Archive for the tag 'Света Богородица'

май 25 2012

Съкровищата на манастира Икосифиниса /Косиница/ (край Сер, Гърция)

Празничните дни някак подкарват към пътеписи, свързани и с Бълграия и с Гърция. Днес Цветан ще ни води до манастира Икосифиниса (Косиница) край Сер (Серес) в Гърция.

Приятно четене:

 

 

Съкровищата на манастира Икосифиниса /Косиница/

 

„iera monitis panagias eikosifoinissis“

 

Рано сутринтa потегляме по пътя Кавала-Проти-Серес. След отклонението след село Кормища поемаме нагоре по тясния асфалтов път. След много завои. И след половин час или 35 км  изниква манастира Икосифиниса.

Moni Eikosifoinissis, Kormista 62047, Гърция

 

 

Белокаменните му сгради, също са покрити с каменни плочи. Те са сгушени сред рядка горичка на височина 750 м в северните склонове на планината Пангеон или Кушница.

 Манастир Икосифиниса (Косиница), Гърция

 

 

 

През Г-образния вход, защитен от високите манастирски стени се озоваваме

 Манастир Икосифиниса (Косиница), Гърция

 

 

 

в широк вътрешен двор с фонтан, заобиколен от надвиснали дървета, хвърлящи дебела сянка и стопански пристройки с wc.

 Манастир Икосифиниса (Косиница), Гърция

 

 

Покланяйки се на ктиторите св.Герман и св. Дионисий, които са изобразени над втората порта, влизаме в  манастирския двор, постлан с мраморни плочи

 Манастир Икосифиниса (Косиница), Гърция

Там в средата се изправя бялата

църква  „Св.Въведение Богородично”

(„naos tou isodiontis theotokou“) с часовниковата кула до нея.

 

 Манастир Икосифиниса (Косиница), Гърция

 

 

Една любезна монахиня ни подава листче с кратката история на манастира на български, а друга ни пита за броя на поклониците, за да приготви гръцки(турски) кафета за нас в архондарика (гостната).

Докато другите слушат историята, аз обикалям и снимам външните стенописи до входа на църквата със

св.Герман – ктитор

(основателя) на манастира

 

 Свети Герман – манастир Икосифиниса (Косиница), Гърция

 

 

 

 

 

И стълбата към небето с дяволите, които ни дърпат и искат да ни отклонят от правия път към Небесното царство

 

 Стенопис – манастир Икосифиниса (Косиница), Гърция

 

 

Влизаме в храма, за да се поклоним и помолим пред чудотворната  икона на Богородица, да ни дари с деца или внуци.

Според легенда иконата не е създадена от човешка ръка,  а вследствие на  чудо от пурпурно червена светлина т.е. Ikon finissousa-ikon finissa-ikosifinissa, т.е. пурпурно светеща икона. Тя е намерена в  Святото място на Богородица  на  няколко метра на  изток от днешните стени на манастира до старата вятърна мелница. Това е основната версия за  произхода на името на манастира.

 

 Стенопис – манастир Икосифиниса (Косиница), Гърция

 

 

Втората версия произтича от извора/=kotsyfi,kossyfos/, който  св.Герман е открил скрит сред храстите, днес той бе почти пресъхнал в аязмото на св.варвара което е пред стените на манастира до паркинга.

 

Според третата версия св.Герман Йордански е получил указание от  ангел да напусне Палестина и да се върне и основе  манастир в Македония в един оазис с 20 палми /ikosi finikes=20 палми/.

 

Според моята четвъртата  версия Косиница е от „костница“ в памет на загиналите тук 172 мъченици за вярата на 25 август 1507 от ръката на турския поробител.

 

Сред мрака в храма прозвучава на гръцки акатиста на Богородица, който нашата група поема на български. Покланяме се на изнесените многобройните свети мощи и на излизане запалваме по една  истинска свещ от пчелен восък. Пускаме в касичката по 0,5-1 евро и  си взимаме сами свещите и оставяме листчета с имената на нашите близки на латиница за литургия. Минаваме през магазинчето, откъдето си купуваме иконки по 1-5 евро за спомен, т.е. доброволно да заплатим за вкусният локум, маслените сладкиши и кафето.

 

Очарован съм от тактичноста на игуменката Алексия, която спести част от историята на манастира. Тя не ни показа следите в мраморния под на църквата от поразения български офицер. През 1917 година той се опитал да задигне чудотворнота икона. Тя внезапно натежала. И като не могъл да я помръдне и тя останала в манастира. Друга била съдбата на реликвария на св. Дионисий и малката икона, които били отнесени от българската армия.

 

 Света Богородица – манастир Икосифиниса (Косиница), Гърция

 

 

А сега малко по-подробно за

историята на този първи православен манастир в Егейска Македония

Епископът на Филипи Сосон през 450 г. издига църква на 50 м източно от днешния манастир. На това място има останки от стени и кули от антична крепост. Според гърците там е било светилището на Дионисий, а не при Перперикон в Родопите, както твърди г-н Овчаров.

Това всичко е съществувало, когато в 518 г. в светата земя в манастира „Продромос“ св.Герман получава видение на 30 години, че трябва да се върне в Македония и да основе „Свято място в памет на Богородица”.

Средновековната история на манастира е забулена в мрак, останали са само документирани приписки от 1320 и 1325 г.

Разцвета на манастира Икосифиниса започва след падането на Константинопол под турска власт в 1453. През 1472 г. От там се завръща в пенсия св. Дионисий I (константинополски патриарх между 1467-1471 и 1488-1490), който се счита за негов втори основател/ктитор/. През неговото дълго пребиваване се издигат много нови сгради и ремонтират стари. В един документ от 1507 изброява 24 свещеници, 3 дякони и 145 монаха които проповядват божието слово в Източна Македония и Тракия. След клането от 1507 манастира обезлюдява, но сградите остават.

 

След тази трагедия през 1510 г. патриархът получава разрешение от султана да пресели от манастира Ватопед в Света гора 10 монаха. Благодарение на техните молитви и дела, събирайки помощи в ето такава таксидиотната кутия,

 Таксидиотна кутия – манастир Икосифиниса (Косиница), Гърция

 

след 10 години броя на монасите достига 50.

 

 

Дебърският майстор Петър Филипов  създава иконостаса. Килийното училище се превръща в духовен, културен и книжовен център на гръцкото Възраждане и завера от 1821г.

 

Фанариотската/ гръкоманска/ пропаганда е свързана с изгарянето на славянските ръкописи в нашите църкви и манастири. Може би заради тези грехове, много беди сполетяват манастира.

  • През 1829 г. земетресение разрушава главната църква.
  • През 1838 г. е издигната часовниковата кула, а през 1842 г. е съградена новата главна църква, които са останали до днес в първоначалната си форма.
  • През 1854 г. Пожар изпепелява западното и северно крило на манастира.
  • През 1864 г. холерната епидемия покосява болшинството монаси.
  • През 1917 г. манастирът се оказва на фронтовата линия на Първата световна война и е опожарен от английската артилерия.

 

Предвидливо българският министър председател издава секретна заповед до Трета българска армия да съберат културните цености от застрашените райони и ги изпращат в Националния исторически музей в София. Така българските офицери запечатват в садъци 1300 книги и ръкописи и църковна утвар – като процесния кръст.

 Процесен кръст – манастир Икосифиниса (Косиница), Гърция

 

 

 

 

След Дойранската епопея и пробива в Добро поле Трета армия остава заложник в тила на врага. Тя напада напредващата към София гръцка армия и я обкръжава. Трета армия спасява не само съкровищата на манастира, но и спасява България от гръцка окупация при подписването на Ньойския договор.

В 1943 г. през втората световна война манастира отново е опожарен. Само църквата  оцелява, а скритата чудотворна икона е върната през 1946 г. .

През 1965 г. започва третото възкръсване на манастира икосифиниса под ръководството на драмския владика Дионисий. По време на въстановяването той се превръща в девически манастир и днес в него има 25 монахини.

След повече от 50 години престой в секретния фонд и изтичането на Ньойския договор днес можем да видим изложени спасенитете съкровища на манастира Косиница в НИМ в София.

 Дарохранителница от манастир Икосифиниса (Косиница) в Гърция

 

Дарохранителницата е изработена от златаря Георги, която е пазела мощите на св. Дионисий, св. Йоан Златоуст и св. Андрей Първозвани – предадени на Рилския манастир.

 Реликварий от манастир Икосифиниса (Косиница) в Гърция

 

 

Прави впечатление с изкусната си изработка реликварий – обкованият със злато и сребро череп на св. Дионисий i.

Книжовното богатство на манастира косиница е достъпно в славяно-византийския център „Иван Дуйчев“ – София.

Така за нас остава възможноста заедно да се поклоним на общите православни светини в Сер(ес) и София.

 

Край

 

Автор: Цветан Димитров 

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с континантална Гърция – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

3 коментара

май 24 2012

Крепост Маркели (2): Ето я днес

Днес ще разгледаме крепостта Маркели в днешното ѝ състояние. Теодора вече ни разказа миналата седмица за историята ѝ.

Сега – как изглежда днес. Приятно четене и честит ви празник на буквите 🙂

Крепост Маркели

част втора:

Ето я днес

 

Една приятелка ми се обади и предложи да натоварим  каквото можем от семейството по колите и да отидем да видим това невероятно място.

В интерес на истината си представях нещо, по което да се катерим, да има стръмни стълби и поне един зъбер. В началото на Карнобатската магистрала  (пътувайки от Сливен) на  има табела за Маркели. Крепостта е на 50 км от Бургас и 6-7 от Карнобат. Отбивката води и към село Крумово Градище. Слизайки от магистралата (колко американски прозвуча) трябва веднага да свиете вдясно по един черен път. В противен случай слизате до селото, търсите някой да обясни, къде е тая крепост и после я намирате.  Та по черния път, внимателно, особено ако колата е с ниско окачване, минавате покрай някакви изоставени сгради, които приличат на стари казарми. На челото на едната има надпис: …А..КЕЛИ. Има и стрелка. Продължавате по живописния черен път, който се вие по билото на възвишението и така докато стигнете до една бариера. Изкривена такава.  Пролетно време е и въздухът ухае на мащерка, стоплена влажна земя и на свежа трева. Прахолякът е мек и не особено противен като през лятото.

Пътят след бариерата леко се снишава и ни отвежда към стъпала, които едва ли са били главният вход към твърдината.

Крепост Маркели

Пътеката

 

Малко след това сме отгоре и сме вътре в историята. За жалост, останките не са никак много.

E773, Карнобат, България

 

 

 

Но  сякаш да компенсира, мястото е запазило такова величаво усещане, че като направиш първата крачка, за да приближиш, ти се струва, че дрехите ти са от златоткана коприна, която тежко се влачи по тревата. Гледката е неописуема – сякаш си окачен на небето (въпреки че е възвишението все пак е само възвишение, т.е. надморското равнище, не е особено драстично надвишено.

 Крепост Маркели

Крепост Маркели

Това трябва да са останки от някоя кула

Крепост Маркели

Друга наблюдателница, разположена противоположно на тази от предходната снимка

Крепост Маркели

Крепост Маркели

руините чакат археолозите

 

 

 


Неописуемо е и чувството, което обзема човека, особено ако има афинитет към историята.

Всъщност

крепостта е била проучвана още от братя Шкорпил

На няколко пъти са правени разкопки – през 90-те години, както и 2007. Намирани са изключително интересни находки – както съдове и други предмети от битта, така и „официални” печати… Сред откритията е било и така нареченото „гърне със злато” – всъщност монети някъде от 6-ти, че и 8-ми век. Имало и други от по-късно време. Кой знае, може да е било някоя църковна каса.

Всъщност, на най-високото място се намират

руините на храмовите комплекси

Света Богородица – крепост Маркели

Света Богородица – оставено в памет на епархията от старо време

Крепост Маркели

нещо интересно, с неизвестно за нас предназначение

 



а  стените на крепостта са в ниското:

 Крепост Маркели, защитни валове

Под тях има река, защитни валове….

Но погледа бяга по „двора”, както и дечурлигата. Последните се стрелкаха като лястовички, и току надаваха вик: виииж. По-скоро се интересуваха от адреналинната част.  Всъщност човек се усеща странен и малък сред мащабите на миналото.  Философията завладява мисълта и връща значението на някои пообезценени понятия, без да ги споменавам.  Искаше ми се да седна, направо да легна на тревата, да затворя очи и да се нося през пространство, време, каквото там има. Сякаш ме обви енергия и вля мистика в и без това стресираното ежедневие. Някак не ми достига вътък да обясня. Може и да преувеличавам на моменти, обаче, като нищо да съм се мотала с меч в ръката по Маркелито преди енстотин години. Всъщност ще ми се да съм била местната хубавица – по ми приляга на пола.

Крепост Маркели

Природата си знае работата. Винаги напомня за романтиката насред драмата и историята.

Крепост Маркели

Останки от кула, предполагам

 



За жалост, мястото е оставено просто така, консервирано до колкото е било възможно и без грам указания за заблудения посетител.

При последващо проучване, разбрахме, че край реката има доста добре запазени останки от съоръжението, снабдявало Маркели с вода. Не знаехме кое какво е…

Та препоръката е, ако все пак на някой му се иска да види на живо тази невероятна забележителност, нека мине през музея в Карнобат. Неговият директор, специалисти и експозиция, са прекрасно запознати с крепостта.  Препоръчаха ми ги като безкрайно ерудирани (хората, предимно).

Горите отдавна са изсечени, хълма е без сянка, а слънцето е буйно и пролетно. Към обяд е доста напечено и сме принудени да се оттеглим.

По ей този път (същия като на идване)

По пътя към крепостта Маркели

 

Но има добри новини:

Община Карнобат е получила средства от програмата за Регионално развитие, за да бъдат реставрирани руините, както и да бъде подобрена инфраструктурата.

Дай Боже и побързайте. Искаме да показваме горделиво на гости разни.

Късмет!

 

Автор: Теодора Миткова

Снимки: авторът

 


 

 

Други разкази свързани с района на Черно море – на картата:

 

 
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

 

 

2 коментара

февр. 10 2012

Прилеп (3): Трескавец

Продължаваме по стъпките на Крали Марко в района на Прилеп (Македония). Цветан вече ни показа самия Прилеп, както и Зрзе, а днес ще тръгнем към манастира Трескавец

Приятно четене:

 

Прилеп

част трета:

Трескавец

 

 

Манастир Трескавец  край Прилеп, Македония

 

Така се вижда манастира Трескавец ,,Пресвета Богородица ‘’ от Златовръх,най- високият връх, 1422м край Прилеп.

Някога монасите са монтирали златна топка в форма на ябълка за гръмоотвод на върха. Турците май я откраднали и оттогава трещи при всяка буря, та ето ти – Трескавец.

Трябва да си доста изтрещял за да се изкачиш  догоре. Пътя -10 км е много лош меко казано ,стръмен с голями ями. Още по-недостъпен става след пороен дъжд.Ямите стават още по дълбоки и трябва някой да ги зарие отново.Дори нашите домакини от Прилеп не се бяха качвали.

 

Манастирът  като  магнит привлича хипнотично чужденци- авантюристи  и  поклоници. Нарамила раница  срещнахме една японка по пътя сама ,а по късно и двама германци. Изходен пункт е новото гробище ,до които може да се стигне с градския автобус или с такси за 5 евро .После пеша 2 часа или  с джип нагоре според табелата.

Трескавец, Македония

 

 Манастир Св.Богородица, Трескавец  край Прилеп, Македония

 

За връщане има по къса пътека- за  час  надолу ,обезопасена с въжета в скалите до манастира Вароша. След като вчера  си взехме пая -два часа по баира за Зрзе решихме да не се правим на интересни и да приемем офертата на Гоце. Поканихме и нашите домакини. Останахме изненадани, когато Гоце се появи с  зелен военен джип УАЗ.

 По пътя за манастир Св.Богородица, Трескавец  край Прилеп, Македония

Подарък от Българската армия за Македония !

Подскачайки на всяка голяма дупка ,здраво се бях хванал с едната ръка ,а с другата снимах.След час  друсане на бъбреците се показа  гордият и дивен Трескавец.

Трескавец  край Прилеп, Македония

 

 

 

Съветската машина не се изложи и  ни изкара догоре –бавно и славно.

 С джип УАЗ до манастир Трескавец  край Прилеп, Македония

 

 

Жилищното крило е въстановявано след два пожара с доброволен труд и материали от упоритите жители на Прилеп и Вароша,вярващи в благодатта на това свято място.

 

 Mанастир Трескавец край Прилеп, Македония

Главния външен вход на църквата.

Mанастир Трескавец край Прилеп, Македония

Главният външен вход на църквата.

Богородица над входа .

Mанастир Трескавец край Прилеп, Македония

Богородица над входа

 

Ктиторът – сръбският крал Стефан Душан ,завладял Прилеп и Трескавец през 1334 г . е издал хрисовул,,по примера на древните царе-гръцки и български,които преди мене владееха тези земи..”.

Mанастир Трескавец край Прилеп, Македония

Стефан Душан

 

Детайл от античен християнски храм вграден в стените на църквата.

Mанастир Трескавец край Прилеп, Македония

Детайл от античен християнски храм вграден в стените на църквата.

 

Българска плоча на дарители.

Mанастир Трескавец край Прилеп, Македония

Българска плоча на дарители.

Сръбска плоча на дарители.

Mанастир Трескавец край Прилеп, Македония

Сръбска плоча на дарители

 

Ктитор или спонсор. Крали Марко?Надписът е заличен.

Mанастир Трескавец край Прилеп, Македония

Крали Марко?

 

Пристроеното крило, като прозореца е зазидан след земетресение.

Mанастир Трескавец край Прилеп, Македония

Зазиданият прозорец

 

Мъченици за вярата.Легендата за Трескавец, записана от Димитър Талев, разказва  за избитите до крак монаси от турците и драмата на султанката Мара…

Мъченици – манастир Трескавец край Прилеп, Македония

Мъченици

А в долния десен ъгъл на прозореца е вградена пушката на турчина, целил се в пеещия дякон, но ангел му отместил ръката, та улучил крилото на дървената птичка на амвона…

Мъченици – манастир Трескавец край Прилеп, Македония

Частично почистените участъци показват великолепието на фреските.

Св.Княз Борис Покръстител – манастир Трескавец край Прилеп, Македония

Св.Княз Борис Покръстител

Може би след като се почисти добре слоя, ще разпознаем младия цар Борис Покръстител, който се е венчал тук според преданието ?!

Очаквайте продължението

Автор: Цветан Димитров

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Другата Македония – на картата:

3 коментара

мар. 29 2011

Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (1): Диарбекир

Тази седмица ще започнем един нов разказ за Близкия изток – ще започнем обаче от мястото, където е възникнал израза „Оплачи се на арменския поп“ – Диарбекир в Турция. Росица ще бъде наш водач:

Приятно четене:

Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан

Пътешествие без кола

част първа

Югоизточна Турция – Диарбекир

Ще започна отзад напред, т.е. от изводите към увода. Представете си, че за един уикенд искате да изгледате 15 хубави филма. Такова нещо направихме и ние – планирахме посещение на 15 извънредно интересни места за 24 дни. Изтощените сетива ви довеждат до бяс на финала, когато сте на най-предизвикателното и прекрасно място – Бейрут. А имате само три дни. А главата ви прелива от образите, видени и запечатани в Диарбекир, Хасанкейф, Мардин, Шанлъурфа, Алепо, Дейр Еззор, Палмира, Дамаск, Аман, Петра, Уади Рум и Кралския път… И няма как да разтегнете пътешествието с още няколко дни, защото пътувате със самолет… Но да започна приключението от началото…

Диарбекир

Организираният туризъм в Турция крачи здраво върху бреговете на Егейско, Средиземно и чат-пат Черно море и върху вулканичните плата и чудеса на Централна Анатолия – Кападокия, но неговата най-източна стъпка си остава планината Немрут, откъдето туристът може евентуално да прескочи и надникне в езерото със свещените шарани, свързани с легендите за Авраам в Шанлъурфа… По-нататък организиран туризъм и евтини хотели и пансиони няма или поне до началото на 2011 година беше така. Само Холивуд дръзна наскоро да си избере екзотична база за снимки в Югоизточна Турция –

в приказния град Мардин.

Пак ще впрегна коня пред каруцата като покажа тук снимката (не е моя), която ме вдъхнови, плени и въодушеви, която ме накара да мечтая – Мардин!

Мардин, Турция

http://adele27.aminus3.com/image/2010-07-11.html

И понеже сме почитатели на индивидуалния туризъм, решихме със съпруга ми да си направим отново програмата сами. Какво може да види човек в Югоизточна Турция, която, слава богу, е мирна и спокойна в последно време? Градове и исторически селища като Диарбекир, Хасанкейф, Мидиат, Нюсайбин, Мардин, Савур, Харан, Шанлъурфа… В платото, източно от Мардин, се намира

островче на християнството, наричано Турабдин (Turabdin или Tur Abdin),

където са съсредоточени и относително добре запазени множество християнски църкви и манастири, някои от които ни отнасят в митичните времена на влъхвите, които положили началото на „храм” в името на новия пророк, изгаряйки парченце от ризата му, подарено от Девата като благодарност за принесените подаръци. (Такава е легендата за първоосновите на големия храм на Богородица в древния Hah).

Убедена съм, че не само поклонници биха проявили интерес да посетят този анклав на християнството, където все още може да се чуе молитва или проповед на (ново)арамейски език:

Турабдин (Turabdin или Tur Abdin), Турция

http://www.aina.org/maps/turabdin/turabdin.htm

Голяма част от асирийците от горна Месопотамия, приели християнството и след поредица от премеждия и катаклизми оформили облика на някои от основните християнски църкви, между които днешната сириакска (православна) и халдейската (католическата). Други останали трайни почитатели на бога на слънцето. Говори се обаче, че някои от християнските черкви в областта, в т.ч. в Диарбекир, са построени така, че слънцето да ги огрява по „специален” начин… Към всичко това трябва да се добави невероятната архитектура на района с два центъра – Мардин и Хасанкейф, дело на династията на Артукидите, за която нищичко не знаех докато не започнах да се ограмотявам. За десерт – великата река Тигър, наричана Диджле в Турция и в източния свят. От всичкото това великолепие си избрахме 4 места за посещение – Диарбекир, Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа.

Асоциациите на повечето от нас вървят в една единствена посока при споменаване на града Диарбекир – заточение.

Към тази устойчива линия на мислене се добавя нещичко от новата история – Диарбекир е „столица” на турски Кюрдистан. За Османската империя Диарбекир е онова, което е Сибир за руснаците. Място за заточение на политическите затворници – християни и мюсюлмани от Балканските страни в последните десетилетия на 19 век. Заех се да чета записките на няколко български заточеници и по-късните коментари на наши историци. Прехвърляхме тези четива от компютър на компютър и доста цъкахме, защото в историите имаше безценни данни за живота и взаимоотношенията между българите – прекрасен извор за народопсихологията от оново време (завистта не била новобългарска черта!); за огромната помощ, която са получавали от арменското население, от сирианците и халдейците. В края на разказа ще посоча някои от тези четива, уверявам ви, че си струва да бъдат прегледани!

Успях да запиша в тефтерчето си две неща, които евентуално да търсим – черквата „Св. Козма и Дамян” и християнската махала Шах Матар. Според Димитър Шишманов «Свещениците получили от Ерусалимския патриарх славянски църковни книги и свещенически одежди и служели в църквата „Свети безсребреници Козма и Дамян“, венчавали синовете и дъщерите на християните и кръщавали децата им...”. Беше ясно, че в етническо отношение градът е коренно различен, беше ясно, че е по-вероятно да не открием никаква следа… Не трябваше да любопитстваме открито, не се знаеше кого ще обидим, разсърдим или вбесим. Това гласяха повечето от съветите на пътувалите. Деликатен район – заради кюрдите, заради арменците, заради християните-асирийци, заради турците или арабите…

Пътуването със самолет на компанията “Pegasus airlines” отне малко време. София-Истанбул, Истанбул-Диарбекир.

В ранния следобед на 10 февруари, снабдени с няколко жокера от форуми, wiki travel и локални сайтове, стъпихме на диарбекирска земя.

Взехме „белия” автобус до центъра на града и слязохме на централния булевард „Екинджилер”. Многолюден и шумен град! Град с население колкото София. Просещи деца ни заобиколиха тутакси. Питахме за „Офис” (нещо като центъра на центъра) и за „Санат” сокак, а после и за крайната цел – „Махиа Кофи Хауз”, където беше срещата с бъдещия ни домакин. Ние си питахме питането, нас пък ни питаха откъде сме. Споменаването на България не извикваше познатата ни реакция „комшу”! Не защото тук не симпатизират на родината ни, а просто защото България е далече! Тук „комшу” казват на иракчаните и иранците – те са близките съседи. „Санат” сокак беше перпендикулярна на булеварда, от двете ѝ страни имаше десетки кафенета. Подминахме повечето от тях, завихме в една от преките и се озовавахме пред „Офис джамия”, срещу която беше кафенето „Махиа”.

Кафене Махия – Диарбекир, Турция

Махиа” грабна сърцата ни още в първата секунда – тип ъндърграунд, арт заведение със 70 вида кафе, музика от 60-те и 70-те и екзотичен за тези ширини собственик, който развяваше дългата си прошарена коса, пощракваше с фотоапарата и все нещо пренасяше от флашка на флашка и от лаптоп на лаптоп. Заведението се отопляваше от печки с дърва, върху всяка от тях стоеше метална кана с вряща вода; котката „Шадоу” (сянка на собственика) мъркаше върху собствен стол близо до печката, а за огладнелите от приказки, игра на табла и пиене на чай в заведението влизаше час по час продавач на симит, поставил таблата на главата си. Под симит тук разбират гевреци. В западна Турция, в Измир казвали „геврек”…

Кафене Махия – Диарбекир, Турция

Махиа кафе

Както е известно, пенсионирането в Турция е ранен феномен – навършваш 50 години и чао. Собственикът Х. беше млад пенсионер, отдал се на кафенето и на двайсетгодишното си хоби – фотографията. В „Махиа” си даваха среща почти всички чужденци, посещаващи града (вероятно, защото и Wiki travel препоръчваше заведението), както и представителите на местния артистичен свят, приятели, младежи. Х. ни посрещна изключително дружелюбно, беше предупреден за идването ни, сгря ни с по един чай, предложи ни веднага специалното диарбекирско кафе – мененгич.

<––Мененгич кафе<–– ––> От тези зърна се прави кафето––>


После започна да ни рисува карта на стария град, но ние с достойнство извадихме наша карта, собственопринтерно разпечатана в София.

Карта на Диарбекир, Турция

Карта на Диарбекир

http://www.armenica.org/cgi-bin/armenica.cgi?192195876501501=1=3==Other==1=3=AAA

Както се вижда, старият град, опасан от стена, която според местните се води втора след китайската, прилича на риба. Какво се крие зад тази стена ще напиша малко по-късно, а в този момент, понеже бяхме гладни, се отправихме към кулинарните забележителности на „Офис”. Храната беше повече от обещаваща, салатите – прекрасни. Цените тук бяха значително по-ниски от истанбулските и измирските. Премръзнали от студ се върнахме в „Махия”, където заварихме нашия домакин от couchsurfing.org. Той е роден в България и след завършването на ветеринарния техникум в Стара Загора, едва 17-годишен, заминава за Турция със семейството си. Завършва висшето си образование в Турция и тръгва да си дири късмета. Тук да направя уточнение, че под „късмет” на турски се разбира „съдба”, а не „успех”. На това, дето ние му викаме „късмет”, те му викат „шанс”. И пожелават „Бол шанс”! Честна дума! Та, момчето дошло да работи като ветеринарен лекар в този богат на добитък край. Човек с изключително приветлив, открит и приятен характер, Г. имаше очевидния талант да събира хората заедно, да играе с лекота ролята на дипломат и лидер. Всички го обичаха, личеше си. От него научихме много неща за селското стопанство на района (една крава струва скъпо – около 6-7 хиляди лева); за шапа – беше изцяло съгласен с професионалните мерки, които се приложиха в България, а при тях шапът идвал от Иран… Домакинът ни работеше много, но не го видяхме да пъшка от умора, макар че оперираше хернии на теленца, израждаше крави и пр. по всяко време от денонощието, дори и в почивните дни. Шегувахме се, че ветеринарите и педиатрите били най-необлагодетелствани, защото пациентите им не можели да си кажат сами къде ги боли. За разкош този млад човек заедно с дружината си беше завършил и курсове за водолаз, та изгаряше от нетърпение да отива да далдисва.

Още първата вечер той ни покани на нощен клуб с жива музика. Така попаднахме в един от диарбекирските „Суингин хол-ове”, където народът се веселеше, надигнал бутилки бира или чаши с мастика. Джими Хендрикс заемаше почти цяла стена, а Дженис Джоплин вдъхновяваше публиката от отсрещната страна. Пушачите трябваше да посещават специално помещение, в което електрическата печка не вършеше много ефективна работа. Някъде към нощните часове се прибрахме да спим. Апартаментът на Г. беше малък според тукашните стандарти – само 100 кв. м. Нормалните апартаменти били по 140 кв. м., сега се строяли нови – по 160-180 кв. м. Не е за чудене предвид средно осемте деца в семейството. Памперсите тук се продават в чували, задръстват тротоарите:

Памперси на чувал на пазара в Диарбекир, Турция

На следващия ден направихме еднодневно пътуване до Хасанкейф, но него ще опиша отделно. Изучаването на Диарбекир започна на третия ден от пристигането ни. Диарбекир няма да ви впечатли от пръв поглед. Няма да ви спечели с нищо специално, ако не знаете къде да влезете и какво да гледате. След всичко, което видяхме и проучихме сами, но най-вече с помощта на местните ни водачи, си позволявам заключението, че типичната архитектура на Диарбекир е много стилна, изчистена и елегантна. Базалтово черно и бяло за освежаване. Независимо дали става дума за култови постройки или за частни сгради – това е тоталната стара архитектурна мода.

Да започнем със стената.

Обиколката ѝ е 5,7 км; височината ѝ – 12 м; широчината – от 3 до 5 метра. Има четири основни порти и 82 кули и бастиони. Бастионите са двуетажни, на места имат по 3-4 етажа. Най-интересната част от стената е между портите Мардин и Урфа. Както вече споменах, местните ще ви убеждават, че диарбекирската стена е втората по големина и забележителност след китайската. Води началото си от ранното средновековие и част от най-красивите ѝ детайли са дело на Артукидите през 11 век. Не харесвам стените. Нещо ми пробуждат клаустрофобията… Е, запечатих я върху няколко снимки, забележителност е все пак:

Урфа капъ /Портата Урфа/ - стои на герба на града – Диарбекир, Турция

Урфа капъ /Портата Урфа/ - стои на герба на града

Урфа капъ от вътрешната страна – Диарбекир, Турция

Урфа капъ от вътрешната страна

Един от бастионите – Диарбекир, Турция

Един от бастионите


Първата действаща християнска черква, която посетихме, беше халдейската „Св. Антоний”.

Намираше се близо до джамията „Шейх Мутахар”. Очевидно тук се е намирал християнският квартал „Шах Матар”, за който си бях отбелязала в записките. Предишната вечер поразпитах в кафенето, но хората повдигаха рамене в недоумение, „Шах Матар” нищо не им говореше. Реших да се примиря с факта, че няма да открия нещо, което очевидно отдавна е изтрито от картата на града. В момента, в който прочетох „патрона” на джамията ми светна! Значи просто грешка в произнасянето! Откритието ме развълнува силно! Ето какво точно пише Димитър Шишманов: „Голямото мнозинство от жителите на Диарбекир и на Източен Анадол били кюрди, но в града живеели и хиляди християни-арменци, православни араби и сирианци. Българите заточеници установявали с тях приятелски връзки. Със застъпничество и гаранции от диарбекирски християни някои заточеници получавали смекчен режим и право да живеят и работят в града, за да осигуряват прехраната си. Те се установявали в християнската махала „Шах Матар“, някои в турските махали при господарите си работодатели или в чифлиците в околните села».

В „Св. Антоний” = “Mar Petyun реших да отида още по-далеч в търсенето и поразпитах момченцето, което се навърташе там – вероятно син на работещия в храма човечец, дали знае къде се намира черквата „Св. Козма и Дамян”. Момченцето ме разбра, възкликна „Мар Козма!” и разтвори пред очите ми свързана с телбод книжка. Така зърнах част от списъка на християнските храмове в града, даже снимах страницата, но текстът беше на турски, така че не разбрах какво пише там. От обясненията на момчето успях да схвана, че търсената от мен черква е унищожена, а руините ѝ са някъде около православната сириакска „Св. Богородица” („Мериемана Килисеси”), която не е в този район. С още малко питане разберах, че християните в града са около 50-ина, а действащите черкви работят на ротационен принцип.

Католическата (халдейска или келдани) черква „Св. Антоний”– Диарбекир, Турция

Католическата (халдейска или келдани) черква „Св. Антоний”– Диарбекир, Турция

Католическата (халдейска или келдани) черква „Св. Антоний”


До „Св. Богородица” стигнахме на следващия ден.

Тук трябва да направя уточнението, че освен картата на града, която стои по-горе, имахме още една карта на стария град. Очевидно обаче в нея имаше някои грешки, защото нашият нов приятел Г. я разгледа и каза: „Мериамана” не е тук”. „А ти знаеш ли къде е?” – попитахме ние. „Знам, аз ходя там с Х. понякога” – отговори Г. „Х. християнин ли е?” – попитахме в един глас с Емо, защото тук никой не говореше открито за вероизповеданието и етническата си принадлежност, та решихме, че всичко е възможно, дето се казва. „Не, не е християнин, но има там приятели, с които си пие чая.” – отвърна простичко Г. Честно казано този отговор хем ни смути, хем внесе в сърцата ни неистова радост и благодарност за островчето човещина, на което бяхме попаднали. Нещо в тези думи ме накара да повярвам, че наистина е имало местни хора, които са помагали на нашите заточеници преди век и половина… Не можех да не се възхищавам на Г. Той, етническият турчин, роден в България и отлетял в този край на света като пухче, оставено на произвола на бурните ветрове, беше пуснал крехки корени в тази размирна земя и едва ли съзнаваше каква позитивна и събирателна роля играеше за околните и за нас в този момент. Къде се беше научил на такава толерантност? Според наставленията му трябваше да отидем рано, за да не изпуснем службата. Само че оживление имаше само в отсрещната черква, която се оказа протестантска. В „Св. Богородица” всичко беше приключило много преди 10 часа. Пуснаха ни да разгледаме, нямаше проблеми.

Православната черква „Св. Богородица” – Диарбекир, Турция

Православната черква „Св. Богородица” – Диарбекир, Турция

Православната черква „Св. Богородица”

Православната черква „Св. Богородица” – Диарбекир, Турция

Православната черква „Св. Богородица”


Попитахме мъжа, който ни придружаваше в обиколката, къде да открием руините на голямата арменска черква. Човекът се затрудни в обясненията, затова просто махна с ръка и тръгна да ни води. Със забързан ход достигнахме до района на джамията „Шейх Мутахар”. Междувременно подминахме разрушен халдейски храм.

Руини от халдейска черква – Диарбекир, Турция

Руини от халдейска черква


После открихме внушителната арменска черква. Новина! Заварихме усърдна реставрационна работа. Майсторите ни съпроводиха до вътрешността на храма, който ни впечатли с мащабите си!

Реставрация на голямата арменска черква в района Шах Матар

Реставрация на голямата арменска черква  в района Шах Матар – Диарбекир, Турция

Реставрация на голямата арменска черква в района Шах Матар


Издирването на следите от миналото свършваше тук. Сега ни оставаше да се потопим в атмосферата на града – да кръстосаме тесните улички и пазарчета; да разгледаме къщите на богатите; да пием чай в някой от известните ханове на града.

Интересно беше в

къщата на именития поет Джахит Таранджъ (1910-1956).

Превърната сега в етнографски музей, къщата е образец за архитектурното изящество в града и привлича много посетители – преди всичко местни хора. Отделните помещения за мъже и жени станаха повод водачката ни да разкаже, че преди тридесетина години в семейството ѝ този обичай все още се спазвал, но очевидно напредничавият ѝ баща сложил край на тази практика. Изразихме въодушевлението си от видяното, момичето се съгласи, но поклати глава някак тъжно. „Диарбекир не е това, което беше някога… Хората от селата масово идват да живеят в града; пълно е с просяци, безработица; хората са необразовани, зле възпитани… нивото е ниско.” Няма с какво да ѝ отговорим. Мълчим учтиво. Каним я да изпием по кафе на открито. Тя любезно ни отказва, защото „не е млада, нито красива и трябва да спазва стрикни правила, за да успее да се омъжи…” На въпросите в погледите ни отговаря така: „Трябва да внимавам къде ходя и какво правя. Градът е толкова консервативен! Но ти – посочва мен – ако живееше тук, щеше да имаш глеми шансове за женитба!” Тя се смее, а съпругът ми и аз мигаме на парцали. Аз се окопитвам и я питам къде видя шансовете ми. „Имаш светли очи и бяла кожа, пък и ако косата ти беше по-светла…” – отговори тя. Тук си припомних, че в Грузия ме убеждаваха, че имам късмет, защото съм чернокоса и православна. Боже!

От този ден до края на пътуването – през Сирия, Йордания та до Ливан, темата за консервативните навици и правила за женене щеше да ни следва неотклонно.

Къщата-музей на именития поет Джахит Таранджъ

Къщата-музей на именития поет Джахит Таранджъ – Диарбекир, Турция

Къщата-музей на именития поет Джахит Таранджъ

Друга известна къща в Диарбекир

Друга известна къща в Диарбекир



Съботният и неделният ден ще са преминали зле, ако не сте закусвали в някой от големите ханове на града. Хората идват тук за „кавалтъ” (закуска), почивка и социални контакти.

Това на долната картинка е

Делилер хан

и се намира близо до Мардинската порта. Някога е приютявал търговци, пътуващи по пътя на коприната, и пилигрими, тръгнали за Мекка и Медина. Сега фунционира като бутик хотел.

Делилер хан – Диарбекир, Турция

Делилер хан – Диарбекир, Турция


Зад хотел Diyarbakir Class има друг хан, но трябва да помолите на рецепцията да ви допуснат за разглеждане.

Типични за закуска, кафе, пазар и социални контакти са

Хасан Паша хан – най-големият и атрактивният в стария град и Сюлюклю хан, който се намира близо до пазара за сирене и кисело мляко.

Площадът пред Хасан Паша хан – Диарбекир, Турция

Площадът пред Хасан Паша хан


В тази постройка от 16 век било възможно да отпочиват до 500 коня и да нощуват множество пътници – стаите са много, разположени на три етажа.

Хасан Паша хан


От терасите на Хасан Паша хан се вижда площадът пред

Улу Джами (Великата Джамия),

която в този момент беше в ремонт.

Улу Джами (Великата Джамия) – Диарбекир, Турция

Улу Джами (Великата Джамия)


Улу Джами е забележителна с няколко неща. Тя е е сред първите джамии в Анатолия, датира от първата половина на 7 век. Посроена е върху свещено място, някога там е имало езически храм, а после христианска катедрала с патрон св. Тома. Св. Тома всъщност е доста популярен в тази част на Турция, макар че името му се свързва най-пряко с някогашна Едеса (сега Шанлъурфа). Четирите фасади на джамията представят четирите основни клона на исляма, което прави възможно едновременното „ползване” на храма от хора с различно вероизповедание. В архитектурно отношение се долавят и римски елементи.

А това е

джамията „Шейх Мутахар”,

за която многократно стана дума.

Джамията „Шейх Мутахар” – Диарбекир, Турция

Джамията „Шейх Мутахар”

Минарето на джамия „Шейх Мутахар” – Диарбекир, Турция

Минарето на джамия „Шейх Мутахар” с четирите колони

Джамията на пророка– Диарбекир, Турция

Джамията на пророка


Ако някой премине 7 пъти под четирите колони на минарето, ще се радва на сбъднати желания!

Няма да сте усетили типичното за Диарбекир, ако не сте хапнали

шишчета от агнешки дроб и кюнефе за десерт

Когато излизате от диарбекирски ресторант, ще видите купа с подправката карамфил. Редно е да си вземете късче и да го сдъвчите. Защо? За оправяне на вкуса след всичко пикантно и след множеството свежи, но „дъхави” зеленчуци, които сте консумирали. Случи се на няколко пъти персоналът да ни предлага нещо типично от кухнята безплатно. Например, супа от пасирана леща. Защо безплатно? Защото сме чужденци и ТРЯБВА да опитаме местните специалитети. В една маршрутка впрочем не ни взеха и пари. Защо? За да ни покажат, че местните хора са гостоприемни…

Шиш от агнешки дроб  – Диарбекир, Турция

Шиш от агнешки дроб

Карамфил  – Диарбекир, Турция

Карамфил


Що се отнася до кюнефето, то се яде в сладкарница, обилно посипано с поне два вида ядки и със сладолед. Представлява запечен върху особен кашкавал кадаиф. Уффф, не искам да си спомням! Както казва братовчедка ми от Скопие „Дайте ми твръдо благо или яко благо!” Те това е яко благо!

Кюнефе – Диарбекир, Турция

Кюнефе


Още някои неща трябва да се научат за Диарбекир:

  • дините достигат до 50 кг, а някога достигали и до 70 кг;
  • пазарите за плодове и зеленчуци са изумителни,
  • портокалите и лимоните си имат дръжчици и листенца, наровете се пукат по шевовете…
  • малки момчета с ръчни колички чакат да ги повикате, за да транспортират покупките ви;
  • традиционните златни колиета – киш ниш и двуредната гривна, на която съперничи само трабзонската гривна;
  • евтините бижута от подобие на сребро, нооооо внимание, най-прекрасното и евтино сребро в цяла Турция е в Мардин и в Мидиат…
Киш ниш колиета – Диарбекир, Турция

Киш ниш колиета


Започвахме и завършвахме деня в „Махиа” кафе. Доверието растеше с всеки изминал час, малките ни подаръци отваряха място за реципрочни жестове и преминавайки през тези вечни ритуали на размяната навлизахме все повече в тайните градини на хората, с които се запознахме. Последната сутрин излязохме сами с Емо. Отидохме да закусваме в един от хановете, грееше слънце и не беше много студено. С две думи – приветливо утро. Зазвуча „Едерлези”, мюезинът си пееше неговата песен, но тя звучеше като от друг свят. Жената, която ни обслужваше, беше повече от любезна и се стопяваше като сянка след всяко дребно нещо, с което доотрупваше масата. Неусетно за мен самата се разплаках така неудържимо, такава буца ми препречи гърлото… Едва сега си дадох сметка, че тръгнах към този град като кълбо от нерви, с множество тайни резерви, с европейската си гордост… Само за четири дни кълбото се беше размотало, търкулнало се беше между епохи и хора – сенки от миналото и реално съществуващи, герои и хора без претенции за важност, но в които виждах реалния шанс човешкото да оцелее…

Диарбекирски дневник и спомени
Тоне Крайчов

http://www.promacedonia.org/tk/index.html

Необикновената история на малоазийските българи

Димитър Шишманов

http://www.promacedonia.org/giliev/dsh/dsh_04.htm

още снимки от Диарбекир:

http://royak.snimka.bg/travel/turkey-diyarbakir-febr-2011.575626

Очаквайте продължението

Автор: Росица Йосифова

Снимки: авторът

15 коментара

Switch to mobile version