Archive for the tag 'Соренто'

мар. 05 2012

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (9): Предложението

Отново Италия, отново с пътеписа на Вили:) Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , оставихме я безнадзорно да се запознае с полицая АнджелоПоследвалата серия не е за пред деца,   после закусвахме заедно 😉 а после пак я оставихме сама, за да чака Анджело “5 минути”, за да идем и на гости на родáта 😉 За послено я оставихме в … едно наводнение 😉 А днес? Днес очакваме сутринта 🙂


Приятно четене:

 

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част девета:

Предложението

 

 

/Господин “шефът” е виновен тук да вкарам и нещо хептен лично 🙂 Стойчо, разменените мисли относно романтиката дадоха провокацията/ (радвам се 🙂 – бел.Ст.)

Ъъ… примигвам. Не мога да разбера кой, къде, защо и как така чука, та ми кърти главата чак… Аа, снощи… оо, снощи… хий… нощес… ъъъ… протяягам се… а, къде ми е ангелчето?… Оф, бе кой блъска така по вратата бее?… Не се чува шум из банята, значи Анджи сигурно се е кротнал на кенефа тогава… хм, ще трябва аз да реагирам.
И вяло едно такова, простенвам: Кам ииин! /англ. влез/…  и се понадигам.
Оо… главата… как цепии… ааа… Ми тоя чаршаф що така… ау, голям търкал е било нощес… аа… сее-щам се… ауууу, засрамих се… 😉
Пак чукат! Провиквам се: Аванти!! /влез/
Вратата полека се отвааря, а аз моментално се плъзгам обратно, до носа под завивката. В празната ми тиква се сурва цяла купчина чакъл – ааа… гърч!
Бонджорноо!… – момчето, дето влезе, оставя един голям поднос на масичката и обявява: ла прима колационе, синьора! /закуската/… Връцва се и, виждайки ме в леглото, леко се сконфузва: О, скузи, синьора!
Моменто! Ун моменто.. – казвам – парла инглезе? ду ю спийк инглиш? – малкият вика: аа… ее… йес, а литл бит /малко/ – О’кей, уел, ду ю… ъъ… кен ю файнд ми ъ хедейк пил, плийз? /можеш ли да ми намериш хапче за главоболие/ – оф, май сложно му идва, пули се – фор май хед… пер мия теста – соча си главата, ъъ… фа мале… си, мале /боли ме/
О’кей, мадам, проприо ора! Субито! /ей сега, веднага/ и изхвръква навън.
Ммм, как хубаво се размириса на кафе… Провиквам се: Анджи? – пас… и малко по-силно: Аанджиии?… пак пас. Еее!
Ставам, оох, неее… в главата ми – “ролинг стоунс”!… търкалят се… дрънка, боли!… Навличам метнатият на фотьойла халат, омотавам се, чукам на банята – тц. Пак – пак тц… Анджело!.. ??… Отварям вратата – няма никой!!

Strada Statale Amalfitana, 84010 Майори Салерно, Италия
На вратата се чука, бързо отварям – о, не е Анджи. Малкият ми подава някакво хапче и нещо ми приказва. Чаакай! По-бавно!.. И по-тихо… Лентаменте, ти прего, пиано /бавно, полека/… Сей ин инглиш! /кажи го на английски/ – той: дъ пил уит уотър, дринк ит – О! това – ясно! после? Уот елсе? /какво друго/, алора, парла ми! – вглеждам се в името на баджа му: ъъ, Стефано. Дай, парли ми пю лентаменте, капито? /говори ми по-бавно/… О ин инглиш, о’кей? /или на английски/
Съсредоточава се: маа, синьор ## сей… тел ю донт мув! /каза да не мърдате/ – Аз: Уот?! Уай? /какво, защо/… Бат уеър из хи? /къде е той/ Дове, е? Дове е синьор ##? Ду ю ноу? – вдига рамене: Нон ло со, мадам, луй а дето… ее… вой старе куи /не знам, каза да стоите тук/ Чао, мадам. – И се изхлузва през вратата.

Да стоя тук! И къде е отишъл тоя Анджело?!

Глътвам хапчето, наливам си кафе… Да го чакам ли за закуска?… Ял ли е вече, а на мен да е поръчал закуската в стаята ли? Всичкото това нещо?!…  Оф, тоя човек май мре да изчезне сутрин без да се обади!
А навън грее слънце. Навивам малко ръкавите, щото очевидно съм нацелила мъжкия халат, буквално до петите ми е, излизам на балкона с чашата кафе. Има масичка и два стола. Оо, колко приятно и как добре ми идва.
Времето е чудесно, няма и помен от снощната буря. И морето долу какво е синьо! Хотелът е кацнал върху скалите и морето е непосредствено под него… И Капри!… Сто процента онзи остров там е Капри!… Май и Анджи снощи спомена нещо в този смисъл… Оо… просто кеф 🙂

Капри - панорама, Италия

Капри - панорама

Виждам и част от безлюдния басейн долу – хм, 9 ч. рано ли им е на гостите на хотела или има някакъв плаж при морето, който не се вижда от тук? Ох, ама как бих си измързелувала ден-два тук с Анджи… Но къде е той?!
Влизам вътре, трябва да се облека вече… оо, колко съм горкà, че си нямам чисти дрехи… като ги облека пак същите, все едно не съм се къпала 🙁  Разтварям гардероба – ми, празен! Момент, оглеждам из цялата стая – ама, къде са ми дрехите?! Не може да изчезнат!… Хм… Егати номера!… А възможно ли е Анджело да ги е пратил на пране? Да се е сетил?! А кога ще са готови?… Представям си – коскоджа ми ти мъж, ходи на пръсти из стаята, да ме не събуди, и събира гащи и фанелки, слага ги в някакъв плик и после ги носи на пералня 🙂 … Ее, ако го е направил това – златен е! Амаа… гол ли се разнася из хотела сега?  😀
Включвам фотоапарата – ох, няма как да са се увеличили чертичките на батерията – от снощи е само на една. Което ще рече, стотина снимки още. Мъка ми е. Ядосвам се, дето не ме остави вчера да си взема чантата – дрехи, зарядно, нямаше да се кахъря сега… Но пък, е, и той не е знаел, че няма да се върнем вечерта.
“Оня” в мен се разбъбря: стига айде се тръшка де, споко, и друг път ще има. Ама тоя италиано май много високо вдигна летвата, а, како?! К’во ше правим ся? И то във всяко отношение… бе, мъж “пет звезди”, а?
В този миг на вратата едно кратко “чук-чук” и пет-звездният нахълтва.
О, чао, соле мио! Коме стай? Брааво, мия белла – мляс-мляс – и веднага една дълга тирада, колко му е пияче /приятно, драго/, дет’ съм усмихната, дет’ съм се наспала; па, как той се събудил рано, о, наспал се е, и решил еди-к’во си, та докато още малко поспя… Хубаво ли е кафето, кара? Налива си и той, хапва кифличка – мм, густо!… лапва втора: мм… е куеста е делициоза! /вкусно, и тази е прекрасна/
И както дъвче, ми обяснява /надявам се правилно го разбирам/, че видял долу едни хора с фотоапарат като моя, отивали към басейна. Да отидел ли да ги пита дали ще ни услужат за малко със зарядното си, нали се притеснявах снощи, че няма да ми стигне батерията днес… Оо, миличкият ми той!! Е, как да не го целунеш?!  Протягам ръце, надигам се на пръсти – дай да си те цункам, добричък мой италиано! Дори само заради това, че си го помислил, заслужаваш целувка!
Моментално откликва на порива ми… много откликва… О, чакай… Анджи, спри се, нямах други помисли… чаакай, задълбаваш… Но той имаал… Чччааакай… ох, нннее… въздух!…
Мърка… мъърка с “оня” си глас, топи ме: маа, ай промесо мия филя ке ми ами, аморе мио.. си? /но ти обеща на дъщеря ми да ме обичаш, любов моя, нали?/
Ахх! Ах, хитрец такъв!… Анджи, ама изстива ми кафето.. ил кафеее… Тегли ме лекинко към спалнята, продължава с мъркането: но, но, но, но… виеени… виеени, беллисима мия, андиамо… е пой ил кафе /ела, после кафето/
Еемии… обещание се дава, за да се спазва, нали? 😉 Но, признавам, не точно то водеше в случая.
//бате Владо, не ни мисли 😉 //

Предположението ми излезе вярно този път – Анджи беше пратил дрехите ни на пералня.
Събудил се към 6ч., обадил се на рецепцията и събрал дрехите ни и ги дал на камериерката. После пак дрямал. В 8ч. звъннали, че са готови, и той казал да донесат само неговите. Е, и аз попитах защо, ама той се ухили и… нищо не разбрах от обяснението.
Облякъл се, слязъл долу, поръчал в 9 часа да ни занесат закуската в стаята, отишъл до колата /че как, иначе няма да е 100% мъж!/, обадил се на Аличе и на мамма за добро утро/о, виж ти!/, взел ми дрехите и на връщане, във фоайето долу, видял някакви хора с като моя фотоапарат.

Е, към 11ч. най-после си доизядохме закуската със студеното кафе. Бърз душ, чисти дрешки и аз съм мноого доволна, въобще от всичко. Той – също е разцъфтял 😉 Слизаме долу, връща картата и чао, освобождаваме стаята.
Искам да хвърля едно очо на хотела, да видя къде сме спали и… И изобщо, нали, споменът е по-спомен, когато е и по-богат на детайли  🙂

Хотел Делфино – Костиера Амалфината, Италия

Хотел Делфино - 4 звезди и си струва - вътре определено е по-яко... Понеже така, от "задния двор", си ми прилича на почивна станция :D

Хотел Делфино – Костиера Амалфината, Италия

Хотел Делфино, гледан от алеята под него, която по едни стълби води до морето

Хотел Делфино – Костиера Амалфината, Италия

Хотел Делфино - екстериор :)

Отиваме по пътеката към басейна и оттам

да слезем долу до морето

Анджи върви малко пред мен, но изведнъж спира, обръща се и зарадван, дискретно ми сочи: Вили, соно куи, ла персоне кон уна фотокамера! Андаре ли! /хората с фотоапарата са тук, да отидем/
Всъщност, около басейна са само 5-6 човеци, другите сигурно са долу на плажа при морето. Какъв плаж има там недоумявам – та то само скали и камъняк виждам наоколо! И изглежда дълбоко! Оказа се /после/, че има едно малко плажче към хотела, малко встрани сред скалите, но не от пясък, а от камъни.

Плажът на Хотел Делфино – Костиера Амалфината, Италия

Хотел Делфино - част от стълбите, които слизат до морето... Е, ннее, аз не бих се цамбуркала тука, мерси

Плажът на Хотел Делфино – Костиера Амалфината, Италия

Хотел Делфино - плажът... Плаж?! :D

 

Анджи отива при хората /мъж и жена, на около 27-28, наай-много 30г./. Тя, силно зачервена от слънцето, лежи безжизнено по корем на шезлонга под чадъра. Той, русоляв и напълно бял, за разлика от нея, полулегнал на съседния шезлонг, си играе с телефона си. На масичката до тях – 3-4 празни(?) кутийки от бира, кутия цигари, плажно масло, някакво шарено списание.. Изобщо не ми приличат на италиани.
Аз сядам при бара да изчакам, моят човек ги заговаря. Ами да, не са италианци. Дочувам, но “не връзвам”. Мъжът като че ли пробва да каже нещо на италиански, после сякаш минава на английски ли… Жената изведнъж оживява и сяда на шезлонга, усмихва се. Анджело маа ръце, обяснява се… Онзи върти фотоапарата си из ръце, разглежда го, после взема моя от Анджи, пак същото…

Хм, гледай я ти… тази малката май хареса Анджи…

Скив! Как го гледа само… ще го изпие с очи, кърши китки, пръсти… опръстенена като прелетна птица… усмихва му се… Хм… забавно изглежда отстрани 🙂 … И си кибикам. Даже леко злорадствам: гледай, гледай, това ще ти остане… пък дано твоя блед англичанин намаже после 😉
Анджи ми маха, вика ме на помощ. Ставам.
Ай, стига бе! Тоя “англичанин” ми говори, ей такова едно: ай спик литл йенглиш, донт андерстенд ол, бат вот аскед юр хазбенд, синьера? Вот май кямера, дец хим кямера, но диференц… ай донт андерстуд? Дац да квешчен…
А, я! И аз викам – к’ви са тия? И тъпеяя…
В този миг жената взема една цигара, пали я и вика: Зайчик, а может быть вызывать кто-то из персонала, ну они тоже италианцы все тут, а?
Оппа, бинго! Веднага на руски ги питам за зарядното. И тримата ме гледат като треснати 🙂
Мацката първа влиза в час: А вы же русская, да? Откуда? – Обяснявам с две думи откуда съм. Мъжът казва: Ну конечно, помогу, а как же! Из Болгарии вы, как здорово! Лет три назад мы в Китене были, хорошо отдыхали – и хуква към хотела.
След малко носи зарядното – ей, набито очо имал тоя Анджи 😉
Отиват с него до бара и Анджело обяснява на бармана идеята си. Включват го там някъде. Нямаме време за фул чардж, решаваме колкото-толкова, все ще е по-добре. Докато изпием по нещо, да кажем 30-40 минути. Още повече, че батерията не е на нула.
Та, Анджи им предлага да ги почерпи за благодарност. Руснакът казва о’кей, давай пиво, щото от сутринта бил на бира, а тя си харесва някакъв коктейл “лимонино”; ние двамата си вземаме фреш портокал.
И, кой ще познае на кого тоя път му излиза късмета да е преводача? 😉
Но най-важното за мен е, че Анджело е очарован от моя милост. И пак ме обявява /после, в колата/ за “молто интелидженте”. Е, натуралменте, гордо ми е 😉

Руснакът предлага да се запознаем, казва: Я – Юрий, а просто напросто меня зовут Юра. Очень приятно.
Мацето се представя: Я Анастасия. – И, както си седи на шезлонга, вдига дясна ръка към Анджело за целувка – като някоя аристократка, лелее! Обаче той не се “хваща” – просто с едната ръка поема дланта й и я смъква надолу, а с другата я потупва покровителствено отгоре, като, не знам, може би от мъжка галантност, а може би и без да се усети, й прави “вятър”: Аа, коме принчипесса, си! /като принцесата, има предвид името й/ – И Настенка засиява от удоволствие 😉
Седим, пийваме кой каквото си пие, говорим си туй-онуй. Юра става и отива да си вземе нови сигареты от комнатата им 😉 Настенка незабавно използва момента да изфлиртува с Анджи: А вы же, синьер, кажется вы настоящий “ангел” – прям’ с бога, правда, да?
Изслушвайки превода ми, той се поусмихва: сии, соно анджело… перо, анджело неро /да, ангел, обаче черен/ – и се усмихва леко, а на мен намига. Бъзика ли се нещо с нея?
Девойката “фръкна” – трепка с мигли, върти очи, усмиихва му се едно сладко… /Удивена съм – ама тая к’во… мене само за преводач ли ме взема?!/…  и гука: Да что ж вы, неет, не может быть! – и му отправя лелеещ поглед отгоре до долу – А почему чёрный, синьер Анжелло, вы же такой класс…
О!… Ама не може така! Игнорирам въпросителния поглед на “класния” мъж – ей ся, АЗ ше ти кажем почему, дорогая моя!
Навеждам се доверително към нея и тихичко й разяснявам: Потому что он злой! Он же из Каморы! Аха. Не веришь? А надо. Класный мужик, потрясающий италианец, да, но мафиот он настоящий. Остав его в покоя… иначе, точно пожалееш!
Браво, включи. Сви устенца и даде заден. Вот и молодец! 🙂

Анджи ме пита с очи. После, аморе мио, после – му правя знак.
Ето, че и Юра се връща, сяда, пали цигара и пак почват опити да си говорят с Анджи – ясно е, човекът се кефи на контакта, иска да научи и още някоя италианска дума. Няма лошо, помагам и аз доколкото мога.
Значи, руснакът си нарича момата по име – Настя. Не разбрах каква им е точно връзката, но няма значение. А тя на него – все “зайчик” му вика… То, той един “зайчик”… ама айде! 🙂
И в един момент, както се мъчат да си говорят нещо двамата мъже, и Анджи го пита:

Зайчик, а куанди джорни соно куи? /за колко дена сте тук/

И щях да се залея и задавя с фреша! 😀
Зайчик – тут-тут-тут… Анджело ме поглежда объркан, разбра, че нещо сгафи, притесни се; аз умирам от смях; рускинята тъпее… Е, неее… Анджи просто изби рибата!  😀

12:50 ч. и ние най-после потегляме.
Пътят се движи измежду вили и вилички, или дори просто дървени бунгала, някъде пръснати по една, по две, другаде скупчени по повече на едно място сред маслинови горички, лозя, овощни градини.

Остров Капри, Италия

Пак Капри - еей там, зад завоя ;)

Костиера Амалфитана, Италия

Костиера Амалфитана - вилички, маслини, море, градини...

Костиера Амалфитана, Италия

Костиера Амалфитана - селце на хълма

Костиера Амалфитана, Италия

Костиера Амалфитана - вила от типа "палацо". Анджело каза, че се казвала като него, но не е негова, била на еди-кой си, известен в района чичо 😉 Снимана е от пътя на хълма и с доста зум.

Костиера Амалфитана, Италия

Костиера Амалфитана - гледки от високото

Някои от къщите и къщетата са едно към едно с българските из вилните зони от едно време, дето са ги раздавали по някакво постановление, за да се обработват пустеещите земи.
Срещат се и неголеми семейни хотели тук-там, както и стабилни къщи от типа “палацо”, на по два-три етажа сред маслини и лимони, с характерните високи и тесни италиански прозорци с дървени щори. Изглежда и тук е имало нещо подобно, да раздават пустеещите места за облагородяване, защото Анджи ми разправя нещо за “норматива” и “ледже” /закон/ и току сочи насам-натам. Човекът се старае да ми говори по-бавно и по-отчетливо, за да го разбирам, но истината е, че аз слабо надавам ухо в момента, защото мернах сред дърветата остров Капри и сега го дебна с включен фотоапарат. Пада се от моята страна, идеално.
И, тъкмо на един завой да го щракна, това диване набива леко спирачките, аз залитвам и кадрото ми отива на кино. Поглеждам стреснато – какво стана?, а той ми се хили и маха с ръка – нон е анкора моменто, бейби, допо е по /още не е момента, след малко/. – Ми парли ди Капри, Анджи? /за Капри ли ми говориш/ – Си, ди Капри. /на Капри ударението е на “а”/
Уви, нямаме никакво време да отидем до Капри, за съжаление вече половината ден мина, а утре си отивам, но: Ту торнеро, бейби! /ти пак ще дойдеш/ – Анджело е убеден в това.
Е, да, и аз съм сигурна, независимо дали ще съм с него или не, но не знам кога. Въздъхвам: Си, си, ма куандо, дарлинг, йо нон со. /не знам кога/ – Ми сенти, мия белла, куандо вуой… Е вераменте, воррей, анке нон те не вай!  Римани! /когато искаш..  наистина, бих искал изобщо даже да не си тръгваш. Остани/ – усмихва ми се.
И да ме пита човек, защо се “заигравам” сега! Уж невинно: А те о…? /при теб или../
Клати глава: си, а ме /при мен/ – Ама гадинчето в мен продължава да човърка: Пер семпре? /завинаги/
Мисли няколко секунди, хвърля едно око: фай атенционе а доманде фай, кара /нещо в смисъл, внимавай какви въпроси задаваш/…- вглежда се в мен –

Сей пронта пер ла риспоста? /готова ли си за отговора/

Ееми, изпросих си го. – Скузи, дарлинг – извинявам се.
В това време спира на едно уширение край пътя – Капри се кипри насреща ми в маранята. Понечвам да сляза, за да го снимам, но той се пресяга и ме дръпва обратно: Нон диспияче, рагаца мия… ее, сей интересато нелла риспоста? /не се извинявай.. е, интересува ли те отговора/
Амии… всъщност аз знам, че утре си заминавам и каквото било – било. Нали се старая да се придържам уж към идеята “тук и сега”, а утрето… кой да го знае? Т.е. смятам, че съм готова за какъвто и да е отговор: О’кей, соно пронта, димми! /добре, готова съм, казвай/
И, ау, физически май  усещам нещо, което не мога да предотвратя… Още не пуска ръката ми: Си, реста! Пер семпре кон ме, аморе мио /да, остани завинаги с мен/… Андиамо, ми дика “си”! /хайде, кажи ми “да”/
Моооля?… Не откъсва очи от мен. Мънкам: маа, Анджи.. ай кант /не мога/.. ъъ, лет ай /нека/… си, йо пенсаре а поко /да помисля малко/
Гласът му не търпи възражения: Но! Ора, а прима виста! Ми дика “си”! Димми, субито! /не, сега, кажи “да”, отговори ми, веднага/
Вътрешният ми глас изведнъж подсказва: сакън! истината!
Анджи… уел, ю сърпрайз ми… ее, си, сорпрезе ми… ин дженеръли.. “йес” мей би /по принцип може би да/, ъъ… – Прекъсва ме, лееко се усмихва, вдига ръце, клати глава: Си, ин дженерале!!… Еей, ма ту ми риспонди коме ун авокато! /да бе, по принцип! ама ти ми отговаряш като някой адвокат!/… Маа, сапево бене /е, знаех си… – и се пляска по главата/… ми дио!.. о’кей, соно дакордо /добре, съгласен съм/ – вдига показалец под носа ми:  Рикорди перо, йо аспетеро! /запомни обаче, аз ще чакам/
И подпечатва предложението-закана с целувка.

До момента съм имала четири предложения – две за брак и две за съжителство. Но нито едно от тях не носеше романтичен привкус, бяха все някакси… хм, как да го кажа.. като “фиксирани”, сухи, прозаични… Само на първото /за брак/ казах “да”, може би защото беше първо, а и беше неочаквано… А след време точно аз реших, че той не е “моят” човек, и той, въпреки че беше бесен, ще не ще, накрая прие и всеки пое по пътя си. Другите три предложения после все ги предусещах и имах време да оценя ситуацията и да реагирам… хм, правилно 😉
А това сега какво е?… Как да кажеш веднага категорично “не”, като има толкова много “да” пред него, и то в рамките на толкова кратко време?!
Прав беше Анджело – преди да задам въпрос, трябва да съм готова да чуя отговора. Аз май не бях съвсем  😉

Остров Капри, Италия

Капри от площадката за гледки

Костиера Амалфитана, Италия

Костиера Амалфитана - ония скали в дъното са на Капри. Анджи ме прекара да слизам по едни безкрайни стълби до брега долу, само и само да ми покаже тия скали. И страшно съжаляваше, че нямаме време да ме замъкне до някаква пещера по-нататък, която била точно на най-крайната точка на п-в Амалфитана. Там ходели на дайвинг из подводните пещери и било много интересно. Другото лято, айде... Макар че аз... тц, не бих далдисвала, не съм по тая част, по-скоро бих се жертвала да гущерясвам на скалите 😉 Па знам ли, упоритият Анджело може и да успее да ме убеди :)

Костиера Амалфитана, Италия

Ей там някъде, от другата страна на този нос се намирала въпросната пещера. А онова, дето стърчи на скалите, е останка от някаква древна крепост. Не отидохме до пещерата, защото трябвало да ходим пеша към 2 км само в едната посока, а нямахме вече време. Снимката е от пътя с много зум.

Анджи предлага да слезем до Нерано, там да хапнем набързо и да тръгваме към Позитано, защото, за съжаление, времето тече все по-бързо. Според неговия план до 19-20 ч. трябва да се приберем в Кастеламаре, за да можем до 21 да сме в леглото. Ставането ще в 3 ч. през нощта. Казва, че най-най-късно в 5:30 ще мина чекинга, да не се притеснявам. И все пак, ако не дай боже закъснея? – питам – Ее, соджорно е финире! /оставаш и край/ – смее се… Хмм, а преди три дена си нямах хабер, че го има този човек! Даа, неведоми са пътищата божии, както казват.

Нерано

е някакво селце, пръснато покрай пътя, с отбивка  надолу към морето. И по ската надолу сякаш някой е изсипал вилите и всяка е спряла където й е дошло. Но най-голямо впечатление ми прави фактът, че абсолютно до всяка къща стига път и то добър. Тесен, но напълно приличен асфалтиран път. И така е навсякъде, откъдето минахме досега. Тук долу пред плажа има един голям и добре изглеждащ полукръгъл хотел, още няколко заведения и много кратка лунгомаре с пейки под сенките на дърветата. Плажът, обаче, изобщо, ама изобщо не може да се мери с българските. Много са им нещастни плажовете тук. И този е тесен и предимно камънячест. Като си помисля какви прекрасни плажове имаме ние в България… Всъщност и в Италия има – горе, покрай Лидо ди Йезоло /била съм на плаж там, страхотен е и е по-добър дори от нашите, във всяко отношение!/, също при Римини, Остия, Байя Домиция, сигурно и другаде, но тези тук са… о, гола вода, просто не струват. Иначе гледки тук дал Господ, има та звънка, но плажовете… Ами, че плаж ли е това, да се ръбиш на някой камък… облещена като гущер на слънцето… а  наоколо да е два метра, че и по-дълбоко? Айде, мерси!  🙂
Но, живописно е, спор няма. И водата е супер чиста.
Хапваме набързо по една пица “тейк ъуей”, щраквам няколко снимки и чао!

лодките в залива на Нерано, Италия

Нерано - лодките в залива на Нерано

лодките в залива на Нерано, Италия

Нерано - ами, то, лодките са му най-интересното на Нерано :)

 

Скоро излизаме на Страда Амалфитана. Анджи кара бавно, защото пътят е тесен, най-често просто прокопан в скалите, с много и остри завои е, не позволява висока скорост и изпреварване, и е идеално асфалтиран. А гледките – о, гледките стават все по-фантастични. Анджи снизходително се усмихва на възторга ми. Тази му усмивка, този поглед… хмм, имам чувството, че ми подготвя изненада…

Костиера Амалфитана, Италия

Ла Страда Амалфитана

Костиера Амалфитана, Италия

Костиера Амалфитана - гледки от Ла Страда Амалфитана

Ла Страда Амалфитана Амалфитана, Италия

Ла Страда Амалфитана

Ла Страда Амалфитана Амалфитана, Италия

Гледки от Ла Страда Амалфитана

Ла Страда Амалфитана Амалфитана, Италия

Ла Страда Амалфитана

 

И следва май финалът  🙂

 

Очаквайте продължението

Автор: Вили


 

 

 

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:

68 коментара

февр. 09 2012

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (7): Изненадата на изненадите

Продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , оставихме я безнадзорно да се запознае с полицая АнджелоПоследвалата серия не е за пред деца,   после закусвахме заедно 😉 а за последно пак я оставихме сама, за да чака Анджело “5 минути”

Днес какво ни очаква? Четете, не смея да ви кажа 🙂

Приятно четене:

 

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част седма:

Изненадата на изненадите

 

 

Нааай-после!
Най-после излиза от къщата заедно с един очилат чичка със, мии… оскъдна коса, да го кажем 😉
Идват по пътеката. Анджело… маалее, колко е сериозен само… нищо “ангелско” у него в момента. Намръщен. И изглежда някак, ами един такъв… “решителен” вид има… Спират.
А! – Анджело размахва назидателно показалец под носа му, кара ли се нещо?… сочи му… диск ли е това?.. пени се нещо… яя, к’во става? Чичото клати глава, съгласи се. Тръгват, идват.. /аз – уж си блея нанякъде/… Оф, пак спряха при портата да приказват! Айде бее!
Значи, четири песни средно по 4 мин., да кажем са 16 мин., плюс петте обещани, плюс три минути докато говорих по телефона, плюс 15 може би, в проучване на пустата улица и разглеждане на списанието – колко станаха общо? Почти 40!.. Ахх… а утре си отивам бе ей, италиано(!), нямам време за губене, стига се мота!
Вътрешният ми глас се ококорва: к’воо? не чувам вече мераци да джугаш сама? – Млък бе! – срязвам го – И нали, ти каза снощи, че няма да ми извади очите! Ето, добре – не ги извади. Затова не искам.. вече! Трай там!

В този момент Анджело отваря своята врата и плешо ми се покланя на нея: бонджорно, синьора.. скузи (нещо си там – не му разбирам), и ми се усмиихва, усмиихва.. синьора, синьора… бррр… угоднически едно такова, маазно… ама щот’ не знае, че не съм гадже на Анджело и утре си заминавам.
И аз се усмиихвам…
Чао – вика; ми, чао – махвам му… Ама нещо не ме кефи тоя тип – един… лукав такъв, ми се вижда.. прилича ми на гаден адвокат. Защо ли му “бучеше” Анджи?

Анджело се качва, оставя папката на задната седалка, а отгоре й слага онова списание, диска мушва в жабката, извинява се, усмихва ми се… “моят” си Анджело вече  😉  – О, браво, казва, дет’ си се сетила да си пуснеш музика поне. Дай целувка, рагаца мия – мац!
И тъкмо пали – тирилянта-тирилянта-тирилян-тан-таа – Нокията му почва да звъни. Поглежда си телефона, на лицето му се изписва “оффф.. баш ти не ми трябваш!”, мръщи се, ама, звъненето продължава. Настойчиво.
Гледа пак недоволно в присвяткващия телефон, процежда “уф.. манаджя!” /”по дяволите”- или нещо такова/, поглежда ме, пак в телефона, бърчи вежди, мисли нещо, пак ме гледа “изпитателно”(?) няколко секунди /ох, почвам да се чувствам неудобно/… Ей, ама оня отсреща хич няма намерение да се откаже – отново тирилян…
Кликва изведнъж: пронто! – та-та-та-та… дори аз чувам женския глас на бързи обороти – а той мълчи и чинно слуша…
Оп-паа… из главата ми се разфърчават еднии… е, к’во като няма следи от жена в къщата му… ми, това не значи, че си няма някоя… уви… е, стига де, к’во ти пука… утре нали си отиваш!… ама ми става едно.. “ляво” някак…
Тя най-после млъква, той въздъхва: си, ва бене.. И затваря.


Обръща се към мен: сорри, ил мио… (нещо) поко, (нещо) фаре, не знам си какво… – Кк’во, к’во фаре, к’во пиано? – Ааа… – клати глава – май плаанс, ай тинк /плановете ми, мисля/… е, ми дзия… (нещо си).. инветаре а кафе.
А?… Някоя го кани на кафе! – някак си свръзвам “инвентаре” с английското “инвайт” /каня, поканвам/
Инвайт ю фор кофи? – питам – Си, йес, – леко се въодушевява – ной! – сочи ни двамата.
Двамата?… Двамата?!… А “дзия”… уот из.. ке коза е? – питам – Ааа, си, – казва, – дзия из… ъъ… литъл систър оф май мадър – Мигам: ю мийн, янгър систър?.. ъф йор мадър… туа мадре? – Си, си, – вика, – коретаменте, янгър систър /англ. по-млад/, маа нон ти преокупаре, кара, миа мадре нон че.
Оф!!… олеква ми 🙂 … разбрах – не ти е в плановете у леля ти да ходим на кафе, обаче.. е, и в моите също не е… но..
Оп! Ама откъде леля му знае, че сме “двамата”?…
Антонио! – минава ми през ума – дали той го е изпял?! Че кога свари?!… Добре поне, че “мия мадре нон че” /майка ми (му) не е там/ – иначе вече щеше да ми дойде в повече –  мисля 😉

Главният път минава през тунел под Вико Екуенсе – влиза при единия му край и излиза на другия. Хитро! 😉
Е, след като правим една въртележка из улиците му, излизаме някъде при изхода на тунела.
Пътят е много натоварен и труден, според мен. И ще кажа защо. Но Анджи явно знае района и пътищата му със затворени очи. Табелката сочи Сеяно. Питам го къде е Сеяно, той ми вика: екко! /ето го, тук/ – сградите, покрай които минаваме. Значи, само самите италианци си знаят как, какво отделя градчетата им едно от друго – аз не разбрах. Пак табели, сред които мервам и за Соренто.
Обаче пред нас направо колона. Насреща също, но е по-рехава. Анджи поглежда към мен с половин око и нарежда: мессо ла чинтура! /сложи си колана/ – Хии! Закопчавам го.
И нали си е истински италианец, ей така, без да трепне, стисва зъби и си отсича  пътя на едно пежо, после изпреварва още две-три коли, после микробус, кола, и накрая волвото изревава и издухва два туристически автобуса наведнъж, като буквално на два метра пред насрещната кола, си влиза пак е лентата – щръкна ми косата!
Казвам, помолвам го горещо, поне докато е с мен, да не го прави пак този номер, а той най-невинно “Ма нищо не съм направил, рагаца мия, карам си”.

И за сведение, ако някой реши да пътува с кола насам:


Пътят се казва Страда Статале Сорентина и в превод означава “магистрала Сорентина”. Идва от Неапол и стига до Соренто, прави там някаква врътка из онази част на полуострова и тръгва наобратно. Обаче не мислете, че е магистрала според нашите представи. Освен това, че е идеално асфалтиран и чист, по друго не прилича на италианска магистрала. Впрочем, италианските магистрали се казват “аутострада” и са с по шест, осем, някъде може би и с повече платна.

Страда Сорентина,

обаче, е тесен и обикновен двупосочен път само с две ленти и, може да не ви се вярва, но изцяло, до Соренто, е с три непрекъснати линии – двете отстрани и една по средата. Единствено при хотелите има малки участъци от по три метра с прекъсната странична линия, където да се направи завой към хотела. Дясната страна на пътя, т.е. тази откъм морето /в посока Соренто/ е с ограда или парапет – къде по-ниски, къде по-високи – някъде те са точно по ръба над морето, другаде – край терасирани градини. От лявата страна има мноого тесен тротоар, просто колкото да не е без хич. На отделни места, след като се прехвърли вече хълма, има малки уширения – тераса, където може да се спре за малко, колкото за няколко снимки на вистата, която се разкрива.
А пък колко е натоварен този път… мамма мия! Коли, туристически автобуси, градски автобуси, които обслужват всички тия градчета наоколо – нали казах вече, че са си просто като квартали на един голям град.
За мотопедите пък да не говорим – като хлебарки са! Страшно много са и буквално летят без правила. А, не – спазват едно единствено правило – да вдигат адреналина на всеки, край когото профучават 🙂

80067 Соренто Неапол, Италия

Всъщност май и всички италиани въобще не се съобразяват с условията и маркировката на този път.

Включително моето ченге. Но чужденците, които не познават района, пътя и навиците на италианските шофьори, мисля, трябва да го имат предвид. Предупредени сте 😉

Наистина, точно както каза Анджи, веднага щом прехвърлихме хълма и се заспускахме надолу, движението като по магия стана малко по-спокойно, а пътят – по-живописен. Спираме на една тераса, Анджи обявява: чинкуе минути! /пет/

Костиера Сорентина, Италия

Костиера Сорентина

Точно преди да се качим пак в колата, минава една кола, на която пише “Карабинери” /полиция/ – шофьорът бипва, ухилва се и козирува. Анджи се засмива и му върти пръст… Яяя, да не би да е някакво началство моя човек?
След две-три минутки сме в Мета ди Соренто и се отправяме по една уличка към вътрешността, където явно е къщата на дзия.
Вътрешният ми глас пак прошумолява: дали въобще ще видиш Соренто, како? – Сакън! – потискам го – да не си посмял, млъкни!

Спираме пред една от къщите в покрайнините. Само че тук “покрайнини” хич не значи, че тези къщи са нещо аут. Обратното – добре поддържани и определено тук живеят хора от добра средна класа.
Впрочем, от страната на Вико Екуенсе хълмът е по-полегат и, освен някой хотел с басейн и градина, и тук-таме голяма семейна къща сред двор, може би почти целия хълм е с обработени като по конец лозя, маслини, мандарини и лимонови градини. Градини от лимони! 🙂 И типичните, разбира се, средиземноморски кипариси – като хурки, грамадни алоета на места, и пинии… Откъм Соренто хълмът е много стръмен и не става май за нищо.

Ехаа… изкефи ме! – Анджи паркира виртуозно на малкото място между две коли и, честно, събра ми очите как, раз-два, и се намести между тях като по масло – лелее, аз имаше да се мъча половин час напред-назад, да стана вир-вода и накрая да му тегля една и да си потърся по-широко място… по възможност хептен без коли 😉 …  Ааа, ма нЕма да се смеете! Щото, нали знаете, че често жената зад волана е богиня – понеже, нали, докато тя кара, пасажерите в колата се молят, а пешеходците по улиците и на кръстовищата й отстъпват път, даже някои и тайно се кръстят! 😉

Та, слизаме, минаваме под едни висящи зелении, които на практика ошумоляват и скриват къщата откъм улицата, двайсетина метра вървим по една постлана с плочи пътека и на, хм, “пиацата” пред къщата 😉  е, площадката де, изведнъж се оказва една голяма маса, застлана, наредена, и вкупом ни нападат едно десетина души!
Леко се шашкам – ма, къде дойдохме, к’во става тука?
Всеки приказва, всеки ухилен и изглежда се радва за нещо, усмихва ни се, протяга ръце да се ръкува и да си каже заглавието… Запомням само, че дзия-та, която е малко така, като матрона, се казва Франческа и е с рентгенов поглед; запомням и един дебел възрастен дзио /чичо/ Джанлука, щото е през цялото време като залепнал за стола си, и говори само на наполетано, т.е. абсолютно нищо не му разбирам; ухиленият до ушите Антонио естествено, който, по всичко личи, е вестоносецът, т.е. точно той е “ударил камбаната”!
И – най-голямата изненада!! – дъщерята на Анджело – Аличе /14 г., живее при баба си в Салерно, тук е явно на гости/
Да, за съществуването й вече знаех от снощи, когато взаимно си “снехме анамнезите” с него чрез преводача на лаптопа, но запознанство с нея въобще не беше планирано, смятам. Другите големи и малки така и не запомних точно кой кой е.
След две-три минути дечурлигата (3-4 бройки) изчезват и само от време на време някое дотърчава да се оплаче от някой или нещо, и пак офейква. Аличе се застоява малко повече, с нея даже си разменяме и няколко изречения на английски. Детето, оказва се, знае доста прилично и доста повече от баща си, та без проблем се разбираме 🙂  После тя ми се усмихва и също – въз.

Е, искаше Неапол, нали уважаема?

Ето, на’ ти го сега – пак, но от друг ъгъл – един истински Наполи, ама така, както не си и сънувала!

Щото като се завъртя една галимация, един напън, най-вече сякаш към моя милост насочен, що така – не знам – Анджело ли много си го обичат, мен ли нещо ме харесаха, такива ли са си по принцип?
Май дзия-та е шефът тук и изглежда, по някакъв непонятен за мен начин, даде “добро”, понеже Антонио на мига ми се глави личен камериер, а мойто ченге изгуби напрегнатия си вид и почна да ме гледа и обгрижва даже едно такова.. любовно чак 😉
Искаше кафе, мия белла? – ето кафе, дзия го прави “перфето”, ето и млекце, а това е сметана.
Искаше долчи /сладкиши/, нали карисима? – ето: не знам си к’ви бискоти – с пълнеж, без пълнеж; намазани с шоколад, налепени с мармалад; поръсени с нещо си; опаа – и един кекс, нареден на плато, долита отнякъде; соленки едно плато; домашна еколимонада… Аа, ма не може така, вземай си, яж – дай, дай, манджи!; ето и карамели, и чоколати; и черешки – о, нямат мръвка, екстра са – манджи, манджи!; или соленичко, солени бадеми искаш ли?; лимончело обичаш ли, пила ли си, синьора мия? /домашен ликьор от лимони/ – Не си?!.. Оо, страхотен е, бейби, дзия го прави фантастико!… Отпивам… приятен е, да… Белло, е? – питат.. Си, белло, грацие! – казвам…  Брааво! Брааво! – радват се.
/Инфо за лимончелото: който е бил на Корфу и е пил там ликьор от кумкуат – същото е, само че ликьора от кумкуат е ярко оранжев и с аромат на кумкуат, а лимончелото е зеленикаво-жълтенкав и аромата му е на лимон, естествено 😉
Опа – лично дзия ме загражда в един момент: лимонада, вода искаш ли, синьора Вили? Заповядай, студени са.. има и лед. Или студена бира – държим я в лед – е? А, добре, ти пийвай ликьорче тогава… ама, ако искаш към него кубче лед… белло е нали?! Анджело е мъж, нека пие бира… Сеща се изведнъж: А! Ами бяло винце, искаш ли? – изстудено е… молто белло, тукашно, от Кампания, студено… с малко лед?
И точно тук, в този точно момент на ухажване от страна на всевластната дзия… Ее, кой ще се сети какво се случва?

Ми, ГАФ – какво друго да сътворя?! 🙂

Жената, нали, ми предлага изстудени напитки и лед, понеже времето е топло, а аз вместо да река “грацие” и да си кютам, изведнъж се ухилвам неудържимо насреща й… ама като идиот!… Виц бе – мамка му! /пардон де/ – ма, все ми идват изневиделица, да му се не види!
Народът наоколо е меко казано зачуден, някои хвърлят загрижен поглед към Анджи. Той също ме гледа озадачен, но и очаквателно, вече мъничко ме познава, все пак.
Лелее… осрах работата те’ сега…
Извинявай, дарлинг, викам, нека дойде Аличе да се пробва да превежда. И, надявам се, божичкоо, двете с нея да успеем и да спасим честта на баща й пред тая свита роднини 😉
Понеже съм сигурна, че детето няма да знае поне три важни думи, искам и лист и химикалка, за да ги нарисувам – тя или баща й да ги кажат на италиански.

Та, вицът, или нещото като виц де:
Сяда в ресторант мъж и, докато чака сервитьора, разгръща списание. Попада на статия за алкохола. Чете: алкохолът това, алкохолът онова.. В малки количества действува стимулиращо на кръвообращението и затова при преохлаждане се използва за загряване, а при секс пък често спомага за известно удължаване на акта. Но при честа употреба вреди. Например, водка с лед вреди на бъбреците, ром с лед вреди на черния дроб, уиски с лед вреди на мозъка…

По дяволите, – изръмжава мъжът и затваря списанието, – излиза, че тоя идиотски лед бил страшно вреден!


А дзия ми предлага всичко с лед – как да не се сетиш за тоя виц! 😀

Пропускам само онова за секса, да не ги скандализирам, а и защото Аличе е още малка за подобни откровения. Скицирам едно човешко тяло и само бъбреците и черния дроб, оказва се, че тя знае мозък как е на английски.
В крайна сметка, Антонио пръв почва да цвили и целият се тресе от смях, веднага след него още някой гръмва, след тях включват и другите мъже, като дзио Джанлука много смешно някакси бълбука и скърца, като се смее, и изобщо представлява една чудна картинка 😀  Дамският състав, коя по-малко, коя повече, също разчекват усмивки. И Аличе се подсмива. А Анджи е разцъфтял до ушите и клати глава. Когато смехът малко се поуталожва, ми стисва тайно коляното под масата, а физиономията му гласи: шантаво! откъде ти идват на акъла бе?!

И, без да съм търсела ефекта, от тук нататък атмосферата някак се пречупва и става една съвсем задушевна и роднинска, аз не съм вече гостенка-чужденка, а нещо като дълго невиждан далееечен роднина. Или поне така ми се струва.
Някой се провиква – ей, Киара, ма кажи на Джовани да смени музика бе!… А така! Айде на наполитанските мелодии – екко!… Един, рошав такъв, не знам дали той не беше въпросният Джовани, след секунди сграбчва една от булките и двамата завъртат тарантела. Дотърчават хлапетата и се включват в импровизирания дансинг. След малко тръгва и хитът на фамилията. О, не, мисля, че това е хитът на целокупния Наполи – “О, соле мио”, и всички стават и танцуват с огромен кеф. И аз, естествено – не бих отказала поканата на Анджело.

Какво? Мислите, че не може да се танцува на “О, соле мио”? Да, да! Я чуйте първо “и тре джовани тенори” /тримата млади тенори/, пък да видим какво ще мислите после:

http://vbox7.com/play:4929d92c7b

Само ще добавя, че ако превода ми не е точен, виновен е Анджело – той даваше акъл, докато го правех  😉

 

… Еех, ла вита е белла, – според крилатия италиански израз, и ето, те го демонстрират в момента – си мисля, докато се наслаждавам на този неочакван купон.
Анджи е нахилен до уши – сорри, бейби, бенвенуто, кара – шепне – кози ной /такива сме ние/… Наполи е това, включвай, беллисима! 🙂

Егати гостоприемството – ошашавена съм! И посягам към фотоапарата, включвам го, но Анджело слага ръка пред обектива: Нон, кара.. нон спара, но шотинг.  Ма, перке бе, Анджи, виж колко са хубави всички, к’во е яко само! – Категоричен е: нон!
Взима ми фотоапарата и го изключва, пъха го обратно в чантичката му и го оставя пак на масата. Хм…
О’кей, ама е тъпо – странен човек – и него не иска много-много да го снимам. Още сутринта ми изтръгна обещание, че няма да публикувам лични снимки никъде, ама никъде! Вероятно защото е ченге, мисля си – нали тука има мафия, това-онова… И му обещах. Е, к’во да правим, ще уважа желанието му, макар че биха се получили чудесни снимки с тая весела компания. Язък.

Анджи, – дръпвам го по едно време, – това гостуване сопреза ли е? – Смее се: нее, този път не, не съм виновен! И за мен е сорпреза! Но, чувстваш се добре, нали, соле мио? /хе-хе, вече съм и соле мио 😉 /
Харесва ли ти лимончелото? – О, добре съм… а, лимончелото – да, ама май ми е много сладко.
Ке? Лимончелото ти е сладък? Антонио току опъва ушите край нас, и сега скача и хуква, и след малко носи: прего, синьора мия, ун коктейл. Мия спечиалита! – лимончело, лед, газирана вода, пресен сок от лимони и аранчи /портокали/ – в голяма чаша, със сламка.
Внимание: една голяма чаша. След половин час – още една чаша. След още половин час отивам до тоалетната, връщам се – опа, Анто носи нова чаша. Ооо, не… да, хубаво е, ама стига ми толкова, щот’ Анджи няма май памперси в колата, и после… капито?  😀
Он, обаче, упорит: ти прего, мия спечиалита, бева, е /моля те мой специалитет е, изпий го де/… Оф, о’кей, добре, Анто, ама край, финито, нали!
Анджи му казва нещо на наполитански, физиономията на Антонио е: “еее, айде и ти сега, к’во толкова!” – Анджи обаче нещо го срязва и Анто вдига вежди и изведнъж се сеща, че трябвало нещо си… и се омита нанякъде… Ама за кратко 😉
Коктейла наистина е много лек и приятен, свеж, но Анджело леко ме докосва, поглеждам го – с очи посочва чашата и само с устни “атенционе” /внимавай/.
Ъ… е, нее, изобщо не ме е хванало, просто си ми е леко и приятно, и компанията е гот, но о’кей, той със сигурност знае по-добре. И, докато си тръгнем, тази трета чаша я изблизвам само до средата.
Значи, общо две чаши и половина коктейл, плюс една ракиена чашка чист ликьор.
Дъра-бъра-дъра-бъра… Анджело, горкият, се поизприщи да превежда. Какво превежда не знам, сигурно им казва онова, което искат да чуят, щом се радват така 🙂 – като знам как ние двамата трудничко се разбираме на моменти 🙂

Слънцето скоро съвсем ще залезе като гледам. Анджи, сори, ама нали, дарлинг, щяхме да се разхождаме из Соренто? Поне малко, а?
Ставаме. И всички, вкупом едва ли не: А после, после ще дойдете ли на вечеря? – Анджи им казва, че после ние се връщаме в Кастеламаре – Целува си детето, приказва й нещо, тя се засмива, отговаря му… Аах, този неразбираем ми наполитански!… Вземаме си довиждане с Аличе… и тя има тъмна коса и трапчинка на брадичката като татко си… и да, мисля, че е сладко и интелигентно дете.. с потенциал да се превърне в супер гадже след две-три години… ах, горкият й татко! 😉
Не знам на мен ли така ми изглежда, но заради нашето тръгване всички са като малко разочаровани. Е, сорри, драги наполетани, но тук съм за малко, уви.. много уви, наистина… но, чао, чао! Готини сте, даверо! /наистина/ 🙂

Тъкмо сме пред колата и някой изотзад ме дръпва за лакътя – а, Аличе. Да? Кажи, миличка? – Дърпа ме настрани и забързано някак, и тихичко: Мадам, ду ю лав май дади, е? –  Оп, изпатка ми главния бушон: ккк’во??… чакай.. бе детенце, аз.. – поглежда към татко си, който ме чака до колата, продължава: Ай лав май дади! Танто! Вери мач, мадам, ду ю ъндърстенд ми? Ай уонт ю лав хим ту! – аз: аа-маа.. уейт.. /чакай/ – Прекъсва ме: промис ми… плийз, мадам, о’кей?! /англ. аз обичам татко, много, искам и ти да го обичаш, обещай ми/.
Зяпнала съм от изненада… автоматично кимам: ъф корс… дарлинг… йес, о’кей.. промис.. ю /разбира се, обещавам ти/… Тя ми се усмихва доволна, махва ни и на двамата и хуква обратно към другите в къщата.
Стоя и гледам след нея. В душата ми – смут… Ама, аз.. ооо… луда ли съм, как можах да го кажа това! Ооо, как ненавиждам да лъжа! Дори да има причина – мразя това, неприятно ми е… Защо, защо го казах.. какво ми е виновно детето!?!… Ама и тя – защо? Защо ми го каза? Как ме заби само, боже… колко глупаво стана.. ах, ах… ооо…
Анджело идва до мен, разтревожен, недоумява: ке коза а дето? е? ке коза е? /какво ти каза, какво има/ – мълча, но той настоява: димми, е? димми!.. Повдига ми брадичката, гледаме се в очите, той настоява: алора, вай, димми!.. ансуър, гоу! /хайде, кажи ми, отговори/
Гърча се с моя никакъв италиански: мм… лей а дето.. ох… ъъ… ми тиамо… еее, амаре.. еее, инаморато а те! мей би…  куалкоза кози.. ее, сорри! – му казвам /тя ми каза да те обичам или нещо такова може би/ – Широко разтваря очи.. Но веднага идва на себе си, усмихва се, размахва ръце: маа, ной амиамо, ми дио! /ама ние се обичаме, боже мой/ – К’воо? К’во рече? Ке?! – Ной /сочи двама ни/ ин лав, май бейби! Си, даверо!.. – А, да, баш е така – прекаляваш вече Анджи! /това беше наум/
Помъква ме към колата: алора, виени, андиамо а Соренто, бейби, е джа тарди! Нон ти преокупаре, ва тутто бене, но проблема! /хайде, да тръгваме към Соренто, че става късно, не се тревожи, всичко е наред, няма проблем/
И сигурно крайно време е да кажа, че жена му е починала при пътен инцидент, когато детето е било само на две годинки, после не се е женил, т.е. в социално отношение с Анджи сме квит.

Ееее, тръгваме към Соренто най-после, а то наближава 20 ч. Излезе и някакъв вятър отнякъде, дали няма да довлече облаци, като се има предвид, че сме заобиколени от море, хмм… дали утре ще е кофти времето? Всъщност няма голямо значение, утре е неделя и аз, уви, искам или не, ще трябва да замина за Рим, че самолета ми е в понеделник рано сутринта.
Оо, бог ми е свидетел, не ми се тръгва още! Хич даже не ми се тръгва, сърцето ме заболява при тази мисъл.

Направо след пет минути сме в Соренто. Аз се развъртам като обран евреин да гледам през прозорците, а Анджи е съсредоточен – търси място да паркира. Слиза към пристанището, отиваме до Марина пикола, откъдето тръгвали корабчетата за Капри, Наполи, Иския, Амалфи. Но не знам, може би заради вятъра, който току изфучава на порции иззад скалите, почти няма хора тука. Бързо се връщаме горе. Пак търсим място за паркиране. Изведнъж се мушва в една уличка и само с едно движение се вмъква между един Смарт и няколко моторетки в края й. Само задницата му стърчи малко, но в Наполи това си е нормално. Признах го отново – цар е на паркирането!
Вървим по една, предполагам, централна улица. Да, типична централна градска улица на популярен малък италиански град – магазини и заведения, народ – фул… Оо, леко разочарование ме обзема – ама много туристи бе, хем още не е “висок” сезон. Английски, руски, немски се чува, японци една групичка срещаме… Един тегел насам, един натам, пак в колата и хайде сега пък към терасата встрани над Марина пикола.
И какво стана – по-дълго време търси пак къде да паркира, отколкото стояхме на терасата. Тоя вятър взе да вдига рокли и капели, да клати силно всичко що виси някъде и да върти де какво свари.. Анджело добавя, че му мирише на буря.
Връщаме се при колата, аз съм разочарована – нищо няма да видя от Соренто. Анджи се усмихва и ме бъзика – щял да ми подари диск с “Торна а Соренто” /Върни се в Соренто/ – онази песен, с която Соренто се е прочул в цял свят… Е, ама не е същото, мисля си, а утре трябва вече да си тръгвам. Увесвам нос… Е коза е проблема, сей станка? /уморена ли съм/ – пита.
“Станка” си ти, викам, а аз утре трябва да заминавам за Рим, за жалост. Той “подскача” – нали в понеделник ми е самолета, защо утре? Обяснявам се. Той вика: тц, нон а домани… оо, нон ти преокупаре, мия белла, о пенсато /не се тревожи, аз съм го измислил/
Да бе, измислил го бил – каквото и да измислил, фактът е, че в понеделник в 6 ч. летя. Пак ми казва “нон ти преокупаре” и ме поглежда така, че ми омекват колената. О, как бих искала и аз да го можех тоя номер – да го питам тогава!
Апропо, по-късно, т.е. впоследствие разбрах, че каже ли “нон ти преокупаре” /не се тревожи, не се притеснявай/, значи, че той поема контрола на събитията, които следват, и каквото и както каже, така ще стане, просто нЕма начин. В този момент, обаче, все още не съм наясно с този факт.

Марина пикола, Соренто, Италия

Марина пикола

Из центъра на Соренто

Из центъра на Соренто

Марина пикола, Соренто, Италия

Марина пикола, гледана от терасата над нея

 

А сега? Ами, пали колата и тръгва нанякъде по един път, който ту излиза по крайбрежието, ту се вмъква сред разни палацо, хотели и хотелчета, рИсторанти, коли и туристи. А далече някъде в морето май присветкват светкавиции…
На една отбивка като тераса край пътя, Анджело спира. Само че не слизаме, гледаме от колата, понеже навън много силно духа на моменти и дори колата потреперва при някой от поривите. Хубава гледка, нищо че е тъмно – насреща целият залив свети.

 

Везувий и част от залива гледани от Соренто, Италия

Везувий и част от залива гледани от Соренто

 

И в този миг си мисля, че ей така, за разкош, и изобщо като завършващ щрих на тази гледка и на тази ми неочаквана история, на место би си паднала една романтична целувка. Обаче как… така, дискретно някак, да подам сигнал…уфф… И ръцете му в този миг ме завъртат към него, пуска онзи свой размазващ ме глас: маа, нон е тутто, мия белла… ъъ, адессо… си, ла ностра стория инициа ора… ай капито, бейби? оджи! /това не е всичко, нашата история започва сега, днес/… нау, май лейди, ъндърстенд?.. тудей! билийв ми.. /сега, днес, вярвай ми/
Онзи разтаапящ момент от върха на планината днес, се връща отново, този път над подплискващото се долу море… и звездите почват да падат край нас…ммм…размаазвам се…

 

Звезди?… К’ви звезди бее… фаровете на преминаващите автомобили ни осветяват… ха-ха-ха…
Но аз се чувствам идеално 😉  И той – личи му.
Пита къде искам да вечеряме, в какъв ресторант. Ха, че де да знам! Освен това аз нямам кьорава стотинка – нали сутринта не ми даде да си взема нищо, освен фотоапарата и телефона, който си ми беше в джоба.
Усмихва се – в този например, и сочи насреща един скъпарски хотел-ресторант. Пет звезди му светят отгоре. Шегуваш ли се? – питам. Той: но защо, има ли проблем?
Естествено – казвам – чинкуе стеле! /пет звезди/  Той не доумява: това проблем ли е?
Обяснявам: гладна ли искаш да остана? – Тъпее: нон, ма перке?! – Перке, викам, – представи си ситуацията… – и, по изпитания вече метод на англо-италианския и пантомимата, го светвам:
Значи, искаме да влезем в ресторанта отсреща. Портиерът ни оглежда критично и се чуди – виж ни, и двамата сме в джинси и нек’ви си мърляви вече тениски – ето, по мойта има даже следи от тревата на Монте Фаито. На твоята не й личи, щото е черна… И, ако важният портиер все пак ни пусне вътре, какво следва?
На масата за всеки има по 4 вилици, 4 ножа, 4 чаши;
настаняват ни един срещу друг.. е, може и един до друг; каквото и да си поръчаме, ще ни го донесат в огромни чинии – примерно, натрупани една връз друга 4-5 мръвчици, пет грахчета и две-три морковчета, гъбка, маслинка и една аспержа, а обширното празно пространство на чинията – обилно нашарено с карамел или някакъв сос, сладко от американски боровинки, капчици сметана и доукрасено с клонка магданоз или репичка, изрязана като роза.
Сервитьорът ще стърчи дискретно встрани и ще ни дебне какво правим, та да ни долива, ужким, виното. А аз, например – гаранция, бъди сигурен, ще сгафя коя точно вилица и кой нож трябва да взема, и за да е по-яко мазало, по някое време ще си изтърва ножа или вилицата под масата. Накрая ти, драги, ял-недоял, а затова, че си шофьор – и почти нищо не пил, ще се изръсиш с бог знае к’ви кинти.. Чаткаш ли?.. Е?… Пък и толкова ли си богат?!
Той, моля ви се, ме гледа, гледа, клати глава и прихва да се смее… Смее се неудържимо… През смях казва: бене.. ва бене, беллисима мия… си… даверо.. о’кей – и добавя, че о’кей, знае и една кръчма, където сервират риба и морски дарове, е нон стеле /и няма звезди/ – яде ли ми се прясна риба – пита. Става, яде ми се, чаровнико, карай натам.

Следва…

И още няколко снимки – първите две са от терасата, на която имах пет минути за снимки. Другите са снимани в движение от колата – фотоапарата извън прозореца и щрак, каквото влезе в обектива 🙂

Костиера Сорентина, Италия

Костиера Сорентина

Костиера Сорентина, Италия

Костиера Сорентина

Костиера Сорентина, Италия

Костиера Сорентина

Костиера Сорентина, Италия

Костиера Сорентина

Костиера Сорентина, Италия

Костиера Сорентина

 

 

 

 

Очаквайте продължението

Автор: Вили

Снимки: авторът 

 

 

 

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА

51 коментара

февр. 03 2012

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол) (6): „Цонцането“ (шляенето) продължава: Вико Екуенсе

Продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в  Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , оставихме я безнадзорно да се запознае с полицая Анджело. Последвалата серия не е за пред деца,  а за последно закусвахме заедно 😉

Какво ще правим след закуската, ще разберем днес (признавам си, че за пръв път няма прочета текста преди да го публикувам – не смея, честно 😉 – бел.Ст.)

Приятно четене:

 

Sorprese di Napoli (Изненадите на Неапол)

част шеста:

“Цонцането” /шляенето/ продължава: Вико Екуенсе

 

 

 

Въздух!… Искам въздух!… задърпвам се усилено.. ръмжи: ъъмм… процежда: коме ворреейй.. /как (те?) искам/.. оуъххх…  тръска глава и отпуска хватката. Разлепваме се и Анджи се отърколва по гръб. И немее!
Ох, като пияна съм. Сме… Aама да не би това да беше поредната му сорпреза – навръх планината да ме удуши с целувки?!
Как си? – пита. – Е, как да съм?! За малко да ме умориш!
..И какво ли ме чака още, чудя се, докато той нещо ми разправя и то с една… ми, такааава доволна физиономияя.. и клати утвърдително глава.
Моля? Я го кажи пак, ама лентаменте, ти прего /бавничко/, че ми идва слаб тока, нещо.
Повтаря ми го – бавно, ясно, даже уверено. Ей богу, сякаш и с удоволствие – смисъла е: ето на, видя ли(!), има химия, магнетизъм, още в Спаньоли го усетих, всичко ще е о’кей, знам го. – /Е много знаеш пък! – си мисля/… И му го “връщам”: оо, си, ми сенти, дарлинг /е, да, усетих те/ 😉 … Секунда на изненада (и сконфузи ли се лекинко?), засмива се и ме плаши: хе-хе, соно пронто е субито.. десидери? /о, готов съм и веднага, искаш ли/
Хлъц – нон! нон адессо! /не сега/
Хили ми се и протяга ръце към мен.. – Сакън бе! Нон! – виквам – стоп, уейт!… стига бее.. баста!… И изведнъж прихвам… ами тя, тази ситуация… Ха-ха-ха – ама чак се превивам от смях. Той – тутка… Аз, още повече – ха-ха-ха… кис-кис-кис… – щото се сещам един виц! – ее, то иначе няма да съм аз, няма начин 🙂
И – а́ сега, иди му го рaзкажи! А трябва, че иначе сигурно ще реши, че му се подигравам нещо… Ето, пита: маа, перке ти риди? /но защо се смееш/
И почвам, значи, с малко англо-италиански думи и с мнооого пантомима, десет минути сигурно, му разказвам вица, както си седим на тревата там, навръх Монте Фаито.
Вицът ли?… Ами:
Жена се оплаква от синини по гърба и болки. Загриженият съпруг я води на доктор. Тя влиза в кабинета, той я чака в коридора. Излиза тя, той скача, тревожен такъв: какво ти е, мила? Какво ти изписа докторът? Тя: мии.. нищо, било на нервна почва, щяло да мине и така. Съпругът, възмутен: що за некадърен доктор бе?! Сега ще се разправям с него! – И се втурва в кабинета: Никакъв лекар не си ти – жената има ееей такива синини по гърба, каква нервна почва бе?! Искам направление за друг, за специалист! – Докторът го поглежда учуден: Не на нервна почва, а от НЕРАВНА почва, господине, от това са синините!  😀
Е, явно успях – Анджи се смее от сърце. Йес! – екосексът навръх планината се разминава успешно 😉
Ставаме. “Ангелчето” разправя нещо, разтърква ми леко гърба, добавя и една цунка по косата, и тръгваме по пътеката надолу към колата. Сега накъде? – питам, като се надявам да тръгнем към Соренто, голям мерак имам за там. Не знам защо, името ми звучи някак си романтично… кой знае, може би от оная популярна песен “Върни се в Соренто”?
Анджи, нехайно: е, нали правим “цонцо”, значи където стигнем… А Соренто? – питам аз с надеждица – Натуралменте, беллисима, и в Соренто – усмихва ми се..
…Въъъх – ши вземъ да съ влюбя в туй чинге!  😉

Този път ми спуска повечко назад седалката и ме съветва да си затворя очите. О’кей, слушам! /ама, на идване що спа, та не ми го каза бе, ало!.. ама айде../  😉
Но пък слизането от планината по този път /друг, не онзи, по който се качихме/ става много бързо и, може би след около двайсетина минути Анджело спира на едно уширение на пътя: алора, виени, кара… енд тейк дъ фото!

Вече знам, че не го казва току така това, за фотото 🙂

Вико Екуенсе - панорама – край Неапол, Италия

Вико Екуенсе - панорама

 

След малко спираме пред една пицария във Вико Екуенсе. Гладни сме, затова – хайде на пицата!
Този път ям “наполетана” и я намирам за по-добра от “маргерита”-та. А, опъвам и една малка студена биричка към нея. Повтарям: една малка студена биричка  😉

До Соренто имаме още около 10 км, казва Анджи, и предлага първо да си направим една кратичка разходка по

Лунгомаре

Апропо, в Италия всеки самоуважаваш се град, дори и да е само с хиляда души население, си има Лунгомаре /ако е на морето/, Лунголаго /ако е на езеро/ или Лунгофиуме /ако е на река/, разказва Анджи.
Вече наядени и напити, лежерно се провлачваме под сенките, седим малко на една пейка и се наслаждаваме от една тераса за гледки към залива, Везувий и изобщо, каквото ти влезе в ль’оките /очите/…

По горната алея на Лунгомаре /долната е долу до морето/ – край Неапол, Италия

По горната алея на Лунгомаре /долната е долу до морето/

Плаж при Вико Екуенсе. Горките... нали?  ;)    Затова пък аз бях много горда, когато заведох Анджело на Албена по-късно - ахна като видя плажа там  :) – край Неапол, Италия

Плаж при Вико Екуенсе. Горките... нали? 😉 Затова пък аз бях много горда, когато заведох Анджело на Албена по-късно - ахна като видя плажа там :)

Везувий и част от Неаполския залив /ама, май зумът му е в повечко, сорри/

Везувий и част от Неаполския залив /ама, май зумът му е в повечко, сорри/

 

Анджи го играе гид – после проверих из нет-а – оказа се, че и него го бива в пантомимата, т.е. правилно съм го разбрала 🙂
Та, Наполи е не само едноименният град, а и цялата зона на залива – като се почне от островите Иския и Прочида, Поцуоли, самият Наполи, нататък всички градчета по протежението му до Кастеламаре, прехвърля се склона на Монте Фаито и се включват и всички градчета от Костиера Сорентина, т.е. от Кастеламаре до остров Капри. Соренто е втория по големина град /след Вико Екуенсе/, и е административния център на полуострова.
Всъщност

район Соренто заема /грубо/ около 2/3 от полуостров Амалфи, а другата 1/3 е към Салерно

Цялата тази област е много важна за туризма и икономиката на Италия, защото тя е много популярна туристическа дестинация от световна класа. Благословена с разнообразна природа, живописна брегова линия, мек климат, лечебните минерални извори при Кастеламаре, отличната инфраструктура и не на последно място, и заради историческото си минало.
Заради отличното си географско разположение и приятния климат, районът е бил населен още от дълбока древност. Това е доказано от археологическите разкопки около Вико Екуенсе, които са разкрили некрополи от 7 в. пр. Хр.

Римското име на Вико Екуенсе било Аекуана

и се смята, че корените му се отнасят дори към времето на етруските, които са предшественици на Римската империя.
По времето на Римската империя Вико Екуенсе бил вилната зона на римските патриции, с красиви вили и градини. Името му Аекуана дори е споменато в поемата “Пуника” на древния поет Италикум Силиус, като родно място на героя му Мурано, който загинал в битката при езерото Тразимено през лятото на  217 г. сл. Хр., т.е. при втората пуническа война между Картаген и Рим. Езерото се намира точно до Перуджа, на около 160-170 км на север от Рим.

Vico Equense Неапол, Италия
До към 600 и някоя година сл. Хр., Вико Екуенсе е във възход, но със западането на Римската империя запада и градчето, и за следващите 5-6 века почти се изличава. Отново го възраждат дукът на Соренто и кралят на Неапол към края на 13 век, като си строят там “палацо”-та, които ползват като вили, но много бързо в началото на 14 век във връзка с това, наново се оформя и селище с крепост. По същото това време построяват и катедралата, която съществува и днес, и, де факто, е единствената готическа катедрала на полуострова… Но точно в момента е затворена – вероятно ще я отворят към 17 ч. за вечерната служба – казва Анджи. А на скалата над морето се намира и Кастело Нормано, но оставихме влизането вътре за друг път.

"Киеза" /църква/, но тази е друга, кацнала над морето

"Киеза" /църква/, но тази е друга, кацнала над морето

 

Днешният Вико Екуенсе е малко като “разлят” по брега и по склоновете към планината. Центърът е малък, скупчен общо взето над пристанището /всяко градче тук, колкото и да е мъничко, си има пристанище/. Няма някакъв типичен Чентро сторико, повечето сгради са съвременни, но не модернистични. Хотелите са от различен клас и мащаб, и като по правило са с басейн, красива градина и наблюдателна площадка – е, тук белли висти Бог е раздавал с шепи 🙂

Няколко снимки, конкретно от Вико Екуенсе:

 

Вико Екуенсе

Вико Екуенсе

Вико Екуенсе – край Неапол, Италия

Вико Екуенсе

Вико Екуенсе – край Неапол, Италия

Вико Екуенсе

Вико Екуенсе – край Неапол, Италия

Вико Екуенсе

Пиаца "Умберто I" /мисля/ – Вико Екуенсе – край Неапол, Италия

Пиаца "Умберто I" /мисля/

Ограда на къща във Вико Екуенсе – край Неапол, Италия

Ограда на къща във Вико Екуенсе

"Скалата на Маргарита" долу в залива - отгоре й местните рибари са поставили иконостас или нещо подобно

"Скалата на Маргарита" долу в залива - отгоре й местните рибари са поставили иконостас или нещо подобно

Централната част на Вико Екуенсе /гледано от хълма/. В центъра се виждат купола и камбанарията на историческата готическа катедрала.

Централната част на Вико Екуенсе /гледано от хълма/. В центъра се виждат купола и камбанарията на историческата готическа катедрала.

 

Вече ми/ни се пие следобедно кафе, но нашата крайна цел е Соренто. И Анджело казва, че се сеща за една страхотна пастичерия /сладкарница/ с тераса и виста манифика /великолепна/ към Неаполския залив и Везувио, която е точно в Соренто. О’кей, става, айде да ходим.
Но, казва, първо да спрем на бензиностанцията. Макар че малко трудно страничен човек /като мен/ може да разбере това, подобно на градчетата преди Кастеламаре, и тези тук се преливат едно в друго. Непосредствено след/до Вико Екуенсе са Сеяно, после Метакиаро, Мета ди Соренто, Пиано ди Соренто, Сант’Анджело и Соренто. Всъщност всички те са като квартали на един град. И са си така, като навързани едно след друго, не знам що ги водят отделни селища.
На бензиностанцията телефонът на Анджи изведнъж звънва, той прави недоволна физиономия, но виждайки кой го търси, вдига: пронтоо! /ало/… си.. ма нон, нон адессо… ормай… допо домани.. Масимо, соно окупато.. нон че.. дъррррр /дълго и неразбираемо /… о’кей. Ва бене!
Казва ми нещо, тръгва, след 50 м завива наляво и след минута, може би, спираме пред една къща, малко преди пътя да тръгне нагоре по баира. Казва, че “пер моменто” трябва да се отбие до един колега, но.. е, ще се забави само 5 минутки вероятно – трябвало да вземе някакви документи, които онзи /май/ всъщност му бил занесъл в Кастеламаре тази сутрин /а трябвало снощи/, но ние вече сме били излезли. Папката наистина му трябвала за в понеделник. – Добре де, викам, отивай, не ми се отчитай, само да не ме забравиш 🙂
Усмивка, навежда се към мен и ми засилва една протяяжна целувка… И, а-хаа да затворя очи, щото ги затварям ль’оките при подобни случки – в този миг виждам един.. хм, така, леко дебеличък колоездач, насреща по тротоара, как кара, вторачен в колата, и в нас явно, и как в същия този миг, както така се е концентрирал, нацелва перфектно уличния стълб, изхвръква от колелото и тупва тежко на паважа, а колелото казва “дрянн” на една страна до него 😀
Избухвам в смях. Анджело се дръпва учуден, после вижда ситуацията. С “ооо, манаджя!… мадонна мия! ма, кее…”  излиза от колата, онзи в това време се дупи, пъшка и изправя. И се почва едно маане на ръце, една джабала… айдеее…
След няколко минути Анджи ми представя Антонио, куджино ди секондо граде /втори братовчед/. Пак ми казва “само 5 мин.” и изчезва.
Антонио ме оглежда любопитно, бих казала, дори много любопитно, ухилен е направо до ушите, приказва нещо, явно иска да си поговорим, но аз, за съжаление наистина,  почти нищо не му разбирам и вдигам рамене – той накрая мирясва, вика “чао!”, мята се на колелото /явно излезе здраво/ и направо скоростно офейква.
Почвам да разглеждам пустата улица. И да чакам.
И си чакам… Май минаха петте минути… Говоря малко по телефона – да ги чуя как са вкъщи… мисля си разни неща… Станаха 15 минути вече… Виждам някакво списание на задната седалка. Вземам го, разлиствам го – ъ!.. Хм… някакво специализирано ли е… Ъ?!… криминално ли е…  опитвам се да прочета нещо… офф… не разбирам нищо – едва ли не на всяка страница се срещат думи като джустиция /правосъдие/, джудиче/съдия/, ледже /закон/… авокато /адвокат/… публико министеро /това не го знам какво е, някакъв министър може би? – обществен министър, ха-ха и такъв ли имат в Италия, какво прави той пък? 🙂 … офф, нищо не му разбирам на това списание.. и снимките му никакви… К’ви глупости чете тоя Анджело само… ми да, то мъжете, май са все еднакви – дай им само спорт или политика… или пищови… хм… и “мръсни” желания  😉
Oф, да му бях казала да ми пусне барем музиката… хм… дали… а, този клавиш ли e… А, тръгна бе!… Яя, неаполитанска е май… естествено (!)… та да не мога нищичко да й разбера… Красива е, обаче… ох, тия италианци…
И си чааакам…
Ровнах после след няколко дена из нет-а, ето я песничката:

http://youtu.be/zRECgdghQCI

 

Та си чааакам…
Следваа… 🙂

 

Очаквайте продължението

Автор: Вили

Снимки: авторът 

 

 

 

 

Други разкази свързани с Другата Италия – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

33 коментара

Older Entries »