Archive for the tag 'самолети'

авг. 24 2016

Музей на авиацията в Кошице, Словакия (2 част на През Източна Европа с джип)

По пътя към нос Северен в Норвегия, след преминаването на Трансфагарашан в Румъния, спираме в Музея на авиацията в Кошице. Приятно четене: Музей на авиацията в Кошице, Словакия част втора на През Източна Европа с джип Сутринта скокнахме що годе в нормално време – около 08:00 ч… Аз продължих битката с компютъра, а жената реши да се […]

6 коментара

сеп. 19 2013

Завръщане в Омуртаг

Оня ден един коментатор в сайта изказа удивлението си, че сме публикували пътепис и за родовото му село 🙂
Било забравено от Бога и било невероятно, че го споменаваме 😉

Хора, кога сме робували на предсразсъдъци на нашия сайт? (ползваме ги – да, но в никой случай не робуваме, нали 🙂

Та, как тазседмичната седмица на България в нашия сайт да не я продължим с място като град Омуртаг – по пътя „между Търново и морето“? 🙂

Приятно четене:

Завръщане

Омуртаг

Толкова много сме се разпуснали напоследък с тези пътувания по чужди и невиждани земи, че сякаш забравяме за местата, в които сме израснали и разранявали колената си, тичайки по неравния чакъл или след грешно направен завой с новоto колело.

И така, този пътепис е писан от човек, който цял живот има проблеми с идентичността и се отнася за едно местенце в Североизточна България, което почти всеки който е ходил по северното Черноморие с кола, е подминавал – гр. Омуртаг. Разположен на хубав северен склон, (странно защо) най-точното описание за местоположението му е

„между Търново и морето“

За тези които не знаят, Омуртаг и целия регион е изключително малцинствен и в процес на обезлюдяване. Вероятността да срещнеш познат човек по улиците на града е хипер висока, да речем 8 от 10 (другите двама ще са прекалено млади, за да ги знаеш, но родословното дърво ще ти е ясно). Има режим на водата откакто се помня (демек откакто съм на 11). И всяка сряда има пазар – зеленчуков и „битак“, който е много важен за икономиката и социалната обстановка в цялата околия.

Всеки, който е подминавал с кола през главния път, заобикалящ града, няма как да подмине скопчените на един остров стари самолети във авиационно-възпоменателния парк. Причината за това е, че Александър Александров – вторият български космонавт, достигнал космически височини е роден и понастоящем живее в Омуртаг. И те така, в негова чест има няколко изтребителя и разни други машинарии, който са били в бойно снаряжение по онези времена, но сега просто служат за атракция по пътя.

Самолети край Омуртаг

Нашите са ми разказвали, като дете, че събитието по изстрелването на съветския космически кораб, с който Александров е бил изведен в орбита, е било голямо събитие и предавано „на живо“ в централния площад, който носи името „Независимост“, накратко „центъра“. Понастоящем, единствените артефакти останали в града от тази велика епопея са скафандърът на Александър Александров, който се намира в градския музей; наскоро отворен парк/площад кръстен на самия астронавт, както и онези самолети, които стоически чакат своите посетители.

 

 

Самолети край Омуртаг

Самолети край Омуртаг

 

Сега, нека оставим миналото да величае в миналото и да се върнем в наши дни. Омуртаг е в началото на едно от тези местенца, в които времето почва да спира и има часова разлика с другите градовете в които „нещо се случва“. Населението е предимно турско, като една част, по-време на „голямата екскурзия“ са се изселили и сега са в Турция. Но за това след малко. Тази част от населението, които са останали или предпочели да останат в Омуртаг в момента имат поне един роднина или познат, който е някъде на „запад“ и/или в Турция; дете на съсед, което учи „гимназия“ извън града, и всяко лято вари буркани. Да има за зимата (не всяко, но почти всяко семейство го прави това с бурканите).

Та… Защо завръщане

Както предполагам, през лятото голяма част от населението на страната се завръща по родните си места. Я да види семейство, някоя-друга рода, да си оправи вилата или просто да си почине. Е, аз се завърнах с последната от изгорената цели и за да се скрия също от света. Ето какво се случва в един малък град, някъде още по-малкия свят.

Една съществена част от завръщане при баба и дядо е човек да си почине. Това може и така да е, но когато си на 26 и си единствения мъжки наследник на семейството, хората искат да покажат на местната общественост, че имат внук, който е годен за женене. И така де, в продължение на две поредни седмици в Сряда, аз бях доброволно накарван да ходя на пазар, под претекст, да помагам да нося торбите. Ето в какво се състои пазаруването.

Тръгва се от вкъщи. След малък спор между двамата прародители, се решава да се тръгне по възможно най-дългия пък (за да може повече хора да ни видят). След първите 50 метра срещате съсед, който ви пита дали сте тръгнали на пазар и дали аз съм на малката щерка внучката, и колко съм пораснал. Нашите герои се радват и нещо измрънкват, че не съм се обръснал и изгладил панталона. Продължаваме. Слизаме по един баир (забравих да вметна в Омуртаг, както в Търново има три посоки – „нагоре, надолу и по баира“), където срещаме един дядо, който ни казва, че сме позакъснели за пазар, защото вече 10 часа минава. Спираме за половин минута, казва кой какво е купил или ще купува. Пращат се поздрави по адрес на хора, които аз не се сещам кои са, и продължаваме. След около стотина метра се спираме пред къща и баба ми церемониално казва, че ето тази къща чичо ми Осман е купил за 60 хил. лв. (чичо ми Осман е най малкия брат на дядо ми, а къщата е вярно голяма и както се казва е на центъра). Тъкмо ще тръгваме и познат глас ни заговаря. Чичо Ереджеб (син на покойната по-голяма сестра на баба ми), се е запътил към къщата която се строи за щерката му и зетя. Къщата, естествено, се строи от страната на момчето, а неговия дерт, на чичо Ереджеб, (бел ред. мъка), е че покрай тази къща няма да останат никакви пари за сватбата на моята втора братовчедка. Следват житейски проблеми и прочие. Прощаваме се и си казвам, че сигурно ще го видя чак догодина, ако имам късмет… или на сватбата, ако е скоро.

7900 Омуртаг, България

От тук спомените ми се губят. Уж

излезнахме на пазар

Сега ми се струва, че трябваше да броя хората, които видяхме – рода, колеги на баба ми, колеги на дядо ми, колеги и приятели на майка ми и леля ми, познати лица от началното училище и прогимназията. Общо взето „пазаруването“ продължи над 2 часа, като в крайна сметка бяхме купили 2 кг домати, една диня (от една булка, която май ни е роднина), 2 хляба (черен и бял), 5 капачки за буркани с винтове, захар и местни сладкарски специалитети със звучното име „Ежко Бежко“ (много са вкусни да знаете и ги има само в Омуртагския край). Наистина не помня с колко хора се видяхме и заговорихме.

Ежко Бежко

Ежко Бежко

 

Тук е мястото да се спомена, за

онези, които са напуснали страната и заселили в Турция

Един от многото въпроси, които цял живот ми задават е „Добре де, ти като си Мустафа, имаш ли някакви роднини в Турция?“. Отговорът на този въпрос е, да имам, но с голяма част от тях не се знам. Интересно е да се отбележи, че голяма част от така наречените български турци или турски българи (въпрос на гледна точка), всяко лято се завръщат по родните си земи. Носталгията ли е, чисто селската обстановка ли е, евтините цени ли са… не съм сигурен. Каквато и да е причината, голяма част от тях се завръщат и остават една-две-три седмици и щеш-нещеш се срещаш с тях и всеки ти се радва, защото за последен път са те видели през 90-те, или ако  си подновяват по-често документите някъде около 2005-2006.

И те така, най-интересната от тези срещи беше с една Лейля аблата (абла от турски = кака) и нейния син, който имаше типично турски (балкански) леко засукан нагоре мустак. Казвам „типично турски“, защото те са заминали за Турция през 1989-а и съответно той, няма никакъв спомен за България. И двамата сме във възрастта за задомяване и щом усетихме, че разговорът отива в тази посока, леко се пошегувахме и убихме темата. В последствие стана ясно, че всъщност ние с него сме трети братовчеди, поне за който аз не подозирах, че имам. Същото се отнася и за неговите първи братовчеди, които са, както се досещате, пак мои трети братовчеди. По този повод във Фейсбук пуснах следния статус:

Сряда е пазарен ден в Омуртаг, съответно и аз бях довлачен от баба си на пазар. Освен, че видях някаква рода, за която дори не подозирах, темата на всеки разговор беше “ колко си пораснал… няма ли да се жениш?!?“. Добре, че се намери един мустакат момък (някаква рода; набор), който ме подкрепи в безвремието ми. Изводът на деня е, че прародителите ми показаха на местната общественост, че си имат внук за женене (макар и небръснат). А пазаруването е за парлама!

Следващия статус свързан с тази тематика бе следния:

Близка среща с трети братовчеди, двойно ородени. ако остана в омуртагската околия някой друг месец, ще ги разуча.всичките.

Оказа се, всъщност, че връзката ми с въпросния момък е двустранна. След кратка справка с баба ми, стана ясно, че моята прабаба (майка на баба ми) и неговия прадядо (по майчина линия) са били брат и сестра. Съответно, нашите баби са първи братовчеди, нашите родители – втори и ние се падаме трети. Като че ли това не е достатъчно, сме били и двойно ородени, защото пък май неговия дядо (по бащина линия) се е заженил навремето с някой от другия клон на моята безкрайна рода. Само да вметна баба ми и дядо ми имат по 5 братя и сестри общо, съответно техните родители са имали по 5-6 братя и сестри. Сами може да си представите колко е смесена системата. Както се досещате нямам точна представа докъде стига родословното ми дърво. Веднъж се говореше за един от братята на прадядо ми (дядо на дядо ми, майчина линия), който се бил заселил някъде из дълбокия Анадол, но така и не се проследи тази следа.

 

Позволително за венчавка

Най-интересното, което може да се покаже от архивите на семейното дърво е „Позволително за венчаване“ датирано от 1939 г. на прабаба ми и прадядо ми (родители на дядо ми),което се е появило незнайно откъде вкъщи. Интересното е, че е написано на онзи български език, който е преди реформата от 1945, което не е учудващо, но също така и на старо-турски, с типичната арабска азбука. Държа да подчертая, че това е официален документ с подпис от мюфтията и платена такса за „Фонд Съдебни Сгради“. На гърба на това позволително има три реда изписани на старо-турски, и за съжаления никой в най-модерната линия на семейството не може да разчете какво пише там. Дали е романизиран спомен записан от прародителите ми или просто административен подпис от отговорното лице, не се знае. Предполагам, някой ден ще разберем.

Що се отнася за техния правнук. Физически, той отдавна не е стъпвал в Селото, което те са се венчали и живели. От около 13 години не живее в града, в който той самият е бил роден. И съвсем отскоро, близо 3 години, живее извън пределите на държавата, която нарича родина. Тук драмата стана съвсем силна, така че ще понамаля малко сантиментите.

Едва ли съм единствения, който продължава да среща рода тук и и там, особено в собствения си роден край, но такива завръщания са хубави и полезни за здравето. Просто да отидеш и да накараш времето да се забави. Да се забави толкова, че да видиш какво се случва около тебе и със тебе от друг възможен ъгъл.

Автор: Мустафа Хасанов

Снимки: авторът

Други разкази, свързани сДругата България – на картата:

За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе

One response so far

ян. 12 2009

Пътешествие в Непал: Изкачване на Мера пик – 6476 м.

Днес започваме с още един Хималайски пътепис – заедно с Владимир ще се изкачим до Мера пик на 6476 метра над морето. Приятно четене и топъл ден:

Пътешествие в Непал: Изкачване на Мера пик – 6476 м.

част първа

началото: 23.09. вторник 2008

България. Пазарджик.

Последни приготовления. За пореден път изброявам наум необходимите ми дрехи, храни, лекарства и екипировка, които взимам, като се надявам да не пропусна нещо важно. Списъка е наистина дълъг и подробен. Приключихме с уговорките, подготовката, тренировките по нашите планини и е време да тръгваме. За няколко дни направих сериозен километраж по доста върхове на Рила над 2600-2700 м., и даже успях да спя на Мусала в метеорологичната станция на 2925 м., така че, поне за тази височина бях аклиматизиран. Багажа ми се състоеше от един доста натъпкан експедиционен денк и една полупразна раница 80+15 литра. До Истанбул щяхме да отидем с колата на Петьо, която щеше да кара един от неговите шофьори. Спряхме се на този вариант, защото самолетът ни излиташе в 4,45 сутринта, и ако използвахме автобус ще трябваше много дълго да чакаме в Истанбул.

Тръгнахме от Пазарджик към 15 часа. След два часа и половина бяхме на границата. Проблемите започнаха веднага, още на нашата граница. Българският чиновник отказа да ни пусне да влезем в Турция, понеже колата била фирмена и на шофьорът пълномощното му не било точно за тази кола, а пък Петьо, като шеф на фирмата не си носел картончето с БУЛСТАТ-та. След половин час разправии и уговорки ни пуснаха към Турция, като казаха, че най-вероятно турците щели да ни върнат. Турците обаче не ни създадоха никакви проблеми с преминаването и след няколко часа по магистралите им вече бяхме на летище Ататюрк.

Истанбул ни посрещна с дъжд.

24.09. сряда

Дремахме по пейките на летището до към 3,30 часа, когато започнаха да чекират багажа ни. Според билета от Гълф еър имахме право на 20 кг. чекиран багаж + 5 кг. ръчен. Само денка ми, обаче с най-необходимото вътре беше 29 кг., а багажа на Петьо 27 кг.

Денка ми още не чекиран на летище Ататюрк в Истанбул.

Веднага извикаха шефа на чекирането, защото имаме свръх багаж. Ние обаче, предвидливо, чрез една позната на Петьо се бяхме снабдили с писмо, че сме редовни клиенти на Гълф еър и имаме право на по 30 кг чекиран багаж на човек… Разбра се, че няма да ни вземат още пари и шефката се хвана за моята раница, че била голяма. Аз и викам, че е малка, а тя – „Не, голяма е“. Сложихме я на кантара и се оказа че раницата тежи 7,2 кг… Пак съм в крачка…“Хайде този път ви пускам“ – каза шефката – „Но мислете му следващият път!“ О,кей. Минахме без доплащане. Влязохме в пред зала и към 5 без 10 с Еърбъс А320 излетяхме за Бахрейн. След 5 часа полет кацнахме успешно там. Летището на Бахрейн е доста по-малко от това в Истанбул. Имахме, около час до другият полет. Застанахме в транзитна зала до прозорците. Аз стоях прав, а Петьо седна на перваза, като сложи куфарчето, с което пътуваше в краката си.

След половин час всичко се се напълни и препълни с народ. Петьо отиде да провери таблото на кой изход сме. Някакъв нахален арабин, облечен с техните бели чаршафи, горе – долу на моята възраст ми посочи перваза, където седеше Петьо и ме попита може ли да седне. Казах му, че не, не може. Мястото е заето. Арабинът избута с крак куфара на Петьо и седна на мястото му. На мен веднага ми завряха лайната и без повече обяснения го сритах няколко пъти, като освободих мястото. Арабинът се изправи, каза няколко думи на циганският си език, които явно не бяха извинения и взе да се репчи. Тъкмо вече тръгвах, за да му намачкам доста по-сериозно фасона и една мисъл мина, като светкавица през главата ми.- „Тук е Арабия и навсякъде, около мен е пълно с араби, а аз съм тръгнал да раздавам правосъдие!“ Теглих му една майна, въздържах се от повече физически действия и бих отбой.

9 коментара

Switch to mobile version