли, въртеше. Кафеджийката прибра вещите й от масата, като не забрави и недопитото кафе, и отиде при нея. Не се разбра как я придума, но успя да я “неутрализира”. Жената изчезна през близкия хълм към околовръстното шосе. Публиката коментираше на висок глас:

– Абе тая е откачена, ама снощи нали видехте какво стана?

– Какво? – питаха неосведомени.

– Е-е, голем търкал. Има едно, от втори вход, като се дрогира и не знае що работи. Прибраха го, де, ама беше писък…

В този момент си припомних, че снощи в просъница чух полицейски сирени и някой да крещи наблизо:

– Пуснете ме бе-е-е… Имам права-а-а… Пуснете ме бе-е-е… Пак ли ше ме биете-е-е…

Доплака ми се. Младежите от квартала не познаваха приятните нощни заведения, намиращи се в центъра на София. Откъде пари за такси, за да се приберат след 23 часа? И пеша е невъзможно. Затова живееха само тук – в радиус от 20 метра. Животът им протичаше между панелния блок и денонощното кафене. Купоните им бяха кървави и дивашки. През лятото обезумяваха и крадяха бензин от колите посред бял ден. Агресията им ломеше каквото попадне – асансьори, врати, саксиите по стълбите – всичко. Тук, в този квартал няма нито една книжарница, да не говорим за кино, изложбена зала…

Добре, че бях със слънчеви очила. Никой не разбра, че плача. Взех си кафето и излязох навън. Имаше шест дървени маси с дървени пейки от двете страни. Пет човека бяха заели всеки по една маса. Аз седнах на шестата. Никой не поглеждаше останалите. Усетих страх и омраза във въздуха. Две бабета от съседния вход се прибираха отнякъде.

– Много пуши днешната младеж, много – каза едното бабе.

– А виде ли го онова моме с кратката поличка? – попита другото.

– Некой че й нашари гъзо, ама нека й е. И обувките й големи.

Вероятно ставаше дума за високите токчета на “моето” девойче. Можеше ли с тях да избяга някъ де по-далече?

Витоша пробиваше синьото небе. Върховете й блестяха ослепително. Винаги красива. Винаги спокойна. Винаги на мястото си. Това само ме натъжаваше още повече.

Днес, откъдето и да се погледне, трябваше да е Свети Валентин.

Автор: Росица Йосифова

София  – следобед, през нощта и по всяко друго време 1

София – следобед, през нощта и по всяко друго време

Като ни тресе цял ден, реших, че е добре да покажем нашето истинско отношение към София. Признавам си, че отношението на Василена към града напълно съвпада с моето – въпреки всичките му кусури, София е прекрасен град.

Приятно четене:

София

Старата любов ръжда не хваща. Така е и с любовта към градовете. Със София си имаме доста интересен love/hate relationship, но въпреки това love е повече от hate. Често пъти при вида на мръсни градинки, запуснати сгради или вечно намусените хора в метрото се чудя кога най-сетне ще ми писне окончателно и ще реша да се преместя. В други дни цялото това urban-усещане ме кара само да й се възхищавам. Тя надали се променя толкова бързо – просто моето възприятие пулсира. Тогава ме очароват дори някакви захвърлени до кофа за боклук стари обувки. Точно както е при хората, София си има всякакви черти – някои бръчки са по-дълбоки, но пък блясъкът в очите й е незаменим. Едно е ясно: това не е “стерилен” град без атмосфера – дори и атмосферата тук често да е повече от ароматна…

НДК, София

Следобед в София

Витоша и мостът на влюбените до НДК, София

Обувки

Кафене, София

Дом, София

Витрина – София

Витошка, София

Макдоналдс, София

Хора и улици, град като град, както се пееше. Но не точно. Когато това е твоят град той е много повече.

София следобед

Обичам разходките из София, дори когато времето е лошо и вали. Стъпките помагат да изпуснеш напрежението, да се фокусираш върху крачките по паважа, да видиш хората и местата, излизайки от типичния си пашкул от mp3-ка и ръце в джобовете.

Метро, София

Метро, София

Метро, София

Кокичета, София

Тролей, София

София – нейна е нощта

Тя може да бъде студена и надменна, като всяка жена. Но може да бъде мила, нежна и приветлива. Да те прегърне, да се разлее около теб на малки топли късчета дихание и да отнеме всичките ти тревоги. Тя е магична, а на това са способни само най-хубавите жени. Хванала те е за ръка и вървите заедно, а в ушите ти звучи точно онази мелодия – онази, на която винаги си представяш, че вървите заедно, хванати за ръка. Не е съвпадение – тя познава и мислите ти, и музиката в слушалките ти. Имаш чувството, че времето е спряло. И в този миг-вечност тя е изтрила от съзнанието ти всички ежедневни мисли – почти физически усещаш как в така освободеното пространство в мозъка ти влиза Духът и те кара да усетиш целия свят хиляди пъти по-ясно. Всичко наоколко се забавя, защото сетивата ти са се изострили. Детайлите изпъкват като стрелнали се в полет чайки. Досега цял живот си спал, заровен под битови въпроси. Сега и само сега Живееш. Но само докато си с нея. И въпреки това нямаш усещане за загуба – така нищо не ти пречи да отпиеш от мига и да му се насладиш. Дойде ли утрото, магията изчезва. Still I always keep the memory of…

Паметника Левски, София

Александър Невски, София

София by night

София by night

Автор: Василена Вълчанова

Снимки: авторът

Бележка от Стойчо: оригиналното подзаглавие е Нежна е нощта, но на мен Нейна ми хареса повече 🙂

Още снимки от София:

Едно пътуване до Швейцария, Италия и Хърватска 4

Едно пътуване до Швейцария, Италия и Хърватска

Днес ви представям един любим мой вид пътеписи – пътепис, вдъхновен от вече разказани пътешествия от наш автор. Жорж ще ни разходи из Европа с кола, а той смаия вече ще ви каже на чий разкази и съвети ще балгодари за това му пътуване. Приятно четене:

Едно пътуване до Швейцария, Италия и Хърватска

Отдавна планирахме пътуване до Швейцария с кола. Използвахме случая че дъщеря ни завърши първата си година във Виена и го съчетахме в началото на юли. Определихме си маршрут:

София, Виена, Мюнхен, Люцерн, Цюрих, Женева, Лозана, Монтрьо, проход Готард, Лугано, Милано, Опатия, Дубровник, Мостар, Сараево и София

Общо предстоеше да изминем над 5200км.

Първи ден.
Отпътувахме от София след работа към 18,30 часа, като бързахме до Калотина да преминем преди смяната на митницата. Успяхме до 19,45 да заредим с дизел и да преминем. Последва нощно каране до Виена, като давам и актуални цени за винетки и тол такси-Сърбия тол за 12,50 евроот Ниш до Суботица, Унгария винетка за 4 дни 7,80 евро и Австрия за седмица 8 евро.

Втори ден

Във Виена

пристигнахме към 07,00 часа, щерката вече ни чакаше, но докато оправим багажа й мина един час. Заредих дизел за 1,12 евро и газ към Мюнхен. Предложих на дъщерята да кара ако иска, но тя отказа с причината че й се спи и така беше цели три дни тя да спи, докато пътуваме.
През цялото време и пътуване беше много топло и горещо. Така на около двеста километра след Мюнхен много ми се приспа и спрях на паркинг около Бодензее и заспал около час и половина. Но направих непростимата грешка да оставя навигацията на стъклото, тя се беше опекла когато се събудих и така се оказах в началото на пътуването си само с една стара карта от 2007г. и познанията си по география и езиковите умения на навигаторките си.
В Брегенц си купихме швейцарската винетка за 30 евро и продължихме за

Люцерн

Хотела ни беше на 7 км извън града на магистралата за Базел и решихме първо да разгледаме града и тогава да се настаняваме. След като се запознахме със системата им паркиране разгледахме центъра със символа му – покритият мост с кулата в река – най-продаваният фотос в Швейцария и символ на визитката й. Между другото изобщо не е нещо впечатляващо, но това е друга тема. Разгледахме и стария град-старинни сгради с тесни улички и пак нищо впечатляващо поне за нас. Настанихме се в хотела след 21,00 часа и останахме много изненадани от пълния паркинг с най-различни регистрации от все далечни дестинации.

Четете по–нататък>>>

Няколко часа в София – толкова близо и толкова далеч 13

Няколко часа в София – толкова близо и толкова далеч

Днешният пътепис, мили мои, ще ни за(до?)веде до София, столицата на Република България. На гости ни е дошъл един от добрите македонски блогъри – Мечето Ушко, чийто разказ ви представям днес. Да видим как изглеждаме в очите на другите – може да се окаже, че не сме такива идиоти, за каквито самите ние се имаме?

И понеже знам, че сега ще съберем коментаторите, длъжен съм да ви припомня правилото на нашия сайт за свободата на словото: Обсъждаме разказа, но не обсъждаме автора/другите коментиращи/редакцията.

Приятно четене:

Няколко часа в София – толкова близо и толкова далеч

В България и София не бях ходил почти 3 години, или последен път бях някъде 2007 година. Изключвам онези ходения до софийското летище, няколкото възможности през изминатите години, защото това не беше стриктно истински пътуване и кажи-речи нищо и не гледах и слушах, което се случва около мене. Именно за онези, които не знаят: през софийското летище може да извадите най-евтина билет отиване и връщане до Чикаго, за само от горе-долу 600 долари, което ще ви струва най-евтино, a ако това го правите през скопското летище – около 850 евра.

Но този път не летях, пък малко и да се приземим в този мой спонтанен текст, кой искам да го събера на едно място и да споделя размислите си с вас.

Когато пътувате за София от Скопие

и когато минете Куманово и се упътите към Крива Паланка, добивате впечатление, чепътувате по Луната. Главен виновник за това сa голите бърда и кажи-речи 100% самота. Именно – няма хора, още по-малко коли, вие сте и един и единствен, прав път, препълнен с дупки, който не прилича на път, който свързва два големи града, които между себе си са на разстояние от само 220 километра.
Четете по–нататък>>>