След  Асеновата крепост, Триград,  Дяволското гърло и Дяволският мост, днес с Анжело ще тръгнем към Чаирските езера в Родопите.Приятно четене:   Из Родопите трета част Към Чаирски езера     Отново решихме да се...

Това лято имаше доста възхитени отзиви от Родопите – днес ще видим едно съвсем друго мнение. Приятно четене:   Моето голямо родопско разочарование Да , правилно сте прочели ! Никога не съм си и...

Днешният пътепис ще ни води до една от „омайните“, „вълшебни“ и какво още се сетите като синоним на „магьоснически“ – планини в България – Родопите (както знаете, редакцията се отнася скептично към вълшебничесвата на...

Днес Оги ще ни качи на джипа и ще ни разведе из Родопите. Приятно четене: До Чудните мостове и Голям Беглик с Дачия Дъстър Всичко започна около 1 април, почти на шега, на майтап,...

Батко ви Мартин отново ще тества лек кола по чукарите на българските пътища (нито редакцията, нито сайтът ни имат някакъв финансов интерес, за нас е важен пътеписът).

Днес той ще ни разкаже за едно кръгче из Родопите – до селата Бориково и Триград

Приятно четене:

Бориково и битото сирене на Салих

първа част

Вдъхновени от една статия, прочетена в списание “Тезгях” на Горичка, се отправяме към село Бориково. Може да се каже, че това село е предпоследна спирка, последната е село Арда, след това вече е Гърция. Граничната тел минава само по склоновете на ниските ридове около селото.

Пътят от Смолян към Бориково

минава през Смилян и Могилино, вие се из чудни борови гори, прохладата се усеща навсякъде около нас, особено когато ни спират за гранична проверка малко над Смолян. Ако пътувате в южните родопи задължително го правете с лична карта в джоба.
Дишаме, дишаме и не можем да се надишаме. Осъзнаваме как в София сякаш въздухът е заменен с нещо лепкаво, горещо, прашно и задушно.

Borikovo, Smolyan, BG

Пристигаме и паркираме пред съседна на Салих къща. Имотът на Салих е в самото начало на селото, посреща те едно голямо черно куче.

Салих има тъжна история – изселен е от родното си село, комунистите запалили обора на прадядо му и цялата стока изгоряла. Спасил се единствено един казан, който сега е на около 100 години, тъй като в него била закисната вълна. Сега в този казан той продължава да вари извара и да прави сиренето брънза по рецепта на прадядо си.

Съселяните на Салих не го “галят” (по родопски: обичат) и той малко страни от тях. Жена му е починала, по думите му от тревоги по деца и пиене. Останал сам-самичък с животните си Салих е първоначално резервиран, но с течение на времето отваря душата си и изповядва занаята си. Той притежава едно много специално и почти уникално вече за България умение – да прави бито сирене и брънза. И двете сирена са вкусни, но се правят по различна технология.

Салих Пашов и неговото бито сирене

Салих ни показа инсталацията за биене на сиренето. Това е една тясна и висока каца, един вид голяма маслобойна. “Буталото”, с което се бие, завършва с кръгла плоскост, която трябва да е с около един сантиметър по тясна от дъното на кацата, за да може да се “вдигне” млякото.

Процедурата започва с прокисване на кацата с вода в продължение на един ден, за да може дъските да се надуят и да не пропускат млякото, след което кацата се попарва с гореща вода и запарка от хвойна за дезинфекция.

В идеалния случай, цялата каца е направена от хвойново дърво. Другото дърво от което се прави кацата е бук, най-добре парен бук. По другите дървесини маслото полепва.

След това млякото се прецежда през тензухена кърпа и се слага мая за сирене. Когато млякото започне да става като “грес” започва “биенето”. В процеса на биене маслото се отделя, и се прехвърля в друг съд. Битото сирене се изважда от кацата и се слага в казан с вода с температура около 38 градуса.

на каквато температура си го доил, на такава го слагаш в казана и бъркаш

Сиренето вече започва да се формира. Традицията повелява сиренето да се съхранява в животински мях “абе като гайда, без ручалките”. Така сиренето може да издържи с години.

Салих ни обяснява и за брънзата. (Власите по моя край така наричат всяко сирене). Брънзата се засирва като битото сирене, но не влиза в кацата. Когато започне да се сгъстява влиза в казана.

“Гасената извара”, подобно на брънзата влиза в същия обгорял казан се и се бърка. Когато изварата започне да кипи се “гаси” с хладка вода. Започват да се образуват малки късчета като “сняг на парцали”.

На изпроводяк и след дълги увещания, Салих извади бито сирене от ланшната “мандра”. Сиренето има характерен вкус, твърде различен от всичко, което се предлага по магазините. Опитахме и от брънзата, както и от смесица м/у двете. Брънзата беше с вкус на нещо средно между моцарела и саламурено сирене. Нито много солена, нито много твърда, но не прилича на нито едно от двете. Опитахме и ланшно кисело мляко. След като му се премахне най-горния слой, сякаш е затворено… преди седмица. И да, кисело е 🙂

След известно време, прекарано с майстора на сиренето, от неговата резервираност нямаше и следа. Пред нас се откри един усмихнат, добронамерен, но и доста самотен човек. Неговата болка е, че не само, вече си няма другар в живота, но и няма на кого да предаде занаята. Сподели, че ако имаме желание може да се съберем и да ни демонстрира на някой събор как се прави млякото. Но това трябва да стане в рамките на Смолянско, тъй като няма кой да му гледа животните.

Чуйте разказът му в оригинал:

http://youtu.be/RHKWKk9mApI

Дядо Зафир – триградската Икеа

втора част

До Триград

се стига по еднолентов път с насрещно движение усукващ се около отвесните скали на Триградското ждрело. Единственото по-широко място е паркинкът пред пещерата Дяволското гърло, където триградчани твърдят че Орфей слезнал да търси Евридика. Планинските недра крият още вековни тайни, за които е най-добре местните да те просветят.

Слушайки разказите на триградчани на по малка мугленска* оставаш с впечатлението, че времето е спряло. Наш пътеводител в триградските потайности е дядо Зафир – благ старец, дърводелец, изработил почти всички дограми, врати, пейки, маси – абе де що дървения има из Триград.

Негова собствена изработка от скицата на мазната бакалска хартия до последната бурмичка е и тесничкото, но “кукленско” легло на което спим, когато му гостуваме. Леглото е многофункционално, има шкафчета под матрака, ракла при главата и решетка, която умело прикрива “серпентината”, разбирай бойлера осигуряващ топлата вода на домакинството.

Дядо Зафир е самоук, изучил занаята заедно с брат си на младини и му станал професия. Документираният си професионален връх дядото достига по време на социализма, когато става главен дърводелец на триградското начално училище, гимназия и пансион.

Истинският майсторски е овладяването на тайните на кацата. Дядо Зафир прави най-здравите каци, маслобойни, дула за “черешови” топчета – всичко конусовидно, което се прихваща с обръчи и трябва да издържа на напрежение и да съхранява течности. Докато му гостувахме, тъкмо довършваше поръчка за дървени кашпи.

При прешното ни гостуване дядото ни спретна “кръг” – традиционен родопски уред за “обръщане” на баница (клин). Кръгът е чисто и просто голяма, кръгла дъска за рязане върху която се точи, подрежда се баницата и се слага в тавата. После се изсипва от тавата върху клина, за да се опече равномерно. Имаме си и софра, отново негова изработка, от която вкусно-вкусно похапваме и си спомняме за времето прекарано в Триград.

Баба Фиданка е спътницата на дядо Зафир в неговия житейски път, двамата имат две дъщери, които са ги дарили с цял отбор… внучки. Дядото страда, че няма на кой да предаде занаята и с мъка говори за момента, когато ще трябва да се раздели с цялото си обурудване и инструменти събирани през годините.

Двамата, като доста триградчани са мюсюлмани, поне на книга. Триградският център е космополитен, на няколко метра отстоят постройките на джамията и на църквата, добре поддържани, но слабо посещавани. Триградчани си нямат ни ходжа – ни поп. Привикват ги само за специални случаи.

Най-удачното време за посещение на Триград е по време на събора,

за чиято точна дата трябва да се информирате от вътрешен човек, защото провеждането му зависи от редица фактори – изборният цикъл например. Миналата година събор нямаше, защото кмета нямало да се кандидатира и не му се занимавало. Затова пък тази година триградчани избухнаха на 28 и 29 Юли с шествие и възстановка на “Орфей слиза в подземното царство на Хадес да търси Евридика”. Актьори пресъздадоха легендата в пещерата Дяволското гърло, а зрители наблюдаваха действието от екран опънат върху скалата.

Авторът малко преди да яде пердах 😉 (малко пие!)

Ако не се притеснявате да карате по заснежен еднолентов път с насрещно движение, то може да посетите Триград и за нова година, както сторихме и ние. Тогава, може да се включите в ритуала за здраве, който само най-смелите триградчани практикуват – ледено хоро във водите на река Триградска.

Ние с дядо Зафирчо ви черпим по една голяма мугленска и ви пожелаваме лек път!

* Родопчани са хора с големи сърца. “Малката мугленска” е единица за водна мярка равна на 100 милилитра. Село Мугла е близо до Триград, но е откъснато от света и до него се стига само по черен път. – бел.автора

Послеслов за колата и пътя:

Бориково е на около 50 километра от Смолян. От Триград до Бориково през Смолян са точно 100 километра, с връщането до Смолян стават 150. Успяхме да ги изминем с разход от едва 3.1 литра на 100 километра с третата версия на флагменския хибрид на Тойота – Приус v3. Този нисък разход остана и рекордът ни за пътуването, в което само веднъж минахме над 4 литра на 100 – м/у София и Триград през Девин.

От София до Триград през Девин са около 220 километра. Ние карахме малко по магистралата до Ихтиман, а оттам поехме по стария път за Пловдив през Белово и близо до село Орешак обядвахме в извадено от миналото ханче с пауни и сервитьорки с униформи.

С леки отклонения направихме общо 263 километра с Prius v3, любезно предоставен ни от TM Ауто София и дадохме разход от едва четири литра на 100 километра.

Разходът ни на Орешак пък, беше още по-впечатляващ: 109 километра с едва три литра и половина. Изкачването след Кричим към стената на Въча е сериозно и там качихме доста разхода, но все пак се справихме съвсем икономично. Тези чудесни показатели ни окуражиха, че имаме съвсем реален шанс да изминем 1300 километра само с един резервоар (45 литра), какъвто бе амбициозният ни план и целта на пътуването ни. Имахме шест дена и 1000 километра да го изпълним!

Автор: Мартин Линков

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Родопите – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Днешният пътепис ще ни води до място, което аз лично не разбирам, но по-важното е, че мястото е красиво, красиво, красиво! Елина ще ни води из Родопите 🙂

Приятно четене:

Сред Родопите (село Вишнево)

Първото нещо, което виждам, когато слизам от колата, са надиплените склонове на планината. Тихо е и ухае на дъжд. Скоро ще вали. Наоколо е пусто. Сякаш времето е спряло или аз съм се върнала поне 20 години назад.Тютюнът грее в отровно зелено, а сноповете сено по поляните се оглеждат в сините хълмове, които се сливат с хоризонта.

Село Вишнево.

Непознато, малко, скрито в беден, но красив край, някъде сред величието на Родопите. Пълно с открити и сърдечни хора. Като Сийка и Илия (които по-надолу в текста често ще наричам Сийчето и Илийката в знак на моята  признателност към тях). Те са от хората, които започваш да чувстваш като приятели след първия разговор. А след като опиташ родопските манджи, приготвени от ръцете им,  и усетиш искрената им грижа към теб, вече ги усещаш като семейство.

Вишнево, Баните, България

Посрещат ни забързани, леко притеснени и щастливи, че имат гости. Сийчето и Илия са съдържатели на еко-хотел Вишнево –  настаняват гостите и се грижат за кухнята и уюта на мястото.

Хотелът се помещава в сградата на бившето местно училище. Подобно на редица други училища в малки населени места, и това е закрито от години поради липса на деца в района. Днес хотелът разполага с 14 стаи, механа, просторен двор, конферентна зала и паркинг. Нашето лично „топ“ място е пейката с гледка към планината.

Пейка с изглед

Сийка ни дава възможност сами да изберем стаята, в която да отседнем. Стаите са просторни и има интернет, а благодарение на усилията на Сийчето, целият хотел ухае на чистота. Вече нямаме колебание, че това място в Родопите ще ни стане „любимо“. При това цената е доста изгодна – 40 лв. на вечер с включена закуска.

„Какво ще искате за вечеря?“ – бърза да попита Сийчето. Подчертава, че нейните специалитети са родопските гозби, но големият кулиранен майстор е Илийката, който е професионален готвач. От 30 години са заедно. Запознали се с автобуса, когато Сийчето била в 10-и клас. Последвали тайни срещи, а след три месеца -сватба. И до днес са постоянно заедно. Илия не тръгва дори на пазар без съпругата си, а Сийка е отказвала не една оферта за работа в чужбина, за да не се разделя с любимия си. Когато попиташ Сийчето какво е любов, тя повдига рамене, но ако я чуеш как говори за Илия, веднага ще разбереш дефиницията на чувството. Всъщност то трудно се описва с думи. „Ние сме заедно във всичко. И в доброто, и в лошото“. – убедена е Сийка.

Покрай разговорите за брака и любовта, измисляме и менюто за вечеря – салати (тиквички, шопска и бобена) и пилешка скара. Простичка, но затова пък добра комбинация – точно като любовта, която не обича гръмки фрази.

Първите капки дъжд провалят плановете ни за разходка из селото. Сядаме на люлката под стряхата на хотела, за да се порадваме на спокойствието на летния ден. Привечер дъждът спира и ние поемаме на опознавателен тур из Вишнево.

Къщите са разпръснати по околните хълмове. В центъра на селото по традиция има магазин, който минава и за кръчма. Във Вишнево няма църква, само махала с подобно име, което означава, че някога в селото все пак е имало храм. Сега тук има малка джамия, но местните хора рядко я посещават.

„Какво е вярата?“ – реторично ме пита Сийчето. „Ето, аз не зная каква е моята вяра. Но зная, че няма значение как наричаш своя Бог и с какви думи се молиш.“.

В село Вишнево хората са сплотени не от вярата, а от бедността.

„Тук всички сме равни. Ние сме една шепа хора, всички сме бедни, така че нямаме какво да делим. Гледаме да си помагаме, за да оцелеем.“

Сийчето се шегува, че само по избори ги броят 350 души, иначе са значително по-малко. Младите търсят работа в Смолян, Пловдив, София, а повечето са в чужбина. Селото е опустяло най-вече заради липсата на работа. Безработицата е най-големият страх на местните хора. Може би затова Сийка и Илия влагат цялото си сърце в работата. А може би защото искрено обичат това, което правят. Всъщност малко хора могат да се похвалят с подобно щастие. Сийчето и Илия приемат всеки клиент като свой приятел. Разказват истории, свързани с гостите на хотела и помнят поименно голяма част от тях.

Оставаме впечатлени от добротата на това родопско семейство, защото в  България като цяло има силен недостиг на позитивно отношение, особено в сферата на обслужването. Свикнали сме с мрачните погледи, с нелюбезните или дори открито подигравателни реплики, с вечния български негативизъм…Ето защо първоначално вниманието към нас като гости на хотела дори ни учудва. Не очакваме, че някой може да прояви подобна грижа към непознати хора. Ако в България имаше класация за хотели, предлагащи най-човешко отношение към клиента, еко-хотел Вишнево би обрал всички точки. За мен лично всякакви пет звезди, сауни, джакузита и басейни бледнеят пред възможността да се чувствам все едно съм си у дома или на гости на баба. Честно казано, така не са ме глезили дори в собственото ми семейство.

Нещо повече, със Сийчето и Илия можеш да си поговориш за всичко – за живота, за готварските рецепти, за историята на селото или за тяхната собствена съдба. В разговорите се преплитат съвети, спомени, житейски равносметки, но най-вече – простичка човешка мъдрост. Онази, която не се получава в университета и не се купува с пари. Тя се изживява –  с болка, с лишения, със загуби, с надежда за нещо по-добро и с неугасваща усмивка…

А планината, без да се интересува от нашите разговори, постепенно се обагря в синьо-оранжево-розов цвят. Вечерта настъпва плавно.

Сядаме да вечеряме навън. Очакват ни тиквички с млечен сос, шопска салата, смилянски боб и пилешки шишчета.

След салатите, вече сме преяли, но ядем от пилешкото месо, защото: а) е уникално  вкусно и б) не искаме да обидим Илийката, дори и с риск да се натъпчем. При това малко по-рано той вече ни е  посветил в тайната на сочното пиле: филето трябва предварително да се маринова в соев сос, бяло вино и малко лимонов сок. Става невероятно!

След вечерята, получавам и своя десерт  на фона на неочаквано пълнолуние 🙂

Магията на Родопите е да видиш как денят сменя нощта. Огромната луна постепенно се скрива зад планинския контур, а слънцето бавно огрява най-високите борове на отсрещния скат и постепенно пълзи към долините. Наблюдаваме лястовичи концерт – гонят се в небето, сякаш са нетърпеливи да започне денят.  И ние сме изпълнени с предчувствие за един вълнуващ ден…

Решили сме да стигнем

до Дяволския мост пеша.

Пътят от Вишнево до моста е около 4 часа в едната посока. Затова оставяме колата в центъра на близкото село Гълъбово, откъдето може да се стигне за общо 4 часа – около 2 часа в едната и в другата посока. В Гълъбово има и Информационен център, където ще ви упътят за еко-пътеката до Дяволския мост и ще ви дадат листовки с полезна информация. Маршрутът на еко-пътеката като цяло не е труден, особено на отиване. На връщане е по-сложно, защото има доста изкачване. Пътят обаче е приятен за разходка из планината, а най-големият плюс е, че има ясна маркировка. Следвайте червено-белите означения и няма да имате никакъв проблем със стигането до моста. Единственото условие е да се заредите с достатъчно количество минерална вода. Ако все пак запасите ви свършат – по средата на пътя има изворче, а и до самия Дяволски мост също ще откриете чешма.

Ще познаете, че сте близо до Дяволския мост по шума на река Арда.

Тя ще ви посрещне първа, след което ще стигнете и до самия мост. За неговото име съществуват редица легенди. Според поверието в туристическата брошура, която получих в Информационния център в Гълъбово, при градежа на моста в него е „зазидана“ сянката на девойка. Майсторите все не успявали да изградят моста, докато единият не пожертвал съпругата си. А според една от младите туркини, с които се запознах на беседката до моста, името му се дължи на отражението моста във водата, което погледнато под определен ъгъл и в даден момент от деня, прилича на дяволска глава с рога. Други пък вярват, че това място притежава силна негативна енергия и че в един от камъните на моста личи отпечатък от Сатаната.

Дяволският мост

Легендите са част от историята. Няма как да отличим едното от другото. Въпреки страшното си име, мостът е оцелял векове наред благодарение на силата на камъка и устойчивия градеж. Дори днес той впечатлява със своята хармонична симетрия и непоклатимост.  Иронията на историята може би се крие във факта, че сега този идеално запазен мост не свързва нищо, докато в миналото е бил важен търговски път. Според повечето източници датира от 16-и век и е построен върху останките от стар римски път.

След посещението на моста поемаме обратно по еко-пътеката към Вишнево. По пътя има разклонение, което води до древно тракийско светилище, но пътят дотам е час и половина. Нямаме сили, затова продължаваме напред. Но въпреки умората се чувстваме добре. Енергията на Родопите е лекарство, което може да лекува всичко – от  стрес до болни души…

Следващата сутрин започва с “кулаци на тигла“, които Сийчето е приготвила още в ранни зори (тя просто няма да ви остави без закуска, дори и по принцип да не закусвате). Кулаците са нещо между палачинки и катми, но се оказват по-вкусни и от двете. А в комбинация с домашно ягодово сладко… разбирате сами 🙂

След закуската, Сийка настоява да ни изпрати с пълен багажник – дава ни от всичко, което има в градината си – тиквички, домати, няколко килограма картофи. Чувстваме се така, сякаш се прощаваме със собственото си семейство. Прегръдки, целувки и обещания да се върнем пак.

А после потегляме. Хотелът, планината и чакълестият път остават някъде зад нас. Когато се обръщам за последно, Сийчето още маха за „Довиждане“. Махам и аз. Да, със сигурност ще се върнем пак.

Как да стигнете до село Вишнево:

Най-добре е да минете по пътя Смолян-Чепеларе-Баните-с. Вишнево. Повече информация за еко-хотел Вишнево можете да откриете на адрес: http://www.ecohotelvishnevo.com/

Очаквайте продължението

Автор: Елина Цанкова

Снимки:Иван Михалев

Други разкази свързани с Родопите – на картата:

В последно време имахме възможност да видим как днешната младеж ходи на бригади или отива на младежки конгрес. Днес ще видим какво е останало днес от времето, когато думите „бригада“ и „конгрес“ предизвикваха, в най-добрия случай само, спазми в стомаха. Приятно четене:

Една разходка из Девин

по повод 10 ноември

Есента е в разгара си, но топлото време все още позволява бързи екскурзии. Затова не отказах на предложението да се помотая из Девин. Защото Девин е прекрасна дестинация за бягство от шума и забързаното ежедневие на големия град. Тук животът тече на съвсем забавени обороти, дори на моменти имах усещането, че времето е спряло.

А паметната дата 10 ноември насочи вниманието ми към детайли и гледки в града, свързани с едно отминало време, оставило трайна следа в съзнанието на всички.

Девин не предлага много развлечения за жителите и гостите си. Не познавам никого и никой не ме познава тук. Привличам погледите на всички заради голямата чанта на рамо и апарата, който съм увесил на врата. Гледаха с интерес, аз гледах тях по същия начин. На няколко пъти се заговарях с местни. Приятелски настроени, отзивчиви. Не видях намусени или навъсени погледи, не срещнах човек, забил поглед в краката си. Сякаш слънцето грееше в душите на всички и ги караше да бъдат щастливи и усмихнати.

Девин, България

За по-възрастните жители единственото развлечение си остава стоенето пред прага и съзерцаване на променящата цветовете си природа.

За тази жена бях също толкова интересен, колкото и тя за мен. Дори докато се нагласях да я снимам, имах усещането, че не знае какво точно правя и какви са ми намеренията. Щракнах я, помахах й за поздрав, поздравих я и се отдалечих. Дълго докато вървях нагоре по улицата, усещах очите й върху гърба ми…

На площада, гигантският мавзолей, който се издига, би трябвало да е местното читалище. Не изглежда реално функциониращо, макар и да знам, че тук се случват разни културни събития. Не очаквах да открия някаква много силно развита културно-просветна дейност, но пък за времето, в което се мотах по площада, не забелязах никакъв признак на живот. Само банката, която се помещава в единия край, придаваше някакъв живец на сградата и прогонваше усещането за запуснатост.

Докато обикалях, за да разгледам отвсякъде сградата, от единия й край се натъкнах на интересна гледка и случка.

„Вчера се счупи… от силния вятър. Това беше единственото, което намериха, за да затворят дупката… докато сменят стъклото…“, дочух зад мен женски глас.

Очевидно съм привлякъл вниманието на някого от жувущите наоколо. Обърнах се да благодаря за информацията в момента, в който минувач по улицата запя „Върви, народе възродени.“

Заобиколих, за да излезна отново на площада. От другия край на читалището, точно до входа на банката видях плоча. А, на комсомолски работник…

Паметна плоча Цветан Димитров Зангов – комсомолски деец

Тръгнах по (предполагам) Главната улица, без да знам къде отивам. Пътьом открих още плоча. Щрак.

Паметна плоча на Трайчо Костов

Главната улица е неголяма, но нямаше как да не ми направи впечатление огромният брой жени, които се грижеха за почистването на падналите листа и боклуци. Направи ми впечатление и педантичността, с която си вършеха работата. Браво. Докато си мислех, че сигурно общината добре ги мотивира и че подобна практика трябва да стане повсеместна, улицата взе, че свърши, извеждайки ме на площада пред Общината.

Община Девин

Седнах да пия едно кафе. Доколкото разбрах, да пиеш кафе пред Общината е нещо като да седнеш на някое от кафетата-клюкарнци на главната в Пловдив – хем всички те виждат, хем набързо научаваш клюките от града. Ако нямаш 70 стотинки за кафе, пейките наоколо са подходяща алтернатива. Докато си пиех кафето, забелязах от другата страна на площада паметник. Опитах да го снимам от масата (апаратът вече не правеше впечатление на никого), но не се получи, беше далече, а и ми пречеха насядалите по масите хора. Затова, когато станах, отидох да го видя отблизо.

Паметник на Катя Ванчева (Живка) – Девин

Признавам си, не знам коя е Катя Ванчева, но допълнително добавеното име, както и самият паметник ми подсказаха, че е била някоя местна партизанка. Направих се на разсеян, на истински турист, и спрях група девойчета. Не знаеха коя е тя и нищо не можаха да ми кажат за нея. Усмихнах се, оставих ги да продължат. От втората група също ме изгледаха странно. Едната девойка май не подозираше, че има паметник на това място, с такъв интерес започна да го гледа, сякаш сега го открива…

Върнах се обратно пред читалището и седнах на една пейка, докато улиците продължаваха да се изпълват с хора, излезли на разходка. Защото сряда е пазарен ден в Девин. Не си купих нищо. Не съм и правил опит. Но се заредих с много положителна енергия. А когато свърши, знам как да се заредя отново.

Снимах доста неща. Някои от снимките качих в отделен албум в Picasa. Той съдържа и няколко снимки, които направих по пътя на връщане към Пловдив.

Автор: Димитър Цонев

Снимки: авторът

Други разкази от България – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

Започва лятото и, като гледам, не само на мене ми е гръцко 😉 Ренета ще ни разходи из Гърция преди началото на голямото лежане по плажовете, пийването на узо и замезването с октоподчета 🙂 Приятно четене:

Една слънчева седмица по пътищата на Гърция

част първа

Както се вижда, не само на Стойчо му е гръцко, тия дни 🙂

Между прогнози за дъждове и урагани, кризи, стачки и грипозни деца успяхме да откраднем една топла и слънчева седмица в края на май за няколко дневно пътуване до Гърция.

Знае се, всичко започва с пътищата.

За пътишата в България няма да говоря. Те просто не са такива. Виж, пътищата в Гърция, определено са Пътища с главно “п”. Хубав гладък асфалт, ясна маркировка и табели буквално на всеки метър. Табели, които съобщават на колко километра си от най-близкия град, после съобщават че предстои отбивката от магистралата към града, после табелите започват обратно броене 500 метра, 400 метра…следва табела с указанието, че влизаш от северната или южна страна на града, абе табели да искаш. Дали пътуваш по магистрала или второстпенен път разлика в качеството на настилката, маркировката и количеството на табелите няма. Виж, с бензиностанциите нещата стоят различно. Бензиностанции по магистралата да не казвам изобщо, но почти няма. За да заредиш, трябва да слезеш от магистралата и да влезеш в населено място. Самите бензиностанции, трудно ще разбереш, че са такива. Една или две / едната от които не работеща/ стари колонки и някаква барачка покрай тях, евентуално тоалетна със съмнителна чистота и толкова. Кафе? – Забрави. Сянка – също. За шест дни и 2500 километра видяхме цифром и словом 1/една/ хубава бензиностанция и тя беше съвсем нова, а сестрата и близначка от другата страна на пътя още не беше отворила. Георги каза, че май имало причина да са такива бензиностанциите, но не помни каква, а доскоро и касови апарати нямали. Сигурна съм че хитрите гърци имат подходяща и изнасяща им причина за каквото и да било, включително и за вида и функционалността на бензиностанциите. За сметка на липсващите магазини и кафенета в бензиностанциите, покрай пътя има каравана-кафе. Едни малки, стари и огрухани караванки закотвени до сами мантинелата и обзаведени с някоя и друга масичка под рехавата сянка на маслина, смокиня или леска. От тия караванки, можеш да си купиш за хапване, да вземеш кафенце или студено безалкохолно и отново да драснеш по опечения от слънцето път.
Извън града гърците карат бързо, въпреки ограниението от 130 километра в час на магистралата, солените глоби и камерите. Камерите и за тях има табели. И означения на какво разстояние са, има. Само табела ” Усмихнете се!” няма. Но пък има полицаи с радари, мааалко след камерите. Точно толкова малко, колкото да реши, че достатъчно си подминал камерата и да изюркаш возилото.
За натовареното до козирката BMW тази скорост беше добре дошла. Високата глоба пък напълно убиваше желанието на Георги да разбере колко добре може да се движи нашата машина по тия хубави пътиша.
Покрай пътя на малки равни разстояния има странни макети. Върху колона висока около метър е сложем макет на параклис. С врати и прозорци, оцветен както подобава, висок около петдесет сантиметра. Отначало мислех, че това е подобие на една много неприятна практика по българските пътища – да се правят паметници на местата, където хора са изгубили живота си в катастрофи. В първия момент си казах, че гърците са на изчезване и изчезват най-вече с помощта на пътни произшествия, толкова са на често тези макети, но в едно от селцата, в един двор, вероятно на фирма за /трудно е да се нарече така, но/ екстериорен дизайн, заедно с огромното количество каменни лъвове, Аполони, Венери милоски и нейни сестри и братовчедки имаше от тези малки параклиси, възкачени всеки на по една колона. Не мисля, че някой би натворил предварително толкова нещо, само с мисълта, че хората ще се трепят по пътищата и труда му ще се отплати. В и около параклисите по пътищата нямаше снимки, свещи и вази с изкуствени цветя, така че с Георги стигнахме до извода, че наличнието на макетите е резултат от силната религиозност на гърците, а не на човешката лудост и стремежа ни за самоунищожение.
Този път, каникой път времето беше повече от благосклонно. Въпреки заплашващият ни още с тръгването дъжд минахме между капките. За цялото пътуване ни понакапа два три пъти, при това толкова леко, че даже не е за отбелязване.

Местата.

Първоначалният ни план е да влезем в Гърция през новото ГКПП в Златоград и да стигнем бързо и безпроблемно до Кавала.

Перперикон

буквално ни е на пътя. Казвала съм вече, че отдавна съм заискала да го видя, а пътищата ни все не стигат до там. Тоя път здраво се хващам за идеята, а Георги, който знае за силното ми желание се съгласява да направим кратка отбивка, макар, че вече е бил там. Ентусиазирана здраво чета ” либретото” в следствие на което се зарибявам още повече. Няколкото дни преди тръгването му надувам главата с прочетеното. По една добра случайност Стефан Цанев преповтаря и доукрасява в Българските Хроники това, което аз вече съм чела.
Докато пътуваме към Кърджали се опасявам горчивият ми опит с Троя да не се повтори, но още докато виждам в далечината отсечения на половина връх на хълма и разкритите под него бели кости на планината опасенията ми се изпаряват. Перперикон надхвърля очакванията ми.

Белите скали на Перперикон

Перперикон, Родопи

Някога бил върху него, сега изглежда вкопан в хълма. Приказен и величествен е с громните си бели каменни късове и ясните следи от човешка ръка в тях.

Четете по–нататък>>>