Най-добрите пътеписи от света и страната – писани от всички вас
Пътеписът днес ще ни води до една от симпатичните непознати на Балканите* – Словения. Ико ще ни води до зимен Блед. Приятно четене: Словения през зимата част първа: Блед и околностите Преди около месец-месец...
Стига сме хойкали насам – натам — време е да прочетем нещо за родните ни Балкани и Венеция (тя е по-скоро като „другия край“ на балкaнската магистрала. Преди да стигнем Венеция ще се разходим из Черна Гора, Хърватска, Словения. Приятно четене:
Когато реших да направя тази екскурзия прочетох много пътеписи. Тези пътеписи ми помогнаха и знаех къде отивам, какво да търся и колко ще ми струва приблизително. Благодаря на всички, които публикуват пътеписите си и се надявам да съм в помощ на някого.
Планът е – Черна Гора, Хърватска, Словения, Венеция. Пътуваме 9 възрастни и едно дете.
Наговориха ни много „страшни“ истории за преминаването на българо – сръбската граница и за най-безопасно решихме да минем през Кула. Пристигнахме вечерта във Видин и нощувахме в Хотел „Бонония“. Сносен хотел, на много ниски цени (40 лв – двойна стая). Вечеряхме на ресторант – корабче, но не беше толкова хубаво. Явно по-модерните и нови ресторанти бяха привлекли клиентите и корабчетата вече не са на мода, та и ресторанта не беше нищо особено.
На сутринта(12.10.08), в 5.30 потеглихме за границата. Нямаше други, освен нас. Българската мина добре, но на сръбската сгрешихме, че прекъснахме сутрешното кафе на сърбина и той се погаври малко с нас. Но единствено ни сплаши, веднага след това стана мил и без проблем и без проверка на багажниците (които и без друго бяха препълнени, така че не може да се извади само 1 сак – или всичко или нищо) ни пуснаха.
Още първото село, след границата ни впечатли много – всички къщи до една бяха на два етажа, страшно красиви – все едно ca извадени от архитектурно списание. От там нататък по-голяма част от къщите бяха такива, но не всички. Пътищата бяха в идеално състояние(не сме карали по магистрала), тротоари, спирки за междуградски автобуси.
Достраша ни и от тази граница, но като я видяхме се успокоихме – 2 бараки на 500м една от друга играят ролята на сръбския граничен пункт и черногорския граничен пункт. И на двете места ни взеха паспортите, удариха печати и ни ги върнаха. Докато чакахме на опашката дойдоха 2 момчета и ни дадоха месечни винетки по 10Е. Малко преди да „влезем“ в Черна Гора вече бяхме хванали река Лим и се движехме все по едни тесни пътища, сред скали, беше красиво и малко опасно. В Черна Гора пътя сякаш се стесни още, само завои, няма никакъв шанс за изпреварване, но това не пречеше на черногорци да го правят с 80 км в час. Средно карахме с 60 км/ч, завоите бяха големи и това се оказа най-кошмарното ми пътуване, въпреки, че често спирахме, за да се снимаме с красивите каньони. Отне ни над 5 часа да минем 300 км. И в Черна Гора къщите бяха големи, но по-непривлекателни. Столицата беше симпатично малко градче. И само завои, баири, скали, завои…
Которски залив
Днес ще започнем още едно автомобилно пътуване през Словения и Хърватска до Венеция и обратно през Албания и Македония. Този път — мъжкият поглед. Приятно четене:
част първа
От Бургас тръгвам късният следобед.
Здрачава се. Влизам в Пазарджик кръгово — светофар — кръгово и вече съм при С и С /спътници и приятели/. След половин часови дебати с кой автомобил да тръгнем надделява малкото,но оказало се много важно в последствие предимство на моята Хонда пред широкия и удобен ван на моя приятел — двете работещи гнезда за запалки в купето (предната зарежда навигацията а задната зарядното за радиостанциите).
Пушилката и врявата около избора на превозното средство бързо отстъпи място на емоцията от старта на дългоочакваното пътуване.
Новият асфалт на софийското околовръстно повдига настроението ни. Само след минути ще се съберем с другите ни приятели. Хич не сме малка група — три автомобила 14 особи.
С безпокойство броя профучаващите край нас германски,австрийски швейцарски пингвини — колко ли ще са на Калотина?? Стигаме неусетно границата. Българско минаваме бързо, но отстреща е Сърбия, а там нещата не вървят. Десетина колони димящи автомобили вият гръбнак в различни посоки, но уви — за бленувания изход/вход портите са само три! След близо тричасово чакане, полунадрусани от невероятния смог ни пожелават „Сречан пут“ и стъпваме в Сръбско. Сменяме малко динари /1 евро= 75 динара/. Потегляме…
Белият град ослепително блести в прохладната нощ. По зазоряване пием сутрешното кафе на последното сръбско OMV на европейски цени, ободрени… напред към Самобор. Границата минаваме за минути. Следва перфектна магистрала с много „одморища“ — места за почивка (много ми хареса тая тяхна дума — точно и ясно определение)
Какво да се прави – продължаваме с поредицата как да прекараме отпуската си извън българското Черноморие (ако някой намери пътепис и за там – да праща). Днес ще придружим Мая по пътя ѝ към Венеция. Приятно четене:
Първо, да поясня кой е Фори – това е моята любима играчка, прекрасното ми новичко Субару Форестър, първата ми собствена кола, в която се влюбих още на ниво картинка и описание. Засега любовта ни е споделена, Фори се държи прекрасно по европейските пътища.
Второ, няколко думи за пътешествията – понеже човекът е човек, когато е на път, семейният съвет реши подаръкът за принцесата, която това лято постигна бляскав кандидат-студентски успех, да бъде във вид на двуседмична комбинация от морска почивка в Италия и посещение на Виена и Прага.
Планирането на италианската част от въпросния круиз се проведе още през зимата. Изборът ни беше
а всичко по намирането на подходящ хотел се извърши по нета.
И така, рано-рано на 22 август
като двучленна кавалкада от Фори и джипа на племи – внушителен Volvo XC90, абе, с две думи, лъскав камион.
С Фори сме авангард, уж заради другата глезотийка, с която се снабдих, навигатор Престижио с програма IGo 2006. Точно тръгнахме и установих, че съм забравила най-важната част на навигатора – зарядното за кола, тъй че Анелия /така е кръстен гласът, който насочва на български/ практически беше лишена от думата, освен в някои ключови участъци. Не е фатално, пътя до Загреб го знам, а и го бях изрепетирала седмица по-рано на една командировка, тъй че водя без проблем, пък оттам нататък – каквото сабя покаже. Е, и табелите, естествено.
Няма да спра да се учудвам, защо на нашите гранични власти им е толкова приятно да ни изпроводят извън страната и им е такъв проблем да ни пуснат обратно в нея… Вероятно поради ранния час, гадната отсечка до магистралата преди Ниш я взимаме много бързо и само около 20 км се влачим зад камиони.
Днес благодарение на Благун ще се разходим из Тоскана. За тези, дето не помнят Тоскана е област в Италия. Приятно четене:
Еврейският лунен календар (в неговото ортодоксално тълкуване) и любимото правителство ни дариха с чудесна първомайска почивна комбинация. А сега накъде? Де що реклами вървяха – всичко към Гърция! Чудя се, с колко метра е хлътнал остров Тасос от българо-румънския великденски десант! Вероятно са пуснали извънредни ферикурсове, изпълнявани от корита с размерите на “Титаник”. И тъй като времето все още не е горещо, логичната дестинация следва да се търси на юг. И къде, ако не в Италия? Тосканска почивка отдавна ми се върти в главата (други “въртежи”: плаж в Сардиния и ски в Доломитите, дай Боже и дотам да стигнем).
И така, в ранната утрин на Разпета събота се носим за кой ли път към Ниш. По “Хоризонт” (хваща се чак до тунелите) километрите на опашката на Кулата растат, но тук движението е съвсем рехаво. Някъде в тези мрачни клисури трябваше да ни нападнат злобни сърби с камъни, дървье и коктейли “Молотов”. Да бе…
Следобед достигаме междинния лагер –
Градчето дреме в предсезонна летаргия. Влакчето в пещерата функционира, но соц-хотелът и ресторантите пред нея пустеят. Единственият работещ подкрепителен пункт в съботната вечер е малка дюнерджийница, сборно място на местната тийн-генерация. Какво да се прави, това е Словения – във всяко село има „гасилски дом” (пожарна) и „шола” (училище), но с капанчетата хич ги няма горките. Явно я карат на битов алкохолизъм.
На следващия ден зареждаме за последно с евтин словенски бензин и преминаваме бившата желязна завеса в нейната начална точка по дефиницията на Чърчил: Триест. От железата (бариери, калашници на граничари, комунистически кратуни) няма и помен. Градусите стремително започват да се покачват, както и скоростите по магистралата. Questo e l’Italia! Обедна почивка правим някъде из Апенинските баири между Болоня и Флоренция, любувайки се на свежо-зелената (все още) панорама. По-нататък пътят ни е към западното море (така и не разбрах, докъде е Лигурско и откъде започва Тиренско).
Крайната ни цел се намира на 5 км от Сан Винченцо – в гористите хълмове над морския бряг недалеч от средновековното градче Кампилия Маритима. По дефинициите на новоизлюпените наши пишман хотелиери това би трябвало да е ваканционно селище. Само че на аналогично количество хектари до Райския залив край Созопол има между 20 и 50 къщи (наредени като казармени бараки), докато италианецът е успял да издигне „само” три! И е запазил маслиновата градина и заварената гора в имението на родителите му. Заварваме нашите домакини в приповдигнато настроение: Витория пер Ферари, Кими е примо, Фелипе-секондо! Questo e l’Italia!
„ И какво стана с Джиджи? Ами какво, върна сее!” Та така. Новопосветените пътешественици се завърнахме. Нашето, бих казал, много дълго отлагано пътуване се състоя. Благодарение на Благун, Дивака, Sayaro, Емо Вучев – хора,...
Последни коментари