Archive for the tag 'ретро автомобили'

авг. 24 2016

Музей на авиацията в Кошице, Словакия (2 част на През Източна Европа с джип)

По пътя към нос Северен в Норвегия, след преминаването на Трансфагарашан в Румъния, спираме в Музея на авиацията в Кошице. Приятно четене: Музей на авиацията в Кошице, Словакия част втора на През Източна Европа с джип Сутринта скокнахме що годе в нормално време – около 08:00 ч… Аз продължих битката с компютъра, а жената реши да се […]

7 коментара

апр. 24 2012

Из националните паркове на Щатите (2): Glacier National Park и Скалистите планини

Продължаваме обиколка из някои от националаните паркове на Съединените щати. Започнахме с Grand Teton и Йелоустоун. Днес ще продължим с  Glacier National Park и Скалистите планини

Приятно четене:

 

Из националните паркове на Щатите

част втора

Glacier National Park и Скалистите планини

7 септември.  Рано сутринта сме вече на път.  Съвсем наблизо е

Националният Парк Глетчер (Glacier National Park)

Тръгваме да го пресичаме от запад на изток, по 50-те мили на небезизвестния „Going-to-the-Sun Road“ (Пътят, отиващ към слънцето).

 Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

 Езеро Макдоналд, Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

 Езеро Макдоналд, Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

Езеро Макдоналд, Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

 

 

Glacier National Park, 295 Mather Dr, West Glacier, Монтана 59936, Съединени американски щати

 

Отначало се движим покрай

езерото McDonald,

с прозрачни сини води, после започваме да се изкачваме нагоре, нагоре, нагоре… върховете наоколо вече са със снежни шапки.  Задминаваме група колоездачи – евалла им, по тоз баир…

 Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

 Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

 Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

 Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

 

Стигаме до най-високата точка –

Logan Pass  – над 2000 м надморска височина

Гледката е омайна – отвсякъде високи сини планини, склонове обрасли с цветя, снежни глетчери.  Участъци от Going-to-the-Sun Road са в ремонт и ни отбиват ту в едното платно, ту в другото… пътят се задръства и чакаме в дълги колони… нищо – тъкмо има да се насладиш на гледката 🙂

 Ретро автомобил на Logan Pass в Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

  Logan Pass, Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

  Logan Pass, Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

От другата страна на склона пътят върви покрай

езерото Saint Mary,

също чудесно, кристално-синьо.

 

 езеро Сейнт Мери (Saint Mary lake) – Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

 езеро Сейнт Мери (Saint Mary lake) – Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

езеро Сейнт Мери (Saint Mary lake) – Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

Продължаваме на север и навлизаме в

местността  Many Glacier, покрай езерото Sherburne

Встрани от пътя са спрели няколко коли.  Спираме и ние, по системата „What’s up there?“.  Рейнджърка от парка сочи нагоре по склона на планината –

МЕЧКА!  Истинска, жива, черна!

Далече е, вижда се малко като буболечка, ама си е мечка, няма шега!  Бяхме чували за мечките из тези паркове, неотдавна по вестниците писаха за турист, станал жертва на мечешко нападение, даже си купихме свирки, за да плашим мечките при нужда 🙂  Малко по-нататък друг рейнджър показва през бинокъл даже няколко мечки гризли по склона.  Е, видяхме, значи, и мечки, можем спокойно да си ходим…

 Черна мечка – Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

 езеро Sherburne – Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

Паркът продължава на север,

отвъд границата с Канада,

която е съвсем близо.  Там вече се казва

Waterton Park

Тръгваме към него.  Пътят върви през съвсем пуста планинска местност.  Пресичаме границата през малък граничен пункт.  На задната седалка в колата съм прибрала една тояга, на която се подпирам отвреме-навреме.  Човекът на граничния пункт ме кара да я изхвърля, преди да минем границата – изискването е с цел ограничаване на разпространението на някаква болест по дърветата.  Наистина, на доста места из парковете се виждат изсъхнали борове…

Не след дълго влизаме и в парка Waterton.  Веднага си личи, че сме попаднали в друга държава (освен дето пътят се мери в километри, а не в мили) – в селището на парка по улиците се разхождат хора 🙂  Много е приятно, чудесно е.  Разхождаме се и ние, радваме се на късното следобедно слънце.  Селището е до езерото Waterton, горе на склона се вижда впечатляващият Prince of Wales Hotel, емблематичен за този парк.

 Prince of Wales Hotel – Waterton Park, Канада

Bear Mountain Motel – Waterton Park, Канада

 

 

Настаняваме се в малко мотелче с нарисувани мечки на стената – Bear Mountain Motel – и тръгваме да разглеждаме околността.

 

По Akamina Parkway стигаме до

Cameron Lake

Райско място!  Шегата настрана, направо се оглеждам дали ангели не пърхат наоколо 🙂  Обградено отвсякъде с високи снежни планини обрасли с борове, огряни от късното слънце на залеза, с прозрачни води, езерото ми взима дъха.  Клише отвсякъде, ама на… красиво!  Връщаме се и продължаваме разходката из селището в парка.  Пълен кеф!

 Езеро Камерън – Waterton Park, Канада

 Птица край езеро Камерън – Waterton Park, Канада

езеро Камерън – Waterton Park, Канада

 

8 септември.  На сутринта посрещаме изгрева над езерото и продължаваме обиколката из парка. Вземаме си сбогом с мечките в мотелчето и поемаме по Red Rock Parkway.

 езеро Камерън – Waterton Park, Канада

 езеро Камерън – Waterton Park, Канада

Минаваме покрай върхове с причудлива форма и стигаме до

Red Rock Canyon

– малко поточе е издълбало внушително дълбок каньон в червените скали.  Красиво е!  Край пътя стои сърничка.  Не мърда.  Мисля си дали пък не е статуя?!  Накрая мръдва с ухо – жива е, и хич не ѝ пука, че сме на 5 м от нея.

 Red Rock Canyon – Waterton Park, Канада

 Сърна – Waterton Park, Канада

 Waterton Park, Канада

 Waterton Park, Канада

Поемаме обратно и

пресичаме обратно границата

Отбиваме се до една от местностите в югоизточната част на парка Glacier, която вчера пропуснахме –

Two Medicine

Преди да прокарат  Going-to-the-Sun Road, тук е била най-посещаваната част на парка.  Отново езеро с кристални води, отново снежни върхове наоколо, отново чудно красиво, ох, как да не се повтаря човек!

 

 Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

 

Национален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩНационален Парк Глетчер – Glacier National Park, САЩ

 

 

Поемаме на югоизток през щата Монтана.  Следващата ни цел е

паркът Rocky Mountain,

който е далеч, на почти 1000 мили, така че – газ!  Винаги съм си мислила, че щатът Монтана е планински – може би заради името… Ми не е!  Планинска е само най-западната му част, където е паркът Glacier.  Оттам нататък е прерия, хълмиста равнина.  Big Sky Country.  Напълно пуст!  Огромна територия – третият най-голям щат след Тексас и Калифорния (Аляска не я броя), но съвсем пуст.  Караш, караш с часове и не виждаш жива душа – ни град, ни село, ни дявол… тук-там има заграждения, в които пасат крави – не знам кой се грижи за тях, като наоколо няма никакви селища… е, те сами се грижат за себе си де, ама все пак… А, и ветрогенератори тук-там по баирите показват, че все пак и оттук е минала цивилизацията.

 път в Монтана

 Ветрогенератори, Монтана

Спираме да преспим в

градчето Billings, което май се явява най-големият град в Монтана

 

9 септември.  Продължаваме на юг-югоизток.  Не след дълго напускаме щата Монтана и

влизаме в Уайоминг

Все същия пейзаж – безкрайна прерия, безкрайно синьо небе и само пътят показва, че мястото е обитаемо.  Известно време караме зад кола с регистрационен номер от щата Аляска.  Ей, че ми се ходи в Аляска!  Пресичаме целия Уайоминг и навлизаме в

Колорадо

– Colorful Colorado!  Пейзажът се променя – на запад вече се виждат високи планини, движението става по-оживено, около Fort Collins почти попадаме в задръстване – брей, бяхме забравили, че има и такива неща 🙂   Напускаме магистралата I-25 и се отправяме към планините на запад по път #34.  Започваме да се катерим нагоре, нагоре, между скалисти високи баири, и ето ни в Estes Park – планинско курортно градче, на входа на

парка Rocky Mountain

Настаняваме се вчудесно мотелче и се втурваме към парка, преди да е успяло да се мръкне.  Решаваме днес да покрием отсечката на юг, до Bear Lake, а за утре да оставим пътя на запад – Trail Ridge Road.   Върховете наоколо са си нахлупили облачни шапки и са много шик!  Сърни и елени с голеееми рога се разхождат наоколо.  В Мечешкото езеро се оглеждат високи борове, сини върхове и бели облаци.  Също и в съседното Sprague Lake. Луната вече се е показала над върховете, връщаме се в

градчето Estes Park

– много весело и шарено.

Rocky Mountain, Колорадо Rocky Mountain, Колорадо

 Елен – Rocky Mountain, Колорадо

 Елен – Rocky Mountain, Колорадо

10 септември.  Облаци и сняг се белеят по върховете на сутрешното слънце.  Тръгваме да ги катерим на запад, по Trail Ridge Road.

Впрочем, по доста от гористите склонове се виждат участъци от напълно изсъхнали борове.  Става ясно, че виновник е една дребна гад – mountain pine beetle – дребен бръмбър, който се завирал и си снасял яйцата под корите на боровете;  щом се излюпят, лакомите ларви постепенно унищожавали дървото, излапвайки вътрешността на кората му.   За разрастване на белята особено спомагало глобалното затопляне – по-рано, през студените зими много от бръмбарските яйца не успявали да преживеят, но сега вече, с по-меките зими, бръмбарите-злодеи се чувствали все по-комфортно и с добър апетит… лоша работа!

 Rocky Mountain, Колорадо

 Rocky Mountain, Колорадо

Пътят се катери стръмно нагоре.  Долината, от която тръгнахме, е вече далече долу.  Продължаваме да катерим… облаците вече са съвсем близо 🙂  По скалите наоколо търчат дребни чипмънкове.  Вече сме между снежните преспи на глетчерите!  В най-високата точка на прохода GPS-ът на телефона ми показва 3712 м!  На високо ниво протича рожденният ми ден 🙂  Никога не съм се качвала толкоз нависоко!  Спираме прi

Fall River Pass

редом с преспите на ланшния сняг.  Докъдето стига погледът – море от планински вериги, скалисти върхове, забили глави в облаците.

Вододелът на Северна Америка – Rocky Mountain, Колорадо

Вододелът на Северна Америка

Езеро Irene – Rocky Mountain, Колорадо

 

Малко по-нататък,

при Milner Pass, минава континенталният водораздел

– потоците на изток от него постепенно се събират в Мисури, оттам в Мисисипи, и оттам – в Мексиканския залив, т.е. в Атлантическия океан; потоците на запад пък се събират в река Колорадо и оттам – в Калифорнийския залив, в Тихия океан.  Вече слизаме по обратния склон.  Спираме при чудно красивото езеро Irene.  Малко по-сетне стигаме и до реката Колорадо, все още във вид на поточе – да не повярва човек какви подвизи я чакат по-нататък – цял Голям Каньон ще прокопае!

Край пътя са наспряли коли – значи пак има нещо интересно за гледане!  Спираме и ние.  Голям лос и малко лосче пият вода в един голям гьол долу в ниското.  Много са симпатични!

 Лос – Rocky Mountain, Колорадо

 Лос – Rocky Mountain, Колорадо

Вече сме слезли доста надолу, пътят минава покрай няколко големи езера –

Lake Granby е най-голямото,

пълно с яхти и прочее платноходки.  Небето се е покрило с перести бели облаци, които се отразяват в езерата.  Излизаме от парка, караме на запад по път #40, покрай река Колорадо, която постепенно набира сила.

 

Lake Granby, Колорадо

 

 

Облаците на хоризонта започват да се сгъстяват и небето става все по-драматично.  Вижда се как ту тук, ту там в далечината се изсипва порой.  Ние обаче минаваме между капките.  Скалите наоколо стават все по-червени – личи си, че наближаваме

щата Юта 🙂

Доста съм обикаляла вече из Щатите и за мен най-причудливо красивият щат, с извънземни и невероятни гледки, е Юта – с всичките тези червени скали и безкрайното небе (е, Големият Каньон е в Аризона, но е съвсем близо до границата в Юта 🙂 ).  Ето я и табелата – Welcome to Utah –  Life Elevated!

 

Край пътя стърчи табела „Dinosaur National Monument – 22 mi“.  Е, няма начин да не го видим.  Оказва се, че тук са открити множество вкаменелости на динозаври.  За съжаление, не успяваме да ги видим – вече е привечер и музеят в парка е затворен.  Но пък гледките наоколо са невероятни!   Комбинация от причудливи скали и драматично небе – чудо!  Слава богу, че решихме да се отбием!  Спираме за нощувка в градчето

Vernal

 

 Из щата Юта

 Из щата Юта

 Из щата Юта

 

 Из щата Юта

Из щата Юта

11 септември.  Пътешествието ни е към края си.  Остава да се доберем до

Солт Лейк Сити

Пътуваме по високо плато, всред червени скали.  Спираме за малко до Strawberry Reservoir, после почваме да катерим баирите, обграждащи Солт Лейк Сити от изток, минаваме покрай Park City, и ето ни в града на мормоните.  Имаме време за една бърза разходка из града – спираме до внушителния мормонски замък, после се отправяме към летището.  От прозорците на самолета посрещаме изгрева на пълната луна.

 Солт Лейк Сити

Солт Лейк Сити

 

 

Автор: Румяна Койнова

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Съединените щати – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

2 коментара

февр. 28 2012

Романтиката е сега в моторите /АвтоСвят в Брюксел/

 В зората на интернета, един мой добър приятел, цитираше вечния стих „Романтиката е сега в машините“, отваряйки Плейбой.ком 😉 Но младостта на интернета отмина, затова днес ще се върнем към по-класическата трактовка на този стих – Фламандския брабантанец или с други думи – Ангел –  ще ни води до Музея АвтоСвят (AutoWorld) в Брюксел. 

Приятно четене:

 

Музей АвтоСвят (AutoWorld) в Брюксел

Романтиката е сега в моторите

Преди време ми се зароди една идея, която Стойчо благослови, че има хляб в нея -да описваме музеи, които сме посетили – „музеописи“ един вид . Надявам се, че ще е полезно за пътешественици, които планират кое в един град да разгледат, пък и просто така да обменяме информация какви чудеса има по света. Естествено музео-описанието е строго лично. Няма гаранция, че всеки ще изпита същото както музео-описателя и да не стане нещо после „Ехх как се прецакахме като отидохме в този  музей заради оня Вламо-бра-бра…  абе както и да е там глупавия му ник, който и той сам не може да си го запомни“ 🙂

Имаше една седмица в сайта, в която пътеписите бяха с акцент за различните религии, та мислех да се включа тогава с описание на този музей, защото то автомобилите за някои си е направо бетер религия, но разни причини от … абе както и да е… сега благодарение на силата на немската фармацевтика съм отново на крака 🙂 Та както се казва – Вие четете този музеопис благодарение на Байер /шефе какви бяха правилата за рекламите 🙂 / . Пък и напоследък сайтът стана романтичен… по италиански дет’ се вика романтичен … 😛

А то романтиката е сега в моторите….

… и техния свят.

Автосвят. AutoWorld. В Брюксел.

Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Входът

Къде се намира. На много лесно място.

До арката на Юбел-парк.  Или Сенкантенер за франкофоните. Може ли да си кръстиш парка за петдесетгодишнината на Белгия „синкуатанеуиере“ …  бля … френска му работа …  ето на фламандски си е ясно и информативно – Юбилиеен парк. 🙂

 

AUTOWORLD, Parc du Cinquantenaire 11, 1000 Брюксел, Белгия

 

 

 

Ако сте дошли дотук с метрото – излизате от станция Мерод и воала ето тука – напред и вляво.

Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Напред и наляво. Вдясно е за следващ музеопис.

На касата има голяма вероятност да ви посрещне усмихната нинджа. Няма как – политика на VDAB  / фламандското бюро по труда/. С езика също може да има шоу. На теория трябва да говори френски , фламандски и английски, но аз бих заложил на френския или мароканския 🙂 Въобще в Брюксел е много добра идея да имате под ръка някоя и друга фраза на фрионски. Там разни мерсита, силвуплета и бонжурнета са ясни. Безспорния фаворит е Жу не парл па франсе… 🙂 Може да ви спаси от нахални проповедници, просяци и прочее навлеци… ОК тези неща ще ги обсъждаме в бъдещия проект „Некои мисли и съображения на Влаамсбрабандера за Белгия“. Сега да влизаме в света на колите.  Цените и работното време може да сверите от сайта на музея. Последно ходих там преди кажи-речи две години и тогава имаше и такса ако искаш да снимаш. Няколко евро на фотоапарат. Дават ти едно стикерче, което гордо лепваш на връхната дреха и започваш да цъкаш… Знае ли човек  – може пък  да има снайперист, който прочиства неостикерените фотографи, та затова лепването на видимо място по тялото е добра идея… 🙂  Сега гледам в сайта няма посочен такъв фотоналог… може да са го премахнали… Явно ВДАБ са го закъсали със снайперистите.

Експозицията не е статична. В смисъл всеки път като отида и колите са разместени. Има някаква идея в подредбата мммм вероятно хронологична, но все пак не очаквайте пълна поредност и логика. Както се казва – който иска подреденост и систематизация – да си ходи по немски музеи.

Експонатите си имат табели с описания на френски, нидерландски, немски и английски. Знаменцата на табелите показват от коя страна е колата. В музея има и магазинче за сувенири. А да  – тоалетната е на втория етаж вляво. Не се подсмихвайте – нали знаете как е възникнал танцът туист – шотландец на зор седял пред платена тоалетна… 🙂 Та разбрахте ме де.

Ето и началото на една индустрия положена от маняци, които едва ли са предполагали , че имената им ще разлюляват борси и ще станат марки струващи милиарди.

Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

После пък тя е позлатила създателя си.

Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Вече сме на четири колелета. Педалите никога не са излишни.

Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Кормилото е един път. Все едно си на лодка с извънбордов мотор.

Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Усещате ли духа на зараждата се индустрия? :)

След първото ми разглеждане на музея се заформиха няколко извода, които впоследствие се затвърждаваха и обогатяваха. Например оказа се,че

Белгия е имала мноооого обещаваща автомобилна индустрия,

за което не съм и предполагал . Големите риби обаче са я задушили. Но все пак машините направени от майсторите в Антверпен, Херстал и Вилвоорде са тук и от тях лъха … ммм мощ и качество… направени са сякаш да са вечни…   не знам просто са яки:

F.N. – Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

F.N. - Фабрик Насионал. Произведено в Херстал през 1901 г.

Минерва от 1929 – Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Минерва от 1929 г. Шест цилиндъра 3400 кубика. Прекрасна е.

F.N. – Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

F.N от 1925 г. Победител на "24-e часа на Франкошампс" за 1925 и 1926 г.

Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Дали има и едно кило пластмаса в нея?

BELGA RISE 1934 – Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

BELGA RISE 1934 Пише, че радиатора и емблемата Ролс Ройс са ги чопнали

FONDU 1906 г – Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

FONDU 1906 г. Правено във Вилвоорде. Кожен салон. Естествен фурнир. :)

Минерва от 1910 – Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Минерва 1910 г. Първата кола на белгийското кралско семейство.

Хермес от 1912 г – Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Хермес от 1912 г.

Американските коли

са ясни – от едно време са си огромни, направени да лапат мили и гориво като полицай донъти.  Ролс Ройса също.

Пакард 1929 г – Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Пакард 1929 г, модел 645. Любимата кола на гангстерите.

Ролс Ройс 1921 г – Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Ролс Ройс 1921 г. Лордът се е возил отзад. :)

А пък ей това нещо ми разби представите за туризъм…  Форд 1924 г. Кемпер!!?  Вижда се вътре кухнята. Има си и тераска…   И ние си мислим че някои неща са продукт на нашето време… смех…

Форд кемпер, 1924 г – Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Форд кемпер, 1924 г. То всъщност къмпинги имало ли е тогава?

Кафе-машина във Форд кемпер, 1924 г – Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Прясно кафе сутрин сред природата? :)

Форд кемпер, 1924 г – Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

След дълго шофиране ти се ще да излезеш на тераската да се протегнеш - няма проблем. Това е Форд.

 

Ето я и черешката на моята автомобилна торта.

Както се казва – Е, не! Няма ТАКАВА кола. V-образен  осемцилиндров двигател, 4,7 литра работен обем. Компресор. Прибиращи се фарове. Дизайн, който кара в ушите ти да звучи  тежкото дишане на Дарт Вейдър на фона на имперския марш…  От коя година е колата ли… Ще излиза ли скоро на пазара Хахахаха  Та тя е вече тук – от 1937!!!

Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Коя година викате японците въведоха прибиращите се фарове?

Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Еееех, да го имаше това нещо за абитуриенската...

Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Ах, котьоооо, какви форми...

Не съм фен на теориите за конспирациите, но следващата колица ме накара да се замисля. Абе, как аджеба с технологии от 1941 година това Пежонце, направено в окупирана Франция се е движело на ток с 30 км в час с автономност 80 км,  а сега за електромобилите мрънкат, че технологиите не са достатъчно развити за достигане на параметрите на колите с ДВГ /скорост 120 130 и автономност 800 км/?  Или защо омазаха биодизела, че заради него нещастните негърчета с подути коремчета гладуват, като рапицата не расте и не се конкурира с посевите ориз, сорго, маниока  и прочее троскоти, с които преимуществено се храни третия свят.  И, че маслодайните растения, които са суровина за биодизела,  са изконно посеви на умерения пояс /разбирай на първия „бял“ свят/.  И, че сега ще се електрифицира транспорта и ще се слагат слънчеви панели по Сахара и други песъкливи области населени с яздещи камили хора, за да внася Европа ток. Мдааа, като секнат петродоларите и да почнат слънчево-панело-доларите…  че да могат разни да продължават да си строят острови, безмислени небостъргачи и религиозни фондации….    както и да е дано скоро да подкарат термоядрения синтез, че вода си имаме и в Европа.

Пежо. Електрическо. От 1941 г. – Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Пежо. Електрическо. От 1941 г. Пък сега продават ел-скутерчета с по-лоши характеристики

Като споменахме за Втората световна – Ето тука от

артисали кабини за месершмити

немците какво са спретнали. Яко а!

Месершмит – Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Все пак е самолетна кабина. Пътникът - отзад.

Месершмит – Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Ама пък е симпатяга. :)

А за немците – то е ясно. Писах го и преди – страните с най-хард порно правят и най- качествените коли.

Германия, автомобили … Какво ви идва на ум? …

е как?! ето я и нея 🙂

госпожица Мерцедес – Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

госпожица Мерцедес

Има още много неща за гледане и отбелязване. Амфибия:

Амфибия – Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

От наводнения не се боим.

Ей това нещо е вдигало 160 км/ч 1927 година 🙂 Самоубийци.

Darmont Special 1927 г – Ретро автомобили – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Darmont Special 1927 г. Тези дето са го карали с 160 са имали пеперуди не в корема, а в главите. :)

Рокерите

също могат да  поизплакнат око.

Ретро мотори – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Дали са слушали Моторхед навремето?

Има възстановки на гаражи и ремонтилници. Интересни ми бяха как бензиноколонките – съвременните  страшилища за кредитните карти са започнали от съвсем обикновени ръчни помпички. 🙂

Бензинова колонка – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Я ми врътни за 10 лева... :)

Бензинова колонка – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Дали тогавашните безнинджии, които са помпали ръчно са били по-усмихнати от сегашните?

Ta така. Надявам се схванахте идеята на музея и ще можете да прецените дали да отделите няколко часа от брюкселския си престой за него.

А да щях да забравя! Още един извод –

италианците не могат да правят коли още от едно време…  😛

Нали знаете защо са направили Фиат-а  – за да може и на Опел-а да се казва кола.

Фиат – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Смех.

Опел – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Опелите вървят бързо, че иначе ги застига ръждата 😉 *

И ето и за природозащитниците – нещо еко. 😉

Карета – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Между другото тези карети са имали баахти сложното окачване **

Велосипед – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

С това по софийските велоалеи и гарантирано ще ви дават по бТВ.

 

И не толкова еко.

Формула 1 – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

А това не е ли знака на пощите? Сигурно са карали телеграмите с нея.

Изглед от втория етаж на музея:

Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Просторно си е

Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

И посетителите вървят по червения килим. Дреболия, но приятно.

Френска машина Delage: щях да ги обвиня, че са крали тръбите отстрани от CORD-а, но то май този е от 1919.

Delage – Музей Autoworld, Брюксел, Белгия

Колкото и тръби отстрани да му сложат - CORD-ът е недостижим.

 

Поздрави и газ и ляв мигач!

 

 * Редакцията от личен опит категорично се разграничава от това твърдение – бел. Ст. 😛

** Представете си какви са били пътищата – бел.Ст.

 

Автор: Ангел Богомилов

Снимки: авторът

 Послепис от Стойчо: Искрено се надявам и на други музеописи – как ме сърбят ръцете, някой да напише Achtung, Panzer!  а аз да го публикувам 🙂 И не само 🙂


 

Други разкази свързани с Белгия – на картата:

11 коментара

апр. 21 2011

Тасмания (4): Хобарт – перла в короната

Продължаваме с пътешествието по време на потоп из Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, преживяхме големите дъждове , гонихме духовете на умрелите в каторгата Порт Артър, а сега продължаваме към столицата Хобарт – най-фотогеничният град на Австралия

Приятно четене:

Тасмания

част четвърта:

Хобарт – перла в короната

Събужда ме неописуемият земетръсен трясък от несполучливите опити за летене на строителното скеле сглобено край фасадата на мотела. Ако ще светът да се сгромолясва, не ми пука! Уморена съм. Искам поне веднъж да се наспя и да не съм мокра, и да не ми е студено. Упорито лежа със затворени очи, но данданията навън се усилва и вече намеква за излитащи покриви и въздушна бомбена атака, не само за катастрофиращи строителни скелета. Повдигам клепач, колкото да установя, че пердетата се веят празнично от неистовите въздушни струи проникващи през миниатюрните невидими пролуки в неуплътнената дограма. Като победни знамена на розички и маргаритки в ярката утринна светлина. Прозорецът се мисли за параден барабанчик и дрънчи, и звъни, и хлопа оглушително като на манифестация. И свири пронизително с уста. Не много умело. Повече го докарва на виене. Малко като сирените на Гражданска защита. Може би най-после ни е застигнало бедствие?! Въздишам тежко и изтривам решително последните паяжини сън, лепнещи по миглите ми. Измъквам се от завивките, за да надникна в аквариума отвъд стъклото. Очаквам да видя вода и риби. Потоп. Какво друго?!Ослепява ме златната хубост на изгряващото слънце. Явно още сънувам.

Хобарт, Тасмания – Австралия

Хобарт

От друга страна, възможно ли е човек да сънува такива оглушително дрънчащи сънища и да не се събуди? Едва ли. Опитвам се да направя бърз анализ на ситуацията (с още мътен мозък, на гладно и преди дори да съм пила кафе). Явно на Господ му свърши водата. Ха! Пада му се! Като разхищава така безогледно. И след като опитите Му да ни издави не дадоха резултат сега е прибегнал към следващия описан в литературата метод – да ни издуха. Скелето отвън потвърждава разсъжденията ми с убедителен трясък и хлопане на неумело излитащи дъски. Стълбовете на електрическите лампи се огъват като тръстики под внезапните пориви. Детето се размърдва в леглото си, открехва с нежелание едвам-едвам едно око и от там се излива такъв изпепеляващ справедлив гняв към непоносимия шум, непоносимата вселена и най-вече невъзможно-непоносимите майки, безспорно отговорни за всички вселенски несправедливости, будещи сладко спящите подрастващи, че за момент се вцепенявам от ужас – какво ли ще стане ако отвори и двете си очи. Като нищо ще ме вкамени вовеки ей тук на място, както съм си рошава, на един крак и по гащи. Никакъв Божи гняв не може да се мери с гнева на Ненагледното. За щастие тежкият клепач се притваря уморено. „Какво е това пък сега?“ – измучава изпод завивките още в несвяст. „Буря“- старая се да звуча неутрално. „Духа, но вече не вали.“ – опитвам малко по-оптимистична нотка – „Даже грее слънце. Искаш ли да излезем за закуска? Преди всевишният да е пратил също напаст от скакалци, мор по кравите, чума и каквото там още има в наръчника Му за небесно възмездие.“ Това разбира се е риторичен въпрос. Споменаването на закуска винаги върши работа и половин час по-късно сме вече на главната пешеходна улица в Хобарт. Благоразумно вървим по средата на павираното пространство – далеч от застрашително разтърсваните козирки и рекламни табели, опитващи се отчаяно да се откъснат от прилежащите си сгради. Насред вихрушката дори не успявам да обърна подобаващо внимание на говорещите бетонни възглавнички, разхвърляни наоколо.(Не съм сигурна това за изкуство ли трябва да минава или за обществена услуга) Търсим завет и отворено кафене.

В ярката съботна сутрин се взираме невярващо в дълбокото синьо на небето. След месеци на сивота и дъжд в тормозения от Ел Ниньо (или Ла Ниня – все не мога да схвана кого точно винят метеоролозите) Куинсланд зяпаме учудени почти като младия глист: „Тате, а какво е това там голямото синьото и онова красивото златното?“ Цветовете ни заслепяват. Сега вече се налага да се екипираме със слънчевите очила. (Знаех си аз, че ще им дойде времето. Слънцезащитния крем си обещавам да го използвам когато ни връхлетят скакалци и чума.) Нямаме нужда от карта, за да се ориентираме безпогрешно къде е морето. Като новоизлюпени морски костенурчета инстинктивно се отправяме натам.

Столицата на Тасмания Хобарт е вторият най-стар град в Австралия.

Основан само 15 години след Сидни край естуара на река Деруент, в полите на снежната планина Уелингтън в далечната 1803 година с пристигането на първите бели заселници – 74 затворници, 71 войници, 21 съпруги и 14 деца. Единствените други обитатели на острова по това време били немногобройни групички аборигени и невиждани другаде зверове – тромави уомбати, свирепо-изглеждащи тасманийски дяволи, всевъзможни размери кенгура, странни птици, още по-изумителни птицечовки и раирани вълци, известни днес като (изчезналият) Тасманийски тигър. Растителността също не радвала окото с нищо познато и родно – евкалипти, папрати и бодливи храсталаци. Само морето предлагало обичайния комфорт на солените си ветрове, изобилие на морски дарове и най-вече връзка с цивилизацията. Не е чудно, че новозаселилите се столичани организирали градчето около пристанището. С гледка към водата и пристигащите кораби. Към всичко останало на сушата прилагали основния колонизаторски закон:“Ако бяга стреляй, ако расте сечи!“ Много скоро вече нямало и следа от екзотичната островна флора и фауна край градеца. Нито пък от оригиналното аборигенско население. Не останало много ни за стрелба, ни за сеч. Проспериращата затворническа колония в Порт Артър осигурявала евтина (направо безплатна) работна ръка, дървен материал и плавателни съдове за бързо разрастващият се търговски, административен, заселнически, китоловен и тюленоловен център, тогава известен още като Хобартон (официално обявен за град и преименуван на Хобарт едва в края на 19-ти век)

Хобарт, Тасмания – Австралия

Хобарт

Когато през 1853-та Дарвин спира тук за два дни с кораба „Бигъл“

го впечатляват жълтеещите ниви и тъмно-зеленото на картофените плантации опасали ниските склонове на планината. Впечатлява го и липсата на сгради в 15-хилядното селище. И цялостната изостаналост. Описва положението като „много по-лошо дори в сравнение със Сидни“. Изобщо впечатленията на Дарвин от Тасмания и Австралия са предимно възторжени по отношение на природата, но нескрито песимистични колчем стане дума за обществото. Бедност, невежество, разпуснати нрави, тотална липса на интелектуални амбиции, жестокости към аборигените, варващина, никаква инфраструктура, слаба икономика, непреодолима изолация, неизмерима тъга и незаличимата стигма на затворническото начало надничат натрапчиво от редовете. Прозорливият естественик си признава открито, че: „За мен изгледите за бъдещето на тази колония са съвсем непонятни.“ и отплава от Тасмания със следната бележка в дневника си:“Сбогом Австралия!Ти растеш и без съмнение някой ден ще властваш като велика принцеса на Юга; за топла привързаност си вече голяма и честолюбива, но за уважение си още малка. Напускам бреговете ти без тъга и съжаление.“

Е, аз пък имам огромното удоволствие да докладвам от личен опит, че 150 години по-късно

Тасмания вече е Принцесата на Юга, а столицата Хобарт е искрящата перла в короната й.

Населението на града е малко над 200 хиляди души, сгради има в изобилие, при това в чаровно разнообразие от архитектурни стилове – Хобарт притежава една от най-добре съхранените колекции на колониална архитектура в Австралия, както и много модерни и съвременни сгради; улиците са широки, просторни, незадръстени; хората са любезни и усмихнати; пристанищните докове – спретнати и чисти; над река Деруент се огъва мощната снага на огромен бетонен мост, свързващ двете части на града (прилича доста на Аспаруховия мост във Варна); икономиката процъфтява, движена от туризъм, земеделие, риболов, пиво-, шоколадо- и винопроизводство. Днешен Хобарт е столица на чревоугодничеството, културен и образователен център, главна база за антарктически експедиции, традиционен финал на грандиозната новогодишна регата „Сидни до Хобарт“, домакин на безброй фестивали и спортни събития, един от най-екологичните градове на Австралия, прогресивен, модерен, споменат е дори в Глобалния индекс за иновации и технологично развитие наравно със световен лидер като Рейкявик.

Разстлан като пищна бродерия по полите на планината Хобарт се спуска стръмно към мастилено сините води на залива. Краката сами ни отвеждат по надолнището до

крайбрежната уличка „Саламанка“

с известните в цял свят редици от реставрирани пристанищни складове, задължително присъстващи във всяка тасманийска картичка и реклама. Добре че вече сме ги виждали на снимка, защото днес гледката е блокирана от стотици шатри, чадъри, сергии и безброй шарении. Съботния пазар на „Саламанка“ е грандиозен. Пословично известен в цяла Австралия. И шумен. И великолепен. И претъпкан. И слънчев. Празничен и неустоим като лунапарк. Пълен с лакомства и изкушения. Чувствам се като петгодишна на селски панаир. Едва се въздържам да не си купя смешни чорапи, абсурдна шапка, картина на яхта, щайга ягоди, седем вида сладолед, рокля от 70-те, ламаринен гущер, цяла пита сирене. На книгите обаче не устоявам.

Пазар Саламанка – Хобарт, Тасмания – Австралия

Забелязвам, че щандовете преливат от кралска литература и фотоалбуми. Отнема ми известно време да схвана, че е заради Мари-Елизабет Доналдсън -принцеса на Дания, съпруга на датския престолонаследник, която е родена и израсла в Хобарт. Което пък прави всички хобартци и тасманийци един вид родственици на датския кралски двор. Предполагам, че всяко момиче в Тасмания живее с мечтата да срещне европейски принц-ерген. Другият световно известен син на Хобарт е Ерол Флин(за младите, които не са го чували – Холивудски актьор, звезда и сексимвол от средата на 20-ти век, когато мъжете бяха секси само, ако са с бронзов загар, пура и шпага). В неговата богато илюстрирана биография откривам, че с Бояна сме се возили на една от яхтите му – „Барбари“ в езерото Таупо в Нова Зеландия. Това може би ни сродява индиректно с датската принцеса, а?! Изправям по-високо глава, както подобава на истинска европейска аристократка.

Докато да разгледаме всичките 500 сергии, да закусим, да позяпаме галерийките наоколо, да се спрем пред всеки от ретро-автомобилите, наредени в лъснат хромиран шпалир край алеята, да поседим на изтърканите каменни стълби, където някога червените фенери са приласкавали самотни моряци, да послушаме смешките на улични комици, да дегустираме сирена и шоколади, да поприказваме със случайни минувачи и да се порадваме на слънцето, ето ти го, станало пладне.

Ретро-автомобили – Хобарт, Тасмания – Австралия
Ретро-автомобили

Бързаме към яхтеното пристанище, защото имаме резервация за разходка и обяд на историческата бригантина „Windeward Bound“. Разходка всъщност едва ли е най-подходящата дума, тъй като предложението за туристите е да участват в управлението на платнохода. Това от своя страна изисква подготовка, екипировка, катерене по мачтите, работа с въжета. Запалената ми яхтсменка просто няма търпение да се качим на борда и да разпънем платната. Разочарованието й е неописуемо, когато ни посрещат на трапа с лошата вест, че поради бурния вятър излизането в морето се отменя. Даже за маневри в пристанището е твърде опасно. Капитанът и екипажът му лично се извиняват, но това не смекчава никак личната обида, с която мирозданието зашлевява отново подмолно и незаслужено горкото ми жадуващо приключения дете. Още от Коледа насам, където и да отидем наводнения, бури и нововъведени възрастови граници объркват плановете й за приключения и екстремни преживявания. Даже на плаж още не сме били това лято! Сълзите в очите й може и да са от блъскащият в лицата ни вятър, но нещо в отпуснатите й рамене ми подсказва, че е време за крути мерки. Втурвам се моментално в действие – настанявам я в първия зърнат крайбрежен ресторант, поръчвам специалитета на деня – тасманийска сьомга с миди, скариди и бутилка бяло вино – и като грижовна майка започвам веднага да уча чедото как се дави мъката в чаша. То, нали ми е умничко, схваща бързо.

Най-фотогеничният град на Австралия

ни се усмихва ласкаво отвъд панорамните прозорци, рибарските лодки се полюшват прелъстително край кея, яхтените мачти се накланят елегантно под поривите на бурята, слънцето разхвърля златни монети по лъскаво-разтрошената повърхност на залива, небето сияе с онзи уникален бодряшки цвят, който ми напомня за победни фанфари и непременно трябва да бъде кръстен Тасманийско синьо (ако още не е), сервитьорът е с маорски ген и кивешки чар, а виното – новозеландско. След ликьора и кафето си тръгваме в прекрасно настроение, леко фиркани посред бял ден, решени да се забавляме напук на всички вселенски заговори.

Най-фотогеничният град на  Австралия – Хобарт, Тасмания

Хобарт

Катерим стръмните тесни улички на архитектурния резерват Батъри Пойнт- старият град с безукорно поддържаните историческ къщички, с миниатюрните им веранди и символични цветни градинки – все едно излезли от викторианска пощенска картичка. Мотаем се из антикварните магазини, прелистваме стари навигаторски карти, литографии, любителски акварелни пейзажи, мерим шапки с воалетки в ретро-бутиците, правим едно кръгче в ботаническата градина, следваме за малко историческия маршрут от туристическата карта, за да поснимаме архитектурни паметници, колебаем се известно време дали да влезем в музея на корабоплаването, но все тъй недоутолената ни жажда за слънце надделява – спускаме се пак надолу по склона към гравитационния център на градчето. Крабрежната алея, обточена от край до край с кафенета, бирарии, ресторанти, павилиончета за пържена риба и картофи, пицарии и барове, ни мами с жива музика и тълпи елегантно облечени хора.

Най-фотогеничният град на Австралия – Хобарт, Тасмания

Хобарт

Вятърът е постихнал и в топлата привечер

Хобарт ни очарова с чара на малките черноморски градчета

С мириса на водорасли, неспирния крясък на чайките, вкуса на ръжда и сол във въздуха, смесен с домашната миризма на пържена риба и туристическия полъх на парфюми. Изглежда сякаш целият град е излязъл за вечеря и раходка по пристана. Наконтен, небързащ, отпускарски. Включваме се неусетно в местния вечерен парад по неписания, но задължителен за всеки морски градец маршрут – край водата, яхтите, кръчмите. Не е трудно – просто следваме тълпата. Нейните течения и приливи ни изхвърлят вече по тъмно, като водорасли останали на плажа след бурята, пред закотвено току до пешеходната алея корабче, продаващо пържени морски деликатеси в картонени кутии. Пресни, направо от днешния улов. Напомня ми толкова много любими моменти от детството, просмукани с дъх на пържена цаца и панирани калмари. Поръчваме си „Капитанска кошница“ – колекция от всичките лакомства в дългото меню.

Обяд – Хобарт, Тасмания

Тасмания е столицата на морските дарове

– тук се развъждат и ловят сьомга, скариди, стриди, миди, раци, омари, океански и речни риби от всякакъв вид и размер. Ако ще прояждам морски животни тук му е мястото. Оттегляме се с горещата си мазна вечеря на безднадеждно оцвъкана от чайките пейка в компанията на оглушително спорещи гларуси, нежно припляскващи вълни и други гладни туристи. Както сме го правили толкова летни вечери в Несебър или на Рибарския плаж във Варна.

Притъмняващото небе ни поръсва с водни капки – първо деликатни и освежаващи, после все по-мокри и досаждащи. Вятърът внезапно охладнява неприятно. Аха, лятната ваканция свърши. Връщаме се в света на Божието възмездие.

Нощният Хобарт ехти от музиката на безплатния рок-концерт в парка до пристанището и привлича неудържимо сдемнайсет-годишната ми спътница. Аз се отправям в обратната посока – нагоре по баира. Съботната вечер трака с високи токчета по тротоара, смее се с младежки гласове, току изръмжава внезапно с мотоциклетен бяс и дрънка дълго на китара от съседния хостел. Но поне строителното скеле се е отказало най-после от опитите си за летене и успявам да заспя.

Очаквайте продължението

Автор: Изабела Шопова

Други разкази свързани с Австралия и Тасмания – на картата:

8 коментара

Switch to mobile version