Етикети: скали

Санторини (2): Скали, вулкани и таверни 2

Санторини (2): Скали, вулкани и таверни

Продължаваме с втората част на пътуването из Санторини с Влади. Предишния път гонихме най-красивия залез в света, а днес сме на обиколка из селата и островите наоколо. Приятно четене: Санторини част втора Скали, вулкани...

0

Вулканът Сейнт Хелънс

Люси днес ще ни води до едно от страшилищата на Северна Америка – вулкана Сейнт Хелънс. Приятно четене:

Вулканът Сейнт Хелънс

Планината Сейнт Хелънс* има лоша репутация! Най-малкото! Вулканът в сърцето й е един от най-активните в света и последното му изригване през 1980-та година взе 57 жертви, разруши домове, пътища и промени планинската природа до точка, близка до необратимост. Вулканът се намира в северозападната част на Съединените щати, между градовете Сиатъл и Портланд.

Света Елена, Gifford Pinchot National Forest, Вашингтон 98616, Съединени щати

Интересното е, че в региона има около 160 вулкана, но Сейнт Хелънс определено води класацията по печална слава. Традиционният американски позитивен начин на мислене вижда нещата по друг начин – въпреки трагедията, природата успява да се възстанови до голяма степен! Харесва ми този начин на мислене!

 

Първият ни опит да видим вулкана

отблизо завършва на погрешната страна на планината – след земетресение с магнитуд 5,1 през май 1980 година северната страна на конусовидния връх на планината се свлича и образува кратер – това е страната, която искахме да видим. Другата страна планината изглежда невероятно и понеже пътят към нея криволичи, гледката изскача пред нас изведнъж и прави изживяването още по-вълнуващо!

Вулкан Света Елена, Вашингтон

от „погрешната“ страна

 Вулкан Света Елена, Вашингтон

Скоро GPS-ът триумфално обявява, че сме стигнали целта си – по средата на един черен път, и всички избухваме в смях. Също и най-накрая се сещаме, че сме от обратната страна на планината и кратер няма да видим. Затова пък изпращаме „делегат“ да ни донесе камъчета лава за спомен. Децата – нашето и детето на наши приятели, са във възторг – разглеждат камъчетата и нямат търпение да ги покажат на приятелите си. Аз пък се чудя дали да им убия ентусиазма и да им кажа, че всъщност и двамата отдавна имат „камъчета“ от лава вкъщи, само дето и не подозират, че са такива. Жокер: обикновено се намират в банята.

Вулкан Света Елена, Вашингтон

„погрешната“ страна

 

Уморени от дългия път, и разочаровани, че така и не видяхме кратера, решаваме да помислим по темата за

втори опит

Но след два дни вече сме решени – грехота е да пропуснем този шанс! Този път се подготвяме по-внимателно и не се доверяваме на GPS-a.

 Вулкан Света Елена, Вашингтон

Вулкан Света Елена, Вашингтон

Вулкан Света Елена, Вашингтон

Веднага виждаме разликата от тази страна на планината – няма я онази петниста, почти  „далматинска” красота – от северната страна планината е тъмносива, и в някакъв смисъл съвсем непривлекателна и студена. Все още ясно се вижда пътя на разрухата отпреди 30 години. Близко езеро е сменило формата, размера и надморската си височина след изригването на вулкана.

Вулкан Света Елена, щат Вашингтон

Езерото

Вулкан Света Елена, щат Вашингтон

 

Само определени маршрути са позволени за планинари, а някои дори имат определен позволен брой хора, особено след инцидент от 2010 година, в който човек умира, след като пада в кратера при преход по ръба.

 Вулкан Света Елена, Вашингтон

Сейнт Хелънс

Вулкан Сейнт Хелънс, Вашингтон

Погледнат от посетителския център,

вулканът изглежда съвсем близо,

но всъщност е на няколко мили от нас. В подножието му с помощта на далекогледи (не съм убедена, че така се казват!)** могат да се видят елени, но дори с помощта на уредите, пак изглеждат като точки. Питам колко далече са, служителят на центъра за посетители казва, че са на около миля. Растителността е сравнително бедна – но тук-там се виждат лилави петна – едно цвете, което съм виждала в градината на баба ми преди много, много години. Оказва се, че то играе много важна роля в процеса на обновяване на природата в района.

Вулкан Света Елена, щат Вашингтон

Лилавата китка

 Вулкан Сейнт Хелънс, Вашингтон

Вулкан Сейнт Хелънс, Вашингтон

От голямото изригване от 1980 година насам, вулканът продължава да е неспокоен – пара и пепел изригват на няколко пъти, последно през 2008 година.

Преживяването е изключително – стоя пред вулкана и не мога за миг да избягам от мисълта, че рано или късно, пак ще изригне – и никой не може да каже кога или с каква сила.

 

П.П. На този линк можете да видите изглед от вулкана, който се обновява на всеки 5 минути – пише, че понякога нощем може да се види огнената лава. Аз го пробвах днес, но има мъгла и нищо не се вижда.

http://www.mountsthelens.com/volcanocam.html

Поздрави,

Люси Рикспуун

*За да няма спорове по името – вулканът е кръстен на английския лорд Сейнт Хелънс от Джон Ванкувър и няма нищо общо със Света Елена (подобно на това, че църквата Света София и градът София нямат нищо общо със светицата София и дъщерите ѝ, а с Божията Премъдрост) – бел.Ст.

**Далекогледи са си 🙂 – бел.Ст.

Още снимки от вулкана Сейнт Хелънс

Вулкан Сейнт Хелънс, Вашингтон

 Вулкан Света Елена, щат Вашингтон

Автор: Люси Рикспун

 Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с щата Вашингтон – на картата:

 За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе 🙂

Турция на мотор, 2013 (4): През Кападокия 0

Турция на мотор, 2013 (4): През Кападокия

Продължавме обиколка на Турция с мотора на Златомир. В първата част от София през Гелиболу стигнахме до Инеболу, продължихме към Ондокузмаис, Самсун, Тиреболу, Мачка с манастира Сумела, за да стигнем до Ерзинджан, а за последно минахме през известния сред мотористите Каменен път и стигнахме Кайсери.

Днес ще обиколим Кападокия

Приятно четене:

Турция на мотор

част четвърта

През Кападокия

 

 

На следващата сутрин с неудоволствие установихме, че Поли отново едвам се крепи на краката си, затова и разните планове за “кръшкане” до водопадите в Yahiali (е, те това да ме убиеш не знам как се чете), препоръчани ни от дюнерджията в Дивриги (оня с па, па, па, калашниците и пара йок), направо ги загърбихме и решихме да цепим направо към къмпинга в Кападокия. Дотам имахме към 100 км път, така че се надявах за нула време да сме там… Днес се очертаваше мързелив  ден за мен и ден за лечение за Поли
Подминахме Юргюп. Подминахме и

двата емблематични за Кападокия камъка

Кападокия – Турция на мотор

 

и след леко объркване и лутане (традиционно), традиционно се намърдахме в

къмпинг Кая до Ортахисар

Горещо препоръчвам въпросното местенце за къмпингуващите по тези земи! Това е най-читавия къмпинг, в който аз лично някога съм бил! Цената за мотор, двама души и палатка беше точно 25 лв на вечер. Разплатихме се с мустакатия чичка дето си е все същия от поне 5 години и разпънахме палатката на едно закътано местенце

къмпинг Кая до Ортахисар, Кападокия – Турция на мотор

 

Кападокия…

Кападокия е цяла отделна вселена… Не знам как точно ще ви я представя в няколко снимки, но ще опитам.
Тъй като си имахме болен в “групата”, логично си набелязахме някакви съвсем близки цели за изследване… Сетих се, че от другата страна на къмпинга имаше някаква скална църква дето преди години Гошо беше пробвал да я открие та се беше набил в някакъв склад за лимони…

Кападокия – Турция на мотор

 

Като всяка туристическа забележителност в Турция и

скалната църква беше с платен вход

На входа ни посрещна най-ухиления чичка на света, на който с удоволствие платихме по 4 лири вход, а той ни снабди с по едно фенерче, обясни ни надве- натри* за какво иде реч и ни проводи навътре

Скална църква – Кападокия – Турция на мотор

 

Попромушихме се оттук-оттам

Скална църква – Кападокия – Турция на мотор

 

Разгледахме системите за затваряне

Скална църква – Кападокия – Турция на мотор

 

После любезният домакин ни почерпи чай ей тук

Скална църква – Кападокия – Турция на мотор

Я, ето го и него

Скална църква – Кападокия – Турция на мотор

Човекът ни обясни чистосърдечно, че е толкова надъхан по отношение на работата си, защото “знаеш ли колко е зле да лежиш две години вкъщи без работа”…

След посещението на скалната църква, решихме да се помотаме из района на къмпинга. Пеш при това! След 5 дни на колела някак пó ни влечеше да махаме крачоли насам-натам пък и да оставим Брус Лий да си поотдъхне от нас тъкмо!
В далечината е

кулата Учхисар

(ако не ме лъже паметта – най-високата “постройка” на Кападокия)

кулата Учхисар – Кападокия – Турция на мотор

 

“Лунната” повърхност в околовръст

Кападокия – Турция на мотор

 

Спуснахме се по пътчето под къмпинга към долината на розите…
Тук спокойно можеха да се снимат филми за извънземните

Нямахме никаква идея кое какво би могло да е било, но зяпахме, снимахме и правехме догадки! Температурата разбира се гонеше 40 градуса и в околовръст нямаше жива душа освен нас

 Кападокия – Турция на мотор

 

Вулканът Ерджиес (висок почти 4000 метра)

в далечината – най-високата точка в района на Кападокия, използван за целогодишен ски-курорт** доколкото съм запознат… Величествен е…

Вулканът Ерджиес – Кападокия – Турция на мотор

 

Прибрахме се в къмпинга поради голямата жега най-вече и там се оказа, че в съседство има едно момче с мотор – местен от Анкара-мотаеше се сам насам натам из Кападокия както се оказа. Много готин тип (за съжаление името му отдавна е изфирясало от изкуфялата ми глава) с с Хюсунг Акуила (в Турция рядко се срещат каращи големи мотори, та правят впечатление). Естествено веднага захванахме да се зверим в картата, щото ние нали си бяхме неориентирани, та човекът реши да ни “светне” де що си заслужава гледането в околовръст

Естествено, какво е Кападокия без балони…

Мен, честно казано, ме домързя да ставам толкова рано сутринта да ги гледам, но явно Поли не е била на моето мнение, защото е щракнала някоя снимка

Балони – Кападокия – Турция на мотор

 

Времето беше перфектно (разбирай отново се очертаваше четиридесетградусова жега), а за днес бяхме спретнали богата волна програма. Днес щяхме да сме с мотора и да обикаляме околовръст! Естествено започнахме с

град Юргюп

и пиене на кафе (ебаси скъпото кафе, ама това е друга тема- просто, където е туристическо цените са в космоса…естествено)

След като се освежихме с по кафе в Юргюп (или по-скоро с цената му), потеглихме към следващата цел, която си бяхме заплюли – Зелве. Излязохме от града и отново поехме през марсианската околност! Апропо, хубавото на Кападокия е, че всичко интересно се намира на една ръка разстояние…Снимахме

Долината на камилите

Долината на камилите, Кападокия – Турция на мотор
и още някакви интересни образувания
Снимахме се като част от пейзажа и в някакъв рекламен клип и акостирахме на паркинга пред

Зелве

Зелве, Кападокия – Турция на мотор
Тук комай случихме на единствените навъсени и сърдити и нелюбезни турци през цялото пътуване! Първо ни изгониха от паркинга без право на обяснение, пък да не говорим за обжалване и след това категорично и сърдито отказаха да ни вземат каските та си ги мъкнахме с нас в нечовешката вече жега.
За Зелве няма смисъл да пиша – инфо из нета колкото щете. Мен мястото ми харесва… Неприятно впечатление ми направи, че доста от най-интересните неща бяха затворени за посещение (за разлика от предното ми идване), но пък за сметка на това бяха вдигнали цената на входа… Но…

мястото си струва!

Зелве, Кападокия – Турция на мотор
Зелве, Кападокия – Турция на мотор
Как точно са се катерили по тези “стъпала” нямам обяснение (най-вероятно не са били сто кила като мен)
Зелве, Кападокия – Турция на мотор
И тук имаше

запазени скални църкви!

Дори и стенописи тук таме
Скална църква – Зелве, Кападокия – Турция на мотор

След Зелве хванахме пътя за Аванос, като идеята ни беше да минем през това градче да позяпаме и да цепим към подземния град в Деринкою. Пътьом спряхме край някакви други

странни скални образувания

Скални образувания, Кападокия – Турция на мотор

 

 

В околността всичко изглеждаше много странно и някак абстрактно.Край пътя, по който карахме продължаваха да изникват странни “скулптури”
По съвет на един местен, пък и заради напредващото време, пропуснахме разходката в Аванос и през Невшехир хванахме пътя за подземния град. И преди бях минавал през

Невшехир,

но не бях обръщал такова внимание, че той всъщност е един съвсем модерен и добре изглеждащ град, насред всичките лунни пейзажи в околовръст

Невшехир, Кападокия – Турция на мотор

 

Е, имаше си и автентичен “ретро” квартал, разбира се

Невшехир, Кападокия – Турция на мотор

Деринкьой

изглеждаше… хммм… твърде арабски, бих казал, и по нищо никъде не личеше къде точно е прословутият подземен град. Добре, че един полицай с моторетка (Без каска, естествено! По тези земи имам чувството, че карането без каска е превърнато в национален спорт!) ни спря специално, за да ни упъти и благодарение на него акостирахме на правилното място

Подземните градове

(36 в района на Кападокия) за мен са уникални съоръжения! Преди бях влизал в Мазъкьой, а сега ми се удаваше случай да вляза в може би най-спряганият в туристическите справочници подземен град – именно този в Деринкьой.

Деринкую, 50700 Derinkuyu/Невшехир, Турция
Безсмислено е да пиша нещо за място, за което в интернет има безкрайно много иннформация, затова ще се огранича само със слагането на няколко наши снимки! И само да вметна – ако ходите натам – възползвайте се от любезно предлаганите услуги за гид от момчетата от охраната! Уникално шоу е с тях да се вреш по етажите под земята!

Подземен град в Деринкьой, Кападокия – Турция на моторПодземен град в Деринкьой, Кападокия – Турция на мотор

Подземен град в Деринкьой, Кападокия – Турция на мотор

 

 

 

 

След разглеждането на подземния град и последвалите социални контакти с неколцината местни, които бяха на мегдана, лека полека се заприбирахме. Спряхме на ето тази странна бензиностанция

 Бензиностанция, Кападокия – Турция на мотор

където момчето явно не ни разбра закъде пътуваме, щото посоката, в която ни отпрати се оказа един доста екзотичен и леко обиколен междуселски път, който ни прекара през ето едни такива селца

Село в Кападокия – Турция на мотор

 

след това през някакви безлюдни почти пустинни райони

Кападокия – Турция на мотор

в крайна сметка пак ни отведе до Юргюп.

Прибрахме се благополучно в базовия лагер.

На свечеряване се помотахме отново пешеходно в района на къмпинга. Пошляхме се, поснимахме, позяпахме, погонихме се с една лисица, поотбивахме опитите на разни шофери да ни вземат на стоп. Въобще – разпускането беше активно

Кападокия – Турция на мотор

Време беше да се прибираме…
Утре, щем не щем,

трябваше да хванем курс към България.

Не бях наясно точно кой ден от седмицата е и подозирах, че имаме още някой друг ден отпуска, но…. абе, беше си време вече!
Нямахме ясна концепция нито за маршрута, нито за темпото на прибиране. Бяхме на 1360 км от вкъщи – нито много, нито малко.

Дилемата беше дали да минаваме покрай Соленото езеро, или да го пропуснем. Държахме ли на него, щеше да се наложи да караме по царския път през Аксарай, Анкара и оттам по магистралата през Истанбул. Ама нещо не ми се караше по царския път, пък и не ми се вреше в Истанбул, па макар и транзит.

Ако изберяхме алтернативен маршрут, той със сигурност щеше да е и по-дълъг и по-бавен, т.е. трябваше да направим още една нощувка някъде в Турция, но пък какво от това. Време имахме, пари  – също… Ясно… Нищо не беше ясно! Явно щяхме да го мъдрим в последния момент, в движение! Утре щяхме да станем рано, за да не проспим балоните (както аз в днешната сутрин), да стегнем багажа и да отпрашваме по широкия път към цивилизацията.

Очаквайте продължението

 

* Правилното изписване на думата е благодарение на сайта Как се пише – бел.Ст.

** Освен, когато не изригва 😉 – бел.Ст.

Автор: Златомир Попов

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Кападокия – на картата:

За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО ГОРЕ 🙂

Исландия (6 ден): Тъмната страна 6

Исландия (6 ден): Тъмната страна

Продължаваме с пътуване из Исландия заедно с Гергана. В „нулевия“ ден пристигнахме в Рейкявик, е през първи ден заминахме към Синята лагуна, после поехме към гейзерите и водопадите на Исландия, посетихме известния вулкан Еяфялайокул и близките глетчери, тръгнахме по непреодолимите части на страната, които в крайна сметка преминахме. Миналия път започнхам петия ден от приключението в прикзваната Исландия, който завършихме миналия път. Днес ще продължим с тъмната страна на Исландия Приятно четене:

Исландия

ден 6 

Тъмната страна

 

Сутрешното небе е ниско и намръщено, а вятърът вдига няколко-метрови вълни във фиорда.

Husavik

е посветил цялата си енергия в туристически разходки с корабчета за наблюдаване на китове, но въпреки това днес никой няма да излезе в морето. Изобщо 🙁 Явно ще чакаме времето да се оправи Кръгче на градчето, сдобиване с дъждобрани от местния магазин и продължаваме

Хусавик, Исландия

  Поемаме

обратно към Myvatn

и всичко по пътя ни прилича на вулканични кратери и кратерчета

Вулкан, ИсландияЕзеро, Исландия

Всъшност целта ни е една странна месност, започваща от брега на езерото с култовото име

Dimmuborgir или черни/тъмни замъци

Ето я и нея

Dimmuborgir (Черни/тъмни замъци) – ИсландияDimmuborgir (Черни/тъмни замъци) – ИсландияDimmuborgir (Черни/тъмни замъци) – Исландия

Територията на това място е учудващо голяма – ако не бяха обозначените пътеки из нея, вероятността да се изгубиш е стопроцентова – аз самата на третия завой губя ориентация.

Dimmuborgir (Черни/тъмни замъци) – Исландия

  Причудливите форми определено предизвикват въображението

Dimmuborgir (Черни/тъмни замъци) – Исландия

Най-прекрасен образец на назгул 🙂

Dimmuborgir (Черни/тъмни замъци) – Исландия

   

Dimmuborgir, Исландия Легендата твърди, че това е домът на … не можете да повярвате кой!

Тринадесетте коледни джуджета  🙂

Всъшност те никак не са джуджета, тъй като са децата на Грила и Лепалуди, два свирепи трола. Разбира се, според скандинавската митология – децата никак не е необходимо да имат генетичните или темпераментни особености на родителите си, така че нашите младежи – Yule Lads, представени така

Коледни джуджета – Исландия

Всъшност са група забавни симпатяги, които обичат да се закачат, да правят пакости и имат подхождащи на нрава им имена: Spoon-Licker, Skyr-Gobbler, Pot-Licker, Window-Peeper, Candle-Stealer, Door-Slammer и т.н.

Dimmuborgir (Черни/тъмни замъци) – Исландия

Прекарваме близо два часа из тези причудливи форми. За да не се връщаме по същия път, свърваме през съседна долина

Долина, Исландия

и в края й достигаме

Goðafoss

 Водопад Goðafoss, Исландия

Водопад Goðafoss, Исландия

Водопад Goðafoss, Исландия

Водопад Goðafoss, Исландия

  Историята за това място датира от 999 г или 1000г, когато исландският парламент Althing възлага на един от първенците да прецени дали християнството да бъде прието като официална религия. Решавайки в името на разпнатия бог, въпросният първенец изхвърля във водопада своите статуи на старонорвежките богове – във водите политат Один, Фрея, Тор и вероятно още много други. Оттогава мястото носи гръмкото име “Водопадът на боговете”. Слизаме към следващия фиорд

Фиорд, Исландия

И слънцето се опитва са пробие тук-там, макар и за кратко

Фиорд, Исландия

Къщи, Исландия

На входа на

Dalvik,

където ще нощуваме, има тясна ивица земя между пътя и водата, превърната в резерват за птици; количеството пернати е огромно, гнезденето – на земята, в торфа.

Чайки, Исландия

Чайки, Исландия

 

 

На полянката пред бунгалцето ни едно пиле е решило, че това е правилното място за намиране на партньорка и очевидно има план – кръгче в полет с крякане, приземяване и важно разхождане в кръг, после пак полет с крякане…

Птица, Исландия

Бунгалцето ни е собственост на симпатична майка с две деца, която видимо се чувства неудобно, че времето е лошо и не е правилното за нас, туристите. Близо половин час след като се настаняваме жената притича развълнувано да ни каже, че времето утре се оправя. На връпроса знае ли къде можем да гледаме китове – просто вдига телефона и след 5 разменени реплики имаме уговорка за утре сутрин, 9, на пристанището.

Карта на Исландия – маршрут шести ден

 

 

 

  Очаквайте продължението

Автор: Гергана Милушева

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Исландия – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

2

Прилеп (5): Mанастир Трескавец – сбогуване

Днес завършваме обиколката на Цветан в района на Прилеп (Македония). Цветан вече ни показа самия Прилеп, както и Зрзе, тръгнахме към манастира Трескавец. За последно разглеждахме подробно манастира, а днес ще се разделим с...

Есенен уикенд на скалите до Басарбово 6

Есенен уикенд на скалите до Басарбово

Днешният съботен пътепис ще ни разкаже какво можехме да правим, ако съботата беше нормална неработна събота. Приятно четене и … завиждайте 🙂

Есенен уикенд на скалите до Басарбово

На припек – край Басарбово, Русенско

На припек

Само месец след първият лагер-сбор, и ето я следващата среща – на

скалите до Басарбово (Русенско),

22-24 октомври 2010 г.

В събота сутринта от Шумен с колата ме взе Жоро (ge0rge). С него бяха Владо и двама братя (ямбол братята 😉 ). След дълго пътуване, и известно кръжене около крайната точка (за изясняване на разликата между ляво и дясно 😉  ), около 10 и половина вече бяхме до въпросната хижа „Алпинист“ близо до Басарбово. Там ни посрещна формалният ни домакин – Жужа, и заедно се качихме върху скалите, където заедно с Мишо бяха изкарали изминалата мразовита нощ, от която им бяха останали спомените за бързо свършилите дърва, светещата като фар Луна, и скрежът върху палатката и платнището.

 

 

 

Басарбово, Русе, България

Горе на скалите направихме кратка почивка за закуска и любуване на гледката. Варихме супи, макарони, чай и т.н. Мишо ни показа дървените лъжици, които са започнали да майсторят вчера. Впуснахме се и малко в дооправянето им 🙂

Край Басарбово

Горе на скалите мястото е малко, а и неудобно, затова решихме да организираме бивака долу в ниското, до реката. Там има хубави равни полянки с големи тополи над тях. Тъй като се очакваше нощта да е пак мразовита, да има роса, или скреж, и слабо въздушно течение, решихме подслонът да не е общ, както на миналият лагер, а всеки да си направи индивидуален. Така се предполагаше, че всеки ще е по на завет, и съответно ще му е по-топло.

Жоро беше изпринтирал по един лист с примерни устройства на подслони от едно платнище, и всеки можеше да си избере какъв да си направи. В крайна сметка имахме три различни конструкции – моя, на Мишо, и на Жоро 🙂 Може би основното занимание на тази среща беше катеренето. Времето беше идеално, и затова всички бързо се ориентираха към скалите. Добре, че си имахме двама по-опитни – Владо (който е инструктор между другото) и Жужа. Те бяха нашите „водачи“ 🙂


Мен лично катеренето никога не ме е влечало кой-знае колко. Виж като малки си бяхме като козички, и се покатервахме на де що има за катерене – дървета, скали, самотни стълбове… Тогава съм преодолявал значителни височини без никаква осигуровка, което и сега си се чудя с какъв акъл сме го правили. Та в името на доброто старо време аз бях първият от аматьорите, които решиха да се пробват също в катеренето. Да бях изчакал малко, май по-добре щеше да е 🙂 Жужа ми даде едни еспадрили, дето дори на бос крак ми бяха поне с номер по-малки, и смачкваха пръстите ми като на японска гейша от династията… бе кво се правя, че ги знам японските династии 😀 Според Жужа това било желаният ефект, но аз не съм много сигурен! 🙂

Та под наставленията на Владо и Жужа, които гласяха „Ей тук, в началото, е по-трудно, после нагоре е по-лесно“, аз взех да драпам по скалата. И въпреки, че нямам влашка жилка, направих точно като тая народност на края на Дунава – отказах се на средата, уж от където почвало по-лесното 🙂  Не, не ме е дострашало! Можех да се кача до горе, но си представих, че ще трябва и да го слизам това, а уви, с въжето не бях свикнал. Поогледах се малко, еспадрилите посвиха още малко пръстите ми, и това реши всичко – хайде надолу! 🙂

Надолу се слизало, като се оттласнеш от скалата, отпуснеш тяло и ръце назад, и се опираш само на изпънатите си крака. Да, виждал съм го, и на всички ви е позната до болка характерната стойка. Но никой не ви е казвал колко трудно е да извършиш това движение за пръв път, на значителна височина над земята. Умът ви е наясно, че всичко е безопасно, но въпреки това изпраща сигнали на ръцете и краката ви да не пускат скалата. Много интересно чувство 🙂 Трудно е да пребориш изградилият се в теб рефлекс, когато усетиш приплъзване или падане, да се долепиш и сграбчиш скалата под теб, за да се спасиш.

Всъщност като се замисля, при катеренето с осигуровка ти се налага да изградиш противоположни на естествените рефлекси – като тръгнеш да падаш, не трябва да се вкопчваш или долепяш до скалата, а дори да отскочиш от нея. Дано не ти се задейства точно тоя рефлекс, точно когато си без осигуровка 🙂 Та така аз позорно се отказах на половината, а всички след мен се качиха до горе. При това се справиха къде-къде по-добре! Чак ми се прищя да се жертвам пак, и да обуя тесните еспадрили, за да се отсрамя, но все пак се въздържах 🙂

С подвита опашка се върнах обратно в лагера, който за малко бяхме изоставили без надзор. Там тъкмо беше пристигнал efond. А, да… и Миро беше пристигнал малко преди това, така че станахме общо 9 човека. Започнах да подготвям огнището. Изкопах го с лопатата, и го оградих с камъни. Направих едно интересно и практично регулируемо окачване за котлето, и тръгнах по поляната да посъбера малко суха трева и разпалки. Уви, в такова усойно място, на брега на реката в есенно време това е доста трудна задача. Дори на пръв поглед сухата трева се оказва мокра, когато се опиташ да я запалиш по примитивен метод. Пробвах се с прахан от гъба, но в крайна сметка за да не се бавим излишно, опряхме до ферород запалка и малко памук.

С дървата също имахме известен проблем. Мястото принципно е често посещавано от жителите на околните селища, така че сухите дърва бяха обрани доста отдавна. Имаше няколко сухи върби и тополи наоколо, но това е много лош избор на дърва за открит огън. Не топлят много, и пушат повечко. Както и да е, стъкмихме огъня, а Жужа се зае с приготвянето на зеленчукова супа в котлето на бабата на efond.

 

Не забелязах какво точно има във въпросната супа, но нещата, които мярнах, бяха лук, грах, моркови, коприва, и… забравих. Може някой да ме подсети! 😉 Разбърквахме я с дървения черпак, който беше дълбал Мишо. Добър беше крайният резултат. Всички го опитахме!

 

После започна по-сериозното готвене – шишове, варен ориз, питки на жар, и пилешка лучена яхния с червено вино бяха само част от „специалитетите“ 😉

 

 

 

Разговорите около огъня продължиха до късно. Луната отново светеше като фар, и без проблем можеше да огледаш всичко наоколо. Температурите започнаха да падат бързо, и когато наближиха някъде около 2 градуса, решихме да си лягаме – кой под платнищата, кой в палатките… Събуждах се няколко пъти през нощта: единият – защото си бях забравил вълнените чорапи, и пръстите ми бяха премръзнали, другият – за а разпъдя някакви кучета, които тършуваха из лагера, и третият – за да видя, че температурата е само 1,4 градуса над нулата. 🙂

 

Сутринта беше ясна и слънчева. При нас дори не падна роса. Може би заради дърветата? Всичко беше в красиви есенни цветове. Прибрахме лагера, и мераклиите отново се покатериха малко по скалите.

 

 

Ето още няколко снимки от ge0rge.

Някъде около 2 часа следобед  (Миро и Мишо малко по-рано) си тръгнахме обратно към вкъщи. Един приятно изкаран есенен уикенд!

Автор: Стоян Стоянов

Снимки: авторът
Други разкази от Другата България – на картата: КЛИКАЙТЕ НА САМИЯ РАЗКАЗ!

Кюстендил и Коняво – за малко парапланеризъм :-) 1

Кюстендил и Коняво – за малко парапланеризъм :-)

Това човек да си троши главата си е лично негово право. Още по-добре е когато човекът, който иска да си троши главата с парапланер иска да ни разкаже за преживяното 🙂 Е, днес е точно такъв пътеписът – с много природа, въздух и летене. Приятно четене:

Кюстендил и Коняво

за малко парапланеризъм

В последно време съм в една времево-пространствена дупка с липса на време и енергия за блогване, но се завръщам с нови сили и могъщи приключения. Индиана Джоунс пасти да яде 🙂

Открих началото на месец август по възможно най-енергичния начин, който успях да си уредя. Въпросната събота, 1-ви август, бе една от най-вълнуващите съботи в живота ми. По-долу съм разписал как горе-долу протече този невероятно приятен ден за мен.

Кюстендил

Таргета беше Кюстендил. Уикендът бе отделен за спортна дейност. Налагаше се да присъствам на 2 важни рождени дни в събота и нямаше как да си отделя целия уикенд, но бях твърдо решен първия ден да съм там и да се забавлявам. В крайна сметка статистиките докараха в 6:30 сутринта пред Невски малък тандем от 3 коли и 9 ентусиаста, планирали пътуване събота в ранни зори.

Компанията беше готина и всичко бе на 6, с едно изключение: водачът-шофьор бе излезнал явно от рали шампионата и съвсем бе изключил за какви да е правила за движение в и извън София. Огромното червено 4х4, с което се придвижваше (или подскачаше по пътя като мечка със скоростта на заек в последните минути от живота си), предразполагаше за разни формула 1 методологии по време на пътуването. От друга страна, може би това беше първата част на деня – рали и пистови състезания 🙂 По-нататък през деня се налагаше да минем и през offroad, така че вписвам и това в длъжностната характеристика на Сивушко.

Четете по-нататък>>>