След  Асеновата крепост, Триград,  Дяволското гърло и Дяволският мост, днес с Анжело ще тръгнем към Чаирските езера в Родопите.Приятно четене:   Из Родопите трета част Към Чаирски езера     Отново решихме да се...

Това лято имаше доста възхитени отзиви от Родопите – днес ще видим едно съвсем друго мнение. Приятно четене:   Моето голямо родопско разочарование Да , правилно сте прочели ! Никога не съм си и...

Днешният пътепис ще ни води до една от „омайните“, „вълшебни“ и какво още се сетите като синоним на „магьоснически“ – планини в България – Родопите (както знаете, редакцията се отнася скептично към вълшебничесвата на...

Днес Оги ще ни качи на джипа и ще ни разведе из Родопите. Приятно четене: До Чудните мостове и Голям Беглик с Дачия Дъстър Всичко започна около 1 април, почти на шега, на майтап,...

Батко ви Мартин отново ще тества лек кола по чукарите на българските пътища (нито редакцията, нито сайтът ни имат някакъв финансов интерес, за нас е важен пътеписът).

Днес той ще ни разкаже за едно кръгче из Родопите – до селата Бориково и Триград

Приятно четене:

Бориково и битото сирене на Салих

първа част

Вдъхновени от една статия, прочетена в списание “Тезгях” на Горичка, се отправяме към село Бориково. Може да се каже, че това село е предпоследна спирка, последната е село Арда, след това вече е Гърция. Граничната тел минава само по склоновете на ниските ридове около селото.

Пътят от Смолян към Бориково

минава през Смилян и Могилино, вие се из чудни борови гори, прохладата се усеща навсякъде около нас, особено когато ни спират за гранична проверка малко над Смолян. Ако пътувате в южните родопи задължително го правете с лична карта в джоба.
Дишаме, дишаме и не можем да се надишаме. Осъзнаваме как в София сякаш въздухът е заменен с нещо лепкаво, горещо, прашно и задушно.

Borikovo, Smolyan, BG

Пристигаме и паркираме пред съседна на Салих къща. Имотът на Салих е в самото начало на селото, посреща те едно голямо черно куче.

Салих има тъжна история – изселен е от родното си село, комунистите запалили обора на прадядо му и цялата стока изгоряла. Спасил се единствено един казан, който сега е на около 100 години, тъй като в него била закисната вълна. Сега в този казан той продължава да вари извара и да прави сиренето брънза по рецепта на прадядо си.

Съселяните на Салих не го “галят” (по родопски: обичат) и той малко страни от тях. Жена му е починала, по думите му от тревоги по деца и пиене. Останал сам-самичък с животните си Салих е първоначално резервиран, но с течение на времето отваря душата си и изповядва занаята си. Той притежава едно много специално и почти уникално вече за България умение – да прави бито сирене и брънза. И двете сирена са вкусни, но се правят по различна технология.

Салих Пашов и неговото бито сирене

Салих ни показа инсталацията за биене на сиренето. Това е една тясна и висока каца, един вид голяма маслобойна. “Буталото”, с което се бие, завършва с кръгла плоскост, която трябва да е с около един сантиметър по тясна от дъното на кацата, за да може да се “вдигне” млякото.

Процедурата започва с прокисване на кацата с вода в продължение на един ден, за да може дъските да се надуят и да не пропускат млякото, след което кацата се попарва с гореща вода и запарка от хвойна за дезинфекция.

В идеалния случай, цялата каца е направена от хвойново дърво. Другото дърво от което се прави кацата е бук, най-добре парен бук. По другите дървесини маслото полепва.

След това млякото се прецежда през тензухена кърпа и се слага мая за сирене. Когато млякото започне да става като “грес” започва “биенето”. В процеса на биене маслото се отделя, и се прехвърля в друг съд. Битото сирене се изважда от кацата и се слага в казан с вода с температура около 38 градуса.

на каквато температура си го доил, на такава го слагаш в казана и бъркаш

Сиренето вече започва да се формира. Традицията повелява сиренето да се съхранява в животински мях “абе като гайда, без ручалките”. Така сиренето може да издържи с години.

Салих ни обяснява и за брънзата. (Власите по моя край така наричат всяко сирене). Брънзата се засирва като битото сирене, но не влиза в кацата. Когато започне да се сгъстява влиза в казана.

“Гасената извара”, подобно на брънзата влиза в същия обгорял казан се и се бърка. Когато изварата започне да кипи се “гаси” с хладка вода. Започват да се образуват малки късчета като “сняг на парцали”.

На изпроводяк и след дълги увещания, Салих извади бито сирене от ланшната “мандра”. Сиренето има характерен вкус, твърде различен от всичко, което се предлага по магазините. Опитахме и от брънзата, както и от смесица м/у двете. Брънзата беше с вкус на нещо средно между моцарела и саламурено сирене. Нито много солена, нито много твърда, но не прилича на нито едно от двете. Опитахме и ланшно кисело мляко. След като му се премахне най-горния слой, сякаш е затворено… преди седмица. И да, кисело е 🙂

След известно време, прекарано с майстора на сиренето, от неговата резервираност нямаше и следа. Пред нас се откри един усмихнат, добронамерен, но и доста самотен човек. Неговата болка е, че не само, вече си няма другар в живота, но и няма на кого да предаде занаята. Сподели, че ако имаме желание може да се съберем и да ни демонстрира на някой събор как се прави млякото. Но това трябва да стане в рамките на Смолянско, тъй като няма кой да му гледа животните.

Чуйте разказът му в оригинал:

http://youtu.be/RHKWKk9mApI

Дядо Зафир – триградската Икеа

втора част

До Триград

се стига по еднолентов път с насрещно движение усукващ се около отвесните скали на Триградското ждрело. Единственото по-широко място е паркинкът пред пещерата Дяволското гърло, където триградчани твърдят че Орфей слезнал да търси Евридика. Планинските недра крият още вековни тайни, за които е най-добре местните да те просветят.

Слушайки разказите на триградчани на по малка мугленска* оставаш с впечатлението, че времето е спряло. Наш пътеводител в триградските потайности е дядо Зафир – благ старец, дърводелец, изработил почти всички дограми, врати, пейки, маси – абе де що дървения има из Триград.

Негова собствена изработка от скицата на мазната бакалска хартия до последната бурмичка е и тесничкото, но “кукленско” легло на което спим, когато му гостуваме. Леглото е многофункционално, има шкафчета под матрака, ракла при главата и решетка, която умело прикрива “серпентината”, разбирай бойлера осигуряващ топлата вода на домакинството.

Дядо Зафир е самоук, изучил занаята заедно с брат си на младини и му станал професия. Документираният си професионален връх дядото достига по време на социализма, когато става главен дърводелец на триградското начално училище, гимназия и пансион.

Истинският майсторски е овладяването на тайните на кацата. Дядо Зафир прави най-здравите каци, маслобойни, дула за “черешови” топчета – всичко конусовидно, което се прихваща с обръчи и трябва да издържа на напрежение и да съхранява течности. Докато му гостувахме, тъкмо довършваше поръчка за дървени кашпи.

При прешното ни гостуване дядото ни спретна “кръг” – традиционен родопски уред за “обръщане” на баница (клин). Кръгът е чисто и просто голяма, кръгла дъска за рязане върху която се точи, подрежда се баницата и се слага в тавата. После се изсипва от тавата върху клина, за да се опече равномерно. Имаме си и софра, отново негова изработка, от която вкусно-вкусно похапваме и си спомняме за времето прекарано в Триград.

Баба Фиданка е спътницата на дядо Зафир в неговия житейски път, двамата имат две дъщери, които са ги дарили с цял отбор… внучки. Дядото страда, че няма на кой да предаде занаята и с мъка говори за момента, когато ще трябва да се раздели с цялото си обурудване и инструменти събирани през годините.

Двамата, като доста триградчани са мюсюлмани, поне на книга. Триградският център е космополитен, на няколко метра отстоят постройките на джамията и на църквата, добре поддържани, но слабо посещавани. Триградчани си нямат ни ходжа – ни поп. Привикват ги само за специални случаи.

Най-удачното време за посещение на Триград е по време на събора,

за чиято точна дата трябва да се информирате от вътрешен човек, защото провеждането му зависи от редица фактори – изборният цикъл например. Миналата година събор нямаше, защото кмета нямало да се кандидатира и не му се занимавало. Затова пък тази година триградчани избухнаха на 28 и 29 Юли с шествие и възстановка на “Орфей слиза в подземното царство на Хадес да търси Евридика”. Актьори пресъздадоха легендата в пещерата Дяволското гърло, а зрители наблюдаваха действието от екран опънат върху скалата.

Авторът малко преди да яде пердах 😉 (малко пие!)

Ако не се притеснявате да карате по заснежен еднолентов път с насрещно движение, то може да посетите Триград и за нова година, както сторихме и ние. Тогава, може да се включите в ритуала за здраве, който само най-смелите триградчани практикуват – ледено хоро във водите на река Триградска.

Ние с дядо Зафирчо ви черпим по една голяма мугленска и ви пожелаваме лек път!

* Родопчани са хора с големи сърца. “Малката мугленска” е единица за водна мярка равна на 100 милилитра. Село Мугла е близо до Триград, но е откъснато от света и до него се стига само по черен път. – бел.автора

Послеслов за колата и пътя:

Бориково е на около 50 километра от Смолян. От Триград до Бориково през Смолян са точно 100 километра, с връщането до Смолян стават 150. Успяхме да ги изминем с разход от едва 3.1 литра на 100 километра с третата версия на флагменския хибрид на Тойота – Приус v3. Този нисък разход остана и рекордът ни за пътуването, в което само веднъж минахме над 4 литра на 100 – м/у София и Триград през Девин.

От София до Триград през Девин са около 220 километра. Ние карахме малко по магистралата до Ихтиман, а оттам поехме по стария път за Пловдив през Белово и близо до село Орешак обядвахме в извадено от миналото ханче с пауни и сервитьорки с униформи.

С леки отклонения направихме общо 263 километра с Prius v3, любезно предоставен ни от TM Ауто София и дадохме разход от едва четири литра на 100 километра.

Разходът ни на Орешак пък, беше още по-впечатляващ: 109 километра с едва три литра и половина. Изкачването след Кричим към стената на Въча е сериозно и там качихме доста разхода, но все пак се справихме съвсем икономично. Тези чудесни показатели ни окуражиха, че имаме съвсем реален шанс да изминем 1300 километра само с един резервоар (45 литра), какъвто бе амбициозният ни план и целта на пътуването ни. Имахме шест дена и 1000 километра да го изпълним!

Автор: Мартин Линков

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Родопите – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Днешният пътепис ще ни води до място, което аз лично не разбирам, но по-важното е, че мястото е красиво, красиво, красиво! Елина ще ни води из Родопите 🙂

Приятно четене:

Сред Родопите (село Вишнево)

Първото нещо, което виждам, когато слизам от колата, са надиплените склонове на планината. Тихо е и ухае на дъжд. Скоро ще вали. Наоколо е пусто. Сякаш времето е спряло или аз съм се върнала поне 20 години назад.Тютюнът грее в отровно зелено, а сноповете сено по поляните се оглеждат в сините хълмове, които се сливат с хоризонта.

Село Вишнево.

Непознато, малко, скрито в беден, но красив край, някъде сред величието на Родопите. Пълно с открити и сърдечни хора. Като Сийка и Илия (които по-надолу в текста често ще наричам Сийчето и Илийката в знак на моята  признателност към тях). Те са от хората, които започваш да чувстваш като приятели след първия разговор. А след като опиташ родопските манджи, приготвени от ръцете им,  и усетиш искрената им грижа към теб, вече ги усещаш като семейство.

Вишнево, Баните, България

Посрещат ни забързани, леко притеснени и щастливи, че имат гости. Сийчето и Илия са съдържатели на еко-хотел Вишнево –  настаняват гостите и се грижат за кухнята и уюта на мястото.

Хотелът се помещава в сградата на бившето местно училище. Подобно на редица други училища в малки населени места, и това е закрито от години поради липса на деца в района. Днес хотелът разполага с 14 стаи, механа, просторен двор, конферентна зала и паркинг. Нашето лично „топ“ място е пейката с гледка към планината.

Пейка с изглед

Сийка ни дава възможност сами да изберем стаята, в която да отседнем. Стаите са просторни и има интернет, а благодарение на усилията на Сийчето, целият хотел ухае на чистота. Вече нямаме колебание, че това място в Родопите ще ни стане „любимо“. При това цената е доста изгодна – 40 лв. на вечер с включена закуска.

„Какво ще искате за вечеря?“ – бърза да попита Сийчето. Подчертава, че нейните специалитети са родопските гозби, но големият кулиранен майстор е Илийката, който е професионален готвач. От 30 години са заедно. Запознали се с автобуса, когато Сийчето била в 10-и клас. Последвали тайни срещи, а след три месеца -сватба. И до днес са постоянно заедно. Илия не тръгва дори на пазар без съпругата си, а Сийка е отказвала не една оферта за работа в чужбина, за да не се разделя с любимия си. Когато попиташ Сийчето какво е любов, тя повдига рамене, но ако я чуеш как говори за Илия, веднага ще разбереш дефиницията на чувството. Всъщност то трудно се описва с думи. „Ние сме заедно във всичко. И в доброто, и в лошото“. – убедена е Сийка.

Покрай разговорите за брака и любовта, измисляме и менюто за вечеря – салати (тиквички, шопска и бобена) и пилешка скара. Простичка, но затова пък добра комбинация – точно като любовта, която не обича гръмки фрази.

Първите капки дъжд провалят плановете ни за разходка из селото. Сядаме на люлката под стряхата на хотела, за да се порадваме на спокойствието на летния ден. Привечер дъждът спира и ние поемаме на опознавателен тур из Вишнево.

Къщите са разпръснати по околните хълмове. В центъра на селото по традиция има магазин, който минава и за кръчма. Във Вишнево няма църква, само махала с подобно име, което означава, че някога в селото все пак е имало храм. Сега тук има малка джамия, но местните хора рядко я посещават.

„Какво е вярата?“ – реторично ме пита Сийчето. „Ето, аз не зная каква е моята вяра. Но зная, че няма значение как наричаш своя Бог и с какви думи се молиш.“.

В село Вишнево хората са сплотени не от вярата, а от бедността.

„Тук всички сме равни. Ние сме една шепа хора, всички сме бедни, така че нямаме какво да делим. Гледаме да си помагаме, за да оцелеем.“

Сийчето се шегува, че само по избори ги броят 350 души, иначе са значително по-малко. Младите търсят работа в Смолян, Пловдив, София, а повечето са в чужбина. Селото е опустяло най-вече заради липсата на работа. Безработицата е най-големият страх на местните хора. Може би затова Сийка и Илия влагат цялото си сърце в работата. А може би защото искрено обичат това, което правят. Всъщност малко хора могат да се похвалят с подобно щастие. Сийчето и Илия приемат всеки клиент като свой приятел. Разказват истории, свързани с гостите на хотела и помнят поименно голяма част от тях.

Оставаме впечатлени от добротата на това родопско семейство, защото в  България като цяло има силен недостиг на позитивно отношение, особено в сферата на обслужването. Свикнали сме с мрачните погледи, с нелюбезните или дори открито подигравателни реплики, с вечния български негативизъм…Ето защо първоначално вниманието към нас като гости на хотела дори ни учудва. Не очакваме, че някой може да прояви подобна грижа към непознати хора. Ако в България имаше класация за хотели, предлагащи най-човешко отношение към клиента, еко-хотел Вишнево би обрал всички точки. За мен лично всякакви пет звезди, сауни, джакузита и басейни бледнеят пред възможността да се чувствам все едно съм си у дома или на гости на баба. Честно казано, така не са ме глезили дори в собственото ми семейство.

Нещо повече, със Сийчето и Илия можеш да си поговориш за всичко – за живота, за готварските рецепти, за историята на селото или за тяхната собствена съдба. В разговорите се преплитат съвети, спомени, житейски равносметки, но най-вече – простичка човешка мъдрост. Онази, която не се получава в университета и не се купува с пари. Тя се изживява –  с болка, с лишения, със загуби, с надежда за нещо по-добро и с неугасваща усмивка…

А планината, без да се интересува от нашите разговори, постепенно се обагря в синьо-оранжево-розов цвят. Вечерта настъпва плавно.

Сядаме да вечеряме навън. Очакват ни тиквички с млечен сос, шопска салата, смилянски боб и пилешки шишчета.

След салатите, вече сме преяли, но ядем от пилешкото месо, защото: а) е уникално  вкусно и б) не искаме да обидим Илийката, дори и с риск да се натъпчем. При това малко по-рано той вече ни е  посветил в тайната на сочното пиле: филето трябва предварително да се маринова в соев сос, бяло вино и малко лимонов сок. Става невероятно!

След вечерята, получавам и своя десерт  на фона на неочаквано пълнолуние 🙂

Магията на Родопите е да видиш как денят сменя нощта. Огромната луна постепенно се скрива зад планинския контур, а слънцето бавно огрява най-високите борове на отсрещния скат и постепенно пълзи към долините. Наблюдаваме лястовичи концерт – гонят се в небето, сякаш са нетърпеливи да започне денят.  И ние сме изпълнени с предчувствие за един вълнуващ ден…

Решили сме да стигнем

до Дяволския мост пеша.

Пътят от Вишнево до моста е около 4 часа в едната посока. Затова оставяме колата в центъра на близкото село Гълъбово, откъдето може да се стигне за общо 4 часа – около 2 часа в едната и в другата посока. В Гълъбово има и Информационен център, където ще ви упътят за еко-пътеката до Дяволския мост и ще ви дадат листовки с полезна информация. Маршрутът на еко-пътеката като цяло не е труден, особено на отиване. На връщане е по-сложно, защото има доста изкачване. Пътят обаче е приятен за разходка из планината, а най-големият плюс е, че има ясна маркировка. Следвайте червено-белите означения и няма да имате никакъв проблем със стигането до моста. Единственото условие е да се заредите с достатъчно количество минерална вода. Ако все пак запасите ви свършат – по средата на пътя има изворче, а и до самия Дяволски мост също ще откриете чешма.

Ще познаете, че сте близо до Дяволския мост по шума на река Арда.

Тя ще ви посрещне първа, след което ще стигнете и до самия мост. За неговото име съществуват редица легенди. Според поверието в туристическата брошура, която получих в Информационния център в Гълъбово, при градежа на моста в него е „зазидана“ сянката на девойка. Майсторите все не успявали да изградят моста, докато единият не пожертвал съпругата си. А според една от младите туркини, с които се запознах на беседката до моста, името му се дължи на отражението моста във водата, което погледнато под определен ъгъл и в даден момент от деня, прилича на дяволска глава с рога. Други пък вярват, че това място притежава силна негативна енергия и че в един от камъните на моста личи отпечатък от Сатаната.

Дяволският мост

Легендите са част от историята. Няма как да отличим едното от другото. Въпреки страшното си име, мостът е оцелял векове наред благодарение на силата на камъка и устойчивия градеж. Дори днес той впечатлява със своята хармонична симетрия и непоклатимост.  Иронията на историята може би се крие във факта, че сега този идеално запазен мост не свързва нищо, докато в миналото е бил важен търговски път. Според повечето източници датира от 16-и век и е построен върху останките от стар римски път.

След посещението на моста поемаме обратно по еко-пътеката към Вишнево. По пътя има разклонение, което води до древно тракийско светилище, но пътят дотам е час и половина. Нямаме сили, затова продължаваме напред. Но въпреки умората се чувстваме добре. Енергията на Родопите е лекарство, което може да лекува всичко – от  стрес до болни души…

Следващата сутрин започва с “кулаци на тигла“, които Сийчето е приготвила още в ранни зори (тя просто няма да ви остави без закуска, дори и по принцип да не закусвате). Кулаците са нещо между палачинки и катми, но се оказват по-вкусни и от двете. А в комбинация с домашно ягодово сладко… разбирате сами 🙂

След закуската, Сийка настоява да ни изпрати с пълен багажник – дава ни от всичко, което има в градината си – тиквички, домати, няколко килограма картофи. Чувстваме се така, сякаш се прощаваме със собственото си семейство. Прегръдки, целувки и обещания да се върнем пак.

А после потегляме. Хотелът, планината и чакълестият път остават някъде зад нас. Когато се обръщам за последно, Сийчето още маха за „Довиждане“. Махам и аз. Да, със сигурност ще се върнем пак.

Как да стигнете до село Вишнево:

Най-добре е да минете по пътя Смолян-Чепеларе-Баните-с. Вишнево. Повече информация за еко-хотел Вишнево можете да откриете на адрес: http://www.ecohotelvishnevo.com/

Очаквайте продължението

Автор: Елина Цанкова

Снимки:Иван Михалев

Други разкази свързани с Родопите – на картата: