Продължаваме с шестата обиколка из гръцките острови на Димитър. Първоначално пристигнахме в Линария на остров Скирос, после разгледахме главния град Скирос и съседния Магазия. Днес ще кажем сбогом на остров Скирос. Приятно четене: Залези над гръцките...

Днес започваме още една обиколка на Африка. Този път не на мотор – този път ще се качим на Лендровера (Сухопътния пират) на Александър и Росен и ще тръгнем от Египет с цел – Южна Африка. За разлика от пътуването с мотор, този път ще пристигнем направо в Египет, за да освободим джипа от митницата.

Започваме, приятно четене:

През Африка с джип

Въведение

Административен туризъм в Александрия (Египет)

Ден 1-3 (понеделник- сряда)

След толкова много спънки и перепетии – закъсняла виза за Судан, липса на ферибот за Вади Халфа, проблеми със самолетните билети и двукратно отлагане, леко сме изненадани самите ние, че сме на летището в очкаване на полета до Алекандрия, Египет през Истанбул.

Липсва трепет, нетърпение или радост в очите – само мрачна решителност да си получим колата и успеем да хванем лодката от Асуан за Судан. Евентуално.

Няма нищо лесно поне в тази експедиция. По случайност разбираме, че всъщност кацаме на летище, което е на 80 км от

Александрия,

тъй като местното е в ремонт, при това в 3 след полунощ.

 

В самолета туристите сме само ние, както и на самотния тъмен пакринг пред терминала. 2-ма съмнителни местни се опитват да ни вземат до Александрия за 200 египетски паунда (4 паунда = 1 лев). Въздухът е тромав, гъст и влажен, а наоколо ни е един пуст терминал и няколко частни автомобила. Спазаряваме се за 150 паунда само за да установим, че се возим на автомобил, който не струва и толкова. Пежото е забравило отдавна възрастта си, воланът е завъртях наполовина, за да върви колата направо, а вторият таксиджия почти се е сбил с нашия шофьор за бедните ни турстически души. В допълнение водачът караше без фарове – сигурно сме пропуснали нещо в човешката еволюция.

Добре дошли в Африка!

Сутринта е пълна с подсвиркващи лади-таксита, магарешки каручки и стрес да намерим агента, който трябва да освободи автомобилът за ден, два.

След панорамна обиколка на града на Александър Велики показваме на таксиджията коя е улицата, която търсим – минава през нея два пъти, преди да се престрашим да го заговорим.

 

Ахмед, служител в агенцията, ни посреща ликуващ – идват неговите пациенти и той е лекаря и лекарството, майката и бащата на нашите проблеми. Приканва ни да издадем пълномощно на името на агенцията и ни осигурява транспорт от двама дребни субекта, които изглеждат повече дребни, отколкото субекти. Уверява ни, че всичко ще е наред и да се наслаждаваме на древния град – домакин, тъй като колата ще получим в офиса му готова за път. Въпреки моите писмени призиви да освободим колата за ден, щело да отнеме 2-3. Максимум.

Местния нотариат

е смес от пот, адреналин и разперени ръце с хартии в тях. Докато единия субект чака в тълпата от блъскащи се горди александрийци, аз заснемам отсрещното кафе и местна лелка, цялата в бурка, която е и оператор на копирна машина на тротоара. Реакцията е мълниеностна, а ударът – безпощаден и твърд. С извисен до фалцет крясък лелята се нахвърля върху ми, прескачайки платното и трите лади, пъплещи по него и в потока писъци, вайкане и арабски долавям в погледа й укора защо съм я снимал. Идват още 2-3 любопитни и скучаещи минувачи, които окончателно ме убеждават, че не съм прав и затривам през зоркия й поглед моето нахалство.

След много висене и чакане, съпроводено с наблюдения на околния свят, хора и атмосфера, пълмощното не е заверено, тъй като трябвало заклет преводач да ми го преведе, преди да подпиша. Връщаме се в офиса, Ахмед ни се усмихва, докато ние убиваме час-два и тръгваме към друга съдебна сграда. Там заклетия преводач ни заклева, че никакво пълномощно не можем разписа, докато нямаме печат от емиграционните служби, които вече не работят. Понеделник свърши, а с него и нашите мечти да се сборим с бюрокрацията. Жертвите все пак щяхме да сме ние.

Вторник сутрин, добър ден да свършиш изостанали работи и разчистиш сметки с египетската система. Ахмед отново е убедителен, че всичко е наред и че не е тяхна вината за пропуснатия понеделник. Отправяме се към трета държавна сграда, в която тълпите се разбиват в гишетата с грохот, пот и викове. Дребният субект яхва вълната и се опитва да предугади накъде духа вятъра. Скоро към четата ни се присъединява и заклетия преводач и за час системата се огъва, подпечатвайки подпечатаните ни на границата паспорти.

Действието се принася в лобното място на понеделнишките мои снимки. Тълпата от упълнощители се е увеличила, което предвещава още повече чакане. Лелката зад копирната машина на тротоара ме съзира и прави контакт с очи, а после открито ми маха и весело върти бурка. Минава час в скука и сърфиране през мобилния ни рутер. Лелката преминава покрай мен и закачливо ме бута по рамото – сигурно иска да сме приятели.

Шумът от тълпата изведнъж се нарушава от викове, дърпане и крясъци на дива разгонена котка. В нотариата е започнала кавга. Лелката зад копирната машина вече не е зад копира, друг е нейният дълг – като под бойна тревога се изнася в сградата и се включва на нечия страна с най- гръмогласно и пронизително викане. Скоростта на звука гони скоростта на светлината. Ето моя звезден миг на фоторепортер от мястото на събитието. В кадъра на телефона са виковете, спора и купчината клиенти и клиентки. Уви, недостатъчната ми бързина в боравенето с телефона не остава незабелязана. Двете враждуващи страни, това кълбо от спорещи има общ враг – снимащия турист. Към тази тълпа се присъединяват всякакви скучаещи и весело изглеждащи хора, заели позиции в и около нотариата. Заклетия преводач се хвърля да адвокатства, всички ме сочат с пръст и крякат неистово, осъждайки постъпката ми да снимам техните вътрешни работи. Кулминацията настъпва, когато хилав младеж изхрачва нещо на арабски. Преводачът го хваща буквално за гърлото, стискайки мършавата шия, младежът отвръща и тълпата надушва вече кръвта. Моят телефон е в ръцете на един от най- силно викащите, който изтрива видеото, показвайки екрана на противниковата страна победоносно. Последният акорд на тази кандидат-трагедия е поуспокоената тълпа, която ме изпраща с нравоучения на висок арабски тон и вайкания.

Таксито ни отвежда отвъд бурята, а на въпрос защо преводачът хвана за гърлото младежа така внезапно, рискувайки кожите ни, ми бе отговорено: „Той каза, че сте евреи и всички вкупом без угрезения трябва да ви пребият“.

Потънали в мисли за местната народопсихология стигаме до поредно гише, където трябва да платим едномесечния престой на контейнера в Александрия. След дълго чакане и без изненада ни уведомяват, че и тук има проблем. Следва връщане в офиса на агенцията и извинителен ахмедов поглед. Денят е към края си, а битката не.

Александрия, Египет

Решаваме в сряда да пътуваме до Кайро, тъй като заради закъснението ни изтича визата за Етиопия. Наемаме кола, Ахмед ни уверява, че работи като за трима, за да вземем колата до четвъртък.

Кайро е голям, прашен и голям.

В посолството ни канят и изслушват с интерес. Следват 2 телефонни разговора и учтив отказ – не могат да ни дадат нова виза, докато настоящата не изтече окончателно и безвръзвратно. Освен това защо не отидем в посолството им в Хартум, защо точно при тях изниква проблема…! Още по- любезно ни посочват вратата, тъй като единствения друг начин е да ни отменят първата виза, но нямали причина. Убеждаваме се едни други, че няма, няма да няма как. След 1 час на фона на тв репортаж за победата на Обама, получаваме тържествено визи за Етиопия. Втори път за последните 2 месеца.

Следобяда разглеждаме пирамидите и биваме почти отведени в музея на папируса – най- обикновен магазин. Там се дивихме на търгосвките умения на мениджъра, който на изпроводяк реши да сподели и следната египетска сентенция: „Моли се на Аллах не за здраве и пари, а да те прибере, когато ти се наложи да г молиш за здрав и пари“. Времето ни в този „музай“ не беше пропиляно.

На път за Александрия

Ахмед заявява недвусмислено по телефона: “ Мистър Алекзандър, колата вероятно ще освободим в събота“. Няма начин, обяснявам аз ситуацията с ферибота и крайната ни необходимост да си вземем Дефендъра. „Има, има – и продължава Ахмед, докато обяснява, че прави невъзможното в неговия 5-часов работен ден да свърши това, за което сме платили преди месец и което е обещал.

Утре, в ранни зори на ден 4-и от нашата неравна и предопределена битка с Египетския бизнес и митници ще мерим аргументи и тон с Ахмед.

Заповядайте на административен туризъм в Египет, ние ще ви консултираме и обещаваме незабравимо изживяване!

 

Ден 4 (четвъртък)

 

Днес сутрин трябваше провидението да реши ще си получим ли автомобила и дали ще хванем тоз голям бял ферибот за Судан.

Твърде много противоречиви и понякога садистични мисли измъчваха съзнанието ми, докато се опитвах да заспя.

Започнахме както обикновено – Ахмед се усмихва и обяснява как всичко е направил по силите си и как ще продължи дори отвъд тях през деня.Все пак се примирява с топлата, дори гореща, хм молба да видим и собственика на агенцията – ще го изчаме да дойде.

След час идва и информацията, че колата товарят в неделя, 11.11, а нас – на 13.11. Ако не си получим Дефендъра днес, шанса да хванем този ферибот фантом, този месечен междупустинен транспорт ще клонят към нула.Ние чакаме и надеждата бавно изтича с изтичане на минутите безценно време за нас и без никакво значение за местните.

Денят преполовява и идват две новини – лоша и по- лоша. Лошата е, че по- рано от неделя нямало шанс за Дефендъра, а още по- лошота е, че на карнета ни му бил нужен спешен печат, който само в Кайро и само днес може удари местната автомобилна асоциация. Ахмете, а като ти пратихме карнета преди 3 седмици защо не се сети за този печат?! И Александър Велики, основател на този град не би могъл да разсече този възел.

След половин час широка и сгъстена дискусия с половината офис на агенцията все пак се оказва, че можело и в Александрия, но там отказвали.

 

Решени да вземем в наши ръце инициативата, искам от Ахмед телефон и име на човека, който в този град взима реченията за нашата бедна кола. По погледа ми Ахмед разбира, че нещата са вече на живот и смърт и неговата помощ ще реши собствената му съдба.

Ладотакси, задръстване, привиден хаос и сме при класическия бюрократ – стол с 3! възглавници на него, строг поглед, вещо перо и пренебрежителни маниери. След 1 час убеждаване, обясняване, настояване и разясняване що е то бг талон и как се разчита той в Африка, дедо чиновникт се навива да свърши делото народно за 500 паунда. Един от посетителите ни успокои да сме спокойни – това е Египет.

Връщаме се с копиран лист хартия и 3 думи, написани с химикал от членът на автомобиланата асоциация при Ахмед.

Очакваме следващата проблем, предизвикателство или поне задача да опровергаем теорията на относителността.

Всички в агенцията са притихнали, съпричастни на падналите в безславната битка със системата европейци. Тишината е неуместна, съкрушителна и съзлива.

Няма по- добър момент от този да звънне на телефона ми. Имаме уредена среща с шефа на митниците (благодарим, Румен!), който ни очаквал и който изразил готовност да сложи край на нашите мъки по един или друг начин.

Отивам при Ахмед и го соча с пръст, че директорът го очаква заедно с мен, след което той тихо посочва себе си да потвърди, че ме е разбрал правилно и тихо потъва в стола си от притеснение. След секунда се окопитва и ентусиазирано и развълнувано обявява, че няма да стане, тъй като се искало да имаш лиценз, за да влезеш на пристанището, каквъвтоние сме имали неблагоразумието да нямаме.

Още приказки, още 2 часа чакане и о, чудо – вече сме асоциирани към пристанището, истински митнически агенти или поне гост-агенти.

 

Влизаме като завоеватели на

Порт Александрия –

никой не знае какво ни е коствало да стигнем до тук. Никой няма да ни спре да се видим с Капо ди тути капи.

Директорът ни приема след молитвата си – нахълтваме цял взвод хора – служители, агенти и двамината българи – страдалци.

Дискусиите на арабски винаги ми се струват вълнуващи и предизвикателни за тъпанчетата. Намира се начин да се оправят документите, успяват да издирят запразнил кранист да изкара контейнера, дори проверката на колата ще стане днес. Благодарим, гу‘син Директор. Но! Местен регистрационен номер от пътната им полиция – в събота дообяд- дори да обявим нова революция.

Нищо не се скъса в мен при тази страшна присъда – след тези 4 дена на търчане, говорене, убеждаване, убеденост и убиване, няма какво да ни спре.

Фериботъте в неделя сутрин. Имаме все пак към 15 часа да минем 1200 км по местните пътища и смятаме да го направим, защото славата ни чака в Асуан. Когато стигнем ще знаем дали това е крайната ни дестинация или експедицията физически започва като се е справила с най- великата машина на бюрокрацията и безразличие, на което аз съм ставал свидетел.

Ахмед ни уверява, че всичко този път ще е наред и след като платим поредната сметка, в събота Дефендърът ни ще свали оковите на бюрократичното робство и ще поеме по пътищата на горен и долен Египет. И че ако се съгласим и му дадат отпуск, с радост ще ни придружи до Асуан – поне за кураж.

Петък ще е почивен ден и за нас, дано събота не е.

 

Дни 5-6

 

В петък мюсулманският свят почива. Както и ние покрай него. Като редовни членове на консуматорското общество посетихме местния мол сутринта, който по нищо не се отличава от европейски такъв. Жените без забрадки и бурки тук се виждат често, а KFC и McDonalds са пълни с гладни младежи. Колегата, закусил преди половин час в хотела, грейна, че отнове е в познатата цивилизация и се самонагради с втора обилна закуска в KFC. Купихме леген, за да пазим хигиена, доколкото е възможно, както и малко припаси за дълго и нощно каране.

Следобеда беше отдаден на

Александрийските потайности –

калният пазар на плодове и зеленчуци, разговори с местни тъмни субекти и дивене на хилядите дюканчета, пълни с килими, злато или електроника. Стоките с по- ниска добавена стойност бяха изложени директно на пътя върху сгъваеми сергии, обилно накичени с енергоспестяващи лампи.

Вечеряхме в меснен – в смисъл за местни – рибен ресторант, чийто лице представлява ръждива скара, 2 легена със скариди и една маса пресни риби . Избираш си на входа рибата, теглят и те поканват отзад в скромно помещение. Скаридите бяха чудесни, ако и да имаха малко горчив привкус от битката с бюрокрацията последните дни. Бяхме готови за битката на всички битки на други ден като шансовете ни не бяха добри, но не смятахме да се отдадем на примирение и обезсърчаване.

Събота сутрин

8.00 сме в офиса на агенцията. Няма никой. Ахмед пристига малко след нас. Офисът на агенцията е заключен, Ахмед няма ключ. Парите за таксата за контейнера са на бюрото му в едно с нашите паспорти. Както вероятно и плана му да свърши най- сетне работата, за която сме платили преди месец и половина.

8.20 все още сме в коридора, освен нас ленива котка преминава по стълбището и самотна хлебарка скучае по парапета. Ахмед се кълне, че до 3 часа ще сме в колата и ще сме забравили всичко лошо.

8.25 „Мистър Алекзззандър- подхваща Ахмед- по- добре, както предложихте, отидете до офиса на Greenline, а мой колега ще дойде с парите, които вие ми дадохте в понеделник“ . Това е контейнерната компанията, на която трябва да платим такса за забавяне на контейнера и такса магазинаж.

8.35 – тих ужас обзема сърцата ни, когато съзираме, че сме вече осми на опашката. Във вторник чакахме 2 часа и така не стигнахме до гишето, а имаше само 6 души пред нас.

9.15 – представител на агенцията вече кибичи с нас. Подканям по телефона Ахмед да вземе нещата в свои ръце, тъй като тенденцията клони към грозна реалност.

10.30 – сме пред Алекс порт в очакване на Ахмед и неговата кола. Вече сме лицензирани, имаме и лиценз и за другия местен порт Дехила, където всъщност е колата. На бас, че сме първите българи с комерсилен и свободен и официален достъп до пристанищната инфраструктура на града.

10.50 – след успешно паркиране, продължило един живот, вече сме в офиса на пътна полиция. Смразен съм от тоалетната, но нуждата е по- силна от обонянието и непонятните хигиенни стандарти. Излизам разтресен от преживяното, Ахмед ме хока, че съм ползвал точно тази тоалетна и се извинява, че това е Египет.

11.40 – „Мистър Алекзандър, правим всичко възможно, но дори с вашите връзки и препоръката на директора- тук е така. Но всеки момент ще вземем египетски номера и после да освободим колата от Дехила“

11.50 – отново сме при директора, който вика поочукан от администриране човечец да удря рамо в неравната машина със собствената им бюрокрация. Обхождаме дозина! гишета за различни подписи, печати и нови листя писания. В едното помещение в средата на гишетата стоят един до друг двама работяги, които си подават взаимно и внимателно много важни книжа и още по- взаимно си ги подпечатват. Кипи труд на митницата на Александрия порт, на който дори бай ти Ганя би се удивил.

13.00 – пътна полиция ще пратят с нас служител да направи сверка на шасито на Дефендъра, но след като свърши обедната молитва. Освен това не е ясно изобщо дали ще ни пуснат в Дехила, тъй като президента на Египет бил там. Струва ми се удобна възможност да опитам да споделя болката и щастието си от досегашния ни престой тук.

13.30 – след километрите кордон от полицаи, преминаваме през два входа на Дехила порт. Ахмед вече компетентно обяснява какво следва – ако колата се окаже същата, за която подозират, ще се върне в Алекс порт, където ще издадат местните номера и той ще ги донесе обратно ..

13.45 – вече сме при контейнера. Колата е цяла, шасито – каквото трябва да бъде. Сърцето радостно подскача, визуланият контакт с Дефендъра скоро ще е изконсумирана любов. Ахмед ме светва, че сега ще излезем с колата (което е нелегално) и ще отидем до Алекс порт за египетски номера, тъй като полицаят искал да види колата на място – ще кажеш, че е първия, който не вярва на документи, двама европейци и цяла митница, проверила колата още в четвъртък.

15.00 – все още вися сам до хиляди контейнери. Ахмед е изтърчал да асистира поредното разрешение, печат, писмо, изискване. Кранист на 25-метрова машина прелита над мен и спира, предлагайки ми да се кача горе и огледам индустриалната красота на района. Отказвам. После други двама ме заговарят и обсъждаме живота, Вселената и всичко останало. Поне не скучая и дълбая в мрачните си очаквания.

15.30 – преминаваме двата портала. На втория – чичко с гола глава иска да отворя капака, за да е сигурен, че не съм успял докато карам сам за 3 минути да пренабия рамата. Тряскам капака и той подскача 2 метра във въздуха. Видно е, че това е първи стрес на дедото от десетилетие. Ахмед иска да купи колата като се стигнем Кейп Таун – оптимист. С такава бюрокрация и съдействието на неговата агенция няма да стигнем по- далеко от Кайро и то догодина най- рано.

16.30 успешно достигаме Алекс порт, след като съм лавирал в блъсканицата лади и други представители на 60-те, успял съм да навлека гнева на местен джигит с микро-микробусче и даже веднъж вместо мигач съм свирнал с клаксон. Очаквано, пътна полиция затваряла в 16.00. Ахмед гледа в земята, докато аз настоявам да се видя с шефа на полицията в Александрия.

17.30 Хотелът ентусиазирано ни приема обратно (при планирани 2, вече имаме 6 нощувки в него). Дефендърът странно стои на фона на цяла Александрия, паркиран на централния площад. Той е нелегален с българските регистрационни номера. На кой ли му пука в този град.

С тази трагикомедия изпускаме ферибота от Асуан за Вади Халфа. Ако се уповавам на досегашния му график, следващия ще е след месец. Нуждаем се от премисляне, преосмисляне и всъщност осмисляне на престоя ни тук.

И все пак… always look on the bright side of life (http://www.youtube.com/watch?v=jHPOzQzk9Qo )– както пееха Monty Python.

 

Неделя- 7-ят ден

 

Фериботът е отплувал завинаги на този ден – 11 ноември 2012 г.

Което не означава, че можем да си позволим още часове и дни в очакване на египетските регистрационни номера – развиваме скорострелна мания да се махнем далеч от Порт Александрия.

Изкарваме багажа от хотела с тихата надежда, че това изнасяне ще е последните поне за следващите месеци и години. Делегата и непознат ни водят до портите на Алекс порт.

Колегата остава с Дефендъра пред строго охраняваните двери, а аз съм излъганото овчарче, буреносен облак и бюрократоразбивач в едно, който влиза в Светая Светих на египетския импорто-експорт.

Финалната част от свещеното ни дело да освободим колата си е комедийно шоу в няколко сцени. В действието се включват свежа кръв на страната на митническата ни агенция, пазители на портите, които ги вардят от нашите набези и стачкуващи докери за фон.

Вътре действите се разгръща от сградата на пътна полиция, послед в нечий незнайно кой офис и връщане на бойните действия на първото място.

Моето участие в района на действията е основно в ролята на убийствени погледи, куче-касичка и кибик.

Явяват се 2-3 сцени, в които аз общувам с отговорни фактори, разисквайки теми като защо в един техен формуляр пише една година на производство, а в нашия карнет – друга. И кое да вземат за вярно – великодушно им предоставих избора да пишат каквото си искат.

Кулминацията вероятно е около изискването колата да има пожарогасител.

Ха, и днес попадаме в параграф 22.

За да ни дадат номера, колата трябва да е в Алекс порт и да покажем пожарогасителя. За да влезе там, трябва да има номера.

 

Делегата снове сред нова групичка служители. Скоро се сдобиваме не с 1, а с 2 огромни чисто нови пожарогасителя. Зрителите аха да излязат в антракт, когато действието хитро ги въвлича в друга проблематика – някой трябва да издаде документ – подписан и подпечатан сигурно и от главния пожарникар на метрополията, че тези пожарогасители с конкретен рег. номер са наша законнасобственост.

Още 1 час в търсене на някой, убеждаването му и воала – номерата – две ръждиви тенекии са вече при нас. Усупяхме да докопаме номера за невероятните 4 часа – нов световен рекорд, вероятно.

Бюрокрацията, в предсмъртна агония, задължава нейн представител да сложи номерата на автомобила. Но небесата са благосклонни и този проблем се разрешава с подкрепа на семейния бюджет на въпросния служител . Имаме свободен автомобил с египетски номера!

Всичко в нас е опустошено. Няма радост, няма ентусиазъм или кавито и да е чувства след този грандиозен момент. Това е една малка стъпка за човечеството и огромна за нас в неравната битка с местната бюрокрация и примиреност.

Сцената приключва с радостния делегат и неговия спътник – тръна в тяхната пета, таралежа в гажите им и кошмар в сънищата им- ние, си тръгваме. Все пак направиха немислимото и успяха да ни изпратят надалеч само след кратката една седмица, много нерви, още повече пари и разбити детски илюзии за вярата в системата и упование върху логиката.

Следват аплаузи от публиката, Дефендърът напуска сцената с подвита опашка за Кайро, а Ахмед, колегите му и цялата административна армия на Александрия излизат на бис.

След кратка консултация вечерта в Кайро, разбираме, че следващия ферибот е в началото на декември и че има къде да оставим Дефендъра и най- вече безценните египетски номера без угроза някой да ги отнесе в преизподнята.

Удивлението от глобалния свят идва, когато в 22.00 часа правим резервация за София, а 6 часа по- късно сме в самолета за родината. Разговорите по пътя за отминалата невероятна една седмица са постоянни, а смехът – искрен.

Чака ни усилена работа и планиране – кога ще е новия ферибот, как да си изкараме нови визи, кога изтича египетския номер. Буни ни и въпросът дали Ахмед се е въстановил след този титаничен сблъсък на туристи с липсата на правила, непохватна митническа агенция и лажерна администрация .

Антракта скоро свършва, очаква ни ново действие и сцена.

 

Очаквайте продължението

Автори: Александър Костадинов и Росен Михайлов

Снимки: авторите

 

Други разкази, свързани с Африка – общо – на картата:

Африка – общо

Днес ще продължаим с обиколката на Истанбул, която ни спретват Петър и Биляна. Бяхме вече в Света София и Цистерните на Юстиниан, днес продължаваме към Долмабахче, Таксим и Египетския пазар.

Приятно четене:

 Истанбул – обиколка

част втора

Таксим, Долмабахче и Египетския пазар

 

В тази публикация ще намерите информация за:

• Улиците на Истанбул
• Площад “Таксим”, Носталгичния трамвай и главната търговска улица Истиклял
• Кулата и моста “Галата”
• Египтетския пазар или Пазарът на подправките (Еминьоню)

Улиците на Истанбул

 

 

Продължаваме нашата разходка по площад Султанахмет и виждаме турци, които продават сочна, вкусна диня в жегата. Цената е 5 лири…

– Дръж ми апарата – казва Петър. – С този огромен обектив нищо не може да се спазари… И раницата ми подръж, ще *говоря* на турски.

Речникът на Петър е беден – знае “кафе”, “чай”, “кебап”, “кач’ пара?”, “комшу”, “мараба”, “буйрун”, “хаир”, “пахалъ”, “евет”, ”зорлем гюзелик олмаз” и да брои до пет, но е ходил в Китай и е станал много добър в пазаренето… (съответно макар че не разбира каква цена му казват продавачите, се пазари, докато я свали на нещо разбираемо, разбирайте 5 лири или по-малко)… Продавачът само му прави знак да изчака, докато обслужи няколко англичани и японци, след което продължаваме, ръфайки диня, за която сме платили 3 лири.

Зад Синята Джамия има малък пазар с павилиончета, където също се предлагат килимите и то в комбинация. Един от продавачите е решил да се справи с жегата в автомобила си по оригинален начин…

Котките също много харесват килимите му, но да мъкнем килим по автобусите няма да стане…

 

Виж, шал – може. Първоначално ни предлага натруфени шалове от изкуствена коприна, но бързо се разбираме и стигаме до два семпли, но много нежни шала, които ни допадат… Естествена коприна – няма как да я объркаш, когато току-що си пипал другата – по-приятна на допир, по-топла, не лъщи, има лека текстура и издава леко скърцащ звук при търкане. Пазарим се близо до половин час, накрая си тръгваме с видимо ядосан вид от магазина и продавачът ни настига, за да си стиснем ръцете… А Биляна има страхотен шал на супер цена, които бързо станаха два на още по-супер цена (в крайна сметка ги спазарихме двата за 30 лири + малко сувенирче подарък)…*

 

 

 

 

 

 

 

Слизаме надолу, в посока Галата и се наслаждаваме на препълнените с локум витрини, китните магазинчета и ресторанти, където правят всичко пред теб, включително омесването на тестото…

 

 

 

Минаваме и покрай

централна ж.п. гара Истанбул –

като локация влакът пристига буквално до пристанището, така че от тази гледна точка пътуването с влак може и да е по-добрата алтернатива…

 

 

Излизаме от гарата и се озоваваме на…

Пристанището

 

Слънцето пече ярко и очертава силуетите на десетките минарета, а под моста “Галата” и около него постоянно минават корабчета – разходка до Босфора, до Принцовите острови, до Златния рог и кой знае къде още…

 

 

Игнорираме подвикващите “капитани” на кораби, нахалните викачи от ресторантите, “мисирите” (така си нарекохме продавачите на печена царевица), просяците и рибарите, които се опитват да ни продадат улова си и минаваме моста.

По тъмно тази част на Истанбул е не по-малко красива!

 

 

Нашият план обаче далеч не е изпълнен. Прехвърляме се на площад Таксим.

Площад Таксим

Името „таксим“ идва от арабски и означава „разпределяне“. На това място е била крайната точка на построения през 1731 г. водопровод, идващ от север и дълъг 23 км. По заповед на султан Махмуд І през 1732 г. тук е построено разпределително съоръжение, което отвеждало водата към различни градски райони.

 

Днес на това място има красиви шадравани, Паметникът на Републиката, няколко заведения… Тук е и крайната спирка на Носталгичния трамвай, както и мястото да кажем, че допуснахме грешка в предварителното си планиране.

 

 

 

 

Вървяхме пеш от моста “Галата” до “Таксим”, което си е 3,5 km, голяма част от които яко изкачване и потене, след което хванахме Трамвая на носталгията и слязохме по средата на търговската улица, откъдето продължихме пеш до кулата “Галата”. Правилният начин е – от нос “Галата” отивате до кулата “Галата”, от там си хващате носталгичния трамвай нагоре, разглеждате площад “Таксим” и се спускате пеш спокойно и надолу по главната търговска улица… (долният край на трамвая е близо до кула Галата, а горния – на площад Таксим – бел.Ст.)

Колкото до Трамвая на носталгията, силно го препоръчваме – за 3 лири ще се насладите на уникално преживяване, в което буквално се мушкате между хората, на сантиметри от тях. Направихме опит да заснемем кратко видео по темата:

 

Самата търговска улица (булевард Истиклял, но местните не го знаят подобно на пловдивчани, които пък не знаят името на Главната – Княз Александър Първи – бел.Ст.) съдържа всичко, което сме свикнали да виждаме по улиците на София, Париж, Барселона, Брюксел, Франкфурт и Кьолн. Световни марки, лъскави витрини, само е малко по-лъскаво и ориенталско…

 

 

Една от най-големите далавери и направо задължителна в жегите е да си вземете фреш. Най-изгоден е портокаловият, на цена 1 лира за 200 мл чашка. Как да не се изкушиш, особено когато е зверска жега? Продължаваме към…

Кула „Галата“

 

Кулата Галата, наричана още Кулата на Христа от генуезците и Голямата кула от византийците е издигната през 528 г. по времето на император Юстиниан. Първоначално е построена от дърво в квартала на генуезците, а през 1433 г. е достроена от камък. В османския период, в различни години, са се намирали хамбари, затвор, морски фар, пожарна кула. Според легендата, в османският период, Ахмед Челеби Хезарфен, изпитвайки своето изобретение за полет с крила, прелетял от тази кула до противоположната на азиатска страна – Юскюдар. Висока е 67 метра, като в нея може да се влезе, стига да сте там в работно време (9-20 ч.)
В противен случай може да ударите по една бира и да люпите семки с местната младеж, точно под кулата…

 

 

Ние обаче сме уморени от дългия ден, така че се прибираме към хотела.

Площад Султанахмет и Синята Джамия

изглеждат невероятно вечер.

 

В началото на ден 2 директно се отправяме към

Долмабахче Сарай –

домът на последния султан на Османската империя и на първия президент на Турция… Знаем, че трябва да сме там рано, в същия часови интервал като за Св.София 🙂

Последната спирка на трамвая ни закарва до джамията и часовниковата кула.

 

Dolmabahçe Sarayı Müzesi, Vişnezade Mh., 34357 Beşiktaş/Истанбул, Турция

Кулата е построена от султан Абдул Хамид II, висока е 27 м и е чудесен ориентир за входа на двореца, който ще ви посрещне с прекрасна градина…

 

Цените на музеите в Турция обаче хич не са приятни, а и има и специално увеличение за чужденци…

 

Били сме в Лувъра в Париж, Музеят на шоколада в Кьолн,  Сант Анджело в Рим,леденият бар в Барселона, замъкът в Единбург и Парламентът в Букурещ, посетили сме десетки, дори стотици туристически забележителности, но 70 лв. за вход на двама души за музей не ни се беше случвало да даваме… На всичкото отгоре, вътре в двореца и в харема е забранено да се снима. Който иска да гледа, да започне от тук и официалния сайт http://www.dolmabahcepalace.com/… Ние имаме снимки на един изключително нахален паун, който Петър дебнеше в продължение на 40 минути, докато снима това:

 

 

 

Погледът на пауна ясно изразява отношението му към ценовата политика на музея. За нас определено има какво да се види, но нормалната цена за вход би следвало да е 10, максимум 12 EUR според това, което видяхме вътре… Иначе музеят се пълни въпреки всичко и на излизане, входът му изглеждаше така:

 

 

Възползвахме се от наличието на хора наоколо и помолихме една украинка да ни снима…

 

Ако се вгледате много внимателно над главите ни, ще видите ето този прекрасен фонтан…

 

Портата на двореца също заслужава внимание…

 

Музеят се намира точно до морето и точно до входа има едно заведение, където са заснети много драматични разговори от “Перла”, “Листопад”, “Мечтатели” и другите турски сериали, в случай, че сте им фенове разбира се…(ако ходите на мач на Бешикташ също е подходящо място за след мача 😉 – бел.Ст.)

 

Мятаме се на трамвая и слизаме на Капалъ чарши. Малко трудно разбираме, че Капалъ чарши в неделя си е баш “капалъ”, демек “затворена” в неделя, но след това се отправяме по малките улички в посока Мисир чарши, докато постепенно излизаме на пазара до ж.п. гарата и пристанището.

Египетския пазар (Пазарът на подправките) 

 

 

Пазарът на подправките (Еминьоню) e най-старият пазар в Истанбул и вторият по големина след Капалъ чарши. Има гълъби, хора, локум, билки, ядки, сушенки, маслини, риба, цветя, къна, сувенири и пойни птички.

 

 

(Тук вече изпадаме в лек културен шок, но…)

Пазарът е едно от малкото места, откъдето можете да си купите странни стоки, като пиявици например…

 

 

 

В миналото е бил известен и като Египетския пазар заради многото подправки, внесени от Египет. (Авторите леко се заблуждават: не само в миналото, ами и днес името му е Мъсър (т.е.Египет) пазар. „Пазарът на подправките“ е буквален превод от обяснителния превод на английки, който използва турската туристическа индустрия за него. Надписът над пазара е именно Епипетски пазар** – всичко останало е обяснителен превод, подобно на израза turkish delight заместващ думата lokum (локум). Последното е особено забележително, когато видите български производител да пише на опаковката си „Български локум/Turkish delight“ – ако не вярвате, идете на фришопа на летище София 😉 – бел.Ст.)

 

Купуваме си това-онова и откриваме, че след толкова ходене, краката зверски ни болят. Около пазара просто няма къде да се седне, така че с прибежки и припълзяване от кафене на кафене се добираме до парка на Топ Капъ и релаксираме край чудесния градски шадраван. Нагледали сме се на Истанбул за следващите няколко години. Болят ни краката, потни сме, останали сме с 6 лири (4 за път и 2 за WC)…

Взимаме си багажа от хотела, където ни изпращат също толкова сърдечно, колкото и ни посрещнаха, след което се замъкваме към автогарата, за да може този пост да приключи там, откъдето започна.

Sonunda. Край.

 

 

 

 

*Интересно как с пазарене се налага да стигнеш до нормалната цена 😉 15 лири на забрадка е обичайна цена извън туристическите територии – т.е.там където хората в Турция не се пазарят – бел.Ст.

**Тема на съвсем друг разговор е, защо Капалъ чаршия не я наричаме Покритата чаршия, а Мъсър базар – го наричаме Египетски или На подправките 😉 Аз като казвам, че правилото да казваме чуждите географски названия точно както го казват местните е тъпо и далече от унивесралността – никой не чува 😉 – бел.Ст.

Автори: Петър и Биляна Събеви

Снимки: авторите

 

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:

 

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂