авг. 08 2011
Пътуване до Сатурния, регион Лацио, Италия
Миналата седмица аха-аха да тръгнем за Умбрия и се оказа, че сме в Лацио. Днес отново ще бъдем из Лацио, за да видим градчето Сатурния. И под секрет да ви кажа, като едни истински римляни, ще идем на … баня 🙂
Янита ще ни води там 🙂
Приятно четене:
Пътуване до Сатурния
регион Лацио, Италия
Сатурния е градче в централна Италия,
което е било обитавано от древни времена. Административно се причислява към провинция Гросето и е известно с намиращите се в близост до него термални извори, които са местна атракция. Градът, носещ името на бог Сатурн, е вписан в историята като римска колония още от 183 година пр. Хр., а после е населяван и от етруски. През 1300 година Сатурния става свърталище на престъпници и градът е забравен в продължение на няколко века. Към края на 1800 година отново живота в него се възстановява, като до термалите са изградени своеобразни спа центрове. Хиляди посетители се къпят в горещите минерални води и до днес. Сред забележителностите в Сатурния е църквата “Санта Мария Магдалена”, която е най- голямата църква в града. Най-ранните исторически записи, свързани с църквата, датират от 1188 година, а за последен път сградата е възстановена през 1933 година. В църквата се пази известната картина на Бенвенуто ди Джованни “Мадоната с младенеца”, рисувана в края на 15-ти век.
Ех, Сатурния…
Още с приближаването ни до прословутото място с минерални извори пак в най- голямата жега, вниманието ми повече привлече намиращото се в близост голф игрище и останах доволна, че отиваме там. Приятелите ми изразиха притеснение от “късогледството” ми и въпреки, че ми посочиха другата посока (правилната), към минералния терасовиден басейн, аз пак нито една свястна снимка не направих. Е, остана ми надеждата
да поплувам в горещата над 45 градуса минерална вода, без да получа инфаркт.
Terme di Saturnia, 58014 Manciano Гросето, Италия
Пристигайки на мястото, плуването се оказа мисия невъзможна.
По глинестия стръмен склон бяха пръснати разноцветни купчинки от дрехи и хавлии на ентусиазираните посетители- все влюбени двойки, които ползваха мястото за далеч по- дръзки дела от моите с плуването и които, ако беше осъществил някой, рискуваше да си повреди детеродните органи или да си направи трайна татуировка от дребните камъчета, с които беше посипано навсякъде из този минерален природен феномен. Басейнът се оказа плитък до коленете, но на места дълбочината му достигаше до към един метър. И като тюлени трябваше да се пльоснем на избрано място, да притворим очи и да се наслаждаваме на водния масаж, който бързо движещата се вода услужливо правеше. Оказа се, че спокойно място трудно се намира поради гъсто населения басейн от една страна и от друга: че хората не се притесняваха да покажат с опипване и пощипване под водата това, че те харесват. Което ме изуми и отказа да стоплям българо- италианските взаимоотношения, защото никак не се вписвах в ролята на еротичен амбасадор. И след няколко сближаващи опита от страна на италианците, зацамбуркахме към най- отдалечения край на басейна.
Намерихме си идеално стратегическо място: пред нас останаха всички “тюлени”, а зад нас- нищо, освен висок водопад, от който водата се изсипваше с всепомитаща гореща сила. Аз, Мира, Оги и Грета се
подредихме един до друг като кренвирши във вакуумна опаковка
така, че между нас никой фен на дружбата между народите да не се намести. Санти се пробва с масаж на водопада, ама бързо се оказа при вида на друг един смелчага, чиито сини гащенца водата отнесе и погълна, оставяйки го в цялото му голо великолепие точно на метър пред носовете ни. И докато се смеехме ту на случката, ту на гледката, Санти, държейки здраво банските си с две ръце, се потопи в една водна тераса под нас, предполагам обиден, че в нашата опаковка не се намери място за още един кренвирш. Колкото и да се провиквах, за да го извикам при нас, той си остана там дори и с риск от задушаване, когато до него се намести внушителна сто и петдесет килограмова лелка и вдигна нивото на водата с два метра. С Мира изпихме по литър минерална вода, докато се хилотихме и си фантазирахме как му излязъл късмета, ама лелката се оказа с гадже, разбира се съвсем “подходящ” за нея; около 40 килограмово рижаво мъжле, което пляскаше около нея като златна рибка покрай кит и тази мила италианска идилия създаде сериозен риск за нашето удавяне от смях. Ама то да беше само това…
Термите бяха пред заплаха от срутване,
заради нашествието на “тюлените”, хора всякакви и отвсякъде: млади, стари, дечурлига, хомосексуални, хетеросексуални, бели, цветнокожи… И всички едни такива щастливи, размазани, доволно ухилени.
Единствено нахалните японски туристи, в които се спъвахме из цяла Италия, липсваха само тук, чак се зачудих, как така Сатурния за тях се е оказала terra incognita? Та отказахме се и петимата “извънземни” да се социализираме по местните обичаи и традиции, ама не се отказахме да воайорстваме, много ясно. И ако имаше възможност да сме с фотоапаратите във водата, то щяхме да направим култови еротични кадри.
Наблюдавахме околните и се смеехме, всеки сам си знаеше защо, понеже от шума на водопада зад нас даже крясъците си не чувахме. Кисненето ни в минералната вода часове наред ни донесе не само емоции, ами и сериозно гъбясване, подухме се като родопски гайди. Но упорито чакахме да падне нощта, за да видя и аз небето над Сатурния. (Милите ми приятели, по всякакви начини се опитваха да ме култивират).
Неусетно и тихо,
нощта се плисна над нас в акварелно индигово,
над водата затанцуваха полупрозрачни мъгли, като индиански привидения, а безлунното ниско небе се отрупа с милиони едри звезди. Във властта на това новоцарствие времето затаи дъх и спря. И когато индиговото на нощта преля в абаносово черно, и когато околният свят бе погълнат от нощната паст, звездите се отразиха във водата и сякаш заваля над нас звезден дъжд. Млечният път блесна с цялото си великолепие, като размотан шал от невидими нежни пръсти. Тържеството на тази красота ме грабна и ме запрати в други вселени. Разплаках се от щастие, че бях зрител на този космичен спектакъл…
От унеса ме измъкна Санти: “Хайде, тръгваме си”, каза строго, после хвана ръката ми и за пореден път се оказа мой ангел пазител, предвид тъмнината, в която вървях и нищо не виждах, накъдето ме водеше, стъпвайки по камънаци и “тюлени”: без значение, защото никой не изрази недоволство, явно и това беше обичайно за местното любезно гостоприемно сближаване. И макар, че беше средата на август и температурата на въздуха в Италия дори нощем не падаше под 32-33 градуса, излизайки от горещата минерална вода, ние се оказахме сякаш във фризер. Как не ни изпопадаха зъбите от студ не знам. Подобен паркинсонов танц тресеше и всички други около нас, суетящи се из тъмнината в търсене на дрехите си. Бяхме готови да оберем де що хавлии намерим по тесния бряг, да се омотаем с тях и да избягаме в неизвестна за никой посока.
Мира, Оги и Грета предвидливо си бяха взели дрехи на принципа “Парен каша духа”, ама ние със Санти трябваше да нахлузим тениските си и дънките върху мокрите бански, дрехите ни не изсъхнаха и в колата, въпреки, че надухме парното на max. Още тогава му заявих, че от толкова водни фиести за Коледа искам за подарък космодиск с магнитни наколенки. Но и този път мокрите дрехи не ни попречиха да спрем в едно кафене по пътя в
Питилиано (наречено от тях ПатиЛиЯно),
да седнем като опикали се идиоти на кафе и сладолед сред слисаните погледи на хората там. Освен това и хубави нощни панорамни снимки по пътя направихме, а крайпътните шубраци си взеха за спомен от мен половината ми коса.
Ех, спомени, спомени… Минерални, звездни, “опикани”, ама споделени радости, взели по шепа искри от скитническите ни души. И са живи. И са истински. И са си само наши. И още вадим камъчета от банските си и звезди от очите си. Още.
Автор: Янита Николова
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:
