Най-добрите пътеписи от света и страната – писани от всички вас
Продължаваме с джипа на Георги през Източна Европа на север към нос Северен в Норвегия. Започнахме с преминаването на Трансфагарашан в Румъния, спряхме в Музея на авиацията в Кошице, през Полша пристигнахме в Рига. Днес от Рига ще...
Продължаваме с джипа на Георги през Източна Европа на север към нос Северен в Норвегия. Започнахме с преминаването на Трансфагарашан в Румъния, спряхме в Музея на авиацията в Кошице, а днес от Полша ще пристегнем в Рига,...
Започваме връщането от Финландия с Голфа на Иван. Започнахме с Румъния и Лвов в Украйна, продължихме през Белорусия, минахме през Москва, Новгород, Санкт Петербург и Виборг, последния път достигаме крайната си цел – Хелзинки...
Продължаваме със замъка Цесис, наричан още Венден в Латвия. Започнахме с малко история, а днес ще продължим с празника на замъка. Приятно четене: Замъкът Цесис (Cēsis) или Венден (Wenden) Латвия Част втора Празник на...
Днес ще отскочим до едно от „трудните“ места в Европа. Защо „трудни“ ли? Я да видя кой може правилнода каже столиците на балтийските държави на прима виста? 🙂 Запомнете – Рига е столица на...
Днешният пътепис ще ни отведе до една страна от Европейския съюз, за която в общия случай средният българин не знае почти нищо – опитайте се да се сетите коя е столицата ѝ и ще разберете какво имам предвид. Както често случва наш водач из неиследваните места на познатия ни свят ще бъде Росица.
Приятно четене:
Студено и мрачно е в Рига, за първи път най-тежкото ми и топло палто не тежи толкова, колкото в България. Толково е студено. Пък мрачно, мрачно, колко да е мрачно? Ето толкова:
Рига – 9 часа сутринта
С Рига отдавна сме на “ти”, няма да разказвам за този град сега, направила съм го поне два пъти. Още с пристигането си на летището помолих колегите-посрещачи да ме оставят на автобусната гара, за да си купя билет за Паневежис в съседната Литва.
Да, съгласна съм с вас, същото си мислех и аз доскоро – какъв Паневежис, какви пет лева, няма ли нещо по-така в Литва, та… Паневежис?! Спокойно, всичко ще издам без бой!
Намира се на почти еднакво разстояние между Рига и Вилнюс – съответно на 130км и 150 км от двете столици. През 2011 г. ще стане достатъчно известен сред любителите на баскетбола. Защото ще е домакин на Евробаскет 2011 заедно с още пет литовски града: http://en.wikipedia.org/wiki/EuroBasket_2011
Но аз не съм тук заради спорта, а заради случайността. През лятото в София пристигна литовско момиче от couchsurfing.org, което си търсеше компания за разходка в града. У нас бяха отседнали четирима младежи от същия проект – двама чистокръвни белгийци, една бременна американка от гръцки произход и един чилиец, изучаващ философия и изкуства в Белгия. И без това си имах група, която да разхождам, та по тази причина поканих момичето от Литва да се присъедини към нас. Само след месец това същото момиче ми написа благодарствено писмо и ме покани да ѝ гостувам в ПАНЕВЕЖИС, ако някой ден случайно се окажа наоколо. Милата К.! Просто нямаше как да знае колко навременна и актуална е поканата ѝ. Защото аз трябваше да пътувам за Рига и така или иначе умувах как да комбинирам това поредно работно “турне” с посещение на Литва. С две думи се разбрахме как да се действа – просто трябва да се кача на първия възможен автобус, а тя ще ме чака и ще подреди нещата.
Паневежис, Литва
Настаних се удобно в автобуса на Eurolines, беше (отново) дъждовен октомврийски ден, неделя, ранен следобед, време за почивка. За мой късмет не беше мрачно до черно, това помогна да се наслаждавам на краткото (около два часа и половина) пътуване. Равно като тепсия, брези и тук-там иглолистни дървета. Златна есен, все още сочна и цветна, макар че заварих цветята и храстите в Латвия попарени от слана. Пътят беше обикновен, двулентов, нямаше нищо „магистрално“, което да подсказва, че се движиш по международен път. „Ще разпознаеш кога си преминала в Литва по кравите и овцете”, беше ме предупредила колежка от Рига. Действително, малко след остатъците от някогашната граница, пейзажът се допълни със спокойно пасящи едри животни. Напусках протестантска Латвия, за да зърна за първи път в живота си католическа Литва. Никаквото разнообразие в релефа и флората започваха да ме приспиват, когато разбрах, че сме наближили
Останах със странното впечатление, че дърветата в този град са естествено продължение на крайпътните рехави горички, само дето човекът ги е о/б/градил с бордюри и ниски оградки, за да се получи парк.
Пристигнах малко по-рано от очакваното, което ми даде възможност да си купя билет за утрешното пътуване до столицата Вилнюс и да позяпам хората наоколо. Рижани май са по-изтупани от тукашните хора, имах чувството, че по-скоро съм на нашенска провинциална автогара. К. се появи в компанията на един млад Марадона, перуанец, който живее в Испания, но отскоро е доброволец в дом за аутисти в Паневежис. Омотан до ушите в шал и сгушен дълбоко в дебело яке, перуанецът следваше К., очевидно зарадван, че ще има компания тази вечер. Много бързо разтоварих багажа и поднесох сувенири на К., после, малко преди да мръкне, тръгнахме на обиколка. Паневежис е град на 500 години. Минахме през работнически квартал, за да стигнем до една от величествените катедрали на града.
Паневежис – работнически къщички
Междувременно се смрачи и точно в този мистичен момент се оказахме при старото руско гробище. К. беше невероятен гид, знаеше в кои моменти да говори и в кои да замълчи. Тишината правеше преживяването при малката руска черква наистина запомнящо се. Мястото бе пусто заради часа, но и по принцип. Руската общност била силно „изтъняла“, почти никой не поддържал тези „ловни полета“. За да подсили тръпката, К. ме осведоми, че на връщане от работа минавала оттук – било ѝ по-пряко. Понякога срещала и други колеги. Майтапи ли се или говори истината?
Дървената руска черква (ще прощавате, ама съм размазала снимката)
В светлината на уличното осветление разгледахме още един храм, общината, центъра. Спряхме пред театъра, по-точно пред артистичната мефистофелска статуя на Juozas Miltinis.
Juozas Miltinis – най-известният и обичан театрал в Литва
Той дал името си на театъра, обучил мнозина актьори, между които най-известният е Донатас Банионис (Donatas Banionis) – голямата звезда на СССР, участвал в “Мъртъв сезон”,“Соларис” и други велики филми. Банионис е играл в паневежиския тетър дълги години, започвайки на 17, и именно тук са идвали да го гледат фенове от целия Съветски Съюз.
Театърът се пълнеше, не можех да скрия удивлението си от това колко е важно за тези хора да четат, да ходят на опера, на театър, на изложби. В Балтийския регион тези действия все още изглеждат незасегнати от фактори, които не искам в момента да коментирам. А тук освен класически театър има и известен марионетен театър, който гордо е грабнал приза „Ханс Кристиан Андерсен“ съвсем наскоро.
Няколко крачки и сме пред друг паметник – на Александър, великият Дук на Литва и цар на поляците от 1501 г. до 1506 г., основателят на града. Зад паметника вече съзирах отблясъците на езерото – романтиката на града е тук; островче за влюбени по средата; статуи и други скулптурни произведения – много от тях са силно фалически ориентирани, но тази тема е с продължение и ще я коментирам от Вилнюс; можете да поиграете на шах с този човек…
Крайезерната и крайречната алея на Паневежис
Алеята разделя езерото от реката Невежис, която е дала името на града, което в буквален превод означава „Покрай Невежис“.
Неясният силует на паневежиския символ – огромен речен рак, се сливаше с тъмната в този час вода. Утре сутринта ще го снимам на светло.
Докато вървяхме към кафенето-галерия, където щяхме да седнем за почивка и напитка, К. ми разказа за трескавата подготовка на града, който ще домакинства на Евробаскет 2011, разказа ми и за мрачната мафиотска слава на Паневежис. „Преди пет-седем години тази вечерна разходка нямаше да е толкова ‘спокойна’, за да не кажа невъзможна“, казва тя. „А сега?“, попитах аз. „Явлението е изкоренено“, отговори тя. Не питах от кого и как.
Оказахме се единствените посетители на заведението. „Хората са по домовете си“, отговаря К. на мълчаливия ми въпрос. „Откакто построиха всички тези големи магазини, предпочитат да пазаруват всичко необходимо, че и отгоре, и да ядат и пият вкъщи“. Скоро се преместихме в друго елегантно кафене, също тип „арт“, съвсем наблизо до първото. Беше разкошно, уютно, топло, красиво…
Цялата вечер се шегувахме с перуанеца, защото в неговия „бейсик“ английски „йес“ звучеше като „джес“. Според него в Джунайтет стейтс щели да те разберат като казваш “джес”. Контрирам го, че по-важно е дали в Джунайтет кингдъм ще те разберат…
Настъпи време за разотиване. Пихме по един чай в уютната дневна на К., тя ми подари тлъста туристическа брошура с хубавините на Литва и изброи всичко важно, което трябва да видя и да опитам: Планга – заради морето, Хълма на кръстовете (пилигримско място); езерата; керамиката; занаятите; кехлибара и цепелините – огромни картофи, пълнени с месо.
Сутринта беше ведра и обещаваща. Разделихме се с К. – тя отиде на работа, а аз имах два часа за скитане, снимки и кафе. Каква прекрасна есен е, забелязах жена, която си правеше букет от пожълтели листа. Чувството, че съм сред природата, а не на територията на града, не ме напусна докато не подминах големия парк по пътя за центъра.
Златна есен в Паневежис
На път към центъра на града
Трескаво търсех кафене, но единствено отворени бяха магазините за месо. При това пълни с хора в този ранен час. После видях от лявата си страна първата книжарница на града от 1905 г., с която местните хора много се гордеят, ще я видите в туристическите гидове като голяма забележителност.
Първата книжарница
Първата книжарница – 1905 г., създадена от издателя Juozas Masiulis
Като нямам кофеин за разбуждане, ще наблегна на бързото ходене. Обходих „снощните“ места, направих финални снимки.
Сграда в центъра с националния флаг на Литва
Езерото с островче в средата
езерото ракът – символ на града
Езерото и фалическите символи на брега
Паневежис - център
Паневежис – общината вдясно
Паневежис – общината вдясно
В 10:15 бях на автогарата и най-сетне пиех кафе. Обадих се на племенника си, за да го поздравя за рождения ден. Днес ставаше пълнолетен. Пожелах му… хммм… да пътува и да не се отърве от пътуване. Той ме попита дали съм добре, а аз му отговорих убедено, че съм толкова щастлива, колкото според мен е пределът на човешкото щастие. В 10:40 автобусът тръгна за Вилнюс. Небето беше изчистено и синьо, нещо отдавна невиждано от хората тук, нещо толкова нетипично за този сезон в Прибалтика!
Всички снимки от Паневежис:
http://royak.snimka.bg/europe/panevezys-luthuania-2010.544040
Автор: Росица Йосифова
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Източна Европа– на картата:
Източна Европа
Първо искам да се извиня на всички, че в последните дни имаше дни, в които нямаше нови пътеписи — причината е у мен, че са ме подпукали от работа и не винаги мога да отделя нужното време. Иначе чакащи разкази има — продължавайте да пишете и пращате пътеписите си, радвате не само мен, но и всичките ни читатели.
Днес прочетем един малко „хладен“ пътепис — хладен от температурна гледна точка, защото Росица Якимова ще ни разходи до сравнително северните Рига, Талин и Хелзинки. И по този начин открива Финландия за нашия сайт. Приятно четене:
Мислех си, че няма да пиша повече за Латвия.
Бях там преди две години и се постарах да опиша впечатленията си в най-големи подробности. Стойчо пък беше така добър да ги публикува. Само че две години по-късно тази страна, както и съседната Естония, ме очароваха по съвършено различен начин.
на 9 април. Пейзажът, който зърнах от самолета не ме вдъхнови особено, защото въпреки първото пролетно слънце, всичко освен понапрашените иглолистни дървета, изглеждаше спящо и неприветливо. Красивите латвийски брези изглеждаха като черни кльощави човечета, протегнали молитвено ръце към небето.
Още в мига, в който заговорихме с дамата, която ме чакаше на летището, научих, че ситуацията в страната е повече от критична!
-Държавата има пари до месец юли и после — не се знае…
-А къде са парите на държавата?
-Парите на държавата са в една банка — там ги наляха, за да не фалира банката, отговаря момичето.
-А защо тази банка е толкова важна и толкова разорена, питам отново.
-Защото почти всички граждани на държавата са теглили кредити за жилища и сега не могат да ги изплатят, нито пък автомобилите си.
В този момент осъзнавам една съществена подробност. По времето на социализма гражданите на СССР нямаха право на собственост. Почти всички живееха в комунални квартири, които имаха право в най-добрия случай да разменят, но не и да купуват или продават. С реституцията обаче всички тези хора очевидно са се оказали бездомни и принудени да се натоварят с кредит, за да има къде да живеят. Повечето от реститутите незабавно са продали имуществото — откъде пари за ремонти? Разказват ми за известни актриси и писатели, останали без дом, които се наложило да живеят временно в дъсчените бараки за преобличане по плажовете на ривиерата —
Сега обаче и Юрмала е видоизменена до неузнаваемост!
„Москвичи“ (московчаните) са изкупили всичко и са превърнали Юрмала в призрачно място. Призрачно, защото се появяват само за месец време през летния сезон, а после всичко утихва и остава безлюдно. Думата „москвичи“ се произнася под сурдинка, да не би някой да чуе — и е страшно, и е опасно. В добавка към руснаците се говори и за някой и друг пребогат азербайджанец, който също се е настанил на ривиерата.
С този пътепис ви представям един от най-забележителните пътешественици и пътепсци на днешна интернет-България: Димитър Тодоров (Домосед). Той не само, че е изпътешествал половината свят и поддържа сайта със сводките си (http://domosed.dir.bg), но и издаде книга с тези сводки. Днес ви представям последната му сводка от Латвия, Литва и Естония.
Приятно четене:
Навън вали ситен дъжд в условия на бръснещ вятър. Вътре е уютно топличко. В барчето-столова на лъскав стъклен банков клон току под сянката на забития в земята бетонен меч на Червената армия. Огласяващ на всеослушание, че латвийският народ (нация?) е освободен за вечни времена. От какво? От каквото Голямата мечка е решила, че е имал нужда от освобождение, разбира се. За радост и одобрение на значителна част на този народ (нация?). След като друга част от същия народ (нация?) е била изразила вече алтернативното си мнение по въпроса за освобожденията със сходен по силует бетонен отвес на другия бряг на река Даугава (Западна Двина, рус.). С тази разлика, че вместо мъжко хоро с шмайзери, скулптурната композиция включва стройна (като повечето млади жени по двата бряга) женска фигура с венец от три златни звезди. Символизиращи четирите(!) исторически латвийски области.
Наддаването по въпроса кой какво е освободил и какво — окупирал — продължава на ринга на музея на окупациите (най-грозната, но и най-незаобиколимата от случайно попадналия в Стария град турист сграда, която преди е служела за музей на едно от поредните освобождения на латвийския народ/нация). И в коментарните страници на вестниците. И по телевизията. И в оживените спорове на негови представители през обедната почивка. 17 (седемнайсет!) години след най-прясното освобожение и 4 години след доброволното включване в Европейския съюз (доброволно дотолкова, доколкото на поддържниците на алтернативното мнение за връщане в Съветския такъв за всеки случай не е дадена думата). Разговорът в барчето на банката не прави изключение: Мой папа на танке приехал! — Russian must not be studied in Latvia!- И в Эстонии русским нельзя жить спокойно! Компанията ми се състои от: един окупатор на Естония (разбирай — етнически руснак, роден и израсъл на територията на Естонска ССР); един окупатор на Латвия (разбирай — етнически руснак, роден и израсъл на територията на Латвийска ССР); един русиянин (разбирай — етнически руснак, роден и израсъл на територията на РСФСР); един фашист (разбирай — етнически латвиец/латиш), който по съвместитeлство играе и непопулярната роля на евро(eiro, латв.)скепитка. И една българка, съчувстваща на окупаторите предимно от лингвистични съображения и солидарност с „потиснатите“. Всички те, заети с научни проекти по физика на атома в университетска лаборатория, натъпкана с лазери и всякакви други необходими пособия с дотации от Европейския съюз. Фашистът се прави на интересен и твърдо отказва да говори на руски в полза на английския. Но само с тези, които му се вързват, т. е. — единият окупатор и българката. С останалите си говори на руски като момченце. Каквото всъщност си е. А аз си сърбам пембената зелева супа, похапвам кюфтенца, гарнирани с гречка (характерна източнобалтийска насъщна житна култура) и се опитвам да си припомня как се определяше понятието „нация“ в учебниците по обществознание. Споменаваше се нещо за общ език, общи граници, общо етническо самосъзание, общи ценности, общи мечти, общи идеали. В задокеанските варианти в зависимост от океана се споменава нещо или за мултикултурализъм, или за общ европейски поробител. В марксическите варианти се наблягаше на интернационализъм, което в никакъв случай не трябваше да се бърка с космополитизъм.
Продължаваме с петъчната ни рубрика Ретро — спомените ни за предишни пътешествия: Пътуване до СССР, 1983г Първото ми организирано мероприятие След като родителите с две неголеми заплати ме издържаха като студент в София, едва ли можеше да си позволя някаква по-завързана екскурзия. Всъщност възможностите бяха Москва-Ленинград-Киев,...
Продължаваме с пътеписа на Росица за Рига (Латвия). Началото е тук: Пролетна Рига (1 част) а за послено я оставихме тук: Пролетна Рига (2-част) Пордължаваме: Пролетна Рига Част трета 13.05.07 В 07:00 съм на спирката на тролея. Точно в 08:00 пия кафе в Лидото на „Елизабетес“ и опитвам местна палачинка....
