Archive for the tag 'Сантяго де Компостела'

юли 05 2013

На четири колела до Края на Европа (3): Сантяго де Компостела, Билбао и Сан Себастиян

Днес ще завършим обиколката на Пиренейския полуостров заедно с Любо. Тръгнахме през  Андора, Барселона и Мадрид до Монсанто, после през Лисабон стигхаме до Кабо да Рока и Порто в Португалия. Днес през Сантяго де Компостело, Билбао и Сан Себастиян ще поемам по пътя назад.

Приятно четене:

На четири колела до Края на Европа

Кабо да Рока, Португалия и всичко, което се случи и видяхме до там (Андора, Испания и Португалия)

част трета

Сантяго де Компостела и Билбао

 

Границата не беше далеч, а целта беше

град Сантяго де Компостела

– така емблематичния за поклонници град. Естествено по пътя валя. Пристигнахме в късния следобед до хотела в старата част само на 3 минути пеша от Катедралата, която е символ на града. В старата част можеха да влизат и паркират само жители. И тук с паркирането ще е сложно… Упътиха ни към платен паркинг наблизо, но на мен не ми се предаваше толкова лесно. След кратко търсене намерихме място на 5 минути пеша от хотела в една задънена стръмна улица и не щещ ли изненада – безплатно е! Няколко пъти попитах,за да съм сигурен. Обикновено

в Испания нещата с паркирането седят по следния начин:

синя зона – платено паркиране; зелена зона – платено и често по-скъпо от синя, но разликата е че местните имат абонамент и спират на тези места; бяла зона – безплатно; жълта маркировка – абсолютно забранено. За зоните човек може да се ориентира по маркировката на пътя. Не бива човек да си прави експерименти и да разчита, че ще мине на късмет, защото вероятността да не мине е 99%, а глобите са солидни.

Вечерта излязох сам на кратка нощна разходка. Отидох при катедралата, където имаше поклонници, който играеха странни танци и пееха. Малко по-настрани уличен музикант пееше испански песни и свиреше на китара. Поспрях да го послушам. Беше добър и свиреше с много чувство. На фона на музиката се замислих къде се намирам и приятно чувство премина по всички нервни окончания на тялото ми. Приятно чувство. Пуснах монета на музиканта, от негова страна се чу звучното „Gracias amigo“ и си продължих по пътя. Направих нощна снимка на Катедралата и се прибрах в хотела.

Сантяго де Компостела, Испания

Ден 12

Разходка из Сантяго де Компостела!

Първа спирка разбира се беше емблематичната

Катедрала,

която е огромна и е разположена на 4 площада. Пред главния вход имаше поклонници, които тъкмо бяха завършили „Пътя на Камино“ и попитаха дали може да ги снимам. Разбира се, приятели… никога не отказвам снимка на пътешественици. Личеше си че бая са походили. Бяха с изгорели от слънцето лица, разранени устни, изморени лица и овехтели дрехи, но бяха щастливи, което е най-важното. Аз също бях щастлив, че съм тук и имам възможност да се потопя и да усетя атмосферата на този хубав град.

Сантяго де Компостела, Испания

Сантяго де Компостела, Испания

Сантяго де Компостела, Испания

Сантяго де Компостела, Испания

Сантяго де Компостела, Испания

Сантяго де Компостела, Испания

Заради влажния климат и честите валежи, сградите бяха покрити със зеленикав мъх, който им придаваше още по-древен вид и ги украсяваше по свой си начин. И така… разходихме се, опитахме мазен, но вкусен местен вид сандвич, накупихме традиционни сладкиши за подаръци и се насочихме в посока близките планини, където щяхме да нощуваме следващата вечер.

 

Пътят на Камино – Сантяго де Компостела, Испания

Местността е известна със селски туризъм. Нарича се

Los Oscos

Мястото беше толкова малко и високопланинско селце, че дори в Google трудно го бях намерил., но пък беше истински рай. Каменни стари къщи, миризма на селски обор, нулев трафик, обраборваеми земи, кротко пасящ добитък и много любезни домакини. На фона на натоварените големи градове, през които минахме през последните десетина дни, това място беше като друг свят, но точно от това всички имахме нужда.

[geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]

Това си беше типично високопланинско испанско село.

Тейхейра. Испания

Тейхейра. Испания

Тейхейра. Испания

Тейхейра. Испания

Тейхейра. Испания

Тейхейра, Испания

Тейхейра, Испания

Тейхейра, Испания

Много е интересно да видиш някоя държава отвъд облика на известните туристически обекти. Като да влезеш някъде през задния, а не през парадния вход и да видиш нещата с истинската им същност. Нашата бърлога беше къща от реден камък с калдъръмен двор, пейки самоделки, направени с няколко големи талпи и колела от каруци. Истински рай. Отвътре къщата беше идеално чиста, въпреки грубия си и автентичен вид.

 

Тейхейра, Испания

Тейхейра, Испания

Тейхейра, Испания

Тейхейра, Испания

Тейхейра, Испания

Тейхейра, Испания

Тейхейра, Испания

Тейхейра, Испания

 

Времето беше хубаво за момента и се възползвахме за да направим разходка из местността. Е, вечерта пак заваля, но поне ни изчака да се приберем. Вечерята в калдъръмения двор на къщата за жалост отпадна и вечерта завърши с вечеря от подръчни останали храни и бутилка вино.
Ден 13
Ранно тръгване в студената дъждовна утрин. На около 80 км се намираше

град Рибадео

и скалните феномени на плажа, разположен в близост до града, а именно –

‘Playa de las catedrales’

Playa de las catedrales, Испания

Playa de las catedrales, Испания

Playa de las catedrales, Испания

Playa de las catedrales, Испания

 

Мястото беше сборен пункт на пътешественици, както Cabo da Roca в Португалия. Времето беше мрачно и пръскаше, но няма как ще се разглежда в такива условия. Приливът тук беше налице и се наложи да хвърляме обувките и със запретнати крачоли да газим в океана, за да стигнем до най-хубавата гледка. Е, само аз и Краси де.

 

 

Playa de las catedrales, Испания

Женската част не хареса особено идеята и реши да остане на известна дистанция от вълните. Всъщност то други желаещи да газят нямаше, макар че хора не липсваха. Уникално хубаво място възнагради газенето и мокренето в студената вода!

Скалите от брега се спускаха надолу към плажа и водата, образувайки големи арки, подредени една след друга. По скалите на човешки ръст височина се виждаха множество миди в скалните ниши, останали от предишния прилив и седейки в очакване на следващия. Нямаше да чакат още дълго. Водата прииждаше и ни напомни, че е време да се омитаме, за да не се наложи да плуваме, ако се помотаем още. Няколко снимки и хайде на обратно.

Посоката и целта за днес беше

Билбао – баската столица,

до която имаше може би към 400 км, а през 380 от тях разбира се валеше. Направо изтърках чистачките на това пътуване. Сигурно направиха почти толкова обороти, колкото и колелата:-)

В Билбао стигнахме късния следобед. Градът ни посрещна с мрачно време, дъжд и оживен трафик. Хотелът, който бяхме резервирали предлагаше хубава гледка към реката, която минаваше през града, а разстоянието до центъра и прочутия

музей Гугенхайм

Музей Гугенхайм – Билбао, Испания

Музей Гугенхайм – Билбао, Испания

Музей Гугенхайм – Билбао, Испания

Билбао, Испания

беше около 20 минути. Беше ясно, че дъжда няма да спре и ще се разглежда с чадъри. Гугенхайм е действително доста арт изпълнение. Много модерен и раздвижен отвън, а отвътре така и не го видяхме. Не можахме много да се разходим и да усетим града. Времето ставаше по-гадно и след бърза разходка из центъра се прибрахме в хотела.
Ден 14
След закуска посоката беше

Сан Себастиян

с идеята да минем 150-те километра по второстепенни пътища, което беше свързано с натоварени пътища и изключително бавно придвижване. Явно повечето испанци, а съдейки по регистрациите и чужденци избягваха магистралите, а второстепенните пътища, минаващи през безброй населени места, не бяха пригодени да поемат обема трафик. Но тъй като се хванахме на хорото, изиграхме го до края и към обяд след около 2 часа и 40 минути тътрене влязохме в Сан Себастиян.

Още от предградията оживеният град ни погълна. Оказа се, че това е един от най-известните испански курорти. Беше от рода на френския Сен Тропе. Скъпотия и фешания. Нещо не се чувствах на мястото си тук.

Оказа се, че е по-вероятно да спечелиш от тотото, отколкото да намериш място за паркиране. Тесните централни улички бяха претъпкани и единствената опция беше платен подземен паркинг, където ни суровакаха със сумата от 25 евро на нощ, ама няма как. Мисля че французите в града бяха наравно с испанците, което е разбираемо. Френската граница беше на има-няма 35 км.

Сан Себастиян, Испания

Сан Себастиян, Испания

Сан Себастиян, Испания

Сан Себастиян, Испания

Времето беше хубаво и приятно за разходка. Градът изглеждаше екзотичен. Реших даже да отбележа с едно изкъпване в океана, въпреки че болшинството хора във водата бяха с неопренови костюми. Още с влизането ми се изясни защо е така. Имах чувството, че влизам в някое от родните Рилски езера, а не тук. Гледайки палмите наоколо и усещайки ледената вода някак не ми се връзваха нещата.

Изкарах около 2 минути във водата и излязох. Не беше особено приятно.

После се качихме на един от хълмовете в града, откъдето се разкрива хубава гледка към залива и града. Има и статуя на Христос на върха. Много приятно местенце за релакс и наблюдаване на околността. В подножието на хълма се намира аквариум, който си спестихме, тъй като вече бяхме посетили този в Барселона.

Сан Себастиян, Испания

Сан Себастиян, Испания

Сан Себастиян, Испания

Мястото беше идеално за наблюдаване на залязващото слънце, скриващо се зад хоризонта и обагрящо водите на океана в онзи уникален цвят. След като се стъмни решихме да опитаме известните испански „Tapas“, който представляват нещо като хапки с хляб и отгоре всевъзможни комбинации. Имаше поне 50 различни вида, а всички заведения, които ги предлагаха бяха претъпкани. Оказаха се много сполучливи особено с чаша свежа сангрия.

Сан Себастиян е известен с гастро туризма си

и заведенията за хранене държаха на добрия вкус. Добър завършек на вечерта се получи, а и на пътуването като цяло. Беше време да се връщаме към България. От тук нататък предстоеше ранно ставане около 5:00 ч и към 1360 км до Верона за следващия ден.
Ден 15 и 16

Цял ден път.

Във Франция на няколко километра от италианската граница мисля, че ме заснеха за леко превишена скорост в един тунел. Такава светкавица блесна, че освети тунела за секунда.

Интересна беше спирката за хапване на една бензиностанция, която предлагаше страхотна гледка към Сан Ремо и морето. Тук май имаше и сбирка на ферарита и други подобни коли от същата порода. Бяха от близо и далеч и огласяха местността с рева си. Голяма показност, ама те, ако не ги показват да привличат внимание – за какво са им иначе.

Вечерта по залез стигнахме до Верона и хотела в покрайнините на града. За разглеждане на града и дума не можеше да става. Добре че през 2010 го разгледахме.

Верона е хубав град и принципно не е за пропускане. Хотелът, който споменах заслужава специално внимание. Беше арт изпълнение, което се държеше от двама мъже (99% вероятност гейове), но това е без значение. По тавана имаше залепени отворени книги, грамофонни плочи красяха стените, а намачкани страници се подаваха от рамки вместо картини. Това беше само малка част от чудатостите. Но мястото беше много на ниво.

На следващата сутрин специално единия мъж стана в 5:00 ч, за да ни приготви закуска. Беше облечен в сив фрак и препичаше филийки, докато ние ядяхме плодовата салата от 10 вида плодове. За останалите неща на масата няма да споменавам, но бяха бая. Собствениците искаха да накарат гостите да се чувстват като в 5 звезден хотел за сумата от 23 евро на нощ, а хотела се помещаваше в обширен апартамент в жилищна кооперация. Постараха се много. Името на това място е “Alle Torri B&B”, ако някой се интересува.

След царската закуска се отправихме отново на път. Още 1000 и нещо километра и родните граничари ни поздравиха за добре дошли. Не им се занимаваше с нас и минахме за минути.

Прибрах се със смесени чувства от това пътуване

Бях малко нещастен, че свърши, но също така и щастлив, че го имаше. И накрая

малко информация за статистиката

  • Изминати километри 7860 км за 16 дена.
  • Бензин – 1050 евро.
  • Пътни такси без паркингите 397 евро, като успявахме на малко места да спестим магистрали.
  • Останалото са разходи за нощувки, входни такси на няколко места, за храна и джобни за харчене.

За друго не се сещам освен да пожелая на всички да отидат и да видят местата на живо, да не спират да пътуват и да се обогатяват с впечатления от широкия свят.

 

Край

 

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Другата Испания– на картата:

За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО

[geo_mashup_category_name map_cat="412"]

7 responses so far

юни 07 2011

Камино – по пътя към Сантяго. Практически съвети за пътуване.

Миналата седмица ви представих новата книга на Тишо за поклонническото му пешеходно пътуване „По пътя към Сантяго“, а днес ви представям съветите му за пътуването.

Приятно четене:

Камино – по пътя към Сантяго.

Някои практически съвети за пътуването

Камино

Връзката София – Мадрид – София е чудесно уредена.

Летят както редовни, така и нискотарифни авиолинии. Пътуването с влак до Испания е по-скъпо и сложно за организиране, но можете да се поинтересувате как стоят нещата в ж.п бюро „Рила”, ако ви се занимава и непременно държите да пътувате с влак. Пътуването с автобус до Испания е истинска лудост, според мен. Испания се намира на другия край на континента. Tрябва да го „прoпълзиш” целия, за да стигнеш до там. Отделно, това е гигатнстка държава. Не зная колко струват автобусните билети, но аз летях и то по най-скъпия начин – еднопосочно. На отиване платих 80 лева (билет, летишни такси, застраховки, багаж, всичко), на връщане – 120. Нискотарифните полети ги обявяват когато си искат, а цените се менят непрекъснато. Но пък линията е редовна и човек има разнообразие от дати, между които да избира. Логиката е, че колкото по-рано си купиш билет, толкова по-евтино излиза. Моите билети ги резервирах една седмица по-рано. Плащането става с дебитна / кредитна карта онлайн – директно в сайта на авиокомпанията. За предпочитане е картата да носи логото на Visa или MasterCard. Естествено, можеш да си купиш билет и от касата на летището в брой, но крайно време е да се присъединиш към 21-ви век.

[geo_mashup_map]

[geo_mashup_location_info]

Нискотарифните билети са електронни.

Всичко, което получаваш, е едно номерче, което трябва да съобщиш на чек-ина. На връщане си го записах върху кутията за цигари. Видях, че системата действа и се доверих изцяло на процеса. В случай, че пътуваш само с ръчен багаж, може да платиш няколко евро допълнително за електронен чек-ин. Така отиваш директно на терминала, без да чакаш опашки. Естествено, трябва ти и документ за самоличност. С лична карта можеш да пътуваш навсякъде из ЕС.

Нискотарифните полети са най-интелигентният, удобен и евтин начин

да стигнеш до Мадрид. Столицата е далеч от Пътя към Сантяго, но предлага куп алтернативи за транспорт до там:

1/ Рент-а-кар услугите са сравними с тези в България, като цени, стига да не си претенциозен шофьор. Но трябва да имаш кредитна карта;

2/ От Мадрид пътуват редовни автобуси до всички по-големи градове по Камино. Повечето търгват от автогара Avenida de America;

3/ Можеш да пътуваш на стоп или да влезеш в някой сайт за споделени пътувания и да си разделите горивото към избраната от теб дестинагия с други хора;

4/ Може да пътуваш и с влак. Излиза малко по-скъпо;

5/ Но можеш да отидеш и пеша. Нали си дошъл да вървиш стотици километри пеша, така или иначе? Хехе, шегувам се.

За престоя в Мадрид

е необходимо предварително да си резервираш стая в хотел или легло в хостел. Хостелите също предлагат самостоятелни стаи, но на по-висока цена. И не всички. Цените на хостелите в Мадрид, като цяло, са ниски, защото предлагането е огромно. Аз отседнах в идеалния център срещу 11 евро на вечер. Препоръчвам hostelworld.com. Има огромно разнообразие от хостели, с резервационна система, снимки, подробни описания и адекватни ревюта от посетители. Предплаща се само депозит. В случай, че си изтръвеш полета или закъснееш, не губиш почти нищо. Но не бива да допускаш грешката да пристигаш в Мадрид без предварителна резервация, както направих аз на връщане от Сантяго. Четири часа обикалях по хотели и хостели и никъде не намерих свободни места. Накаря се подлосних при един мошеник, който ми взе 50 евро за стаичка метър на два, в изключително долнопробен хотел с една звезда.

За ходенето ти трябват удобни обувки.

Обикновени маратонки вършат чудесна работа, но си вземи два чифта, за да ги редуваш. Така излизат по-малко пришки и е по-хигиенично. Отделно, имаш резервен чифт, ако единият се скъса. Не ти трябват специални туристически обувки. Моят най-добър избор бяха сандалки Geox, които продължавам да нося и до днес. Неслучайно всички статуи на пилигирими по Пътя са обути в сандали. Краката дишат и, ако подметката е достатъчно мека, нямаш проблем да вървиш стотици километри с тях. Нямаш проблем и да ги намокриш, ако завали дъжд. Естесвено, трябват ти закрити обувки за планината. Там става студено и само през лятото не вали сняг.

Най-удобните сезони за вървене по Камино са пролет и есен.

През лятото има най-много поклонници, заради ваканциите, но тогава жегата е просто убийствена. Аз успях на няколко пъти да слънчасам през март, не зная как издържат хората през август. В Испания жегата е сравнима с тази в Северна Африка. Зная, защото съм прекарал част от детството си в Африка. Нищо, че Камино е в северната част на страната. Пак е горещо. Слънцезащитният крем с висок фактор и пончото / дъждобранът са просто задължителни. През зимата може да натрупа сняг и някои от пътеките да станат непроходими. Освен това, багажът, който мъкнеш през лятото е един, а през зимата – съвсем друг.

Раницата е всичко, което притежаваш.

В нея се побира цялото ти имущество по време на прехода. Със сигурност ще потеглиш с твърде много излишни неща, но след като им робуваш достатъчно дълго и умората се превърне в изнемога, ще изхвърлиш / подариш повечето от тях. Аз поех с 15-16 килограмова раница, която още на втория ден олекна до 8 килограма. В нея оставих само най-необходимото: дрехи, бельо, чорапи, хавлии и лекарства. Нито повече, нито по-малко. Всичко останало си купувах по Пътя.

Цените са сравними с тези в България,

специално за хранителните стоки. За останалите неща също, но равностойността на някои стоки / услуги в евро се равнява на тази в лева у нас. Храната е много достъпна. В повечето ресторанти има „меню на деня”, което е доста обилно и върви между 8 и 12 евро на човек, като нерядко в цената влиза и бутилка трапезно вино. Шопинг маниаците ще се радват на истински намаления по оживените търговски улици и в моловете, където са представени всички световни марки. Няма нужда да си мъкнеш покупките на гърба. Използвай пощите, за да ги изпратиш до крайната дестинация, откъдето ще летиш обратно или ги изпрати директно в България.

Нощувките по Пътя са евтини за нискобюджетния пилигирм.

През 2009-та година варираха между 5 и 8 евро в областта Кастилия и Леон и бяха твърдо три евро навсякъде в областта Галисия. Това важи само за albergue (refugio), предназначени единствено за поклонници. В тях не можеш да останеш повече от една вечер, освен ако не си болен. Задължително получаваш дата и печат, че си минал от там – за спомен и, за да докажеш в Сантяго, че наистина си вървял по Пътя пеша. Естесвено, може да измамиш себе си, като обикаляш с автомобил и спиш евтино на всеки 20-30 километра, но какъв е смисълът? Трябва ти поклоннически паспорт – най-обикновена книжка, подобна на тази от Стоте национални туристически обекта у нас. Във всеки туристически информационен център по Пътя и във всяко albergue ще те ориентират как да си извадиш такъв. Повечето от служителите на albergue-тата са доброволци и не получават заплащане за труда си, така че не се отнасяй към тях като с обслужващ персонал. Тези хора са главната и единствена причина поклонниците да имат достъпен подслон във всяко населено място. Условията в повечето albergue-та са доста приемливи, да не кажа – приятни. Осигурени са всички удобства: самостоятелни душ кабини, добре оборудвана кухня, автоматична пералня с монети, чисто спално бельо, легла и завивики. Навсякъде има одеала, така че няма нужда да мъкнеш спален чувал. После ще ми благодариш за това. Храната може да си я осигуриш сам, но питай домакините дали не предлагат вечеря. Така срещу 4-5 евро на човек можете да получите и топла храна, ако се съберете повече хора. Другият вариант е да си сготвиш нещо сам или с компания. Изпробвал съм всички варианти. Всичките стават. Нощувките не са с предварителна резервация – оставаш там, където има място. В повечето градчета, дори в селата понякога, има повече от едно albergue. Навалицата е най-голяма през лятото.

Съществува и друг вид настаняване, естествено.

Хостелите са по-скъпи, отколкото в Мадрид, защото липсва такова голямо предлагане. Хотелите са само в по-големите градове и вървят, горе-долу, така: 50 евро за три звезди, като за всяка следваща звезда умножаваш минимум по две. Това, естествено, е твърде относителна информация, датирана е към 2009-та година и важи за най-масовите, амортизирани хотели. Нощувките в елитните вериги или в историческите резиденции са по-скъпи. Няма нищо по-хубаво от това да се порадваш на малко лукс от време на време, а защо не и през цялото време, но купонът, като цяло, е в albergue-тата. Там се събират дори хората, които ползват апър клас акомодейшън, за да не са сами. Там се пие виното, там се случват любовните истории и социалните контакти, ама истинските, не като тези във Фейсбук. Естесвено, може да спиш и на палатка, но това значи двойно повече багаж.

Навигацията по Камино е лесна.

Съществуват различни указателни табели. Следваш стрелките и толкова. Ако се изгубиш, все някой ще те върне обратно в „правия път”. Издадени са тонове пътеводители с детайлни описания на всички забележителности по Пътя. Досадно ми е да чета такива неща, защото предпочитам да преживея всичко без предварителна нагласа. Все пак зная, че има хора, които не разсъждават по същия начин, затова потърсете някой от световните туристически гидове за Камино. Български гид все още не съм виждал, но ако има – посочете го тук, за да улесните хората, които решат да поемат към Сантяго.

В Сантяго де Компостела

ще ви издадат документ, че сте извървели Камино. Полага се на всеки, който е изминал поне 100 км пеша или 200 км с велосипед, но за велосипедистите не съм сигурен. Шеговито наричам документа „Индулгенция”, защото не разбирам нищо от латинския текст, изписан върху симулацията на пергамент. Току виж се оказало точно такова. За всички успешно пристигнали поклонници се извършва празнична литургия в катедралата на Сантяго. Ще ви споменат поименно, заедно с националността, откъде сте тръгнали и кога сте пристигнали. Литургията е много красива, както и златният орган, който я придружава. Най-впечатляващо, обаче, е огромното кандило, което размахват накрая – окачено е на въже, дъгло десетки метри, задвижва се с ръчна сила и хвърчи по цялата дължина на катедралата. След литургията прегръщаш статуята на Сантяго и отиваш да пиеш бири. Току що си завършил първото си истинско поклонение. Много хора се връщат отново и отново, защото всеки Път е различен. И всеки път е различно. Buen Camino!

Цялата книга можете да свалите безплатно и да прочетете от тук>>>

Автор: Тихомир Димитров

Други разкази свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="412"] – на картата:

11 responses so far

май 30 2011

„По пътя към Сантяго“ – едно пътуване към себе си

Изхврълих се. Обещах да направя нещо, което знам, че не мога. Признавам си греха към Тихомир – обещах му нещо, което не мога да направя.

Все пак да почнем отначало. Нашият приятел Тишо преди няколко години предприема едно от най-неизвестните в България, но изключително важно за християснкия свят поклоническпо пътуване. Къде е уловката? Поклоническото пътуване е … пеша. Осемстотин километра. ОСЕМСТОТИН! Да го напиша ли с цифри по десетичната система? Ето: осем (8), нула (0) и още една нула (0): 800 км пеша!*

Чисто географската цел на пътуването са поклонение на мощите на Свети Яков в Сантяго де Компостела**, а духовната цел е … е, точно за тази цел разказва Тихомир. За тази цел, той пише един пътепис, който смело издаде в електронен вид и всеки, който желае може да го свали и прочете от специалната за целта страница (безплатно е! но не пречи и да почерпите автора – той е описал как)

Пък аз, сега е време да се върнем на темата в началото, обещах освен да я прочета, но и да напиша кратка анотация, но… първата част (четенето) е лесно изпълнимо, защото книгата се чете на един дъх, но писането на анотация ми се опъна. Затова, вместо да ви разказвам книгата, реших да ви извадя малки цитати от нея, а след края на цитатите ще можете да прочетете главата, която ми хареса най–много.

[geo_mashup_map]

[geo_mashup_location_info]

По Пътя към Сантяго вървят всякакви хора. Някои от тях са крайно религиозни. Те ходят боси, за да им се изранят краката и да понесат повече страдание. Католицизмът обича страданието. Босоходството при католиците е символ на изкупението чрез страдание. Чувал съм дори за пилигрими, които носят дървен кръст на гърба си през целия Път, не разполагат със средства, спят на открито и разчитат единствено на подаяния, за да се хранят. Проблемът не е в католицизма, където страданието има изцяло символичен характер в началото на 21 век, проблемът е в главите на тези хора. Но кой съм аз, че да ги съдя?

Както казах, по Пътя към Сантяго вървят всякакви хора. Повечето са ахмаци и обикновени туристи като мен, водени от любопитството или от желанието за приключения.

Ако Камино беше в България, край Пътя щяха да изникнат хотели с пет звезди и казина.

Разбира се, забавления не липсват на жадните за нощен живот, поне в големите градове. Пълно е с дискотеки, барове, кръчми и таверни, където можеш да избучиш на воля. С точно този тип забавления, обаче, трябва да се внимава, защото използваш собственото си тяло като транспортно средство и махмурлукът е най-малкото нещо, с което то ще ти отмъсти.

Местата, в които отсядаш, едно с едно не си приличат. И точно това му е хубавото. Попадаш в прекрасна ситуация, с чудесни хора и се наслаждаваш на мига, без да се вкопчваш в него. Утре част от тези хора ще напреднат, други ще изостанат, трети ще поемат по някой от алтернативните маршрути или ще решат да се приберат у дома.

Има мъже, които вървят по Пътя, за да приберат шкембето. Има жени, които го правят, за да стегнат задника. Има хора, които стъпват тук за първи път, има и такива, които вървят по Камино за 17-ти път. Имаше един будистки монах, който бодърстваше и будеше всички в спалнята с молитвите си в четири след полунощ. Имаше и български писател, който не ги оставяше да заспят с хъркането си. Имаше две американски кифли, от типа „О, май Гош!”, които уж идват от нация с традиционно любезно отношение към непознатите, но когато българският писател, усмихнат и добре наспан, реши да ги поздрави с „гуд морнинг” на сутринта, те му отговориха: „ит’с гуд онлу фор ю”. След което си врътнаха задниците и заминаха. Имаше приятна девойка, която каза на българския писател, че трябва да я „компенсира” по някакъв начин, защото не е успяла да се наспи предишната вечер и специално за „компенсацията” ще наеме самостоятелна стая. Имаше красива германка, която върза тенекия на българския писател – остави го да виси самотен и изоставен пред една катедрала в нощта. Имаше нелюбезен германец, който обичаше да разказва вицове за Хитлер и за евреите. Имаше откровено прости и досадни хора. Имаше всякакви. И това му беше хубавото. По Камино започваш да обичаш целия човешки род заради огромното разнообразие, което предлага.

Днес ви предлагам да прочетем главата Приятелите от Камино, а в някой следващ ден ще прочетем и съветита на автора за поклонничетското пътуване. Защото се оказва, че той е един от малцината българи, дръзнали да го предприемат, а нашият сайт има за цел да премахва страха на българоезичните от околния свят.

Приятно четене:

Приятелите от Камино

Приятелите от Камино

Би било невъзможно да опиша всички хора, които срещнах по Пътя и всички взаимоотношения, които имах с тях, затова ще избера онези, които оставиха най-трайни впечатления у мен. С повечето поддържам връзка и до днес.

Франциско – първият ми приятел от Камино. Срещнахме се при негодната за пиене вода, както писах в „Първи крачки”. Не успяхме да наквасим устните, но и двамата намерихме нов приятел край Пътя. Виновна за запознанството ни е „кризата”, която тогава тресеше (и продължава да тресе) Испания. В Испания, обаче, освен криза, явно има и социална политика, защото минал на половин работна седмица, Франциско получаваше 90% от възнаграждението си, без това да е за сметка на работодателя. Надницата му беше орязана на половина, но 40 от липсващите 50 процента му ги изплащаше социалното министерство. Това му позволяваше да разполага с повече свободно време и да пътува.

Тук искам да отправя сериозна критика към социалната политика в България. Какъв е смисълът да се хвалим със „стабилни” макроикономически показатели, когато хората срещат затруднения да си купуват храна? Дори тези, които са на работа. Въобще не коментирам чудовищната безработица в провинцията, да погледнем „късметлиите”, които работят – те получават най-ниските доходи в Европа и не познават практическото значение на термина „достоен живот”. Беден си, а работиш? И си гражданин на Европейския съюз? Как става това? Обясняват го с „ниската производителност на труда” в България, но трудно ще ме убедите, че чистачката в Гърция е цели шест пъти по-продуктивна от чистачката в България. Или държавният служител. Или който се сетите там. Просто човекът тук винаги е бил на последно място по приоритет. По-важни винаги са били и продължават да бъдат макроикономическите показатели. Да са стабилни! Да не се изложим пред чужденците! Петилетката да се преизпълни! Тези неща, обаче, не стават за ядене. А обществото се състои от хора, не от графики. Графиките се менят, хората остават. Няма успешно правителство, стабилна политика или стопански растеж в страна, където графиките са по-важни от хората. Гърция, Ирландия, Португалия и Испания в момента са двойкаджии по макроикономически показатели. Но искам да видя кога един работник в България ще получава хиляда евро, за да се разхожда по туристическите пътеки спокоен, че държавата е помислила за работното му място…

Спирам с мрънкането до тук. Когато фактите говорят и боговете мълчат, а писателите могат да си наврат драсканиците на едно място, където слънцето никога не огрява. С Франциско прекарвахме твърде малко време в разговори по такива теми. Принципно мразя да се оплаквам от положението у нас пред чужденци. Неправилно е. Тези хора си изграждат мнение за цялата ти нация от това как се държиш и какво говориш за нея. Оплакваш ли се, получаваш единствено съжаление, а съжалението е за слабите. Индивидът е силен. Той може да съществува и без своята държава, може дори да процъфтява далеч от нея. Но държавата не може да съществува без своите индивиди. Ето защо, вместо за „макроикономически показатели”, с Франциско си говорехме за филма „Шака Зулу”. Пеехме онази песничка, помните ли я: „Паете, Нгози, Фаюзи, Нгомане, О’Шакаааа!” Хехехе.

Заради Франциско не научих грам испански. Владееше достатъчно добре английски, за да ми стане преводач и навсякъде помагаше в контакта с местните. Още едно от многото докзателства, че Камино ти дава всичко, от което се нуждаеш. По едно време отпуската му свърши и той трябваше да се връща обратно на работа. След това редовно ни настигаше с голфчето и използваше всяка свободна минута, за да повърви с нас. Казвам „нас”, защото вече бяхме станали разноцветна международна компания, към която принадлежеше и той. Причината за завръщанията му, естетсвено, не бях само аз. Беше едно от белгийските момичета, за които ще пиша по-долу.

Пам и Джим – американското семейство – на възрастта на родителите ми, но прекарали живота си от другата страна на „желязната завеса” – безкрайно любопитни хора, които искаха да знаят всичко за България и, въобще, за живота в Източния лагер през комунизма. След продължително обсъждане на Кубинската криза в един бар, Джим ми каза: „Знаеш ли, ако нещата се бяха оплескали тогава, ти и синът ми щяхте да сте врагове. Вие сте на една възраст и щяхте да се избивате помежду си. Вместо това, сега той е пътуващ музикант, а ти си пътуващ писател. Не е ли чудесно всичко това?” Шегуваха се с мен, че ако не успея да преведа книгите си на английски, рано или късно ще научат български, за да ги прочетат. Пам и Джим не са предствители на класическата американска средна класа, затлъстяла от яденето на бургери. Те имат стройни фигури, обичат движението и ядат здравословна храна, въпреки че им излизала няколко пъти по-скъпо у дома – „бек ту да юнайтид стейтс“. Освен това, те обичат да пътуват. И пътуват много. По целия свят. Не са богати, защото спестяванията им се стопили с акциите на фондовата борса по време на големия срив. Въпреки всичко, светът е малък за тях. Прекарвахме дълги часове в сърдечни разговори и обмяна на опит. Поразяваше ме фактът колко много тези хора приличат на моите родители по манталитет, а са израснали в съвсем друга среда и имат съвсем различна съдба. Постепенно това спря да ми прави впечатление, защото с колкото повече хора от различни култури общувах по Пътя, толкова повече разбирах, че в своята човечност хората са еднакви. Различават се само по злобата, манията за величие и алчността. Но такива качества трудно ще намериш у човек, решил да извърви Камино. С Пам и Джим продължаваме да си пишем и до днес. Те много ми помагаха по Пътя, когато изпитвах затруднения и винаги бяха приятна компания. Искрено се надявам пътищата ни отново да се пресекат.

Розита и Лийн – момичетата от Белгия. Розита е прелестна фламандска девойка, красива като името си (в превод от испански: „розичка”), която пред очите ми разцъфтяваше от темпераментен пубертет в прекрасна млада дама. Приемах я като сестричката, която винаги съм искал да имам. Шегувахме се, че един ден, когато „пораснем”, тя ще стане известна актриса, а аз – известен писател. И ще се виждаме редовно по премиерите на филми, в които тя играе главната роля, а аз съм измислил сценария. Проблемът за мен в тази фантазия беше, че на 30 години вече се чувствах „пораснал”. Розита стана на 16 и излъга, че е на 17, но не й се разсърдихме, защото рожденият й ден е точно на първи април. Това прекрасно, слънчево дете остави светли спомени у мен. Проблемът беше, че пред напъпилата й женственост не оставаха безразлични тестостероновите човечета по Пътя, някои дори по-възрастни от мен. Излагаха се непрекъснато в опитите си да й бръкнат в гащичките. Никой не успя. С Розита останахме близки до самия край на нашето пътуване, защото бях един от малкото мъже, които се отнасяха нормално с нея – като към човек, а не като към „Лолита” с огромен сексуален потенциал. Най-упорити бяха загорелите немци, които щяха да пукнат от яд, когато в Сантяго двамата си наехме обща стая. Добре де, не останах равнодушен към естествената й женска красота, но по-силно от мен беше нежеланието да заприличам на нерезите, защото ги наблюдавах от страни и гледката никак не беше приятна. Удивително е колко унижения са готови да изтърпят мъжете, за да угодят на първичния си инстинкт! И аз съм васал на този инстинкт, но хей, какво стана с хилядите години цивилизация и с еволюцията на човешкия род? Не се ли отдалечихме поне малко от животните, та да имаме поне миниатюрен контрол върху анималистичните си импулси? Отговорът е доста прост – не, не се.

С Розита си разказвахме вицове по Пътя и тя научи почти всички български псувни от мен, както си му е редът. Владееше перфектно английски, немски и френски, въпреки крехката си възраст – нещо нормално за хората в Белгия, предполагам. Там говорят и фламандски.

Впечатляващото при нея беше, че мъкнеше по-тежка раница от мен, спеше на палатка и беше изминала близо 1200 километра пеша, когато се запознахме – пътуваше чак от сърцето на Франция към Сантяго де Компостела. Общо мисля, че „навъртя“ цели 1500 км! Малката жена-войн с фламандска кръв!

С нейната спътничка Лийн също бяхме „от една порода”. Където и да отиде човек, той винаги привлича хора, с които „вибрира” на еднаква „честота”. Обясненията са различни, но фактите го потвърждават непрекъснато. Лийн е белигийска писателка-авантюрист и автор на пътеписи в различни травъл издания, където разказва за приключенията си в Катманду, джунглите на Перу, живеенето на палатки в Хималаите и какво ли още не. Непрекъснато драскаше нещо в един тефтер. Пиехме вино и разговаряхме за писането като занаят. Между нея и Франциско още в началото припламна любовна искра и в края на Пътя те вече бяха двойка. Четиримата се превърнахме в чудесна компания. Заедно се наслаждавахме на нощния живот по тесните каменни улички на Сантяго, пълни с барове, дискотеки и студенти от цял свят. Франциско „долетя” с голфчето си от Бургос и ми каза, че е прекарал целия ден в шофиране, за да измине разстоянието, което съм успял да извървя пеша. Почувствах се горд от този факт! Решихме, обаче, да си спестим ходенето до Финистере („краят на земята”), където официално свършва Камино по простата причина, че започва Атлантическият океан. Буквално вървиш, докато стигнеш до вода. Направихме си автомобилна разходка до носа и не съжалявам, защото гледката наистина беше впечатляваща. Тук поклонниците изгарят потните си дрехи и започнат „на чисто”. В Средовековието, когато е нямало нискотарифни авиолинии, е трябвало да се връщат по целия Път обратно до вкъщи пеша. И днес има хора, които го правят. Така че, не се учудвайте, ако видите някой да върви срещу вас по Камино. Не му казвайте шеговито „Сантяго е в обратната посока”, защото той се връща от там и знае прекрасно това.

Фелипе Мота – копирайтърът от Сао Паоло. Сао Паоло, освен чудовищен мегаполис, известен по цял свят с проблемите на престъпността и отвличанията, е световна столица на модата и рекламата. Не е ли странно, че тъкмо бях приключил работа като копирайтър в рекламна агенция, когато Пътят ме събра с един от най-изпечените бразилски копирайтъри? Никак не е странно, според мен. Както казах, където и да отиде човек, той привлича хора, които са сходни с него. Камино ти показва естествените закони, увеличени под лупа. Тук те важат с особено голяма сила.

Фелипе е пълен с шеги от сорта: „Знаеш ли как се наричат хората, които ценят вътрешната красота повече от външната? Ами, интериорни дизайнери, разбира се, хахаха!” Или пък: „Всеки мъж си има женска страна. Аз познавам добре моята женска страна. Тя е страстна лесбийка”. Веднъж споделих, че раницата прекалено много ми тежи. Той се пошегува, че ако бяхме в Бразилия и се разхождахме из селата, както го правим в Испания, раницата нямаше да е проблем – местните отдавна щяха да са се погрижили нищо да не ми тежи.

В едно от албергетата Фелипе се тръшна на легло с разстройство и висока температура. Явно беше лепнал някакъв вирус. Получи се интереснен сблъсък на културите, защото той не знаеше, че лимоновият сок е най-доброто лекарство срещу разхлабен стомах. Освен това, не беше чувал за Oscillococcinum. Имах чудесна възможност да изпробвам теорията за плацебо ефекта на живо и го излъгах, че това е изключително силно немско лекарство, което се дава само срещу рецепта и служи за подсилване на имунната система и за бързо възстановяване на организма след физическо изтощение. Допълних, че го дават и на хрътките след състезание. След два лимона, един Oscillococcinum и няколко часа, Фелипе беше като нов. Спокойно можехме да продължим по Пътя си заедно.

Анхел Домингез – моят личен Ангел (на снимката вдясно). Човекът от катедралата и онзи, който се появи в гората, за да ми помогне с раницата, точно когато една от презрамките ми се скъса. Няколко дни вървяхме заедно и през цялото време той не спря да говори. Разказваше увлекателно, но безкрайното му дърдорене ми се струваше по-тежко дори от ходенето десетки километри с раница на гърба. Най-впечталяваща беше ловджийската му история, в достоверността на която се убедих от различни фотографии. Веднъж, докато чакал дивеч в гората, към него се приближил цивилен офицер от тайните служби и му конфискувал карабината. След малко се появил Н.В Кралят, придружен от свита придворни и чуждестранни дипломати, с които ловувал из същата местност. Обикновените граждани нямали право да носят оръжие в присъствието на Краля. Започнали да се разпределят по двама на стоянка и Н.В. Кралят избрал за свой компаньон не кой да е, ами нашият Анхел! По-късно, вече на 4 очи, Кралят споделил, че дипломатите и придворните са ужасно скучни хора, с които един монарх няма какво толкова да си каже. А и задължно трябва да спазва протокол, докато виж, с обикновен човек от народа можел да се отпусне и да разговарят на всякакви теми. По-късно Анхел получил обаждане от служителка в Двореца, която го поканила на истински дворцов бал – по лично разпореждане на Краля. След тържеството монархът връчил на Анхел ловен трофей и двамата се снимали заедно за спомен. Интересен човек е Анхел – моят личен Ангел. От него научих практическото значение на библейската поговорка: „А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в твоето око не усещаш?” Преведена на съвременен език, тя означава: „Ако едно качество в друг човек те дразни, със сигурност го притежаваш у себе си!” Качеството, в случая, беше приказливостта. Моят личен ангел ми помогна да осъзная и това.

Ивон от Амстердам. Всеки човек, поел по Пътя към Сантяго, има някаква история и търси решението на някакъв проблем. Това май важи за всички хора по земята, но на Камино, както всичко останало, правилото е изписано с едър шрифт и е дебело подчертано. Историята на Ивон е много интересна. Тя намираше проблем с това, че каквото и да предприеме, винаги го постига лесно и не изпитва удовлетворение от успеха. Записала се да учи за инженер, защото била най-трудната специалност. Не открила себе си там, въпреки отличните оценки. Решила да пробва точно обратното – записала Artes Liberales. Смесила се с амстердамската бохема, но видяла само празни хора с фалшиво самочувствие и чудовищено его, раздирани от комплекси и пристрастени към наркотиците или алкохола. Сменила изкуствата със социални дейности, но да помага на закъсали наркомани и бездомници също не й носело нужното удовлетворение. Тръгнала по Камино, за да проясни мислите си, където срещнала един български писател – още по-объркан човек от нея.

Алекс, Ути и Тобиас – немците. Нямат нищо общо, но ги слагам в една група, защото са от една и съща държава. Няма отърване от немските туристи. Те са навсякъде. Включително и по Пътя към Сантяго. Симпатягите Ути и Тобиас обединяват образа на съвременния, глобализиран и свободен от националните граници студент, който обикаля света с пет евро в джоба, няма нищо против да спи по летища и автогари, но държи да опознава чужди култури. Приемащ е и харесва контакта с всякакви хора. Виж, Алекс е съвсем друга бира. Той обичаше да разказва вицове за Втората световна война, за Хитлер и за евреите. На забележката, че „не е забавно” отговаряше с: „Ти не си забавен! Това отдавна е минало и очевдино нямаш никакво чувство за хумор!” Редовно се бъзикаше с мен, че ако България не беше ставала непрекъснато съюзник на Германия през всичките войни, сигурно картата на света сега щеше да изглежда различно. Естествено, той не говореше сериозно и, като цяло, беше забавен човек. Изпихме доста бири заедно и много се смяхме, но така и не успя да ми стане симпатичен.

За разлика от веселите студенти от Барселона – жизнерадостни хора, пристигнали за католическия Великден в Сантяго. Какво интересно съвпадение – извървях Камино и пристигнах в Сантяго де Компостела на католическия Великден, за да си получа индулгенцията. Пред католическия Бог сигурно съм бил чист като сълза в онзи слънчев ден, защото непрекъснато ми изпращаше различни симпатяги.

Срещнах един американски професор, преподавал дълги години в Благоевград. Питах го как би описал живота в България и всичко, свързано с него, ако трябваше да го побере в едно изречение. Каза ми: „Бих го описал с любимта ми ваша поговорка: „Бог високо, цар далеко!” Това е пълната противоположност на живота в Америка”. Срещнах и „похотливия милионер“ – няма да му показвам снимката, за да не ми се разсърди. Човекът навсякъде се представяше като успял бизнесмен с високопоставени контакти и демонстрираше самочувствие. Единственият му зор беше, че не успял да вкара нито една жена в леглото по Пътя. Казах му, ако е толкова закъсал, да дойде в България – у нас момичетата са хубави и харесват чужденци като него. Отвърна ми: „Идвал съм няколко пъти вече. Знам”. И цитира високопоставените си контакти в България. Последната книга, която написах – „33 любовни истории” – завършва със серия от разкази, озаглавени: „Дневниците на похотливия милионер”. За разлика главния герой в тях, обаче, този хич не успя да ме спечели за каузата си. Но взаимствах и от него. Чешити всякакви…

*Авторът неофициално ми призна, че е минал само 500 от тях. Пеша. Абе, тия хора акъл нямат! ;) – бел.Ст.

**Сантяго де Компостела се намира в Испания. Това нашите редовни читатели го знаят, но не пречи да го напомним ;-) – бел.Ст.отново

Цялата книга можете да прочетете тук>>>

Автор: Тихомир Димитров

Други разкази свързани с Испания – на картата:

4 responses so far

апр 28 2010

Пътеписите на един театрал: Сантяго де Компостела (Испания)

Отдавна не бяхме ходили до „нормалната“ Испания. Днес Елица ще ни разкаже за един театрален фестивал в столицата на Галиция – Сантяго де Компостело, за да видим още веднъж, че понятие „нормална“ не може да бъде казано за страна като Испания. Приятно четене:

Пътеписите на един театрал: Сантяго де Компостела (Испания)

Сантяго Де Компостела – някъде в Галиция между театъра, пилигримите и усещането за абсолютната свобода

Сантяго Де Компостела е град в Испания.

Сантяго е столицата на областта Галиция – граничеща на запад с Португалия, Галиция пък от своя страна се е разположила на северозапад от шумния Мадрид. За лекота на пътешественика-кратък ориентир – час път с авиолиниите ИБЕРИЯ от Мадрид. Местните казват, че ако искаш да се посветиш на светите места като Рим, Йерусалим, то непременно трябва да се отбиеш и в Сантяго-град на апостола Яков, изобразяван като пилигрим с широка шапка, украсена с голяма мида, обслужващ се с дълга тояжка и тежко наметало. Ако не се сещате къде беше Галиция, си спомнете за малкия град Ла Коруня и за потресаващия филм с участието на Хавиер Бардем „Морето в мен”. Сега вече сте наясно, че ще си говорим за хора с богата душевност, с нехарактерна за представите ни, свързана с испанците интровертност и задълбоченост. Ето такива са галицианците – тихи, спокойни, свободни в усещането си за времето като константна величина.

Сантяго де Компостело, Испания

Аз се озовах в Сантяго случайно, или не съвсем-имах покана да участвам в семинар на млади критици, организиран от световната асоциация на критиците, в която членувам близо година. Поводът бе

фестивал на театъра на Галиция- FIERA GALEGA DAS ARTES ESCENICAS

-2007-23-27 октомври 2007.

И естествено отново се срещнах с португалския си гуру по театрална критика Пауло Едуардо Карвальо – харизматичен мъж, с изискана външност, поведение и чаровна трапчинка на бузата. С Пауло се познавам от подобен семинар в Порто, проведен през 2004 на фестивала P.O.N.T.I. Пауло се грижеше за нас като баща, а ние млади и зелени критици от Канада, Белгия, Швеция, Унгария, Чехия, Словакия и България, обменяхме критически флуиди за спектаклите от фестивалната програма, за театралните практики на държавите, чиито пратенци на добра театрална воля бяхме.

Четете по–нататък>>>

One response so far

Switch to mobile version