Етикети: резерват

Чаена плантация – Шри Ланка 0

Шри Ланка (3): Чаената плантация и резерватът Яла

Продължаваме пътуването из Шри Ланка с Крум. Бяхме на плаж в Негомбо и разгледахме Анурадхапура, после продължихме до скалата Сигирия, а днес сме в резервата Яла Приятно четене: Шри Ланка далеч от снега през...

С катамаран из Карибско море (2): Сейнт Винсент и Гренадини: риф Тобаго, о.Юниън и о.Меро 2

С катамаран из Карибско море (2): Сейнт Винсент и Гренадини: риф Тобаго, о.Юниън и о.Меро

Продължаваме плаването из Карибско море заедно с Диана и нейния катамаран. Започнахме с  Остров Мартиника, о.Санта Лусия и о.Бекия, а днес продължаваме с рифа Тобаго, о.Юниън и о.Меро от Сейнт Винсент и Гренадини 🙂 (идея си нямате колко ми е доволна физиономията, докато пиша името С-Е–Й–Н–Т    В-И-Н-С-Е-Н-Т   И   Г-Р-Е-Н-А-Д-И-Н-И 🙂 🙂 🙂

Приятно четене:

 

 

С катамаран из Карибско море

част втора

Сейнт Винсент и Гренадини: риф Тобаго, о.Юниън и о.Меро

(Tobago Cays, Union Island и Mayreau)

 

Ден 4:

Цяла сутрин ни досаждаха тукашните welcome boys, които вече не ни бяха толкова интересни, както в началото. Но все пак трябваше, да ги изтърпим, докато зареждахме вода от един катамаран.

Сейнт Винсент и Гренадини

Ананас, манго

Ананас, манго и един плод, който никой не запомни как се казва

Карибско море: Сейнт Винсент и Гренадини

Живот на лодка :)

След това потеглихме към нашата най-желана цел –

райския резерват Tobago Cays

Това са пет много малки островчета без никакви постройки, но с много костенурки, игуани, птици и коралов риф. По пътя минахме покрай други по-големи острови, един от които е милиардерският

остров Мустик (Mustique) –

на този остров си почиват само супер богаташи, светски и известни личности. На острова има стотина сгради и има забрана за строене на още. Таксата да пристанеш е много висока, с цел да се избегнат любопитни гости, търсещи, да срещнат някоя звезда.

остров Мустик (Mustique)

 

остров Мустик (Mustique)

остров Мустик (Mustique)

Милиардерският остров Mustique

Колкото повече приближавахме резервата, толкова морето ставаше по-светло и яркосиньо, въпреки че под нас имаше десетки метри дълбочина. Почнаха да се виждат палмите и белия пясък, чуваха се птиците. Веднага щом се хванахме за мъртва котва, всички изпонаскачахме в най-страхотната вода, която съм виждала.

остров Мустик (Mustique)

остров Мустик (Mustique)

После решихме да обиколим най-близкия остров, до който бяхме спрели.

резерват Tobago Cays

На преден план на снимката, във водата се виждат едни шамандури, които ние първоначално решихме, че държат мрежа, за предпазване на костенурките. Бяхме се качили в дингито пет жени и брат ми, който управляваше. Когато забелязахме шамандурите, всички почнахме да пищим една през друга и да му даваме акъл: “карай на ляво”, друга вика “карай на дясно”, а трета пищеше “ще се удавим”. Горкият, никак не му беше лесно с толкова много жени 🙂 Все пак мрежа нямаше.
В далечината, в ляво на снимката се вижда една скала – кръстили са я “Краят на света” :)

Успяхме да видим огромни игуани, които просто се припичаха на слънце и не се страхуваха от хората. Имаше и страшно много птици, сякаш се надпреварваха, коя пее по-силно. От върха на островчето се откриваше невероятна гледка към резервата, околните острови и кораловия риф, където вълните се разбиваха, сякаш две морета се блъскат едно в друго в продължение на много дълга ивица. Успяхме да хванем и най-страхотния залез между две палми на плажа, след което се върнахме на лодката.

Риф Тобаго, Сейнт Винсент и Гренадини

Тук се вижда кораловият риф, точно където свършва светло-синьото, там се разбиват вълните

Риф Тобаго, Сейнт Винсент и Гренадини

Тук също се вижда кораловият риф

Игуана

Игуана

Риф Тобаго, Сейнт Винсент и Гренадини

Риф Тобаго, Сейнт Винсент и Гренадини

Поради големия брой туристи може би скоро резерватът ще бъде затворен за посещение.

Риф Тобаго, Сейнт Винсент и Гренадини

Междувременно някой беше успял, да уговори, да ни направят

вечеря на един от островите с карибски специалитети

И така в 7 ч. дойде една малка лодка да ни вземе и закара на вечеря. Вече беше тъмно и нямахме осветление на лодката, но за човека това не беше никакъв проблем. Плажът, на който слязохме, вече имаше наредени маси и хора, вечерящи там. За осветление бяха опънали едни жици, от които висяха обикновени цветни крушки. Навсякъде цареше страшна тишина.

Настаниха ни на една от масите, покрита с обикновена мушама и започнаха да носят подносите. Имаше печени банани, ориз, зеленчуци, пълнени картофи, манджа от рапани, риба тон, омари. За десерт донесоха микс от всякакви плодове, половината ги виждах за първи път, и кекс от кокос. Всичко беше страшно вкусно и останахме много доволни.

Риф Тобаго, Сейнт Винсент и Гренадини

Риф Тобаго, Сейнт Винсент и Гренадини

Манджа от рапани и печени картофи покрити с разни неща

 

Ден 5:

Отново страхотен слънчев ден. Излизаш от лодката, чието клатене вече отдавна не забелязваш и гледаш бели плажове, палми и птички пеят. Истински рай.

Това стана част от ежедневието ни, което всъщност започваше много смешно. Свързано е с това,

как функционират тоалетните на една лодка

Всичко е нормално до момента, в който трябва да пуснеш водата – нямаш копче, което да натиснеш и да си приключил с работата. Всъщност тогава започваше сериозната работа –  има една ръчка, която излиза от пода, с която трябва да изпомпиш всичко налично в тоалетната. След това превключваш на „втора предавка“, за да започнеш да помпаш чиста вода в тоалетната. И така, представете си 11 човека, 4 тоалетни, какво помпане наставаше всяка сутрин. Нашата тоалетна на всичкото отгоре беше развалена и ни се падаше 3 пъти повече труд от на другите. Брат ми се бъзикаше, че сме отбора по „синхронно помпане“ 🙂 Накрая бяхме направили и мускули.

Къпането също не беше лесно

Не стига, че разполагахме с половин квадратен метър, а и водата, която се събира на пода, не се изтича веднага, а се събира. За това от време на време се натиска едно копче на стената, което задейства друга помпа, която издърпва водата от пода.

Но стига за тези премеждия и да се върна на пътеписа.

Тази сутрин до като закусвахме на палубата, по едно време покрай нас премина някаква странна яхтичка, зелена и със знаме приличащо на Британското, ама не точно. Минаха на 5 метра от нас и чак след като ни подминаха, капитанът ни осведоми, че това знаме се слага само, когато на лодката има представител на кралското семейство. Но вече беше прекалено късно и нямаше шанс да видим, кой точно се вози там. Няколко дни по-късно разбрахме, че принц Уилям и Кейт са били на почивка на по-рано споменатия милиардерски остров Mustique по същото време, когато и ние бяхме в района. Та така се оказа, че сме били на 5 метра разстояние от едни от най-известните личности в света, а ние не разбрахме :).

Риф Тобаго, Сейнт Винсент и Гренадини

Лодката на Уилям и Кейт

 

По едно време капитанът каза, че трябвало да правим митница и понеже се намираме в резерват от безлюдни островчета, трябваше да отидем до един по-голям и обитаем наблизо – Union Island. Вдигнахме платната и хайде към

о.Юниън (Union Island)

По пътя видяхме един частен остров Palm Island, на който не пускаха външни посетители. Беше застроен с къщички на някакъв много скъп хотел, т.е. самият остров беше един хотел. Водата навсякъде отново беше с всички възможни нюанси на синьото.

 

Palm Island, Сейнт Винсент и Гренадини

о.Юниън (Union Island) – Сейнт Винсент и Гренадини

Union Island

Когато стигнахме Union, естествено всички поискахме да слезем на сушата да разгледаме. Слязохме с дингито на два пъти и първата група попаднахме на някакъв плаж, затрупан с планини от рапани, ама от най-големите, супер красиви, розови, гигантски.

о.Юниън (Union Island) – Сейнт Винсент и Гренадини

Рапани

 

Бяхме като ударени с мокър парцал. Всеки се оглеждаше мълчалив и захилен, все едно бяхме попаднали на планина от златно съкровище. Всички се втурнахме като обезумели, да си избираме рапани, да си ги мием и приготвим, да си вземем с нас. Събрахме си по 5-6 броя, докато не осъзнахме, че това е просто невъзможно, да се пренесе, всеки рапан беше голям колкото баскетболна топка и тежеше поне 2 килограма. Тогава почнахме, да търсим малки рапани, но такива почти нямаше.

По-късно разбрахме, че хората ловуват рапани за местния специалитет – манджата, която ядохме предната вечер на Tobago Cays. Колкото по-големи, толкова повече месо. Съответно идваха тук да вадят месото и изхвърляха черупките и се получаваха буквално малки планини от рапани. В крайна сметка аз си заделих три от огромните и два от малките, без да съм на ясно, как ще ги пренеса, понеже щяха да заемат всичкото пространство в сака ми. След което тръгнахме на разходка из острова.

о.Юниън (Union Island) – Сейнт Винсент и Гренадини

Това беше някакъв хотел

 

Излишно е да споменавам белия пясък и палмите, които са неизменна част от плажовете по тези острови.

Първо минахме покрай местното летище – супер малко и само много малки самолети кацаха тук. Имаше табела, която гласеше, че летището не отговаря на никакви стандарти, не поема отговорност за безопасността на пътниците и не гарантира тяхното безпроблемно излитане/кацане.

След това влязохме в малко магазинче да си купим нещо. С брат ми си взехме различни дъвки, чипс и малко картички. По пътя имаше много кози и кучета, които са доста срещани по островите. Направи ни впечатление, че всички са много дребни (и козите и кучетата) – там възрастната коза е голяма колкото едно яре в България.

Неусетно навлязохме в по-цивилизована част с къщички, магазинчета, та дори и зеленчуков пазар. Всичко беше много мъничко, но супер цветно и шарено. Имаше миниатюрни кафенца, с по 2-3 маси, но навсякъде предлагаха безплатен интернет. По-късно установихме, че по всички островчета, където може да има и само 20 къщи, но има интернет!

о.Юниън (Union Island) – Сейнт Винсент и Гренадини

о.Юниън (Union Island) – Сейнт Винсент и Гренадини

о.Юниън (Union Island) – Сейнт Винсент и Гренадини

На зеленчуковия пазар

 

Седнахме на едно заведение, което се оказа, че го държи жената на човека, който ни заведе на вечеря предната вечер. Още едно нещо, което ни направи впечатление – тук по тези острови, независимо, че някои се водят като отделни държави, всички непрекъснато щъкаха от един остров на друг, всички се познаваха. Един човек го видяхме на три различни острова, беше ни запомнил и ни поздравяваше всеки път.

 

о.Юниън (Union Island) – Сейнт Винсент и Гренадини

о.Юниън (Union Island) – Сейнт Винсент и Гренадини

Стандартна гледка по островите

о.Юниън (Union Island) – Сейнт Винсент и Гренадини

о.Юниън (Union Island) – Сейнт Винсент и Гренадини

 

Докато се разхождахме аз реших да опитам дъвките, които си купих от малкото магазинче. Оказа се, че съм попаднала на един вкус, който брат ми издирва от години. Бил ял такива преди много време в Щатите и от тогава всеки път когато пътувам в чужбина му изкупувам цял асортимент дъвки, с цел да намерим неговите. Но вече толкова години не успявах. До този ден. Беше невероятна радост – там, на сред нищото в океана, на някакъв малък остров от третия свят, в някакъв магазин извън населеното място, аз случайно бях попаднала на дъвките, които с брат ми издирвахме къде ли не от години. Естествено, на връщане минахме през същото магазинче, за да се купи едно по-крупно количество дъвки.

И тогава се случи още едно малко чудо –

оказа се, че някой от групата бил забравил радиостанцията на капитана в магазина – много скъпа радиостанция, без която нямаше да имаме връзка с катамарана. А там по тези безлюдни острови, където не винаги има обхват и групата от 11 човека често се дели, си беше жизнено необходима. Та значи, ако не бях взела случайно от тези дъвки, които после ако не бях опитала, преди да си тръгнем от острова, щяхме да останем и без радиостанция.

Върнахме се на катамарана, като преди това си взехме рапаните и потеглихме

обратно за Tobago Cays

 

Риф Тобаго (Tobago Cays) – Сейнт Винсент и Гренадини

БАР :)

Риф Тобаго (Tobago Cays) – Сейнт Винсент и Гренадини

Отново Tobago Cays. Вижда се и кораловият риф пред островите

Целта ни беше

най-малкото и най-райско островче от петте – Petit Tabac.

Той беше отделен от останалите с кораловия риф и водата беше супер плитка и отново – невероятно синя. На този остров е снимана сцена от филма Карибски пирати.

Риф Тобаго (Tobago Cays) – Сейнт Винсент и Гренадини

Petit Tabac

о.Petit Tabac – Риф Тобаго (Tobago Cays) – Сейнт Винсент и Гренадини

Petit Tabac

За съжаление водата наистина беше прекалено плитка, а отвсякъде бяхме заобиколени от кораловия риф и не успяхме да намерим безопасно място, за да хвърлим котва.

Mayreau, Сейнт Винсент и Гренадини

И за огромно съжаление на всички се отправихме към един по-голям, населен

остров Меро (Mayreau)

 

Остров Меро (Mayreau) – Сейнт Винсент и Гренадини

Mayreau

 

 

Още под влияние на адреналина от невероятните гледки, които съм виждала само по картички и съм си мислела, че са фотошоп, веднага щом се закачихме за мъртва котва, изпонаскачахме в морето и стигнахме до брега с плуване. Някои видяха костенурки и морски звезди във водата.

На острова се оказа, че има само едно малко селце. Информираха ни, че щяло да има страхотно парти вечерта и ние решихме, че ще ходим. След това обиколихме острова, намерихме езеро по средата на този малък остров, пълен с малки пиленца. А от другата му страна имаше друг голям плаж, но покрит само и единствено от корали. Нямаше никакъв пясък, а само изпочупени корали изхвърлени от морето и бурите. Може би тук е удобно да вметна, че по Карибите има сезони, когато вилнеят страшни урагани, които съсипват всичко след себе си. Изпочупват къщи, дървета, съсипват насажденията и нанасят поражения дори на подводния свят.

Вечерта си направихме страхотно барбекю на лодката и после с дингито се върнахме на сушата да търсим бара.

Остров Меро (Mayreau) – Сейнт Винсент и Гренадини

 

За наше учудване, в селцето всичко отдавна спеше, нямаше жива душа по улиците. Дори и кучетата ги нямаше. Но имаше улично осветление. Там на малкия остров с 50 къщи, имаше нощно улично осветление. И интернет имаше 🙂

Намерихме един стълб, от който се хващаше много добър сигнал и насядахме по земята да проверяваме фейсбука естествено. По едно време се появи от някъде един местен, който ни попита дали търсим бар. Много се изненадахме, защото навсякъде цареше тишина и попитахме дали има отворен такъв. Човекът каза, че няма, но щял да отвори за нас. Ние естествено отказахме, все пак искахме да се смесим с местните, да видим как те се забавляват. Проверихме фейсбука и айде обратно на катамарана.

 *Интересно е името на генерал-губернатора на Сейнт Винсент и Гренадини – сър Фредерик Балънтайн 🙂 – бел.Ст.

Очаквайте продължението

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Карибско море – на картата:
За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе 🙂

През Африка с джип (5 – последна част): Южна Африка 1

През Африка с джип (5 – последна част): Южна Африка

Днес завършваме прехода с джип през Африка. Видяхме приключенията на египетската митница в Александрия, прекосихме Египет, минахме през мюсюлмански Судан и православна ЕтиопияпрекосимКения и Танзания на път за Замбия и водопадите Виктория, минахме през Намибия, а днес ще стигнем последната страна в тази обиколка – Южна Африка

Приятно четене:

През Африка с джип

част пета

Южна Африка

 

 

Дни 42 – 44 (29- 31 декември)

Иглен нос, Южна Африка – През Африка с джип

Тази сутрин навих часовника за пръв път след 8. Което си беше безсмислено, защото изкуках в 6. Нямаше какво да правя дълго в посредствената стая, затова и бързо се изнесох.

По тайни канали, включващи tripadvisor.com се носеше мълвата, че Сурета прави най-доброто каре агнешко на света и вероятно някъде в челната десетка на агнешките изобщо. Каро е полупустиння област, която заема значителна част от ЮА и в която липсата на вода е приютила дребни полусухи храсти и жилави треви. Въпросните цъфтящи в малки ситни жълти цветове треви са едно от малкото ядливи за една овца неща в Каро. И тъй като цветовете са много ароматни, агнешкото от Кару е с неповторим аромат. Дотук с маркетинга на местните месни стоки. Сурета не беше много сигурно, че има човек на планетата, готов да се лиши от подозрителната закуска на потвърдено гадничкия ми хотел, но в 9.30 бях готов за кулинарно приключение. С две думи – агнешкото е великолепно, рецептата е на сигурно място под ключ и ще се пробва с българско агнешко. Бавното готвене – 9 часа беше направило соса и агнешкото неповторими. Градчето изпратих само с добри спомени и доволни вкусови рецептори и се впуснах на юг, където

столицата на щраусите Oudtshoorn,

надявам се, ме очакваше.

Южна Африка – През Африка с джип

По съвет на приятели минах по странични пътища, които водеха към Prince Albert, а после минаваха през

парка Groot Swartberg

 

Селцето бе приказно място с подредените красиви къщи, великолепни градини и тихо безвремие. Старите къщи изглеждаха току що построени и само годините от 18-19 век подксазваха, че няма да видите файтон на следващия завой. Може би Толкон е черпил вдъхновение от такива места.

Малко след него е входа за Groot Swartberg – черен път, виещ се по щрелото на реката и куполите на планината. Понякога пътчето се стеснява, провира през клисурата, издига стотици метра нагоре и се чудиш как ще се разминете с идващия насреща. Честите спирания се неумолими, за да чуеш птичките, помиришеш тревичките и насладиш на взимащата дъха и ума гледка. Предизвикателния път, праха, вибрациите и стръмните урви са по- скоро част от удоволствието, отколкото от негативите.

С изкачването она последната част от парка, се ширват зелените поля на долината. Тук някъде трябва да е и Little Karoo.

Иглен нос, Южна Африка – През Африка с джип

На пътя за града се е сгушила

най-голямата пещера в Южна Африка – Канго

Дълга над 4 км, само малка част от нея е достъпна за туристи. Посетителския център предлага изобилна информация, но най-вече място за вечен покой на парите ти – храна, напитки, сувенири, кино са на разположение на разглезените туристи. Пътникопотока е огромен предвид предновогодишните почивни дни. Влиза се само в група с гид, който разказва за милионите стари сталактити или показва образът на дявола, застинал във варовикови утайки. Отлично осветена и подредена, пещерата е задължителна спирка за всеки. Особено, когато навън е 35 градуса на сянка. Жегата не пречеше на представители на местна етническа група Цветнокожи да похапват ориз от багажника на колите си. Тази етническа група е една от най- богатите генно в света. Предците й са хора от Индия, Индонезия, Мадагаскар, племена от западна и южна Африка. Отличават се с прави тъмни коли и тъмен цвят на кожата. Тази етническа груп,а както стана ясно по- натам по съвет на Митко, се готвеше за парад на 2 януари в Кайп Таун.

След пещерата си резервирах стая в прилична къща за гости и се понесох към

Oudtshoorn

Бързо се разбра защо тук е столицата на щраусите – десетки ферми, отглеждащи хиляди птици, правеха пътя към града забавен и малко луд. Вместо крави и овце, ята не, стада птици се криеха на сянка, втурваха се към спрелия Дефендър или лениво ядяха. Градът е емблематичен с магазините за щраусови пера, изрисувани яйца и кожени изделия. Сигурно никъде не се споменава, че когато има най- много туристи, всичко е затворено.

Къщата за гости беше стара солидна постройка с дух, където единственото по- младо от 50 години нещо бяха чаршафите и климатика. Духът на къщата се допълваше от две жизнерадостни породисти кучета – майка и син, който търсеха внимание и игра.

Иглен нос, Южна Африка – През Африка с джип

 

30 декември

След Oudtshoorn беше време за Индийския океан. От тук започва и световноизвестния garden route. Райско кътче от ЮА, където зеленината, десетките лагуни и океанът са създали мечтата на мнозина. С напускането на малкото кару, климата и ландшафта рязко се измени. Планинският път беше потънал в мъгла, а температурите паднаха с 10 градуса. Но беше зелено, пълно с малки селца и тежък трафик.

Не следвах естествения маршрут към Найсна (Knysna), защото първо щях да се цъкля на голямата бяла акула . Затова се отправих към свърталището й, известно като

Mossel bay

Градчето е първото място, на което стъпват европейци в ЮА. За 11.00 часа имах насрочена среща с няколко акули, радващи се на топлите води на залива, стаили спомена на безкрайните вечери тюлени до преди 2 месеца.

Най- голямата беше 4,5 метра – великолепни животни, ултимативни хищници, достигнали края на еволюцията си преди 40 милиона години. Докато не сме се появили ние и сме намалили рязко броя им. Когато си на 50 см от голяма бяла акула, осъзнаваш реалната картина – и тя е толкова далеч от филмите по Дискавъри. Сблъскваш се с властелина на океаните, който обаче не иска да има нищо общо с хората.

Домакините на лодката умело привличаха акулите с глави на риба тон без да им дават да ги докопат. Докато една акула, вместо да приближи стръвта странично, не изкочи от дълбините, глътнала трите едри глави и част от въжето. Никой не разбра и видя нищо – дори опитният екипаж на катамарана.

За вечерта имах резервация в

Найсна,

която не бях направил. Оригиналната ми потвърдена такава беше отказана и собственикът намерил друга къща, която да ме приюти – Boddls Club Houce.

Кацнала на върха на хълма срещу градчето и гледаща към лагуната на Найсна и Индийско-океанското крайбрежие, къщата поразяваше най-вече със собственика си. Облечен екстравагантно в дълга местна риза, Майкъл от Германия ме посрещна и настани леко хладно, за да стигнем до неговата странна и поучителна история.

Работил дълги години на мениджърска позиция, т.е. за добри плати, липса на лично време и много много стрес, риска от сърдечен удар растял, а животът бил предопределен – рухнало тяло и осигурени старини. Майкъл посетил преди година Найсна и сърцето му останало завинаги тук. Наел недовършената къща на богат англичанин и се споразумели до 12 месеца Майкъл да я изкупи ако нещата с къщата за гости потръгнат. Къщата работеше от 2 седмици и беше страхотно съчетание на архитектура и атмосфера. От терасата и можеш да наблюдаваш изгрева и залеза, всеки ден, Майкъл инвестираше парите и душата си в този африкански рай, без напрежение, без „трябва“, без оковите на ежедневието. Майкъл се беше освободил и сега се наслаждаваше на новия си живот, допускайки, че след години вятърът на дните може да го отнесе другаде. Беше смел, защото му стиска да смени рязко курса на собствения си живот на 53 и беше късметлия, че е намерил нов смисъл и призвание.

Помагаше му южноафриканец също с бизнес кариера и костюм в миналото. Тази вечер имахме дълги разговори на чаша вино с тях, с някои от гостите, всеки сам със себе си. На юг вълните на Индийския океан се блъскаха в малко заливче, а на север лагуната лажерно почиваше, обградена от светлините на Найсна.

Иглен нос, Южна Африка – През Африка с джип

31 декември

Не можеш да не обичаш Южна Африка през декември.

Когато пръжките и сърмите са основна храна в България, тук ще намериш череши, диня, манго и какъвто друг плод си пожелаеш. Закуската беше здравословна и бърза. Прехвърлих 2 туби дизел в резервоара, тъй като края на одисеята беше близо, а на контейнера не позволявха пълни туби. Сбогувах се с Майкъл и тръгнах към Найсна – за разходка и теглене на кеш. Беш приятно градче, но ако си в него и пропуснеш мащаба на лагуната и океана, силно положителните референции ще ти убягнат. В края на найсна има пазар на местни майстори, които се бяха съсредоточили в масовки за туристите и странно високи цени, но готови на преговори.

Днес беше първият ден от остатъка на моя живот и последния от отиващата си година. От една страна – ден като ден. Защо да чакаш точно този, за да започнеш с плановете, равносметката, пожеланията към близките и приятелите. От друга да си сам е леко тъжно. Но аз не бях сам – приятелите и семейството, както и може би много други бяха мислено с мен. В една малка част маршрута става магистрала, но по- голямата част е добре уреден двулентов или четирилентов път. Официалната крайна точка на експедицията беше Иглен нос, където щях да сменя 2012 за 2013, но преди това село Малгас предлагаше единствения в ЮА ръчен ферибот. Пътят беше черен, но си заслужаваше друсането с живописния район, фермите и щъркелите, търсещи жаби в окосените поля пшеница.

 

Къщата за гости на

Иглен нос

беше собственост на известен германски художник – Руди Нойланд и артистичното беше навсякъде – на повечето места на място.

Без време за душ, гостите бидоха поканени, както се полага на арт хотел, да участват в новогодишен арт проект. Всеки да изрисува за 10 секунди нещо на бялото платно. Малката група застаряващи шведи и двойката германци, в компанията на младежи швейцарски стажанти и под мъдрото ръководство на Руди и неговата съпруга, създадохме шедьовър… или почти. По- важен от резултата беше процесът на сътворение. Вечерята беше планирана за 20.00, така че имах малко време да забия победоносно меча на ръба на Африка.

Иглен нос е бил ветровито самотно място до преди 15-ина години,

както сподели местен. Оттогава стотици са построили ваканционни къщи или хотелчета и днес всичко е подредено и цивилизовано. Мястото, където се срещат два могъщи океана не може да бъде спокойно и непрестанния грохот на вълните създава онова чувство на смирение пред силите на природата. Или поне у повечето от нас, за които носът не е купчина камъни, фон за снимки за спомен.

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

И така малко преди края на 2012 година, Иглен нос бе достигнат и дори подминат. Това заслужаваше отпразнуване. А великолепната вечеря, сготвена от самия Руди с изумителния стек от антилопа заслужаваше всичките чаши вино. Добра компания се оказа известен мотоциклетен немски журналист с жена си, така че в шеги и закачки

изпратихме старата и сурвакахме Новата Година

под звуците на индийско-атлантическите вълни.

 

 

Дни 45 – 47 (1- 3 януари)

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

 

Сутринта беше млада, но пак трябваше да се види Иглен нос. И защото пожеланията на стотици души следваха да отплават в бутилка, в търсене на тропически остров или поне сбъдването им.

Нов ден, нови възможности и къде по-добро място да ги потърсиш, ако не във

винената светия светих на Южна Африка – Стеленбош

Там освен Пенелопе – домакинята на къщата за гости, изглежда нищо не работеше. Препоръчаната винарна Jordan обаче предложи страхотни гледки, живописни поля с лози и чаша студено Шардоне в компанията на безчет диви патици и гъски, празнуващи в изкуственото езерце. Както винаги, имаше и НО. Компания от шумни американци, говорещи един през друг смущаваше идилията на патици, гъски и гости на шатото .

Стеленбош има дух със старите къщи и местния университет, но духа също почиваше след новогодишната нощ и бяха останали досадни просяци и шепа жадни за вино и любов туристи.

Работеха само магазинче за сувенири и такова за бижута. Туристите се мотаеха безцелно – Стеленбош беше пуснал кепенците за всички и почиваше от новогодишните софри.

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

Бях решил, че ми е съдено да ям български сухи нудъли , но решението ми срещна решителния отпор на Пени, която майчински ме покани на семейното барбекю. Бях член на семейството и споделях страхотните агнешки котлети и воднисти местни домати в компанията на кучето Люси и котарака Леополд (всъщност името му е друго, но така и не го запомних.

Съседското семейство също се присъедини и вечерта се радваше на спокойствие и мир, които царяха на тази тиха уличка. Част от разговора премина в разсъждения за ситуацията в ЮА и ненаказаните убийства на бели фермери, част – в разкази за нашата смела одисея.

След напрегнатите дни и още по- напрегнати нощи, беше време за отпускане и почивка, а разговорите с дружелюбни местни хора са изключително приятни.

Съпругът на Пени си изкарваше прехраната като ловеше живи диви животни, а двамата им вече големи сина бяха на парти някъде по крайбрежието.

 Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

2 януари

Сутринта беше лежерна като вечерта и Пени показва десетките си рози и малка градина с зеленчуци . След като бе разкрито тайнството на българските домати, си обещахме пратка семена и обратна връзка дали виреят така добре в Стеленбош, както лозята .

Агенцията за транспорта на Дефендъра откликна на позвъняванията и се уговорихме за среща на другия ден.

Но сутринта не беше само това. Беше 2 януари и

повечето в шатото работеха,

затова се отправих към едно от интересните такива – Waterford, предлагащо стандартни дегустации, както и такива на домашно приготвен шоколад с местни видове ферментирал гроздов сок.

Дори и Тоскана рядко може да предложи такава уникална комбинация от хълмове с лозя , рози, боровинки и плодни дръвчета, диви птици в езерцата, перфектно подредени алеи към главната сграда. Мястото за дегустации по- скоро беше част от изживяването и създаваше онази магия към виното, която всъщност после го продаваше. Винаги е интересно да слушаш описание на даден аромат или питие – после вдишваш и/или поемаш глътка и оставяш собствените ти сетива да преценят има ли дъх на пресни аспержи или е обикновен киселяк . Обслужването е перфектно, а вниманието към детайла изумява.

Трите вида шоколад наистина пасваха идеално на трите различни вида вина. Не бих си позволил да ги описвам, но работеха и се допълваха взаимно. Хмм , сира с тъмен шоколад и парченца морска сол…

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

Сутринта се изниза и имаше опасност с нея да си замине и годишния карнавал – шествие в Кейптаун на трупи Цветни (в предишните разкази описах каква е тази етническа група). Групите репетират цяла година за този най- важен ден и дефилират по улиците на града, танцувайки и свирейки, облечени в ярки цветове. Някой от тях са са украсили лицата си с блестящи разноцветни бой, а половината град или поне всички туристи са накацали по уличните ограждения , любувайки се на гледката. На този ден Кейптаун е непроходим и трафика е главно от грабнали фотоапаратите зрители.

Събитието е толкова важно за част от Калърите , че тези, които не участват, са разположили шатри, столове и термочанти на тротоарите, следящи от водача на първата група, до последния изостанал на последната как протича парада. Почти всичко е затворено на тази втора Нова година, затова

Кейптаун е карнавал

Карнавал в Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

Атмосферата е приповдигната, а търговията с напитки и сандвичи е в пика си.

Надвечер стигнах до къщата за гости, разположена в един от кварталите на града и след 3 неуспешни опита да вечерям навън, се прибрах в стаята и се възползвах от запасите български сухи нудъли . Имаше подходящ полет на 8.01, но преди да се видех с агенцията, не можех да предприема нищо.

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

3 януари

Офисът на митническия агент се оказа на 3 преки от къщата за гости. Дефендърът се понесе като дълго затворено в къщи куче и скоро чуках на дверите агентски. След Александрия всеки би развил остра алергия, примесена с лека подозрителност към всяка митническа агенция и всичките й служители – тази агенция не беше отговорила на нито един мейл и вървеше уверено към групата на Ахмедовата фирма.

Офиса беше тих и скромен, а тримата служители не изглеждаха претрупани със следновогодишни задължения. Уточнихме, че още нищо не можем да уточним и се заклеха тържествено, че ще пишат, обаждат и вдигат телефона знапред . Не исках да изпускам цялата зима и кишави улици на София, все пак, борейки се седмици с местната бюрокрация.

След час време се обадиха да заявят тържествено, че имам час в митницата и утре в 11.30 трябва да се явя за инспекция на Дефендъра . Това промени промени плановете за изкачване на Table mountain в Кейптаун, но митническите служители се ползват винаги с предимство. Самолетни билети респективно за началото на другата седмица или нямаше или струваха колкото един Боинг . Само да можеш да го пилотираш.

Карнавал в Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

Следобедът бе отдаден на писане на имейли на брега на Атлантика и наслаждаване на лятното слънце. В района на Sunset Beach плажуващи на практика няма – пясъкът е примесен с камъни, но постоянните ветрове, хладка вода и интензивни вълни правят мястото перфектно за разходки и сафари . Гледката също е страхотна – целият същински град се е сгушил под Тable mountain, висока и визуално равна като маса скален масив. Залезът си проправи път сред вълните и акостиралите кораби и озарява в червено планината и града, докато парапланери пърхат във въздуха. Не са много градовете с подобни природни дадености.

Дни 48 – 50 (4- 6 януари)

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

Южна Африка е комбинация от Европа, Северна Америка и Африка

Пътищата са безупречни – перфектна маркировка, знаци като за малки деца, еднопосочни пътища, където е необходимо – мини бабуни. Никой не спира там, където не е позволено. А тротоарите са само за пешеходци. Иначе се случва цветнокожи да пресекат на червено. Движението е интензивно, но никой не си мери автомобила, да се престроява неправилно или тарикатее. Свръхлуксозните автомобили не са толкова голяма рядкост.

Миксът от три континента се усеща и при храната

Грилът и барбекюто са основна част от местната кухня, което е логично. Когато обикаляш буша, едва ли можеш да правиш засукани манджи. Освен това телешкото и агнешкото са великолепни за скара – нещо на практика непознато в България. Може би през зимата, когато вали постоянно и температурите падат до коло 15-ина градуса, се набляга на пап – каша от царевично брашно ала качамак, която се комбинира с доматен сос. За закуска пък върви с мляко, масло и захар. Аз бих препоръчал само доматения сос.

Гурме ресторантите са неминуема част от кулинарния ландшафт и няма как да е иначе, предвид винарските райони като Стеленбош, Робъртсън, дори Констанция в самия Кейптаун. Добрата храна върви с доброто вино и любители и на двете не липсват.

Карнавал в Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

В 11.30 бях в агенцията за митническа проверка,

сверяване на шасито и кандидатстване за подпечатване на карнета. Агентките бяха любезни и с готовност отговаряха на всички зададени въпроси, убивайки време до пристигане на митничаря. Самата проверка беше формална и бърза. След като се запозна с колата, чиновникът се запозна с цялата експедиция, диви се как сме преминали през цяла Африка и прикани агенцията след като плати таксата да заповяда за подпечатване и прошноруване в понеделник. След като падна бремето на голямата неизвестна за колата, резервацията за прибиране на 8.01 през Истанбул биде скорострелно сторена. По процедура, ако всичко беше наред, в понеделник щяха да върнат карнета, вторник да оставя колата в техен склад и следобеда да сложа началото на финала.

Изместих цялото имущество във Верона – симпатична къща за гости в центъра на града и следобеда беше посветен на планината Тейбъл.

Според статистиката, високата почти километър планина е 6 пъти по- стара от Хималаите. Избрана за едно от 7-те природни чудеса на света, тейбъл има сериозен принос Кейптаун да е толкова различен – океана, винените хълмове и високата планина правят мястото различно, разнообразно и уникално.

Карнавал в Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

Природен резерват Тейбъл моунтин

е добре подредена атракция за туристите и място за разходка на местните. Лифтът те отвежда на върха, а за ентусиастите има 90-минутен преход пеша. Цари безупречен ред и подреденост за чакащите на опашка, касата и качването. Магазините за сувенири на долната станция и горе са непреодолими за всеки.

Винаги е впечатляващо да видиш града от 1000 метра височина. Интензивна разходка из планината разкрива гледки на тихи заливчета и обширни селища на запад и юг.

Времето и тук се променя много бързо и слънцето за минути се сменя от студена мъгла и свиреп вятър. 2 дни по- късно турист бе намерил смъртта си на Тейбъл, одхлъзвайки се при изкачването.

Тейбъл маунтин – Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

Вечерта бе посветена на телешкото

Близко до къщата ресторантче, посещавано основно от местни, бе забележително със собственика си. Джими готви по 6 дена в седмицата пред очите на клиентите. Другият персонал са 2-ма сервитьори и жена, отговорна за салатите и десертите.

От 20 години Двими работи по 11 месеца, а 12-я затваря и обикаля Европа и Щатите.

Телешкото филе съперничеше на мнозина гурме ресторанти в Европа, без техните претенции и цени. Изключително крехко и сочно, дебело и вкусно, нашарено от карета от грила. Докато вечерях, не видях Джими дори за секунда да се задържи на едно място или да почине – ясно бе, че това е неговият ресторант и той е двигателят на превъзходната храна.

Тейбъл маунтин – Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

5 януари

Личното присъствие и отношение в къщите за гости е винаги за предпочитане пред безличието на големите хотели. Закуската беше превъзходна, в сянката на градината, а домакините – Лея и Шен – любезни и открити хора. Днес бе събота, а събота е пазарен ден на много места. Затова и

the Old Biscuit Mill беше първа спирка в опознаване на Кейптаун

Вместо тип Женския пазар, каквито, трябва да призная, бяха очакванията ми, попаднах в жизнено, модерно и креативно място. Старата мелница и района бяха превърнати в десетки работилници и магазини, в които творци продаваха създаденото от самите тях. Ръчно изработени дрехи, обувки, чанти, бижута правеха компания на антиквариати и дърводелски ателиета. Значителна част от преживяването бяха стотината предложения за гурме и еко храна – прясно изцедени сокове, производители на гъби, телешко, дивеч, сирена, сладкиши, вина, зеленчуци, сладолед. От пиле мляко не се забелязваше, но кокосово се предлагаше. Стотици посетители – местни и туристи изпълваха пространствата, чатеха на стриди с шампанско или избираха от оригиналните и уникални стоки, предложени за продан. Абсолютно забележително с енергията си, творците и посетителите място, където всички се срещаха и си тръгваха доволни. Трудно е тръгването от подобно място.

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

 

Местното укрепление с претенции на замък е служило вярно на холандци и англичани още от построяването си в края на XVIII век. В рова му се въдят едри японски шарани и други водолюбиви твари, които не се стряскат от топовния гърмеж, който организират за туристите със стари оръдия. В наличност е малък военен музей, който се забавлява на подобни неща, може да посети тъмницата за мъчения и арсенала.

Градската градина на Кейптаун (Company gardens)

е богата на различни впечатляващи растения и спирка за пикник за местните в събота. Зелените площи със сянка бяха заети или от разгонени гълъби или семейства калъри, хапващи KFC и други полезни за някои части на телесата храни. Без да са прекалено големи, тропическите видове растения правеха това място специално.

По правило паркирането в района става под зоркия поглед на някой местен, който уж наглежда возилото в замяна на щедър бакшиш при тръгване. Което е за предпочитане пред евентуално разбит прозорец и липсващи багаж или екипировка.

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

Друга задължителна спирка в Кейптаун е

остров Робин,

на който се е намирал един от най- известните затвори на апартейда. Кораби има на всеки час, но билети без предварителна покупка – не. Сред най- известните места в града е бреговата линия, комбинираща пристанище, мол и зона за забавления. Тук е сърцето на нощен Кейптаун, тук всеки идва да се разходи, вечеря и забавлява. С подобно място вървят и всички други екстри – блъсканица, просяци, пълни ресторанти и високи цени при подозрително качество. Оттук можете да вземете лодка, която да ви покаже безкрайното крайбрежие, потъналите кораби и планината, отразяваща огнения залез. В мола няма нищо, което да не познава съвременния консуматор, цените са като в Европа, а в местния Макдоналдс можеш да видиш основно американски туристи. Животът тук кипи на пълни обороти – виенското колело се върти, местна банда пее в амфитеатъра, чайки дебнат за изпаднала храна, а бризът разнася мултикултурни ухания и миризми.

Ако и да имах препоръки за добро агнешко в местните ресторанти, крайбрежния булевард ме отведе отново при Джими, който предлагаше посредствен интериор, но великолепна храна и присъствие. Преди агнешките котлети се радвах на пурпурния залез, стърчащото машинно отделение от отдавна потънал кораб и свежият въздух. Алеята минаваше и покрай редица бели статуи на кончета, радост за децата. Ако се загледаш обаче, се стряскаш от необичайността им. Нещо като метални тръби излизаха от устата и дирника им, с което правеха гледката подходяща за зоофили, не за невръстни. За стреснати туристи местните власт са сложили надлежно обяснение – преди много години на това място потъва кораб, чийто основно карго било уиски White horse. Морето изхвърлило бялата пластмаса около гърлото на всяка бутилка. Хора на изкуството я използвали, за да създадат тази авангардна за обикновения ум композиция от бели кончета с тръбни елементи на странни места.

6 януари

Южна Африка на юг не свърша с Кейптаун – полуостровът е населен с страхотни заливи и предградия, а

Нос Добра Надежда

за мнозина погрешно бележи най- южната точка на континента. Пътят е изключително живописен, пълен с предизвикателни завои, издълбан в спускащите се в океана скали. Беше първият платен път, което създава леки неудобства не заради таксата, а заради левия волан. Пираш, гасиш, излизаш и следващите на опашката почват да те гледат тревожно. Току някой Макларън с британска регистрация грациозно те изпревари, докато тези от насрещното ужасено гледат към пропастта, която е единствения им изход ако спортната кола не е достатъчно бърза.

Нос Добра Надежда, Южна Африка – През Африка с джип

Кейп Пойнт е национален парк,

в който влизането става с такса. Цялата зона е пълна с ниски храсти без нито едно дърво,почти постоянни бурни ветрове и блъскащи крайбрежието вълни. Изкачването до фара на носа става с наклонено влакче за мързеливите и по стръмна, но възнаграждаваща с гледките си пътека.

След падане на Константинопол, Западна Европа се нуждае спешно от алтернативен маршрут за търговия с Индия. Вашко Да Гама е първият, който достига бреговете на днешна Гоя, а носът е именуван Добра надежда от португалския монарх в чест на големите му надежди относно този морски път. Но столетия преди това, финикийците са достигали до тази критична точка, в която потъналите кораби са безчет.

В парка, освен на искрящо бели плажове, лазурна вода и луди вълни, туриста може да се радва на бабуни и зебра, както разбира се на магазини за сувенири.

Нос Добра Надежда, Южна Африка – През Африка с джип

Simon’s town

е отлично селище за нощуване и база за колония пингвини, които бяха оставени за другия ден. Вятърът беше буквално ураганен и се напъваше да измести Дефендъра от пътя. Виещия се път покрай брега беше съчетан с действаща ЖП линия, а ресторантчетата с прясна риба следваха рибните пристанища и селища.

Дни 51 – 53 (7- 9 януари)

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

Бутилка с писмо – Нос Добра Надежда, Южна Африка – През Африка с джип

Твърдо мога да заявя, че единствено собствениците на Ленд Роувър Дефендър се поздравяваха по пътя и аз бях горд член на това семейство. Не се разминавах с други Дефендри без приятелски поздрав или присветване на фаровете – винаги е чудесно да срещнеш хора, направили най- добрия избор.

Колонията пингвини

се бе разделила на две. В малко заливче гнездяха двойките, мътещи бъдещото поколение. Там имаше вход и не можеш да ходиш по пясъка. Друга част от колонията обаче бе превзела друг плаж и скали и там нямаше лелка с билетчета и стадо пазачи. В ранни зори никой не е патаклюсъл още, камо ли да посети пингвините. Затова и липсата на тълпа помага да ги наблюдаваш в естествената им среда. Мързеливи, чистници, на припек или във водата, всеки пингвин е зает със собственото си ежедневие и впечатление му правят хората само, ако приближат твърде близо. Както във всяко общество и тук има изключения. Един, изпънал се на припек пингвин не си направи труда да стане дори след като го приближих на 10 см. Изгледа ме любопитно, клъвна фотоапарата за респект и обърна трътка на натрапника.

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

 

Днес сутринта агенцията трябваше да се потвърди, че всичко е наред с карнета, а аз след това да платя билета. След като се върнах в Кейптаун без хабер от агента, ги сръчках по телефона. След 20 минути ме поканиха да си взема документите и получа указания, къде да оставя Дефи. Първата част мина успешно за разлика от втората. Оказа се, че резервацията ми е пропаднала, тъй като трябвало да се плати до обяд. Места нямало по- рано от събота. Притеснително. Бърза проверка в страницата на Търкиш – имаше полет за 9-и на симпатичната цена от 2 100 Евро. Не беше съдено да тръгнем нормално на тази одисея, май нямаше да е лесно и да се върна.

Ред беше на жокер от България. Докато чаках резултат, проверих отново – този път имаше места за 9-и на нормална цена. След малко позвъниха от българската агенция и потвърдиха, че има билети за 8-и, пак за нормална цена. Трудно е да схванеш логиката на авиокомпаниите. Все пак щях да оставя колата на 8-и януари следобед и по- късно да летя през Истанбул до София. Следваше да се върна на родна земя сутринта на 9-и.

Кейптаун, Южна Африка – През Африка с джип

Като за последна вечер на южноафриканска земя, вечерта бе посветена на

Констанция – едно от най- старите поселища и винарни в страната

Groot Constantia е строена в през хиляда шестотин и някоя година и носи стила на холандските къщи с остро скосените извити сламени покриви. Шатото е светъл пример как се прави вино и туризъм. Безкрайни поля лози заобикаляха безупречни алеи, паркинг за посетители, ясни указателни табели и 2 ресторанта. Имението продаваше успешно виното, услугите и историята си. Телешкото беше превъзходно, а сирата хармонираше с него. Последната вечер бе…по

Филкови пътуват. Перу. (2): Лима, Писко, Балестови острови и Паракас 13

Филкови пътуват. Перу. (2): Лима, Писко, Балестови острови и Паракас

Днес пътешествието на семейство Филкови стъпва в Перу. В първата част спряхме в Мадрид, а днес освен Лима ще посетим Пискo и пустинята Паракас

Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част втора

Лима, Писко, Балестови острови и Паракас

 

Полетът беше мноооого дълъг. Добрата новина е, че моя милост има способността винаги, когато пътува, да изпада в летаргия. И няма значение колко време пътувам или с какво се придвижвам. Ако нямам дразнители, сиреч деца, мога да си проспя живота или поне голяма част от него /което ме навява на мисълта, че поговорката ‘сън спомен не прави’ не е много вярна. Цял живот ще си спомням 13-те часа непробуден сън в Писко. Но за това – по-късно!/. Та, изкарах 13-те часа полет дремейки или направо спейки. Странно как успях да го направя – местата ни бяха точно пред кенефите и щракането на заключалката на вратата току ме сепваше. Филков прекара по-голямата част от полета блеейки през прозореца /като една обичлива и нахакана съпруга някак успявах да изкрънкам места до прозореца за повечето полети/. Самолетът беше голям, но не ме питайте какъв модел – хабер си нямам, и супер неудобен – таквиз големи хора като нас просто нямаше къде да си скатаят краката. Но и за това не си и помислям да се оплаквам – човек е готов да изтърпи много несгоди, за да стигне до мечатаната дестинация, която е символ на ПОЧИВКАТА.

В 8.30 местно време /7 часа назад спрямо българското/ благополучно

кацнахме на перуанска земя

Това, което видяхме от горе малко преди да кацнем, мъничко ме потресе – от самолета се виждаха малки, едноетажни постройки, много от тях и без покрив, пейзажът беше в сивите към кафевите тонове, а за капак, кацнахме и в нещо като неразорана нива. Имаше някаква писта, но извън нея, не асфалт, не бетон, не трева дори, а земя – пръст ли, кирпич ли, не знам какво беше, но си беше чиста проба почва. Странна работа. И притеснителна, освен това!
Влязохме в голямо, светло, климатизирано летище, с много, много обслужващ персонал – буквално на всеки ъгъл стоеше девойка в бойна готовност да окаже помощ, ако случайно изпиташ затруднения в попълването на местната туристическата деклaрация. /Страната няма визов режим. На влизане се попълва декларация, която се пази до излизането от страната/ Лицата бяха дружелюбни, но вече имаха характерния тъмен тен, широк нос, чевъртита челюст и черни коси. След необходимото технологично време за пеминаване през ВЦ-то, опашките, вземането на куфарите и т.н., най-накрая видяхме изходната врата.

Излязохме и ни лъхна ЖЕГАта!

В 8.30-9 сутрината Т вече беше 30-32 градуса, а влажността беше неописуема. В тоя същия момент усетихме и колко нелепо бяхме облечени – с 2 ката дрехи с дълги ръкави и за капак – върху им яке. Тогава ни просветна защо мамата в самолета преобличаше детето си с рокличка с презрамки и вместо ботуши му нахлузи джапанки. Излишно е да казвам, че всичко залепна към телата ни още в първите 5 минути. Ситуацията стана още по-напечена, така да се каже, когато никъде не видяхме човек, който да държи табела с имената ни. А трябваше да има! От хотела бяха обещали! Стресът се увеличи многократно и от тълпите местни мургави младежи и чичковци, които веднагически ни връхлетяха с предложения за ‘сейф такси’ и други такива. Истината е, че просто няма начин за откачане от подобна порода хора – ти мръднеш крачка в страни, и те след теб, ти кажеш ‘но тенк ю’, а те продължават да навлизат на сантиметри разстяние в твоето лично пространство. И на ‘но грасиас’ не реагираха. Абе нахални ви казвам, та дрънкат!

Обиколихме летището, минахме през пристигащи и заминаващи, излязохме извън сградата и нищо. Няма никой! Само жега, ослепително слънце и тълпи местни таксиметраджии. Аз отново леко се паникьосах, а Филков отново не. Той просто заяви, че няма да мръдне от летището, докато не се свържем с хотела и не разберем какво става. Намерихме телефон и интеренет /за инфо – на втория етаж в дясно/ и се обадиме както в хотела, така и в България. От хотела казаха ‘Чакайте там. Ще дойде един възрастен мистър. Казва се Виктор.’ И вече силно поуспокоени, боут ъф ас, се отдадохме на пушенето на цигари и на чакането на Виктор. Той дойде след 40 минути. Натовари ни на кола, която дори в най-смелите ми очаквания не би трябвало да е в движение поне от 5-6 години. Това не беше кола, а бракма! Толкоз зле, че се налагаше човекът да ускорява на първа поне около половин километър, за да я подкара в ритъм.

Първите впечатления за мизерията в

Лима

се потвърдиха още на 10-тата минута. Движехме се покрай странна съвкупност от палми и мизени малки постройки, направени от кирпич. Някои бяха без покриви, други бяха покрити с тенекиени листи или с рогозки. Имаше и такива с ‘бита плоча’, разбира се, но от това пейзажът не ни ставаше по-приятен. Изобщо, усещането за излъганост и прецаканост трайно се настаняваше у мен. И ето примерна ‘мизерна’ снимка на реалното състояние на живота в Перу:

Лима, Перу

 

 

Пътуването продължи около 30-тина минути. За това време мълчаливо се оглеждахме и озъртахме, и мислено се благославяхме, че не тръгнахме със случайна кола, а със сигурния и изпитан Виктор, който 100 % ще ни закара там, за където сме тръгнали. Виктор услужливо ни предупреди за следните неща: 1. да не пием местната вода; 2. изрично да поръчваме напитките в заведенията БЕЗ лед, защото местните бацили не биха ни понесли; 3. когато пътуваме с междуградски автобус никога да не оставяме багажа си на поставките над главите, защото рискуваме да останем без него. Платихме на Викор 40 солес за курса до хотела, което е твърда сума, определена от хотела /местната валута е нуево солес. 1 $=2,75-2.85 солес. Стотинките се наричат сентимос/, което е около 12-15 долара или ок. 20 лева. Хотелът ни беше съвсем в центъра и изглеждаше чудесно – www.hotelespanaperu.com. Започнахме да вярваме, че хората не са измамни люде, целящи само да изкрънкат пари, пускайки фалшиви снимки в нет-а, а явно дори в тоя край на света имало и качествени екземпляри с усет към честността и истината. Сградата беше повече от обещаваща – масивна, с добра фасада, боядисана в силен вишнев цвят. Влизайки вътре, се оказа, че това е бивш частен дом. Ама много бивш – от времето, когато едно семейство е населявало 3-4-етажна постройка, която в наши дни бихме  нарекли блок. Построена беше като четириъгълник, с вътрешни стълби, завъртащи се около квадратно празно пространство. И във всеки от тези квадратообразни коридори имаше множество врати, водещи към множество стаи. И на това ако не му се вика местен дух и атмосфера, не знам на какво бихме могли да кажем така! В предверието на рецепцията имаше витрина, пълна с древни керамични съдове, местни инструменти от време уно, като имаше и истински човешки череп, намерен явно в някоя древна гробница! /Все пак не вярвам да са разкопали гробището, за да отмъкнат череп. А и четох, че ако се посети гробницата в Ика, което ние не направихме, то всеки турист би могъл да отмъкне каквато си иска част от скелет – имало в изобилие./ Девойката на рецепцията каза, че има 3 свободни стаи и ни даде ключове и от 3те, за да ги огледаме и да си изберем по наш вкус. Оставихме такъмите и тръгнахме нагоре по стълбите. Това, което видяхме, надмина очакванията ни! Хотелът не беше просто място за преспиване, а оазис насред жегата и мизерията в Лима. Освен огромните пространства по коридорите, големите стаи с още по-големи стари дърворебовани легла, по общите коридори видяхме картини с размер метър и нещо на 2 метра с дата на  рисуване от 1700 и някоя си година! Явно наистина идеше реч за бивш стар аристокртичен дом!

Последният коридор завършваше с вити стълби,

Къща в Лима, Перу

водещи до открита тераса на последния етаж на сградата, която не беше просто тераса, а лятна градина. И не просто лятна градина, а място с пищна буйна зелена растителност, овиваща всички стени и тавана, който всъщност не беше таван в чистия смисъл на думата, а леко стъклено покритие, закриващо общите квадратообразни части и коридори по начин, който позволяваше светлината да стига до най-долния етаж, т.е. до залата до входа.

И не само това! Градината на покрива беше и мястото, където можеше да седнеш на по бира, да изпушиш цигара, да закусиш с поръчка от малкото кафе, намиращо се също там, да си направиш сандвич или просто да послушаш как някой хипар-французин /в нашия случай/, също обитател на хотела, свири на китара. Същият този младеж небрежно сви рамене, когато в един от следващите дни го попитахме има ли идея колко е часът – той просто БЕШЕ някъде по света и в пространството без значение от времето. На същото това място човек можеше буквално да се изключи от света на хората, като фокусира вниманието си върху множеството симпатични животни, свободно обикалящи тая зелена и жива площ – покривът на хотела ни се обитаваше от семейство 6 малки кученца с мама кучка, домашен котарак, 2 огромни костенурки и говорящ папагал, крещящ по свое усмотрение и когато си иска ‘Hola, amigo!’ и други разни неразбираеми за нас неща. Ето тук се вижда част от красотата на хотела, терасата и ‘другите’ обитатели:

Градина на покрива – Лима, Перу

 

 

Градина – Лима, Перу

 

 

Костенурка – Лима, Перу

 

 

Лима, Перу

 

 

Разбира се, ние избрахме стая, намираща се над тая терасо-покрив-градина!
Веднага разсъблякохме катовете дрехи, махнахме зловонните обувки, последва баня, обличане с най-леките възможни парцалки, нахлузване на шапки, очила, обилно омазване със слънцезащитни и потегляне към забележителностите на центъра. От рецепцията получихме карта на центъра и, съответно, по никакъв начин не се отклонихме от безопасните райони, белязани в нея – все пак стресът от мизерното съществуване на простия перуанец несъмнено беше събудил у нас очакване от обири, грабежи и, в моето въобржение, дори потенциална смърт

Веднага след излизането ни от хотела с изненада установихме, че

движението в Лима се случва някак на магия

Като начало, нямаше пешеходни светофари. Пешеходците можеха /и навярно все още се движат така/ да преминават по умозаключителен път тогава, когато светофарът за колите /намира се високо над самото кръстовище, а не както при нас – и на тротоара/ светне червено. И не само това! Имаше места, и при това не малко, където на 1 кръстовище имаше само по 1 светофар, обърнат само към едната посока на движението. Т.е. колите, движещи се перпендикулярно на тоя светофар, се ориентираха, също както и пешеходците, кога да тръгнат и спрат точно по същия магически начин – гледайки кога другите са в движение или не!  Ъф корс, пресичахме едноверемено смесени с общата тълпа, но и стоящи леко в страни от нея, защото изобщо, ама изобщо нямахме доверие на тоя начин на регулиране на придвижването, а и на самите перуански муцуни. Още след 2 блока /в Перу разстоянията се измерват на ‘блокове’. Едно каре от жилищни сгради, с размери около 100 на 100 метра, обособява 1 блок. Разстоянията там се измерват на ‘еди-колко си блока от центъра’/ чухме силна музика, видяхме бронетранспортьори, военни, щитове, пушкала по войниците и тълпа хора. И естествено си помислихме, че сме насред демонстрация някаква, която ще бъде озъптена с войска. Тръгнахме да се изтегляме по най-бързия начин, но бързо се поспряхме, защото се оказа, че сме уцелили времето на смяна на караула пред сградата на правителството:

Сградата на правителството – Лима, Перу

Местните явно обичат правителството си, или са принудени да го обичат – не знам, и всичко, свързано с управлението, се прави по ясно видим и особено тържествен и показен начин – строява се духовият военен оркестър, в кордон се подреждат войници с численост колкото малка армия, гръмва музиката и простото действие по смяната на караула се превъща в свещенодействие с леко зловещ оттенък. Самата сграда на правителството пък е опасана с ограда, отвъд която не може да се премине. Снимки се правят от далече или с фотоапарат, промушен между решетките. Хахава работа…

Центърът на Лима е малък

Много, много малък, имайки предвид, че градът е с 10 милиона население. Китно е, зелено е, палместо е и е много, ама много чисто. Няма нито един боклук на земята. Нито фас дори. Това последното си го обяснявам с факта, че перуанците като цяло нямат лошия навик да пушат. А не го правят вероятно защото повечето са бедни, а кутия цигари струва 1.50 солети /както ние с Филков наричахме местните пари/. Местен тютюн не видях – продаваха се обичайните световни марки. Така че, когато пушехме, избирахме места, на които няма много навалица, за да не пречим с дима на другите. Излишно е да казвам, че подреждахме фасовете на определените за боклука места и то не защото цялата чиста обстановка морално не ти позволява да метнеш нещо на земята, а защото по принцип не го правим. Да не говорим, че из цялата страна непрекъснато виждахме хора от ‘Чистотата’, които, с маски на лицето, с ръкавици и метли, чинно и непрекъснто премитаха очевидно чистите площи. Красиво е:

Лима, Перу

 

Лима, Перу

 

 

Лима, Перу

 

 

Лима, Перу

Лима, Перу

 

… И горещо. И това иска своето:

Лима, Перу

 

 

 

А, балконите! Забравих да спомена за балконите! Всички сгради в центъра бяха и са укрсени с прословутите ‘балкони на Лима’ – малки, но пищно дърворезбовани. Ето тук се виждат част от тях:

Лима, Перу

 

 

Лима, Перу

 

 

 

Този същия ден хапнахме в закусваля, подобна на нашите тук – Кентъки и т.н, просто защото все още не се осмелявахме да ядем нещо, различно от обичайно-изглеждащото за нас пиле с пържени картофки. Поръчах и кока кола, като не забравих да кажа ‘но айс’, което обаче не доведе до никъде. Цалата ми чаша буквално беше препълнена с лед и аз бързешком започнах да вадя кубчетата, страхувайки се от рядко щастие, сполитащо ме в началото на пътуването. Такова не ми се случи, обаче, нито тогава, нито по-късно, когато вече се осмелявах да пия цитронади, пълни с натрошен на скреж лед, и да ям черва от някакви домашни животни, опечени на скара от уличен търгвец. Но това, както и по-горе казах, по-късно.

Да се върна на колата –  струва ми се, че тя нямаше цвета на тая газирана напитка, която познаваме тук. Не знам кое е вярното – дали защото бяхме буквално на края на света и очаквахме всичко да е различно, включително и това, или защото всичко наистина беше различно, но като че ли вкусът на колата също беше друг. След тоя опит вече не поръчах друга кола – просто натоварих перуанската кока кола с други вкусови качества и толкоз. За сметка на това се скъсахме да пием ‘INKA cola’, което е вкусна газирана напитака с цвят на лимонада, но с по-различен вкус. Като казах/написах ‘INKA cola’, та се сетих, че в Перу всичко е ИНКА – ИНКА кафе, ИНКА фарма, ИНКА банка и каквото там се сетите – все е инкско.

Другото, което ми се случи, беше, че

посетих няколко магазина на ‘главната’ улица,

които ме смаяха с цение си. За информация, обувки Hush Puppies или ВАТА струват 20-70 солес /10-35 лева/, дънки Express Jeans излизат 20 кинта, а ризи на същата марка – х 10 лева. Всъщност, не помня някъде да съм видяла цена над 300 солес, т.е. 150 лева. Имаше един магазин, чиито витрини бяха отрупани с най-кичозните рокли, които е виждало човешкото око – вероятно там цифрите бяха по-височки, но нямам база за сравнение, защото така и не влязохме: все пак не бяхме тръгнали към Перу на пазар /което на фона на багажа от финалния ден не изглеждаше точно така/. Обобщението ми за перуанските магазините е, че изглеждат отчайващо зле – не-климатизиани, което за това място на планетата ми се струва меко казано странно, с лошо организирани или изобщо никак не-организирани витрини или пък белязани с тотална липса на такива. А вътре, майко мила – по-зле беше и от Илиенци. Но и по-евтино.

Открихме само 1 голям магазин, бегло наподобявщ наш мол – по-скоро смесица от Мол и Малкото НДК на Пиротска – с множество щандове, на които се продаваха множество неща, всички от които в пъти по-евтини от България. Заканих се, че в последния ден в Лима, денят преди връщането ни към Европа, ще купя толкова обувки, колкото ми позволи мястото в куфарите.            Същият първи ден преминахме през няколко градинки, всички блестящи от чистота и добре поддържани – с палмички, цветя, фонтанчета. В един безистен видяхме изложба на общината със снимки на различни части от града и с надписи ‘ПРЕДИ’ и ‘СЕГА’. Отбелязах на ум, че на някои от фотосите с днешна дата картинката не е много по-различна от състоянието ‘ПРЕДИ’, но нейсе – нали правят нещо хората. В БГ изобщо няма такова нещо напомнящо развиващо се движение на дейности и събития. А и да има, дупките по Цариградско шосе от времето ‘ПРЕДИ’ вероятно ще са запълнени, но за сметка на това на снимката ‘СЕГА’ ще ги открием на друго място. Хвала на работните перуанци и за стремежът им за промяна – може едва 5-6 палмички да са посадили и те да изглеждат окаяно малки и незначителни на фона на жаркото слънце и общата мизерия, но желание за промяна има, а също и действия в посока към промяната. А и тия 5-6 дръвченца след 10 години ще са добили формата на кичести палми, предизикващи някой турсит за снимка.

От хранителните стоки /открихме само 1 супермаркет за целия център/ купихме бира – 2 солес или 1 лев, хляб – 1.10 солес или 55 ст., салами – продават се нарязани и на цена за 100 гр., вода – 1.75 солес или 70 ст. за 2.5 лита – т.е. припаси, които щяха да ни трябват за следващия ден. Тогава

започваше истинското ни пътуване в Перу

 

Първата част от

вътрешните трипове в Перу

беше уговорена от мен още от България. Тогава се свъзах с препоръчания от хотела в Лима господин Анакс. Тоя пич стоеше /и надявам се още да си е там/ начело на малка турситическа агенция, помещаваща се в самия хотел, служеща в угода и полза на Туриста, написано с голямо ‘Т’. Та, тоя Анакс беше предложил сумата от 167 $ на човек за двудневен трип до Писко, разходка из Балестовите острови /където трябваше да видим тюлени, морски лъвове, пингвини и много птици/, пътуване до Наска, полет над линиите на Наска, като това нещо беше гарнирано с 1 преспиване в Писко – градче, намиращо се в близост до пустинята-резерват Паракас. Този трип беше уговорен месеци преди да стигнем Перу /както и другите, впрочем /. Изненадата ни за деня беше, че Анакс всъщност не говореше изобщо английски и цялата комуникация се състоеше в това да каже ‘дай 234 $’. Филков с неговите съвсем адекватни разбирания за бизнес се опита в дружески разговор да разбере какво ни чака, къде ще ходим, къде точно ще спим, кой ще ни поема по пътя от едното място до другото, но особена яснота така и не се постигна. Все пак дадохме мангизите, като със силно свити сърца се надявахме и тоя път да имаме късмет и все пак да осъществим тоя трип.

С жестомимични знаци и стария изпитан трик да пишеш в тефтер и посредством стрелки и въпросителни, и метнати тук-таме въпроси от сорта ‘куанто ора’, ‘куанто солес’ и други подобни, все пак опитахме да разберем колко време ще пътуваме с автобус, колко време с лодка в океана и т.н., но пак ударихме на камък. Човекът просто не разбираше какво го питаме, като пък плещеше нещо на неразбираем за нас испански. Това, за което твърдо се разбрахме посредством яростно чукане на пейката, на която бяхме седнали, беше през нощта в 4.15 Анакс да ни събуди, за да не изтървем автобуса за Писко /сещата се, че никой турист не носи будилник на пътуването си, а ГСМ-ите ни не работеха там, което ние не подозирахме, че ще се случи/. Колкото и да обясняваше човекът ‘но проблем’ и да блъскаше по пейката, вероятно защото беше мургав /както впрочем всички перуанци са/ и поради това много ни напомняше на нашите мургави събратя в Бг, ние силно се съмнявахме в неговата почтеност и отговорност. Вероятно затова, а и заради жегата и комарите /ако ще ходите в Лима, моля, не забравяйте като нас нещо за мазане/пръскане против малките гадинки/, спахме много неспокойно, будейки се на всеки час, за да не изтървем заветния 4 час от началото на деня.

Следва леко отклонение от темата за трипа, за

да опиша в някаква степен типичния перуанец

А той е нисък, мургав, с черна права коса, в общия случай с широко разлято лице, и ако иде реч за лице от мъжки пол – често фигурата е разплута или поне надарена с леко шкембенце. Жените попадат под същото описние с единствената разлика, че младите особи са слаби, клонящи към кльощави, но в по-зрялата си възраст и те се поразпускат и добиват неугледен вид. Поради цвета на кожата си и необичайните за нас черти, първите 2-3-4 дни всички местни попадаха под понятието ‘опасни’ и ние наистина стискахме чантичките си като че носим злато.
Не изтървахме 4-я час на деня! Самосъбудихме в 4 и до 4.15, когато Анакс се яви, вече бяхме готови и със стегнати малки чанти за път, пълни с вода и сандвичи. Все така подозителни към света около нас, дори не ни хрумна мисълта, че там, където отиваме, ще има и ядене, и пиене. Виктор с неговата раздрънкана таратайка чинно ни чакаше пред хотела, така че в 4.20, тичайки по автогарата, явно опитвайки се да хванем по-ранен автобус от предвиденото, все пак успяхме да се натикаме в местно превозно срество, също граничещо по понятие с определението ‘таралясник’ – това беше очевидно работнически автобус, пълен с местни мърляви граждани.

Автобусът се отправи в неизвестна за нас посока и аз изпаднах в типичното си състояние на сънлива летаргия. Не видях нищо от пътя. Проспах всичко. Вероятно Филков по-натам ще допълни разказа с неговите впечатления.

Към 8 и малко пристигнахме в

Писко

Спряхме насред улицата, където и именно се изсипа тълпата пътуващи за тая дестинация. Ние слязохме заедно със стадото и се поогледахме смутени. Пак не видяхме табела с имената ни. Поседяхме, поозъртахме се и таман да тъгнем да търсим телефон, за да звъним на Анакс и да питаме к’во става, и от нищото се появи поредната таратайка, изглеждаща още по-отчайващо и от возилото на Виктор. Качихме се във въпросното нещо и отново, вече без изненада, открихме, че нашият човек НЕ говори английски. След 30-тина минути човекът спря и изплю нещо на испански. Жестовете ни проговориха, че сме стигнали на мястото, от където тръгва трипът из океана. Опитах се да кажа на ‘нашия’ човек, че имам нужда от тоалетна, но се оказва, че ‘нашият’ човек всъщност е чужд човек – таксиметраджия, нает от истинския НАШ ЧОВЕК, който всъщност организира трипа ни. Разбира се, истинският наш човек също не говореше английски, обаче пак с жестове ни призова да се разтичаме, за да не изтървем лодката. Стана ми ясно, че няма да видя кенеф и файнали се примирих с идеята да стискам колкото е нужно.

Натоварихме се в лодката, навлякохме спасителните жилетки и на излизане от пристанището се присетихме, че слънцето скоро ще стане супер силно /вече наближаваше 8.30/, така че се заехме с плескането на Виши 50-ти фактор. Ето ни в лодката:

Писко, Перу

 

 

Писко, Перу

 

 

Веднага видяхме остров в близост до селцето, от което бяхме тръгнали, и решихме, че явно това е мястото, на което ще чекнем разните му животинки и твари. Оказа се, че това е просто островче на пътя ни, край което спряхме колкото за снимка от близо на една инкска ‘инсталация’, подобна на линиите на Наска:

Писко, Перу

 

 

Гидът ни разказа, че не е ясно как е направено/нарисувано това и защо аджеба е там, каква му е функцията и прочие. Само се знаело, че поради непрекъснатия вътър и специалното местоположение на фигурата, самата фигура никога не е засипана с пясък и по всяко време на годината се вижда по начина, по който я виждахме ние в онзи момент.

Лодката продължи тура си и не след дълго стигнахме до истинските

Балестови острови

Гледката, която се ширна пред нас, е просто неописуема дори в тов момент и след толкова изминало време. Сякаш СМЕ във филм на Natinal Geographic!

Около нас имаше милиони птици

Двигателите на лодката спряха, за да можем да щракаме, така че чувахме единствено вятъра и шума от милиони пляскащи криле. Виждаше се една какафония от човки, крака, клюнове, пера. И всичко беше толкова изненадващо-смайващо, колкото не ми достигат думите да изговоря и напиша. Видяхме стотици тюлени и морски лъвове: плуващи, гмуркащи се, препичащи се, дремещи или движещи се с характерните си подскоци.

С лодката минахме покрай майка тюленка, която учеше малкото си тюленче да плува. То квичеше жално, когато майката се гмуркаше под водата и изчезваше от погледа му, а при изплуване, тя му отговаряше със силен, нисък странен тон, който успокояваше чедото, че мама е наоколо. Това също не може да се разкаже. Просто няма как да се опишат тия чудеса природни – пингвините, които, клатушкайки се по скалите, ‘вървяха’, опрени на перките си. И делфините! Минаваха под лодката и ту ги виждахме от дясно на борд, ту от ляво. Изумително! И като си помисля, че в началото на трипа мислех, че ще ми трябва бинокъл, за да видя 1-2 броя животинки, в тоя миг на спомняне и поглед назад, направо ми идва да се разцвиля от задоволство. Тогава просто не можех нищо да кажа, освен да соча в разни посоки и да крещя по Филков: ‘Видя ли това. А онова? А третото? А десетото…’ Ето малка част от духа на резервата.

Птици – Балестови острови, ПеруПтици – Балестови острови, Перу

Птици – Балестови острови, Перу

Тюлени – Балестови острови, Перу

Балестови острови, Перу

 

 

Два часа по-късно вече бяхме на пристана. Толкоз за тоя ден природа и животни. На голяма табела на кея видяхме каква е цената за разходката с лодка – 10 солес, сиреч 5 лева. За части от секундата ми мина мисълта колко ли точно ни е изцентрил Анакс с неговите 167 $ на човек, но реших, че не е редно да се втелясвам толкоз и да подозирам човека в прекален меркантилизъм. А и все пак престоеше полет с малък самолет над линиите на Наска, чиято цена знаех, че е 60 $ на човек, т.е. нямаше как да ни е взел чак толкоз много пари. Истинският ‘наш’ човек пак мистериозно се появи, връчи ни като пакет на един друг местен мургавелко, за да ни закара в хотела ни, и изчезна там, където е бил преди да ни се яви. Стигнахме в хотелчето и още преди да ни дадат ключа от стаята младежът на рецепцията ни уведоми на развлен английски, че в 11 часа /т.е. след помалко от 15 минути/ стартира 5-часов тур из резервата Паракас и искали ли сме да отидем срещу сумата от 25 солес на човек. И вместо да полегнем и да отморим – все пак бяхме станали в 4, аз просто връхлетях в така мечтаното ВЦ и след това семейство Филкови чинно се подреди пред хотела да чака микробусчето.

Паракас е резерват,

намиращ се на около 20-тина минути път с кола от селцето, от което отплувахме, и на около 40 минути от Писко. Докато пътувахме натам,  гидът ни разказа, че

Паракас всъщност е пустиня

Разбрахме, че пустинята на Перу е 11-та по големина в света, т.е. оказа се, че хич не е малка, и за това били виновни Андите – толкова били високи, че спирали облаците, които носят дъждовете. Валежите в Паракас били едва 16 mm годишно. Което, от своя страна, обясни наличието на нелепите бамбукови покриви по къщите. Защо им е на хората да градят и да строят стабилен таван и покрив като така и така жегата и липсата на дъжд не налагат подобен разход на ресурс. И в тая странна държава, пред мизерните едноетажни постройки, които стоят далеече-далече от понятието за къща, покрити с бамбукови пръти или някаква рогозка, бедните отрудени перуанци копаеха и се трудиха над нищожни по големина и красота градинки. Малки, грозни, нелепи градинки, с х 1-2-3 лехички оклюмали цветенца. Но все пак градинки!

Паракас, Перу

 

Излизайки от селцето, пейзажът се промени – стана все по-малко цветен и все по-пустинен. Наоколо светът се обърна в жълто-кафяв, а температурата в буса се покачи значително. За тези 5 часа ни се случиха няколко изключително интересни неща. На първо място усетихме вкуса на пътя, по който се движихме. Именно усетихме вкуса! Защото пътят беше направен от сол! Гидът обясни, че преди много, много години, пустинята е била дъно на океан и затова всичко, което виждахме наоколо, беше сол. Ако човек подхванеше ‘камък’ от пътя и го тряснеше с нещо, под кафевия горен слой лъсваше белият цвят на солта. Естествено аз не повярвах и естествено тряснах порядъчно-голям камък с друг такъв. Естествено, оказа се, че аз съм твърде мнителна и че човекът не лъже. По същия шантав начин се оказа, че пътят Е направен от пресована сол, смесена с клей. Не че това личи на снимката, но все пак – ето как изглежда един перуански солен път в пустинята Паракас:

Пустиня Паракас, Перу

 

 

Гидът с особена гордост обясни, че един от основните материали за износ в Перу е именно солта.

Една от първите спирки на буса за снимка беше

Катедралата – скала, която е някак ‘кацнала’ насред океана:

 

Пустиня Паракас, Перу

снимахме купчини мидени черупки, изхвърлени от бракониерите в резервата:

Пустиня Паракас, Перу

а също и червените пъясъци на пустинята, чекнахме ята птици, топнахме се в Тихия океан, хапнахме в кръчме, намиращо се в нещо като селище насред пустинята, в което живеят само 7 човека. Грешка! Били са 7, но след цунамито са останали само 4-ма. Не се  изненадахме да установим, че манджата е вкусна:

Пустиня Паракас, Перу

и се нащракаме доволно и в голямо количество:

Пустиня Паракас, ПеруПустиня Паракас, ПеруПустиня Паракас, Перу

Пустиня Паракас, Перу

Пустиня Паракас, Перу

Пустиня Паракас, Перу

Пустиня Паракас, Перу

Пустиня Паракас, Перу

 

 

Изобщо, оказа се, че това пътуване беше колкото неочаквано за нашия план, толкова и изумяващо ни. Този ден ни донесе изключителни преживяания – хиляди птици и животни, и пустиня, шантаво граничеща с океан! Ако се замислите, ще видите, че това наистина е чудато – заставайки в посока към океана, до където ни стигаше погледът виждахме само вода. Стотици, хиляди, милиони кубици вода. Обръщайки гръб на водата, пред себе си виждахме нищо друго, освен пясъците и камънаците на пустинята, оцветени в жълто-червени-кафеви цветове. Изумителна шега на природата!

И мащабите! Те просто не подлежат на описване от какъвто и да е вид! Огромно, огромно, необятно пространство във всички посоки и до където ти стигне погледът – вода или пясък – все едно – навсякъде около нас мащабни и величествени сили!

Прибрахме се в хотела със силно чувство за задоволство, пърхащо в коремите ни. Случваха ни се неща, които не само не бяхме очаквали, а за които не бяхме дори подозирали, че можеше да съществуват. Впечатлявахме се от неща, за които дори не бяхме подозирали, че ще се натъкнем, и сред всичката тая работа бехме сами и без деца!

Часът вече доближаваше 4.30. Полегнахме уж малко, колкото да отморим изгорелите си тела преди да отидем нейде да вечеряме, а се събудихме в 6 на следващата сутрин. За първи път от неясно колко време, имахме 13 часа непрекъснат сън. И се чувствахме превъзходно! Предстоеше пътуване до Наска и полет над линиите на Наска в малък 6-местен самолет. Бяхме свежи, отпочинали и настървени за нови приключения

Очаквайте продължението

Автор: Мая Филкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Перу – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

На мотор из Африка (6): Танзания:От Серенгети и Олдовей към Мбея 1

На мотор из Африка (6): Танзания:От Серенгети и Олдовей към Мбея

Продължаваме с мотоциклетната обиколка на Бойко из Африка. В първата част стигнахме до Йорданияминахме през Египет, минахме през Судан, прекосихме Етиопия, за последно преминахме през Кения

Днес на ред е Танзания.

Приятно четене:

Предупреждение: разказът може да предизвика негатовна реакция сред вегетарианците. Четете на собствен риск!

 

На мотор из Африка

шеста част

Танзания: От Серенгети и Олдовей към Мбея

 

Маршрут в Танзания – На мотор из Африка

Маршрут в Танзания

 

 

  • Валута – Танзанийски шилинг.
  • 1$ = 1400 Танзанийски шилинга.
  • 1 литър бензин = 1600 Танзанийски шилинга
  • Виза – на границата и струва 50$.
  • Тук задължително се прави застраховка – нещо като гражданска отговорност и е по 30$ на мотор.

И така след като в Кения на границата разбрах, че ми липсва багажа продължихме напред. На границата ни посрещна и нашия водач за оставащата част от сафарито – Джеймс Мандела. Невероятен човек, в което се убедихме в следващите дни. Ето и границата.

Граница Кения-Танзания – На мотор из Африка

 

 

 

 

Прехвърлихме багажа в колата на Джеймс или поне, който си имаше, разделихме се с Фред и тръгнахме да оправяме документите. Имаше страшно много туристи и голяма опашка за визи, но се справяха учудващо бързо и нямаше намръщени служители заради многото работа. След визата отидохме да си подпечатаме карнетите. Минава се бързо, но трябва копие на паспорта – нещо, което бяхме предвидили и носихме с нас. За около час минахме границата. Силвия с децата се качиха в джипа на Джеймс, а ние продължихме с моторите към гр.Аруша.

Пътят е около 100 километра, но се ремонтира и се редуваха участъци от асфалт и черен път, главно пясък. Стигнахме и

Аруша

и на входа спряхме да изчакаме колата.

Аруша, Танзания – На мотор из Африка

 

 

В Аруша трябваше да оставим моторите, защото беше забранено карането в резерватите с тях и нямаше как да продължим. Отидохме в офиса на фирмата, в която работеше Джеймс и там се разделихме с нашите возила.

В Танзания ни направи веднага впечатление, че е доста по-подредено и чисто от Кения,

но пък и туристите са наистина много.

Аруша е голям град

Пълният текст с кървавите снимки >>>

При жените – жирафи (Mea Hong Son, северен Тайланд) 1

При жените – жирафи (Mea Hong Son, северен Тайланд)

 Днес ще идем далеч – Жени е решила да ни покаже едно село и един народ, който повечето сме виждали само по телевизията: селото на жените-жирафи. Преди да започнем да ахкаме и охкаме, колко страшно нещо е консуматорското общество и как трябва да пазим културното наследство на кой ли не, нека си помислим за тези жени, които също искат да обуят маратонки и да идат на кино с пуканки в града с някого.

Приятно четене:

 

При жените – жирафи

12 февруари 2012г ,  Mea Hong Son, северен Тайланд

 

Навлизаме плахо в тяхното селище. Типичните за Азия наколни жилища. Много бидони пълни с вода. Електричество не се забелязва. Всичко изглежда автентично. И мизерно. Забелязваме една от тях. Тъче  на примитивния си стан и дори не ни поглежда.. Навлизайки между колибите, виждаме и други. Гледаме ги със зле прикрито любопитство как спокойно си работят, надявайки се  някои от бледоликите, дошли да ги видят, да си купи от техните примитивно изработени  шалове. С невярващи очи сме се втренчили в тях , и по-точно, в техните неестествено дълги вратове, стегнати в плътни метални пръстени.

 Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените-жирафи – Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Всичко започва с една легенда!   Много, много отдавна, шамана  на племето имал сън, в които боговете му казали, че тигър ще убие едно от децата в селото – момиче, което ще се роди в сряда. За зла участ, първото момиче, родено в сряда, било неговото. Тъй като тигрите убиват жертвите си, като чупят  първо врата, той наредил всички деца родени в сряда да носят плътни месингови пръстени около вратовете си. Тъй като детето не било убито, всички предположили, че месинговите пръстени са го предпазили, и с течение на годините този обичай, момичетата родени в сряда да носят месингови пръстени около врата си, станал популярен. В действителност, толкова популярен, че жените се опитвали да родят в средата на седмицата, така че ако бебето е момиче, то ще бъде щастливото “дете родено в сряда”.

Mae Hong Son, Mae Hong Son, TH

 

Разбира се , има и  не толкова колоритни , но и не по-малко вероятни,  версии за жените с  пръстените – че така не са привлекателни и няма опасност да бъдат отвлечени от други племена (с цел освежаване на гена и кръвта, дори в България някои социални групи го практикуват все още), или противоположната- за да са по-интересни и атрактивни ( това по го вярвам , иначе защо ще си слагат и под коленете).

 

Каквато и да е най-достоверната причина – те наистина съществуват все още, и наистина носят този  тежък метал. Това обаче не са пръстени, а спираловидни намотки от месинг, дебели колкото кутре, и тежат доста. Поставянето им  започва от 5годишна възраст, като с възрастта навивките се удължават. На снимките после успяхме да ги преброим – около 15-16 пръстена имат младите момичета,а  една от най-възрастните носеше поне 26-28 пръстена! Походката им е изправена, но доста скована – с такава тежест на врата едва ли може да е различна. Всъщност , не вратът се удължава с времето , а се деформират раменете надолу . Деформират, според нашите разбирания  – ако тия млади момичета махнат това желязо , сигурно ще са прекрасни  с удължените си вратлета.

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

 

 

След първоначалното слисване, вече привикнали с обстановката и гледката, усмихвайки се едни на други, се опитваме да завържем някакъв разговор, въпреки че май не е препоръчително ( не е нужно чужденците да чуват техните истории и действителните им проблеми ).  Общността Карен , известни и като Падаунг, са живели в Бирма с векове по протежението на границата с  Тайланд и са се занимавали със земеделие, засаждане и култивиране на ориз, отглеждане на животни, както и с лов. Гражданска война в Бирна, определяна и като геноцид срещу собствените племенни малцинства,  е прогонила почти два милиона. Много от племенните общности, са избягали през границата в съседен Тайланд.  Тук Карън, и по-точно жените с дълги вратове, са изправени пред четири варианта:

-да си останат в бежанските лагери, официални бежанци без препитание, и да чакат неясно докога някакво развитие,

-да живеят в туристическите селища -резервати  срещу минимално заплащане (но без никакъв статус и права)

-да се върнат в Бирма за да заживеят също в резервати около езерото  Инле като туристическа атракция, тъй като по родните си места не само не са желани, а и прехраната вече е невъзможна

-да продължат да се надяват че някои страни ,като Нова Зеландия , ще им дадат възможност да емигрират, за да заживеят  тихо и спокойно, но пак в  „културни” села,  с цел туризъм.

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

 Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Тук, в това селище,  на всички жени, които си носят пръстените им се плаща по около 60$. Отделно всеки един от племето Карен получават около 5$ за ориз,  включително и мъжете, въпреки че такива не видяхме, може би бяха някъде да си търсят работа. Сигурно някой ще възкликне – какво толкова, стоят си ,продават си сувенирите, че и им плащат. Нека да помислим за избора пред тях. И по-точно за избора пред младите момичета.  Едно от тях сподели – много ми се ходи в града, толкова е интересно… но с тези пръстени…

Колкото и несправедливо да ни се струва тяхното положение, може би тези резервати са приемливият избор. Нежелани и гонени в тяхната родина, трудно приспособими поради външния си вид в един съвременен Тайланд, туристическите селища са единствения им шанс да запазят своята идентичност и да оцелеят  заедно с уникалния си външен вид.

 Жените – жирафи, Mea Hong Son, северен Тайланд

Вече всички се усмихваме. Изглеждат симпатични с дългите си вратлета и всичкия метал по тях. Нереално е и че сме сред тях , в тяхното село, на една ръка разстояние. Уникално е ! Невероятно ! Трябва да се видят на живо! Пропътувахме хиляди километри най-вече заради тях- Longneck woman.

 

Автори: Жени Русева

Снимки: авторът


Други разкази свързани с Народи – на картата:

На велосипед из Ботсвана (резерват Машату) 3

На велосипед из Ботсвана (резерват Машату)

Днешният пътепис ще ни води на велосипедна обиколка из едно местенце в… Ботсвана 😉 Нали не си помислихте, че там няма колела? Има, но освен това има и слонове и … всичката красота на Южна Африка. Приятно четене:

На велосипед из Ботсвана (резерват Машату)

На велосипед из резервата Машату, Ботсвана
Това с колелата се оказа много добро попадение. А аз си мислех да се отказвам или да го отлагам за друг сезон.

В резервата Машату в блока Тули, Ботсвана.

Northern Tuli Game Reserve (Private), Tuli Lodge, Botswana
Няма сериозни нанагорнища и кой знае какви технически участъци. Ако не се броят тръните и песъчливите дъна на пресъхналите реки, които се прекосяват по няколко пъти на ден. До “родната” (Мотлаци) , дето затъвахме и се бутахме миналата година с ландроверите, стигнахме, но не я пресичахме. А можеше. Капка вода нямаше.
Резерват Машату, Ботсвана
Но беше видно колко дълбок е пясъчният слой и защо сме страдали миналия път с колите. Великото Лимпопо тоя път си го минахме на колела през граничния брод. Никакъв проблем. Сухо! Чак към средата на декември се очаква да потече и лека-полека да си запълни коритото, след което за пешеходци пускат седалкова въжена линия. От тръните страдаха гумите.

На велосипед из резерват Машату, Ботсвана

Всички останали сменяха и лепяха по няколко на ден.

Аз не си носех резервни гуми и затова не пуках!

По-логичното обяснение е, че бях наел колело, което е карано много по тия места, и механиците са се погрижили да го подготвят добре. Между вътрешната и външната гума се подпъхва един дебел защитен слой, а вътрешната се помпа със слузеста паста, която запълва моменталически малки дупчици. Настъпваш трън, вадиш го, чуваш как почва да съска, а секунди по-късно спира от само себе си. Ако обаче не сработи, няма кого да обвиниш. Освен Франц Пинар. Виден южноафриканси състезател, държащ верига магазини и сервизи за велосипеди в Йоханесбург и Претория.

На велосипед из резерват Машату, Ботсвана

Животни видяхме, но като си на колело, не те допускат близо до себе си. Единствено бабуините и хиените проявяваха известно любопитство и идваха при нас по своя инициатива. И един рошав римски паяк (голям, космат) вечерта край огъня. Снимки на слонове се получиха от кола.

Слон – резерват Машату, Ботсвана

С времето също изкарахме късмет – очаквахме да е много горещо, но сутрините, когато се караше, и трите се случиха прохладно облачни. Дъжд не валя с изключение на последната нощ, единствената която спахме в

лагер без палатки

Ужким под звездите.

Лагер – резерват Машату, Ботсвана

Звезди, звезди, ама към един през нощта ги заместиха облаци и се разсвятка. До послено се надявахме, че щом само виждаме светкавиците, а не чуваме гръмотевиците, може да ни заобиколи, но не би. Свряхме се в едно складче-колибка, в което имаше нарове за подобни евентуалности. Щяхме да изпуснем, ако за по-сигурно бяхме останали в лагера с палатките. Този без палатките беше сред по-интересни природни образувания и разполагаше с най-добрата площадка за съндаунърси* в резервата.

На велосипед из резерват Машату, Ботсвана

Комапния си правихме аз, Луиш и трима други.

Трябва да познаваш добре португалеца Луиш, за да оцениш комичността на първата среща.

С една дума – не понася французите. От детството си, когато са го насилвали да им учи езика и нравите. Веднъж в Етиопия за малко да се сбие с цяла група, защото му отместиха раницата на опашката на летището, където той, самият, ги беше предредил. Та по пътя към Лимпопо Луиш в приповдигнато настроение ми опява многократно колко много обича да се среща и запознава с нови, хубави, хора. Пък от някоя среща току виж излязло нещо по-сериозно.
Като стигаме на КПП-то и, предвид че от другата страна няма почти нищо друго освен резерват, няма и много трафик. Забелязваме трима души, които разтоварват велосипеди от някаква кола и Луиш веднага тръгва да се присламчи към тях с цел запознанство, докато аз ровя нещо из нашия си багаж. Изведнъж спира като ударен от гръм и се връща, без да се е доприсламчил, пребледнял/позеленял: “Ама те си говорят на френски!” Следващия половин час се правим, че не ги забелязваме и че ни най-малко не се досещаме, че сме тръгнали на едно и също сафари, докато накрая, щем не щем, се застигаме на паспортното гише. И те вадят канадски паспорти! Луиш грейва и едва ли не се хвърля да ги разцелува. Ришар и Изабел – мъж и жена от провинциален Квебек и тяхна приятелка Неха от Едмънтън Албърта, индийка по раса, чиито родители, лекари, живеели в Уганда, преди Иди Амин** да ги натири всичките кой, където намери, и да закопае по този начин малкото останало да работи от икономиката на страната си.

Резерват Машату, Ботсвана

Много добре си паснахме с тях. Инженери в минното дело за някаква компания в Йоханесбург от 2-3 години. Около 30 годишни. Все едно себе си виждахме, няколко години назад във времето. Нямам предвид минното дело, ами емоциите и любопитството да откриеш, разбереш и преживееш африканския юг на място.

И африканската диета.

Цър-пър на лагерен огън – Резерват Машату, Ботсвана

За мое задоволство, нямаше крем карамел (за разлика от Луиш в Етиопия мой враг не бяха французите, а кремът карамел). Но пък имаше

mielie pap – вездесъщият качамак от първи род (царевично брашно и вода),

присъстващ на африканската трапеза по-често отколкото хлябът – на българската.

На велосипед из резерват Машату, Ботсвана

Водачът Джохан беше на ниво и като велосипедист, и като шегаджия, и като източник на полезна информация. За животните и хората. За пет години стаж 80% от клиентите му били южноафриканци, от които нито един (“Zero!”, цитат) черен. Губят!

На велосипед из резерват Машату, Ботсвана

Д.’10

Всички илюстрации:

Botswana 2010: Cycling Mashatu

*sundowner – британски колониален жаргон за произволно алкохолно питие, консумирано по Африка, най-често, но не задължително, по залез слънце, и най-често, но не задължително, джин с тоник.

**Иди Амин – сержант, диктатор и по своя воля крал на Шотландия от 70-те години на XX век

Край

Разказът и снимките са със запазени права

Автор: Димитър Тодоров (Домосед)

Снимки: авторът

Снимки от Южна Африка:

Други разкази, свързани с Южна Африка – на картата:


Южна Африка