Archive for the tag 'руснаци'

окт. 22 2013

През Иран с Опел (12): Персийски залив – от Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр

Продължаваме пътешествието из Иран с опела на Валентин. Започнахме с едно Въведение в две части, а същинското пътешествие започнахме с прекосяване границата на Иран, за да минем от Джолфа до Ардебил. После продължихме с от Астара до Казвин ,  рагледахме Техеранпрез Кашан, Градините Фин, Абяне и Натанзпосетихме Исфахан, а така също – през Мейбод, пустините,  Чак-чак и призрачния град Харанак. После минахме през Язд, Абарку и Пасаргад, както и през древния Персеполис и Шираз. За последно минахме през Солените езера, Керман, Бам и Джирофт

А днес ще тръгнем по брега на Персийския залив –  от Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр

Приятно четене:

 

През Иран с Опел

част дванайсета

Персийски залив  –

от Бандар Абас до Бушер и Бандар-е Машахр

Бандар Абас

С население от половин милион жители Бандар Абас е голям пристанищен град и столица на провинция Хормозган. Той заема стратегическа позиция на Ормузкия проток, свързващ Оманския залив на Арабско море с Персийския залив.

Първите писмени сведения за града са от 6-ти век преди новата ера, по времето на Дарий Велики, когато от тук персийската флота е поемала на своите морски походи към Индия и към Червено море. В началото на 16-ти век градът е завладян от португалците, а по-късно е попадал под влиянието на Турция, Холандия, Оман и Великобритания. До 1980 година се е казвал Гамерон, след което е преименован на името на шах Абас I Велики, който в началото на 17-ти век е отвоювал пристанищния град от португалците и е удържал военноморска победа над португалския флот.

Бандар Абас е най-голямото търговско пристанище на Иран,

а така също и важен транспортен и логистичен център с голямо международно летище. В района има изградени зони за свободна търговия. Развито е производството на стомана и алуминий, в града има корабостроителен завод и предприятия за производство на съоръжения за нефтодобива и газодобива. В петролната рафинерия се преработва нефт и се произвеждат петролни продукти. Развит е риболова и производството на рибни и морски продукти, както и текстилната промишленост. Като научен център Бандар Абас разполага с три университета. Местният футболен отбор е спортната гордост на жителите.

Бандар Абас е напълно съвременен град, в който липсва стара историческа част и няма много туристически забележителности.

Пристигнах в града на разсъмване и първо се запознах с района около новата джамия. Пазачът спеше на пода върху килимите, което ми позволи спокойно да разгледам интериора на джамията.

Новата джамия е с внушителни размери

Новата джамия е с внушителни размери

Гробница на мюсюлмански светец в джамията

Гробница на мюсюлмански светец в джамията

Прави впечатление

паметникът на пожарникарите

В доста ирански градове са издигнати паметници на пожарникарите. Обичайно са разположени близо до противопожарните служби. Очевидно там уважават тази отговорна и опасна професия за смели мъже.

Паметникът на пожарникарите

Паметникът на пожарникарите

 

Едва след това отидох на брега за да кажа „здравей“ на

Арабско море

Поради отлива крайбрежните скали бяха мокри и покрити с хлъзгави малки водорасли, на което не обърнах внимание. Нямайки търпение да нагазя във водата се подхлъзнах и изпързалях надолу по мокрите скали.

 

 

Скалите, по които се изпързалях, бързайки да наджапам в морето

Скалите, по които се изпързалях, бързайки да наджапам в морето

Разбрах за „пораженията“ по тялото ми след като ризата и панталона започнаха да почервеняват от кръвта, която потече от гърба, лактите, дланите и краката ми. Поради тази причина първата ми среща с това южно море се оказа малко неприятна. Наложи се да нагазя вътре и да изпера от кръвта ризата и панталона с морска вода. Можах спокойно да свърша тази работа защото в ранната утрин наоколо беше пусто и само един младеж се разхождаше по брега. После отидох на пристанището, където в една тоалетна се изпрах и измих с чиста вода. Излязох с мокрите дрехи, които приятно ме разхлаждаха в горещата утрин, и тръгнах да разглеждам съвременния град.

 

 

Централната част на Бандар Абас

Централната част на Бандар Абас

Централната част на Бандар Абас

Централната част на Бандар Абас

Централната част на Бандар Абас

Централната част на Бандар Абас

Съвременния Бандар Абас

Съвременния Бандар Абас

Съвременния Бандар Абас

Съвременния Бандар Абас

Стратегическият Ормузки проток свързва Оманския залив на Арабско море с Персийския залив.

Ормузкия проток на Арабско море

Ормузкия проток на Арабско море

 

Обществен контрол

По време на обиколката из Иран се убедих, че това е по-скоро социална държава със строга полиция, силна армия, активни обществени структури, със сплотено и единно общество. Направи ми впечатление и действения обществен контрол по отношение спазването на правилата за поведение. Най-простите примери са забележките, които хората са ми правили да не ходя с разгърдена риза или да не дъвча дъвка на обществени места.

Най-много ме впечатли поведението на шофьорите на една бензиностанция по време на конфликтна ситуация. По принцип в Иран зареждах дизелово гориво на колонките за камиони и автобуси, тъй като там леките автомобили са само на бензин и природен газ. Зареждането става посредством поставяне на карти, подобни на банковите, чрез които се отчита горивото по съответната цена. Например, шофьорите на камиони поставяха техните карти и им отчиташе горивото по 12 стотинки литъра. За мен като чужденец бензинджията поставяше съответната карта и броячът отчиташе по 28 стотинки за един литър дизелово гориво. В северната и средната части на страната работниците на бензиностанциите имаха такива карти и зареждането с гориво ставаше без проблеми. В източната и южната части на страната, обаче, бензинджиите нямаха карти за чужденци, с които да отчитат горивото по по-високата цена. Там обикновено изчаквах някой шофьор на камион да си напълни резервоара с 200-300 литра и след това с неговата карта зареждах с дизелово гориво и моя опел. Предлагах на шофьорите пари по високата цена, но те ми вземаха само отчетеното с техните карти, т. е. по 12 стотинки за литър. Само веднъж един шофьор не само, че ми взе парите като на чужденец (по 28 стотинки), но поиска още пари за да станат по 40 стотинки за литър. Възпротивих се като му обясних, че цената за чужденци е фиксирана на 28 стотинки  и няма да му платя повече, но той настояваше за още пари. Като видяха, че става някаква разправия останалите шофьори на камиони и автобуси дойдоха при нас. Щом разбраха каква е работата те наобиколиха нахалния шофьор и започнаха да му се карат. Той се стресна, веднага ми върна парите до отчетената цена по 12 стотинки литъра и избяга настрани. Другите шофьори дружески ме потупаха по рамото, казаха че проблема е решен и мога да пътувам спокойно. Определено този случай на активна гражданска позиция и на обществен контрол спрямо алчния шофьор ме впечатли особено силно.

 

Къпане в Персийския залив и морски курорти

След Бандар Абас, изминавайки стотина километра покрай Персийския залив под палещото южно слънце, нямаше как да се лиша от разхлаждане в морето. Открих пуст плаж и веднага скочих във водата. Тя беше „топла като чай“ и много солена, по-солена от водата на обграждащите Европа морета. Удоволствието ми от плуването беше неописуемо, сравнимо само с къпането в басейна с естествено газирана минерална вода при каньона на река Воротан в Армения, двадесетина дни по-рано.

 

Безлюдния плаж, където беше първото ми къпане и плуване в Персийския залив

Безлюдния плаж, където беше първото ми къпане и плуване в Персийския залив

 

Пропътувах над 1 000 километра покрай Персийския залив, преминавайки през доста курортни градчета. Убедих се, че

иранците не отдават особено значение на морския туризъм

Никъде не видях големи курортни комплекси с множество хотели, както е по нашето Черноморие. Масово хотелите са малки 2 до 4-етажни, обикновено раздалечени и с доста свободна площ между тях. На някои места по плажовете имаше подредени чадъри като при нас, но хората на пясъка бяха рядкост. Не можах да разбера защо почиващите в тези съвсем прилични морски курорти бяха толкова малко*

 

Газодобивни райони

В тази южна част на Иран се намират едни от основните залежи на нефт и природен газ. Особено бях впечатлен преминавайки през огромно газодобивно поле, разположено по крайбрежието на Персийския залив. В продължение на около 15 километра от двете страни на пътя се редяха стотици сонди за добив на природен газ с горящи пламъци по върховете им. Из въздуха се носеше специфичната миризма на газодобивен район. По указателните табели можах да разбера, че преминавам покрай газови електроцентрали и покрай заводи за компресиране на природен газ. Множество табели и надписи край платното предупреждаваха, че спирането и правенето на снимки е забранено. В последствие пресякох и други газодобивни райони с горящи пламъци по върховете на сондите, но те бяха по-малки на площ и вече не ме впечатляваха.

 

С четирима иранци през нощта

Шофирах до късно вечерта и дълго време в тъмнината не можах да открия удобно място за нощувка. Накрая, почти заспиващ зад волана от умора, забелязах някакви храсти край пътя. Спрях и се вмъкнах с автомобила между тези храсти на двадесетина метра от платното. Реших, че в тъмнината никой няма да ме види и спокойно ще пренощувам на това място. Тъкмо бях заспал и ме събуди светлина на фарове. Две моторчета бяха спрели срещу колата и фаровете им ме заслепяваха. Навлякох си ризата и панталона, слязох и видях двама млади мъже на мотоциклетите, които явно се чудеха какво става с този чуждестранен автомобил край пътя. Така и не разбрах как в тъмнината бяха забелязали колата, скрита между храсталаците и далече от пътното платно. Обясних им че съм турист, изморен съм и ще пренощувам край пътя. Те ми казаха, че така не може и да карам след тях. Потеглих след двата мотоциклета, които тръгнаха по черен път, перпендикулярен на главното шосе. След около един километър влязохме през порта в някакъв двор, ограден с висока стена и разположени няколко едноетажни сгради вътре в него.

Притеснен слязох от колата и огледах наоколо. По работещите съоръжения разбрах, че това е помпена станция, вероятно към някаква напоителна система. Двамата ме въведоха в една стая, където на килими на пода седяха още двама мъже и гледаха телевизия. Работеше климатик и беше приятно хладно в сревнение с горещината навън. Поканиха ме да седна и всичките се настанихме на килимите, подпирайки се на големи възглавници. Само единият от четиримата знаеше 20-30 думи на английски и се получи доста неловка ситуация. Аз седя „като на тръни“ и ги гледам. Те ме гледат и се усмихват. И аз им се усмихвам. Поизплаших се, защото се замислих какво би станало, ако тия четиримата са хомосексуалисти. Сам срещу тях не бих могъл да се защитя и през главата ми започнаха да минават още по-черни мисли. Рекох си, че ще трябва да се боря за „честта си“, въпреки неравностойните сили. В това затънтено място могат да ме заколят, автомобила да го „разфасоват“ на части и никой никога няма да разбере какво се е случило с мене.  През това време единият направи чай и всичките изпихме по чаша. Подарих им по едно сувенирче от България, каквито носех в колата. Всеки един от тях ми благодари с усмивка.

 

Единият от мъжете ми предложи да се изкъпя. Бях толкова потен и прашен, че без да се колебая взех шампоана и се пъхнах под душа. Седнах пак на килима, подпрях се на възглавниците и зачаках да видя какво ще става. Изморен и с рани по тялото вече бях претръпнал от многото ежедневни преживявания. Единият от мъжете постла дебело одеяло на пода, донесе още едно за завивка и ми каза, че мога да спя. Попита ме да загаси ли телевизора и лампата. Казах му да остави само лампата, всички излязоха от стаята, а пък аз изтощен заспах на момента. По едно време в просъница усетих, че някой ме бута. Отворих очи и видях, че единият от мъжете е поставил табла с готвено ядене и бутилка Пепси кола на пода до мен. Каза ми да ям и си излезе. Нахраних се бързо, преместих таблата с чиниите до стената и уморен пак заспах. По някое време в просъница забелязах, че съдовете са изнесени. Събудих се към 4 и нещо сутринта, добре наспал се в прохладната стая с работещ климатик.

 

В съзнанието си се надсмях над моите страхове, че е могло нещо лошо да ми се случи. Хората ме намериха край пътя и ме подслониха в стая с климатик. Вероятно един от тях си е ходил до в къщи и жена му е приготвила ядене, което той ми донесе за да се нахраня. Оставиха ме сам в стаята, а те са спали някъде из стопанските постройки. Като се разтропах около колата и четиримата иранци се появиха от съседните сгради. Благодарих им за подслона и храната, взехме си довиждане и потеглих. Отново се убедих колко гостоприемни са иранците и в практическото действие на третия стълб (задължително за спазване правило) от мюсюлманската религия: даване на милостиня. Да дадеш храна и подслон на пътуващия странник за преобладаващата част от мюсюлманите е дълг, за което ще бъдат благословени от Аллах.  Това е станало тяхна вътрешна потребност и им носи удовлетворение. Тези качества на гостоприемство и състрадание ние българите постепенно губим. Според мен, в днешно време ставаме все по-големи егоисти, подминавайки бедните и страдащи хора.

 

Бушер

Това е 200-хиляден град, разположен на полуостров в североизточната част на Персийския залив. Бушер е административен център на едноименната провинция. Изграден на мястото на древно селище, той добива значимост като пристанищен и търговски град през 18-ти век. В продължение на две столетия е под силно британско влияние и през това време на три пъти е бил окупиран от британската армия.

Бушер, Иран

 

Днес, освен като голямо търговско пристанище, Бушер е известен и с построената от Русия атомна електроцентрала. В продължение на няколко години над 1000 руски специалисти работят по изграждането на първата в Близкия изток АЕЦ. И сега руски техници и специалисти се трудят в централата. От иранската нравствена полиция се възмущавали, че рускините не искали да носят забрадки на работните си места. Дори имало идея да им се плаща допълнително възнаграждение към заплатата за да не си свалят забрадките и да спазват ислямските изисквания за облеклото.

Виждайки ме с чуждестранен автомобил в града на няколко пъти иранци ме питаха дали съм руснак. Спирайки до плажа малко след 7 часа сутринта бях изненадан като видях няколко десетки иранци да се къпят в морето. Във водата имаше и няколко жени, облечени в техните дълги черни наметала хиджаб и забрадки на главите. Зачудих се, защото беше изключение да видя някой да се къпе в протежение на стотици километри покрай Персийския залив. За себе си намерих обяснение, че вероятно руснаците от атомната електроцентрала са научили и иранците да се разхлаждат в морето преди да отидат на работа.

Плажът на Бушер, малко след 7 часа сутринта. Иранците вече се къпят в морето.

Плажът на Бушер, малко след 7 часа сутринта. Иранците вече се къпят в морето.

Крайбрежната алея в Бушер

Крайбрежната алея в Бушер

В Бушер няма туристически забележителности и в града нищо не можа да ми направи особено впечатление.

Обиколка из централната част на Бушер

Обиколка из централната част на Бушер

Из централната част на Бушер

Из централната част на Бушер

Централната част на Бушер

Централната част на Бушер

Парка със зоологическата градина в Бушер

Парка със зоологическата градина в Бушер

По крайбрежната алея в Бушер

По крайбрежната алея в Бушер

По крайбрежната алея в Бушер

По крайбрежната алея в Бушер

 

След Бушер изминах още 300 километра покрай Персийския залив, през район с големи находища на нефт и природен газ. Добивът на тези енергоресурси се осъществява както във водите на залива, така и на сушата.

 

Бандар-е Машахр

беше последният пристанищен град на залива, през който минах. Името му Машахр в буквален превод означава „град на луната“. Пристанището е едно от най-важните за Иран и през него се осъществява експорта на компресиран природен газ и на петролни продукти от рафинерията в близкия град Абадан. В града има два университета, в които се подготвят предимно инженери за петролната и газова индустрии в страната.

 

Десетина километра след Бандар-е Машахр поех на север, движейки са на петдесетина километра от границата с Ирак.

 

 Пътеписът продължава с описание и снимки от западния район на Иран. Завършва с планината Арарат и със срещата на трима въоръжени кюрди в края на пътуването.

 

Очаквайте продължението

*Всъщност обяснението най-вероятно лежи на същата плоскосто, в която се разбира защо и интернетът в страната е зле. Ама много зле 😉 – бел.Ст.

Август – Септември  2012 година

Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)

Снимки: авторът

E-mailvalentin.dreharski@besttechnica.bg

 

 

Други разкази свързани с Иран – на картата:
 

За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО гореem>

 

 

2 коментара

юни 20 2012

Харбин: борш, лед и лигър

Отдавна не бяхме ходили в Китай. Домосед днес ще ни води до Харбин, а на мен все ми се струва, че забравяме цивилизационната си мисия в днешния свят…

Приятно четене:

Харбин: борш, лед и лигър

Харбин, Китай

 

Латвийската нишка, подхваната в Бужумбура, ме отведе чак в Харбин. Където на международния конкурс за ледени скулптури двете латвийски от пръв поглед ми станаха фаворити.

 

Ледени фигури – Харбин, Китай

 

Всъщност

в Манджурия се озовах от вълчи глад за студ и мраз

Имах нужда от презареждане. В разгара на дългото африканско лято бях почнал да се чувствам като халюциниращ от жегата боец от корпуса на маршал Ромел, в чиито влажни сънища се явява баба Хола и ръси бял сняг*. Прилагайки логика от първи род, бях извел предположението, че щом афишите обещават леденият фестивал на открито да трае цял сезон, от декември до март, то най-вероятно температурите се задържат под нулата по Целзий. Проверката на място потвърди предположението. В началото на февруари Харбин ме посрещна със слънчево време и сух студ. Точно, каквото търсех! Нещо като научен експеримент как би реагирал човешкият организъм ако бъде подложен на шокова терапия от 7 часа разлика във времето и 50 градуса – в температурата. Реагира с изблици на хейтърство. Първо, вързах тенекия на момче и момиче, студенти от Шанхай, които си предложиха услугите да ми превеждат и разведат из парка със снежните фигури. И аз се съгласих. А единственото нещо, което имах нужда да ми бъде преведено, беше в колко часа тръгва рейсът обратно. Та не една от пързалките им се извиних, че отивам да пия кафе, без да доуточня, че нямам намерение непременно да се връщам, ами продължих да се мотая и снимам с премръзнали пръсти между павилиони.

Ледени фигури – Харбин, Китай

 

Подозирам, че са ме чакали (но не повече от час и половина!) на площадката между ледената бутилка Кока-Кола и ледения Буда, унасяйки се повтарящата се до умопомрачние като от развален грамофон мантра „Ом мани падме хум“. После се скарах на келнерката в представящия се за руски ресторант, че ми носи второто (нещо, представящо се за киевски котлет), преди първото (нещо, представящо се московски борш). Това – при положение, че никакъв диалог изобщо не беше могъл да се проведе през езиковата бариера. И с пълното съзнание, че да повишиш тон на азиатец на публично място е все едно европеец да го заплюеш в лицето. Но пък програмата в стил стари градски (шанхайски!) мелодии и шансони в четири последователни изпълнения (вокал-саксофонист-пианистка-цигуларка) имаше достатъчно добър ефект върху опънатите от кулинарната неразбория нерви, та простих на готвача за заливането на представящите се за италиански патладжани с кетчуп. После открих Starbucks на две преки от хотела и слънцето изгря на моята улица. За кафе и закуска. На другия ден си намерих заведения за превъзходно китайско и тайландско, та от хейтър набързо станах на лъвър**

Дракони – Харбин, Китай

 

 

В Харбин

има две категории атракции за обективно харесване (едната – сезонна), и трета, при която харесването е строго субективна величина. Сезонната е снежно-леденият фестивал, привличащ смелчаци да се подложат на сибирска студотерапия от по-топлите географски зони на Китай и региона (тук брат ми се присмива, че не съм можел да различа китайски от корейски турист).

Харбин, Хъйлундзян, Китайска народна република

За тълпи, каквито би събрал Шанхай на експо през лятото, и дума не може да стане. Смелостта си има и съвсем конкретни измерения.

Фестивалният парк

представлява един сложна мозайка от заледени участъци, покрити с излъскани от обувки изкуствен сняг, нарочни пързалки за радост на децата, и тук-там някои псевдообезопасени срещу подхлъзване алеи с проснати раздрипавени (от токчетата на шанхайлийките) килими. Не мога да си представя такъв фестивал в Америка. Та те ще фалират моментално от застрахователните искове на потърпевшите. Всъщност фестивалът се оказва, че имал две проявления. В различен мащаб. Едното е паркът остров с огромните ледени здания, тази година – плод на руско-китайската дружба. А другото е по-малкият парк в града, без изкуствен сняг и поледица, където латвийците водят в конкурсите за художествени ледени скулптури.

Ледени фигури – Харбин, Китай

 

 

Входът е с билети, при това съвсем не евтини и на двете места, но пък ледени занимавки на народни цени предлага крайречният парк Съ Да Лин („Имени Сталина“, рус.)

 Ледена пързалка в парка – Харбин, Китай

 

А танците на открито са съвсем безплатни.

Танци – Харбин, Китай

 

 

Втората атракция, за мене по-интригуваща от мимолетния лед, е

любопитната историята на града и съхранилото се архитектурно наследство

Харбин е основан от руснаците,

когато руската империя е получила концесия да си прокара железница по-пряко към Владивосток. Още с основаването си привлича като магнит много хора, по една или друга причина недоволни от живота си в „стара“ Европейска Русия. По същия начин, както Америка е привличала западноевропейците, руснаците и руските евреи са търсили своя Нов свят отвъд Сибир. За евреите това е един от първите опити да си намерят обетована земя, далеч от погроми, преследвания и предразсъдъци. След болшевишката революция и овладяването от червените на цялата територия на Русия, Харбин става предпочитано място за „бяла“ градска емиграция и особено за либералната интелигенция. Китайци започват да се просмукват в града чак по-късно със замогването му покрай железницата и търговията. Но администрацията, управлението и доминиращата култура са били подчертано европейски.

Руска църква – Харбин, Китай

 

Краткият златен век на либералната мултикултурна и толерантна (измежду европейците) утопия Харбин, дал простор на въображението на архитекти и художници, се пада някъде през 20-те и първата половина на 30-те години на XX век. Но бързо е залязъл заради злощастното му географско и геополитическо положение на града. Първо идват японците и набързо слагат юзди на упадъчния европейски либерализъм. Любопитно е, че Съветската държава, не е имала възможност и/или желание да наложи съветска власт над емигрантите си, но е държала собствеността върху железницата и я е про(!)дала на Япония ***

Малкият пропуск в областта на човешкия фактор е коригиран с другарски жест от Председателя Мао, който в края на Втората световна оставя Червената армия точно толкова време в града, колкото да може да си прибере всички заблудени сънародници обратно в кошарата. С конски вагони. Евреите се изнасят в Щатите и Палестина, градът опустява, а десетките църкви и синагоги губят смисъла си.

Синагога – Харбин, Китай

 

70 години по-късно 30-хилядният европейски град …

 

Европейски Харбин

 

…се е превърнал в 10-милионен китайски.

 

Китайски Харбин

 

Благодарение обаче на неравномерното икономическо развитие на комунистически Китай, бумът е дошъл, чак след като китайците са се усетили, че съществува понятието културно наследство, което не е нищо лошо, а и не се отнася само за традиционно китайското. Успели са да спрат разрухата и не са допуснали обезличаването на града.

Обърнали са всичко оцеляло по центъра в архитектурен резерват на открито

 

На всяка обявена за паметник на културата сграда, са поставили подробни описания на китайки и на английски кога е строена, в какъв стил, кой и е бил собственик, откъде е дошъл, каква вяра е изповядвал, с каква търговия се е занимавал. Православната катедрала Св.София и най-голямата синагога са уредени като музеи на бита на съответните общности.

Музей – Харбин, Китай

Музей на евреите – Харбин, Китай

 

 

 

Най-голямата дървена руска църква Св.Николай

не е оцеляла. Но в наше време са и направили макет в умален мащаб, в единия край на огромния площад, който е заемала. В централна симетрия спрямо руски паметник от съвсем друг характер.

Макет на руската църква Св.Николай – Харбин, Китай

 Паметник на съветската армия – Харбин, Китай

 

 

По-улиците са се постарали даже да сложат „ретро“ табелки на кирилица. С осезаем грузински акцент. „Ретро“ е в кавички, защото, естествено, че по руско време чаршията от речната към железопътната гара не се е казвала „Чжунъяндацзе“. Казвала се е „Китайская“.

Улица Китайска – Харбин, Китай

 

 

 

Днес магазините по нея са залети от матрьошки Made in China от най-долно качество за задоволяване на растящите нужди на вътрешно-китайския туристически сувенирен пазар.

Улица Китайска – Харбин, Китай

 

Всичко това добре. Но иронията е във вкусовете на времето. Когато нещо е строено през XX век в отдавана отминал европейски стил от рода на ренесанс или барок, му се лепва една трибуквена представка „нео“ и остава паметник на културата. А ако през XXI век, някой се опита да се изкаже със заемки от същите стилове, трибуквената дума е „кич“. Жив!

Харбин, Китай

 

А за различните епохи на соц-изкусвто и архитектура и (поп)култура, още на никого не му е хрумнало, че имат качества на паметници. Например мирно съвместно съжителстващите си в и една съща градинка скулптори на пионерчета и покемони. Или каквото там е това.

Съвременно градско изкуство – Харбин, Китай

 

Впрочем това също не знам дали е покемон и мана-мана:

Странно бяло животно

 

 

С което стигаме и до третата, „субективната“ атракция.

Градският концлагер за тигри

Май им е най-големият в държавата. По брой на населението, което е знайно, че е най-значещата статистическа величина в Китай.

 

Развъдник за тигри – Харбин, Китай

 

Със сигурност не е за всеки вкус преживяване. Тигърски мравуняк, ограден със затворнически решетки с шипове и множество отделения свързани с двойни железни плъзгащи врати. Постетители са добре дошли.

 

Развъдник за тигри – Харбин, Китай

 

Качват ги на едно микробусче, шофирано от жена с военна униформа и каменна физиономия, която прави кръгче в няколко от отделенията. И да не си помисли някой, че намалява като наближи животно – примерно за не го обезпокои или да даде възможност за снимка. Нищо подобно. Задачата и е да обиколи възможно най-бързо и качи следващите.

Културен шок е за идващите от Африка,

където хищните котки разполагат с резервати с размера на Белгия, в които да ловуват сами, а не да разчитат на посетители, навлечени с пухенки в ярки цветове и зобещи пуканки, да купят заколено пиле от нарочна сергия и да им го подхвърлят. А посетителите вместо заколени пилета си носят фотоапарати и колкото повече търпение имат да седят на едно място около животното, толкова по-добри снимки има шанс да излязат.

 

Развъдник за тигри – Харбин, Китай

 

А още по-силен е културният (и температурният) шок за пристигналите на обменни начала от Африка котки – лъвове, леопарди и гепарди – които сигурно са си представяли да правят кариера на +30 градуса в Намибия, нежели на -30 в Манджурия. Черешката на тортата е

животното лигър

– неспособно за възпроизводство муле между лъв и тигър. Етическите начала на съществуването му на запад биха били много спорни. Което сигурно обяснява защо екземплярите в световен мащаб се броели на пръсти. Което пък според харбинци е повод за гордост, че притежават една от тези рядкости.

 

Лигър: кръстоска между лъв и тигър – Харбин, Китай

 

Тема за размисъл

Историята познава случаи, когато носители на надделяващата икономическата мощ са били „варварите“, и други – когато мощта е била на страната на „цивилизацията“. Срещата на едното с другото води до рушене на някои постижения на „цивилизацията“, но също и до постепенно цивилизоване на „варварите“. В областта на защитата на животните, азиатците определно са варварите, макар и варварин да е възможно най-голямата обида за потомците на културна цивилизация, по-древна от европейската. В някакъв момент и те, а и въобще азиатците, може и да възприемат западните разбирания за опазване на околната среда, и съхраняване на биоразнообразието. Но дали няма да е късно. От друга страна, дали при тая скорост на растеж на населението и материалното му благополучие тоя род концлагери не са най-доброто, на което могат да разчитат дивите животни за в бъдеще. Включително африканските. Имат ли шансове за оцеляване резревати кат Сернегети, Крюгер и Етоша? Особено като се има предвид просмукването (то си е живо нашествие) на китайци и в Африка. Само новата линия на South African Airways има капацитет да доставя по 1000 китайци на седмица с перспектива да го увеличи на 2400 до края на годината. В Замбия избори се решават на между китайофили и китайофоби. В Намибия китайски строителни фирми поддържат строг робовладелчески режим на работа с право на разстрел за недисциплинираност, без последствия. В Руанда ефектът е видим – трайно качествени асфалтови шосета кръстосват 1000-те хълма, по които преди по-малко от 20 години едното племе се е опитало да изтреби другото с мачете без китайска помощ. Но май се отплеснах по темата на следващата сводка …

Д.12

Илюстрации:

China 2012: Harbin

*Баба Хола (Frau Holle) в немския фолклор си тупа възглавниците в небето, поради което на земята вали сняг – бел.Ст.

**Чак до средата на обратня полет. Когато ритнах яко в гъза чичка китаец, който се опита по тъмна доба да навлезе в заявенета от мене територия от четири съседни седалки за спане. Как изобщо си е представял, че ще се стесня на на три седалки за полет от 15 и половина часа. Което ми е рекорд по дълъг полет за всички времена. – бел.авт.

*** За подробности, търсете историяна на „КВЖД“ – бел.Ст.

 

Разказът и снимките са със запазени права

Автор: Димитър Тодоров (Домосед)

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Китай – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРБНПОСТИ

 

7 коментара

мар. 07 2012

Альоша в Бужумбура

За известно време ще прекъснем пешеходното пътуване из Западна Африка – за сметка на това ще отскочим за малко до Източна Африка. Домосед ще ни води до Бурунди. Признавам си, честно, че не очаквах за втори път да попаднем в Бужумбура, Бурунди – Източна Африка

 

– В нашем городе нет ни одного луксофора! – заявява Елина, докато седим заклещени в грозно задръстване и щем – не щем – слушаме изпълненията на тъпанарите от двора на църквата в съседство. Хепънинг някакав.
– Какво няма? Това нещо латвийско да не е?
– А, да, – изчервява се Елина – руската дума май беше светофор, нали.
– Аха.

Бужумбура, Бурунди

 

Да ти се удаде да си ползваш руския точно в Бурунди е чудновато само по себе си, но да ти се наложи да го научиш тук от нула на 20+ години и то при положение, че баща ти и майка ти са го декламирали в училище, е истински бисер в теорията на житейско-географските превратности. А Елина го е научила за две години в Бужумбура, за да … се разбира колегите на мъжа си. Разликата във възрастта и с Марцис е точно толкова, колкото той да го е учил в училище преди независимостта на Латвия, а на нея да и се е разминало след. Макар че не е съвсем ясно как се живее и днес без бъкел руски в Рига, където на мнозинството от населението им е първият език. Но сега Елина не живее в Рига, нали, а в

Бужумбура!

Бужумбура, Бурунди – Източна Африка

 

 

Срещата с Марцис ми отваря очите за виреенето на особена субкултура постсъветски авантюристи, ловуващи не то риба, не то пиле, не то злато и скъпоценни камъни в мътната вода на следвоенна субсахарска Африка. След Студената война имам предвид. Аферата с пилетата била неуспешен експеримент, защото чак като внесъл няколко тона замразени от Америка, осъзнал, че никъде в страната няма толкова постоянно ток, че да се поддържат функциониращи фризери. Което и обяснява защо туземците ядат само пресни пилета. А понеже в риболова конкуренцията от страна на крокодилите в езерото Танганайка е много силна, остават златото и скъпоценните камъни. Единият му служител е етнически руснак от Минск, а другият – рускоезичен етнически перуанец от Лима. В задълженията им влиза боравене с подобни на чушкопек пособия за обработка на минерали в килер-работилница между кухнята и гаража. На огромната къща (коммуналка, рус.) на три ката с басейн (басейнчик, рус.) и гледка над града към езерото от потъналия в зеленина квартал с резиденциите на националния елит. До който се стига след поредица от няколко бариери с въоръжени до зъби военни часовои.

Бужумбура, Бурунди – Източна Африка

 

В басейнчика заварваме и още двама авантюристи на средна възраст, атлетични, късо подстригани и без доловими нотки на чужд акцент в езика.
– О, ти си тръгнал към Гома в Конго? Ние точно там живеем.
– А с какво се занимавате там?
– Е, сега, с какво. Родине служим!
Офицер и прапоршчик, юеновци (от UN, рус.), скатали гимнастьорките и сините каски в мешките и излезли в гранизон с преспиване (и нае@@@ане) от казармите на Обединените нации край съседното езеро.
– Ехаем туда, куда Родина пошлёт – то в Конго, то в Канаду, то в Болгарию! – ми се хвали офицерът.
И подава тон за „Альоша“, като очаква едва ли не да взема да му пригласям.
– А канадците знаят ли, че родината ти те праща там? – сменям аз посоката.
– Знаят, защо, аз да не съм разузнавач.
Не се влиза в подробности точно какъв е, но ми се хвали с гледката от апартамента си в княжески дворец на канала Фонтанка в Санкт Петербург. Под благовиден умиротворителен предлог тъпче Африка с Руския ботуш и на чаша (в множествено множествено число!) водка демонстрира вярност и морална (а може би и не само морална) подкрепа за честния балтийски минно-геоложки бизнес в борбата с нелоялната конкуренция (споменавана в едно изречение с думата „застрелю“) А също и към кръчмарския, навъртайки $200 сметка за водка за една вечер. Прапоршчикът е мълчалив пред началството, а в крайна сметка май бива назначен да пази кушетката в хола, лишен от топла гръд за през нощта. Обадил се е единствено да ме предупреди да не минавам през тревата (в двора на къщата!), защото не се знаело къде се криели мините. Тоя пехотински инстинкт му бил станал втора в Африка.

Бужумбура, Бурунди – Източна Африка

 

 

Бизнесклиматът за търговците на минерали

и юеновците в Бурунди, си представям, че не e качествено различен от Южна Африка в епохата на първите открития на златни жилки и кимбърлитови тръби. Романтиката на Дивия запад/юг. Разликата е, че сега сред най-важните умения е да се договори „концесия“ с правилния човек в администрацията на пословично параноичен президент на с мъка опитваща се да изплува от блатото на корупцията и етническите конфликти африканска държавица. Президентът, от страх да не му извъртят някой преврат, е затворил двата най-широки булеварда в столицата. Защото белгийците така са ги прокарали, че да минават покрай днешната президентска канцелария. Оттам и задръстването. В деловите среди на домакините ми, а и не само в тях, руският е очевидно работният език. Най-личното посолство в центъра е руското, а в бар Бора-Бора на плажа, който бил един от само двата, посещавани редовно от музунгу (бели хора, суах.), се говореше също предимно на руски.

Сватба в Бужумбура, Бурунди – Източна Африка

 

 

Единствено местните сватбари, сбрали се за снимка и танци на пясъка се ограничаваха с официалния за страната френски (другото любимо място за снимки на младоженци с пожелателен за семеен просперитет подтекст била витрината на фирмения магазин на Nissan край Голямото Дърво в града). А на английски скандираха само тримата запалянковци за Уганда във финала срещу Руанда за купата на CECAFA. Уганда спечели с дузпи.

Мачът Уганда - Руанда – в Бужумбура, Бурунди – Източна Африка

 

Елина в качеството си на професионална танцьорка със завалени познания по езика и вродена недоброжелателност към пиянки най не ми се вписва в схемата. Но и тя е успяла да намери своето в град като Бужумбура – курсове по балет. У някакъв американски мисионер. Мисионери да търсиш в тоя район на света! И за тях средата и предизвикателствата не са се променили много от времето на д-р Ливингстон, отварял с кръст и библия пътя на Британския империализъм в сърцето на Африка през XIX век. А сега изглежда е ред на руския. Голямата игра продължава. Без на тъпанарите от Бурунди това да им прави каквото и да било впечатление. Те не са тъпанари, разбира се, а тъпанджии. И след като всички останали национални богатства са отдавна раздадени на концесия, за тях е останал кръстът да разнасят славата на Бурунди с изкустовото си – най-ценният експортен продукт. Слушал съм ги в Royal Festival Hall в Лондон навремето, а ето сега, че ми се удаде възможност заради задръстването да ги чуя и у дома им.

Видеоматериал за тях (с любезното съдействие на Интернет):

Д.’12

Всички илюстарции:

Burundi 2011: Bujumbura
Лодка – в Бужумбура, Бурунди – Източна Африка

Други разкази свързани с Източна Африка – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА

2 коментара

ян. 27 2012

Кажи здрасти на България :)

Днешният пътепис ще ни покаже милата ни родина през истински оценяващ я поглед. Анастасия ще ни покаже това, което, хващам се на бас, никой от вас, никога не е изпитвал към нашата скромна, странна, реалистична, антиромантична, черногледа и … съвсем нелоша страна 🙂 Приятно четене: Кажи здрасти на България – Искаш ли айран? – Какво […]

14 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version