Етикети: Синята джамия

Цистерните, Истанбул 5

Истанбул с мотор (2): Света София, Цистерните и Синята джамия

След кат с мотора на Тони пристигнахме в Истанбул, днес ще започнем с обиколката му. Приятно четене: Истанбул с мотор част втора Света София, Цистерните и Султан Ахмет Храм Света София в Истанбул е...

Истанбул с кола и дете (септември, 2014) 11

Истанбул с кола и дете (септември, 2014)

Днес ще идем до Истанбул. Милена ще ни разкаже за едно самостоятелно автомобилно пътешествие до най-имперския, според редкацията, град в света. Приятно четене: Истанбул с кола и дете септември 2014 Този разказ е за...

Истанбул: Уикенд сред лалетата (4): Ортакьой и Фенербахче 7

Истанбул: Уикенд сред лалетата (4): Ортакьой и Фенербахче

Днес ще завършим с приключенията на Вили в Истанбул. Започнахме с пристигането ѝ в Истанбул, после серазхождахме из Гюлхане и Фенер, бяхме в Ташхан, а днес ще отидем до Фенербахче в азиатската част на града

 

Приятно четене:

Истанбул: Уикенд сред лалетата

част четвърта

Ортакьой и Фенербахче

 

 

Нов ден, нов късмет. Събота.
Хм, днес времето нещо се мръщи. А вчера какъв хубав ден беше!
Хващаме трамвая и право на Кабаташ.
Оттам с автобус 23Е до

Йълдъз парк

(след 3-4 спирки). Слизаме на спирката след най-скъпарския може би хотел на Истанбул, “Чираан палас Кемпински”, точно на брега на Босфора е. И май баш там щеше да е сватбата на Нихал и Бехлюл едно време (от “Забранения плод”), ама нали (кучката) Бихтер обърка работата, та – язък  😉
И тъкмо тръгваме по една алея из парка, почва да прикапва… След минутки заръсва ситно. В продължение на 20-тина минути ту ръси, ту спира. Чудим се какво да правим. За съжаление не разполагаме с много време (нали сме само за уикенда), та да се приберем в хотела и да изчакаме време без дъжд, а и сме на едно такова място в момента, че –  ни напред, ни назад. А най ни е яд, че и двамата си носим чадъри, но да ни пита човек защо ги оставихме в хотела!

(Гореща препоръка от редакцията: когато сте в Истанбул, носете си дрехи като за дъжд и чадъри. В България много често не съобразяваме, че Истнабул е град не само на два континента, но и град на две морета, съответно климатът е много по-влажен от този, който очакваме за южен град – бел.Ст.)

Е, нали сме оптимисти, се надяваме, въпреки че небето е изцяло сиво, да е “на облак” все пак. Дано само много силно не завали. Дано, дано, ама надали (както се казва в един виц 😉
А в парка няма никой. Да бе! Коскоджа ми ти парк, а не срещаме никой. Никой! Само двамата охранители, дето бяха на входа му долу (паркът е разположен на хълм)… Ее, птички, катерички, свраки… и ние двамата шантавци!
Този парк датира още от времето на Турската империя. Тогава той е бил парк на двореца Йълдъз. Сега е един от най-големите и най-зелени паркове на Истанбул. Т.е. има къде да се ходи из него, но…
Но сега вали… Е, под дърветата, под дърветата, по едно време стигаме до езерото. И тук вече на дъжда съвсем му дойде музата. Разбира се, още щом прикапа, сложих предпазителя на обектива на фотоапарата и го поувих с едно найлоново пликче… Щото няма сила, която да ме откаже да снимам този парк и тия прекрасни лалета! 🙂

Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Лалета – Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

 

Анджело вече не на шега почва да ми се ядосва и ме дърпа силово да влезем в ей онова там кафе (кафе е явно) край езерото. Кара ми се даже, щяла съм да настина и не знам си още к’во – ма, едно черно бъдеще взе да ми вещаее… Оф, знам, че е прав, ама…
– Добре де, добре, айде да влезем за малко, тъкмо да им посетя и кенефа – кандисвам.
Ауу… и гледам аз едни две мокри кокошки в огледалото във фоайето! Т.е. мокър петел и мокра кокошка – вода се стича от нас, косите ни залепнали, краката ни са на път да зажвакат, бе направо сякаш тъкмо сме минали с дрехите под душа! Вир-вода!
Ауу… пък то едно гъзарско кафе-ресторант се оказва.
Вземам някаква листовка, чета: “Чадър Кьошк е бивш мини-дворец, построен по времето на султан Абдулазиз (еди-кои си години). Понастоящем е кафе-ресторант. В салона или на терасата се сервират топли и студени напитки, сладкиши, закуски, леки ястия. Ние с удоволствие ще се погрижим за вас. Добре дошли!”
Ееми, мерси… ташекюр едерим! Ще видим.
Такаа… Оглеждам… маалее… едни бели-златни орнаменти, едни врътки малко нещо кат’ барокови, едно тежкарско старовремско обзавеждане… леелее… жив лукс амаа… То едни дантели, едни плюшове, картини и стауетки, диванчета, масички, екзотични китки… една блага нежна музика тече полека отнякъде – не’ам думи…
Тé сега, мисля си (Ганка Балканска 😉 ), както съм вир-вода, и да взема да се паркирам на онова розовото диванче… или на някой от тия скъпи тапицирани столове, стил Людвиг некой си или бог знае какъв… И глей к’во става после… 😉 Ми, к’во, направо Анджи да го плаща и да си го товари на самолета към Наполи после, то за друго нема да става  😀
И насред, значи, тая красива идилия вътре, няколко розовки белокоси англоезични, съоръжени с ножове и вилици в ръце, закусват изтънчено. И тихинко, по аристократично му си бъбрят – чува се само едно леко такова, като коо-ко-ко-ко-коо-ко… 😉
А, и едно арабско семейство с три ситни дечица, щъкащи в единия ъгъл. Мъжът, еее… к’ъв мъж бее… ма определено е красавец (брех, какви чудеса се раждали в пустинята бе!) ъммм… (хий, Анджи да не чуе!)… Обаче, тоя такъв омотан в снежно бял чаршаф и една кърпа на квадратчета на главата му. Ама същински шейх, бе! Пък жената му… ееми като шейхица – а и тя хубавка, слабичка, че и с непокрито лице. Иначе зачохлена отвсякъде де… ама е в тъмно синьо и с разни златни нишки – мноого елегантна. Не е като пингвин (в черно).
… И, оппаа – всички като ни видяха и стана тя… една емоция им вкарахме, значи… л’ьоките /очите/ им изпопадаха в чиниите… и  децата на шейха току замряха, бе направо им блокирахме захранването 🙂
Цъф – един господин, шеф-салон или каквото е там, пристига отнякъде. Анджи почва да си приказва тихичко с него нещо и, ама буквално след три минутки, отнякъде пристига едно такси, товарим се и право в хотела… К’во ли стана с ония хора там?

Сега, ако не знаете как да си просушите набързо обувките при нужда, Анджи на драго сърце споделя своя опит: сешоара, значи, на макс, и за 5-10 минутки патъците са готови за обуване. Същото прави и с якето си.
(Аз пък със сешоар за няколко минутки мога да си изсуша праните чорапи и гащи при нужда.)
В случая обаче, си нося резервни обувки и чифт летни дънки, така че съм много лесна и не се налага да се изчакваме с Анджи за сешоара.

Е, след половин час някъде, правим нов старт.
Навън още леко капе, но този път сме с чадъри. Освен това, не се противопоставям и едно такси ни откарва до района на джамията

Ортакьой

 

Ортакьой, Истанбул

Из Ортакьой

Ортакьой, Истанбул

Из Ортакьой

Мостът на Босфора, Истанбул

Мостът Боазичи - той по-дългият мост над Босфора

 

Офф, ама късмет – и тази джамия е в ремонт и не можем да влезем вътре. А тя е единствената барокова джамия в Истанбул… Ееми, друг път.
Аз съм много доволна, впрочем, защото за пореден (5-6 или 7-ти) път вече, Анджи ми казва за нещо, което искаме да видим, но по някаква причина сега не можем: Няма проблем, мия белла, пак ще дойдем, за повече дни, тогава ще го видим 🙂
Сега правя няколко снимки, разбира се и на фона на моста Боазичи, и следващата ни цел е Кадъкьой, защото там има няколко парка. И да видим какво ще успеем да видим там.
Отиваме с автобус 23Е до Бешикташ, откъдето хващаме ферито до квартал

Кадъкьой

на азиатския бряг. Пътуваме към 35-40 минути – ей, то направо си е половин круиз по Босфора! 🙂 За два кинта само!

Босфорът – Истанбул, Турция

Гледки край Босфора

Босфорът – Истанбул, Турция

Гледки край Босфора... (на снимката се вижда и офисът на фирмата, за която има честта да работи редкацията в свободното си от пътеписи време 😉 – бел.Ст.)

 

Къз Кулеси (Девичата кула) – Босфорът, Истанбул

...и насред Босфора - Къз Кулеси, т.е. Девичата кула (днес - шикозен ресторант – бел.Ст.)

Св.София и Синята джамия, Истанбул

Гледки край Босфора - Св.София и Синята джамия

Планирала съм целия следобед да сме тук някъде. А междувременно спря да вали. Е, сега, ако се разкарат и облаците, ще стане идеално. Анджело ме успокоява – щом сега си носим чадърите, със сигурност ще грейне слънце. И след малко точно така става.
Слизаме от ферито и се потапяме в азиатската атмосфера на Истанбул. Народ, народ, народ… къде са тръгнали тия хора?
Анджи разсъждава: Ами, всяка сутрин човек на Аллах ги буди в 5 ч. от минаретата. И като се разсънят след това, какво да правят хората под завивките, докато дойде време да стават за работа? Секс! А сексът прави деца. Е, как няма да са 20 милиона тогава?! 😉

 

 

 

Истанбул – азиатска част

И в азиатския Истанбул всички пресичат на червено!

Бик – Кадъкьой, Истанбул

Този бик е една от забележителностите на Кадъкьой

Докато си обмислях програмата на пътешествието, понеже нямам карта на азиатските квартали на Истанбул, а времето ни е ограничено, си преснех няколко файла от Гугъл Земя. По-точно квартал Кадъкьой – разпарчетосан на четири файла, достатъчно увеличен, т.е. приближен, така че да се четат имената на улиците и да се виждат иконките за големи магазини, джамии, заведения за хранене, спирки на градския транспорт, ж.п. гарите на крайградските влакове. Нещо повече, измерих някои разстояния и си ги фиксирах, с цел максимално бързо и лесно ориентиране.
Та, движейки се според тази ми 4-файлова цветна и информативна “карта”, с Анджело минаваме по улици и булеварди, разхождаме се покрай брега на морето, кефим се на многото яхти в яхтеното пристанище, после пием чай с тортичка на терасата на кафе Романтика на брега на морето в парка

Фенербахче

 

Кадъкьой, Истанбул

Из Кадъкьой

Кадъкьой, Истанбул

Из Кадъкьой - насреща е стадиона Фенербахче (май им е най-големия)

Кадъкьой, Истанбул

Из Кадъкьой - каналът Курбалъ дере

Кафе Романтика – Кадъкьой, Истанбул

Кафе Романтика отвътре. Ние бяхме на терасата отвън. Инфо: кафе 6-7,5 лири, чай - 4 лири, торта 8-13 лири

Яхтеното пристанище в Кадъкьой, Истанбул

Част от яхтеното пристанище в Кадъкьой

 

После се разхождаме из парка, седим тук-там, снимаме, коментираме булките, котките и децата. Невероятно, но факт – този парк е пълен с цветя, свраки, котки, малки деца и булки, които си правят сватбените фотосесии в момента 🙂

 

Парк Фенербахче, Истанбул

Парк Фенербахче

 

Лалета във Фенербахче, Истанбул

Парк Фенербахче

Парк Фенербахче, Истанбул

Парк Фенербахче

Лалета във Фенербахче, Истанбул

Парк Фенербахче

Лалета във Фенербахче, Истанбул

Парк Фенербахче

Парк Фенербахче, Истанбул

Парк Фенербахче - една от булките

В началото на парка има някаква административна сграда, ако правилно съм разчела, на футболен клуб Фенербахче, и там на една табела пише каквото пише, а също и, че паркът се поддържа от този футболен клуб. Е, предполагам, че не ходят да копаят и садят китки, а поддръжката е финансова. Но е много добре поддържан парк. Както всичко тук, май.
За съжаление времето неумолимо тече и трябва да се ориентираме към пристанището за ферибота, а парковете Гьозтепе и Йозгюрлюк ще ги оставим за друг път.
– Дори следващият път може направо да се настаним в хотел в азиатския Истанбул. – казва Анджи…

Хмм… о, как само ми гали ушите тази му идея, охаа  😉
В края на яхтеното пристанище и началото на парка, оказва се, има автобусна спирка. Решаваме да не се връщаме пеш, че е доста път. Опитваме се да разберем от чакащите за къде отива указаният номер автобус, но както и друг път ми се е случвало, в азиатския Истанбул трудно се срещат хора, говорещи английски. А в случая няма никой. Всички се опитват да ни помогнат, но връзката не става – може би ни разбират какво питаме, защото “Кадъкьой порт?… фери?… ферибот ту Еминюню, Каракьой, Бешикташ?” – би трябвало да го разбират, нали? Казват ни нещо, но на турски, а аз знам само отделни думи, но безкрайно недостатъчни за елементарен разговор. Анджело пък – хич.
И започваме да се оглеждаме за такси. Ама не идва такси, идва автобус – F2, мисля беше.
И изведнъж едва ли не всички (поне 15 души), започват да ни викат и подканят да се качваме. Ами качваме се. Не знам защо, но си мисля, че би трябвало да върви общо взето покрай брега.
А-ха! Маалее, като се юрна оня ми ти автобус към вътрешността, като тръгна из едни блокове, по едни улици, по едни булеварди… Пък то едни хубави кооперации, едни чисти улици, зелено, цветно… ама не мога да снимам, защото се оглеждаме като извънземни с Анджи.
Един мустакат млад мъж от време на време ни успокоява с някоя дума, усмивки и жест, все едно: има време, в правилна посока сте. Ама, пусто, като не му разбираме какво ни говори? Само кимам, Анджи му мърмори “ва бене, си, бене”, пък към мен гледа с физиономия, гласяща “к’во става бе, къде сме?”
Хеле, след 10 или 12-13(?) спирки, виждам нещо познато – минаваме край гарата Къзълтопрак (на крайградските влакове), а малко след това покрай стадиона Фенербахче и по булеварда надолу (тук вече ми е познато) автобусът се спуска и ни стоварва току на ферибота. Отдъхваме си 🙂
Е да, ама още е светло, и решаваме да се поразходим в близост да пристанището, има и един пазар там, малко по-нагоре. Натам-насам из пазара, айде едно кило баклава (щото нали почти ометохме едната кутия в хотела) и едно кило кисело мляко от един супермаркет, че аз пък много го харесвам турското “каймаклъ” кисело мляко.
И шляейки се из уличките край пазара, на едно място ни замирисва на манджичкаа… А е вече към 18ч.
– Гладна ли си, Вили?
– Бе, май не съм още…
Анджи вика: И аз не съм още, ама мирише вкусно. Да хапнем ли, нищо, че изглежда много обикновено?
Е, що пък не? И влизаме. А то не знам какво е – малко домашно ресторантче ли, закусвалня някаква ли – спуснаха се двама да ни обясняват коя манджа каква е, слагат ни в чиниите, носят ни таблите, къде искате да седнете? Ами горе искам – на два етажа е. Носят ни яденето горе. Е, не знам какво ядохме, пилешка манджа някаква беше, но си облизахме пръстите!

 

Турска кухня

По приницп Анджи маа люто като за световно... та затова турският лют пипер му идва таман по вкус 😉 Секунди след снимката ни донесоха и бирите. А моят десерт ми се опря малко, та се наложи Анджело да се напъне да помогне :)

И, нова сорпреза за Анджело – накрая ни донесоха и по един безплатен чай 😉 Цялата сметка ни излезе 28 лири – две манджи, два десерта, две бири.
Инфо:
В доста от малките частни ресторантчета в Истанбул и Турция въобще, хлябът, водата и чаят накрая на храненето, са безплатни. (много често безплатни са също така и кафето и чая накрая – бел.Ст.)

Отново утрепани от ходене и емоции, че и с натежали тумбаци, се качваме на ферибота и благополучно се прибираме в хотела по прилично време. Ама нямаме сили да се качим до терасата, един етаж по-горе, на питие и нощна гледка. Мислехме си го, ама ще е друг път.
Анджи си оправя чантата, че утре заминава рано-рано. Пък аз ще си доспя два-три часа след това и после ще кажа: Чао Истанбул! Обичам те, повече от всякога хем. И пак ще дойда… Не бе – ще дойдем! 😉
Край.

И още малко китки:

Лалета – Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Йълдъз парк, Истанбул

Йълдъз парк

Лалета във Фенербахче, Истанбул

Парк Фенербахче

Лалета във Фенербахче, Истанбул

Парк Фенербахче

Истанбул, Турция

Някъде из улиците на Истанбул

Синята джамия, Истанбул

Пред Синята джамия

Лалета, Истанбул

В парка край джамията Фатих

Лалета, Истанбул

В парка край джамията Шехзаде

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

Край

Автор: Вили

Снимки: авторът с любезното съдействие на Анджело  ;)

 

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

Истанбул: Уикенд сред лалетата (2): Гюлхане, Златният рог и Фенер 27

Истанбул: Уикенд сред лалетата (2): Гюлхане, Златният рог и Фенер

Продължаваме с приключенията на Вили в Истанбул. Започнахме с пристигането ѝ в Истанбул, днес ще видим къде могат да ви „изненадат“ в Истанбул 🙂

(Позволих малко повече от обичайното да добавя мои коментари и уточнения в текста – докато Турция все още ми е прясна в главата :), надявам се авторът да не се сърди 🙂 – бел Ст.)

Приятно четене:

Истанбул: Уикенд сред лалетата

част втора

Гюлхане, Златният рог и Фенер

 

Мехмед се захилва просто до ушите, сочи ми къде да допра картата и отривисто клати глава: Си, си… евет! – след което с жест дава “о’кей”, връцва се и като някой призрак се разтваря в приглушеното осветление на етажа. Гледайки малко недоумяващо след него, отварям полека вратата и влизам.
Полумрак. Завесите на прозореца изглежда са доста плътни. Пускам чантата на пода. Понечвам да пъхна картата, за да ми тръгне тока, но в същия момент виждам през открехната врата на банята, че вътре свети… о, ама то има карта!
Хий, сбъркала съм стаята! Грабвам си чантата, посягам към дръжката на вратата с намерение тихичко да се изсухля преди да са ме усетили, и в този миг някой ми дръпва и пуска чантата, и едновременно с това ме сграбчва изотзад. Боже!
Затиска ми устата с длан, задърпвам се паникьосана… ама егати железните ръце има тоя мъж… определено е мъж… И май е гол!… Ама, че късмет! Божичко, ми сега?! Дърпам се неистово… к’ъв е тоя, културист ли ня’къв… съжалявам, извинявам се, не е нарочно – ама, защо не си маха ръката от устата ми, за да му го кажа?!… Ама, какво.. какво, по дяволите, иска тоя?!… Не мога да повярвам – нали хотела не е някой долнопробен, та евентуално, нали… и не мога да се обърна, мамка му… как ме е стиснал само…
В един миг разбирам, че той всъщност май нищо не ми прави, просто ме е притиснал здраво към себе си и с длан ми е запушил устата… Хийй… ама… ама какво прави тоя бе?! – целува ме по косата?!?… това тяло… и… хм… да… ухае… лееко… познато… Е, ми мъж, к’во! – да не би само едно куче да се казва Шаро… Не… не може да бъде, няма как да се телепортира… нали вчера се чухме… в колко… да, 19:15-19:20 ч. снощи… Но ТОЙ трябва да пристигне довечера! О, има нещо гнило…
Притихвам и мъжът отпуска хватката. Рязко се извъртам и прицелвам едно коляно в гордостта на мъжете – хак ти е, копеле гадно!!
Ооо!… – свива се – Ма ке коза фай, пер дио! /ма какво правиш, за бога/… Мадонна!

Хаа!.. Анджело!

Анджи?! Ами ти какво правиш тука бе? Кога дойде? Защо не ми каза? Защо траеш и ме стискаш така? Акъла ми изкара, бе! – Пляс по китарата – Нá ти сорпреза на тебе сега!

Ами, станало така, че за днес (петък) нямал нищо особено важно за правене, и нали си пада по сорпрезите, направил резервацията за от четвъртък. Знаеше, че ще пристигна в петък сутринта. Самолетът му излетял в 19:35 снощи. (И ми се обади минути, преди да излети – как си миличко, кога тръгваш, липсваш ми… ала-бала). Пристигнал към 23ч. в хотела, наспал се, и вече бил буден, когато чул, че отварям вратата. Е, да, ама втората част от изненадата му му излезе през носа – не бил предвидил коляно в чатала 😀
Закуска, кафе с дъра-бъра за около час и нещо, и ааа без, няма тън-мън – прокурора е наказан, задето така зловещо ми изкара акъла – никакви цуни-гуни, веднага тръгваме из Истанбул 🙂
Тъй като Анджело не е бил преди в Истанбул, няма никакви предпочитания къде да ходим. Казва да се съобразявам със себе си, а не с него – където и да е, всичко ще му е ново и интересно. Ами, аз искам да ходим най-вече из парковете, заради лалетата, но пътьом ще решаваме къде да спрем.
Качваме се на трамвая за две спирки. Апропо, с картата Истанбул пас могат да пътуват едновременно и двама души, просто двамата се маркират последователно. И ние също така пътувахме.

Според моя план, ще му покажа набързо и ще му кажа по няколко думи за Хиподрума, Синята джамия, обелиска, фонтана, Св.София и Топ Капъ, и после ще се спуснем по бившата уличка на VIP-персоните на империята, за да влезем в Гюлхане парк.

Света София – Истанбул, Турция

Архитектурният шедьовър Света София

 

Египетският обелиск – Истанбул

Египетският обелиск на Хиподрума - специален подарък за владетеля, докаран от Карнак.

Синята джамия, Истанбул

Из стария град, Синята джамия на заден план

Синята джамия, Истанбул

Куполите на Синята джамия отвътре

Край Топ Капъ, Истанбул

VIP-уличката край стените на Топ Капъ - по време на империята на нея са били къщите на някои везири и чуждестранни дипломати. Днес красивите кокетни къщи нагоре по уличката (но от тук не се виждат) са собственост (пак) на богати хора.

 

 

В парка Гюлхане

–  ура, няма лудница!  🙂  Може би защото все още е сутрин. Има много малко разхождащи се хора, и ние спокойно се наслаждаваме на феерията от лалета и теменужки, и въобще на всичко. Ооо, красиво… красивооо… Душиците ни звънтят от удоволствие… Златни им ръце на турските озеленители!

(паркът Гюлхане е „задния двор“  на двореца Тап Капъ – бел.Ст.)

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Паркът Гюлхане

 

По едно време отнякъде нахлуват групички, момичета най-вече, от горните класове. Паркът се оглася и от смехове (не само от птичките)…
Направихме си поредната фотосесия, седим на една пейка, отмаряме и бърборим небрежно.
Една групичка от 5-6 момичета – хоп, спира при нас: Хелоу!… Хау ар ю?… И започват да ни разпитват откъде сме, колко време ще сме в Истанбул, харесва ли ни града, идвали ли сме друг път… А! Ама как, защо аз казвам, че съм от България, той – от Италия, а говорим на английски? – недоумява най-отворката и явно най-знаещата английския. В този момент Анджело се ухилва и ѝ задава въпроса дали смята да става следовател като завърши училище, щом така разпитва. И всички шумно се разсмиваме. Момичето, а и останалите, ни обясняват, че правели този “номер” да се заприказват с чужденци, с единствената цел да си тренират английския. След малко си пожелаваме разни хубави неща и те продължават нататък по алеята. Ние също тръгваме, но към терасата над Босфора, разсъждавайки, че тези деца постъпват находчиво с тези си случайни разговори.

(Паркът Гюлхане е едно от наистина малкото места в Истанбул и вероятно – Турция, където по пейките седят влюбени двойки. По улиците, извън космополитните части на Истанбул, е изключителна рядкост да срещнете гаджета. Така че Гюлхане е като мостовете на Сена 🙂 – бел.Ст.)

Gulhane Park, Hoca Paşa Mh., Nöbethane Cd 1, 34112 Fatih/Истанбул, Турция
Апропо, да спомена – от есента насам Анджи изкара 6-месечен курс по английски и на 30 март успешно взе сертификат за ниво. Ако не го размързи, може тази есен да продължи. Но аз малко се съмнявам, понеже сега се разбираме съвсем добре и може да реши, че и това му е достатъчно. Освен това, той знае вече и към 50 български думи и изрази. (Казвам го, защото познавам и чужденци, от 5-6 години женени за българки и знаещи само 5-6 български думички).

 

Точно по обед влизаме в Йени джами

на площада с гълъбите пред моста Галата

(или по-скоро джамията пред Египетския пазар 🙂 – бел.Ст.)

Йени джамия, Истанбул

Йени джамия

Анджи за втори път днес зяпва от възхищение пред ислямското изкуство. Ееми, нали е италианец и си има гени за изкуство.  А и определено си пада естет  🙂
За който не е влизал все още вътре – тази джамия, подобно на Синята, е изцяло изписана отвътре, но нюансите са по в зеленкаво. Макар да е строена през 1600 и някои си години, наричат я “Йени” /нова/, защото е последната, строена по маниера на прочутия архитект Синан, който е построил Сюлеймание (в Истанбул) и Селимие (в Одрин) (а така също – софийската джамия Баня Баши, както и черквата Свети Седмочисленици – бел.Ст.)

 

Джамията е направена за валиде-ханъм, т.е. майката на султана. Но поради липса на достатъчно средства са я строили близо сто години. Вътрешното разкрасяване е направено под наблюдението и ръководството на няколко валидета. Може би затова е така красива, защото са участвали и жени ;)… Е, аз я намирам за красива.

 

Йени джамия, Истанбул

Йени джами отвътре

 

Молитвата тъкмо започва. Един чичо подканва чужденците да излязат навън,

докато трае намазът. Аз бързо дръпвам Анджи да седнем на килима пред лявата колона – там сякаш пó не се вижда от входа, и хем да си починем малко, хем да погледаме. Между другото, килимите в джамиите им са страхотни – дебели, чисти, меки и топли – направо може да си дремнеш там  😉

 

Йени джамия, Истанбул

Йени джами – ходжата вече вика отвън, вярващите започват да заемат позиции, ние се скатаваме до колоната - ако не ни изхващат и изгонят, ще погледаме малко как правят връзката с Аллах ;)

 

Следващата точка от плана ми е да дръпнем един тегел през

Египетския пазар

Той също е там, на минута-две от тази джамия. Убеждавам Анджи да не купуваме нищо – тук хем е по-скъпо, хем да не го мъкнем после цял следобед из града.
– Може да се върнем в хотела да го оставим, пък после пак може да излезем.. А?
– Не може, скъпи – не се хващам на тая въдица 😉 Забрави сега за хотела, връщаме се чак по тъмно, след вечеря.
– Но не ти ли се спи, цяла нощ си пътувала, мия белла? Къде ще ходим още?
– Споко, не ме мисли, спах. Сега отиваме да пием кафе в Пиер Лоти. Хайде на корабчето.

 

Египетски пазар, Истанбул

Египетски пазар

Египетският пазар, Пазарът на подправките или Мисир Чаршъ – един пазар с три имена*. А пък как ухаее там… непознато, екзотично и наистина мнооого приятно  😉

 

Лалета, Истанбул

Минарето отзад е на Йени джами, а тези китки са като островче, точно по средата между платната на булеварда пред моста Галата.

 

Да, ама се оказва, че корабчето скоро е заминало, а следващият курс е след около час и половина.

Инфо:  Фериботът, който циркулира по Златния рог, е всъщност едно корабче, което изпълнява всички курсове. Началната му спирка се намира отляво на моста Галата и вляво от стоянката на TurYol
Ощеот спирката на TurYol тръгват и корабчетата за Босфор-тур, т.е. разходката по Босфора, която трае 1,5 ч. и струва само 12 турски лири, ако си я направите самостоятелно. Или 25 и нагоре евро, ако сте с тур-оператор. (потвърждавам и искрено препоръчвам – бел.Ст.)


До крайната спирка Еюп пътуването трае около 50-60 мин. Там корабчето стои няколко минутки и тръгва наобратно, пак 50-60 мин.
Ферито се движи на зиг-заг, според спирките по бреговете на Златния рог. Така че примерно, срещу само 2 лири /защото е градски транспорт/, човек може цял час да си седи на палубата, да пие чай и да си почива, разглеждайки (и снимайки 😉 ) разни неща по бреговете на Златния рог.
Какво да снима ли? Ами, има интересни сгради, крайбрежен парк, желязната църква Св. Стефан, която обаче сега (най-после!) е опакована и й правят ремонт, Гръцкият ортодоксален лицей сред къщите на баира отляво, Патриаршията, джамии, мостовете, под които минава корабчето, 2-3 от спирките имат интересни сгради в отомански стил…

 

Златният рог, Истанбул

Край Златния рог

Златният рог, Истанбул

Край Златния рог

желязната църква Св. Стефан и Гръцкият Ортодоксален лицей, Истанбул

Край Златния рог - желязната църква Св. Стефан и Гръцкият Ортодоксален лицей (снимката е с голямо увеличение, снимала съм от корабчето)

 

Аз бих препоръчала тази разходка да се направи така, че да хване и момента на залез слънце – тогава става ясно защо се нарича “Златният рог” – наистина всичко наоколо става почти като “златно” докато слънцето залязва. Такава е легендата за произхода на името, а и аз го видях почти така преди около година и половина.

Златният рог, Истанбул

Златният рог по залез слънце (Снимките от Златния рог са от септември 2010 г.)

 

В нашия случай, обаче, поради липса на време, не дочакваме следващия курс на ферито, качваме се на автобус 92А и след 6-7 спирки благополучно слизаме на джамията Еюп.

Мамма мия!… И през ум не ни беше минало какво ще видим сега!

Попадаме на едно от Светите места за мюсюлманите в Истанбул, където петъчната молитва е нещо като стълпотворението пред Каабата в Мека. Хората са толкова много, че са препълнили джамията и двора й, и са постлали килимчетата си на площада отпред.
Да, май „Аллах е велик“ наистина, щом може да накара толкова народ да зареже всичко и да дойде да му се поклони насред Истанбул! Всеки петък!
Колко поклонници сте видели да правят нещо подобно в православните храмове всяка неделя, освен евентуално на Великден? И като казвам това, нямам предвид конкретна религия, а просто смисъла, вярата в НЕЩО, както и да се нарича то.

Еюп джамия, Истанбул

Еюп джамия

Еюп джамия, Истанбул

Отпред се нареждат мъжете...

 

Еюп джамия, Истанбул

...зад тях са жените...

 

Над главите ни се носи гласът на ходжата. Анджело стои плътно зад мен, шепне ми: Колко грозно са омотани от главата до петите… тц-тц-тц…  И  са разделени, виж, не се молят заедно като нас…

В този миг, изведнъж като по команда, всички падат на земята и се надупват. Поглеждам към Анджи – той изумено е вдигнал вежди, поклаща леко глава, и хоп – се усмихва: Аааа… яяснооо… ако жените са отпред, при тази позиция мъжете ще дават “накъсо” и връзката с Аллах ще се разпада… Умно… Брааво… Брависимо… Аллах е велик, вярно!  (А мъжът си е мъж – обобщавам аз 😉 ) (просто мъжките задници не се водят сексуален обект в мохамеданството, иначе всичко щеше да е на два етажа 😉 – бел.Ст.)

 

Еюп джамия, Истанбул

Без коментар... е, Анджело го направи ;)

 

Никога не съм попадала в Истанбул на подобно зрелище и затова съм впечатлена не по-малко от Анджи. И двамата определяме видяното като подобие на онова, което сме виждали по телевизията на хадж. Може и да не е така, но ние сме лаици по отношение на религиите – и двамата вярваме в НЕЩО, което е универсално за света, но не сме точно религиозни. Нищо, че Анджи често споменава Дио и Мадонна мия. Особено като се нерви за нещо  😉
Всъщност, идеята ми беше да видим набързичко и между другото и тази известна джамия, но очевидно в този момент е невъзможно. Ееми, друг път.
Наоколо гъмжи от народ, магазинчета и заведения работят на макс. Сядаме на табуретките на едно “капанче” и хапваме набързо по едно пиде с кайма и айрян. Още след първата хапка Анджи на бърза ръка го прекръсти на „мини-пица ала турка“ 🙂
После и по една дондурма излизваме /сладолед/, докато изминем алеята към лифта.
Лифтът е на около 150-200 метра от площада с джамията. Може и пеша

да се качим на хълма с кафенето,

но ние избираме да се повозим, а на връщане да слезем по алеята. Има доста хора, но двете кабинки качват едновременно по 16 човека, разстоянието е кратко и става сравнително бързо.
На терасата си щракваме няколко снимки и после веднага се трапосваме край парапета над гробищата над Златния рог, на една от масичките с карирани червени покривчици. Отначало ни беше малко странно, някак чоглаво, но само след две-три минути гробищата не ни оказват вече никакво въздействие. Приемаме ги по-скоро като някакви паметници, макар по някои гробове да има прясна пръст и свежи цветя. (не знам защо, но в мохамеданските страни наистина често се срещат гробища насред града. В Босна и Херцеговина „турски гробища“ например има в централните градинки или до джамиите – бел.Ст.)
Отказваме се да пием кафе. Вместо това, шегувайки се, решаваме да се „потурчим“ за малко, и затова ще пием турски черен чай в ония характерни стъклени чашчета като лаленце, и ще хапнем по едно татлъ (турски сладкиш).

Гледка от терасата на кафене Пиер Лоти, Истанбул

Гледка от терасата на кафене Пиер Лоти

кафене Пиер Лоти, Истанбул

При кафене Пиер Лоти. Май във всички турски сериали има кадри от това място ;)

 

Докато се наслаждаваме на този си наш благ отвсякъде момент, си приказваме за разни неща. Става дума и за мюсюлманите въобще, и за турците в частност, за историята, за настоящето. Анджи казва, че не е знаел всъщност какво точно да очаква от Истанбул, имал много бледа и то по-скоро случайна информация. Не е ровил из нет-а или другаде за нещо повече, разчитал е на мен, понеже знае, че съм била в Истанбул не веднъж и че ми харесва много. И на него всичко до момента му е много интересно и определено му е екзотично. Особено интересни му се видяха младите жени в черно долу на площада пред Еюп.
– Сигурно така се обличат заради молитвата, нали? – казва.
– О, не, Анджи, те така си ходят изобщо, защото са ортодоксални мюсюлманки. Ще ги видиш, защото съм намислила да се приберем в хотела като минем после пеша последователно през кварталите Фенер и Фатих. В първия се намира Православната Патриаршия, българската църква Св. Стефан и Гръцкият лицей. Там живеят и повечето от християните в Истанбул, а вторият е населен точно с такива ортодоксални мюсюлмани. Той е много характерен ислямски квартал… И, не знам, но на мен по нещо малко ми напомня неаполския Спаньоли. Не, не е същия, никак не е същия, и все пак има нещо общо, има някаква прилика. В Наполи жените, нали, не се крият зад фередже, даже там видях и две на улицата с ролки по главите, италианките в Спаньоли си ходят деколтирани, червисани… А тук това е невъзможно, сигурно за тях това би било просто гавра с Аллах.. И, нали знаеш, според техните си ислямски закони, може и да ги убият с камъни в такъв случай (Не и в Истанбул. Минимални шансове за подобно престъпление има в Източна Турция, но и там да се случи, ще го показват по телевизията като диващина. Турция НЕ Е Иран– бел.Ст.)

Из квартал Фенер, Истанбул

Из квартал Фенер

Из квартал Фатих, Истанбул

Из квартал Фатих

Из квартал Фатих, Истанбул

Из квартал Фатих

 

Около три часа по-късно, минавайки покрай един

магазин за дамско облекло, с наредени на витрината бурки, фереджета

или както там им казват на тия дрехи, Анджело спира, гледа, гледа… и вика: Искаш ли да влезем вътре да ти купя една такава дрешка?  😉  – Поглеждам го скептично и въпросително – хм, нещо се задява пак това диване… Не успява да се удържи и се ухилва до ушите: А за отдолу ще ти купя от ония шалчета за ханша, с бляскавите неща по тях, дето мацките танцуват бели денс с тях… И ще ми врътнеш един танц после… Ихаа… (премрежва очи) … Белло, е? – кима: Дакордо?  😀 /съгласна ли си/
– Дакордо да, аха!… Ш’ тъ убия,  бе италианецо!… Какви фантазии те връхлитат по никое време… че и баш тука бе! А вече зрял мъж бил ужким!  😉  😀

 

 

С хахa-хихи минаваме покрай джамията Фатих, която също се оказва, че е в ремонт и няма какво да видим от нея. Затова пък заглеждаме любопитно една групичка дядковци в градинката там, насядали на ниски столчета и с чашки чай в ръце, на своеобразен турнир по табла. Няколко котки се щурат измежду тях и току им “удрят четки” по краката…

Стигаме до

Акведукта

към залез слънце.

Акведукт, Истанбул

Аквадукта

 

Тук е и

джамията Шехзаде

с красив парк около нея. Построена е по желание на Сюлейман Великолепни в памет на починалия му по-малък син.

 

Джамията Шехзаде, Истанбул

Джамията Шехзаде на заден план.

Джамия Шехзаде, Истанбул

Джамията Шехзаде - куполът отвътре. Тази снимка я направих, като легнах върху килима на пода точно под купола, леко зумнах и... и май стана добра, а? (щот' циганката 'зе, та умре 😉 )

 

Хайде да седнем за малко на една пейка в парка да отдъхнем. Леелее… направо вече ни се подбиха краката от ходене. Събувам си обувките и протягам крака.
– Дай ги тук – Анджи ми вдига краката в скута си, разтрива ми стъпалата и се смее: Еей, ама голям маратонец си ми била ти, брааво, брааво, рагаца мия!… Значи мога да те опъна да изкачим Везувий пеша като дойдеш след две седмици в Наполи, нали? 😀
– Ааа, да бе, пеша! 😉  … Мани това, после Наполи, сега кажи ми как е, харесва ли ти Истанбул?
– О, даа… Харесва ми, мия белла, много даже… Ама, слушай, Вили, ами те тук са като нас! – Вдигам вежди: Турците ли? Щоо?
– Ами как, ето и тук всеки кара като луд, никой не спазва пътните знаци, всички масово минават на червено!… Говорят високо, мъжете те поглеждат “мазно”… /Да бе! Не съм видяла. Казваш го, за да ме дразниш! – смее се/… А в този квартал преди малко, ти си права, някои улички наистина са тесни като в Спаньоли, прането виси над улицата, мръсничко и порутено е тук-там, а цените наистина са по-ниски, отколкото там, където ни е хотела (от Фатих си купихме баклава по 9 лири килото, а при Египетския пазар беше от 33 до 49 лири за килограм!!)…

Анджи се усмихва: Само “пингвинчетата” (има предвид жените в черните им дрехи) ми напомняха, че съм в ислямски град… А в азиатската част на Истанбул как е? Ще отидем ли там, рагаца мия? 🙂
– Утре. Утре сме там, дарлинг. Хайде сега да ходим да ядем някъде, че ми е вече гладно.
– А “бели денс” ще гледам ли, мия белла, ще ме заведеш ли? Ама с красиви танцьорки, нали!  😀
– Оф… Гладна съм бее… Хм, бели денс му се дощяло… И си наказан!
– Ама аз няма да пипам.. е, соло л’ьокки 😉 /само с очи/
– Офф, Анджии… (ама сто процентов мъж си бе, нема лъжа!)… Андиамо дарлинг, андаре а манджаре… давай да ходим да ядем, после ще видим.
Обувам си обувките и тръгваме. Хмм… а дали пък да влезем в Ташхан? Ей го къде е, на две крачки…
Следва.

Още няколко снимчици:

 

Баклава, Истанбул

Хайде, черпя по баклавичка - сладка и златна, вземайте! /Който зумне снимката, ще разбере защо е "златна" 😉 /...

Локум, Истанбул

...или рахат локумец, който предпочита :)

Из квартал Фенер, Истанбул

Сега малко из стръмните улички на квартал Фенер

Гръцки православен лицей, Истанбул

Да видим и Гръцкия православен лицей по-отблизо - е, колкото се показва над дувара :)

Улично кафене, Истанбул

Яяя... "Фатих мейдан бюфе" или квартално кафененце на площад във Фатих. Е, ама аз предпочитам като пия кафенце да седя на по-меко и да се облегна удобно ;)

Из квартал Фатих, Истанбул

Централна улица в квартал Фатих - в този квартал някои от снимките с хора ги правя тайно - придържам фотоапарата отпреде си, приказвам си с Анджи или се оглеждам разсеяно с пръст върху индикатора, за да не видят присветването му докато ги снимам.

Улички, Истанбул

Из уличките на Сиркеджи (всъщност това е страничният изход на Египетския пазар. Горещо препоръчвам магазина за кафе в лявата част на снимката – продават мляно кафе за турско и е най-доброто в града. Тествано от редакцията поне 15 пъти :), а ми беше препорърчано първоначално и от местен жител – бел.Ст.)

 

 

Къща, Истанбул

Нова сграда в стар стил или обратното?

Лалета в Гюлхане, Истанбул

Още малко от парк Гюлхане...

Лалета в Гюлхане, Истанбул

... и още малко от парк Гюлхане...

Лалета в Гюлхане, Истанбул

... и още една от парк Гюлхане. Другия път лалетата ще са от други паркове ;)

 

Автор: Вили

Снимки: авторът с любезното съдействие на Анджело  😉

 * Имената на този пазар съпоставено с името на другия известен истанбулски пазар – Покрития пазар (Капалъ чаршъ) са едно от основанията да не приемам днешната постановка географските имена да „не се превеждат“. Тази постановка беше приета само, за да бъдат облекчени неграмотните преводачи от английски и е неприложима като абсолютно правило – бел.Ст.

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

Истанбул – споделящият и увличащ (фотопътепис) 12

Истанбул – споделящият и увличащ (фотопътепис)

Днес ви представям фотопътепис, който е прекрасно продължение на тазседмичния пътепис  за Истанбул

 

Към снимките има много добри описания, така че можете да го разглеждате и без да сте чели предишния текст

Приятно разглеждане:

Истанбул – споделящият и увличащ (фотопътепис)

Истанбул – споделящият и увличащ 18

Истанбул – споделящият и увличащ

Пътеписът днес ще ни отведе не толкова далеч – Истанбул ще ни бъде разкрит през очите на Теодора. 

Приятно четене;

Истанбул – споделящият и увличащ

Сутрин рано в Лалели.

Един търговец влачи яркозелен маркуч по тротоара, стига до магазина си, вдига решетката на половина и с небрежен жест насочва струята вода към тротоара. Отмива внимателно всичко, което е останало от нощните птици по улицата. Не го е твърде грижа, че поизплаква и краката на туристите, които са се скупчили пред входа на хотела в съседство и си чакат екскурзовода. Водата се излива в канавката на улицата. Канавките на Истанбул са тесни и плитки – като обърнати керемиди – не задържат боклуци – всичко се оттича, неизвестно къде –  и придават на този огромен град успокояваща нота уют на селско градче. Невъобразимо.

Типична улица в Лалели – Истанбул, Турция

Типична улица в Лалели

 

 

 

Този път тръгнахме към Турция през септември – казват, най-хубавото време, което човек би могъл да си избере. Нито е горещо, нито е студено. Таях известен страх у себе си – до колко ще се осмеля да поема из този безкраен град – 183 км дължина, а? Имах само едни бегли езикови познания, надявах се да си купим карта почти веднага, събирах спомени и приятелски съвети.

Ако сега не се окопитя, няма за кога – имах около два часа да събера кураж – плюх в пазвата и загледах умно.

Пътуването с група е особено.

Хем имаш зад гърба си толкова хора, хем едно такова групово ти е: обърнете глави надясно, следвайте ме, тук имате 10 минути за разглеждане, моля подредете се…Без малко да се обърна към водача с господин учителю… Нейсе, негодувах, но се възползвах безсрамно от  разходката  бонус –  доволно почерпих знания и насоки, за кратко избягах от отговорността да водя малката ни групичка. Туристическата агенция беше организирала всичко много добре – разпределение на времето, екскурзоводи, предложения за разходки.  Но ние искахме да усетим града сами, да си хванем картинката директно от улицата.

Laleli Sigorta Laleli, Kemal Paşa Mh., 34134 Истанбул/Istanbul, Турция

 

 

Истанбул е странен град

– съзнаваш че е огромен,  толкова сгъстен, че в някои райони игла не може да падне между сградите,  но в същото време, където и да се намираш усещаш една особена широта и комфорт.

Водачът Исмет

Исмет, знаменцето и групата

 

 

 

Ние започваме от Лалели. Това е кварталът на търговците. Преди години, на мястото са били Султанските градини с лалета. Прочутите черни цветове са се полюшвали грациозно и са събирали световна слава. Днес, всяко местенце е оползотворено и тесни високи магазини  (с огромни витрини, високо нагоре по етажите), са се омешали с хотели.  Входовете към гостоприемниците са малки, за да пестят място. И цялото е една шарения, манекени и търговия. Хора като мравки са плъзнали – едни търгуват, други купуват, трети влачат  колички с карго – огромни пакети, омотани с кафяво тиксо. Кипеж.

След кратка суматоха, съвсем професионално и с българското знаменце в ръка, сред нас се появява Исмет.  Той, по стечение на обстоятелствата и късмет, е определен за наш екскурзовод. Събира всички около себе си, безцеремонно и уверено се запознава с нас. После вдига ръка и „следвайте знаменцето”. Този човек обича историята и се постарава да ни покаже най-хубавото от нея. Спира буквално на 10 метра. За всяко място вади разказ, притча,  легенда. Имах една учителка в основното училище, която преподаваше история като Шехеразада – така сладко разказваше, че ние, малките султанчета слушахме и забравяхме да и резнем дисциплината. Четяхме учебника като сборник на Шарл Перо.   Исмет беше истински Шехеразад (да ме прости красавицата), а освен това и с чувство за хумор. И практично сериозен:

Сега, искам да ви предупреда: докато аз ви говоря и си разказваме, ще идват разни хора, да ви правят смешки, интересно и т.н. Вие! Няма да им обръщате внимание. Защото, докато ви правят шоу, другарите им тършуват между вас. Разбрахме ли се? Хайде, следвайте знаменцето.

Университетът и пожарникарската кула

Университетът и Пожарникарската кула. На времето била най-високата сграда в града и служила за наблюдение на града, за да локализират пожарите по-лесно и пожарникарите по-бързо да стигат до мястото на нещастието

 

 

 

И след знаменцето, след знаменцето, стигнахме Капалъ Чарши – майййката на пазарите. Ако питате мен – като пазар не става. Но атмосферата му  усещаме щом се замотаваме  по коридорите, снимаме таваните и лееко пренебрегвам непознатия английски (ама наистина не се разбира на какъв език ти говорят). Вървим, а навсякъде блещукащи съкровища, шалове, чашки, чинии, купи, картини…. Не трябва да се пропусне – просто да се поразходи човек, да пообиколи – ей тъй, заради удоволствието. Аз установих (с яд и мъка от себе си), че нещо пазаренето не ми се отдава. Или просто не ми се ще – против възвишената ми природа е. Ай!

Капалъ чаршия, Истанбул

Капалъ чаршия

 

 

 

Междувременно Исмет – нашият човек в Истанбул 😉 – спира пред едно магазинче и отвътре излиза една прекрасна, усмяна жена. Тя е българка. Да ви кажа, скъпи гости – вика Исмет – тя може да ви намери всичко – каквото си пожелаете. Само заповядайте.

Капалъ чаршия, Истанбул

Една българка с магазин в Капалъ чаршия

 

 

Продължаваме нататък, а хората в пазара са станали още повече. При единия изход настъпва кратко объркване. Снимали филм. Групата ни цъка и се диви. Разходката ни тече и стигаме с паузи до Синята джамия.

 

 

 

Но преди това спираме на

площада край нея – Ат Мейдан, за да видим Египетския обелиск,

чието сребро ограбили кръстоносците (как е удобно да водиш война в името на благочестието), палатът на Ибрахим – велможа на Сюлейман Великолепни. Наистина красива сграда, строена с мисъл и вградена в бъдещето – звучи така реално и днес.

Египетският обелиск – Истанбул

Египетският обелиск

 

 

 

До него, разказва гидът, е шивачницата, в която Захари Стоянов получил тескерето си за право на шивашки майсторлък.

Истанбул, Турция

В дъното на снимката е шивачницата, в която Захари Стоянов е получил правото да бъде шивач, според нашия екскурзовод.

 

 

Междувременно, храбрият ни водач, получи повод да се докаже. Докато ни разказваше за веригите по вратите, край групата спря мотоциклетист с едно куче за навигатор. Исмет твърдо и учтиво го отпрати, а към нас горчиво се обърна: ама нали ви помолих да бъдте бдителни? Какво правите вие сега?

Джебчии с куче – Истанбул

Джебчии с куче – Истанбул

 

Синята джамия

На портата към двора на джамията има окачена верига. Тя висяла там, за да може султанът да се поклони минавайки под нея – ще не ще, богът бил по-велик.  Много хора искаха да видят тази забележителност. Група младежи пъргаво раздаваха торбички – да пренесем обувките си, защото вътре се ходи бос. Една млада жена спираше дамите, които бяха по-леко облечени и им предлагаше сини шалове, за  да влязат уважително в храма.

 

Синята джамия, Истанбул

Синята джамия

 

Вътре имаше много посетители – туристи, други, очакващи молитвения час, трети просто дошли да видят мястото. Край едната врата, под прозрачен капак имаше златно-сребърна миниатюра на Мека (дано не бъркам), донесена от арабски емир.

Синята джамия, Истанбул

Мека (миниатюра)

 

Излязохме на двора и от тук насетне мьı с групой разделились и поехали по свое усмотрение. Исмет ни обясни как да стигнем до следващата ни цел, само трябвало да хванем фюникюлера. Да хванем кое? Видяхме час и половина по-късно. Междувременно си купихме градска карта, върнахме се в хотела – беше обедно време – можехме да си получим стаята. Сетне обратно към трамвайната спирка.

Сега е моментът да се обясня за този трамвай.

Леко ще преувелича и ще го нарека Истанбулската проекция на Камино. Следвайки трамвайната линия, вървим през хълмовете, през Златната порта, Капалъ Чарши, покрай Египетския обелиск, Триглавия змей,  Синята Джамия, покрай Света София, близо до Топ Капъ и Йеребатан, близо до Египетския пазар,  кейовете на Еминьоню, през моста Галата, през Топхане и спира в подножието на хълма, на който се намира Таксим и започва изтънченият Истикляль.  Някои от тези места видях, някои си оставих за следващ път. Искам да открия лично всяко едно от посочените чудеса, в момент, когато мога да го усетя най-пълно и цялостно, без да се похабява емоцията от туристическа задължителност.   Сега исках градът. Една приятелка ми каза – Истанбул не е за един дъх. Не е. Как би могло? Това не е само Истанбул. Това е още Цариград, Константинопол, Византион.  Това е бляскав, великолепен образ на кажи-речи цялата История.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BE%D0%BD

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%BB

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F

За да се качим на трамвая, трябваше да влезем в спирката. За да влезем – трябваха жетони – по 2 лири бройката. Няма билети, няма кондуктори.  Сборихме се с тази технология – потеглихме към спирка Кабаташ и срещата ни с тайнствения фюникюлер. Последното звучеше като епизод на Стар Трек.

До тук добре – съпроводени, направлявани – разгледахме, чухме, посетихме. Сега ни оставаше да се насладим на свободния полет и да видим, аджеба, този Истанбул, предоставен само на нас. В личен ракурс.  Огледах се дискретно – хората и представа си нямаха, че ние сме на посещение тук, просто всеки си имаше нещо за мислене, за правене, за живеене. Отпуснах се и започнах да попивам атмосферата. Не можех да сваря да виждам и да разпознавам места. Не знаех да гледам ли, да мириша ли, да усещам ли. Но това беше само началото.

Стигнахме последната спирка – Кабаташ. Както ни беше обяснил нашия човек: без да излизате от ограждението, слизате едно ниво надолу и се качвате на фюни-нещото. Няма да плащате нищо, няма начин да се загубите. Да ама позна едно от три – не излязохме от спирката. След като се опитахме да минем без билети през КПП-тата (не беше нарочно, но наистина не можахме), да се върнем обратно край морето (само веднъж, докато загрея, че има указателни табели, които са и верни на всичкото отгоре), някак успяхме да си вземем жълти жетони (за повърхността са червени), да минем бариерите и следвайки хората да отидем да почакаме. Оказа се, че чакаме нещо като подземни трамвайчета. Както ми обясниха по-късно, те били 2, разминавали се по средата на 4 минутното трасе и се дърпали едно друго. Фюникюлерът!

Успяхме да минем и през това чудо на съвременната транспортна наука, да  излезем отново на светло слънце и да се озовем точно на Таксим.http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%B8%D0%BC

А  причината да стигнем до тук, бе една прекрасна (без грам преувеличения)  Истанбулчанка.

 

Таксим

Площад Таксим

 

Като отива някъде, човек си пожелава всичко най-хубаво, защото е далеч от дома и има нужда да види прекрасното. Предимно. Но пък не е лошо да не се отмества погледа и от неугледното, за да се научи да цени едното или другото, в зависимост от мирогледните си предпочитания. Философски, китайците са синтезирали това възможно най-кратко и цялостно: Ин и Ян. А Истанбул носи в себе си твърде много история, твърде много култура, твърде много, за да избяга от тази взаимовръзка.  Наред с красиви фрески и елегантни извивки,  стоят порутени фронтони и увиснали стрехи. Тълпата за кратко се разтваря и пред теб застава дете, което се опитва да ти продаде пумпал. Пълната с локуми и халва витрина се опира о поизоставена сграда, красива туркиня подминава опърпан уличен музикант.  Едното следва другото в неповторим ритъм, чийто стъпки не може да се уловят, единственият избор е да се следват.

Галатасарай, Истанбул

Портите на Гимназия Галатасарай

 

Ние стояхме на плочките на Таксим, облени от навалица и звуци. Това бяха двете неща, които обхванаха сетивата ни и ни задържаха на земята. Чудех се, как ще се разпознаем с момиче, с което никога не сме се виждали, дори и снимки бяхме разменили. Обаче, както винаги става при среща с непознат, още щом видиш чакания от теб човек, мигом разбираш, че точно това е той. Няма изключения, объркванията са толкова мимолетни, че според мен не стават и за статистика. Ето, през улицата, съзираме една широка усмивка и помахване, че сме сигурни – това е чаканата от нас личност. Срещата ни с нея е лично преживяване, бих могла да добавя, че имах късмета, да намеря деликатна, но в същото време доста жилава дама, която по съвършен начин оформи времето и пространството за нас – ние бяхме гости, на които бе позволено да надникнат в ежедневието на улиците, в пасажите, из кварталите. Дай Боже, всекиму.

Истиклял е неуловим.

Ту имаш чувството, че търчи и се забавлява като немирен джин, когато изведнъж се отдръпва хладно-надменен, ту става ласкав и уютен.  Изумително е, че една улица носи толкова променливи по себе си. Повечето сгради са красиви и елегантни, но сред тях има и истински аристократи. Излъчването им е толкова силно, че наблюдателят остава поразен от индивидуалността, атмосферата и духа, които тухлите са запечатали. Не особено величави порти или сводове, разкриват истински съкровищници зад себе си – красиви дворове, богати и оживени пасажи, изпълнени с картини – Сезам се е отворил. Носталгичното трамвайче изведнъж прозвънява и отмива цялата мистика.

Едно от местата, които ни задържат, е почти ювелирният купол, събрал малки ресторантчета – вълшебната маса от приказките. Настанени, моментално заобиколени от загрижени сервитьори (независимо за какво), ние избираме храната си. Колебанието ни е безкрайно, защото се страхуваме да не изпуснем най-вкусното, всяко ястие надминава предходното в менюто и времето започва да става мъглява величина. Пред нас вече е положена тава, чието съдържание отсрамва сравнително добър рибен магазин. Момчетата от персонала сякаш ни продават коприни – така плавни, така богати жестове, толкова демонстриращи, че и без това бедните ни омаяни глави се завихрят в безкраен калейдоскоп.  А гладът е настойчив. И ужастно сладострастно е отдаването на гастрономски удоволствия.

Край Истиклял, Истанбул

Една от тайните ложи на епикурейството в пасажите на Истиклял

 

И в следващият момент режисьора се смени – всичко стана дармадан и минахме в комедийния жанр.  Сумтяхме, разглеждахме, изпотихме се. Пуфтяхме. Едното от момчетата изприпка и донесе котлет от сьомга – забравил бил да го сложи в тавата, може пък да ни се хареса? Не?  Половината забавление по време на обяда беше това цветно избиране.  И за разочарование на всичките лавраци, ципури и готвачът – избрахме си хамсия. Златиста, уханна, хрупкава. Разперени – като пеперуди, рибките просто  блещукаха. То вече всичко ми блещукаше.  Да не говорим, че на маса в Турция без поне 10 чинии на масата и за кафе не се сяда. Немуниемо беше – хайдари, патладжан с доматен сос (класиката на класиките), аджи езме (баш класиката на класиките, дано не съм го объркала), рукола, салата, лук, ох! Хайдарито, например, е невероятно – прецедено кисело мляко с орехи и малко чесън сякаш. Патладжаненото бижу е несравнимо – в Турция шеф дьо кузин-ите  спят с патладжан под възглавницата и карат имамите да баялдисват.  Аджъ езме – една пикантна загадка, която вади на показ смъртен грях. И до всичкото това – кошничка мек бял хляб, който заклеймява всякакъв холестерол, инсулт и друга подобна паплач…

А нашата приятелка се усмихваше.

Тръгваме отново по бохемския булевард и сега се отбиваме в магазин на

Koska. Това е търговска марка. А мястото е адът на диабетиците.

Локум, бал суджук, бонбони, халви, сладка, мармелади, пак бонбони, ядки. Имаше едни зелени бонбони с шам фъстък. Шоколадови блокчета с кестенов пълнеж, халва с плодове, бадемов марципан, фонданови късчета…

Въздишахме на български, когато една жена – досущ като леля Петрана, от селото на баба, ме сбута. Здравей, вика, и аз съм тука, ти откъде си? А, ами 17 години съм вече, откакто ни изпратиха, знаеш…Добре съм – усмивката и беше така милна. Пожелахме късмет и здраве,  понесохме се нататък. Тръгнахме да пием кафе, но преди това минахме през

Бейолу. Това е бохемският квартал.

Има клубове, барове, кръчми – по мярката на всеки. Е, не само това. Има клубове, в които пийва и се забавлява ограничен кръг от хора. Има дори такива бутици – нашата близка ни разказа, че те не са рядкост.

Бейолу, Истанбул

с автобус по улиците през Бейолу

 

Целта беше

Джевахир – най-големият мол в Европа.

Отделихме му няколко кадъра и едно кафе.

Мол Джевахир, Истанбул

Мол Джевахир отвътре

 

В Истанбул има една верига – Светът на кафето.  Предлагат напитката чиста или в невероятно изкусителни комбинации. Моето кафе беше скрито под около 5 сантиметров слой сметана, сервирано с шоколадова лъжичка в естествен размер. Езикът ми залепна от сладост.

Като завършек на деня, обещаха ни тайнствена тераса с гледка към Истанбул и чаша бира. Как да откажеш?  Връщаме се на Истиклял, този път с метрото.  На ескалаторите се подреждаме в дясно – лявата част е за много бързащите. Пътьом разглеждаме прекрасни пана от цветно стъкло.

Кафе с гледка, Истанбул

Наистина е толкова високо. А долу масичките с размер на носна кърпичка се препълваха, както и уличката, както и съседната, както и булевардът...

За да стигнем до панорамната гледка и бирата, овладяваме тясно, стръмно, много чисто дървено стълбище – извивка след извивка, броих до 5, после се отказах. ООО!

Тръгваме да се прибираме към хотела по тъмно, търсим автобус, който от Таксим пътува към Лалели. Лесно ще откриете спирката, казаха ни. Вярно – намираме нещо като централна автогара на голям областен град в България. Отказахме се почти на минутата, още повече, на касата за електронни билети имаше 50 метра опашка, поне. Междувременно вечерта вече вибрираше от светлини, звуци и хора. Отиваме към трамвайната линия. Тя е като нишката на Ариадна  – винаги връща в позната точка.  Съвременната представа на кълбото прежда са гладки, елегантни мотриси, чисти, с климатик и безупречна навигация.  Във всеки един момент е ясно къде си – електронно табло показва имената на спирките, има скица на линията, а мелодичен глас обявава имената на стоянките за по-невнимателните.

В хотела едва намираме сили за душ. Трябва да проучим възможностите за отсядане в други части на града, кварталът е предназначен за търговия, не за нощуване. Но пък цените са приемливи. Въпреки че за всичко си има време.

Парк Гюлхане, Истанбул

Парк Гюлхане

Всеки град има по едно местенце, което чака да бъде намерено лично. Карфицата е забодена там и обиколките на посетителя се въртят спираловидно, докато не стигнат тази запазена територия. Нашата приятелка ни посъветва

да намерим едно кафене (по-скоро чайна), до самия ъгъл на Топ Капъ

и надвесено над някогашните градски стени. Забележителна с гледката си – Златния рог, Босфора и Мраморно море, чайната имаше своя атмосфера. Сутринта рано, слънцето е още мило и меко, вятърът все още нежен, а всичко останало милва сетивата. Малки масички, дървени столове, мушкато и захарчета, обрамчени с жив плет. Вече имах усещането за уют в този град, но това беше прекалено. Недопустимо идеално. Нямаше хора, – само две момчета пиеха чай, а персонала си се криеше ненатрапчиво зад храстите.

Отварям скоба: кафето, поне в обичайните за масовия турист хотели, няма нищо общо нито с еспресото, нито с шварц, нито с каквото и да било. То просто е нещо, което местните си представят, че гостите харесват. Те, от своя страна приемат сутрешното подобие като екзотична съставка в колорита на страната. От друга страна, в късния следобед, напълно приемливо е да се седне на турско кафе. С много утайка, то се пие по специален начин: първо се разклаща чашката (която е малко по-голяма от лабораторен тигел), отпива се – кратък момент за наслада от вкуса, а после глътка вода. Това поне е първата степен за заслужил турист. Вероятно в огромен Истанбул има и други начини да се пие кафе, приготвено не така традиционно и не така „екзотично” както в хотелите, но те са в курса за напреднали пътешественици. Ние маркирахме първо ниво. Затварям скобите.

Босфорът

Изглед от чайната: Право напред – Босфорът, госпожи и господа!

 

И така. Искахме кафе, но в никакъв случай разтворимо (подобна гавра, о, не, благодаря.). Естествено, получихме традиционно турско. Момчето, което взе поръчката се обърна към бармана: „Бате, дай две кафета, – рано-рано сутринта!” Местен хумор. Все пак вкуса беше страхотен.

След тихата чайна и йога-момента – отвори ни се апетит за глъчка и множество.

Египетският пазар

е само на 10 минутки пеша, точно срещу моста Галата. В никакъв случай не се пропуска. Исках да намеря едно специално магазинче там, в което можеше да се купи парфюмно масло, подправки, ароматен сапун с дафинов екстракт, био продукти и какви ли не женски изкушения и въобще изкушения. Дюкянът предложи смущаващо богат избор. Нямах сили да поемам визуално това изобилие.  Направих покупката си и се върнах към обичайните предложения. Иначе рискувах да прекарам деня там, оглушала и ослепяла за всичко останало.

Египетски пазар, Истанбул

Египетският пазар

Е, всичкото останало вътре беше очаквана феерия – подправки, локум, шалове, бижута, кесии. Но отвън – пълна изненада. Подредени сергии, а на тях: поне сто вида сирена, по-навътре прибрани суджуци, деликатеси, тави с лъскави маслини, прясна риба, отново купчини с подправки.  Посреща ни аромат на бакалия, жив и упойващ, извикваше представата за хладно, леко сумрачно,  приземие с каменни сводести стени, препълнено с дървени каци и тезгяси. Сякаш жарката светлина на слънцето се кротваше, а излъскания от стъпки и миене калдаръм излъчваше хлад.

Хората, които купуваха, разглеждаха или минаваха – бяха се сляли в море. Ту прииждаха талази – групи от туристи, ту се отдръпваха в рехава колона. Търговците, обаче, бяха истинската изненада. Любезни, но бързи- никакво време за моткане, колебание, ох и ах. Купуваш – заповядай, не купуваш – заповядайте пак.

После денят премина като въздишка:

Генуезката кула и арт-магазинчетата около нея, разходката по Босфора, сандвичите с риба и туршия на Еминьоню.

Истанбул

Истанбул

Докато бяхме на ферибота, за да се насладим на бреговете на провлака и си споделяхме впечатленията, изведнъж усетих побутване по рамото. Беше възрастна дама, облечена по западен маниер:

–          Вие от България ли сте? – попита на английски, без въобще да се запита можех ли да и отговоря

–          Ами да, казвам.

–          И аз, аз също съм от България – ето, вижте. Жената ми показа личната си карта, в която под графата място на раждане, стоеше (BG). Но отдавна не живея там. Бях малка, когато баща ми ни доведе в Турция, а после отидохме в Австралия. Вече 40 години живея в Сидни. Как е живота сега в България?

–          Ами трудно е, но се надяваме да стане по-добре. Връщали ли сте се в родното си място?

–          Опитах се, но беше отдавна и комунистите не ме пуснаха. Сега дали ще ме пуснат?

–          Разбира се. Можете да отидете съвсем спокойно.

В този момент жената, която седеше до заговорилата ме, се включи в разговора:

–          Нема вОда, дай ми вОда – баба така ни говореше, продължи на англо-немски.

–          Това е сестра ми, внесе яснота първата дама, тя живее в Берлин.

–          Как е живота в България сега? – сестрата от Германия ми зададе отново този въпрос.

–          Много ми е приятно да ви срещна, ох, колко се радвам, че виждам някой от България

Жените говореха една през друга, но скоро ме оставиха, за да си продължат помежду си.  В този момент корабът приближи сграда, чието име не знаех. Огледах се и видях съседката от другата ни страна да обяснява на дъщеря си нещо за обекта, който приближавахме. Попитах какво е това и получих доста любезен отговор. Двете представляваха интересна гледка. Майката облечена традиционно – забрадка на главата и тренчкот, а дъщерята, тинейджърка, в моден лилав гащеризон. Усмихваха се много мило. А до края на разходката, майката не пропускаше да се обърне и към мен в разясненията си. Накрая ни помоли да ни снима заедно с дъщеря си.

Предстоеше ни един последен предиобед, а после пътят към дома. Решихме да видим

Водохранилището.

Препоръчаха ни да отидем сутринта, когато хората все още не са се натрупали на опашки. Тъмнината, водата, камъка – всичко охлади прекомерното въодушевление и успокои емоциите.

Цистерните на Юстиниан, Истанбул

Цистерните

 

Беше 10 сутринта, когато поискахме да пийнем един чай за последно в този град. В страни от Йеребатан видяхме сенчесто дворче, с масички и столове от ковано желязо. Възрастен мъж поливаше малките саксийки, подредени тук-там. Ние бяхме първите клиенти.

http://www.medusarestaurant.com/Eng/hakkimizda_eng.asp

Разговорихме се някак, човекът седна при нас, разказа ни смешна случка. Прекарахме приятен половин час, въпреки моя беден турски. Когато поискахме сметката, той се възмути: Каква сметка, вие сте ми гости, моля ви!

Преди да си тръгнем, човекът ни покани да погостуваме и в бутиковия му хотел.

http://hypnoshotel.com/

Това е предмет на съвсем друго ниво, обаче.

Това беше. Тръгнахме обратно към хотела, чантите, автобуса. Останаха хиляди подробности, недоусетени неща, непосетени места, неизпито вино, отложен салеп, невкусени моменти. Остана много за следващия път. Но струва ми се, успяхме да престъпим границите, очертани от краткостта на посещението, от статута ни на туристи. Толкова, че да искаме още.

Всъщност поразителното в този огромен град е, че има една особена атмосфера.  Не се усеща изолираност и хладнина, няма френетичност и устремна индустриализация – въпреки, че не му липсва нито белег от образа на съвременен мегаполис. Напротив, дългата византийска история му е дала аристократична изтънченост, Ориента – малко безцеремонност и съгласие с обратите на съдбата, а съвремието – кипеж и никога не спиращия ритъм.

Както казва нашата приятелка – това не е град за един дъх.

 

Автор: Теодора Миткова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:

Истанбул за неделя 4

Истанбул за неделя

Днешният пътепис може с голямо удоволствие да бъде ползван като пътеводител за приятно прекарване в Истанбул. Приятно четене, водач ще ни бъде Ико:

Истанбул за неделя

Миналата седмица някъде към вторник с Магито си говорихме да ходим някъде. Почти на майтап споменахме Истанбул, но решихме, че колко му е да отидем. Не го обсъждахме въобще. Аз дори веднага писах на двама от couchsurfing, които познавам там, и единия веднага отговори, че няма проблем да ни приюти. До петък все още не беше ясно дали ще ходим, но решихме да го направим, като дори си взема понеделника почивен ден. Така с Магито и Митака в събота рано (6 часà) сутринта потеглихме.

Аз вече два пъти съм бил в Истанбул, но сега ми беше като за първи път. Предишните пъти (1 2) все бях по работа и не съм имал време да се разхождам колкото си искам. А и за първи път отивах с моята кола и се наложи да шофирам из Истанбул. Както знаете там движението е ад – всеки бибитка и се движи където си иска. С магистралата също ми беше малко неясно как стават нещата – има едни карти, които се зареждат и после автоматично ти взима от кредита. Проблема е че приемат само кеш. Ако нямате турски лири (както ние), чичката на гишето е и ченчаджия. Естествено не по най-добри курс. Все пак се оправихме някак си.

Soner, host-а ни от couchsurfing живееше в азиатската част на града и така аз за първи път бях в Азия. След като минете моста над Босфора дори има табела „Welcome to Asia“. На обратно естествено е „Welcome to Europe“. След като пристигнахме първо се срещнахме със Сонер, което беше добре, защото ни обясни как стоят нещата с придвижването и кое къде се намира. За първата вечер решихме да разгледаме централната част около Таксим, а старата част (и най-туристическите обекти) да оставим за следващия ден, който ще бъде целия на наше разположение.

Това ми посещение в Турция не беше така кулинарно, както предишните, но хита ни бяха едни сандвичи с риба, които ги продават от едни сергии и ги има на много места. Препоръчвам ги !

Сергия за рибни сандвичи

От целия ми престой най ме изкефи, че фериботите са градски транспорт 🙂 Така ние отивахме и се връщахме всяка вечер с корабче. Много по-приятно от рейсове. Дори им научихме разписанията и спирките. Така за лира и половина отиваш или се връщаш от Европа.

Ферибот – градски транспорт

Първата вечер изкарахме в най-оживеното място в Истанбул – разбирайте тази

главната улица от кулата Галата до площад Таксим (не знам как се казва*)

Хванахме си корабчето от Кадъкьой (където бяхме) до Каракьой и от там пеша. А то народ, народ, народ ! Наистина пренаселено. Нашата главна по време на нощта на музеите и галериите не важи. Наистина е едно море от хора. По някое време не издържаш и свиваш по малките улички, където положението е само малко по-добре. Наистина не бих ходил всеки ден там, но това стълпотворение от хора просто трябва да се види. Разходихме се, пихме по една бира (нещо което не се намира навсякъде и е скъпо), видяхме нощен Истанбул и с корабчето в 10, обратно “в къщи” 🙂

Тълпа към площад Таксим

Неделята започна сравнително късно (след като се наспахме почти до 10). Първо отидохме със Сонер на закуска и чай в едно крайбрежно заведение с изглед към Босфора и старата част на Истанбул.Всъщност закуските взехме от една пекарна по пътя и бяха много вкусни (и сладките и солените). Това беше и най-дългото време през което се видяхме със Сонер. Поговорихме си за пътешествия и културните обичаи на народите.

Към обяд хванахме

ферибота за Еминьоню,

което на практика е стария квартал на Истанбул, в който са и повечето туристически забележителности. Започнахме ги подред – джамията Еминьоню, египетския пазар за подправки, парка Гюлхан, замъка Топкапи, света София, Синята джамия. След това отидохме в

Yerebatan Sarnici** – нещо като огромен подземен резервоар за вода

от византийско време. Място за което не бях чувал, но Сонер ни го препоръча и много се радвам че го посетихме. Вече е направено доста туристическо, но е приятно за разходка и много успокояващо с тази спокойна вода навсякъде и все още капеща от тавана. Сонер ни каза че целогодишно е с почти постоянна температура и през лятото се разхлаждаш там, а зиме е топло. Всъщност това беше единственото нещо за което платихме вход (10 лири).

Цистерна на Юстиниан (Yerebatan Sarnici)

След като се нагледахме на туристически забележителности седнахме в един ресторант да хапнем и оставихме че вече е 18:30 т.е. Капалъ Чарши вече е затворена и няма смисъл да ходим. Останахме да доразгледаме

Синята джамия

и дори изчакахме да свърши вечерната им молитва, за да влезем вътре. Там съвсем случайно попаднах до един турчин който много бавно и разбираемо на английски обясняваше доста интересни факти за джамията. Като например как целия таван е бил черен от дългите години използване на свещи за осветление и чак през 80-те години са изрисувани нови, който би трябвало да са като оригиналните.

Точно мислихме да хванем последния ферибот от Еминьоню в 9 часа, когато решихме

да разгледаме една временна изложба

точно пред света София, озаглавена „1001 inventions – discover the muslim heritage in our world“. През деня опашката беше огромна (все пак беше безплатно), но сега беше по-малка и решихме да изчакаме. Направена и е от англичани и наистина е МНОГО интерактивна. Първоначално гледате едно кратко филмче, след което се влиза в една по-голяма зала пълна с мултимедии. Има видеа, игри, макети, touch екрани … дори една малка стаичка в която управляваш всичко само с движение на ръцете си. Наистина цялата изложба беше най-интерактивното нещо, което съм виждал. Ако имате път към Истанбул до 5 октомври, Ви препоръчвам да разгледате.

Изложба 1001_inventions

Тръгнахме да се прибираме, но въобще не бързахме – все пак това ни беше последната (макар и втора) вечер в Истанбул 🙂 А и трябваше да вървим чак до Каракьой … по пътя хапнахме пак рибен сандвич, правихме снимки … изпуснахме ферито в 9:30, след това в 10:00 … а знаехме че последното е в 11 (в неделя вечер бяха през половин час). Ако изпуснехме и него беше по-добре да си търсим хостел, отколкото да хващаме такси 🙂 Все пак успяхме да се приберем много приятно с корабче. След това един душ набързо и в леглото. Бяхме доста изморени.

Сутринта трябваше да станем в 6:30, защото в 7 трябваше да излезем заедно със Сонер. Това ни беше последния ден и нямаше как да останем, след като той тръгне за работа. Общо взето нямахме план какво да правим този ден. Първо естествено отидохме на закуска с чай. Там обсъдихме вариантите. Сонер беше споменал за едни острови близо до Истанбул – Принцовите острови, и на мен много ми се ходеше. Маги и Митака май нямаха много желание, но в крайна сметка успях да надделея. Дано не ми се сърдят за това.

Burgazada, Турция

Принцовите острови (Princes’ islands или Adalar)

са 4 по-големи острови, които са на около час с ферибот от Истанбул. Интересното при тях е че по тях не се движат коли. Има само пожарна, полицейски и линейки. А аз видях и няколко товарни електромобила. Честно казано не им трябват коли на хората там – островите са малки и основния транспорт е велосипеди и каруци (има и карети, който са като таксита). Ние отидохме само на втория остров – Burgazada (ada е остров на турски, така че просто БургаЗ 🙂 . Много ми хареса ! Явно след Самотраки и Гьокчеада съм станал любител на островите. Малки къщички, китни заведения, не е претъпкано с хора … и конкретно тук – няма спрели коли навсякъде по улиците 🙂 Успях и да си топна краката и в Мраморно море ! Вече замислям ново пътешествие до там с посещение на четирите острова (може четири дена – четири острова 🙂 ). Билетчето за ферибота от Истанбул е 3 лири.

Из Бургазада, Принцови острови – забележете, че няма коли

Крайбрежни заведения и пристанището на Бургазада

След като се върнахме от островите, вече трябваше да тръгваме към България. Дори Сонер ни беше казал, да изчакаме да мине поне 10 часа сутринта преди да тръгваме да излизаме от Истанбул, защото трафика е ужасен. Ние тръгнахме чак след обяд, когато беше по-спокойно (ако това може да се каже за движението в Истанбул) и благодарение на GPS-а не се мотахме много. След Истанбул се чувствам една идея по-опитен шофьор 🙂 Иначе след това магистралата е дълга и скучна. Добре че имаше кой да ме сменя. Спряхме в Одрин да разгледаме, защото Маги и Митака не бяха ходили, но наистина беше за кратко. И честно казано след Истанбул ми се стори доста постно.

За границата за пореден път успяха да ме изнервят ! Първо не знам защо попаднахме в ужасно задръстване в което всеки се навираше от всички страни, а в крайна сметка колоната беше по една кола, второ имаше *много* коли (не знам защо ?!?), трето имаше един момент в който половин час въобще не помръднахме … но всичко това беше нищо в сравнение с държанието на българските митничари и цялата система на границата. Навсякъде въпроса беше колко цигари носим (сякаш не може да отидем в Турция за друго) и много ги изненадвахме като нямахме никакви. Общо над 2 часа стояхме на границата (за това време можехме да се приберем в Пловдив). Не стига границата ами 2-3 километра след това едни полицаи ме спират и отново – „от къде идвате ?“, „колко цигари носите?“ … ако нещо са пропуснали митничарите, те да намажат. Дори ми намериха че светлината на задния регистрационен номер не ми свети и се заядоха за нея … но явно като видяха, че няма какво да ми вземат ме пуснаха без нищо.

Като изключим последната част сме много доволни от пътешествието ни. Ето така трябва да се получават нещата – просто решаваш и тръгваш. Всичко останало си идва само. Времето беше с нас – на Burgazada снимах един термометър, който показваше 34 градуса. Дори и вечер беше идеално за разходки. Разбира се Истанбул не може да опознае за 2-3 дена, затова някой ден пак !

Снимките ми от пътешествието са тук и тук.

Автор: Христо Илиев

Снимки: авторът

* Булевард Истиклял – бел.Ст.

**Цистерна на Юстиниан – бел.Ст.

Още снимки от Истанбул:

За ден в Аман (Йордания) 4

За ден в Аман (Йордания)

Днес ще отскочим за един ден до столицата на Йордания. Радо се нуждае от нашата морална подкрепа, за да продължни с писането 🙂 Хайде, Радо, чакаме и следващата част:

За ден в Аман (Йордания)

В една септемврийска вечер тръгнахме от Централна автогара през Истанбул към Йордания, за да се разходим в пустините и да видим какво правят нашите арабски приятели.

В автобуса от София слушахме телефонни разговори и хлипане заради любовна драма. Главната героиня седеше до мен и не можех да не чуя, че реката от сълзи тече към нашето летище в Истанбул и продължава към Дубай, Сингапур, Сидни и накрая Окланд, Нова Зеландия. На границата ме изненада мощно разработената турска част, с мраморните кабинки и големия нов безмитен търговски център.

Пристигнахме в Истанбул

в 8 ч и отново ме порази мащаба на босфорския град. Веднага се метнахме на метрото, за 15 минути бяхме на Аксарай и тръгнахме пеша на изток към Султанахмет. Идеално сливане с града. Странно никъде не намерихме бюро, което да ни продаде йордански динари.

Обиколихме край класическите места като Синята джамия, Св. София и Топкапъ. Търговците и туристите са там, добре са. Излязохме на брега до моста Каракьой, полюбувахме се на Златния рог и Босфора и тръгнахме нагоре по тесните пазарни улички към Капълъ чарши. Избягвайки на косъм бусовете, стигнахме до покрития пазар, разгледахме за малко и излязохме да седнем на едно малко заведение с кьофте хамбургер.

С метрото се стига много лесно, бързо и евтино до летище Ататюрк. То е огромна, нова и модерна аерогара с някои странни особености. Проверката за безопасност става още при влизане в сградата и ако излезеш за малко, на връщане пак минаваш през скенера. Общо три пъти го правихме.

На опашката за нашия полет повечето хора бяха местни и дори един важно изглеждащ млад арабин, наречен веднага от нас “шейха”. Преди полета се качихме на ресторантския етаж, за да хапнем чудна порция дюнер с айрян.

Аман, Йордания

Малкият самолет на Royal Jordanian се забърка в странно задръстване на пистата и чакахме 20 минути за възможност да излетим. След нас чакаха още поне пет аероплана.

Полетът протече с леко небрежно обслужване, но топло ядене и безплатно уиски. Видимост общо взето имаше и можахме да се ориентираме отгоре над какви места минаваме, заради ключови езера и заливи. Западна Турция, Сирия, Ливан, Израел и кафяво-жълтата Йордания. Много бяхме впечатлени от специфичната пустинна земя, както и от

летището на Аман – Кралица Алия,

издържано в типичен местен стил. Под зорките погледи на армията и други хора на сигурността, си намерихме място за смяна на пари и закупуване на виза, без никакви проблеми. На изхода ни чакаше приятелски настроеният шофьор на таксито, наето от хотела.

По магистралата към града слънцето светеше невероятно силно и бързо разбрах защо всички сгради са в блед жълто-кафяв цвят. Просто всичко друго би нагряло къщите непоносимо. Градът ни изуми с безкрайно разстилащите се хълмове с ниски квадратни къщи.

Хотелът Palace Hotel

е горе-долу добре като за най-евтин клас, с изключение на липсата на топла вода и състоянието пред разпадане на интериора.

По тъмно излязохме да наобиколим квартала. Както разбрахме по-късно, ние сме до улицата на крадците, защото тук се продават лесно придобитите стоки. Разбира се,

трафикът в Аман е хаотичен,

бибкащите коли се разминават на сантиметри и пешеходецът трябва да използва находчивост и светкавични реакции, за да пресече.

На един ъгъл вечеряхме вкусен и далаверски дюнер. Много добре се сливаме с тълпата, арабите не ни обръщат внимание. Само окиченият с чайник и билки Хюсеин (от Египет) ни почерпи обилно с хубав чай срещу някой друг динар.

До римския театър “случайно” ни дръпна служителят на музея. От дума на дума, прекарахме остатъка от вечерта в невероятна панорамна обиколка на града с подробни разкази за забележителностите. Видяхме всичко от центъра на Аман: кралския дворец, полицията, министерствата на образованието и правосъдието, йорданското ЦРУ, храмът на Херкулес, Синята джамия… Всичко това в рамките на 4 часа от кацането в страната.

Край (засега)

Надяваме се всички да има продължение:

Още снимки от това пътуване:

http://www.flickr.com/photos/radogado/4017855614/

Автор: Радослав Шарапанов

Снимки: авторът

Снимки от Йордания:

Други разкази от Близкия Изток – на картата:

При комшиите на гости (Истанбул на Нова година) 4

При комшиите на гости (Истанбул на Нова година)

Не мисля, че някога Истанбул ще ни омръзне – днес наш водач там ще бъде Пипилотка, на която пожелавам здраве и кураж! Приятно четене:

При комшиите на гости

Истанбул на Нова година

Хайде! Позабавих се, но вече съм готова да тръгваме! Събирайте багажа, но не много. Отиваме наблизо – в Истанбул!

Не знам за вас, но аз за първи път отивах в страна от „Ориента”. Хванахме рейса през нощта и като изключим слизането за проверка на границата, тихо и кротко си спах на седалката докато Емил не ме събуди с новината, че влизаме в Истанбул. И какво видях първо?

Турско знаме

Знаме

Много знамена, огромни, яркочервени и като от коприна да се веят така хипнотизиращо на изграващото слънце, че свят ти се завива. В сутрешната мараня изглеждаха толкова вълшебни, че изведнъж си казваш:
„Брей, чак да ти се прище да умреш за такова знаме!” Пълно зомбиране.

По първоначално четене за това, къде какво има за гледане в Истанбул си бяхме запазили хотел до историческия квартал Султанахмет (от другата страна на Златния рог е по-търговската част, но за нея тук няма да прочетете много).
Късно се сетихме, че може да изкараме новогодишните празници в Истанбул, за това хотелът ни беше в друг квартал – Фатих (40 евро за стая на вечер с включена закуска и wi-fi) .Но то и това не е много, само 40 минути пеша или няколко минути с трамвая, който е с жетонче, което се купува за лира и петдесет. Ако планирате по отрано, можете да си намерите и по-евтини хотели, направо в сърцето на Султанахмет.

Четете по–нататък>>>

Екскурзия до южната ни съседка Турция и до единствения в света град на два континента – Истанбул 6

Екскурзия до южната ни съседка Турция и до единствения в света град на два континента – Истанбул

Днешния пътепис ще ни отведе отново до нашите съседи. Приятно четене:

Екскурзия до Истанбул

Тебе пoем, тебе благословим,

тебе благодарим Господи,

И молим ти ся Боже, Боже наш

И молим ти ся Боже, Боже наш!

Започвам пътеписа с тази благодарствена молитва за всичко добро, което ни се случи през това пътуване.

На 30.08.2009г. се събрахме в Асеновград пред нашата църква “Св.Богородица Благовещение” за поредната екскурзия.

Отец Тодор се помоли за здраве и лек път на всички участващи в пътуването. Направи водосвет и ни благослови със светена вода, наляхме си от нея и се качихме на рейса, който ни чакаше пред Каварджията.

Взехме си довиждане с близките, които ни изпращаха и в 23 часа рейса потегли по набелязаните маршрути.

Движим се по цариградския път с посока Турция.

Нощта е тиха, спокойно пътуваме. Минаваме през Поповица, Първомай, в далечината се виждат светлините на Хасково, през Харманли, Любимец и стигаме до българската митница на Капитан Андреево. Спираме за митническите процедури, даваме международните си паспорти (Турция не е член на Европейския съюз). И след задължителната проверка минаваме на Турска територия на митница Капъ Куле. Отново задължителни проверки и вече потегляме по уредените магистрали в Турция. В далечината се виждат светлините на Одрин, той е само на 14 километра от България. Движим се по осветени магистрали. Почти всички в рейса са заспали. Минават часове и към 5 часа на 31.08.09 започват да се виждат светлините на Истанбул нашата първа цел от пътуването ни в Турция. Зазорява се. Движението става по-интензивно. Вече сме навлезли по булевардите на същинския град. Възхитени сме от чудесните пътища, цветни градини и паркове. Навсякъде се виждат джамии и техните минарета (сякаш са ракети, готови за излитане в космоса).

Света София – Истанбул, Турция

Истанбул значи “влизам в града”.

В буквалния смисъл сме вече в европейската част на града. Движим се но централните булеварди и разминаваме се с трамваи, тролейбуси, много леки коли. Започва работната седмица и всеки бърза към работното си место.

Най-после спираме до улицата където се намира хотела в който ще преспим 3 нощи. Хотелът се казва “Ладен”. Започнахме да се настаняваме по стаите. Стаите са с 2 или 3 легла, обзаведени с хладилник, климатик, телевизор. Първо използваме банята, за да се освежим след дългото пътуване. До 12 часа се настанихме, починахме и тръгнахме цялата група на разходка из центъра на града. Насочваме се към площадът “Хиподрум” или Султан Ахмед. Този площад се явява душата на Турция в Истанбул. Възхитени сме от красивите паркове, фонтани, цветни алеи.

Четете по–нататък>>>