Етикети: Родопи

Из Родопите (трета част): Чаирски езера 3

Из Родопите (трета част): Чаирски езера

След  Асеновата крепост, Триград,  Дяволското гърло и Дяволският мост, днес с Анжело ще тръгнем към Чаирските езера в Родопите.Приятно четене:   Из Родопите трета част Към Чаирски езера     Отново решихме да се...

Моето голямо родопско разочарование 10

Моето голямо родопско разочарование

Това лято имаше доста възхитени отзиви от Родопите – днес ще видим едно съвсем друго мнение. Приятно четене:   Моето голямо родопско разочарование Да , правилно сте прочели ! Никога не съм си и...

Родопите (1): Батак, Доспат, яз.Доспат и Буйновското ждрело 1

Родопите (1): Батак, Доспат, яз.Доспат и Буйновското ждрело

Днешният пътепис ще ни води до една от „омайните“, „вълшебни“ и какво още се сетите като синоним на „магьоснически“ – планини в България – Родопите (както знаете, редакцията се отнася скептично към вълшебничесвата на...

5

Из Източните Родопи (1): Дяволския мост

Днес Анжело ще ни поведе на една обиколка из Източните Родопи – ще видим доста интересни места (между другото – напълно непосещавани от редакцията, демек – от мене ;)), като освен другото е предвиден и Дяволския мост. 

Приятно четене:

Из Източните Родопи

първа част

Дяволския мост

16-17.07.2013

След като сме обиколили почти цяла Европа, осъзнахме че не познаваме достатъчно добре собствената си страна. Тази двудневна екскурзия е естествено продължение на проведеното преди две години пътуване из Източните Родопи, когато загубихме много време при крепостта „Кривус“ и района около Ардино остана необходен. Общата дължина на маршрута (по километраж) е около 350 км + около 50 км грешни насоки от GPS-а, затворени пътища и т. н. Допълнителни 20 – 25 км е пешеходната част. Посочените по-долу разстояния и времетраене са взети от Google Maps и имат по-скоро ориентировъчна стойност.

Карта маршрут Стара Загора – Ардино

 

Ден първи

През този ден пътувахме основно с автомобил, тъй като всички дестинации са на практика достъпни по шосе.

гр. Стара Загора – с. Каснаково

Разстояние:   66,0 км

Време:            около 58 мин

 

Древнотракийско светилище на Афродита и нимфите (С)

с. Каснаково, общ. Димитровград

GPS: 42.005472; 25.501455

Преди Хасково завихме по посока на Поповица, след което се отклонихме вдясно. В центъра на селото има табела, сочеща надясно, после още веднъж надясно, през моста и след 2 км достигнахме до малък паркинг. Табелите са силно избелели – оглеждаме се за всичко, което напомня кафяв цвят! На 50 м по постлана с плочи пътека стигаме до информационния център, който работи от 9 до 17 часа. Всъщност това е без значение, защото информационни материали няма, останали са само някакви листовки на гръцки. Обектът е рехабилитиран по програма ФАР през 2007 г., а след това пари вече нямало. Миналата година се срутила покривната конструкция над вилата, нямало кой да ремонтира и разчисти, така че  само светилището може да се посети. До него по пътечката са около 100 м.

Древното тракийско светилище на нимфите е от около II – III в. на върха на култов център, създаден около карстов минерален извор. Представлявало е голям комплекс, включващ много сгради и амфитеатър.

Древнотракийско светилище на Афродита и нимфите – с. Каснаково, общ. Димитровград

Изворът

 

 

Според един от запазените надписи, то е построено от тракийски ветеран от римската армия и неговата съпруга в чест на водните нимфи ​​и Афродита. Местните жители смятат, че водите на извора са с лечебни свойства.

Древнотракийско светилище на Афродита и нимфите – с. Каснаково, общ. Димитровград

Надписът

 

 

Светилището на нимфите край Каснаково е най-добре запазеното тракийско светилище в България. През 1968 година е обявено официално за паметник на културата от национално значение.

От паркинга по изровен път може да се стигне горе и с кола. Построена е беседка и място за барбекю, има възможност за отдих.

Беседката

Беседката

 

 

 

Антична тракийска вила

През 2007 година, е разкрита вилата на богатия тракийски земевладелец.  Досега по българските земи е откривана само една подобна сграда, богато украсена с мрамор – вила „Армира“ до Ивайловград.

Античната сграда е частично проучена и са разкрити 6 помещения с обща площ 250 кв.м. Стените са били облицовани с различно оцветени големи мраморни плочи – бели, сиви, зелени, розови. Имало е многоцветни стенописи над мраморните цокли на стените – също като къщите в Помпей, както и мозайки по пода, които за съжаление са намерени натрошени. Както вече споменах, не можете да посетите вилата в този момент.

2.    с. Каснаково – Битката при Клокотница, с. Клокотница

Разстояние:   3,1 км

Време:            около 6 мин

 

Битката при Клокотница (В)

с. Клокотница

GPS: 41.992288; 25.496664

web:http://klokotnica.selo.bg/

Пътувайки към и от Каснаково минаваме през Клокотница. Край пътя има бронзов барелеф, поставен в чест на един от най-великите български царе – Иван Асен Втори. Този паметник е съвсем близо до мястото, където българският цар извоюва на 9 март 1230 година победа над многочислената византийска войска, предвождана от епирския владетел Теодор Комнин.

Паметникът не представлява нищо особено, така че не спряхме дори за снимка.

3.    с. Клокотница – Къща-музей „Чорбаджи Паскалевата къща“, гр. Хасково

Разстояние:   13,4 км

Време:            около 17 мин

 

Къща-музей „Чорбаджи Паскалевата къща“ (D)

Адрес: ул. „Братя Минчеви“ 9, град Хасково

GPS: 41.93433401; 25.54502070

Къща-музей „Чорбаджи Паскалевата къща“, гр. Хасково

През оградата се вижда, че е правена реставрация

 

 

Чорбаджи Паскал е бил влиятелен и богат търговец, който е участвал в управлението на Хасково по време на българското Възраждане. Къщата му, датираща от това време, е истински архитектурен шедьовър и е една от забележителностите на град Хасково. Тя е двуетажна, асиметрична и притежава отлично функционално разпределение; понастоящем е превърната в етнографски музей, където могат да се видят експозиции, свързани с бита на хасковлии по онова време – според информацията от Мрежата…

За съжаление през оградата се вижда, че реставрация е правена, но навсякъде е оключено. Лепенки с Дисни-герои по стъклата на втория етаж в ъгловата част навеждат на мисълта за детски център… Няма информация дали в момента е музей, дали работи, работно време и пр.

Къща-музей „Чорбаджи Паскалевата къща“, гр. Хасково

Информация?

 

4.    Къща-музей – Статуя „Света Богородица“, гр. Хасково

Разстояние:   2,0 км

Време:            около 4 мин

 

Статуя „Света Богородица“ (E)

гр. Хасково

ул. „Панорама” х ул. „Заря“ х ул. „Граничар“

GPS: 41.92842358; 25.55403829

Статуя „Света Богородица“, гр. Хасково

Дева Мария

 

 

Статуята на Светата Богородица е открита на 8 септември 2003 година. Включена в Книгата на Световните рекорди „Гинес“ (издание 2004 г.) като най-високата статуя на Дева Мария с Младенеца в света.

Първата ни асоциация е със „Саграда Фамилия“ – голямо, грозно… и безмислено. Посещението влиза в категория “Отчитане на дейност”.

Пред статуята има малък безплатен паркинг, където можете да оставите колата, ако не ви се плаща 1 лв./час на 500 м по-долу.

Друго мято за паркиране е

Kaufland

бул. „Съединение“ 44, 6300 Хасково

GPS: 41.930156; 25.566019

От Статуята по стълбичките слязохме към центъра (10 мин), където посетихме

Регионален исторически музей Хасково

Адрес: пл. “Свобода” 19, гр. Хасково

GPS: 41.93235861; 25.55778265

Цена: 2 лв./1 лв. за възрастен/дете (за етнографската сбирка)

Музеят притежава етнографска сбирка с около 15 000 предмета – народни носии, тъкани, накити, оръжия, селскостопански, занаятчийски  и музикални инструменти, домакинска посуда, ритуални предмети и много други. Служителката, която ни придружи, разказва забавно, увлекателно за нравите, обичаите и бита на дедите, изчерпателно отговаря на всевъзможни въпроси, след като е събудила интерес и у децата, и у възрастните.   Археологическата сбирка не сме посещавали.

5.    гр. Хасково – Тюрбе на Осман баба, с. Текето

Разстояние:   15,7 км

Време:            около 18 мин

 

Тюрбе на Осман баба (F)

с. Текето

GPS: 41.856927; 25.466947

GPS-ът ми не познава много добре България, затова се опита да ни прекара през с. Гълъбец. Решихме да не рискуваме по изровения кърски път и се върнахме 15-тина км до с. Конуш.

С много питане („С питане и до Текето се стига“) разбрахме, че когато идвате от Хасково и влезете в Конуш, трябва да се оглеждате за мелницата на Пилев вляво и бензиностанция вдясно. Току преди бензиностанцията е пътят за с. Тракиец. Тръгвате по него и след като минете бившото ТКЗС на Тракиец, вляво се появява първата табела за Текето (1 км, вляво). На влизане в селото вдясно има желязна ограда, зад която се вижда нещо като затворен комплекс. Табели няма. Стигате до плъзгащата се врата на имота, ако е затворена си я отваряте и влизате зад оградата.

Теке (от турски – tekke) e мюсюлманска монашеска общност, манастир, обикновено ритуален комплекс от сгради, в който централното място е седмоъгълна сграда – Тюрбе, обикновено гробница/мавзолей (най-често символично) на светец.

В това тюрбе е разположен гробът на алевийския светец Осман баба (1389-1479). То е издигнато около 1507 година, при управлението на султан Баязид II (1481-1512). Тюрбето представлява седмоъгълна каменна сграда с правоъгълно преддверие. Има височина 11 м и диаметър на купола 7,2 м. Изградено от квадри бял пясъчник, с мраморен портал. Според Евлия Челеби през 17 век тюрбето е в центъра на по-голям култов комплекс (теке), който днес не е запазен.

През 1970 година е обявено за паметник на културата от местно значение, а през 1976 година е реставрирано.

Към комплекса има изградена кланница за жертвените агнета, пекарни, фурни и навес за около 300 души, паркинг, както и малък хотел построен в архитектурен стил съобразен със святото за алиенската духовност място.

Според официалната версия Осман Баба е бил велик пълководец, Лъв на вярата, изклал много неверници. Според изследователя Димчо Аладжов, той е бил местен светец, водач на бедна овчарска общност (джемаат).

Ето и превод на надгробния паметник:

„КРАСИВ КРАЙ!

Ако всевишният пожелае и изпълни страната с благоволения, това ще бъде извор за Осман Баба. Намирайки благоволение във вътрешността на страната Румелия, той израсна и се създаде в нея. Той пое пътя на всички достойни старци. Като водач на Джемаат, той в необятната, като море божия благодат беше пазач от тъга и печал (неяснота поради изтриване). Излязъл от Хърсан през седемстотин и деветдесетата (1389 г.), той подава ръка на раята в Румелия да бъде молитствуван от молящите се. В осемстотин осемдесет и трета (1479 г.) се пресели във вечност на този Осман Баба.”

На празника на светеца Осман баба край текето се организира традиционното мае (вид събор). Идват поклонници от цял свят да се молят и правят курбан за здраве, за сбъднати и преживени щастливи мигове или за да се пречистят от отминали лоши случаи. На курбана се канят приятели, роднини, комшии, случайно дошли на святото място и други хора. Традицията е – нищо да не се взима от святото място, а само да се донася. Всички дарове остават за текето. Затова и гробът на Осман баба в централната зала на текето е винаги отрупан с дарове.

В целия комплекс не се вижда жива душа. Врата на сградата пред малкия паркинг в отворена, влизате през предверието с два нара, застлани с губери  и сте във вътрешния двор. В тюрбето не се влиза с обувки!

Тюрбе на Осман баба, с. Текето

Тюрбето

Тюрбе на Осман баба, с.Текето

Предверието

Тюрбе на Осман баба, с.Текето

Гробът

 

По пътечка през гората, обозначена със саморъчно направени табелки, се стига до жертвения камък. По клоните на дърветата висят парчета от дрехи и броеници, оставени от поклонниците като дар за здраве. Ако след 50-ина метра не видите нова табелка, значи сте се объркали в плетеницата от пътечки и трябва да се върнете и да потърсите отново.

Тюрбе на Осман баба, с.Текето

Следвайте стрелките

Тюрбе на Осман баба, с.Текето

Жертвеникът

 

 

6.    с. Текето – Тракийско светилище и крепост в местност „Карабурун“

Разстояние:   91,9 км

Време:            около 1 час 40 мин

 

Тракийско светилище и крепост в местност „Карабурун“ (G)

с. Стояново

GPS: 41.574762; 25.034227

Край село Стояново са открити следи от ранна култова дейност от периода на късната бронзова епоха. Светилището се намира на връх Карабурун (от турски „Черен нос“) с височина 1027 м., който е разположен на вододела между реките Малка Арда и Арда, малко преди двете реки да се влеят една в друга. От местността има страхотна гледка към почти целите Средни и Източни Родопи. Поради стратегическото разположение на това място през V-VI в. е била изградена ранновизантийска крепост, от която в момента има разкрити части от основи на каменен строеж и стени.

След като минете през Ардино, трябва да продължите към Смолян. Табели за Стояново няма. Следите за табели вдясно за Баните, Петково, Давидково. Преминавате по един мост („Стоянов мост“) и продължавате нагоре. Когато стигнете до разклон, на който табелата сочи към Паспал вляво (4 км), продължавате вдясно. Най-после виждате стръмен тесен път вдясно и  първата табела „Стояново 1 км“. Ако го подминете стигате до нова табела „Стояново 1 км“. Предполагам, че първият път е за качване, а вторият – за слизане (няма никакви указания!), защото, макар и асфалтирани и в добро състояние, пътчетата са толкова тесни, че две коли не могат да се разминат. Шотландия на Балканите!

Селото се състои от две махали, свързани с черен път (около 2 км). Изглежда сюрреалистично – като декор на постапокалиптичен филм. Лудият Макс би бил в стихията си. Почти всички къщи са разрушени, стърчат само каменните дувари. Две-три от къщите изглеждат що-годе обитаеми. Единствената живинка, мярнала се пред погледите ни, беше някаква стотинагодишна бабичка.  Само шумът на резачки в  надолу в гората издава, че тук все пак живеят хора. А, и плакатите на ДПС от последните избори.

От селото гледката към речната долина е зашеметяваща. Табели за светилището и крепостта няма. Не можахме да ги открием и посетим, но въпреки това разходката си струваше!

с. Стояново

Повечето къщи са срутени

с.Стояново

Стоянов мост. Аз бих построил крепостта на хълма вляво (извън кадър)

 

 

 

7.    с. Стояново – хотел „Палас“

Разстояние:   17,1 км

Време:            около 23 мин

 

Хотел „Палас“ (H)

ул. „Бели брези” 50, 6750 Ардино

GPS: 41.581199; 25.134097

GSM: 0887/206226 (управител)
GSM: 0887/241359
GSM: 0887/581361
тел.: 03651/4242
email: hotelpalas@abv.bg

Цена: 3,80 лв. (двойна стая, 1,5 + 1 легло)

Най-добре е да позвъните директно на управителя – от другите телефони така или иначе пак към този номер ще ви пренасочат за резервация.

Хотелът е приличен, намира се на централна улица между Общината и автогарата, но след 22 ч. движението утихва. Стаите са чисти, има кафе автомат във фоайето. От рецепцията на приемливи цени може да се закупят бира и безалкохолни напитки.

Механата на хотела не работи, но вечеряхме в ресторанта на комплекс „Перла“ (5-7 мин пеша) и останахме много доволни. Вкусно и евтино, бързо и любезно обслужване.

Ден втори

За днешния ден са предвидени повече от 20 км пешеходни маршрути.

8. хотел – Тракийско светилище „Орловите скали“

Разстояние:   4 км

Време:            около 1 час (пеша)

 

Тракийско светилище „Орловите скали“ (I)

GPS: 41.566624; 25.146625

Това тракийско светилище се намира в местността „Орлови скали“ („Картал кая“), на около 4 км южно от град Ардино. Култовият комплекс датира от VI-IV век пр. Хр. и се е използвал за ритуали и погребения. Представлява голяма скала, в която са изсечени около 90 трапецовидни ниши. Преполага се, че в тях са се полагали глинени съдове и плочки, свързани с култ към починалите. Под скалите има следи от уреди, жертвеници и други древни съоръжения.

Почти до светилището води път, но ние решихме да се „разкършим“ по планинските пътечки. От хотела, след глътка кафе,  тръгваме нагоре към историческия музей на Ардино, после продължихме по ул. „Чинари“, като се стремяхме да следваме главния път. След края на града асфалтът изчезва, пътят се ремонтира в момента и може би ще стига до самите скали. Всъщност работниците ни казаха точно това, но ни предупредиха, че по пътеката е много по-кратко. Тя започва от беседка на високото над разклонението на пътя. Тук вече се появяват първите табелки, а последните неколкостотин метра на стръмния терен са добре укрепени и маркирани. Личи си, че е правено не за пари, а „на ползу роду“ – с грижа и любов! На скалите в момента работят доброволци-алпинисти, които ги почистват от закрепилите се по тях мъхове, клони и дори поникнали млади дървета. Подготвена е и площадка, където вероятно ще бъде построена беседка.

Тракийско светилище „Орловите скали“

Пътеката е добре маркирана и укрепена

Тракийско светилище „Орловите скали“

Орловите скали

Тракийско светилище „Орловите скали“

Алпинисти работят по почистването на скалите

 

Тракийско светилище „Орловите скали“

Някой ден навярно ще има беседка

 

 

 

 

 

 

Тракийска крепост „Калето“ в местност „Орлови скали“

GPS: 41.562353; 25.153148

Руините от крепост „Калето“ се намират на около 500 метра от тракийското светилище. В наши дни от нея е останало много малко и е трудно да бъде забелязана, но крепостта е била разположена на  височината преди да се стигне до нишите на светилището.

По кътя към „Орловите скали“ видяхме струпани камъни, вероятно останки от крепоста, но нямаше никаква маркировка и не спирахме да изледваме дали това наистина е така.

След закуска с местния специалитет „Къпана баница“ се качихме на колата и продължихме със следващия етап.

9.    Ардино – с. Дядовци

Разстояние:   5,7 км

Време:            около 16 мин

 

Дяволския мост (K)

с. Дядовци

GPS: 41.62063978; 25.11416674 (паркинг)

GPS: 41.620864; 25.114678 (мост)

На 10 км. от Ардино се намира “Дяволският мост” (турското му име е „Шейтан Кюпрю“). Той е построен в началото на XV век в живописен тесен пролом над река Арда. В онези времена оттук е минавал път, свързващ района на Тракийската низина с Беломорието. Изграден е от местен камък. Дължината му е 56 м., а широчината – 3,5 м. Централният му свод достига височина 11,50 м.

Мостът е изграден по средновековната архитектурна традиция, има три свода и няколко преливника. Срещу течението са дозирани вълноломи. Малък парапет, висок около 50 см (първоначално е бил около 20 см но след реконструкцията на моста през 1993 година е надграден), предпазва преминаващите по моста.

През 2003 г. регионът е обявен за “Природна забележителност”.

Дяволски мост, 6764, България

До моста води маркиран път и еко-пътека от село Дядовци. След като влезете в селото продължавате направо, следвайки табелите. Стигате до импровизиран паркинг. Там се налага да оставите колата, тъй като в момента се разширява и обновява (де факто се прави наново) съществуващият път, работят тежки машини и преминаването с кола е невъзможно. В интерес на истината, по трасето видяхме коли, но те вероятно са преминали много рано сутринта или предната вечер. По проект, след завършване на пътя, трябва да се стига с кола на 2 км от моста.

От сега съществуващия импровизиран паркинг ви очакват около 6 км ободряваща разходка по пресечен терен сред прахоляка на строителните работи.

Мостът изниква изведнъж след последния завой. В момента строителна бригада го е опасала със скелета и изчуква и заздравява фугите. На пясъчната коса под моста няколко младежи са намерили място и са разпънали палатки. До моста има солиден навес с чешма и огнище, подходящ за дъ-ъ-ълги вечери на чист въздух.

Дяволският мост

Мостът се появява внезапно

Дяволският мост

И най-солидните съоръжения трябва да се поддържат

Дяволският мост

Реката е пълна с риба, а става и за къпане

Дяволският мост

Не видяхме Дявола, но и тази „кобра“ е добър пазач

Дяволският мост

Може да се намери приложение дори на стара гума от трактор

 

 

 

 

 

 

 

10.  с. Дядовци – „Каменната сватба“

Разстояние:  42,7 км

Време:            около 1 час 5 мин

 

Природен феномен “Каменната сватба” (L)

с. Зимзелен

GPS: 41.654833; 25.399323 (паркинг)

Според една от най-разпространените легенди: „Красив, строен младеж се влюбил в девойка от съседното село. Пленен от кръшната снага и пламенните сини очи на момичето, момъкът залинял от копнеж по нея. Разбрал бащата за мъката на сина си и отишъл в селото да я откупи за снаха. Вдигнали голяма сватба. Взели момата от нейното село и сред музика и веселие тръгнали към Зимзелен.

Изневиделица се извила вихрушка и повдигнала яшмака (булото) на булката. Видял свекърът лицето на девойката и онемял пред красотата й, а после пригладил брада и скверни мисли нахлули в душата му.

Възмутена от греховните помисли, природата майка вкаменила шествието, за да предотврати тяхното осъществяване.“

От Кърджали към с. Зимзелен се минава покрай болницата. След 3-4 км на разклона не се поема по лявата отбивка за селото, а се продължава направо към с. Панчево. След 200 – 300 м има малка отбивка с възможност за паркиране и табела „Каменна сватба 350 м“. Тръгвате нагоре по пътеката и където тя се разклонява поемате по дясното отклонение – към дерето. От другата страна на дерето, след около 200 на върха на хълма се намира каменната сватба.

Природен феномен “Каменната сватба” –  с. Зимзелен

Пътеката е добре маркирана

Природен феномен “Каменната сватба” –  с. Зимзелен

Младоженците

 

 

11.  „Каменната сватба“ – Стара Загора

Разстояние:   108 км

Време:            около 1 час 38 мин

 

 

Още снимки на ЕмаЖунич:

с. Каснаково: 2013-07-16 СветилищенаАфродита

Хасково: 2013-07-16 Богородица

с. Текето: 2013-07-16 Тюрбето

с. Стояново: 2013-07-16 Караборун

Ардино: 2011-06-11

Ардино: 2013-07-17

Ардино: 2013-07-17 Орловискали

с. Дядовци: 2013-07-17 Дяволскиятмост

с. Зимзелен: 2013-07-17 Каменнатасватба

 

 Очаквайте продължението

Автор: Анжело Ангелов

Снимки: Ема Жунич

Други разкази свързани с Родопите – на картата:

За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе 🙂

До Бориково и Триград с Приус 2

До Бориково и Триград с Приус

Батко ви Мартин отново ще тества лек кола по чукарите на българските пътища (нито редакцията, нито сайтът ни имат някакъв финансов интерес, за нас е важен пътеписът).

Днес той ще ни разкаже за едно кръгче из Родопите – до селата Бориково и Триград

Приятно четене:

Бориково и битото сирене на Салих

първа част

Бориково и неговото бито сирене

 

Вдъхновени от една статия, прочетена в списание “Тезгях” на Горичка, се отправяме към село Бориково. Може да се каже, че това село е предпоследна спирка, последната е село Арда, след това вече е Гърция. Граничната тел минава само по склоновете на ниските ридове около селото.

Пътят от Смолян към Бориково

минава през Смилян и Могилино, вие се из чудни борови гори, прохладата се усеща навсякъде около нас, особено когато ни спират за гранична проверка малко над Смолян. Ако пътувате в южните родопи задължително го правете с лична карта в джоба.
Дишаме, дишаме и не можем да се надишаме. Осъзнаваме как в София сякаш въздухът е заменен с нещо лепкаво, горещо, прашно и задушно.

Borikovo, Smolyan, BG

 

 

Пристигаме и паркираме пред съседна на Салих къща. Имотът на Салих е в самото начало на селото, посреща те едно голямо черно куче.

Приус на баир

 

 

Салих има тъжна история – изселен е от родното си село, комунистите запалили обора на прадядо му и цялата стока изгоряла. Спасил се единствено един казан, който сега е на около 100 години, тъй като в него била закисната вълна. Сега в този казан той продължава да вари извара и да прави сиренето брънза по рецепта на прадядо си.

Съселяните на Салих не го “галят” (по родопски: обичат) и той малко страни от тях. Жена му е починала, по думите му от тревоги по деца и пиене. Останал сам-самичък с животните си Салих е първоначално резервиран, но с течение на времето отваря душата си и изповядва занаята си. Той притежава едно много специално и почти уникално вече за България умение – да прави бито сирене и брънза. И двете сирена са вкусни, но се правят по различна технология.

Салих Пашов и неговото бито сирене

Салих Пашов и неговото бито сирене

 

 

Салих ни показа инсталацията за биене на сиренето. Това е една тясна и висока каца, един вид голяма маслобойна. “Буталото”, с което се бие, завършва с кръгла плоскост, която трябва да е с около един сантиметър по тясна от дъното на кацата, за да може да се “вдигне” млякото.

Процедурата започва с прокисване на кацата с вода в продължение на един ден, за да може дъските да се надуят и да не пропускат млякото, след което кацата се попарва с гореща вода и запарка от хвойна за дезинфекция.

В идеалния случай, цялата каца е направена от хвойново дърво. Другото дърво от което се прави кацата е бук, най-добре парен бук. По другите дървесини маслото полепва.

След това млякото се прецежда през тензухена кърпа и се слага мая за сирене. Когато млякото започне да става като “грес” започва “биенето”. В процеса на биене маслото се отделя, и се прехвърля в друг съд. Битото сирене се изважда от кацата и се слага в казан с вода с температура около 38 градуса.

на каквато температура си го доил, на такава го слагаш в казана и бъркаш

Казан за сирене

Сиренето вече започва да се формира. Традицията повелява сиренето да се съхранява в животински мях “абе като гайда, без ручалките”. Така сиренето може да издържи с години.

Салих ни обяснява и за брънзата. (Власите по моя край така наричат всяко сирене). Брънзата се засирва като битото сирене, но не влиза в кацата. Когато започне да се сгъстява влиза в казана.

“Гасената извара”, подобно на брънзата влиза в същия обгорял казан се и се бърка. Когато изварата започне да кипи се “гаси” с хладка вода. Започват да се образуват малки късчета като “сняг на парцали”.

Кисело мляко

 

 

На изпроводяк и след дълги увещания, Салих извади бито сирене от ланшната “мандра”. Сиренето има характерен вкус, твърде различен от всичко, което се предлага по магазините. Опитахме и от брънзата, както и от смесица м/у двете. Брънзата беше с вкус на нещо средно между моцарела и саламурено сирене. Нито много солена, нито много твърда, но не прилича на нито едно от двете. Опитахме и ланшно кисело мляко. След като му се премахне най-горния слой, сякаш е затворено… преди седмица. И да, кисело е 🙂

След известно време, прекарано с майстора на сиренето, от неговата резервираност нямаше и следа. Пред нас се откри един усмихнат, добронамерен, но и доста самотен човек. Неговата болка е, че не само, вече си няма другар в живота, но и няма на кого да предаде занаята. Сподели, че ако имаме желание може да се съберем и да ни демонстрира на някой събор как се прави млякото. Но това трябва да стане в рамките на Смолянско, тъй като няма кой да му гледа животните.

Чуйте разказът му в оригинал:

http://youtu.be/RHKWKk9mApI

 

Дядо Зафир – триградската Икеа

втора част

 

Мебели, Триград

 

 

До Триград

се стига по еднолентов път с насрещно движение усукващ се около отвесните скали на Триградското ждрело. Единственото по-широко място е паркинкът пред пещерата Дяволското гърло, където триградчани твърдят че Орфей слезнал да търси Евридика. Планинските недра крият още вековни тайни, за които е най-добре местните да те просветят.

Слушайки разказите на триградчани на по малка мугленска* оставаш с впечатлението, че времето е спряло. Наш пътеводител в триградските потайности е дядо Зафир – благ старец, дърводелец, изработил почти всички дограми, врати, пейки, маси – абе де що дървения има из Триград.

Негова собствена изработка от скицата на мазната бакалска хартия до последната бурмичка е и тесничкото, но “кукленско” легло на което спим, когато му гостуваме. Леглото е многофункционално, има шкафчета под матрака, ракла при главата и решетка, която умело прикрива “серпентината”, разбирай бойлера осигуряващ топлата вода на домакинството.

Дядо Зафир е самоук, изучил занаята заедно с брат си на младини и му станал професия. Документираният си професионален връх дядото достига по време на социализма, когато става главен дърводелец на триградското начално училище, гимназия и пансион.

Родопска вечеря

 

Истинският майсторски е овладяването на тайните на кацата. Дядо Зафир прави най-здравите каци, маслобойни, дула за “черешови” топчета – всичко конусовидно, което се прихваща с обръчи и трябва да издържа на напрежение и да съхранява течности. Докато му гостувахме, тъкмо довършваше поръчка за дървени кашпи.

При прешното ни гостуване дядото ни спретна “кръг” – традиционен родопски уред за “обръщане” на баница (клин). Кръгът е чисто и просто голяма, кръгла дъска за рязане върху която се точи, подрежда се баницата и се слага в тавата. После се изсипва от тавата върху клина, за да се опече равномерно. Имаме си и софра, отново негова изработка, от която вкусно-вкусно похапваме и си спомняме за времето прекарано в Триград.

Баба Фиданка е спътницата на дядо Зафир в неговия житейски път, двамата имат две дъщери, които са ги дарили с цял отбор… внучки. Дядото страда, че няма на кой да предаде занаята и с мъка говори за момента, когато ще трябва да се раздели с цялото си обурудване и инструменти събирани през годините.

Триград

 

 

Двамата, като доста триградчани са мюсюлмани, поне на книга. Триградският център е космополитен, на няколко метра отстоят постройките на джамията и на църквата, добре поддържани, но слабо посещавани. Триградчани си нямат ни ходжа – ни поп. Привикват ги само за специални случаи.

Най-удачното време за посещение на Триград е по време на събора,

за чиято точна дата трябва да се информирате от вътрешен човек, защото провеждането му зависи от редица фактори – изборният цикъл например. Миналата година събор нямаше, защото кмета нямало да се кандидатира и не му се занимавало. Затова пък тази година триградчани избухнаха на 28 и 29 Юли с шествие и възстановка на “Орфей слиза в подземното царство на Хадес да търси Евридика”. Актьори пресъздадоха легендата в пещерата Дяволското гърло, а зрители наблюдаваха действието от екран опънат върху скалата.

Авторът малко преди да яде пердах ;)

Авторът малко преди да яде пердах 😉 (малко пие!)

 

 

Ако не се притеснявате да карате по заснежен еднолентов път с насрещно движение, то може да посетите Триград и за нова година, както сторихме и ние. Тогава, може да се включите в ритуала за здраве, който само най-смелите триградчани практикуват – ледено хоро във водите на река Триградска.

Ние с дядо Зафирчо ви черпим по една голяма мугленска и ви пожелаваме лек път!

* Родопчани са хора с големи сърца. “Малката мугленска” е единица за водна мярка равна на 100 милилитра. Село Мугла е близо до Триград, но е откъснато от света и до него се стига само по черен път. – бел.автора

Послеслов за колата и пътя:

Бориково е на около 50 километра от Смолян. От Триград до Бориково през Смолян са точно 100 километра, с връщането до Смолян стават 150. Успяхме да ги изминем с разход от едва 3.1 литра на 100 километра с третата версия на флагменския хибрид на Тойота – Приус v3. Този нисък разход остана и рекордът ни за пътуването, в което само веднъж минахме над 4 литра на 100 – м/у София и Триград през Девин.

От София до Триград през Девин са около 220 километра. Ние карахме малко по магистралата до Ихтиман, а оттам поехме по стария път за Пловдив през Белово и близо до село Орешак обядвахме в извадено от миналото ханче с пауни и сервитьорки с униформи.

Приус на сянка

 

С леки отклонения направихме общо 263 километра с Prius v3, любезно предоставен ни от TM Ауто София и дадохме разход от едва четири литра на 100 километра.

 

Разходът ни на Орешак пък, беше още по-впечатляващ: 109 километра с едва три литра и половина. Изкачването след Кричим към стената на Въча е сериозно и там качихме доста разхода, но все пак се справихме съвсем икономично. Тези чудесни показатели ни окуражиха, че имаме съвсем реален шанс да изминем 1300 километра само с един резервоар (45 литра), какъвто бе амбициозният ни план и целта на пътуването ни. Имахме шест дена и 1000 километра да го изпълним!

 

Автор: Мартин Линков

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Родопите – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Сред Родопите (село Вишнево) 3

Сред Родопите (село Вишнево)

Днешният пътепис ще ни води до място, което аз лично не разбирам, но по-важното е, че мястото е красиво, красиво, красиво! Елина ще ни води из Родопите 🙂

 

Приятно четене:

 

 

Сред Родопите (село Вишнево)

 

Първото нещо, което виждам, когато слизам от колата, са надиплените склонове на планината. Тихо е и ухае на дъжд. Скоро ще вали. Наоколо е пусто. Сякаш времето е спряло или аз съм се върнала поне 20 години назад.Тютюнът грее в отровно зелено, а сноповете сено по поляните се оглеждат в сините хълмове, които се сливат с хоризонта.

 

 

 

Село Вишнево.

Непознато, малко, скрито в беден, но красив край, някъде сред величието на Родопите. Пълно с открити и сърдечни хора. Като Сийка и Илия (които по-надолу в текста често ще наричам Сийчето и Илийката в знак на моята  признателност към тях). Те са от хората, които започваш да чувстваш като приятели след първия разговор. А след като опиташ родопските манджи, приготвени от ръцете им,  и усетиш искрената им грижа към теб, вече ги усещаш като семейство.

Вишнево, Баните, България

 

 

Посрещат ни забързани, леко притеснени и щастливи, че имат гости. Сийчето и Илия са съдържатели на еко-хотел Вишнево –  настаняват гостите и се грижат за кухнята и уюта на мястото.

 

 

Хотелът се помещава в сградата на бившето местно училище. Подобно на редица други училища в малки населени места, и това е закрито от години поради липса на деца в района. Днес хотелът разполага с 14 стаи, механа, просторен двор, конферентна зала и паркинг. Нашето лично „топ“ място е пейката с гледка към планината.

 

Пейка с изглед - Село Вишнево в Родопите

Пейка с изглед

Сийка ни дава възможност сами да изберем стаята, в която да отседнем. Стаите са просторни и има интернет, а благодарение на усилията на Сийчето, целият хотел ухае на чистота. Вече нямаме колебание, че това място в Родопите ще ни стане „любимо“. При това цената е доста изгодна – 40 лв. на вечер с включена закуска.

 

 

 

„Какво ще искате за вечеря?“ – бърза да попита Сийчето. Подчертава, че нейните специалитети са родопските гозби, но големият кулиранен майстор е Илийката, който е професионален готвач. От 30 години са заедно. Запознали се с автобуса, когато Сийчето била в 10-и клас. Последвали тайни срещи, а след три месеца -сватба. И до днес са постоянно заедно. Илия не тръгва дори на пазар без съпругата си, а Сийка е отказвала не една оферта за работа в чужбина, за да не се разделя с любимия си. Когато попиташ Сийчето какво е любов, тя повдига рамене, но ако я чуеш как говори за Илия, веднага ще разбереш дефиницията на чувството. Всъщност то трудно се описва с думи. „Ние сме заедно във всичко. И в доброто, и в лошото“. – убедена е Сийка.

Покрай разговорите за брака и любовта, измисляме и менюто за вечеря – салати (тиквички, шопска и бобена) и пилешка скара. Простичка, но затова пък добра комбинация – точно като любовта, която не обича гръмки фрази.

Първите капки дъжд провалят плановете ни за разходка из селото. Сядаме на люлката под стряхата на хотела, за да се порадваме на спокойствието на летния ден. Привечер дъждът спира и ние поемаме на опознавателен тур из Вишнево.

 

 

Къщите са разпръснати по околните хълмове. В центъра на селото по традиция има магазин, който минава и за кръчма. Във Вишнево няма църква, само махала с подобно име, което означава, че някога в селото все пак е имало храм. Сега тук има малка джамия, но местните хора рядко я посещават.

„Какво е вярата?“ – реторично ме пита Сийчето. „Ето, аз не зная каква е моята вяра. Но зная, че няма значение как наричаш своя Бог и с какви думи се молиш.“.

В село Вишнево хората са сплотени не от вярата, а от бедността.

„Тук всички сме равни. Ние сме една шепа хора, всички сме бедни, така че нямаме какво да делим. Гледаме да си помагаме, за да оцелеем.“

Сийчето се шегува, че само по избори ги броят 350 души, иначе са значително по-малко. Младите търсят работа в Смолян, Пловдив, София, а повечето са в чужбина. Селото е опустяло най-вече заради липсата на работа. Безработицата е най-големият страх на местните хора. Може би затова Сийка и Илия влагат цялото си сърце в работата. А може би защото искрено обичат това, което правят. Всъщност малко хора могат да се похвалят с подобно щастие. Сийчето и Илия приемат всеки клиент като свой приятел. Разказват истории, свързани с гостите на хотела и помнят поименно голяма част от тях.

Оставаме впечатлени от добротата на това родопско семейство, защото в  България като цяло има силен недостиг на позитивно отношение, особено в сферата на обслужването. Свикнали сме с мрачните погледи, с нелюбезните или дори открито подигравателни реплики, с вечния български негативизъм…Ето защо първоначално вниманието към нас като гости на хотела дори ни учудва. Не очакваме, че някой може да прояви подобна грижа към непознати хора. Ако в България имаше класация за хотели, предлагащи най-човешко отношение към клиента, еко-хотел Вишнево би обрал всички точки. За мен лично всякакви пет звезди, сауни, джакузита и басейни бледнеят пред възможността да се чувствам все едно съм си у дома или на гости на баба. Честно казано, така не са ме глезили дори в собственото ми семейство.

Нещо повече, със Сийчето и Илия можеш да си поговориш за всичко – за живота, за готварските рецепти, за историята на селото или за тяхната собствена съдба. В разговорите се преплитат съвети, спомени, житейски равносметки, но най-вече – простичка човешка мъдрост. Онази, която не се получава в университета и не се купува с пари. Тя се изживява –  с болка, с лишения, със загуби, с надежда за нещо по-добро и с неугасваща усмивка…

А планината, без да се интересува от нашите разговори, постепенно се обагря в синьо-оранжево-розов цвят. Вечерта настъпва плавно.

 

 

Сядаме да вечеряме навън. Очакват ни тиквички с млечен сос, шопска салата, смилянски боб и пилешки шишчета.

 

 

 

След салатите, вече сме преяли, но ядем от пилешкото месо, защото: а) е уникално  вкусно и б) не искаме да обидим Илийката, дори и с риск да се натъпчем. При това малко по-рано той вече ни е  посветил в тайната на сочното пиле: филето трябва предварително да се маринова в соев сос, бяло вино и малко лимонов сок. Става невероятно!

След вечерята, получавам и своя десерт  на фона на неочаквано пълнолуние 🙂

 

 

 

 

Магията на Родопите е да видиш как денят сменя нощта. Огромната луна постепенно се скрива зад планинския контур, а слънцето бавно огрява най-високите борове на отсрещния скат и постепенно пълзи към долините. Наблюдаваме лястовичи концерт – гонят се в небето, сякаш са нетърпеливи да започне денят.  И ние сме изпълнени с предчувствие за един вълнуващ ден…

 

 

Решили сме да стигнем

до Дяволския мост пеша.

Пътят от Вишнево до моста е около 4 часа в едната посока. Затова оставяме колата в центъра на близкото село Гълъбово, откъдето може да се стигне за общо 4 часа – около 2 часа в едната и в другата посока. В Гълъбово има и Информационен център, където ще ви упътят за еко-пътеката до Дяволския мост и ще ви дадат листовки с полезна информация. Маршрутът на еко-пътеката като цяло не е труден, особено на отиване. На връщане е по-сложно, защото има доста изкачване. Пътят обаче е приятен за разходка из планината, а най-големият плюс е, че има ясна маркировка. Следвайте червено-белите означения и няма да имате никакъв проблем със стигането до моста. Единственото условие е да се заредите с достатъчно количество минерална вода. Ако все пак запасите ви свършат – по средата на пътя има изворче, а и до самия Дяволски мост също ще откриете чешма.

Ще познаете, че сте близо до Дяволския мост по шума на река Арда.

Тя ще ви посрещне първа, след което ще стигнете и до самия мост. За неговото име съществуват редица легенди. Според поверието в туристическата брошура, която получих в Информационния център в Гълъбово, при градежа на моста в него е „зазидана“ сянката на девойка. Майсторите все не успявали да изградят моста, докато единият не пожертвал съпругата си. А според една от младите туркини, с които се запознах на беседката до моста, името му се дължи на отражението моста във водата, което погледнато под определен ъгъл и в даден момент от деня, прилича на дяволска глава с рога. Други пък вярват, че това място притежава силна негативна енергия и че в един от камъните на моста личи отпечатък от Сатаната.

Дяволският мост на река Арда

Дяволският мост

Легендите са част от историята. Няма как да отличим едното от другото. Въпреки страшното си име, мостът е оцелял векове наред благодарение на силата на камъка и устойчивия градеж. Дори днес той впечатлява със своята хармонична симетрия и непоклатимост.  Иронията на историята може би се крие във факта, че сега този идеално запазен мост не свързва нищо, докато в миналото е бил важен търговски път. Според повечето източници датира от 16-и век и е построен върху останките от стар римски път.

 

 

След посещението на моста поемаме обратно по еко-пътеката към Вишнево. По пътя има разклонение, което води до древно тракийско светилище, но пътят дотам е час и половина. Нямаме сили, затова продължаваме напред. Но въпреки умората се чувстваме добре. Енергията на Родопите е лекарство, което може да лекува всичко – от  стрес до болни души…

Следващата сутрин започва с “кулаци на тигла“, които Сийчето е приготвила още в ранни зори (тя просто няма да ви остави без закуска, дори и по принцип да не закусвате). Кулаците са нещо между палачинки и катми, но се оказват по-вкусни и от двете. А в комбинация с домашно ягодово сладко… разбирате сами 🙂

Вкусотийки

 

 

След закуската, Сийка настоява да ни изпрати с пълен багажник – дава ни от всичко, което има в градината си – тиквички, домати, няколко килограма картофи. Чувстваме се така, сякаш се прощаваме със собственото си семейство. Прегръдки, целувки и обещания да се върнем пак.

А после потегляме. Хотелът, планината и чакълестият път остават някъде зад нас. Когато се обръщам за последно, Сийчето още маха за „Довиждане“. Махам и аз. Да, със сигурност ще се върнем пак.

 

 

 

Как да стигнете до село Вишнево:

Най-добре е да минете по пътя Смолян-Чепеларе-Баните-с. Вишнево. Повече информация за еко-хотел Вишнево можете да откриете на адрес: http://www.ecohotelvishnevo.com/

 

 

Очаквайте продължението

Автор: Елина Цанкова

Снимки:Иван Михалев

 

 

Други разкази свързани с Родопите – на картата: