Archive for the tag 'пясък'

мар. 12 2013

През Африка с джип (4): Намибия

Продължаваме прехода с джип през Африка. Вече видяхме приключенията на египетската митница в Александрия, прекосихме Египет, минахме през мюсюлмански Судан и православна Етиопия, прекосим Кения и Танзания на път за Замбия и водопадите Виктория, а днес ще прошетаме из Намибия.

Приятно четене:

През Африка с джип

част четвърта

Намибия

Дни 36 – 38 (23-25 декември)

Намибия – През Африка с джип

Стотината километра до границата минаха незабелязано.

Мостът на Замбези беше разделителната линия между Замбия и Намибия

Въпреки това успяхме да излезем от Замбия и влезем в Намибия без да разберем. Едва когато подпечатаха нов лист в карнета и отказаха да заверят замбийския, разбрахме, че сме чисти закононарушители и нелегално излезли. Върнахме се обратно, оправихме формалностите и обменихме пари. 1$ = 8.65 намибийски долара. Толкова е в южноафрикански рандове. В Намибия можеш да плащаш с местна валута, както и с тази на бившите окупатори от юг. Литър дизел е 11,5 намибийски долара, обикновен сладолед – 16

Ако не броим плащането на пътна такса в Намибия – 220 долара, това бе границата, която минахме най- бързо и безболезнено. Още в началото всичко изглеждаше по- подредено и прилично – като да влезеш от Факултето в квартал Люлин. Ограничението на скоростта е 120 км, а пътя – прав, равен и пуст. Намибия е с площ 820 000 км² и население от само 2 милиона – идеалната страна за обичащите уединението и самотата.

Намибия – През Африка с джип

Рехавите селца се виеха по пътя през ръкава, ограничаван от север от Ангола и Замбия и на юг от Зимбабве. Дълъг около 350 км, краят му се подчертава от река Окаванго.

Постепенно пустошта се замени с пустош с огради – ферми или ловни резервати стигаха досами пътното платно. Полицията и тук имаше често постове, които правеха проверки най- вече на шофьорската книжка, рядко на пътната такса. Винаги понечваха да ми искат книжката, когато осъзнаваха, че Дефендъра е с ляв волан и бързаха да заобиколят и поправят грешката си с колегата.

650 км минаха като на шега – и как не с такива пътища и ограничение на скоростта

Намибия – През Африка с джипНамибия – През Африка с джип

 

Гротфонтейн

е едно чисто и добре подредено градче – първия полъх на западната цивилизация след толкова различни разбирания за архитектура и благоустройство. Виждаш пред себе си света, с който си свикнал, но е и някак различен с цвета и дизайна на къщите и жиците ток над масивните им огради

Хотелчето беше разточително със спалнята, двете легла и детска кушетка, но още по- приятен беше ресторанта му – тук телешкото е цар. Безжичния интернет работеше сравнително добре, но това не помогна да намеря подходящи места за спане в Южна Африка – получих към 40 отрицателни отговора – явно половината свят или поне 2 китайски села се стичаха тук за празниците. Възрастен немец се разговори с нас и вечеряхме заедно, бистрейки бъдещето на Гърция, ЕС, че и това на Африка. Втора година през декември наемаше кола и обикаляше по- цивилизованите африкански страни. Нова година щеше да изкара във въздуха на път за Германия. След като подредихме новият световен ред, беше време за почивка.

Свакопмунд, Намибия – През Африка с джипСвакопмунд, Намибия – През Африка с джип

 

Бъдни вечер, 24 декември

 

Тропичния климат не помагаше много за коледното ни настроение. Всъщност само персонала на хотела, надянал коледни фетиши като рога, светлинки, рогца и прочие, ни връщаше към един от най- хубавите празници изобщо.

Имахме леките 550 км до Свакопмунд, затова тръгнахме в 8 от хотела. На 18 км от градчето се намира лобното място на

най- големия запазен метеорит на Земята – Хоба

50-те тона основно желязо не бяха избегнали земната гравитация и преди 80 000 г в грандиозно спускане се е разбил в района на Каванго. Докосваш се до този извънземен материал, а всъщност живееш на същото формирование каквото в крайна сметка е нашата планета. В обгорялата повърхност на Хоба се събира дъждовна вода – любимо място за водопой на тукашните пеперуди. Мястото е страхотно и с десетките видове птици, конкуриращи се за изобилието на насекоми – пълзящи и хвърчащи. Окичени като Коледна елха, някои дървета приютяваха по 10-15 екзотично изглеждащи гнезда. Изолираността му и липсата на посетители може да е чудесен повод за кратка почивка или добра фотография.

Свакопмунд, Намибия – През Африка с джип

Подобно изпитание за хората и автомобила като пресичането на цял континент винаги е съпроводено с тежки моменти и трудни решения. Съжителстването на двама души седмици наред в 10 м²ражда полемики и дискусии, затова е ключово да имат дълга и положителна история заедно. Бях късметлия, че двамата с колегата винаги се разбирахме, понякога не веднага, но винаги винаги. Задругата се крепеше на повече от обща цел с нисък хоризонт. Дните минава бързо, а трудностите приемахме с усмивка (невинаги), радостите – споделяхме.

С напредването на юг затваряхме кръга – стартирайки от познатата цивилизация, която постепенно затихва, достигайки тревожно ниски нива в средата на континента и постепенно влизайки отново в добре подредените и познати нам светове. Дали беше ирония на съдбата, че на местата, където се е родил собствения ни вид, днес са по- близо до тогавашните времена, отколкото до модерния свят? И дали това непременно е лошо?

Свакопмунд, Намибия – През Африка с джип

Апропо, ценово нещата не стояха точно така. На север беше най- евтино и цените на всичко следваха плавна прогресия, за да достигнат западните в Намибия и Южна Африка. Друга интересназакономеррсност бяха кражбите – колкото по- бедна е една общност, толкова по- малко кражби, колкото разделението е по- голямо, толкова кражбите са ежедневие и залогът – по- голям.

Пейзажът бързо опустя след Гротфонтейн и вместо савана, храсти и дървета,

пясъкът стигаше до хоризонта

На границата на двата свята реките буквално бяха от пясък – зеленина, корито на река, а в него само пясък. Минавахме по главния път Транскалахари – равен, промушващ се през пясъците на неизвестна нам пустиня линия асфалт. На юг беше пустинята Намиб, а на югоизток –Калахари.

 

Свакопмунд

е градчето, където пустинята се слива с Атлантика. От Свакопунд могат да взимат пример сънародниците им от истинска Германия. Населено основно с немци, всичко тук бе чисто, подредено, поддържано, в строг ред. Една странна Европа ни пожела добре дошли в навечерието на Рождество. Къщата за гости бе същата като градчето – безупречна чистота и поддръжка, светли тонове и много практичност. След бърз душ и преди вечеря се разходихме по пустите улици, теглени от крайбрежието. Ако къщите с оскъдно озеленени дворове и павирани улици скриваха пустинята, тук пясъкът се целуваше с океана, сливайки се с водата. Морската пяна делеше пастелната охра на пясъка от зелено-сините води на Атлантическия океан. Ако ги нямаше къщите, нямаше да има плажна ивица, а безбрежна пустиня, миеща се в солената вода на океана.

 

Свакопмунд, Намибия – През Африка с джип

Малкото млади хора се разхождаха или играеха на пясъка, но на практика никой не се къпеше във водата. Беше средата на лятото, но температурата на водата дори сега трудно скача над 15 градуса. Кеят – главната атракция на градчето, е отлично място да изпратиш слънцето в това сюрреалистично съчетание на пустиня с океан.

Свакопмунд, Намибия

 

Таг – може би най- добрия ресторант в Свакопмунд, кацнал до кея – работеше на Бъдни вечер, но дори с резервация не бе лесно да се докопаш до свободна маса. Там ни изненада отново германец и заедно седнахме на бара в очакване, залъгвайки глада с мохито. Дори слабият алкохол действа благотворно на закоравели пътешественици, отвикнали от чаша вино. Ефекта се появява с мощен блясък в очите, минава през весела бъбривост и най- вече ускорява времето, размивайки мислите и предизвикателствата ни. Вечерята беше много приятна с пресните риби и морски дарове, а южноафриканския совиньон внесе празнична нотка на последното място, на което съм си представял да изкарам Коледа.

Тананикайки си Driving home for Christmas, се прибрахме в къщата, мислейки за близките си в снежна България.

Свакопмунд, Намибия – През Африка с джип

Коледа, 25 декември

 

На закуска имахме по коледен комплимент от къщата – без да сме ги сурвакали получихме пакет домашни курабийки и други лакомства. Кабелът, който купихме от Луксор за зарядното на фотоапарата, буквално се разтопи и остави сираче самото зарядно и нас. Беше ни писано пак да търсим кабел.

От предния ден си резервирахме разходка с лодка – малък катамаран трябваше да ни покаже

залива на Walvis bay –

най- голямото пристанище на Намибия и едно от двете дълбоководни в южна Африка. Първо ни дистрибутираха до центъра им, където чинно платихме в очакване да ни откарат към пристанището. Бидохме забравени и самотно се забавлявахме с двата папагала, живеещи в сградата. Все пак дистрибуцията се коригира и се присъединихме към бусчето, препускащо към дивия морски свят на Намибия. Още с напускане на кея, големи тежки пеликани накацаха по перилата на лодката – постоянното даване на риба за радост на туриста ги бе превърнало в домашни птици без значение за месната промишленост. След порядъчни фотосесии и килограм замразени херинга, навлязохме във водите на тюлените. Този път посетителите бяха не от въздуха, а от морето – симпатични и лакоми, научили по някой дребен номер, за да получат лесна храна. В определен участък един тюлен слизаше и се качваше друг, демонстрираше добронамереност и миловидност и отнасяше риба или две. Бяхме катамарана на забавленията и пиршенствата. Само мъжките ни посещаваха, женските или гледат малкото си или зачеват ново – средно положение няма.

Плавно навлязохме в море от ферми за стриди, а след това акостирахме до края на залива, за да се радваме на колонии фламинго и стотици тюлени – бебета, младежи и възрастни, излежаващи се, гмуркащи се, ухажващи или каращи се. Океанът тук трябва да е много щедър на рибни запаси, за да издържа на такова потребление. Следваше излизане в открити води за среща с местни семейства делфини. Докато се оглеждахме за тях, пеликани и тюлени акостираха на катамарана, вперили влажен поглед в нас и гладен към хладилната чанта. Конкуренти им бяха чайките, опитващи до докопат някоя рибна хапка. Една от тях остави много перушина и честта си, стрелкайки се за парче хвърлена във водата херинга. Лапнала рибата, на тюлена до нея не му остана друго, освен да лапне чайката и я потопи под водата. Без много размисъл, птицата пусна плячката, изплува на повърхността с оскубана трътка и спасен живот и отлетя да оправя нараненосамочувствие, а тюленът шмръкна спасената мръвка рибешко и се скри в дълбините.

Делфините не закъсняха и за кратко плуваха и си играеха около катамарана.

Следваше най- важната за мнозина част – приятно хапване включително на стриди, шампанско и ягоди – организаторите знаеха кое върти света и как да оставят доволни изнурените от толкова много див морски живот туристи.

На връщане към Свакопмунд се убедихме защо е столицата на екстремните спортове в Намибия. Делтаплани, бъгите и ентусиасти пореха дюните и въздуха, радвайки се на морски бриз и пустинно слънце.

Решихме вечерта да изкараме във

Виндхук –

колегата летеше следобеда на другия ден, трябваше ни кабел за зарядното, а на мен – съвети от местни как да вляза в Сесрием – врата към Сосевил – края на плоската Земя.

Не можехме обаче да пропуснем

Брега на скелетите –

продължителна крайбрежна ивица на север от Свакопмунд, чието име мъглите, скалите и пустинята бяха предопределили. Безчет кораби и техните екипажа са останали завинаги в една от най- враждебните и безводни територии в света. Португалските изследователи са наричали тези брегове As Arreias do Inferno – пясъците на ада.

100-ината километра безкрайна пустиня и безкраен океан бяха осеяни с изоставени кораби и къмпингуващи, някой – риболуващи в бурните води на океана. Красиво и легендарно опасно е в този край на Африка.

Сосувлей, Намибия – През Африка с джип

Тъй като ми отказаха промяна в резервацията за парка Галагади в Южна Африка, се налагаше да променя целия маршрут надолу. Планирането е добър начин да уплътниш времето в колата, но липсата на интернет го прави неточно и непълно. Нямахме и потвърждение от спедиторската агенция, което правеше ненадежден целия график, с първия работен ден се надявахме всичко да се отпуши. Занапред щеше да е предизвикателство воденето на дневник на пътуването, тъй като сам щях да се справям по- трудно с шофиране, навигиране, писане, снимане и дивене на природните красоти и социализиране с местните.

Първите 100 км бяха чакъл и пясък през пустинята, на който поддържахме около 90 км/ч, които вдигнахме с подобряване на настилката. 400-те км минаха като песен, влизахме в сърцето на намибийската цивилизация.

Дни 39 – 41 (26-28 декември)

Сосувлей, Намибия – През Африка с джип

Хотелът бе неевтин, но страхотна алтернатива на безличните мастодонти с по 100 стаи, където личното отношение е непознато. След закуска и консултация относно маршрута ми, се озовахме в местния мол. Бяхме като вманиачени потребители, треперещи да влязат в меката на магазините във Виндхук. В столицата може би нямаше и 20 сгради, по- високи от 3 етажа, което беше по-скоро предимство. Дали заради Коледа или защото животът тук е такъв, нямаше хора по улиците, а колите бяха явление, когато минаваха по пустите улици.

 

В мола бяхме ние и охраната. Към 9:30 магазините започнаха да отварят бавно врати и ние влетяхме в този за електроника. Кабел за зарядното нямаше. Пробвахме да купим нещо, което да има същия захранващ кабел. Бялото ради с розови кантове струваше 380 намибийски долара, доста скъпо като за един кабел. В другия магазин си спазарих Сони адаптер за 150 и с това се изчерпи нашето присъствие в този съвременен рай. Започнаха да се мяркат основно тъмни девойки и младежи, тръгнали на лов за стоки.

Летището наВиндхук е на 45 км, така че имах време като навигатор да прави последни сметки в двете навигации и хартиената карта. В първите две Сосувлей не фигурираше, нито пътят до там. Летището беше границата, в която нашата задруга се раздели и поехме колегата на север и аз на юг.

По пътя се срещаха често брадавични прасета – явно тук за Коледа не бяха в опасност.

Дюни – Сосувлей, Намибия – През Африка с джип

Намибия носеше огромна част на нашия европейски свят,

така че трудната част от одисеята изглеждаше зад гърба ми. На картата пътищата изглеждаха добре – B – главни, C и D – второстепенни. Вторите всъщност си бяха черни пътища – някой равни, други почерпили вдъхновение от пътя до Марсабит. Обхвата малко след Уиндхук всеобхватно се загуби и останахме аз,Дефендърът и прахолякът. Навигацията даваше противоречиви и заобиколни пътища, а 300-те км макадам, нагънати пътища и пустиня искаха своя дан. Този ден спуках предното стъкло, а на фотоапарата му се развали автофокуса. След като стигнах до Сесрием – врата към парка, трябваше да нощувам в колата. За да видиш

дюните на пустинята Намиб,

трябва да си там по изгрев или залез. За да посрещнеш слънцето обаче, трябва да спиш в рамките на парка. А места нямаше освен за къмпингуващи.

 

В парка освен дюни, се въдят влечуги, птици, антилопи – поне това видях, докато карам към Сосувлей. След 60 км пътят за леки коли свърши, следваха дълбоки пясъци до края на резервата. За тези с 4х4 и поизпуснати гуми пътят е открит. За бързащи като мен става и без изпуснати гуми. Дефендърът се справи блестящо с коварния пясък.

Дюни – Сосувлей, Намибия – През Африка с джип

Залезът посрещнах на дюна 45 – една от най- достъпните и висока „само“ 320 метра. Представете си планини от пясък. До хоризонта. В чудни форми извивки. А сега като малко дете си поиграйте с цветовете. Залязващото слънце позлатяваше ослепително-оранжевия пясък от едната страна, а другата ставаше черно-кафява. В средата си извивката на ръба бе пастелно-прасковена, а в краищата пурпурно – черна. Трудно за опиване и заснемане. Но вълшебно – изглежда абсолютно нереално, от друг свят. Заслужава си всяка дупка, тоновете прах и трудната нощ в колата.

Който не спазва вечерния час да е в лагера преди 20.30, получава мъмрене от управата и си ляга гладен. Ресторантът затварял в 21. Твърде изморен съм да си правя нудъли, затова след бърз душ задната седалка на колата е моя. Въпросът е къде да сложа краката, тъй като мястото е крайно ограничено. В крайна сметка умората надделява и през по-голяма част от нощта не усещам изтръпналите крайници или ръбовете на седалките. Така или иначе нощта ще е кратка.

Дюни – Сосувлей, Намибия – През Африка с джип

27 декември

 

В 4.45 часовникът ме избави от мъките на задната седалка и бързо се изнесох в посока Сосувлей. Изгревът посрещнах на един хребет пясък, който водеше до

най- високата дюна в света – big Daddy (382 метра)

и мястото, където казват, свършвал света – Dead Vlei.

Никак не е лесно изкачването по планина от тонове ситен оранжев пясък. Но показването на диска на слънцето само те кара да ускориш крачки, за да бъдеш там, на върха. На хребета, не на върха на big Daddy. Това дали е най- високата е леко спорно, но че толкова малки песънчинки с помощта на вятъра могат да се превърнат в впечатляваща планина е неоспорим факт.

Лека мъгла се стелеше около част от върховете на дюните. Трудно е да повярваш, че Набим е една от най-старите и сухи екосистеми в света. Поне за второто – но и то е научен факт.

Дюни – Сосувлей, Намибия – През Африка с джип

Дюни – Сосувлей, Намибия – През Африка с джип

 

 

Точно зад гигантската дюна се намира една долчинка, скатала друга природна забележителност – Dead Vlei (мъртво тресавище). Преди стотици години било влажна зона, но с промените в климата сушата и дюните настъпили, а слънцето изсушило до черно мъртвите дървета, които са на възраст около 900 г. Сега калцираното бяло дъно зловещо допълва скелетите на дърветата. Ако Земята има ръб, след който следва хаос, то така би изглеждал неговият край. Красив, но и тежък спомен, който навява какво може да бъде бъдещето.

В подобен апокалиптичен натюрморт се появиха два гарвана – неминуемо ти идва асоциация с Ботевото „Обесването на Васил Левски“.

Малко, след като си тръгнах, гъста мъгла се спусна над целия район. По тази причина пропуснах разположената на юг Big Mama, съперничеща си с най- високата дюна.

Дюни – Сосувлей, Намибия – През Африка с джип

Вече преваляваше 10, затова без закуска тръгнах към

Fish River canyon

600 км офроуд изпълниха душата ми с мрачни мисли, а колата и всичко в нея – с бял фин прах, който полепна по всяка повърхност – открита или под културните натрупвания на дългото пътуване. Макадама се сменяше с едри парчета чакъл и скали, вълните от трапове, червения прах с бял, а белия с още по- бял. Един от най- предизвикателните пътища не бяха зад гърба ми, а пред Дефендъра. И до сега нямам обяснение как дълбоката пукнатина на челното стъкло след толкова много усукване и вибрации не се разшири. Но задна лява гума се. Спукването беше през едносантиметровия грайфер – ще да е бил дълъг и остър камък. Разбрах го, след като стигнах Хобос – врата за Fish River canyon. Изнервен, покрит с дебел слой бял прах, без да съм ял нищо вече 24 часа, не стоях дълго да се дивя на втория по големина каньон в света. Както много други неща, и тук класацията е относителна, приблизителна и условна. Каньона е дълбок и грандиозен, но по мое мнение не е като този в Аризона.

Дюни – Сосувлей, Намибия – През Африка с джип

Чудех се дали след последните два дни тотално изтощение и битови неудобство, нямаше да има стаи в единствения хотел в околността, докато рецепционистката разсеяно зяпаше таблица на заетостта си. Не се наложи да издъхна в метър прах в колата и благополучно акостирах във възскъпичката, но златна за мен стая. След закуската на предния ден, сега слагах за първи път нещо в уста – беше кратка, но богата на калории и количество вечеря. T-bone ми се стори най- крехкото и вкусно месо, приготвяно от човешка ръка. След душа и вечерята ми просветна, за да се порадвам на интериора на хотела и ресторанта – стари коли от различни епохи и даже за тези ширини екзотични растения. А мушкатото – мушкатото беше като шипков храст! Не чаках дълго да се отправя в страната на Морфей, защото имаше опасност да вечерям втори път.

 

 

Дюни – Сосувлей, Намибия – През Африка с джипДюни – Сосувлей, Намибия – През Африка с джип

 

28 декември

Днес бе денят, в който казвах „Чао“ на черните прашни пътища, влизайки в

Южна Африка

Вкусът на прах ще е дълго време в устата ми – скърцащ и горчив – такъв беше вкусът на част от Намибия.

За пръв път дълго ме разпитваха и проверяваха, преди да ме пуснат в Южна Африка. Или това, че съм сам и с кола, потънала в бял прах ги караше да се питат какъв ли е този прах….

Беше чудесен ден за минаване на близо 1000 км, от които само 100-ина по черно.

Литър дизел в ЮАР е към 12 ранда, 1$ се обменя за около 8 ранда.

В първия град –

Упингтън

спрях, за да обменя малко долари и останалите намибийски долари. Банката намерих бързо, но не толкова бързи бяха в обслужването. Чакането 20 минути не обещаваше бързо обмяна. Момата си даде зор, но с всичките тези формуляри, странни български имена и прочее. Първо писах молба, после тя – формуляр. След това втори. Подписвахме се. Тя изпрати по пневматична система един от формулярите, копира паспорта и всяка банкнота, провери ги по два пъти. Клиентката, която заварих при момата – едър представител на местното женско население тип мамутка – към 130 кг живо тегло, заспа. Буквално. С хъркане. На бюрото. След като свършихме с доларите, същото се повтори за намибийските пари. Мамутката се посъбуди, видя накъде върви работата и захърка още по- звучно. Май аз бях единственият, на който му бе смешно. Ще кажеш, банката е любимо място за сутрешна дрямка на местното народонаселение. Което не е чудно с тези процедури.

Стъпвайки на пръсти, да не събудя звяра, се изнизах от банката. Чудех се какво ли ще намеря в офиса на мобилния оператор. Тук бяха сравнително бързи и се сдобих с предплатена SIM карта за мобилния рутер. Имах интернет, стига да имаше обхват – бавно се завръщах в познатия свет. Пътя беше толкова досаден – рядко лозови масиви, почти навсякъде – скромни храсти и малко добитък. И тук ограничението беше 120 км – разумно спрямо липсата на много села или трафик.

Дюни – Сосувлей, Намибия – През Африка с джип

В 19.00 бях влязъл в

Бюфорд уест

само да разбера, че стаята, която ми бяха запазили, била дадена на други изнурени туристи. Вехтото хотелче наблизо ме приюти. Вида му не даваше добри сигнали за кухнята на ресторанта му, затова вечерях в една от добрите къщи за гости в околността. Девойка на средна възраст от Англия бе тук на сватбено пътешествие, а младеж се местеше далеч от родителите си в Кейп Таун и правеше прощално пътешествие в страната си. Историята на разглезения лабрадор Марк не разбрах, но домакинята Сурета се беше справила блестящо с лазанята. Трябваше да измисля утре къде ще съм, затова вечерта беше кратка.

 

 

Очаквайте продължението

 

Автори: Александър Костадинов и Росен Михайлов

 

Снимки: авторите

 

 

 

Други разкази, свързани с Намибия – на картата:

 

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРБОНОСТИ 🙂

4 коментара

окт. 30 2012

Салала, Оман (7): До Мирбат и обратно

Published by under Оман,Теди

Продължаваме с поредицата на Теди за Оман, оманците и живота в Салала. Началото беше тук, после разсъждавахме какво прави една страна интересна, както и за нещата на Арабския, които (не)са харесвани от авторката, четохме по-пдробно за тамяна, минахме през Уади Дирбата за последно бяхме в Дахариз.

Днес ще идем до Мирбат – при … акулите 🙂

Приятно четене:

Салала, Оман

седма част

До Мирбат и обратно

 

 

 

12 октомври 2012 г.

 

Пак е петък, ден за релакс и отмора в Оман.

Но не и за Филип. Той днес е болен, с болки в мускулите, от силно охлаждащия ни климатик в спалнята, който ни простудява коварно- точно когато са ни отпуснати телата, през нощта. Но е дал обещание- да закусим у нас с другите българи, после да намерим плаж за къпане,след обиколка в планината и накрая да направим вечеря пак в нас, с същите хора.И ако на това му се казваше почивка..?!

 

От сутринта всичко е по плана,  качваме се на джипа, отбиваме на 20 км от пътя за Мирбат, към селището Нашиб, на изток от Салала.

Мирбат - Салала, Оман

Идеята е да проверим,дали е останало нещо зелено от преминалия вече, Карийф сезон именно по високите места. Прашния, чалълест и широк път, ни води някъде нагоре, но без указателни знаци, пък дори и с карта в ръка, никога не знаеш, къде си и дали си в правилна посока.

Мирбат - Салала, Оман

Преминаваме Мадинат ал Хаг, и по усещането че се издигаме в надморската височина, преминаваме Джей Лаб и търсим смешното име от картата, в пътните знаци-

Джибджат

 

Мирбат - Салала, Оман

 

Оманците нямат никакво отношение към туризма на страната –

ако някой се хванеше за преброи техните каньони и да ги подреди по големина, щеше да е от полза за страната си и разни скални аутсайдери отдавна да ги напълнят за да си начешат крастата. Но не..

Тук единствено камилите и понякога кравите им, оформят пътеки по тези каньони, където си търсят прехраната- някоя останала свежа тревичка или храстче.

Мирбат - Салала, Оман

Загледахме се настрани и виждаме нещо като каньон, затова и спираме: за снимки!

Мирбат - Салала, Оман

Разцепените скали и ерозията на скалните отломки са нещо обичайно.Затова и няма много желаещи, които да ги обхождат. Освен опитомените животни, необходими за прехрана на местното население.

Мирбат - Салала, Оман

И в следващото безименно населено място, според думите на българина с нас в колата, се прозвеждало

ковертируемата валута на Оман- оборски тор,

събран в розови и др. цвят полиетиленови торби, струпани на едно място. Освен една джамия и бакалия, доставяща им градски стоки, всичко останало местното население си набавя по агрономски начин от животните – доене, разплод, месо и тор от тях.

 

Мирбат - Салала, Оман

 

Покритите обори на кравите са подобие на землянки, с подръчни камъни и овехтели автомобилни гуми, където те подвиват крака в кратките, арабски нощи и вероятно дават поколение, за да са доволни господарите им, даващи повече вода, отколкото храна.

 

Мирбат - Салала, Оман

Следващата ни задача е да посетим плажа, за да има изкъпани и осолени тела. Като профилактика която само тук, близо до Индийския океан, един експат може да си го позволи!

 

Мирбат - Салала, Оман

 

Първо бяхме на този плаж. Но на мъжете нещо не им харесвали вълните на морето, че били много пясъчни и се преместихме на

друг плаж– без пясък във вълните!

Там имаше скали наоколо и доста местни младежи от Мирбат идваха екипирани с шнорхели,за да гледат красивите златни рибки под водата и да си позагубят времето край брега.

 

Мирбат - Салала, Оман

Както се бях опънала на пясъка, Филип ме нарече мърмейд от Мирбат, града който щеше да ни изненада с огромния улов на акули.. след малко!

В повечето случаи, морето тук винаги си образува лагуни, където е често сборище на чапли, патки и други птици, на които не им знам името. За земноводните въобще не знам, какви са… Подобни каменни беседки са често срещана гледка, издигнати някъде в неизвестността, за да могат пътниците от МПС-та, да ги обдуха бриза и по-вероятно да си направят барбекю.

Мирбат - Салала, Оман

Къщите в Мирбат

по брега са порутени, изоставени развалини, незнайно от кога построени и още повече- от кога безлюдни. Но гледката не е красива, дори за мен- въоръжена с фотокамера и в добро настроение за уикенда.

 

 

Мирбат - Салала, Оман

Мирбат - Салала, Оман

Слизаме ние на рибния пазар,

с намерението да си закупим прясна риба, без да обръщаме внимание, че такава се предлага само сутрин и всичко купено след 12 часа, ще бъде вече разваляща се смрад, дори съхранена в ледени кубчета.

Няма нищо изненадващо, когато излезеш от колата да те блъсне миризма на риба, неопределено колко силна е тя според дневната температура. Хубавото на Мирбатския рибен пазар е, че винаги има лодки и дървените им рибарски корабчета, наречени Дау, с които работят все още.

Мирбат - Салала, Оман

По изненадващото е, как толкова дребни мъжки тела, намират сила в морето да уловят риби и да ги качат в трюма на катера си, при положение че тежат над 80 кг.?!

Не знам..

Миризмата която е блъскаща в началото, вече е нормална.. свиква се.

И след кратките позьорски снимки на фона на лодките и кея, се чува ритмична глъч, на непознат език.. като: ЕЙ- хоп, ей- хоп…! Хорово мъжко изпълнение!?

Мирбат - Салала, Оман

Едва ли… тук не е място за разпяване!

 

 

Докато се мотаем дали да купим непрясна риба от наклякалите черни експати в началото на пазара, тази глъч приблича вниманието ми  и като ‘хищна хиена’ според ретро-песента, ускорявам крачката към акостиралите катери,за да видя какво става всъщност там.  Е не, гледката е умопобъркваща!

Мирбат - Салала, Оман

Кървави АКУЛИ!

 

 

Мирбат - Салала, Оман

Мирбат - Салала, Оман

С плацента от тях!!!!

 

 

Какво се е случило точно под водата, не можем да гадаем, но е факт, че този катер беше догоре препълнен с улов от акули, с тегло м/у 60 и 110 кг, като бройката им беше над 50! Безмилостна битка е паднала, няма спор. В крайна сметка с човека, игра не бива! Колкото и странно да е, оказва се че единствения начин една акула да намери смъртта си  е или от старост и болест във водата, или от човека и неговота кука!

Не искам да коментирам размислите, които предизвикаха тези трупове на акули в Мирбат, но повярвайте ми – моряците от Оман са достойни за преклонение!

Сякаш бях пред кораба на Синдбад, а в същото време не ме беше страх от мъжете, а мъртвите акули, от които треперех, да не би да е останала поне една капка живот в тях и да ме захапят за глезена!

Мисията на пеещите морски работници беше да изтеглят трупа на всяка една акула от трюма, без да се откачи от куката,забита в окото й.

Мирбат – Салала, Оман

После се качваше от други мъже, в хладилната камера на камионче.

Мирбат – Салала, Оман

Не знам, дали тази гледка от умрели акули в Мирбат, няма да промени тотално представата ми за този древен град, известен повече с възпроизводтвото на арабски коне в древността. Не случайно, града се е наричал Град на кобилата, а от днес и на Акулата, според мен!

Мирбат – Салала, Оман

Приятни сънища, моряци от Оман!

 

Очаквайте продължението

Автор: Теди

Снимка: авторът

 

Други разкази свързани с Оман – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРО

No responses yet

Ное. 09 2011

На море в Холандия

Мислите, че е невъзможно? Помислете още веднъж внимателно, но все пак не очаквайте цаца с бира и чалга за цвят 😉

Приятно четене:

На море в Холандия

Ако някой се запита, дали си заслужава да отиде на море в Холандия, това кратко описание може да му е от полза.

Първото нещо, което ми направи впечатление в

Холандия, на път към бреговете на Северно море,

бяха вятърните генератори по протежение на почти всички пътища. Алеите за колоездачи, които не бяха обособени само в населените места, а бяха навсякъде паралелно с пътищата на колите. Единственото изключение бяха магистралите. Всеки мост имах чувството, че е подвижен и на няколко пъти се наложи да чакаме преминаващи платноходки.

По пътя

Имат си вода, имат си вятър и се возят с яхти

Ако си представяте почивката на море със слънце, жега, пясък, бира, цаца не си и помисляйте, да ходите на море в Холандия. Имат си в пясък в изобилие, морето естествено си е там, но и вятъра е неуморен. Понякога е толкова силен, че превръща песъчинките в остри иглички, които безмилостно се забиват в откритите части на тялото, в гънките на дрехите, в очите, ушите – с една дума навсякъде.

Texel, Нидерландия

 

Това е един от плажовете на

остров Texel:

 

Голям плаж, малко хора

Място за хора обичащи предизвикателствата, спорта и движението

Плажът е пуст, защото в този ден по-някаква случайност нямаше вятър и това провали обичайните плажни занимания – пускането на хвърчила и различни други странни хобита свързани със силен вятър.

Съветът ми към смелчаците решили да „почиват” на Северно море е да се въоръжат с лопати за пясък. Нямам предвид нашите пластмасови лопатки, а стабилни лопати с дървена дръжка и метална основа. В магазинчетата на плажа се продават такива, също и дъски и всякакви хвърчила, но няма да намерите пояси, надуваеми дюшеци, топки, федербал и прочие, защото при този вятър са абсолютно безполезни. Та лопатката ще ви послужи да си изкопаете дупка и направите заслон, защото в противен случай нямате никакъв шанс да легнете на пясъка. Естествено има и специални завети, които могат да се наемат.

Плажът в курорта Zandvoort,

в един от малкото слънчеви, топли и тихи дни.

 

Плаж и слънце

Плаж, който най-много се доближаваше като визия до нашите плажове

 

Чадъри няма и за пореден път вятъра е виновен за това. Друго, което би могло да ви влезе в употреба са различни тежести, най-добре масивни камъни, ако все пак се наемете да сложите постелка на плажа. На двама човека ни отне около 5 минути борба с вятъра, за да сложим постелката, която затиснахме с 4 камъка, две раници и мен  /около 60 кг/, за да сме сигурни, че няма да бъде отвята. Доволна, че успяхме полежах около 2 минути, като за това време ухото ми от страната на вятъра бе напълнено с пясък и се принудих, да се завия презглава с фланелка и така успях да полежа около 10 минути. Когато се изправих всичко беше засипано с пясък, така че не е лошо да сте с компания в случай, че заспите да има кой да ви откопае.

Мисля, че

банските не са задължителен атрибут за плажа.

В началото на август температурата на въздуха рядко достигаше 20 градуса и за зиморничав човек като мен дори късите панталони бяха компромис. В един от особено ветровитите дни се „разхождах” по плажа с гуменки, дълъг панталон, фланелка, яке,  жилетка и през цялото време се тресях от студ. Приятелката ми, която явно е от друга кръвна група, се смили над мен и остана по потник, за да ми даде нейния суитчър. С него си завих главата, така че остана един процеп, през който да гледам накъде вървя. Всъщност хора там, явно са свикнали с подобни условия, защото ме гледаха странно. Повечето бяха леко облечени, дори и децата. Някои се къпеха в морето, но повечето бяха с неопренови костюми. Основното занимание на плажа беше пускането на хвърчила. Бяха много красиви и с удоволствие ги гледах. Караха и някакви странни возила прилични на скейтборд, но с дебели грайферирани гуми, които човек задвижва и управлява с платно като парашут, после реших, че това е т.н. кайтборд. Естествено караха сърфове и се пускаха с дъски по вълните. За мен беше учудващо, че при толкова силен вятър вълните не бяха големи, в сравнение с вълните по нашето крайбрежие, където съм виждала огромни вълни.

 

Пясък, море, небе

Комбинацията от пясък, море и небе е красива, където и да сме

 

На по-тихите крайбрежни ивици има заведения на плажа, но на повечето места, където бяхме, заведенията са разположени преди дюните към плажа, като задължително са с голяма закрита част, а външната част е защитена в повечето случаи с високи прозрачни прегради. Навсякъде първо идват и питат какво ще искате за пиене. При което ние любезно молим за менюто и ни се носи такова на холандски, при голям късмет може и на немски, който също не разбираме. Хубавото е, че холандците разбират и говорят прилично английски, така че все пак успявахме да си поръчаме. Имат разнообразни менюта с риба, но иначе не много разнообразна кухня. Това, което се предлагаше навсякъде бяха палачинки, които явно много се харесват там. Интересното беше, че нямаха пълнеж както тук сме свикнали с кътмите. По скоро приличаха на омлети. Само когато си поръчаш натурални тогава можеш да си ги поръсиш с мед или захар. Опитахме да си поръчаме палачинка със сладко от ягоди, но останахме тотално неразбрани. Тогава се принудихме от закуската в хотела да си взимаме сладко, да си поръчваме натурална палачинка и си я мажехме със скритите запаси. Едва в последния курорт, които посетихме в менюто предлагаха палачинка с мармалад.

Имаше и добре уредени къмпинги

 

Къмпинг между дюните

Къмпинг - напред към природата, нашия истински дом.

Много се впечатлих от начина по който се продаваха разни дребни неща /сувенири и цветя/ в едно курортно градче на остров Тексел – De Koog. Пред къщите бяха изложени неща за продаване, всяко с цена. Ние си харесахме едно индрише и почнахме да се оглеждаме, за човек на който да платим. В един момент забелязах малка метална касичка прикрепена за масата, на която бяха изложени цветята. Намерихме дребни монети, пуснахме ги в касичката, взехме си саксийката и  продължихме да се разхождаме. След това видяхме и пред други къщи такива „сергии”.

Не мога да пропусна да спомена за колелата, които са навсякъде. Най-разнообразни модели, с най-различни приспособления по тях – седалки за малки деца, кошници, отпред, дисаги отзад, различни прикачени неща някои наподобяващи дървени каручки с пейки за малки деца, други подобни на палатки с цип за бебета и кучета, колела управлявани от полулегнало положение /не знам как слизат от тях/, колела задвижвани с ръце. Не мога да  изброя всички видове. Навсякъде има паралелни пътища за колоездачи, по които карат от съвсем малки деца до баби и дядовци.

С две изречения да обобщя, ако искате да почивате активно Холандия е едно прекрасно място. Ако искате просто да лежите на плажа и да мързелувате ще бъдете разочаровани.

Автор: Красимира Митова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Холандия – на картата:

9 коментара

Switch to mobile version