Фори се беше изгубил от известно време, но си признавам, че много се изкефих когато ми изпрати днешния пътепис. Слагаме ботушите и каските и газ по моторите! Заминаваме на зимна обиколка из Балканите 🙂

Приятно четене:

Балканкан

част първа:

Към Македония!

Бях се зарекал, че повече няма да напиша кьорав пътепис и понеже хич няма да се учудя някой да ми изрови написаните думи и да каже, че не държа на тях, започвам с уговорката, че това по-долу далеч не е пътепис, а по-скоро някои снимки от едно пътуване с малко прибавен текст между тях, без особена връзка и без художествена стойност! Приятно гледане/четене! 😉

Ранната есен на 2010-та. Казано по-иначе- първият уикенд на септември… Времето е отвратително и аз се каня да направя една изтощителна и интересна обиколка на близките Балкани. За съжаление, както после се оказа, това ми беше последното сериозно каране за сезона…

Странно… Странното е не друго, а че

ме влекат постоянно някакви твърде странни и некомерсиални дестинации.

Своего рода мазохизъм може би… Сега вместо да направя едни кебапи у близка Сърбия или още по-добре една шкембе чорба на Балач….ама айде това е тема на един друг разговор. Всъщност не, странното е, че има хора, които ми се връзват на акъла, не друго!
Те нещата с това пътуване всъщност се получиха като естествен завършек на Гошовия Балкан Ноу Комерс, който тогава така и не можах да завърша с тях поради разни субективни причини. Някак остана нещо недоизказано и недоизживяно, което държах да си изживея сега, в този сезон, а не някога в някой друг живот…
Ето я темата, в която бях обявил намеренията си, очаквайки стандартния вял интерес към подобен тип пътувания и дестинации http://bikerz.bg/viewtopic.php?f=15&t=25859 Маршрутът, който замислях беше нещо подобно: http://maps.google.bg/maps/ms?hl=bg&ie= … 823c2b&z=8
Учудващо ми звънна Асен, който трябваше да ходи с някой друг някъде другаде, но поради лошото време бяха отложили ходенето за по-добри времена. Асен времето не го плашеше, мен също. Вече бях карал с него и бях сигурен, че ще спретнем едно чудесно и весело каране. Нямаше как да е другояче…
Тръгването го мислихме за 15 часа в събота. В 12 Асен мина покрай мен в неуспешни опити да открие някъде нова задна гума, за да смени неговата. А неговата беше на галош. Класически галош… Съвсем като моята. Така и така казусът с гумата се оказа “мисията невъзможна”, така и така и аз се чудех с какво да запълня работното време, та изтеглихме тръгването с час и половина по-рано.
И така… Часът е 13.30. Зареждаме гориво на Лукойл-а на Черния кос. Споменах ли, че вали? Споменах…
Тихичко си тананиках

http://youtu.be/-uCTyC1FGLw
докато си спомнях със съжаление как изхвърлих стария си дъждобран, а нов така и не успях да си купя…
А някой беше казал, че няма нищо по-хубаво от лошото време…. Да бе да…
Гледам, че и Асен нещо не беше очарован от пагодата, та тръгнахме с леко нежелание от бензинджийницата

Мислех си, че пътят до Благоевград ще е скучен, еднообразен и до болка познат, ноооо….бях пропуснал разкопките, пардон строежите на пътен възел Даскалово, а там колоната беше още от Владая. Мдаааа….Мапа Джингиз мислеха за нашето добро настроение. В тоя дъжд най-малкото ни трябваше да се тътрим час, час и нещо между колите в задръстването. Тъкмо се чудех какви да ги вършим, когато забелязах, че част от колите се мушат по едно пътче вдясно от главния път. Долу в ниското беше Драгичево, та беше логично пътят да води натам. А и щом имаше движение, значи пътят все някъде излизаше и заобикаляше задръстването. Интересно…5 години съм живял във Владая, а да не знам за тази алтернатива! Спуснахме се надолу и както завихме се натъкнахме на….познахте-задръстване:) А не! Време за чудене (и връщане) нямаше. Часът беше към два следобед, а нас ни чакаха 450 дъждовни километра до Охрид. Навих газта и се мушнах в насрещното. Тук таме отбивахме и чакахме, тук таме минавахме през тревата отстрани, тук таме ни псуваха, но за няма и десет минути бяхме на светофара на Драгичево. Ура! Измъкнахме се от обятията на Мордор!

Благоевград стигнахме неусетно

Движението беше рехаво и ние наваксвахме загубеното в задръстването време. Аз доволно мокър (бях заложил на някакъв импрегниращ спрей дето …и….нали… Пълна глупост между другото, ама то човек се учи от грешките си, нали?). С нескрита завист гледах дъждобрана на Асен и най-вече странните военни “нахуйници”, с които беше предпазил ботушите и ръкавиците си да не се мокрят. Мдаааа….а и аз бях тръгнал с “летните” ботуши, които вече бяха в пусково състояние за развъждане на рибки. Оооо, майната му! Подробности…

Свих в дясно по табелата Станке Лисичково

Истинското пътешествие можеше да започне:)
Пътят беше доволно друсащ, с доволно дълбоки локви и пясък по завоите…
А обстановката около нас ето такава:

Освен тихият есенен дъжд дето ромоли по каската ми, малко преди границата се добави и прилична порция мъгла. Както се казва в добрите семейства: “Майната му!”. Нас това не ни бъркаше…особено много. Визьорът ми се запотяваше зверски, ботушите ми джвакаха, якето беше попило солидно количество вода, но аз бях щастлив! Щастлив да видя ето тази табела:

Последни приготовления за минаване на границата – преразпределение на дрога, оръжие и фалшива валута, така че да минем безпрепятствено ГКПП-то 🙂
Честно казано

предизвикахме леко учудване от страна на граничните власти,

защото първо бяхме избрали твърде немоторджийско време, второ минавахме по малко по-необичаен маршрут за пътуване между София и Охрид и трето…в Македония няма събор този уикенд, а както всички много добре знаем според повечето гранични власти единственият възможен мотив човек да пътува някъде зад граница е ако има събор, към който се е запътил…

Спускахме надолу към Делчево.

Небето сякаш се поразведри и обещаваше да поспре с валежите…поне за малко. Градчето го минахме транзит както обикновено и запрашихме по пътя за Велес. Това е един много моторджийски път (или поне аз много се кефя да карам по него, пък един Господ го знае дали е моторджийски). Пътя следва течението на някаква река, с множество плавни завои е, с добра настилка и рехаво движение. Пришпорих африката колкото и носи душата, хвърлях пръски навсякъде, а задната гума, която почти нямаше грайфер и беше много “подходяща” за дъжд, живееше свой собствен живот, но мен от това хич не ми пукаше! Беше ми кеф! Беше ми много кеф… Не знам защо, но нашата мила Родина ми действа адски потискащо (ще ме прощават родолюбците, но аз не съм от тях), а сега ми идеше да викам от радост в каската, докато дрифтирах по завоите, па макар и да траках със зъби от студения вятър, който ме пронизваше до мозъка на костите под мокрите дрехи…
Постепенно планините се поотдръпнаха. Облаците също оредяха и останаха само ееееей там в далечината обвили планинските върхове.

Мдааа… Добро беше темпото, а и настроението…Или поне моето:) Не бях минавал доста време по този маршрут и навивайки газта ми беше драго да преоткривам позабравени неща по пътя… Беше ми кеф да си спомням за първият ми сериозен “чужбински” преход с мотор, когато на връщане минах точно от тук и когато точно на Станке Лисичково гус’ин митничарят ми разпори подплатата на якето, за да дири баба си (предполагам) вътре, понеже съм се връщал от Албания, а тааааам току така не се ходило видиш ли! К’ъв туризъм, к’ви пет лева…
В Албания се ходило за далавера някаква. Всъщност, има известен резон в този начин на мислене като се знаят балканските и в частност албанските реалности… Албания е страна пропита от корупция. Половината население се издържа от трафик на дрога, оръжие и жени, а другата половина са безработни, издържащи се с парите на свои роднини в чужбина, основно южна Италия естествено…
Спомнях си и за мотора, с който обикалях тогава – една Ямаха FZ 250 от ерата на динозаврите, т.е. 1986 година, мотор, който бях купил за жена ми, но тя така и не го подкара, та си джитках аз с него насам-натам докато го продам. Мотор, който никой не беше сервизирал от сума време. Мотор, на който задната гума беше 13 годишна, а предната – девет… Мотор, на който веригата изписваше причудливи форми заради блокиралите звена по нея… Мотор, с който с огромен кеф и безгрижие обиколих близките Балкани съвсем сам, само с един спрей за гуми в раницата и 20 евро дълбок резерв в джоба извън прецизно сметнатия минимален бюджет….
Мдааа… Ама странно място за паркиране сме избрали ще кажете. Ами да, леко странно се явява-насред пътя, насред нищото, пък и насред платното!

Оказа се, че и без това оскъдното ни време стана още по-оскъдно след чакане от рода на 30-40 минути докато измъкнат един камион обърнат по таван край пътя. Бяха затворили движението, докато кранът някак се опитваше да го придърпа към пътя и обърне пак на гумите му…

Отново на път… Посоката е Велес, а облаците окончателно ни отпуснаха фъндък (това пък как ли точно се пише?** Сигурно трябва да питам Данчето. Данчето Фа(ъ)ндъкова бре). Забавлявам се като правя снимки в движение (кога ли ще се измяткам някога с тоя си нездравословен навик). Пътят е прав като конец, скоростта прилична, а нашата скромна групичка наваксва след порцията принудителна почивка отпреди малко.
Човекът бил човек, когато е на път… Кой го беше казал не помня, ама има ли и някакво значение. Когато бях дете всички си мечтаеха да станат я космонавти, я лекари, я инженери, а аз какво? Исках да стана шофьор, за да мога да обиколя света, което естествено хвърляше в потрес родителите ми, но… Каква я мислихме, каква стана:))) Не, че сега съм се реализирал в някаква интелектуална сфера, но уви мечтата ми за обикаляне на света си остана само една детска мечта. За сметка на това всяка отдала ми се възможност да избягам за няколко дни от Мордор (пардон, София), използвах с огромна наслада, за да се почувствам жив, та дори и за няколко дни. Излишно е да споменавам, че ме блазнеха точно най-некомерсиалните дестинации с най-шантавите (и истински-извън туристическото лустро) маршрути! Затова и предполагам никого не бих могъл да учудя с намерението си след Велес да сечем по онова криминално пътче директно през Горно Оризаре и Извор през планините, за да стигнем Прилеп по естествено най-нелогичния път, който можех да открия на картата.

Veles, Former Yugoslav Republic of Macedonia

Велес ни посрещна сърдит, намръщен и дъждовен.

Не е лошо място всъщност. Апропо много са малко населените места в Македония, които истински да ме впечатляват, но Велес си заслужава… Заслужавва внимание по всичките ми вманиачени критерии за интересност…

След традиционното за такива ситуации объркване и неяснота за посоката и спиране/питане тук таме и този онзи за “пут за Прилеп преко планине, преко Извор” започваме да се измъкваме от града от ето тук

убедени, че точно тази е посоката и точно така би трябвало да изглежда “нашето” пътче. Да, ама не! Дърво! Само след 7-8 километра излизаме на магистралата Скопие-Гевгелия, или ако щете Белград-Атина, или глобално погледнато на магистралата Лондон-Калкута, като в оня филм за врабците през октомври на Стратиев… Е то хубаво ама първо аз до Лондон обикновенно не ходя с мотора, а до Калкута избягвам да пътувам, а и с цялото си старание и всичките си изкилиферчени планове точно тази магистрала съм се старал да избегна, но…съдба. А от съдбата си човек не може да избяга. След кратко съвещание с Асен решаваме, че нямаме времето да се връщаме обратно и отново да издирваме оня “пут преко планине”, затова ще се пуснем по магистралата та хем да наваксаме малко от изгубеното време при оня обърнатия камион. Глледаме поне да не отпрашим за Скопие вместо на юг към Гевгелия и….ляв мигач и газ до дупка по пустата призрачна магистрала…
На отбивката при

селото със звучното име Паликура

(чий к.р, защо го пали, коя го пали-неща, които оставям на лингвистите да разчепкват), отбиваме плътно по табелите Прилеп. Пътят е познат, с добра настилка и достатъчно завои, а шосето вече сухо и за нула време сме в

Прилеп

Усмивките са до ушите, а кефът от карането – неописуем! Спираме за кратко над града колкото да се полюбуваме на красивият залез и на светлинките на градът под нас и точно толкова, за да се разберем с половин дума, че преходът през планината Галичица ще го правим, ама някой друг път! Някакси и двамата нямахме огромно желание да акустираме в Охрид посред нощ, мокри и премръзнали, а още повече нямахме резервация за нощувка та трябваше и място да опънем морни тела да издирим. Пътят между Прилеп и Битоля е равен, широк и с добра настилка за незапознатите, та да не се чуди никой, че за нула време стигнахме до Битоля. Естествено вече се беше стъмнило напълно, а нас ни оставаха някакви си 70 км до крайната точка за деня. Естествено някак избутвах в периферията на съзнанието си “незначителната” подробност, че между Ресен и Охрид е планина и пътят е доста сериозно предизвикателство дори и на сухо и денем, та камо ли като сега – мокър и на тъмно… Естествено това за “ей сега за нула време сме там” дето си го говорихме с Асен нне се получи баш така…
Сещам се и веднъж, когато със Стела пътувахме пак за Охрид, но не през септември, а през април и не през Битоля и Ресен, а от другата страна на планините – през Гостивар и Кичево. Тогава какво тракане със зъби сме тракали и как “ей сегато сме там” го пътувахме сума ти време и как първо стана студено, а после падна мъгла, а накрая стана и студено и мъгливо, че и сняг ни заваля, а ние пъплим ли пъплим нагоре из баирите с верния Еф Джей… Брррррр…стана ми студено и ме втресе. Ама да не помислите, че заради оня ми ти сняг дето ни валял тогава. Амииииии….някакъв си сняг ще ме плаши мене! Да бе да… Втресе ме, защото пътят беше отбит кой знае защо през някакви криминални чукари, без грам светлина наоколо и никакви следи от маркировка, а влагата и студът около нас постепенно ни обгръщаха… На всичкото отгоре и стрелките на часовника се въртяха неумолимо… Не в наша полза разбира се…

Очаквайте продължението

Автор: Златомир Попов

Снимки: авторът

* – заглавието е заимствано от небезизвестният филм на Дарко Митревски – бел.авт.

** – точно така се пише – с две Ъ-та  – бел.Ст.

Други разкази, свързани с Другата Македония – на картата:

Продължаваме с обиколката на Македония извън обичайните пътища. Предишният път Юлиян ни води от Станке Лисичково до Щип, а днес през Бабуна планина ще стигнем Прилеп. Пригответе GPS-a, чака ни офроуд!
Приятно четене:

До Охрид и обратно (обиколка на Македония):

част втора

От Щип до Прилеп през Бабуна планина

След кратката почивка в Щип продължихме на запад към град Велес (до скоро Титов Велес). Хълмистите пейзажи от околностите на Щип плавно преминават отново в равнинни-навлизаме в община Свети Николе. Общинският център остава на север а ние продължаваме на югозапад при разклонението след село Кадрифаково, като оставаме на М-5. Следващото нещо, което се открои на монотонния пейзаж е една църква, която се намира отляво на пътя в

село Лозово-малък общински център

Лозово

Колкото повече наближаваме

Велес

толкова по-хълмист става пейзажа. Градът е разположен на река Вардар-предимно на десния ѝ бряг

Велес

Населението му е над 50 хиляди души и по улиците гъмжи от хора и автомобили

Велес е важен транспортен възел по пътя между Скопие и Атина, като покрай него преминава автомагистралата М-1, която е част от Е-75.

Тук трябваше да изберем по кой път да минем. Единият вариант беше да се качим на магистралата и от разклона за село Градско да тръгнем за Прилеп през Кавадарци. От Велес до Градско има и дублиращ път, който не е платен за разлика от магистралата (в Македония всички магистрали са платени и приемат само денари – (за повече информация: Пътните такси в Македония>>>).

Има и пряк път през село Извор и Бабуна планина, който води директно към Прилеп. Този път на картите на Гугъл е означен като М-5. На хартиената карта на Македония е означен като третокласен път и ние минахме по него. По начина , по който пиша сигурно се чудите къде е уловката и защо описвам път, по който не сме минали преди да опиша нашия. Веднага след като напуснахме Велес разбрахме, че макар и означен като М-5 според Гугъл сме напуснали основната пътна мрежа на Македония.

Пътят до село Извор (община Чашка)

редува отсечки с много износен асфалт с такива с току-що положен

Релефът отново става равнинен,

а покрай пътя се появиха дървета, които го направиха особено привлекателен, макар и доста тесен вече.

Стигнахме до село Извор

Извор, Македония

и след като селото свърши свърши и …асфалта

Ако някои реши, че сме объркали пътя, веднага ще му кажа, че греши, като за доказателство GPS-а ни водеше уверено напред. Допуснахме, че се касае за малка отсечка и с оглед на ремонтираните участъци преди селото предполагахме, че скоро ще се качим отново на асфалт-все пак според картата пътя е третокласен и маркиран с жълто, а не като черен път. Наоколо почнаха да се издигат хълмове, които преминаха в планина-Бабуна планина. От макадам настилката стана чакълеста, а се задаваше и буря

Иде буря

Да живее GPS-a!

По пътя преди да навлезем в планината срещнахме един турски ТИР и това донякъде ни даде кураж, а ако бяхме решили да се връщаме трябваше да се върнем до Велес. В последствие разбрахме, че този ТИР или не е минал през прохода или шофьорът му е скъсил живота си с няколко години…

Пътят е много стръмен и с много, ама наистина много остри завои

някои от тях по 180 градуса. Като за черен път беше що годе добър. Може да се движиш само на първа скорост, за да не налетиш на някой камък или изровен участък от пътя. Пътят позволява движение на един автомобил и места за разминаване почти няма… Все се надявахме да стигнем превала на този проход, а края на това изпитание не се виждаше. Един от приятелите в колата дори изрази съмнение, дали въобще знаем къде сме. Но GPS-а показваше, че сме си по маршрута и поне това беше успокоително. С достигането на билото и спукайки се надолу поне колата почна да се охлажда. Иначе пътя си беше толкова гаден, колкото и от другата страна. Добре, че бурята ни подмина.

Бурята ни подмина

Когато наближихме Прилеп и стъпихме отново на асфалт бях забравил накъде сме тръгнали и откъде сме минали, но поне това нещо свърши. Като равносметка карахме 26 километра по черен, макар и подържан път, загубихме около два часа, което ни костваше спирането в Охрид в последствие, а мен като шофьор и водач на групата ме постави в неудобно положение, раздрусахме здраво колата и стомасите си.

Очаквайте продължението

Автор: Юлиян Марков

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Македония – на картата:

Днешният пътепис ще ни заведе на тъмно и страшно 😉 Спокойно, няма как да е страшно след като малката щерка на авторите ги придружава до пещерата Съева дупка 🙂

Приятно четене:

Пещера Съева дупка през зимата

Ако пътувате от София към Велико Търново или Варна, само няколко километра след като магистралата свърши, ще преминете през с. Брестница. Само на 2 км от селото се намира обект номер 33 от 100-те национални туристически обекта – пещера „Съевата дупка“.

Изкачването и слизането при зимни условия могат да се окажат сериозно изпитание за по-неопитни шофьори (пътят е разчистен, но наклонът е голям, а сняг и лед не липсват), но ако карате бавно и сте ни послушали за зимните гуми, не би следвало да имате проблем да достигнете до паркинга. Там ви очаква Боби, кучето-пазач на пещерата…

Пещера Съева дупка, Ябланица, България

Следват 100-150 метра до хижата и входа на самата пещера:

Две табелки, които просто няма как да пропуснем:

И прекрасната природа наоколо, погледната отблизо… Както може би се сещате, времето и условията не са особено подходящи за бебе на осем месеца, но за сметка на това Вики вече си има книжка със 100-те обекта, както и два печата – един от Съевата дупка и един от Пантеона в Русе.

След като стигнете до входа и се запознаете с екскурзовода, влизате в пещерата. Само трябва да внимавате наистина много, защото природата си е направила още няколко зимни пазители, през които ще трябва да преминете…

Боби ще ви съпровожда навсякъде, между другото…

Куче в чекме... пещера :)

Следващата снимка оставяме без коментар – просто една от най-красивите пещери, в които сме били…

Сталактити в зала Космос

Името на пещерата произлиза от имената на братята Съю и Съйко, които са се укривали в нея по време на турско робство, но тъй като много ни допадна, в нашите мемоари може да я срещнете и като „Събевата дупка“ 😀

Иначе пещерата не е много дълбока – може би малко над 200 метра и има пет зали:

• Купена (заради сталактон с формата на куп сено),
• Срутището (почти без образувания, тъй като са били съборени след разрушително земетресение; вижте последната снимка),
• Концертна (заради чудесната акустика; вижте предпоследната снимка),
• Космос (най-голямата и топла, на снимките горе и долу) и
• Белия замък.

Сталактити в зала Космос

Ще видите и най-различни образувания: лъв, орел, крокодили, слончета, тортички, Дядо Коледа, Иисус Христос, Адам и Ева… и още много, но ще ви оставим да си ги видите сами. За съжаление, човешката дейност личи почти навсякъде в пещерата – черен дим от някогашни факли, счупени сталактити и сталагмити…

Петър: Аз като човек, който е влизал и живял два дни в „Орлова чука“ преди да бъде… хъм… благоустроена, мога да кажа, че усещането да влезеш в осветена пещера с равни подове и осветление е коренно различно… Но като знам, че „пуканките“ в „Орлова чука“ бяха вандалски изпочупени само няколко месеца след като ходих там, си мисля, че е по-добре пещерите да са охранявани и стопанисвани, отколкото всеки да може да влиза и да руши… Направо ми се плаче като знам, че тези образувания се формират в продължение на стотици, дори хиляди години и някой ги е изпочупил за броени минути.. Поне „пуканките“ в „Съевата дупка“ стоят непокътнати:

Пуканки

Биляна: Освен това, ако екскурзоводът е вежлив, увличащ и с чувство за хумор, както беше в нашия случай, то посещението би ви оставило още по-незабравими спомени!

За първи път видяхме и

прилеп от съвсем, ама съвсем близо…

И класираме тази снимка като една от най-интересните, които сме правили някога:

Прилеп

Друго какво да ви кажем – непременно

изпейте хайдушка песен в концертна зала,

за да проверите акустиката й… Вики лично опита и се убеди! 🙂

Концертна зала

Иначе пещерата крие още много тайни, малка част от които вече знаем, но нарочно не ви ги казваме, за да отидете и да ги откриете сами.

Срутището

Автори: Петър и Биляна Събеви

Снимки: авторите