Archive for the tag 'сватбено пътешествие'

Ное. 17 2010

Меден месец в Мароко или сблъсъкът с африканската действителност

Днешният пътепис ще ни води до пустинята и градовете на Мароко. Приятно четене и пожелавам на всички още по-великолепни сватбени пътешествия 🙂

Меден месец в Мароко

или сблъсъкът с африканската действителност

Мароко: Маракеш, Фес и Казабланка

От Фес до Маракеш

По време на дългия над 7 часа поход от Фес за Маракеш минаваме през области, в които единственото което може да се види са вързали плод кактуси, колиби от кал и пустош. В някои от по – големите села през, които минаваме, покрай пътя са насядали деца – боси, полуголи, недохранени. Те жадно впиват поглед в автобуса и нас – групата туристи настанили се удобно на климатика, наслаждаващи се на екзотиката. Замислям се колко ли такива автобуса на ден минават покрай тези деца, колко ли пъти техните мечти биват отнасяни с мръсната газ на тези автобуси.

Пътищата по които се движим са под всякаква критика. Едно от шосетата се намира на ръба на пропаст. Пътното платно, по което се движим е започнало да пропада, мантинелата се е смъкнала на 10тина метра под нивото на платното. Много трудно се разминават две коли дори, а на нас ни се налага да се разминаваме с камиони и автобуси. На няколко пъти сърцето ми се вдига в гърлото, защото в съзнанието си проектирам заглавията на българските вестници:”Мароко:автобус с туристи пропада в пропаст, двама загинали български туристи сред жертвите”. Но Господ ни опази! Буквално беше въпрос на сантиметри да се намерим кацнали на върна на някой кактус.

Фес 30000, Мароко

Спътници по цялото трасе са ни плодни кактуси.

Плодовете са им жълто – зелени, големи колкото една едра круша, с прекрасен вкус. Единственото, което Али през целия преход повтаря е: „Ех, как са ги оставили необрани. Какво ще му стане на шофьора да спре, само малко да си набера? А?“. Това потвърждава теорията ми, че ако трябва да избира между мен и храната, Али ще избере храната.

Друго, което ни прави много силно впечатление в Маракеш е пазарът им. Рай за шопинг маниаците като мен. Гидът ни Абдул се оказва много разбран, за разлика от другите гидове и ни развежда и позволява да си напазаруваме. Купуваме си още няколко традиционни марокански костюми. Но мен друг един момент ми сгрява душичката – на няколко пъти разни мароканци спират Али и му казват:”Прекрасна жена имаш, късметлия!”. А един тийнейджър стига по – далеч – идва, хваща Али за ръката и му казва:”Късметлия си, късметлия!

Пази прекрасната си жена да не избяга! А ако не можеш да я оцениш, повярвай тя ще дойде при мен!”. Голям сладур е този пубертет и неговото отношение направо ми повдига самочуваствието. Е, в Рабат във връзка с това имаме малко неприятен случай. Един дядо над 60те тръгеа след мен да ми говори, че съм хубава. Решавам, че човекът просто е изкукал. Но след като се случва още няколко пъти осъзнавам, че явно те намират в мен нещо, което аз самата не мога 🙂

Фес

Във Фес изживявам един страховит сблъсък с африканската действителност. Цял ден се движим по тесни калдъръмени улички, по които трудно могат да се разминат повече от трима души. За мой ужас обаче, не само хора се разминават. Оказва се, че единственото превозно средство са магаретата. Виждам всякакви магарета – едни натоварени с храна, други натоварени с текстилни стоки, трети служещи само да придвижват собствениците си. Виждам дори магаре от компанията Coca – Cola – с него разнасят касетки с безалкохолни напитки на световния гигант.

Улиците миришат на маслини и мръстия. На няколко пъти Али се сблъсква челно с магарета. В един от случаите бива целунат с влажна целувка от един дългоушко. А в друг магарето явно решава да се почеше в неговия гръб. Ами казвах му да си направи коламаска. То магаренцето като усеща храсталака под тениската и хоп – да си направи густо.

Казабланка

Положителното, с което ще свързвам Мароко до края на живота си е джамията. Голямата джамия на Хасан II, намираща се на брега на окена – огромна, величествена. Когато ни стоварват с автобуса пред нея и тръгваме към входа и просто ми секва дъхът. Не заради 38 – 39 градусовата жега. Не, в никакъв случай! Не мога да дишам, защото се чувствам толкова незначителна, малка брънка от нещо огромно. Джамията, скалите под нея, вълните които се разбиват в стените и те карат да забравиш кой си и за какво си дошъл на този свят. Спираш да дишаш, да мислиш, да съществуваш. И когато застанеш до оградната стена, която разделя джамията от океана и усетиш морски въздух, видиш синия безкрай на океана, когато в полезрението ти попаднат надписите на арабски издялани в мрамора, се чувстваш така, както никога и при никакви обстоятелства не можеш да се почувстваш! Ето това е мястото, нещото, чувството, заради които си заслужаваше да отидем на гъза на географията, при температура 38 – 39 градуса и да изтърпим Африканската действителност…

Автор: Пънар Кязим

Снимки: авторът

Снимките от Мароко:

3 коментара

Ное. 20 2009

Моето сватбено пътешествие (1)

Явно ще откривам нова рубрика в сайта, а именно — „Сватбени пътешествия“:-) Което е добре, защото тези пътешествия винаги се правят с положителна нагласа, а нас ни остава удоволствието от четенето. Днес младоженецът ще бъде Петър. Приятно четене:

Моето сватбено пътешествие

част първа

Сватбеното ни пътешествие започна с 2 спуснати гуми на автомобила. „Добронамерен съсед“ ме поздрави за добре дошъл в квартала, като се е опитал да подчертае, че мястото където съм паркирал през нощта е негово?! Няма да си хабя нервите да се ядосвам, но очаквайте продължение на историята…

След прекарани 2 часа на смяна на гуми и разходка с такси до вулканизтор, най-накрая тръгнахме! Избрахме маршрутът ни да мине през Гоце Делчев — Илинден — Драма, защото не познавах тази част от Балканите. Иначе пътят минава през Разлог и Банско, но няма какво да спомена относно тези „китни бетонени селца“. Карал съм няколко пъти сноуборд на Пирин в подножието на в. Тодорка и планината е истинската причина да дойда — не безбройните хотели нагъкани без инфраструктура и идея.

Пътят

през местността Предела

криволичи из красиви планински хълми, които през есента са в различни цветни багри. Слънчевите лъчи докосваха листата на дърветата, които по това време на годината бяха в прекрасни цветове.

В Гоце Делчев

се отбихме на гости на приятелско семейство. Лидия и Бойко, заедно с децата им Мария и бебето Божидар ни посрещнаха с широки усмивки и отворени сърца. Вярата в Господа е скрепила това семейство и им дава надежда за живота напред. Тяхното гостоприемство, сърдечност и лъчезарност бяха прекрасен следсватбен подарък за нас. Винаги е добре да имаш приятели при които да се отбиеш. Още по-добре е да спечелиш приятели на готово, само заради факта, че си се оженил за прекрасна невеста!

Избрахме с. Огняново

за първа спирка за нощувка. Следвам принципа да питам местни хора за най-подходящо място нощувка. След като отминах няколко минувачи, се спрях пред човек с побеляла коса, до когото явно си играеше внучето му.

„Добър ден. Да препоръчате някой приятен хотел в селото, подходящ за младоженци като нас?“- запитах аз.

„Разбира се, ще ви покажа най-доброто място. Даже аз съм се запътил натам — работя като охрана в хотел ДЕЛТА.

За миг извика жена си да прибере внучето, непознатият се качи в колата ни и за няколко минути се превърна в ценен познат. Разказа ни за ситуацията в селото, показа някои от хотелите и ни заведе до просторния двор на хотела. Четири постройки със стаи, закрит басеин, сауна, джакузита, детска площадка и дори изкуствено езерце за ловене на риба съставляват хотелският комплекс.

Оказа се, че заради текущ ремонт на едната от сградите, получаваме възможност да ползваме лукс апартамент, на цената на двойна стая.

„Случайната среща“ с охраната на хотела ни позволи да открием едно прекрасно кътче от България, в което се влюбихме и с удоволствие ще посетим отново. Най- малкото заради пропуска ми да се цопна в басеина с минерална вода.

Пътят до ГКПП Илинден

ми напомни за миналите дни в българската история. По тези земи многократно са крачели български войници, които са се борили за доброто на нашата държава. През времето на комунизма, хълмите около границата са служели за прикритие на биещите до пръсване сърца на български бегълци през границата. Сега само изоставена табела „Граничен район“ напомня за миналото. Илияна ми разказа за детските и спомени от живота в пограничен район край Петрич. Как детското й съзнание е запечатало сирените на пограничната линия, издаващи липсата на някой местен.

В светлината на тези разкази, минахме за около 2 минути и през българския и през гръцкия граничен пункт. Нямаше нито един автомобил преди или след нас — може би заради делничния ден, или заради обедния час?!

Като споменах обеден час, явно наистина гърците не работят по това време. Поне няколко градчета в Северна Гърция през които минахме бяха напълно без признаци на живот. Като се замисля, през което и да е българско село да мина по обяд, предполагам гледката би била същата…

Четете по-нататък>>>

No responses yet

Ное. 12 2009

Пътуване до Андора

Както се казва в тъпите вицове „Човек и добре да живее… се жени“ Да, случват се и такива неща. Едно от хубавите неща на брака е, че началото му често се съпровожда с едно пътешествие — някои до морето (ех, младини!), други до балкана, познавам хора, направили сватбено пътешествие до баба на село, по филмите ходят до Хаваите (ей, имам обещан пътепис за там и още не е написан! стегнете се! вие си знаете за кого става дума!). Пък нашият автор Петър Събев решиха да се заведат с младата си половинка Биляна на сватбено пътешествие и до Андора. Е, не само до там са ходили — Андора е само част от по-голямото им пътуване до Барселона — пък аз се възползвам от възможността да открием още една страна за нашия сайт. Приятно четене:

Пътуване до Андора

Ако се вгледате много, ама много внимателно в картата на Европейския съюз, ще видите една много, много малка дупчица между Испания и Франция. Тази дупчица е една от десетте най-малки държави в Европа и се нарича Княжество Андора. Андора е само на три часа път с автобус от Барселона, така че решихме да разширим сватбеното си пътешествие с още една държава. Речено-сторено. И така, в едно ранно барселонско утро, в 5 часа сутринта, когато всички каталунци хъркат, а жените им ги сръчкват ядосано, а после леко ги завиват, ние се озовахме на Естацио де Норд, готови да се отправим към Пиринеите…
„Готови“ е много силно казано, но затова — по-късно.

Шофьорът на автобуса разсеяно напусна гарата и започна да се шмугва между автомобилите сякаш кара не 7-тонно чудовище, а малък градски автомобил… Скоро излязохме на широка магистрала с много ленти и — заспахме!

Когато се събудихме, широката магистрала вече беше превърната в двулентов криволичещ път, слънцето беше изгряло, а в далечината се виждаха назъбените хребети на Пиринеите. Минахме доста километри, в които се убедих, че испанските шофьори не признават ограниченията, а самите ограничения са повече от толерантни… Минахме през километрични тунели със светещи знаци, отвесни скали и… водоравни реки. Видях дори нов за мен пътен знак, който нарекох „Включи ли си фаровете?“. Като стана въпрос за знаци, между другото, вгледайте се в картинките отстрани. За остри завои, на които в България бихте получили задължително ограничение „40“ каталунците даваха цели „70“, а много често просто си оставяха стандартното „90“ и само предупреждаваха за евентуални снеговалежи…

Границата на Андора преминахме много бързо. Страната не е член на Европейския съюз и макар че има свободен режим на преминаване от граждани на ЕС, все пак си взехме задграничните паспорти. Дори и лична карта не ни се наложи да показваме. Дори не спряхме… Автобусът премина през граничния пункт като пернишки таксиджия на „тъмно жълт“ светофар.

А ние с Биляна си говорихме:

— Абе много студено взе да става в този автобус…

— Аха. Сигурно е от климатика.

После погледнахме високите Пиринеи, зловещо надвиснали над нас…

— Слънчо, не е от климатика! От планината е…

Започнахме хем да се хилим на глупостта си, хем да й се ядосваме! В Барселона температурата е 26—27 градуса и ние, будалите, взехме, че тръгнахме по тениски с къс ръкав… Тотални будали!

Четете по-нататък>>>

4 коментара

Switch to mobile version