Archive for the tag 'Созопол'

май 15 2015

Черно море и Странджа по празниците

Съвсем наскоро Тони си купи нова кола, а днес ще ни разкаже за първото ѝ по-сериозно излизане извън София – по повод празниците в началото на май, ще пообиколим южната част на родното Черно море. Приятно четене: Черно море и Странджа по празниците Първо пътешествие с Дачия Докер Дойде време за първото ни пътешествие с […]

No responses yet

февр. 15 2013

Созопол на младини

Оня ден покрай едно-две изразяни дървета в “престижните” южни райони на София, във фейса стана интересна дискусия за неизбежното им превръщане в гето. Вероятно съм последния човек, който ще жали за минали времена, но днешният ни разказ ще бъде за едно място от времето, когато не беше гето. 

Приятно четене и, ако си мислите, че младежта е разхактена и че това доникъде няма да доведе, да знаете, че се присъединявате към мнението на египтяните още от Древното царство 🙂

Созопол на младини

 

Созопол - централен плаж

Когато видях за пръв път Созопол, бях осемгодишна.

От Бургас пътувахме с малко корабче, май се казваше „Емона”, клатеше силно и не се чувствах особено добре. Родителите ми бяха вече разведени и бях само с татко. Всъщност това продължи години наред – с него летувахме и във Варна, и в Несебър, и на Слънчев бряг, но сърцето ми остана в Созопол.

Помня го с разстланите по улиците мрежи и кърпещите ги рибари… с фабриката и димящия й комин, изхвърлящ лепкава пепел… риболовните кораби и старите лодки на пристанището… хазяйките с техния силен акцент и множеството гръцки думи… Имаше една поща, едно казино, един плаж. Харманите бяха „много далеч”, а на Каваците се ходеше на екскурзия – често в каросерията на някой раздрънкан камион.

И до днес се водят спорове кой пръв е открил Созопол за летуване – художниците или писателите.

Всъщност с годините бази имаше всякакви – на художниците на носа на Стария град, на писателите долу на разклона между стария и новия квартал, а горе на хълма беше Рабиз (предполагам, че съкращение от РАБотническо ИЗкуство) – там идваха актьори и театрали. Последни дойдоха кинаджиите – тяхната база беше в центъра на Харманите до ресторант „Чайка”. Всички курортисти-интелектуалци нощуваха по частни квартири, а се хранеха в столовите на ”базите” си. След вечеря една част се изнасяха в казиното, друга – тези с по-малки деца – опъваха маси в дворовете. Пържена риба, памид и сладки приказки – какво повече му е нужно на човек!

Преди известно време, ровейки из Интернет, открих снимка, предполагам от края на 60-те години.

Созопол на младини

Тази розовееща къщичка

на преден план е базата за “творчески отдих” на Съюза на писателите. През 60-те и 70-те години там ходеха по-бохемстващите и по-неиздигнати официозно писатели – Петър Незнакомов, Върбан Стаматов (преди да си купи къщата в Ахтопол), Веселин Андреев, Наско Мандаджиев… , е и баща ми, разбира се – разкошни сътрапезници и събеседници. Не включвам сред тях Славчо Чернишев – той трайно се засели в Созопол, ходеше с рибарска фанелка и даже се поклащаше като стар моряк. По-късно към него се присъедини и актьорът Досьо Досев – и до днес е там, в малката си къщичка, от която се вижда и чува морето.

 

На никой не му хрумна да пристроява и надстроява „станцията”, даже душът беше първоначално до къщата, а по-късно приспособиха една част за тоалетна и баня с топла (!) вода – нечуван лукс за ония години. Имаше по две стаи на етаж – долу голямата бе за командирования от София готвач и семейството му, а горната голяма се пазеше, ако някое началство реши ненадейно да дойде. Смокинята, под чиито клони след години сядахме на сянка, а вечер на разпивка, още не е посадена.

 

Вдясно беше къщата на местния фотограф:

„Кой ме вика, кой ми чука – фото Мексико е тука!”. Сутрин обикаляше по плажа с разкошна „мексиканска” сламена шапка, децата умираха да се снимат с нея, следобед проявяваше снимките, а вечерта поизгорелите клиенти си получаваха портретите. Под нея до плажа бе къщата на бай Димитър Просветата. Наемателите му се хранеха при нас, мисля, че Пецата Незнакомов обикновено отсядаше там.

Вляво от базата е така нареченото „ново” лятно кино. Старото беше в Стария град, но затворено. Ние, сядахме на терасата на втория етаж, а някои се покатерваха даже на покрива, и гледахме кино „без пари”. Всъщност за билети човек трябваше да се нареди часове по-рано. Повечето от родителите изпращаха децата на кино, за да си отдъхнат поне два часа от тях и от първите редове се вдигаше такъв шум, че често не можеше да се чуе звукът от екрана. Докато прожекционистът сменяше ролките (в началото киномашината беше една и за да се смени ролката се правеше кратка пауза), разпоредителките се опитваха да внесат ред и даже изкарваха най-развилнелите се малчугани. Но спасение нямаше – те се покатерваха на оградата и викаха оттам.

Созопол, България

Какви са сградите най-ляво на снимката не помня, тях бързо ги махнаха, но зад киното бе царството на магарето Марко. Царственият му рев огласяваше надалеч и предизвикваше доста ругатни от жадните за сън курортисти, но това хич не го притесняваше. Единственият начин да го умилостивиш бе да му дадеш малко магарешки тръни за похапване.

Под дебелите сенки на „градската градина”

имаше павилион за газирани напитки – ягода, мента, лимон, малина, виолетка – поне 7 -8 вида. Дават ти чашата, ти бързо я изпиваш, защото опашката чака, после чичкото я изплаква на едно автоматче и хайде “следващия, моля”. Понякога това беше единствената вода, която можеше да се намери в безводния курорт. По-късно будката се премести на площадчето в Стария град – между казиното и кафенето. Имаше и в Новия, ама там сиропите не струваха, пък и чашите хич не ги плакнеха, та можеше да пиеш мента с дъх на виолетки.

Созопол на младини

 

Базата на художниците бе на носа до старото училище. Прекрасна стара къща, на която по-късно направиха покрита тераса. Долу се разбиваха вълните, а горе се пиеше и пееше. И там съм летувала, но нещо не помня някой да е вадил платна и бои да рисува – все пак това е почивка! През 70-те прекарах едно чудесно лято с колегите на майка ми – не стигахме до плажа, печахме се на скалите, даже понякога ни домързяваше да ходим и да обядваме, а когато децата заспиваха, четяхме на глас „Майстора и Маргарита”. Но за това вече съм разказвала тук

Созопол на младини

Когато рокендролът беше млад :)

Годините минаваха, аз вече ходех сама на море и прекарвах в Созопол поне месец. Отдавна бях станала свой човек и вече се деляхме на „курортистите” и „ние”. Рядко отсядах в базата, но продължавах да се храня там. Преместих се в квартирата, която татко използваше години наред – при

прословутата созополска хазайка Анна Батиньоти.

Ето я

Созопол на младини

 

 

Не беше голяма – само три стаи горе и малка вътрешна тоалетна долу. Татко вземаше голямата стая с изглед към морето и старинен месингов полилей, а аз в една малка, почти килерче, но я има на снимката – тази с бялото перде. Всъщност вече не ходех “с татко на море” и внимавах даже да не сме по едно и също време в една квартира, защото контролът щеше да бъде…

Къщата на леля Анна неизменно присъстваше във всички рекламни материали за града, но нея рядко я снимаха. Все пак я открих – в неизменната си басмяна рокля, къси чорапи и рошави коси (момичето вдясно не съм аз).

Созополска хазайка

 

 

Къщата й нямаше двор, а къса леко наклонена уличка – там вечер се вадеше маса, краката й се подпираха, за да не клати, постилаше се бяла покривка и…

Така една вечер, може би 1976-7 година, се прибирах доста късно и тамън се чудех как по-тихо да мина покрай вечно пазещата ме и любопитна хазайка, когато видях отпред седнали красивата Дона, тогава щастливо омъжена за англичанин, но винаги идваща на море сама, и двама старомодно ухажващи я кавалери – поетите Веселин Андреев и Славчо Чернишев. На масата – студено вино, филе от акула и карагьоз.

Е, присламчих се и мълчаливо слушах, но после събрах сили и аз да се включа. Тогава имах невъзможния мерак да заснема филм “Къде бях на 9-ти септември 1944″, в който свидетелите да разказват ИСТИНАТА, ама истинската истина* Вече бях чула разказа на Теньо (Стефан) Кънчев, попитах и Весо, не ми отговори пряко, но заразказва неща, които тогава не се говореха. Виното развързваше езика, миришеше на море и смокини, масата се клатеше, но не разляхме нито капка…

Созопол на младини

Авторката

Такава бях през 70-те години, именно в периода, за който разказвам. Май не си приличам много, но поне отзад се вижда площадчето през Старото кафене.

===

Ако ми е скъпо нещо в Созопол, това са вечерите и нощите.

Независимо къде – в морското казиното, в ресторанта, в някое от двете капанчета, наричани „Очите”, защото са на носа на залива, в малък двор или направо на плажа.

Помня казиното като малка – татко и приятелите му си говорят, а аз стоя пред оркестъра и слушам певицата, която пееше за сините канарчета и за Марина. Помня го и като вече пораснала – никога нямаше места, сбутвахме се по десетина човека на маса за шест, но имахме приятели келнери, които винаги намираха къде да ни приютят. После ни даваха тефтера, всеки поръчваше, пренасяше си поръчката, записваше, а накрая оставаше и парите – понякога и направо в портмонето… Даже не вярвам, че се е случвало. Това продължи докато веднъж не решихме да направим най-голямата възможна маса. Беше края на сезона и задната част на казиното вече не работеше официално. Именно там всеки новодошъл приятел и компанията му си донасяше масата и я слагаше до другите. Наредихме виеща се верига от поне 20 маси – и всичките се познавахме от години. Май така ни премина ищяхът да сядаме заедно. На следващата вечер всеки си беше на отделна маса.

Созопол

 

През 70-те в залива на пристанището пристигна прословутият Сал-бар.

Той си имаше собствен двигател и при тихо време се местеше заедно с наелите го курортисти до съседното пристанище. На сал-бара беше нашето спасение, когато затвореха кръчмите. Свиреше тиха упадъчна музика, пиеше се кампари, уиски и незнайно защо – шампанско. Барът нямаше парапет, а някакви табуретки, за които уж се връзваха корабните въжета. Та една нощ от такава „табуретка” с цялата си двуметрова дължина падна доста почерпения Петко. Добре, че барът бе в плиткия залив с лодките на док, ние се развикахме, а от тинята се показа белият костюм и усмихнатото лице. Държеше чашата в ръка – „не я разлях!”.

Другото място след полунощ бяха „Очите”. Харесвах повече това в Стария град – няколко маси, сгъваеми дървени столове и „Памид” на бутилки. За мезе препечени чирози с оцет, чесън и копър. Помня една вечер, току-що бях дошла и от алчност за слънце бая бях поизгоряла. Седях върху якето си, защото краката ме боляха, слушах вълните, гледах фара и ми беше хубаво, хубаво… Не вярвах, че може още! Но можеше – заваля топъл дъжд, едрите му капки изстудяваха прегрятите ми бедра и рамена. Колко е хубаво да си малко над 20!

На следващата година „Окото” вече не съществуваше – на негово място главният архитект си построи къщата (не е хубава) и ние се преместихме на Харманите. Там капанчето беше на самия нос до бункера и работеше до по-късно, тъй като шумът не пречеше на никого. Но имаше един проблем. За да се стигне до него, трябваше да се мине през територията на бившия лагер на ТПК „Хигиена”, а септичните ями не бяха добре затворени. Само за едно лято в тях паднаха две жени, едната пред очите ми – добре, че ямата не беше много дълбока. На „Боруна” се събираха местните момчета и ние, некурортистите. Понякога имаше мързеливи свалки, леки пререкания, но до търкал рядко се стигаше.

През 70-те години

на „Каваците” вече имаше бунгала, ресторант и най-важното – бар! А в Созопол се появиха и файтони.

Това ни изкушаваше да съчетаем двете удоволствия. На файтона се качваха дамите, а момчетата поемаха пеша по прекия път – понякога стигаха преди нас, тъй като конете трудно дърпаха по нанагорнището. А една нощ, когато решихме да се приберем по-рано т.е. около два часа, взехме файтона и на връщане. Бяхме по-малко хора, кочияшът беше на кеф, не искаше да товари повече конете и мина по обиколния път през носа. Леле, какво чудо! Топла лятна нощ, ярки звезди, шумът на вълните и конският тропот по асфалта – на човек му се искаше това удоволствие никога да не свършва.

Созопол

 

 

===

А нощта винаги приключваше с разходка до центъра. Там се събираха последните оцелели остатъци от шумните компании – вече по-тихи, по-изморени и по-романтични. Сядахме на топлия бордюр до градската градина, винаги отнякъде се намираше китара и Малкия Бъндарак или Жоро Минчев я поемаше… Тогава за нас рок-енд-рола беше млад.

Всъщност младите бяхме ние и светът беше по-свеж, по-ароматен, по-цветен.

Но времето тече и животът се променя.

В края на 80-те години Созопол стана прекалено моден

и шумен за моя вкус и аз и приятелите ми поехме на юг – на палатки на Алепу и Градина, после Варвара, а после съвсем се отказахме от Черноморието. Много години все се канех да се върна по старите места, но не събрах сили. Искам да запазя спомена за любимия ми град без бутафорните крепостни стени, без мутробарока и многоетажните хотели, без кича и чалгата във всичките й проявления. Сега други хора трупат спомени там.

А следващите поколения намират своите места, своите къщи, своите кръчми…

Защото „има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето… Време за прегръщане и време за отдалечаване от прегръщането. Време за придобиване и време за изгубване… Време за мълчане и време за говорене… Направи всяко нещо хубаво на времето му…”

Созопол

Забележка: В поста си за Созопол, освен свои съм използвала и снимки, намерени в Интернет. А тази чудесна панорамна снимка открих на страницата http://perchinkov.com/avtorentacar/show/26 . Перчинков се е постарал да снима от същата гледна точка като на някои стари снимки от 50-те и 60-те години. Надявам се, че няма нищо против да ги използвам с некомерсиална цел. Първата жълта сграда в дясно е базата на Съюза на писателите – надстроена и модернизирана – не зная кой я използва сега.

 

*Послепис 1: а филма така и не заснех. Не че не ми позволиха, но никой не посмя да застане пред камера. Единствено Максим Наимович, вече знаещ, че е болен от рак. Разказа, но ме помоли, ако въобще ми позволят да го излъча, да е след смъртта му. Чинно отделих 16 милиметровата ролка с тази част от интервюто и като пълен глупак и наивник я сложих в кутията с останалия материал. Да ви казвам ли, че изчезна само тя. И то много скоро след това. Още не мога да си простя, че не я взех.

 

2 Послепис: Във вестник “Сега” прочетох нещо от Рангел Вълчанов, което е в съзвучие и с моите спомени. Ще си позволя да го цитирам:

“… когато Созопол беше Созопол и когато голяма част от вас са били малолетни и невинни във всяко отношение, когато градът не беше пострадал от строителните упражнения на архитектите, когато между сградите духаше морският вятър и всяка къща беше личност и уважаваше своята съседка, тогава аз дойдох за първи път в този град. Заобичах го такъв, какъвто бе, и с мъка посрещах неговите възрастови изменения, които ми напомнят и за моите. Уви! По онова време Харманите не бяха тия Хармани. Бежанските къщи, малко на брой, кротки, приветливи със своите бледосини лица, гледаха морето, небето и самораслите треви, пожълтели от морското лято…”

Не бих могла да го кажа толкова хубаво.

Рангел наистина обича Созопол. Много години той идваше там, даже си построи яхта и я нарече на своята дъщеря Ани. Едно лято и аз се качих на нея – бяхме тримата с режисьора Георги Стоянов и стигнахме чак до Алепу, но това вече е друга история.

То созополските истории край нямат…

 

Автор: Павлина Д.

Снимки: авторът

 

 

Други разкази свързани с Ретро – разкази – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

3 коментара

окт. 08 2010

Опознай Черно море, за да обикнеш Кара Дере

Хладничко ли ви е, а? А да ви вали гнусен есенен дъждец, преминаващ в сняг, и никой не ви пуска парното в офиса? Или изгубихте един час в задръстването, а други ги разтресе снощи?

Хайде сега, като малко морално утешение Ико ще ни води на моренце – топличко, с пясък, вълни, чайки и разходки 🙂

Приятно четене:

Опознай Черно море, за да обикнеш Кара Дере

Созопол – Смокиня – Маслен нос – Бегликташ – Лозенец и Корал – Варвара – р.Велека – Силистар – Резово – с. Българи – с. Бръшлян

След една чудесна седмица на Кара Дере повечето от хората от лагера трябваше да се тръгват. Останалите имахме още една седмица на разположение и решихме да си направим приключение на юг. Нямахме ясна визия къде ще ходим, освен да е някъде по южното черноморие плюс Странджа и да спим всяка вечер на палатки където ни свари вечерта.

Тръгнахме в понеделник. Не много рано … някъде след обяд.

Първата ни цел беше

Созопол,

където трябваше да ни чакат Вили и Сашо. Те бяха дошли с нощния влак и ни чакаха от сутринта. В Созопол в първия момент изпитах истински стрес от многото хора. Наистина след Кара Дере, като видях плажа в Созопол, ми дойде като шок. Докато другите седнаха в едно заведение, аз се разходих из малките улички на Стария град, където имаше по-малко хора. Разходих се, поснимах и се успокоих.

Понеже нямахме план къде да стигнем до вечерта решихме да пробваме идеята на Вили за

къмпинг Смокиня.

След малко объркване на пътя в крайна сметка отидохме там, но обстановката въобще не ни хареса – дори и Вили каза, че въобще не е това което е било преди няколко години. Сега беше едно оградено място наблъскано с каравани. Отношението на човека в кабинката на входа беше арогантно и в крайна сметка всички се отказахме дори да влезем. Таня реши да остане с Вили и Сашо на квартира в Созопол, а останалите продължихме на юг.

На картата видяхме

един нос леко на север от Приморско, наречен Маслен нос,

и решихме да се опитаме да стигнем до там. Тъкмо и пътя минаваше през Приморско и напазарувахме ядене за вечерта от там. Пътя към Маслен нос минава покрай плажа и продължавате с коли напред. Ние доста се полутахме докато решим накъде да отидем. Дори стигнахме близо до Беглик Таш, но решихме да го оставим за сутринта, защото времето доста напредваше. Принципно искахме да избягваме черни пътища, но нямаше как – местата на които ни харесва да ходим все с такива. Пътят криволичеше покрай морето и първите няколко хубави места бяха заети с къмпигуващи, което само ни обнадежди. В крайна сметка се спряхме на първото свободно място, въпреки, че не беше нещо особено … дори беше доста прашно. С Дарко и Ники направихме една разходка наоколо да потърсим други места и стигнахме до едни невероятно красиви скали, но беше много голо наоколо и решихме да си останем на избраното вече място. Направихме си лагер, огън и си сготвихме. Междувременно с Дарко направихме и едно нощно къпане 🙂 Вечерта се получи много добре – някои се понапиха, други повече и се получи весело.

Скалите на Маслен нос

Скалите на Маслен нос

Фиорд на Маслен нос

Фиорд на Маслен нос

На сутринта събрахме лагера и решихме всички да си направим разходка из носа. Първо отидохме до готините скали с невероятната гледка, която всички я харесаха. След това решихме да отидем до самия нос или поне докъдето може да стигнем, защото от далече се виждаше, че има някакви военни сгради. Избрахме “краткия” път направо, но се оказа, че пътеката свърши, завряхме се в едни храсти, едни треви … май и някакви прасета бяха ровили … въобще пълна мизерия и дори някои искаха да се връщаме, но аз отново настоях, че щом сме толкова близо трябва да стигнем до носа. Успяхме да се измъкнем от гората и излязохме на някакво параклисче, пред което се спряхме да си починем. Видяхме че този път (за разлика от Емине) няма може да преминем военните заграждения и да стигнем до носа. Все пак видяхме една пътечка, която видимо водеше към морето и решихме да слезем поне там. И там какво да видим –

един ПРЕКРАСЕН малък плаж

с не много хора, две-три яхти и дори бар ! Направо не можахме да повярваме как изникна всичко това изведнъж ! Изпихме по една студена бира на бара, който беше направен много добре – със сламен покрив, корабни въжета … въобще както си трябва.

Плажът на Маслен нос

Плажът на Маслен нос

Барът на плажа на Маслен нос

Барът на плажа

Целия плаж беше покрит с натрошени миди, но въобще не бодеше. В морето беше същата работа. Докато бяхме на бара чух че температурата на водата била 30-31 градуса и въобще не ми се мислеше колко е била на въздуха. Ние се топнахме само с показани глави над морето и въобще не ни се излизаше. Беше много красиво плажче. Имаше само словаци, които явни ги караха с корабче от Приморско. Човекът от бара (с който се разприказвах и дори си заредих батерията на фотоапарата там) каза, че въобще не искат да има хубав път до там. Така си им е идеално. След няколко часа престой там си тръгнахме с нежелание и с обещание, че пак ще дойдем.

Взехме колите от лагера и се отправихме към

Бегликташ – древното тракийско светилище

С колите се стига до едно място по асфалт, след което е забранено, защото се влиза в защитена зона и има ~2km пеша. Има и вход 2 лева (1 за студенти) и с пичовете на входа може да се пазариш 🙂 Иначе мястото е наистина интересно – едни огромни издялани камъни. Всичко е номерирано и ти дават един лист с номерата – кое какво е. Всичко го бяха написали доста художествено – то не бяха преходи към отвъдното, изпитания на Орфей, света на смъртта и т.н. 🙂 Все пак се забавлявахме де. Само където беше голяма жега на тези камъни и имаше доста мушички по пътя.

Тракийското светилище Бегликташ

Тракийското светилище Бегликташ

Тракийското светилище Бегликташ

Бегликташ

Процеп към Долната земя – Бегликташ

Процеп към Долната земя

Тракийското светилище Бегликташ

Бегликташ – поглед отгоре

След Бегликташ отидохме да ядем в

Приморско

Намерихме си едно хубаво ресторантче в началото на главната и близо до изхода на града. Хапнахме вкусно и започнахме да се замисляме къде да отидем за идващата вече нощ. Дидо се беше присъединил към нас и ни даде идея да отидем близо до Лозенец. Речено-сторено. Междувременно докато бяхме на ресторанта с Ники отнесохме по една глоба от 30 лева за неправилно паркиране 😛

Настанихме се на

плаж Корал до Лозенец

Там ни беше къмпингуването най-близо до цивилизацията. На самия плаж имаше дори бар. И то какъв !

Плаж Корал до Лозенец

Барът на Корал до Лозенец

Малко след като си опънахме палатките и си направихме лагер Ники и Вени си заключиха ключа-карта за Реното вътре и нямаше как да си отворят колата. Опитахме какво ли не, но не успяхме и решихме да оставим за сутринта. Отдадохме се на вечерта, която беше изпълнена от китарата на Дидо. Дойде много приятно, само където аз тази вечер реших да си легна рано и да се наспя. Част от групата дори са продължили с посреднощни бири на бара и спане на плажа.

Нощ на плажа – Корал до Лозенец

Нощ на плажа

Кеф на плажа – Корал до Лозенец

Кеф

Сутринта започна с кафе на бара на плажа (защото за пореден ден бяхме забравили да купим) и мисли как да отключим колата. Беше ни ясно че оставаме тук, докато не решим този проблем. Оказа се че в Лозенец няма ключар и трябваше да ходим до Царево. Дарко беше останал за една вечер в Приморско, та и той провери как стоят там ключарите. В крайна сметка с моята кола отидохме до Царево, намерихме ключаряТ (да, май е един монополист за окръга). Той се нави да дойде, дори взе буса си и изглеждаше доста самоуверен. Всъщност беше голям образ – после доста го обсъждахме 🙂 Беше си истински автоджамбазин – отвори колата за 15 минути. Ние си представихме какви ли не hi-tech неща че ще използва като по филмите, а той с една тел ! Вече знам как се отварят тези модерни коли 🙂 Ключарят взе 80 лева и си тръгна. А ние отново имахме две коли и можеше да продължим пътешествието си. Разбира се не и преди един плаж на Лозенец.

След Лозенец отидохме във

Варвара

Там вече лудницата от хора беше значително по-малка и беше доста по-спокойно. Намерихме една доста голяма кръчма точно зад църквата, където беше доста вкусно, а дори имаше и тенис на маса. Доста постояхме там, след което се отправихме към “плажа” т.е. към скалите. Аз си представях как ще си намерим място за пренощуване там и един ден ще се настаним навреме, но когато стигнахме, за мое разочарование, на никой друг не му хареса мястото.

Скали в морето – край с.Варвара

Скалите край с.Варвара

Аз все пак си поплувах между скалите, но другите дори не влезнаха в морето. Решихме да изчакаме Дарко и за пореден път да си търсим място на смрачаване. Продължихме на юг. Навряхме се в едни гори до Ахтопол, но въобще не ни хареса. Стигнахме дори до Синеморец, но нищо … тогава Дарко предложи да се върнем до река Велека.

Нямахме много време за мислене и слезнахме

под моста на Велека

Там по принцип пишеше че е забранено за палатки, но попитахме един дядо, който се оказа че се грижи за мястото, и той ни каза, че може да останем. Решихме дори да останем на беседката, която се водеше като “място за палене на огън”, а после просто да отидем някъде покрай реката да спим. Така тази вечер за първи път от доста време ядохме на маса 🙂 Дядото се оказа бай Любен Фърчилката, който е на 83 години, но с изключително млад дух. Забавляваше ни цяла вечер със своите невероятни истории. И продължава да живее на пълни обороти – разхожда по цял ден туристи с лодка по Велека, скача с бънджи, обикаля където си иска с един стар опел (който всъщност му е и къща). На сутринта дори си купихме един екземпляр от последната му книга с разкази от пътя.

Палатки – край р.Велека

Край Велека

Събудихме се край реката, събрахме на бързо палатките, преди да да дошли рибари и туристи. Поговорихме си отново с Любо Фърчилката и потеглихме отново на път.

Следващата цел беше

Синеморец

Там първата ни задача беше да намерим банички 🙂 Оказа се че са доста популярни и дори се наложи да чакаме на опашка. А жегата от рано започна да ни мори. Наложи се дори да се разходим до другия край на Синеморец за банкомат, който дори се оказа, че не работи. Въобще на юг от Приморско не тръгвай без пари в брой – банкомати няма. И да ги има не се знае в какво състояние са. Същото важи и за бензиностанциите. След тази градска разходка под слънцето на никой не му се ходеше по плажа, за да стигнем до мястото където Велека се влива в морето и решихме да го пропуснем (на мен ми беше все едно – вече съм ходил там).

Следващия плаж който си бяхме набелязали беше

Силистар

Това се очакваше да ни бъде въобще последния плаж за пътешествието – след това потегляхме към Странджа. На Силистар вече се плаща за паркинг – 4 лева ! Плащат се и чадъри, подслони, водни колела … въобще е на път да се превърне в един от най-комерсиалните плажове. Наоколо все още е красиво, но многото хора малко развалят гледката. Ние се настанихме под един навес, на който нямаше покрив (и затова беше безплатно) и опънахме покривалото от нашата тента. Поне малко да се пазим от слънцето. Беше наистина много горещ ден. Не можахме да издържим твърде много и по някое време си тръгнахме.

Силистар

Силистар

Последната цел на юг логично беше

Резово

Видяхме най-южното българско плажче, а насреща беше огромния пуст пясъчен турски плаж. Разходихме се по алея Европа покрай сама граница на Европейския съюз.

Плажът на Резово и границата с Турция

Плажът на Резово и границата с Турция

Резово на границата с Турция

Ръбчето на Европейския съюз

Кръчмата с гледка към Турция ни се видя прекалено скъпа и решихме да се върнем във Варвара на познатата ни от предишния ден кръчма. След това си измихме чиниите и чашите, напълнихме вода от чешмата пред църквата и се подготвихме да напуснем черноморието ни.

За вечерта бях планувал да спим на поляната до

село Българи

и се отправихме натам. Тесните пътчета из Странджа се взимат по-бавно от колкото очакваш и отново стигнахме по свечеряване. Там поне имах представа къде отиваме и не се лутахме да търсим място. На поляната ме изненада, че са направили супер голяма беседка и така за втора поредна вечер бяхме на маса 🙂 А късно вечерта се спусна много гъста мъгла, от която на сутринта всичко изглеждаше като след дъжд. Въпреки това не мога да кажа, че беше кой знае колко хладно.

На сутринта всички задружно (а Жоро още от вечерта) усетихме че нещо не е наред – беше ни отпаднало, ходехме до тоалетна, а някои и повръщахме. Така и не разбрахме дали бяхме слънчасали, или някой вирус, или сме яли нещо, или от водата от Синеморец, когато си напълнихме от един чичо, който като го попитахме дали се пие, каза “Да-а ! Директно от язовира е” 🙂 Важното е че резултата беше че на никой нищо не му се правеше. Ники каза, че колата му показвала, че в 11 сутринта е било вече 38 градуса и това допълнително ни караше сама да полягваме където сварим. Все пак с някакви сили успяхме да разгледаме една къща в Българи, която я бяха направили като музей. Общо взето имаше същите неща, които имаме и в Мандрица, но ги бяха подредили.

Палатки край с.Българи в Странджа

Край с.Българи в Странджа

Къща –  с. Българи в Странджа

Къща

Продължихме по пътя из Странджа. Спряхме за малко в Граматиково, но не толкова да разгледаме, колкото да си починем малко.

Следващата голяма цел беше

Малко Търново

За съжаление толкова ни беше зле, че не успяхме нищо да видим от града. Само си намерихме по една пейка и заспахме. По едно време си мислех да останем тук докато се оправим и никъде не мърдам. Поспахме 2-3 часа, просветна ни малко и решихме да тръгваме. Успях да видя само малко от центъра на Малко Търново, така че трябва пак да отидем там. А хич не е лесно място за стигане 🙂 По едно време имаше идея да спим в Елхово при бабата на Жоро, но този план пропадна и решихме да пробваме да се приберем до Пловдив през Странджа и Ямбол (където трябваше да оставим Софи и Жоро).

По пътя единствено много настоях да се отбием за малко до

село Бръшлян

Въпреки че наистина бързах да видя за какво става дума ми хареса селото. Направих само няколко снимки, разгледахме какви хубави къщички се дават под наем, и реших да не измъчвам другите, а да тръгваме.

Къща –  с. Бръшлян в Странджа

Къща – с. Бръшлян в Странджа

Къща под наем –  с. Бръшлян в Странджа

Къща под наем

Минахме по разбитите пусти странджански пътища, но според мен едно странджанско пътешествие не може без това изживяване ! 😀 От завоите и на който не му беше лошо му стана, така че спирах често за “спешни случаи” 😀 Направо не мога да си представя каква гледка сме били отстрани.

За първи път минах и през

Ямбол

Останахме само за еднно кафе време и останалите трима герои (Дарко, Ники и аз) се отправихме към Пловдив. Като се замисля по едно време на Карадере бяхме 20 човека. Въпреки, че се прибрах малко по-рано от колкото очаквах, всъщност минахме през всичките набелязани от мен места, плюс доста нови 🙂 Няма да забравя Маслен Нос, както и Любо Фърчилката под моста Велека. Чудесно приключение се получи !

Автор: Христо Илиев

Снимки: авторът

Още снимки от българското Черно море:

One response so far

Older Entries »