Archive for the tag 'Рамадан'

авг. 30 2011

Рамадан, Салала…„и още нещо“ ден трети (Оман)

 Продължааваме с пътуването на Николай из пустинята Руб ал Хали в Оман, за да стигнем до Салала. Пътят ни започна с Бахла и Низва,  после ни валя дъжд по време на гъста мъгла насред пустинята, а днес ще се разходим в околностите на Салала

Приятно четене:

Рамадан, Салала… и още нещо

ден трети

Околностите на Салала

05.09.2010

Събуждам се. Първата ми работа е да проверя как е времето навън. Дърпам завесите – океанът е скрит в мъгла. Вижда се само прибоят непосредствено преди плажа. От водата ни дели широка ивица пясък разорана от следи на джипове. Място като Салала не предлага кой знае какви забавления, особено през Карииф, затова младите хора явно обичат да карат по пясъка.

Предлагам на Ива да се разходим покрай океана. Кафе ще пием, като се върнем. Излизаме. Навън ръми, но капчиците са толкова ситни, че нямаме усещането, че ни мокри. Нашият хотел е най-високата сграда в района. Около него са само двуетажни вили с почернели от влагата сенници от палмови листа по плоските покриви. През няколко къщи има баровска вила с голям двор с кокосови палми. По нататък има палми и по плажа.  Не знам защо, но кокосовите дървета са ми по-симпатични от финиковите.

От ляво боботи прибоят. Малки бързоноги птички търчат след току що оттеглилата се вълна и ровят с дълги човки в пясъка за миди и охлюви. Над главите ни от време на време прелитат чайки. Плажът пред нас се губи в мъглата, а от дясно се зеленеят палми. Зеленото бледнее поради непрекъснатия дъждец. След около двадесетина минути стигаме до Краун Плаза. Влизаме да разгледаме хотела и да проверим цените. Заварваме точно това, което очаквам. Умерен лукс и нищо интересно. Наистина лъскаво и чисто, но нищо непознато. Нашето хотелче, въпреки че изглежда занемарено отвън, също е чистичко. Е няма го комфорта на Краун, но ние нали от това бягаме.

Продължаваме с разходката. Малко преди да тръгнем обратно, виждаме три джипа на пясъка. Единият ми се струва затънал и отивам да проверя. Наистина е заседнал. Вероятно са се забавлявали през нощта, като са карали по плажа. Вълните допълнително са го закопали. Добре че нощем е отлив и не е потънал много дълбоко. Около другите две коли се мотаят местни момчета в традиционни облекла. Няма страшно, ще се оправят.

Употребявам думата джип защото в нашият език тя е нарицателна за 4х4. Иначе да ме простят американците, но в тази част на света по-популярни са японските автомобили.

Връщаме се. По обратния път се натъкваме на група конници. Яздят по плажа в мъглата. Сигурно тренират, защото всички ездачи са млади момчета с жокейски облекла. С тях има и един по-възрастен мъж, който явно е треньорът. Поздравяваме се.

Прибираме се в хотела и събуждаме Александра. Минава десет. Слизам на рецепция и питам, къде сервират закуската. Кумар се опитва да ме убеди, че не сме споменавали закуска, когато обсъждахме цената по телефона. Учтиво, но твърдо не се съгласявам с него. Той се извинява, оправдавайки се с Рамадана, но казва, че от утре всичко ще е наред.

Стоплям вода в колата, в кафеварката – подарък от Надето и Иван. Вадя два сгъваеми стола и сядаме с Ива да пием кафе на няколко метра от разбиващите се в брега вълни.

Решаваме днес да тръгнем на запад. В пътеводителя четем, че в тази посока си струва да се видят плажовете на Мугсаил, морските гейзери и планината. Упътваме се натам. На два пъти по магистралата всички коли спират, за да направят път на най-невъзмутимо пресичащи камили.

От дясната страна на пътя от мъглата изниква хълм покрит със зелена тревичка. В далечината мъглата, като че ли леко се разсейва и учудването ни е огромно, когато забелязваме, как по склона са накацали…камили. Също като козички. Драпат по баира нагоре и хрупат тревица. Планински, пролетни полянки, българска ноемврийска мъгла и камили – интересна комбинация. По нататък виждаме и козички и това малко нормализира картинката.

След няколко километра забелязваме табела

Мугсаил и рибарско плажче отляво.

Значи това са вълшебните плажове, описани в пътеводителя.

Mughsayl, Оман

 

Излизам с колата на пясъка до лодките и спирам. Не знам какво ми става, но видя ли плаж, хуквам да търся раковини. В интерес на истината обикновено намирам. Така и сега. По брега има много красиви камъчета обагрени в розово. Взимам няколко. Мъкнем камъни от къде ли не. В къщи е заприличало на склад за чакъл. Дали пък не преувеличавам?

Продължаваме към следващата цел –

гейзерите.

Всъщност това са отвесни комини в скалата. Самата тя отдолу е куха. Вълните влизат в кухините и се образува налягане, което изхвърля морска вода нагоре. Колкото по-силно е вълнението, толкова по-високи са водоскоците.

Морето е бурно и от комините се чува непрекъснато бучене, което се смесва с рева на прибоя. На края на скалата са застанали двама местни и ловят риба. Как разбират, кога им кълве в тази вълна, не знам. Пред тях на скалите обаче има доказателства за това, че риболовът е успешен. Сещам се за рибарски виц. Двама приятели се срещат и единият казва׃

-Айде на риба.

-Какво ще хващаме – пита другият.

-Няма значение, важното е да се лекува –отговаря първият.

Българският вариант на риболов явно се различава от тукашния.

Отправяме се към планината. Качваме се по стръмно виещ се нагоре път. Виждаме голяма поляна в ляво и отбиваме, за да се порадваме на гледката. Зелено и прекрасно. В България толкова сме свикнали със зеленината, че тя въобще не ни прави впечатление. Спомням си, как миналото лято се прибрах в София и на следващия ден трябваше да отида с автобус до Варна. През целия път до Търново не успях да свикна с изобилието от дървета, трева, цветя и разкошни храсти. И всичко това без да се полагат никакви усилия, просто ей така, расте си край пътя и въобще навсякъде. Родени сме наистина в рая на земята. И въпреки всичко, което правим с родината си, като че ли за да я унищожим, тя не се дава и продължава да е удивително красива.

            Тръгваме обратно към Салала.

По пътя спираме на бензиностанция и купуваме лабан, печен арабски хляб и топено сирене. Свърваме от пътя и хапваме набързо на уединено местенце.

Чудим се, дали да се разходим из града , за да потърсим ресторант за вечерта, но решаваме, първо да се приберем в хотела и да си починем.

Спираме да купим лайм на сергиите, които са разположени точно пред самите кокосови плантации. Лайм няма, но Александра си купува кокосов орех. Отварят го пред нея и й дават сламка за да изпие сока. Тя не само го изпива но се опитва и да извади ядка като стърже с някакъв предмет от вътрешната страна на черупката.

След около двучасов, як, следобеден сън сме готови за вечеря.

Пътуваме с колата из централната част на Салала и се оглеждаме за ресторанти. Александра казва, че и се яде нещо китайско. Аз нямам предпочитания. Ива май я тегли индийската кухня. Паркираме пред един индийски ресторант, но вътре няма никакви хора и се разколебаваме. Малко по нататък по улицата виждаме пакистански ресторант, който изглежда доста посещаван. Решаваме да седнем там. Влизаме и ни посочват семейното отделение. Това е място в ресторанта, оградено с дървен параван висок почти до тавана, с цел да скрие от любопитните и опипващи погледи на клиентите ергени женската част от семействата идващи да хапнат. Вътре е твърде  клаустрофобично и момичетата решават да седнем в общата част. Решението ни предизвиква известен смут сред сервитьорите, но не могат да ни откажат. Избираме маса и сядаме. Жените са обект на непрекъснат и не особено прикрит интерес от страна на публиката. На нас обаче не ни пука. Поръчваме различни неща. Всичко е убийствено вкусно.

Умерено преяли и щастливи се отправяме към поредната серия от арабската драматична сага и порцията тютюн с плодов аромат. Не ме интересува дали ще се пръсна или не. Поръчвам си и натурален сок асорти. Носят ми го с топка сладолед вътре. Утре след като се възстановя от преяждането, смятам да проверя какви са формалностите за кандидатстване за оманско гражданство.

Салала, Оман

 

Салала, Оман

 

 

Салала, Оман

 

Салала, Оман

Салала, Оман

 

Салала, Оман

 

Салала, Оман

 

 

 

 Очаквайте продължението

Автор: Николай Кирилов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Персийския залив – на картата:

3 коментара

авг. 16 2011

Рамадан, Салала… и още нещо – ден първи (Оман)

Започваме един пътепис за пътуването на Николай из Оман. Ще ни води из пустинята и крепостите на тази древна страна.
Оман разбира се, се намира не в Персийския, а в Оманския залив, но нека това си остане като жокер за вас, когато играете Стани богат за 50 хил лв 😉

Приятно четене:

Рамадан, Салала… и още нещо

ден първи

Бахла и Низва

Рамадан Кариим!

Така се поздравяват мюсюлманите през деветия месец от ислямския календар Рамадан. Свещен месец. Месец за смирение, състрадание и добрини. Месец за съпричастие с нямащите. Месец за духовно извисяване и преодоляване на плътското. Именно през Рамадан Коранът е бил открит на пророк Мохамед. През този месец последователите на Исляма спазват пост през светлата част на денонощието, който се нарича Сиам и е един от петте стълба на мюсулманството наред с ал Шахада (Символ на вярата: „Един е Аллах и Мохамед е негов пророк”), Салах (ежедневна петкратна молитва), Хадж (поклонение) и Закат (данък милостиня). Сиам е твърде строг. От изгрев до залез не бива да се яде, пие и пуши нищо. Сексът също е забранен.

Това с храната го разбирам, пушенето по принцип е вредно, хайде и вода може да не пие човек, но нека спрем дотук. Както се казва „Прекаленият светец и богу не е драг”.

Всъщност, шегата настрана, идеята не е никак лоша. Хубаво е от време навреме да се сещаме, че всеки ден хиляди умират от глад и жажда. Някъде бях чел, че след около петдесетина години, войни ще се водят предимно за контрол върху водоизточници.

Не само да си спомнят за нямащите, е наредил Мохамед на вярващите, но и да постят през целия ден, за да се почувстват като тях. В по-малка или по-голяма степен съм готов да приема концепцията. Важно е да помним, че сме имали изключителният шанс да се родим късметлии. Някои с по-светъл цвят на кожата, други в добри и заможни семейства, трети просто улучили правилното време и място. Не бива да забравяме, че по-голямата част от човечеството съществува в ежедневни страдания и нищета.

В първия ден на Рамадан

пътувах с колата към офиса и попаднах на предаване, в което коментираха постите. Това, което ме втрещи, беше новината, че всеки ден през свещеният месец се изхвърлят 500 тона храна само в столицата Абу Даби. А така! Нали би трябвало да е точно обратното – да има оскъдица и да се гладува. Залезе ли слънцето обаче, ела да видиш… Настъпва истинска кулинарна вакханалия. Лудостта започва да се усеща още в ранния следобед. Жени в черни абаи1 и мъже в бели кандори2 плъпват по магазините и започват да купуват хранителни продукти като невидели. Готвят се миличките за ифтар3. Хем ми е чак неудобно от това, което вършат, хем се сещам за християни, които едвам дочакват полунощ срещу Великден (някои даже и не дочакват) за да тръснат на вече и бездруго пращящата от всякакви гастрономически шедьоври маса купища пържоли и всевъзможни месища. Чакайте, хора! Какво правите? От къде този неистов глад? Не може ли поне един ден да се спрете? Да се смирите и да помислите за бедстващите и за Спасителя? Толкова се ядосах, че реших да постя през деня. Ей така, напук на всички мюсулмани, които броят секундите до залез, за да се нахвърлят върху храната. Направих го не само напук, но и от съпричастие към нямащите, а също и за да подкрепя морално онази част от постещите, които наистина се смиряват и съзнателно се стремят да преодолеят плътските потребности.

От пост са освободени деца, старци, бременни жени и хора на път. Не съм мохамеданин и не се опитвам да си намеря оправдание, за да избегна поста. Просто така се случи, че отпуската ми съвпадна с Рамадан и ето ни заедно с Ива и Александра на път. Целта е

Салала – град в южната част на Оман

близо до границата с Йемен. Районът е с уникален тропически климат, който напълно се различава от времето в останалата част на страната, или поне така пише в туристическите справочници.

Предстои ни преход от 1300 километра. Тръгваме от Дубай. Ще пресечем

планината ал Хаджар ал Гарби и част от пустинята Руб ал Хали

– най дългата пясъчна пустиня в света с обща площ от 650000 км2.

03.09.2010

Петък. Уикенд е. За съжаление няма подходяща българска дума, която да замени чуждицата. Събуждам се от гласа на мюезина, който призовава за молитва. Значи е около 4.30 сутринта. Как пък им се пее толкова рано, чак умът ми не го побира. Имам още време. Няма смисъл да ставам по-рано от 7.30. Александра се прибра снощи около един и тепърва тръгна да си оправя багажа. Предния ден пристигна от Лондон и нямаше време дори да се чуе с всички приятели. Ще видим зор, докато я вдигнем тази сутрин, но както се казва, господ да ни е на помощ.

Придрямвам до 7.20. Ставам и взимам душ. Ива също се размърдва. Казва, че не могла да спи. Предната вечер рано седнахме пред телевизора да гледаме филм и както обикновено на десетата минута тя спеше дълбоко. Казвам и аз да патентова специален метод за борба с безсънието, но не ме слуша.

Бързичко събирам дрехи за пътуването и слизам в кухнята да правя кафе.

Проверявам времето в Салала през интернет – ръми и е 24° С. Чак не ми се вярва. Тук в Дубай е 31, а е още 8.15.

Търпение нямам да тръгнем.

Слагам яйца на печката да се сварят. Сещам се за разказа на Йонеско ″Как да приготвим твърдо сварено яйце″.

Най-накрая всички са готови. Часът е 10.35. Трябваше да тръгнем в 8.00. Нищо. Няма сега да издребняваме я. Нали се вместихме в уречената дата.

Термометърът в колата показва 38°. Упътваме се към бензиностанцията, за да заредим с гориво. От тук нататък ще ни се налага да го правим на всеки 200 километра. Можем да минем и с едно зареждане, но ще пресичаме пустинята и никак не ми се иска да закъсваме точно там с оскъдни запаси от бензин. Освен това е петък и си мисля, че ако колата ни остави някъде, вероятността друга кола да мине по същия път преди събота е твърде малка.

Тръгваме

към Ал Аин, където ще пресечем границата с Оман.

Пътят е в ремонт, но тук в ОАЕ това е постоянно състояние, така че не му обръщам внимание.

След около половин час Ива ми казва, че иска да кара. Колата е нова. Купихме я миналата седмица и май и двамата не можем да и се нарадваме. Самият аз нищо не разбирам от коли и ако ме питат какъв автомобил карам, първият отговор който ми хрумва е бял. Спомням, си че според едно проучване в Америка през 80те резултатите показваха, че определящ фактор за взимане на решение за покупка на возило е… цветът на тапицерията. Американска им работа. Не че моята е кой знае колко по-различна де. Я гледай ти, как се опитвам да се изкарам американец!

Влизаме в Ал Аин

и безпогрешно се насочваме към контролно пропускателния пункт благодарение на

Муки.

Муки ми е много добър приятел и любима играчка от няколко месеца насам. Не знам дали не го харесвам повече от колата. Всъщност е Джи Пи Ес китайско производство. Купих си го благодарение на Пламен от Драгон Март (Дубайският „Илиенци”) на цена горе долу четири пъти по-ниска от Гармин. Не мога да му се нарадвам и това си е. Всяко високо технологично устройство ме хвърля в луд възторг. Като казвам „високо технологично” имам предвид, че то по моя преценка е такова. Абе гледаш го нищо и никаква кутийка, а ти говори с човешки глас. На всичко отгоре знае и английски. „Drive two point five kilometers! In 300 meters enter roundabout and take third exit!” Единственото, което ме дразни е, че малко нещо ме командори. Понякога, като отивам към офиса, си го пускам. То ми говори, аз напук не спазвам указанията и накрая пак пристигам. А сега да видим кой е по-умен.

Стигаме границата

около 12 по обяд. На първият пост ме изпращат в някаква зала, за да получим изходен документ. В залата седи самотен, отегчен местен с бяла кандора, гитра4 и икал5. Подавам му паспортите. Той се прозява и бавно, но сериозно и отговорно започва да ги проверява. След пет минути пита къде са другите. Казвам, че са в колата. Иска да ги види. Извиквам ги. Обработката на паспортите продължава. Не забелязвам някакво сериозно усилие от страна на служителя. До ифтар има почти цяла вечност и той наистина няма закъде да бърза. Явно това настроение се предава и на мен и постепенно започвам да си мисля, че нямам нищо против и даже би било истинско удоволствие да си прекарам поне половината от отпуската пред това гише. Разгеле приключваме.

Следва оманският граничен пункт.

Тук картинката е коренно различна. На гишето ни посреща усмихнат оманец в полицейска униформа. Пита, каква ми е Александра. Казвам, че ми е дъщеря. „Едюкейшън халас?” – задава следващ въпрос, използвайки странна, но типична за местните смесица от английски и арабски. С други думи пита дали е завършила училище. Тя потвърждава и казва, че е студентка.

-А на колко години е?

-На двадесет – отговаряме почти в един тон

-Жалко. Ако беше под осемнадесет щеше да получи безплатна виза.

-Възрастна е вече – шегувам се аз

-Ами, възрастна – закачливо подхвърля митничарят. Аз имам син на двадесет и три. Учител. Хайде да се сватосаме

-Ти съгласна ли си – питам Александра

Тя отговаря през смях, че си струва да си помисли. Докато издават визите разменяме още няколко шеги и обичайните въпроси кой от къде е, какво работи и така нататък.

Визите са готови. Благодарим си един на друг. На тръгване оманецът ни пита, къде ще нощуваме тази вечер. Отговарям, че сме резервирали хотел в Низва. „Ами аз съм от там – възкликва той –В кой хотел сте?” Казвам, че не помня името на хотела, но той вече има мобилния ми телефон и може да ми звънне по всяко време. Разделяме се с приятно чувство от разменените добронамерени шеги.

Пътят е прав като конец. От двете страни се виждат само пясъчни дюни и тук там пустинни акации. Слънцето безмилостно изгаря всичко под себе си. Наоколо не се виждат дори камили.

След време започват да се мяркат малки оазиси.

Александра е гладна. Предлагам да не ядем в движение, а да изберем уединено място с малко сянка встрани от пътя и да спрем там да похапнем. Хората постят и не бива да ги дразним.

От маранята се появява и започва сякаш да се издига над нас планината.

Намираме подходящо местенце. Отбиваме се и паркираме колата на около 150 метра от шосето. Вадим малката хладилна чанта със сандвичите и кутията със зеленчуците от голямата. Менюто е доста богато: сандвичи със салам и кашкавал, сандвичи със сирене, домати, краставици, пресен лук, репички и твърдо сварените яйца, за които вече стана дума. Хубаво би би

4 коментара

Switch to mobile version