Янина (Йоанина) (1)
Днес ще започнем първата част от един по-голям проект на Роси – ще започнем с Янина в Гърция (понякога наричана и Йоанина по гръцки). Приятно четене: Янина част първа на От Янинското езеро...
Етикети: Солун
Халкидики и Солун през есента
Хайде, не всички, но огромна част сме ходили до там, но пък винаги е приятно са си спомним Бяло море и задния ни двор:)
Приятно четене:
Халкидики и Солун през есента
/едно пътуване през септември/
Предисловие
Как си представям тази древна страна? Не знам. Някъде в споменните кътчета на съзнанието се таят представи, изградени върху разглеждани снимки, споделени разкази и прочетени думи.
Имам очаквания за нещо топло и древно, каменисто и лазурно, мъжествено и цветно.
Дочувам интуитивното подсказване от дълбините: ”Само се радвай! Не пропускай нито миг и ще видиш натежалата цветност на тази страна. И може би също ще я отнесеш в сърцето си!”.
Оставям вътрешния глас да ми говори и разбирам – това пътуване е един прекрасен финал, преди да се захлопнат вратите на лятото.
Тръгването
В полусънната утрин се носим към полуостров Халкидики, към топлината на слънцето, уюта на ситния пясък и утриннопесенния полет на птиците. Пътуваме. Пъстър шум от множество гласове изпълват топлата атмосфера на ранобудния автобус.
Преминаваме границата. Поздрав на прекрасен гръцки език, от колежка, под звуците на чувствено сиртаки – и вече сме другаде.
Доплаква ми се, както винаги, когато минаваме отвъд физическите граници и през собствените си усещания. Невероятно пътуване в междукултурното пространство на свят без граници… Музиката чертае пътя, който следва емоционалните извивки на сиртакито.
Българските учители са многофункционални – присъстващ влиза в ролята на екскурзовод и разказва за Демир Хисар и гроба на Дебелянов.
Хълмовете се изравняват, преминаваме покрай оскъдна зеленина, водни канали, подредени, изкуствено залесени горички, образуващи зелени туфи. Овце, дисциплинирано пасящи в оформен квадрат земя. Край пътя – първите цъфнали храсти леандро.
По пътя, преди пристигането в Солун
Слушаме подробна географска информация за страната.
Редуват се жълтозлатни царевични ниви и малки, изглеждащи като деца, маслинови насаждания, или свободно растящи ниски лозя.
„Древна страна, изградена на основата на минойската култура” – лее се историческа информация. Смяна на култури, на чиято основа се гради съвременната западна цивилизация. Да не повярваш, че в момента страната е пред фалит и протестите са ежедневие.
Постепенно ме обхваща усещане за пуста топлота, пресечена от асфалтовата лента на пътя. В далечината се очертава синкавият силует на невисока планина – „туристическа страна с харизма”, така я наричат.
Топло е. Замислям се за горещото гръцко слънце и бреговете (имам пред вид крайбрежието) на светлината. Често наричаме слънцето гръцко, българско, хърватско или друго, а то е едно. Присвояваме го, като толкова други неща, които не сме създали. Макар че грее еднакво за всички, сме склонни да му приписваме някаква национална характерност, типична за мястото, на което се намираме.
Вдясно, екранно се изнизва индустриалната зона на Серес. Продължаваме към Солун.
Гърция, тази страна на храмове и богове, ни очаква със своето необятно културно наследство. Историята й е колкото собствена, толкова и история на света.
Продължаваме, а на места тревата отхапва от асфалта и стеснява пътя. Сиртакито се лее, нещо екзотично се настанява в душата ми – симбиотично усещане, смесица от визуалност и звуци. Релефът постоянно се мени, преобладава хълмистата нагънатост, ту по – висока, ту по – ниска.
Омърлушени слънчогледи мълчаливо проклинат сушата.
Солун
Централната улица на Солун, която излиза на крайбрежието
Солун – Тесалоники, много гръцко звучене. Име на жена, сестра на Александър Македонски. Това е достатъчно, за да ни настрои леко мистично и да засили очакванията.
На влизане, тук – там зле поддържани сгради и доста отпадъци край пътя.
Църквата Свети Димитър Солунски (Мироточиви)
Църквата „Св. Димитър”,
петокорпусна, със сурова външност и нежна душа. Огромна, а отвътре – фантастични ажурни дърворезби и златносребърна украса. Сводести прозорци със жълти стъкла, сякаш завинаги уловили слънцето. Мощи на светци, обрекли себе си на чистата вяра и загинали, за да опазят себе си от отричане. Мълчаливо докосваме богато украсените саркофази. На малко бяло листче пишем молба към Бога за здраве. Пишем на български и пускаме българска монета. Бог разбира, той знае.
Църквата „Свети Димитър” – изглед отвътре
Дворът на църквата е изпълнен с руини. Всеки пласт, прозиращ през новопостроените стени, бележи етап в развитието на града, етап от историята му. Във всичко, до което спираме затихнали, е събрана много, много топлина.
После вървим по централна улица, за да излезем на крайбрежието. Движим се между белокаменни сгради, а отнякъде лъха изкусителният мирис на сладко тесто.
Централната част на Солун
Крайбрежие –
статуята на Александър Македонски,
самоуверен и устремен, като всеки победител.
Паметникът на Александър Македонски
Преди това –
Бялата кула
Пред нас постепенно се открива Солунският залив. Виждам я в далечината.
Крайбрежната улица на Солун, в далечината – Бялата кула
На срещуположната страна на булеварда са разположени множество кафенета. Цари типично гръцко оживление, по платното се стрелкат различни возила. Контрастна на това усещане, кулата бди над залива, вечна и непоклатима. Стените, според историята, са напоени със страдание и мъченичество. Непристъпна, кръгла, съвършена – чувствам я като твърдина на духа и хранилище за безсмъртие. Колкото повече я наближаваме, се засилва категоричността на присъствието й. Разбирам причината, поради която посетителите на Солун я считат за негова емблема, за вечен страж.
Бялата кула
Не успяваме да посетим Бялата кула, затворена е – очакват се мащабни протести, градът гъмжи от полицейско присъствие. Добре сложени момчета стоят до служебни автобуси. Гърция се раздира от недоволство.
Psakoudia 630 71, Гърция
Псакудия,
комплексът „Филоксения”
Крайната цел на пътуването ни е селището Псакудия, което се намира в основата на Ситония – средната част на полуостров Халкидики. Малко рибарско селище в миналото, понастоящем Псакудия е спокойно курортно място с широка пясъчна ивица, крайбрежни заведение и множество курортни комплекси.
Плажната ивица на Псакудия
Един от тях е „Филоксения” – изграден от постройки, наподобяващи малък хотел или къща с разчупена архитектура. Между тях се разполагат зелени, добре поддържани площи. Растителността е разнообразна и ефектно аранжирана.
Комплексът „Филоксения”
Курортният комплекс ни посреща с перфектно организиран ресторант и хранене тип „шведска маса”, изобилно и щедро по отношение на предлагания асортимент. Множество млади хора поддържат чистотата и реда, можеш да пийнеш нещо традиционно и да хапнеш „на корем”, към което сме особено склонни.
Вечерите в топлия полумрак на терасите преминават в безкрайни шеги и гръмогласен смях, обилно гарнирани с нашенски питиета и мезета.
Комплексът „Филоксения” привечер
Ражда се груповата „закачка”, нещо за което само ние си знаем и, което особено ни сближава. Ще го повтаряме дълго след като се завърнем. Само споменаването на тази култова реплика ще ни връща към атмосферата на пътуването, оставяйки нещо съзаклятнически обединяващо в нас. Това ме кара да се размисля за уникалната ни национална различност, когато се забавляваме и как влагаме цялата си душа в онова, което преживяваме – в хумора, в смеха, в обидата, в срама, в упоритостта или безхаберието. И колко неповторимо колоритни сме във веселието си, как ценим и преживяваме тясното пространство около пластмасовите маси, някъде в топлата далечност на Халкидики. Пространство, което си присвояваме, побългаряваме и изпълваме с уют.
Вечерта се разхождаме по притихналото крайбрежие, в дискотеките горят свещи, музиката е приемлива, очакват се множество клиенти. Награждаваме се по едно питие и се излягаме върху шезлонгите на пустия плаж. Стъклената луна ни се чуди, романтично и меко огрява поклащаща се бяла лодка насред залива. Разговаряме, разиграва се аматьорски, доста забавен театър и всичко това оставя поредния спомен в паметта ни. Спомен, създаден от удоволствие, смях и живот, роден в една топла вечер сред приятели, далеч от дома.
Така минават трите дни. Тръгваме си, а мислим – поне още един ден… Никога не ни е достатъчно.
Втурваме се към България, пътьом понесли множество подаръци и най – вече традиционни напитки, маслини, зехтин. Да опитат и другите, да се докоснат до Гърция, да споделим преживяванията си, докато отпиваме побелялото от леда узо и си спомняме.
***
Потопена в уникалната атмосфера и красота на тази страна, отнасям в себе си спомена за пухкаво – рошавите пространства, изпълнени със зелената восъчност на маслините, сухата и топла земя, легендарната митичност на древността. Плажовете – безпределното, топло спокойствие на дългия ден, закичен с цветето на късния залез.
Залезът
И смеха на приятелите, без които не мога.
Автор: Петя Стефанова
Снимки: авторът
Други разкази свързани със Ситония – на картата:
Кликайте на разказа за подробности!
На концерт на Янис Плутархос в Солун (Fix Live Club)
Днес Петър и Биляна ще ни водят на концерт на много известен в Гърция и тотално неизвестен на редакцията певец 😉 Но нали затова са пътеписите – да научаваме неизвестни неща 🙂
Приятно четене:
На концерт на Янис Плутархос в Солун
Fix Live Club
6:11 сутринта е. Отбиваме колата покрай Ихтиман и спираме за малко, посрещайки изгрева край яз. Искър. Тръгнали сме от Пловдив преди близо два часа и ни чакат още доста километри до Солун.
„Какво пък ще правите в Солун?“,
чудите се. Ами същата вечер там пее любимият певец на Биляна – Янис Плутархос и след дълго обсъждане решихме да оставим Вики на баба Тони и дядо Данчо (използваме случая да им благодарим, защото и те много искаха да дойдат с нас) и да отидем хем да разгледаме града (Петър не беше ходил), хем да слушаме и Плутархос наживо (отколешна мечта на Биляна).
Зареждаме колата малко след Кресна (в Гърция горивата са по-скъпи), минаваме ГКПП-Кулата за по-малко от две минути и сме в Гърция. Почти целият път до Солун е магистрала, така че стигаме без проблеми, макар и не особено бързо. Незнайно защо, гърците са наслагали ограничения 90 км/ч и при най-малките завои по широката магистрала (които май само ние спазвахме)…
Защо ли ни е познато? Още по-странното е, че в тунелите разрешават доста по-висока скорост – 100 км/ч:
Магистралата навлиза доста навътре в града, така че бързо и лесно стигнахме до
хотел „Мет“,
където оставихме колата (и слава Богу, казваме си, след като опознахме трафика по-отблизо, но затова малко по-надолу).
„Мет“ е дизайнерски бизнес хотел, само на 300-400 метра от мястото на концерта (Fix Live Club), така че цената от 90 EUR/вечер определено си струва за петзвезден хотел (всъщност, цената беше по-добра от някои тризвездни хотели с външен вид на студентско общежитие), при това с паркинг, интернет и дори микробус с кожен салон, който транспортира хората от хотела до центъра и обратно на всеки час (макар че и пеш разстоянието се взима за около 25-30 мин.)
А най-големият, при това безплатен бонус, беше, че самият
Плутархос се оказа в нашия хотел…
Та, тъкмо сме се настанили, изкъпали, преоблекли и наточили обектива за много снимки и… виждаме Плутархос в лоби-бара. Така три от мечтите на Биляна – да го види, да говори с него и да се снимат станаха реалност за минута:
И така, в тотална еуфория отидохме да разгледаме Солун и неговия център. Още по пътя към центъра ни впечатли ужасният и неконтролиран трафик в града.
Малко факти за Солун
Градът е вторият по големина в Гърция (след Атина), съществува над 2300 г. и има население около 800 000 души (и нараства). Гъстотата на населението е 7,338.8/km2. Два примера, с които да си представите картинката:
- Представете си, ако населението на Варна нарасне двойно и живее на същата площ (всъщност, май нещо подобно се получава през лятото).
- Гъстотата на населението в София е 2,448/km2. Тоест, представете си софийският трафик, ама с точно три пъти повече коли (добре, де, 2,997569 пъти, за да сме точни).
Е, сега вече разбирате защо трафикът ни впечатли толкова – ако мразите движението в София, просто не ходете в Солун с кола. Ето и още неща, на които станахме неволни свидетели – мотоциклетист по алеята за велосипеди:
„Паркиране“ със запушване на цяла улица:
Кръстовище с около 15cm място за преминаване на пешеходци (добре, че не сме с бебешка количка).
Да не забравяме и явно международното правило, че черен Мерцедес може да си спира където поиска, ако е на аварийни. Единствената разлика е, че по солунските улици има портокалови дървета (Биляна като опитен екскурзовод предупреждава, че портокалите са декоративни и не се ядат):
Шофьорите са ужасно нетолерантни и НЕ спират на пешеходните пътеки
(да, по-зле са от родните!). Докато минавахме покрай Бялата кула, изнервени от трафика видяхме да интервюират един възрастен човек. И понеже много обичаме да си представяме за какво си говорят разни непознати хора (а и чакахме 10-тина минути, за да пресечем), не се сдържахме и се получи това:
Останахме с впечатление, че
Солун е ужасно безконтролно място
– нещо, което не е било така, докато Биляна беше екскурзовод, т.е. преди около три-четири години.
Най-фрапиращото място е пазарът.
Пълно е с помия, графити и тъмнокожи субекти,
предлагащи ключодържатели и крадени iPhone, бездомни кучета (които собственикът на рибния магазин милваше със същата ръкавица, с която слага рибата в торбите на клиентите си), както и бабички, които правят нелегален алъш-вериш с цигари насред пазара:
Като цени – не видяхме нещо, което да е по-евтино в Гърция, отколкото в България, с изключение на пресните краставици от 0,90 EUR/кг.
Впечатляваща обаче е разликата в цените на гръцките дюнери (гирос).
На главната улица около площад Аристотел цената беше 6,80 EUR. Само на 50 метра встрани (в пазара) цената на не по-лош дюнер беше 1,20 EUR.
И така – спираме с негативните впечатления, циганията и простотиите от Солун – време е да ви разкажем и малко хубави неща. Като начало – вече няколко пъти споменахме
площад Аристотел
Това е суперцентърът на Солун и, логично, на площада има статуя на Аристотел:
Само 100-тина метра по-надолу е кеят с морето:
Прословутата
Бяла кула,
използвана от османските турци като крепост и затвор, в който са лежали много български революционери и противници на османската власт, включително и Капитан Петко Войвода, затворен тук през 1863 г.
Бяла кула, Солун 54622, Гърция
През 1826 година по нареждане на султан Махмуд II в кулата масово се избиват затворници, и по това време кулата е наричана Кулата на еничарите, Камлъкуле, Кулата на кръвта и Червената кула – била е буквално покрита с кръв. През 1890 г. кулата е варосана и така се сдобива с днешното си име. В момента е музей.
Тази част на града е страхотна за „отстрелване“ на интересни кадри с чайки, гълъби, лодки, платноходки, кораби и др. Ето няколко примера:
Ако тръгнете нагоре от площад Аристотел пък,
преминавате по голяма търговска улица
тип бул. „Витоша“ (игнорираме мизерния пазар). Околните пресечки също са пълни с цветни магазинчета, красиви витрини, подредени стоки и огромна тълпа:
Понеже Великден наближава, а в Гърция е традиция хората да отидат с красиви, големи и изписани свещи, почти навсякъде продаваха такива:
Малко по-нагоре е
античният театър
А още малко по-високо е
църквата Св. Димитър,
където са и мощите на светеца. Непременно я разгледайте и отвътре.
За да се качите по-нависоко, вече ще ви е нужен транспорт (или здрави крака и повече време). Билетчета за автобус се продават по будките (0,80 EUR):
Може да си ги купите и от самия автобус (0,90 EUR), а автобусна линия 23 ви качва точно до крепостта. Този сайт ще ви е безценен помощник, ако решите да ползвате автобуси за придвижване в Солун. И така, веднъж качили се горе, може да се насладите на чудесна гледка към града:
След като се върнете, не пропускайте да посетите и
църквата Св. София:
Ще ви светнем нещо – зад нея има чудесно кафене, чието име съвпада с адреса му – Zefxidos 6:
Всъщност, китните кафенета са навсякъде из града, а гърците са ненадминати откъм заведения – с кафето винаги идват вода, бисквитки, мъфини или нещо от рода, а ако си поръчате бира, получавате фъстъци или чипс. Узото – с диня! 😀
Не видяхме и заведение с непочистена тоалетна или намусена сервитьорка, което често срещаме тук. Не видяхме и платена тоалетна – нещо, което вече сме обсъждали.
И така, връщаме се към хотела, за да се подготвим за концерта, но преди това отново малко история – гръцката бира „Фикс“ се е произвеждала дълги години в Солун, а след това дълги години не се е произвеждала. Сградата на старата фабрика е перфектно място за снимане на не един и два видеоклипа тип„Памуковите облаци“, т.е. видът й е доста хорър:
Едно от халетата обаче е преобразено и превърнато в live клуб. Може да се досетите как се казва –
Fix Live Club
Точно тук бе и концертът.
Някои неща, типични за гръцките нощни клубове:
- Почти цялата площ е заета от маси. Според положението на масата е и видът на питието, което трябва да си поръчате, но минимумът е бутилка вино за двама души;
- Бутилка вино – 75 EUR, Pepsi 0,5 литра PVC – 10 EUR (най-скъпото Pepsi в живота ни)… Ако щете! Другият вариант е да стоите прави в дъното на залата през цялото време.
- Добрата новина: с виното носят много вода, лед, фъстъчки, морковчета и тем подобни;
- Покрай масите се разкарват едни момичета с малки плетени купички, пълни с цветя (отдавна са забранили чупенето на чинии), които можете да хвърлите в краката на изпълнителите;
- Шоуто започва в 23 ч. и приключва с дискотека до ранни зори. Всъщност, концертът освен Плутархос включваше двама доста талантливи подгряващи певци, както и известните Нино и Мария Якову, като всеки от тях пя по около час.
- Пее се изцяло наживо, с оркестър на сцената.
И понеже е трудно да се опише с думи, ето едно видео за нагледност. Между другото, не е късно и вие да отидете на този концерт – последен шанс: този уикенд (6 и 7 април 2012 г.). Сти гя мас!
На следващия ден тръгнахме обратно към България.
След Кулата обаче свихме веднага вдясно и минахме по маршрута Кулата – Катунци – Гоце Делчев. Понякога си струва да кривнеш от царския път, ако ще и само заради красивата гледка:
В Гоце Делчев спряхме да вечеряме в любимия ни ресторант-клуб „Ванита“, който препоръчваме горещо и на вас, ако минавате по този край. Хапнахме обилно и продължихме…
Биляна, прозявайки се:
– Ех, няма ли как сега да се телепортираме до Пловдив…
Петър:
– Като гледам как ти се спи, ти наистина ще се „телепортираш“, ама аз все пак трябва да карам…
Продължихме по пътя
Гоце Делчев – Сатовча – Доспат – Девин – Михалково – Кричим – Пловдив.
Пътят през Юндола със сигурност е по-бърз, но този не го бяхме минавали (по тъмно не бихме повторили упражнението отново). Толкова завои май няма по друг път в България (Биляна почти не успя да заспи, а Петър въртеше въображаем волан половин час, след като пристигнахме)! Единствено съжаляваме, че вече беше късна вечер и не можахме да видим много от красивите скали наоколо, но звездите на нощното небе бяха като че ли по-ниско, а на пътя видяхме няколко зайчета, крави и дори диви коне! Не знаехме, че има диви коне в България. Е, видяхме и двама пътни полицаи на входа на Доспат, които ни провериха обстойно и така като едни редовни граждани се прибрахме по живо, по здраво и по много тъмно в Пловдив. След като извадихме данните от GPS-а, премахнахме спиранията и направихме равносметка, изводът е следният: по магистралата (с shortcut Ихтиман-Самоков-Дупница, за да избегнете софийския трафик) Пловдив-Кулата е с около 45 минути по-бързо, шофира се много по-лесно, пътят не е разбит и през зимата със сигурност е по-почистен и безопасен (в планината на доста места имаше сняг, макар и в началото на април, а и скални срутвания не липсваха)…
И все пак… Няма го онова планинско настроение, заради което те кара да спреш стереоуредбата в колата и да запееш сам:
Надяваме се, че точно в такова настроение ви оставяме. До скоро.
P. S. Песента, която пеем, се казва „Гласът на Пирин„, в случай, че я чувате за първи път…
Автори: Петър и Биляна Събеви
Снимки: авторите
Други разкази свързани със Солун – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА 🙂
От Балканите до Пиренеите с автобус – дневникът на една пътешественичка (1)
Знаете, че пътеписите, които публикуваме тук нямат задължителна форма или стъпка. Днешният разказ няма да бъде разказ в истинския смисъл на думата. От днес започваме с личния пътешественически дневник на Мария – ще ни води в буквален смисъл през времето и пространството 🙂
Приятно четене:
От Балканите до Пиренеите с автобус
/Записки/
Oбичам да пътувам и да посещавам културно – исторически забележителности както в България, така и в чужбинa. След падане на Шенгенските визи, пътуването в чужбина стана лесно и аз имах възможност да посетя някои Европейски градове и да видя забележителности, за които преди не бях и мечтала. Това са моите впечатления за някои от тях.
Авторът
17 ноември 2002г. За първи път посещавам
Троянския манастир
– третия по големина в България след Рилския и Бачковския. Стенописите в църквата „Св. Богородица” са дело на Захари Зограф – жалко е, че са запазени добре само в предверието. Най – ценната реликва, която се пази в манастирската църква е чудотворната икона на „Св. Богородица Троеручица” – копие на икона от Хилендарския манастир в Света гора. Донесена е през XVI век от румънски монаси, които на път за Румъния спират да почиват в Троянския манастир. Четири поредни дни мулето натоварено с иконата е отказвало да тръгне за Румъния. Така иконата е оставена за постоянно в църквата в Троянския манастир. Това ни разказа един млад монах с хубави сини очи. Миналата година иконата е „плакала” – била e покрита с миро, което сега се продава в магазинче в двора на манастира и вярващите го купуват, за да ги пази от „уроки и магии”. Аз не си купих, но с удоволствие бих посетила манастира отново!
17 март 2003г.
„Рупите”, Роженеския манастир и гр. Мелник.
Това, което видях в „Рупите” ми направи тягостно впечатление. На гроба на Ванга имаше само изкуствени цветя. До църквата „Св. Петка” се строи хотел. Има къмпинг, скара – бира и др. Фасадата на църквата (изписана от Св. Русев) ми подейства потискащо. Хареса ми портрета на Ванга – вътре в църквата.
Затова пък Роженският манастир ми направи чудесно впечатление!
В Мелник е ужасна скъпотия! На площада, където спират автобусите, видях възрастни хора да просят.
Излизайки от Мелник минахме покрай „феодалното владение” на банкера Емил Кюлев. Около 500 декара заградени лозя, а в средата на заграждението на един хълм се издига сграда – истински “замък”.
30 май 2003г. гр.
Охрид (Македония)
Добре е, че всички старини, свързани с нашата средновековна история са запазени отлично: „Самуиловата крепост”, манастира „Св. Наум” и много църкви. Влязох в спор с македонския екскурзовод по повод Самуил и „общата ни азбука”.
28 август 2003г.
Етрополският манастир „Св. Троица”
е построен през 1156 г., по време на византийското робство. През 17ти век тук е открито едно от първите килийни училища.
Като архитектура Етрополския манастир наподобява Рилския, но е много по – малък. Гората около него е истински рай!
9 август 2003г.
Суковски и Погановски манастири, гр. Пирот (Сърбия)
Някога (до 1919 г.) тези манастири са били български.
Суковският манастир не ме впечатли с нищо друго, освен с белия паун в стопанския двор (подарък от игумена на манастира „Св. Наум” в Македония).
Погановският е значително по – голям и добре поддържан. Намира се в близост до с. Поганово – родното село на баба ми, на която съм кръстена. Никога не съм ходила там. Манастирът е построен през 14век. Влязохме в църквата, където сръбският свещенник ни осведоми, че за съжаление няма какво много да видим тъй като „българите са си прибрали по – ценните икони”. Тъжно е, че в местата където все още живеят българи се служи на сръбски език.
Обядвахме в един ресторант в близост до манастира. Прекарахме чудесно!
Пирот не се е променил много. Само центърът е станал по – представителен. На пазара е много по – мръсно, отколкото на нашия. На връщане минахме покрай с. Желюша – родното село на баща ми. Обзе ме силно вълнение – кога най – после Сърбия ще влезе в Европейския съюз, за да мога безпрепятствено да ходя там!
10 септември 2003г.
Солун, Манастирите „Великите метеори” (Гърция)
Най – много ми хареса Солун – особено крайбрежния булевард (още е пред очите ми) с безбройните кафенета с маси на тротоара.
Манастирите „Великите метеори” и скалите върху, които са построени са впечатляващи! Заслужава си да бъдат видяни!
13 ноември 2003г.
Истанбул (Турция)
Имах друга представа за древния Константинопол (Цариград). Мислех, че ще видя „злато и скъпоценни камъни”. Даже нищо подобно! Кубетата на многобройните джамии дори не бяха позлатени, както тези в Македония. „Синята джамия” – единствената в света с 6 минарета – е построена през 1616 г. и е чудесен архитектурен паметник – светъл и просторен. Побира около 5000 богомолци. Пред входа едно момче ми предложи (срещу 2 лева) дипляна с изгледи от вътрешността й. „Синята джамия” е построена по заповед на султан Ахмед и е наречена така заради синьо – зелените плочки, с които е облицована отвътре.
В близост до нея се намира църквата „Св. София”. Тя е построена през IV век по заповед на император Константин, когато християнството става официална религия в Римската империя. След завземането на Константинопол от турците е превърната в джамия. Входната такса е 10$. Видя ми се много висока и реших да не влизам.
14 ноември 2003г.
Дворецът „Долма Бахче сарай”
(„Запълнена градина”) е построен от султан Абдул Меджид I по образец на двореца „Версай” в Париж. Прекрасен архитектурен ансамбъл! Вътрешното обзавеждане (мебели и полилеи) са изработени във Франция. Видях най – тежкия полилей в света – 5 тона, дар от британската кралица Виктория. Голяма част от картините в двореца са дело на руския художник Айвазовский, но между тях не видях шедьоври. Входната такса беше 10 милиона лири или 6 евро. Последният държавен глава обитавал двореца е Кемал Ататюрк („Баща на всички турци”). Починал е в двореца на 58 годишна възраст. „Ако той беше живял по – дълго, днес Турция щеше да бъде член на Европейския съюз” – ми каза екскурзоводката – българска туркиня от Кърджалийско. Всички часовници в двореца са спрени в 9 часа 05 минути – часа на неговата смърт. В двореца се пази и часовникът подарен на султана от българския цар Фердинанд. В този дворец е гостувал и Наполеон.
Сутринта на 15 ноември 2003г., приближавайки с автобус пристанището на залива „Златния рог”, чухме гръм наподобяващ топовен изстрел. След малко последваха още два по – слаби. Видяхме и големи кълба от дим като от пожар. По – късно разбрахме, че е имало два последователни терористични акта – пред
две синагоги. Имало 24 души убити и около 300 ранени. Скоро след това се качихме на туристическо корабче и потеглихме на разходка през „Босфора”.
Истанбул е единственият град в света разположен на два континента – Европа и Азия. Европейският бряг е дълъг около 55 километра, а азиатският около 35 километра. Гледката от двете страни на „Босфора” е удивителна! Минахме покрай двореца „Долма Бахче сарай”, рзположен на европейския бряг, след това покрай лятната резиденция на султана – „Топ – Капъ”, както и под „Въжения мост” (построен през 1973 г.) – наречен „Моста на самоубийците”. Видяхме единствения 7 – звезден хотел „Риц”, открит преди около 1.5 години и „Роберт Колидж”, в който таксата за обучение е 3500$ на година.
Вторият „Въжен мост”, бележи „края на Босфора” и разделя символично Мраморно от Черно море. В „Босфора” има две течения – горно и долно. Горното е по – студено и е от Черно към Мраморно море, долното е по – топло и е в обратна посока. Поради тези течения къпането и плуването в „Босфора” са твърде опасни. Корабчето зави плавно и се отправи към пристанището покрай азиатския бряг, който видимо е по – озеленен и по – рядко населен от европейския, с което разходката приключи.
По – късно запалихме свещ в българската църква „Св. Стефан”. Желязната църква е красива постройка в неоготически стил – жалко, че отвътре отдавна не е реставрирана. Свещите в църквата ги продаваха за мое голямо учудване араби. Няма ли вече българи в Истанбул?
Посетихме и атракцията за българските куфарни търговци – покрития пазар „Капълъ Чарши”. Не ме впечатли особено. Тръгнахме пеша към хотел ”Vachinkton”, където бяхме отседнали ( в търговския квартал „Лале ли” – прилича много на нашия пазар – Илиянци) и малко се объркахме. Добре, че предвидливо си бях взела визитка от хотела!
19 април 2005г.
Италия. Прословутата Венеция!
Канале „Гранде” с избелелите, зле боядисани фасади на сградите покрай него, ме изненада неприятно. Катедралата „Сан Марко” и „Палата на Дожите” на площада „Сан Марко” с многото гълъби, мимовете облечени в средновековни одежди, ( между които и българи), многобройните магазинчета с бижутерия от венецианско стъкло и чудесното кафе – общо взето с това запомних Венеция. Защо ли я наричат „романтичния град на влюбените?” Заради гондолите и „Моста на въздишките”? Може би не само.
На път за Верона преспахме в хотел „Монако”- на брега на езерото „ Лаго ди Гарда”(Lago di Garda). Нямахме време да се разходим и да го разгледаме. От стаята в хотела се виждаше само загадъчният силует на средновековен замък.
20 април 2005г.
Във
Верона
посетихме „Къщата на Жулиета” с прословутия балкон. Дали точно тази къща е имал пред вид Шекспир, не се знае. Някой е казал, че това е къщата и тя се превръща в туристическа атракция. В двора е поставена статуя на Жулиета, до която всички се снимат. Отсреща е стената, на която влюбените залепят листчета с написани желания. Дано им се изпълнят и дано бъдат по – щастливи в любовта от Ромео и Жулиета!
Жалко, че Арена ди Верона беше във ремонт и не можахме да я видим отвътре.
Монако
След Верона спряхме в
Монте Карло (Монако)
– градът на богатството и хазарта! Разположен е живописно върху тераси и хълмове като Велико Търново. За първи път видях къщи с басейни на покривите, игрища и големи саксии с цветя и цветни храсти – вероятно поради липсата на свободна площ. В града има много банки, които се помещават в сгради с прекрасна архитектура и много казина. Пред входа на казината стои охрана, която не допуска лица под 18 години, независимо от това, че са с придружител. Никакво изключение! Законът наистина се спазва! Впечатляващо е и пристанището с многобройни луксозни яхти. Видяхме яхта на име „Sophia”- собственост на българин, който живее в Англия. Браво! Българските милионери са навсякъде! Разходихме се по пистата на „Формула 1”, след което са изкачихме по множество стъпала до Княжевския дворец. По време на тази разходка не знам защо не срещнахме много хора по улиците. Дали много работят или нощем играят хазарт?
Monaco
20 април 2005г.
Ница (Франция)
Както повечето средиземноморски градове и Ница не прави изключение с многобройните си палми, къщи с чудесна архитектура и отлично поддържани цветни градини. По крайбрежния булевард ни спря един чернокож, който ни продложи евтина бижутерия. Попита ни от къде сме. Когато му казахме, той възкликна: ”О! Знам България! Стоичков!”. „Друго какво знаете за България?”- попитахме. „Знам, че вие българите не сте расисти.” „Дали наистина не сме?” – си помислих аз. Случи ни се и един неприятен инцидент – една жена от групата падна и си счупи ключицата. Наложи се да потърси медицинска помощ в болницата в Ница. Чакала е 6 часа, докато и направят рентгенова снимка и й изпишат болкоуспокояващи. Такова чакане едва ли би ни се случило в „Пирогов”!
21 април 2005г. Кан е малко курортно градче с хубави къщи, хотел – ресторанти и магазини, предлагащи стоки от най – известните дизайнери. Някои от нас побързаха веднага да стъпят на червената пътека пред Фестивалния център и да се снимат, позирайки като кино – звезди. И тук, както в Ница и Сан Ремо морето те пленява със своето спокойствие и цвят на изумруд, но на плажа липсва пясък – има само чакъл. Черноморските пясъчни ивици ги няма никъде по цялата Френска ривиера!
Минахме покрай о-в Маргарита, където е бил заточен „човекът с желязната маска” според романа на Дюма.
Очаквайте продължението
Автор: Мария Лазарова
Снимка: авторът
Още разкази общо за Европаот нашите автори – на картата:
Море на Халкидики: През Солун към Неа Мудания, Афитос и Неа Потидеа
„Пазете родината, почивайте в чужбина!“ *– е единственият ми коментар към днешния разказ за няколко курортни села на Халкидики, Гърция. Приятно четене:
През Солун към Неа Мудания, Афитос и Неа Потидеа
Солун
е шумен лабиринт от еднакво изглеждащи блокчета с безкрайни тераси, задръстени улици и тротоари, по които бръмчат скутери.
Площад Аристотел разбива еднообразието с абсолютната си форма. От лявата страна на по-отдалечения от брега негов край е солунския пазар с врещящи повече за радост на туристите продавачи на риба, от другия е идентично изглеждащо кварталче с “традиционни” таверни.
Четете по-нататък за гръцкото море и курорти на Халкидики>>>
Малко служебно парти на Халкидики
Някои хора живот си живеят 🙂 Ама така си е – в днешно време е важно да си избереш свестен работодател, че и те (както и свестните служители 😉 ) са кът. Рекламата свърши, а сега Даниела ще ни разкаже как е изкарала едно служебно мероприятие в Ханиоти на Халкидики в Гърция. Приятно четене и не умирайте от завист, а накарайте шефа си да заведе и вас:
Малко служебно парти на Халкидики
Ханиоти
Най-хубаво е когато успееш да съчетаеш полезното с приятното и работата с удоволствието. Е, ние съчетахме полезната работа с приятното удоволствие, хващайки автобуса за Халкидики. Хубавото беше, че автобуса беше служебен, пътуването и престоя там – също, така че не ме питайте за цени. Вместо с пари, си служех с жълтата лентичка, която ми сложиха на ръчичката при пристигането ни в хотела.
За служебното – толкова.
Продължавам с приятното 
Пътуването до Халкидики
отне около седем часа с автобус, включително яденето на пържоли, престой на границата и спазване на ограниченията по пътя.
„Халкидики” се оказа разтегливо и разклонено понятие. Халкидики е полуостров в северна Гърция и според митологията, Гигантите живеели там. На Халкидики се е състояла митичната битка между гигантите и боговете, която боговете спечелили и триумфално се оттеглили на Олимп.
Нашият хотел се намираше в
китното селце Ханиоти, на западния ръкав на Халкидики – Касандра.
Първото нещо, което усетих, слизайки от автобуса и което ще остане много дълго в съзнанието ми, е уханието. Селцето ухае на цветя! На ЖАСМИН! Ароматът напомня аромата на акацията, но е доста по-силен и сладък 🙂
Това ухание завладява сетивата като опиат: веднага забравяш за таралянкането с автобуса и откривателят в теб се събужда.
Четете и завиждайте по-нататък>>>
Следморско – или какво е морето в Гърция на Халкидики:)
В края на лятото получих и продължавам да получавам пътеписи за прекарана почивка в Гърция. Не знам дали е показателно (а и изобщо дали сайтът ни е показателен), но засега не получавам пътеписи за прекарана почивка в … България. Дали имаме основание да забравим Черно и да се отправим към Бяло море? към Халкидики, Тасос и …
Приятно четене и нека поредицата пътеписи за почивка на море в Гърция бъде като обица на ухото на българската туристическа индустрия (и държава):
Какво е морето на Халкидики
Знаете ли, то било хубаво човек да ходи на море в Гърция. Пътят не е много по-дълъг (всъщност май даже излиза по-къс, не съм сигурна), хотелиери, стюардеси и т.н. са мили и усмихнати, всичко е като на рекламните снимки или дори по-хубаво, парите са същите като в БГ и то като си скромен в БГ (е, ако си all inclusive със Зора Турс, май нацелихме ако не най-изгодната то една от най-изгодните почивки), а изживяването е неповторимо.
Но да карам по ред. Тръгнахме ранна сутрин от стадион “Васил Левски” с доста хубав автобус, чист, новичък, с климатик, въобще бижу. Преминахме границата след около 3 часа – бързо и безпроблемно. Минаха митничари да ни сравнят със снимките на личните ни карти и това беше. И навлезнахме в Гърция. Първият признак, че не сме в България беше, че радиостанцията се смени и ни заговориха на гръчка реч. Вторият беше, че магистралата с по едно платно в посока се превърна в огромна лъскава магистрала, по която се пътува и задминава безпроблемно. Земята придоби доста по-гледан вид – местата с опасност от свлачище бяха покрити с мрежи, наоколо се виждаха ниви, горички. Но колкото повече навлизахме навътре, толкова по-суха ставаше земята. Планините ставаха все по-ниски и голи, дърветата – все по-малко. С изключение на прилежно поддържаните маслинови горички.
Другото нещо, което ми направи силно впечатление, бяха параклисчетата. Навсякъде около пътя – 
параклиси. Някои – двуетажни, с нормални размери. Но и един куп миниатюрни техни копия, навсякъде около нас. Бързо се отказах да броя, защото бяха безбройни. Малко по-нататък видяхме магазини, чиито дворове бяха изпълнени с параклиси фабрично производство – еднакви като капки вода, във всякакви размери. Купиш си параклис и си го бучнеш в двора – чиста работа. 
Солун през зимата (Нова година)
По повод на жегите днес ще ви пропомня Нова година и зимата. Е, не зимата на Полярния кръг (още нямаме пътепис от там) и не зимата в Алпите (и от там още нямаме пътепис, така че скъпи читатели — стегнете се и напишете по един пътепис от там). Не, днес, благодарение на Николина, ще видим:
Солун през зимата
Някак спонтанно, почти ненадейно, а кой знае — може би напълно осъзнато и търсено, решаваме,че Нова година ’2008 трябва да се превърне за нас в различен и необикновен празник.
Хм! Различен ли, споменах… различен: в смисъл — посрещнат на чужда земя! Е… доколкото Солун може да се нарече чужд… Нали така — самото наименование си е само наше — българско! По карти и пътни табели това е Тесалоники.
Но, има ли значение, името на един град, ако той ще се превърне в мястото, на което се чувстваш добре?!
И все пак, като начален план, решението ни да потеглим към Гърция в последните дни на изтичащата като пясък през пръстите година, е толкова внезапно и шеметно, че на първо време дори не се сещаме как точно ще се осъществи.
След трескаво звънене в офисите на няколко туристически агенции и уточняващи разговори със съответните служители, ситуацията малко по малко започва да се прояснява. Правим предпочетената от нас резервация, но се готвим да пътуваме със собствен транспорт — тогава,така ни се видя най-добре и за предпочитане… По-нататък,предстоеше да разберем,че изборът ни е бил правилен.
До Солун с една риза на гърба (2)
Днес ще разберем как Пипилотка е продължила да се оправя само с една дамска чанта в Солун. Началото: До Солун с една риза на гърба (1)
а сега продължението:
До Солун с една риза на гърба
част втора
…
Върнахме се обратно по успоредна на централния булевард, за да излезем в една градинка с гълъби където се намират две забележителности:
Бей Хаммам – турската баня
Построена от султан Мурад II през 1444 г. Сградата има идиотско работно време, което не ни огря, затова четохме само табелата – състои се от две отделения. Мъжкото е по-голямо и красиво украсено, женското е по-малко и невзрачно. Мъже какво да ги правиш. Отвън изглеждаше много красиво.
В същата градинка на отсрещната страна на банята имаше една малка църква, която беше затворена и може би затова не запомних името й.
Починахме за малко на пейка, но поради мизерността на мястото, пълно с клошари и мангали (изглеждаха като нашенски и румънски, но кой ги знае), събрахме бързо сили и тръгнахме нагоре, където трябваше да се намира църквата на Св. Димитър Солунски.
Пътьом минахме покрай римския форум, странно обозначен на табелата като “римска агора” – смесване леко на времена и понятия, но карай.
Точно след това дойде ред на църквата и
мощите на св. Димитър Солунски
До Солун с една риза на гърба (1)
Днес Пипилота ще ни разкаже приключенията си при последното ѝ пътуване до софийското пританище Солун. Както знаете, Пипилотка пише много увлекателно, така че — приятно четене:
До Солун с една риза на гърба
част първа
„Петък — ден на майстора“, “Ако работиш в петък шефът ти ще умре„…защо тези не са вярни и защо всеки петък винаги идва по-гаден, по-натоварен и ужасен от предишния?!
Този петък заминавахме на разходка до Солун! Ура, ще ходим в чужбина!
Само дето от сутринта ме сюрпризираха — ще замествам техническия сътрудник на баш шефа (разбирай секретарката).
Забравете за бомбестите мадами с голям червен маникюр и пиличка в ръка! Да си секретарка е ад, жив ужас и огромен стрес. Хубаво прегрях, не можах да си направя проучването за Солун и тръгването беше предопределено — отиваме на сляпо. За капак не можах да тръгна по-рано от работа и даже стоях на пост и в следработно време. „Леле трябва да побързам, как ще си събера багажеца?!“
Успях да се прибера и да пъхна в раницата 2—3 парцала заедно с атласа на Европа (без да правя реклама — от ViaMichelin по-добри няма, въпреки че ми е малко стар, пътищата са си на указаното място, плюс-минус 1 къмпинг). В чантата сложих фотоапарата и още две-три неща.
Емил пристигна да ме вземе. Формàтът за път беше — една кола четирима човека. И докато другите чакаха в колата ние с Емил хвърлихме последно око на интернета, а аз извадих атласа от раницата за сверяване. Погледнахме, аз бутнах атласа в чантата, Емил ми взе шалтето и чувала и хукнахме.
Приятеля ни, който шофираше живее в Банско и, затова решихме да го използваме като база за преспиване и начало на похода към превземането на Солун. И насред Банско се плеснах по челото в момент на велико просветление! Забравих си раницата с дрехите в София! Когато извадих атласа, не го върнах обратно в нея, а в чантата и взех само нея. В онзи момент Емил ми се радвал каква съм организирана спартанка и съм взела точно толкова дрехи, колкото ми трябват…мда добре започнахме екскурзията. Добре, че поне най-належащия елемент от дрехите ми беше в чантата.
Защо децата не бива да се возят на предната седалка?
Тръгнахме от Банско към 8 ч. сутринта. Аз като стàрило и пàтило винаги се возя с колан, въпреки че и винаги пътувам на задната седалка — принцип. Да обаче шофьора нямаше и ми беше отстъпено почетното място отпред. Като малка все врънках нашите да се возя на предната седалка. Е сега бидейки там, разбрах защо не трябва и не може деца да се возят отпред!:
Видях толкова сгазени животни, колкото не съм видяла през целия си живот! Цвък коте, пльок куче, цвръц таралежче, там пък лисица…от филм на ужасите не настръхвам толкова! За доброто на своите деца — никога не ги возете отпред!
Ние пък по живо по здраво, и под моето успешно навигиране (само веднъж объркахме посоката, но това беше защото на картата се завиваше на дясно, а на практика — на ляво!)
стигнахме до Тесалоникито, центъра на областта „Македония“,
името заради което се джанкат гърци и македонци.
Първите впечатления бяха:
„Абе, да не влизаме в Бейрут?!“
Четете по-нататък>>>
Последни коментари