Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. Днес пътуването ни ще продължи с влак шеста (!!!) класа от Алува до Алепей.

Приятно четене:

 

 

Пътепис Индия

част втора

От Алува до Алепей

Така значи се оказах в

индийското село Алува

Реших веднага да се насоча към жпгарата, но тъй като това беше първото населено място, в което попадах – предпочетох да тръгна пеша, за да разглеждам. Още повече, че бях проверил в Интернет преди да
тръгна и село Алува ми се видя съвсем малко – една улица, която води от междуградското шосе до гарата.

Първото нещо, което ми направи впечатление по пътя, беше процесия от жени, които носеха шарени чадъри. Нямах обаче време да се насладя на процесията, защото исках час по скоро да се кача на влака и да потегля към Алепей. След около 5 минути ходене
обаче, установих следните факти: село Алува никак не е малко, има най-различни улици, които водят в различни посоки, няма тротоари, всички бибиткат непрекъснато, много е прашно, слънцето пече яростно, куфарът ми тежи (в самолета му бяха
откъртили колелцата), много съм изморен от дългия път, а освен това шофьорите на тук-тук ме изнервят с постоянното си спиране и предлагане да ме качат.

След като наругах няколко шофьора на тук-тук на чист български език – клекнах пред неизбежното и се качих при един мустакат с думите: “Карай към гарата и гледай да е евтино!”. Пътувахме доста дълго, а мустакатият беше абсолютен факир. Изпреварваше наред, а даже по едно време изкачи почти вертикално нагорнище. Метна ме буквално за жълти рупии.

 

На гарата реших първо да си купя една ледена бира, а после да се занимавам с влаковете. Можете да си представите какво беше изумлението ми, след като в нито едно павилионче не намерих бира. Питах наляво и надясно, но всички ми отговаряха, че
бира не се продава!!! Накрая ми препоръчаха “ресторанта”. В “ресторанта” обстановката и миризмата биха засрамили дори и най-долната гарова кръчма в България. Освен всичко, се оказа, че нямат бира! Сервитьорът ме прати по стълбите
нагоре към “бара”. Тръгнах нагоре, но ме блъсна такава смрад и спарено, че чак ми се отпи. Теглих една майна на ум и се върнах на гарата.

Гарата доста наподобяваше на провинциална българска гара, само дето наоколо се мотаеха индийци

 

 

Купих си билет до Алепей и зачаках

Тъй като нямах представа кога и къде ще спре моят влак – насочих се към ушев и любезно го помолих за съдействие. Ушев бяха двама и ми казаха нещо от сорта: “Влак дойде – не качва, влак дойде – не качва, влак дойде –
качва!”. Разбрах посланието и седнах да чакам. Установих, че желязото, на което съм седнал, всъщност е стълб, който е свързан директно с жиците на влака и се почудих защо не ме хваща ток. Дори ми хрумна да се преместя, за да не ме хване със закъснение,
но бях толкова изморен, че поех риска и си останх да седя на желязото.

След малко дойде влак. В същия момент ушев дотичаха до мене и казаха в един глас: “Не качва! Не качва!”, а аз им отговорих: “О’Кей”. Влакът замина и след малко дойде друг. Ушев отново дотичаха до мене и казаха: “Не качва! Не качва!”, а аз пак им отговорих: “О’Кей”.

Когато дойде третият влак – ушев завика: “Качва, качва!”. В същия момент си дадох сметка, че в индийските влакове има 5-6 класи, а аз не знам в коя да се кача. Ушев трескаво ми обясни, че моят билет е за най-долнопробната класа. Това били два вагона – най-отпред и най-отзад на влака.

Влакът беше толкова дълъг, че направо ми излезе душата докато довлача куфара до края, защото между вагоните нямаше врати за преминаване, както е при нашите влакове. Това е, за да не могат цървулите от моята долнопробна класа да притесняват баровците от спалните вагони. В крайна сметка се хвърлих в движение и така започна моето

пътешествие с индийски влак – 6-та класа

Във вагона бяха налягали дори и по багажниците, така че клекнах (гнус ме беше да седна) пред кенефа

Влакът караше с мравешка скорост, а аз наблюдавах с нескрит интерес движението на хлебарки около мивката, както и гледките през отворената врата.

 

 

Когато скоростта на влака намалееше драстично – през отворените врати почваха буквално да влитат нови пасажери, някои от които – с доста обемисти денкове. По едно време даже ми се стори, че двама бабаити кроят заговор да ме оберат, защото си
шушукаха нещо и ме гледаха кръвнишки. За щастие след малко тия слязоха, а портмонето си ми беше живо и здраво в джоба.

Направи ми впечатление и че в тази долнопробна класа няма никакви жени, а само мъже. Мъжете непрекъснато се грижеха за външния си вид – замазвайки лъскавите си перчеми с някаква кафеникава течност, която се процеждаше от гъмжащата с хлебарки
мивка. Голяма част от тях бяха тамили (или нещо подобно) и не носеха панталони, а само едни много смешни надбедрени превръзки. Тъй като кенефът нямаше врата – успях да разбера каква функция имат тези надбедрени превръзки (освен това, че са
проветриви и удобни, разбира се). Тамилите влизаха в кенефа, надигаха надбедрената си превръзка и овесваха полюшващи се мъде над дупката. След удовлетворяването на естествените си нужди – тамилите се забърсваха с надбедрената превръзка и доволни
се връщаха при чешмичката, да замажат перчемите. Даже и пред кенефа, в самия вагон, имаше купчинка с лайна, боклуци и хлебарки.

Таман бях започнал да се удремвам от монотонното подрусване на влака, когато

нещо ме притисна през лицето и зверска смрад изпълни дробовете ми.

Видях, че някакъв скапан тамил е заврял гъза си в мутрата ми, точно нечовешката надбедрена превръзка – тоалетна хартия. Изпълниха ме паника и ярост, блъснах го с всичка сила и се разпсувах. Онзи се обърна надолу и ме погледна с очи, които вместо бяло имаха червено.

(Тук ще вмъкна под черта една случка, която пропуснах. Докато чаках на гарата, седнал на електрическото желязо. По перона премина един човек, който имаше малко тяло, малки криви ръце и никакви крака. Той подскачаше много сръчно на ръцете си,
подвикваше нещо и с един ловък скок се метна на влака, който водеше в не моята посока.)

Та погледна ме тамилът с червените очи и ми се усмихна. Беше много възрастен, а зъбите му бяха плувнали в кръв. Направо беше като излязъл от филма за “Индиана Джоунс”. Усетих, че ми се повдига и станах, та отидох до вратата, да взема малко
въздух.

Тамилът с кървавите зъби и червени очи седна в лайната на пода, опъна сухите си крака на земята, а по тях се покатериха хлебарки, от кафявите. Това не му направи особено впечатление, защото той извади пликче с нещо и започна да се храни. Бъркашес орловите си нокти в пликчето и вадеше нещо, което очевидно му се усладжаше. По едно време изпусна пличквето на пода и от него се разпиляха някакви топченца. Тамилът ни най-малко не се смути и си дояде топченцата от земята. След хапването го налегна дрямка, така че се опъна изцяло върху осрания хлебарчест под и заспа моментално.

Малко след тази покъртителна история, се качиха (влетяха) две студентчета, облечени с ризи, чисти и напарфюмирани. На всичкото отгоре разбираха и на английски! Аз веднага им разказах историята с кървавия тамил, който размаза лайна по лицето ми, а те кимаха притеснено и казаха: “Да, да, за съжаление такива неща са честа гледка в Индия.”. После ме попитаха аз откога обикалям из родината им, а аз отговорих, че преди 7-8 часа кракът ми е стъпил за първи път на индийска земя. Те се сащисаха и
казаха: “Е, добре де, как така не си в пълен шок?!”. Аз ги успокоих, че съм в пълен шок и започнахме да си говорим за други теми. Станахме първи приятели, а те превеждаха на останалите любопитни индийци какво съм казал. Онези непрекъснато аплодираха моите остроумни изказвания, но малко помръкнаха, когато разбраха, че не се интересувам от футбол.

Alappuzha, Керала, Индия

Така в шеги и закачки стигнахме

Алепей,

разпрегръщах моите най-нови приятели и слязох. Сега пред мен оставаше последната фаза от пътуването – да намеря знаменития
“Ащамуди хоум стей”, където бях резервирал стая.

 

 

Остави ме значи влакът в Алепей, на жп-гарата

Гледам там едно павилионче запредплатени тук-туци и отидох да питам до Ащамуди колко струва. Онзи казва: “50 рупии е цената, отстъпки не можем да направим!”. Отговарям му: “Хаха… аз за 50 рупии се возих на климатизиран рейс, на тук-тук и на влак, а ти ми ги искаш само за това мършаво разстояние. Мерси!” и тръгнах към един рейс без прозорци. Онзи ме изгледа, като да съм пълен калъф, защото 50 рупии са по-малко от едно евро, но аз не исках да си развалям хубавото 30-часово пътуване, с някакви глезотии като предплатени туктуци.

На автогарата чакаха два рейса без прозорци.

 

Вярно, че рейсовете имаха задни и предни прозорци, но пък нямаха странични

В единия се поктериха цяла сюрия алепейци,

така че аз избрах другия, който беше съвършено празен (ако не броим кондуктора)

Кондукторът дойде при мене и ме попита накъде пътувам. Показах му разпечатка от Гугъл-карти, на която “Ащамуди хоум стей” беше ограден с кръгче. Той май не знаеше къде е това и повика шофьора. Шофьорът също се затрудни. Накрая ми казаха: “Абе, не го знаеме, но май минаваме някъде наблизо, където ще те стоварим.”. Речено – сторено. Дадох на кондуктора 5 рупии и раздрънканият автобус заподскача като делфин по една разбита улица. Лека-полека се напълни и аз заразпитвах пътниците дали знаят къде е Ащамуди. Пътниците ми се усмихваха приятелски. Минахме поне 10 спирки, а кондукторът сякаш ме забрави. Само чакаше да се качат пътниците и подрънкваше с едно звънче, за да даде знак на шофьора да тръгва.

 

Минахме и покрай цяла редица паркирали тук-туци, зад който пишеше “RAMAVARMA
DISTRICT CLUB”

По едно време все пак кондукторът ме извика и ми даде знак да слизам. Стовариха ме точно пред този продавач на риба.

Улицата беше доста оживена, но никой не беше и чувал за Ащамуди. Пращаха ме в най-различни посоки, защото индийците са толкова услужливи, че никой не би ти отказал помощ. Просто, ако не знаят посоката, която ти е необходима – пращат те в произволна посока, колкото да ти свършат някаква работа. Накрая се залутах в едни малки улички и вече на прага на отчаянието, о’чудо – оказах се точно срещу мистичния

Ащамуди

Беше дори по-приятно отколкото си го представях от снимките в Интернет. Долу имаше нещо като дворен офис с няколко диванчета, постаква за вестници, маса с бакалски тефтер и телефон, и една стаичка – склад за минерална вода и хранителни стоки. Вратите на стаите за гости бяха с дърворезби и от 4 части. Можеш да отвориш само долната или само горната половина от вратата. Можеш да отвориш дори само четвърт врата, колкото да надникнеш какво става навън.

В средата на “дворния офис” имаше вита стълба от ковано желязо, по която човек се изкачва към огромната тераса на втория етаж – терасата, за която си мечтаех в студените снежни берлински дни. За късмет, моята стая се оказа точно на терасата. Стаите долу бяха в тухлена къща, а горе, на терасата – сламени. Съответно, аз попаднах в сламена стая.

В сламената стая имаче кенеф, а в стената на кенефа огромни дупки, през които нощем да влитат маларийните комари. Точно както бях прочел в Интернет! В тази връзка си носех луксозната мрежа против комари, която закупих от Ebay, и която беше обемиста горе-долу колкото спален чувал. За съжаление обаче, мрежата беше напълно неизползваема, защото над кревата висеше вентилатор и нямаше как да я разпъна. Раздразних се и изхвърлих мрежата, барабар с оригиналната  опаковка.

 

 

Точно си бях теглил един душ и оправях вратата на банята, която се разпадна от тежестта на една хавлиена кърпа, когато получих смс. Беше от Ицо. С Баева се придвижили от Бомбай до Кочи, от Кочи до Алува и таман били стигнали на гарата. За съжаление обаче влакът им пристигал в Алепей след полунощ, така че аз имах цял следобед на разположение, да разуча махалата и да купя бира, за да посрещна подобаващо среднощните гости.

 

Очаквайте продължението

Автор: Бале

Снимки: авторът

 

 

Други разкази свързани с Индия – на картата:

За подробности – кликайте на ЗАГЛАВИЕТО 🙂