Днес ще завършим африканското приключение на Меглена. Вече бяхме в Бурунди, Руанда и Уганда, а за последно бяхме в кошмара на Конго.

Сега ще се отправим към много по-уредената Руанда, за да се върнем обратно у дома. Приятно четене:

С мерцедес из Африка

(Бурунди -> Уганда-> ДР Конго -> Руанда

Част 5: Руанда

Наближаваше края на пътуването ми и последни 4 дни в Руанда. Два от тях трябваше да сме в Гисени и два в Кигали. От Кигали летяхме за Европа.

Малко или много стана дума за Руанда в предходните части на пътеписа. Поредната белгийска колония в региона, изстрадала свободата си. Връх в междуособиците тутси-хуту и държавните превратите е клането от 1994. От 2003 насам обаче страната има президент, които успява на издигне страната и да я превърне в модел за развиваща се страна. Привлечени са много чужди компании. Кигали е първата столица в Африка, която печели награда за чистота, сигурност и „urban conservation” (не мога да го преведа точно). Има мащабна кампания за развитие на селските райони и презастрояване на столицата с тухлени, стабилни и чисти постройки с достъп до вода и канализация. В парламента им 56% от депутатите са жени. Рядкост за континет, на който все още жената е предимно майка, работничка и домакиня.

По пътя в Руанда

Та преминахме ние границата и се разделихме с още 60$. Не се интересуваха, че имаме валидни визи от предното влизане – single entry били. Е прави бяха хората, да бях проучила малко повече първоначално. Нямахме вече найлончета в себе си и без притеснения минахме и митническия контрол. Тук вече разбрахме, че Моузес така и не се е разбрал с Кенеди, не му е платил, скарали са се и ние оставаме без кола и шофьор до края на програмата. Честно казано се чуствахме доста сигурни в Руанда и дори перспективата за автобус от Гисени до Руанда не ни плашеше. А границата беше в самия град Гисени, така че там можехме дори и пеша да се справим. Не се наложи да ходим, тъй като Емануел уреди кола и щяхме да ползваме нея за останалото време. Колата уви нямаше нищо общо с мерцедеса ни 😉 Някаква стара Тойота, с неработещи задни прозорци, климатик и не толкова удобни седалки. Но това беше бял кахър.

Сега щели да ни закарат до хотела и после малко на плажа да се разходим. За предвидения предварително хотел в Гисени бях чела и по форуми и в Lonely Planet. Беше предпочитан от местното богато общество, на брега на езерото Киву, с бунгалца направо на брега. Нямах тръпение да се настаним. За да продължим в духа на пътуването както досега, Емануел ни каза, как няма да сме в този хотел, понеже цените били вдигнати наскоро. Е колко наскоро и защо никой не ни каза досега? Казахме, че ще си доплатим колкото трябва, но искаме там. Естествено оказа се всичко е запазено за нашите дати. То и другия хотел бил много луксозен и чист. Чист беше, нямаше нито един друг посетител докато ние бяхме там, беше на един баир последна линия от брега и от града и за да си стигнеш до стаята се катереха 4 етажа супер високи и стръмни стълби. Но беше чисто, прилично и с гледка, ако не друго. По-хубаво нямаше за момента и се настанихме. Персонала бяха много мили и културни. Шефа на хотела ни пусна на личния си компютър, отвориха панорамната тераса на последния етаж специално за нас и хапвахме там през цялото време.

Край езерото – Руанда

Беше ми топло, бях се попренаситила на емоции от всякакво естество тия дни и разходката по плажа я минах някак си по задължение. Нищо особено плаж като плаж, а и бански нямахме. Особеното е, че езерото е мъртво тъй като има много метан в него и няма никаква риба. Наоколо поддържани градинки, алеи и полиция да се грижи за спокойствието на плажуващите.

По ме вълнуваше въпроса къде е Кенеди и кога ще благоволи да се видим. Вече имаше да ни връща доста пари – за проваленото изкачване на вулкана, за разликата в горила пермита, за разликата в цените за обявените и фактическите хотели дори не споменавам. Според малкия щял да дойде може би днес вечерта, но май бил още в Кампала и не било много сигурно. Каква Кампала, нали си беше в Гисени?? Ами уж бил, ама после се оказало, че не бил. Вече ми миришеше, че ни лъжат сериозно, че Кенеди просто няма да дойде и няма да има никакво връщане на пари. Обсъдихме варианта, че може и да ни зарежат тук да се оправяме сами, което беше далеч по-добре, от варианта да ни бяха зарязали в Конго 😉 Разбрахме уж и къде е автогарата и смело заявихме на Емануел, че ако шефа му не се появи отиваме в полицията да напишем жалба срещу него. Да видим тази добре работеща полиция в Руанда. А и седалището на фирмата му беше тук, а не в Конго, така че си подлежеше на разследване. Тук очите на малкия станаха на палачинки, започна да ни умолява да не го правим, колкото и лош човек да бил Кенеди чак толкова не заслужавал и все от тоя род молби. Явно беше, че наистина полицията се ползва с респект и всява страх и целта ни изглежда да беше постигната. Малко по-късно след много опити на Емануел да се свърже с него по телефона, Кенеди се обади и обеща да дойде надвечер.

Остатъка от деня прекарахме на брега на езерото в хотела, в който се предполагаше да сме първоначално. Тук вече нямаше Nile, но и Amstel-a става.

Край езерото

Залезът

Вечерта се заредихме ние да чакаме господин собственика на агенция „Хакуна Матата”. Седнахме на тераската, поръчахме си бири и вечеря и поснимахме залеза. По някое време дойде и Моузес. Бил разбрал, че Кенеди ще идва, та искаше и той да си уредят сметките. Предупреди ни да не се вързваме на номера му „аз ще ви ги пратя парите в Европа” и да настояваме за пари сега и в брой. Бях купила малки сувенирчета от България – шишенца с розова вода и куклички в носии, предвидени за децата и жената на Кенеди, но предпочетох да ги дам на Моузес и Емануел. Говорихме си ние, времето напредваше и никакъв Кенеди не се появяваше. Стана доста късно и двамата казаха, че трябва да си тръгват, защото после няма да могат да минат границата и да си се приберат в Гома. Вече планирахме да си отиваме по стаите и последно обсъждахме заслужава ли си наистина да ходим на другия ден до полицията или не. Там някъде мернахме фарове на кола приближаващи хотела и о, чудо – появи се. Качи се човека при нас и сякаш нищо не се е случили ни се ухили и ни заприветсва на негова земя. И ей така между другото разбрал, че сме имали някакви допълнителни оплаквания. Кратко и ясно изложихме претенциите си за това какви пари трябва да ни върне и какво трябва да подобри в услугите си, ако иска да запазва клиентелата си. Оттук се започна едно оправдаване, едно мазане. Обвини ме в лъжа, че не съм искала 2 отделни стаи, а точно напротив била съм казала, че може и в една да спим. Така и не намери обаче мейла, в които казвам такова нещо. Мрънкаше как той не бил виновен, че вулкана е затворен, хотелите в Африка били такива, работел на загуба само и само да сме доволни. Обвинението в лъжа преля чашата ми на търпение и буквално избеснях. Станах и се разходих малко настрана, през това време онзи продължил да разказва на спътника ми как наистина съм била казала така. Той естествено му каза, че след всичко, с което ни излъга изобщо не му вярва и да не се напъва да го убеждава, а да поговорим за парите ни. Тази тема разбира се е най-болезнена и Кенеди започна да го усуква и извива – нямал сега толкова пари, щял да ни прати превод в Европа. Явно е познат номер, Моузес ни предупреди. Казахме не или сега или се оплакваме в полицията и описваме всичко по всички световни форуми за пътувания. Не знам кое повече го уплаши полицията или факта, че можехме да изнесем лоша реклама в Интернет за него. Осъзна явно, че е много лесно да се създаде лош имидж за компанията му, а и най-лошото жена му щяла да го прочете. А сега де ?!? По някаква причина този човек имаше най-голям страх от жена си, после от Господ. Пишеше се страшно набожен и религиозен, а как лъжеше … В крайна сметка се споразумяхме част от парите ни върна, а останалата по около 100$ на човек, да даде на Емануел и Моузес като бакшиш от нас. Закле се върху Библията и си казахме лека нощ.

След кавгите предната нощ изобщо не бях сигурна ще дойдат ли Емануел и шофьора на другия ден и ще има ли предвидените по програма – разходка с лодка по Киву и традиционното танцово шоу „Intore dancers”. В крайна сметка дойдоха и казаха, че има малко разместване в програмата – първо ще се разходим, после ще видим. Трябвало да чакаме обаждане от шефа, кога ще дойдат танцьорите. Изобщо ми беше все тая ще дойдат ли изобщо или не. Разходката беше приятна, но не видяхме и не научихме нищо ново или интересно. И така пак се излегнахме на шезлонгите на брега да почиваме и пием студена бира. Пътуването отиваше към края си и се отдадохме повече на почивка и мързел, отколкото на разходки. Все пак след няколко дни щяхме да сме пак по работните си места и не биваше да сме съвсем скапани.

Къмто следобед се обадиха – танцьорите идвали. Инторе е най-популярната музикална и танцова традиция в Руанда. Танцуват мъже и жени. Има певци и барабани. Дойдоха цяла трупа от около 20 човека и започнаха да се подготвят да изнасят представлението в двора на хотела. Аз си мислех, че ще ходим в нещо като театър или зала да ги гледаме, а то били частно шоу само за нас. Беше много хубаво и внушително. Е имаше една огромна сателитна чиния около, която се налагаше да танцуват и тя не беше много на място, ама какво да се прави. Съобразяваме се с каквото имаме 😉 Останахме много доволни от групата, нищо че играха само за 2 човека не се усети и грам пренебрежение или опит да ни минат по кратката процедура. Дадоха всичко от себе си и ни разказваха подробно всеки танц за какво е и какво символизира.

Танци на фона на сателитна антена

Като свърши всичко се запътихме ние към терасата да си поръчаме вечеря и бира, а Емануел ни се нахилва и казва – не си поръчвайте ядене Кенеди ви кани у дома си на вечеря и да ви види жена му. Как ли пък и не … аз на вечеря у хора дето ме наричат лъжкиня не ходя. Чак се притесни малкия – моля ви се не му отказвайте, не вечеряйте сега, жена му ще се разсърди и голям проблем. А мен какво ме бърка жена му и като е толкова страшна да беше мислил овреме, а не да прави глупости досега. Поръчахме си ядене и пиене и оставихме Емануелчо да се вайка и да кърши пръсти. След традиционно бавното приготвяне на яденето в Африка ни го донесоха, бяхме го изяли до половината и си мислехме, добре че не се вързахме на поканата за домашна вечеря. Ни Кенеди, ни дявол се появиха, а си беше вече съвсем тъмно навън. Да обаче по средата на вечерята се появи мосю. Ама как вие защо ядете Ема не ви ли каза, че ще вечеряте у нас. Бе той за казването ни каза, ама ние нито сме се съгласявали, нито пък ти дойде на време за вечеря. И като се наредиха тия двамата пред нас да ни умоляват да идем!! Ама за 30 минути само сакън жената да ви види. Аман, заман вие баща, вие майка … аййй не се издържа. Добре казвам, въпреки, че ме нарече лъжкиня, ще дойдем но само да се запознаем с жена ти и си тръгваме. Да, да само толкова и ще са доволни.

Закараха ни в някаква къщура с голям двор и взлязохме вътре. Знаехме, че е от богат род. Майка му била там кралица ли, царица ли, абе важна особа в селото му в Конго. Всъщност това след като баща му изчезнал, най-вероятно убит по време на войната. Иначе той бил важния и богатия. Сега и с този бизнес вадел добри пари, ама по къщата не личеше кой знае колко. Стаята за гости беше празно помещение с два изтърбушени дивана, ниска маса и циментов под. По стените имаше доста снимки и стар телевизор (единствения признак на богатство май). Седнахме ние и някаква рошава жена започна мълчаливо да принася тенджери и чинии. Питахме това ли е жена ти, а не слугинята било това. Жена му спяла с децата … Е нали трябваше да се запознаваме и това беше единствената цел на посещението? А, верно сега ще ги събудя. А не няма нужда, особено децата защо пък ще ги буди, но събуди ги всичките. Дойдоха един по един запознахме се и се скриха в кухнята. Така и не схванах какви точно бяха отношенията в тяхното семейство и защо беше този страх от жена му.

По пътя

На другия ден не бързахме да тръгнем към Кигали. Бяхме минали оттам и не ни влечеше големия град. Та се мотахме около езерото, ядохме и лежахме. По обед потеглихме с тойотката към последната спирка от това пътуване. Ангажимента на Емануел свършваше до там да ни остави в хотела и последния ден бяхме сами. Имахме план да идем до музея на геноцида от 1994, да пообиколим града и най-сетне да купя мъжки традиционен африкански костюм (имах поръчка). Малкия обаче се чустваше хем виновен, че не сме очаровани от шефа му, хем благодарен за 100-те $, които му оставяме, че май и надушваше, че още ще му дадем и каза, че ще остане с нас и последния ден. А мислехме да му дадем пари лично, защото не вярвахме на Кенеди, че ще му плати уговореното след като си заминем.

Та пътуването до столицата мина нормално и леко по-некомфортно. В Кигали вече знаехме, че няма да сме в мотела до летището. Оказа се, че сме в някакъв леко запуснат хотел в центъра на града. Имаше хлебарки в стаята, но пък имаше и голямо легло и топла вода. Околностите изглеждаха оживени и неопасни за разходки, а ние вече и не искахме повече.

На другия ден Емануел дойде, спазарихме едно такси пред хотела за деня и започнахме с обиколката на града. Кигали както и цяла Руанда се намират на хълмове. Руанда е още позната като „Земя на хиляди хълма (хълмове)”. Почти няма равна улица и винаги си или нагоре или надолу. Както казах доста добре развита столица – имаше си луксозни хотели, заведения, молове. Трафика е все още леко африкански – та дори една кола успя да ме подпре, ама не беше сериозно блъскане, та само леко натъртена се разминах. Разходихме се и в квартала на богатите и посолствата. Отдавна не бях виждала чиста и довършена сграда 😉 Поне не и последните 15-тина дена. Централа на ООН разбира се беше в прилично скъпа и луксозна сграда и тя – иначе ние си даваме даренията за малките босоноги африканчета с подути коремчета, ама къде отиват половината пари е видно. Разходихме се и в бедните квартали. Пак не бяха толкова бедни, колкото в другите 3 страни, а и много от гетата вече бяха оградени и предвидени за събаряне. На тяхно място както казах, правителството щеше да построи нови и чисти комплекси. Из Кигали срещахме и други бели туристи. Личеше си, че Руанда е сигурна и вече популярна за пътуване дестинация.

Посетихме и музея на геноцида или т. нар. Мемориален център на Кигали … никое друго животно не е толкова жестоко към собствение си вид както човека. Имаше покъртителни и доста откровени фотоси, документални филми и възстановки. Имаше спомени на оцелели и вещи и дрехи на убити. За повече оттам – на линка по-горе. Не е нещо, което може да разкаже. Има и една документална книга на френски журналист бил по това време там „Един неделен ден край басейна в Кигали”, която дава поглед в/у събитията от гледна точка на обикновен човек преживял ужасите на кланетата и живота преди и след това. Разбира се и филма „Hotel Rwanda”. Има още една книга, която така и не мога да намеря, а искам да прочета: „Ръкуване с дявола. Руанда – провалът на човечеството”. Ако някой я има и желае да я сподели с мен, моля да ми пише. Пазя книги и чета бързо.

По-късно отидохме в един търговски център в стил Задругата на африканските майстори и си накупихме сувенири и дрехи след кратък пазарлък 😉 Дадохме бакшиша на Емануел, напрегръщахме се и се сбогувахме. Дребния беше доста полезен гид. Не знаеше много за местата, които посещавахме или за историята им, но пък говореше всички местни езици, диалекти, френски разбира се, английски криво ляво и учеше испански. Беше много контактен и оправен и ако не беше толкова страхлив и смачкан от системата можеше да е доста по-успешен туроператор от шефа си. Но явно в йерахията Кенеди беше на по-високо и това си беше в реда на нещата, без изобщо Емануел да се замисля, че може да го промени. Опитахме се да му дадем увереност, че трябва и може да го направи – дано ни послуша някой ден. Но едва ли. До толкова са свикнали от една страна с неписаните си правила и от друга да разчитат, че Бог ще ги оправи, че всякаква амбиция или инициатива се ограничава само в позволения от „системата” периметър.

Между другото, ако някой се чуди дали наистина религията е начин да се контролират масите, нека се разходи по онези краища. Няма да му остане и капка съмнение. (не, не съм комунистка)

Следващия ден, станахме, приготвихме багажа, метнахме се на таксито и към летището. След има няма 30 часа полети През Кигали-Найроби-Адис Абеба–Рим-Лондон-Виена-София щях да съм си у дома в зимна София. Междувременно бях разбрала, че след един ден се налага да замина за три седмици по работа в Лисабон, та бързичко се върнах на работен режим, след прибирането си от един толкова различен свят.

В допълнеие, нещо, което може би пропуснах да кажа е, че там банкомати няма. Доларът е цар. И когато си приготвяте доларите за там гледайте да са по-нови от 2000 година и да не са от 2003. Големи познавачи на фалшификатите се извъдиха и ценители на по-новите емисии 😉

Много бяла колонизаторка :)

Та толкова от мен и моето Африканско пътешествие. Следващото 1000% ще си организирам сама, ще е по-разглезено и плажно и най-вероятно южноазиатско 🙂

http://picasaweb.google.com/meglena/Rwanda#

Маршрута и посетените места на Гугъл мапс

Край

Автор: Меглена

Снимки: авторът

Още снимки от Африка:

[Show as slideshow]

1 2 ... 6 ►

Продължаваме с африканското пътуване на Меглена. Започнахме с Бурунди, а сега продължацаме към Руанда и Уганда. Приятно четене:

С мерцедес из Африка

Бурунди -> Уганда-> ДР Конго -> Руанда

Част 2: Уганда (през Руанда)

От Бурунди нататък вече нищо не беше както ние си представяхме и всеки ден трябваше да уточняваме и доутoчняваме какво по-точно следва, къде ще спим и какво ще правим през деня. За днешния 3-ти ден беше предвидено да минем в Руанда, да спим в Кигали (столицата) и да продължим към Уганда и езерото Буньони.

Пътя до границата с Руанда не ни предложи нищо ново и различно освен гледки на ниви по хълмовете и нескончаема върволица от хора покрай пътя. Самата граница е едно градче, разделено от 2 бариери. Беше доста оживено в посока Бурунди-Руанда и не толкова оживено в обратната. До сега и шофьора и гида (конгоанци) бяха казали, че най-хубаво е да се живее в Руанда ?!? Колко било сигурно и как полицията била на място и си вършела работата, имало бизнес… Абе за същото място дето преди 15 години се клаха ли говорим ?! После се сетих, че те самите идват от място дето още се колят и реших, че това е причината да се радват толкова на Руанда. На границата обаче започвах да се уверявам, че и на бурундчани (а сега де … така ли им се казва) май им харесва повече Руанда, отколкото собствената им китна, мирна и ужасно бедна страничка.

Гидът ни – едно дребно и много оправно човече, което говореше с всички сякаш са стари познати, факта, че бяхме единствените бели хора и може би това, че минавахме с визи за 60$ ни даде полуестествено предимство пред цялата опашка.

3-те страни – Бурунди, Руанда и Конго – имат споразумение и гражданите им преминават безвизово границите, а в Уганда си ги „цакат” по 50$ и изобщо не се трогват на мили конгоански погледи, тип котарака от Шрек. От страна на Бурунди ни прегледаха паспортите, хартийките и квитанциите от летището (справка част 1-ва), записаха ни една тетрадка голям формат с карирани листове! 😀 и „Сбогом, Гергино”, еее Бурунди де. В този един момент забелязах и паспорта на гида – един парцалив лист голям формат, на който ръкописно беше написано нещо и му удряха печатите където сварят. На шофЕра паспорт като паспорт. Стана ми интересно и разпитах. Оказа се, че шофьора собствено е доста богатичък конгоанец, приятел на Кенеди и му прави услуга да ни вози с Мерцедеса си – хем и той да пообиколи, хем да му покрие недостига на коли, хем и някой $ никога не е излишен. Та затова той си има нормален паспорт, че работел из цяла Африка – телекомуникационен инженер. Гида обаче си е бедно момче от Гома (пограничен град в Конго) и това бил следвоенния му временен паспорт (ако ме питат мен и първия в живота му, щото там гражданска война си има бая отдавна). Та, за да си изкара постоянен паспорт трябвало да иде до столицата Киншаса, което става единствено и само със самолет и е на 5000 км от Гома. Друг път, през джунглата просто не съществува! Нито по суша, нито по вода. Тези полети не ги изпълнява никой друг освен местна авиокомпания (кой ли пък друг иска да лети и каца там) и струват майка си и баща си, дори и от моя гледна точка. Та той няма много шанс някога да си извади паспорт. А сега да видим ще се оплакваме ли от нашите процедури и опашки тук 😉

[

Да се върна на границата. В м/уграничната зона си сменихме останалите парцали, наречени бурундски франкове за по-прилично изглеждащи руандски франкове ( и в Конго са познайте какво – конгоански франкове, бррр никаква фантазия значи, каквото останало след белгийци и французи това). И се запътваме към руандския граничен пункт. Тук гида ни започва да чупи ръце и се опитва да ни обясни нещо си за найлонови пликове и торби. Характера на комуникацията с него беше особена и не винаги го разбирахме от веднъж. Казвам особена, защото човека всячески се опитваше да ни угажда, но по-близко до рабополепно подмазване, отколкото да е професионално старание. Всяко нещо биваше завоалирано и казвано издалече, за да не разсърди евентуално белите хора. Отделно и английския му не беше изключително силен. Аз лично предпочитах начина, по който го правеше шофьора – директно и без увъртане си казваше нещата, както са. Ами така де. Та някак си с дружни усилия разбрахме, че в Руанда найлонови пликчета, торби, чували или каквото и де, не може да влезе. Да кажете нещо ?? Руанда!! И това с цел опазване на околната среда. По принцип напълно подкрепям идеята, обаче подребдата в раницата ми се крепеше изцяло да тези торбички и изобщо не бях подготвена да разопаковам и изхвърлям на граничния мост м/у двете държави. Решихме да се пробваме да видим ще минем ли метър.

С разпечатани ел. визи с бар кодове се наредихме чинно на опашка, дойде ни реда и О, чудо – на тази граница има компютър вместо тетрадка голям формат, с карирани листове. Четец за бар кода нямаше, ама след като ни взеха 60$ не се интересуваха много от хартийката ни. Тук печата в паспорта май имаше някакво значение, но за всеки случай си запазих всичката бумащина. Следваше митническа проверка и тъй като изобщо не беше трудно веднага попаднаха на найлончетата ми. Една лоша кака само посочи раницата с красноречив жест – това така няма да мине. Яснооо, май наистина имат право, че в Руанда няма 6-5 и полицията и службите си вършат работата. По всяка вероятност съм имала изразително нещастна физиономия, когато безропотно се запътих към раницата, та каката отпусна лицеви мускули и ме загледа една идея по-мило. Пита за колко дни сме в Руанда, аз и казах, че сме транзит за 1 вечер към Уганда. Заклех се да си пазя всичките найлончета като зеницата на очите и да не загубя нито едно в страната им и тя смигна: „Айде от мен да мине, минавайте”.

И така, честита ми мината първа сухопътна граница в Африка, навлизаме в

Руанда

Пейзажът като такъв по нищо не се различава от Бурунди, но все пак веднага след табелата “Welcome to Rwanda” се усеща някаква леко доловима разлика. Пътищата перфектни, много по-малко хора покрай пътя, повече автомобили и по-модерни колела. Имаше села, в който явно имаше ток. Чак леко се разочаровах от толкова много цивилизация. По обед спряхме в Бутаре (стара столица на Руанда) – красиво, подредено градче. Програмата предвиждаше спирка в националният музей. Аз срам, не срам си признавам, че не съм особенна музей- персона и шанса да се впечатля от поредния провинциален, африкански музей беше клоняща към нула. Обаче отпред имаше много красива градинка, беше идеалното място за почивка с цигара и бързо разхлаждане в климатизираната зала на музея. Та спряхме там, разгледахме експонатите – тук вече имаше малко повече артефакти от древността, възстановка на царска колиба от предколониалната епоха и малко по-нова история, но до около средата на 20-ти век. За геноцида си имаше отделен музей в Кигали, като към него май изпитвах по-голям интерес.

За обед седнахме в местна кръчма, прилична, а по местните стандарти пет звезди. Поръчахме си някак си и си изчакахме бирите и омлетите. Тук започнах да отбелязвам втора закономернсот – сервитьорите изобщо не винаги слушаха какво си поръчваме и още по-малко пък бързаха да ни донесат храната. Все пак за 2 омлета и 2 бири в празно заведение, не е съвсем нормално да се чака 1 час. Ма какво пък искам аз в тая жега по обед 😉

Остатъка от деня премина в път към

Кигали

и надвечер бяхме там. На екватора както се сещате към 18:30-19ч. вече е сериозен сумрак и малко след това мрак. Повъртяхме се из града докато намерим хотела. Личеше си сериозния напън на държавата да превърне Кигали в красиво и подредено място, но за това повече в частта за Руанда.

По едно време пак започнахме да излизаме от града посока летището. Не, че държах да спя в центъра на шумната и жива нощем руандска столица, но пък се надявах да не сме и в притеснително, изглеждащите покрайнини. Е тя надеждата умирала последна, ама фактите са си факти. Свихме в един кален сокак и се отзовахме в един заден двор на мотела ни. То много било хубаво тук и сигурно. Направих се, че им вярвам и се съгласих да остана там за вечерта, но разликата с хотела на брега на Танганайка беше очеизвадна. Заведоха ни в стаите ( 2 отделни вече). По коридорите се разминахме с няколко съмнителни „бизнесмена”. Размерите на стаята бяха 1 на 2 метра и вратата се отваряше на половина заради гардероба заемащ, незаетата от леглото площ. Баня … абе да кажем имаше и дори ни увериха, че сутринта ще има топла вода. Чистотата на стаята … айде по-добре да не говорим за това. Май най-много ме зарадваха решетките на прозореца, че бяхме на първия етаж. След „изненадите” в Бурунди и масата пари, които изсипахме на Кенеди за midrange accommodation, започвах да набирам пара. Аз не съм претенциозна, но ако съм дала пари … най-мразя да ме правят на будала. Приела съм, че съм турист и ще бъде прецаквана, но малко по-елегантно моля ви се, ако обичате. Както и да е казахме си просто ще кажем, че следващия път не искаме да сме тук и ще е ОК.

Хапнахме си анансите и мангото, които бяхме купили в Бурунди за жълти стотинки и по-хубаво манго никъде другаде не намерихме. Пихме по бира в заградения бар на мотела и се прибрахме да спим.

На сутринта разбира се топла вода нямаше, та се къпахме със студена, закусихме отново вкусно, пихме прекрасно кафе и хайде по колите.

Минаването на границата Руанда-Уганда

беше лесно и без проблем, на двете места има компютри, стана бързо и с/у нови 50$ получихме правото да влезем в Уганда. Казах вече, тук и конгоанците си платиха, колкото и да мятаха белтъци и метани на угандийските граничари.

Уганда е различна

от останалите 3 страни – единствена от тях английска колония, доста развита като производства и износ и най-голямата от всички останали.

Като по-известни събития там, повечето хора са чували за Иди Амин или по-НЕизвестен като:

„ Негово превъзходителство пожизненият президент фелдмаршал Хаджи доктор Иди Амин Дада, кавалер на “Кръста Виктория”, ордена “За заслуги”, “Военен кръст”, властелин на всички земни животни и всички морски риби, последният крал на Шотландия, победител на Британската империя в цяла Африка и Уганда, професор по география, ректор на университета “Макерере”

(реф. “The last king of Scotland”).

Далеч по-малко хора според мен са чували за все още живия и създаващ грижи на официалните власти Джозеф Кони. В резюме: води въоръжена борба в северна Уганда претендирайки, че иска да установи управление, основаващо се на десетте божи заповеди. Дълги години обаче действията на LRA (Lord Resistance Army) са насочени предимно срещу мирното население – грабежи, отвличания, палежи и др. Xиляди деца са отвличани и превръщани в бойци или роби. Преговори за мир има на определени интервали от време, водят се в джунглите или по суданската граница и всички са наясно, че нито са постоянни, нито Кони ще се предаде, тъй като той и някои негови командири се издирват от Международния трибунал в Хага за военни престъпления. От друга страна силно препоръчвам книгата на Матю Грийн „Магьосникът от Нил”. Дава абсолютно безпристрастно описание на Кони, армията и борбите му – все пак нищо не е само черно, дори и в сърцето на Африка. Но всичко това се случва далеч на север, а ние сме доста по-надолу в мирна и спокойна част от страната.

Пътувайки от границата към

езерото Буньони

забелязваме, че е една идея по-бедно от Руанда, но не колкото Бурунди. Пътищата са зле, ( това е то да има тежкотоварен трафик) и езика вече е английски, а не френски 😉 Имаше огромни и ярко зелени чаени плантации – тук не ги бяха научили на следобедния чай със сладки, но пък в Англия си го пият и съответно имат нужда някой да произвежда и праща.

Самото езеро се оказа едно доста международно туристическо курортче. Имаше много англичани, плажове, лодки, градинки. Настаниха ни в симпатични бунгалца с изглед към езерото. Ток имаше тук таме до 20ч. после го спираха, че бяха на генератор. Казаха, че може би, евентуално и топла вода ще има в общата баня. А мрежата за комари над леглото ми имаше дупки, през които и слон щеше да влезе, камо ли комар 😉

Но мен това не ме тревожеше, по съвет на Юри Ворошанов (juriwaro.com) си имах спирали алетрин и спях спокойно като бебе. Това отново да мине към графа полезни съвети. Можете да си ги купите и носите от тук – спиралите на Райд, но внимайте с пренасянето чупливи са. Може и оттам да си купите, но след като се ориентирате от къде.

Имахме около час време да се настаним, да пием по един студен Nile (THE бирата за цялото пътуване) и да се поразходим, преди уговорената разходка с лодка по езерото. През това време успяхме да изгубим гида и шофьора. Докато се търсехме, спътника ми – наивно чадо европейско успя да спазари 2 „автентични пигмейски” маски от местния продавач на сувенири, че една и за мен 😀 Доста го майтапех после за „автентичните” маски, ама поне евтино ги взехме и за спомен от Уганда ми остана.

Общо взето навреме се намерихме, повозихме се на лодката. Красиво езеро, прехрана за цялата околоност – къде лодкари, къде рибари … всеки си намира как да оцелява. Мернахме отдалеч местния пазар както и най-различни други курорти по островчетата из езерото. Накратко това е приятно, спокойно, красиво и достатъчно европеизирано място, ако някой иска да иде в Африка, ама не съвсем Африка.

След разходката, гида сподели, че не знае къде е шофьора, а той трябвало да го кара в града, където ще спят те за по-евтино. Така и така имал време още, да ни разходи и до махалите над езерото. Речено – сторено. Като ни опна на един баир, той напред като младо яре, ние отзад като парни локомотиви, че и слънцето не беше още залязло. Зор, пот, мъка … по едно време наизскочиха една сюрия деца и едно малко по-голямо момченце. Радваха ни се, снимаха се с нас и бяха абсолютно първитe деца, които не си подхванаха от раз с „give me money”.

Има една книга на Дамбиса Мойо – “Dead Aid”, в която с икономически аргументи се казва, че колкото и милиарди да се изливат в Африка, нещата няма да се оправят, докато генерално не се даде работа, образование и развитие за тези хора. Простото наливане на пари, не води до съществена промяна. Та и аз съм поддръжник на тази теория, но пък от друга страна континента до толкова явно е свикнал с „помощта”, че белите се разглеждат единствено и само като същества длъжни да раздават долари.

Приятна изненада бяха тези деца. Оказаха се комуна за сираци, чиито родители са починали от СПИН и по-голямото момченце беше отговорника. За над 40 деца едно няма и 15 годишно дете и една жена, чийто мъж пък умираше от рак в същата тази комуна. Двора, в който живееха беше потресаващо място, кози и кокошки, ходеха в/у болния човек, дюшеците бяха в прахоляка и мръсотията, къщите бяха полусрутени … от уважение не снимах прекалено откровенната мизерия, но поснимах все пак доста и най-добре вижте снимките. Много ни се радваха милите, там бели хора не ходели, по-нагоре имаше някаква по-официална комуна дето и сувенирчета се опитаха да ни пробутат, но в тяхната къща не идвали много чужди хора. Искаха да ни пеят и танцуват, включиха и нас в танците. Решихме за благодарност да им дадем пари или да им купим каквото искат от пазара. Избраха си да им купим продукти. Така имахме и шанса да идем с тях на местния пазар за сапун, брашно, захар и царевица. После искахме да им купим и по нещо сладко, та отидохме до супермаркета за местни 😀 Мястото представляваше абсолютно тъмна като в рог, кирпичена къща, която имаше вътрешен и външен щанд и двата с телено-дървена решетка. Децата казаха да влезем да видим вътре. Викам си какво пък ще гледаме толкова вътре, то нищо няма в тая тъмница. Такааа лиии 😉 В голяма грешка бях – вътре имаше 10-тина човека, около една маса и пиеха нещо като боза от общи метални канчета. Бира било, бананова. Молех се с всички сили, само да не ми предложат да я опитам … чак толкова непретенциозна не съм … Слава богу или им се свидеше или не се сетиха, ама ми се размина това „удоволствие”. Позволиха ни да ги снимаме, радваха се и викаха като малки деца на светкавицата, но въпреки всичко излъчваха някакво достойнство докато позираха.

Беше вече късно и решихме да се прибираме да хапнем и да пиинем по още един Nile. Тук гида каза, че все още няма ни вест, ни кост от шофьора и не знае какво ще стане утре, но ние да не се тревожим … дааа бе успокоително звучи нали, да останем и без транспорт сега. А и ако можело да му приберем документите и парите при нас, че той щял да спи при приятели уж, ама за всеки случай. Какви приятели, какви 5 лева ?!? Честно не знам в коя нива или кой бардак спа милия, ама ми стана жал за него.

Така завърши първия ни изпълнен с емоции ден в Уганда. Добре де, с леден душ завърши, но това са подробности 🙂 Страната май ми допадаше.

Мисля да завърша с това първата половина на частта за Уганда, за да не ви досадя мноого силно. Пък скоро и част 2 ще допиша, а кой знае може и 3 да излязат.

Очаквайте продължението

Още снимки от това пътуване:

http://picasaweb.google.com/meglena/Rwanda#

http://picasaweb.google.com/meglena/Uganda#

Автор: Меглена Атанасова

Снимки: авторът

Още снимки от Източна Африка:

[Show as slideshow]

1 2 ... 6 ►