Най-добрите пътеписи от света и страната – от и за вас
юли 09 2014
Днес заедно със Стоян, ще обоиколим едно от най-богатите крайбрежия на малката ни планета – италианско-френското Средиземноморие. Приятно четене: Италианското и френско Средиземноморие Италия – Франция Рим- Сицилия – Неапол – Помпей – Везувий – Пиза – Сиена – Флоренция – Синко Терре – Ница – Сен Тропе – Кан – Монако – Милано От […]
юни 12 2012
Днес, мили деца, Вили ще ни води до … Неапол. Споко, всичко е наред, не ви трябват кърпички или каквото там ползвате 😉 Днес Вили ще ни даде информация и съвети къде-какво-как в Неапол. При това – много разумно 🙂
Приятно четене:
как да се докоснем (евентуално) до тази емоция (1)
Не знам защо българските туристически фирми някак си заобикалят Неапол. Доколкото съм разглеждала туристически оферти (нали съм си любопитна 😉 ) програмата им е през Неапол да минават едва ли не като бърз влак.
Правят им на групичката туристи около час панорамна обиколка с автобус, който дори не е от типа „хоп он, хоп оф“, че да могат хората да си наснимат барем малко по-свестни снимки от открития горен етаж. После (май) ги свалят от автобуса на паркинга пред Моло Беверело (пътническото пристанище), щото той е така, по-голям обществен паркинг в района на Сан Фердинандо. Като бродех из Наполи, виждах разни автобуси там, от които слизаха групи, явно туристи. Та, от там ги помъкват до, има-няма десетина минутки път, театър Сан Карло, Кралския дворец и Пиаца Плебишито, като мимоходом, следейки да не си изгубят групата, хората бързо цъкват и по някоя снимка на Кастел Нуово, който в момента е ограден отвсякъде, понеже заради разширението на метрото около него е бая разкопано. Апропо, този район е един от най-старите в града, но не е Чентро сторико. Той му е съседен.
Кастел Нуово - На мен не ми е особено красив, но го показвам заради оградата. Чудя се дали метрото минава под кастелото или някакси го заобикаля под земята?
Пиаца Плебишито - и тази забележителност не ми е от любимите, но я показвам, за да знаете какво ще видите, ако тръгнете с туристическата фирма. И следващите две забележителности се намират там - в случая се падат зад гърба ми.
Фасадата на Кралския театър Сан Карло, гледан от входа на Галерия Умберто l - само улицата ги дели.
Та, развъртат се горките организирани туристи 20-30 минути на Плебишито, казват им неща, които човек спокойно може да си прочете в интернет или от някой пътеводител, после минават за още 10-15, нека да са 20 минути, из Галерия Умберто.
Галерия Умберто l - не я показвам за пръв път, но тя ми е от любимите, затова. Не магазините, не ресторанта или кафенетата, харесва ми архитектурата й.
Галерия Умберто I - Ето малко от тавана на колонадата отвън - не е ли класическо изкуство това?
И горе-долу толкова. Хайде пак в автобуса и газ към
О, да, някои, за разнообразие, го правят всичкото това в обратен ред.
В Помпей (на бас!) – ту се пържат под слънцето, за да чуят екскурзовода, ту се спъват по калдъръмите, подбягвайки след него…
Из останките на древния град. Голяма емоция е да ходиш по тия улици - не само заради историята им... Ми, срам ме е да си кажа колко пъти щях да се пречукам :)
Из останките на древния Помпей
Ако можеха да говорят тези стени...
Ама (евентуално) малко почивка на сянка, глътка кафе или сладолед, или нещо за хапване… тоалетна?
То, хората там са си направили човещината насред руините да спретнат един малък комплекс за посетителите – да отдъхнат, да хапнат нещичко, да се освежат, облекчат… Яяя, без такива глезотии! К’во, да не сте нек’ви американци, французи, англичани? Няма време!
Хубаво, айде 10-15 минути свободно време накрая, вече извън Разкопките, пък кой каквото/ако свари. Ако иска повече, да си се организира сам! А за толкова пари – толкоз.
После обратно към Рим или към ферибота в Бари.
Еемии… може и да не е съвсем-съвсем, нали, точно така, но в общи линии това е положението, за съжаление.
А, да, в някои случаи ги откарват към някой хотел за нощувка, но по правило, някъде извън Неапол.
Всъщност, случва се понякога да се изтърват и да пуснат на хората някой свободен час, евентуално за Археологическия музей. Една колежка миналата година е имала този късмет, но за сметка на отпадане на отиването им до Алберобелло (ее, има за какво да съжалява – то е уникално!).
Та, така – искам да знаете, че освен всичко споменато до тук, в Неапол има още интересно за гледане. По-нататък може да подскажа 😉
Ако пък не си падате по музеи, паркове, дворци или църкви, може да приседнете на някое оживено място, да хапнете една пица-наполетана или да се насладите на студена биричка, или просто едно кафе с парче (много) вкусен италиански сладкиш. И подобен вариант би могъл успешно да ви зареди емоционално. Защото това е Неапол!
…Настаняваш си уморената конфигурация край някоя масичка на тротоара под тентата на някое кафе и хоп – все едно си направо на сцената на някой театър… Истински спектакъл! В реално време, на реално място, в момента, наживо!… Тълпи от хора, хаос, шум, трафик… А декорите – оригинал, от векове… Няма сценарий, няма дубъл… Просто трябва да си отвориш очите и да гледаш, и ушите – да слушаш 🙂 Незнанието на езика няма значение. Даже никакво. Наполетаните непрекъснато размахват ръце докато разговарят, а интонацията и езикът на жестовете са доста разбираеми.
Друг е въпросът, че наполитанските пици и „дольчи“ /сладкиши/ си заслужават, определено! И кафето. И сладоледа. Както и наполитанската кухня изобщо.
Как е, доходи ли ви вече? 😉
Оо, добре. Браво! Айде, за загрявка, един тегел сега
Съвременни сгради в стария квартал Сан Фердинандо. Забележителности в този квартал са Пиаца Плебишито, Кралския дворец, Галерия Умберто, Театър Сан Карло, Църквата Сан Фердинандо, Кастело Нуово, Фонтана на Нептун...
Из квартал Вомеро - това е кварталът по и около хълма, на който се намират Сан Елмо и Чертоза ди Сан Мартино. В миналото в него са живеели по-богатите от средната класа. И днес е така. Това е един чист, спокоен и добре уреден жилищен квартал, почти в центъра на Наполи.
Честа гледка из неаполските улици са десетките паркирани мотопеди. Всъщност не само в Наполи, а въобще в Италия.
Из квартал Спаньоли. Най-централен, най-олющен, най-шумен, най-нагъсто населен, най-колоритен, най-уханнен, най-смрадлив, най-шарен, най-екзотичен, най-... най-... най-... И мой най-любим! :)
... Спаньоли... Споменавала ли съм преди за улиците от стъпала и гирляндите от ухаещо, току-що простряно пране над тях?... ;)
... Спаньоли... А за сергиите с риба насред уличките?...
... Спаньоли... Ето я и гарнитурата за рибката от сергията в съседство... 😉 Е, примерен вариант.
... Спаньоли... Уж не са кой знае какво тия също "улични" сладкиши, а какво ухание се носи около тях... ммм.... ;)
Чентро Сторико - Един от големите площади на Наполи е Пиаца Данте. До преди 2-3 века се е наричал Largo del Mercatello, т. е. Пазарен площад... Вляво арката със статуята отгоре е Порта Алба. Тя е била главната порта на западната градска стена на средновековен Наполи. Сега, минавайки през Порта Алба, се излиза на уличката Вия Порта Алба, където има книжен пазар, но основно се продават антикварни книги и употребявани учебници, стари пожълтели списания отпреди 30-40-50 години, пощенски картички от началото и средата на миналия век, ученически пособия също такива стари... Абе, интересно е 🙂 Улицата е дълга само стотина метра и излиза на Пиаца Белини, насред която са разкопките на останки от градските стени от 4 в. пр.н.е. В кафенето току до тях предлагат много хубаво капучино :)
Чентро Сторико - църквата Санта Мария ди Монтесанто. Тук се намира гроба на композитора Алесандро Скарлати, автор на музика в стил "наполетански барок".
Чентро Сторико - църквата Санта Катерина а Формиело. Датира от 1510г. и е част от някогашен манастир на Селестинския орден, който по-късно е минал към Доминиканския. Странното за мен е, че от 19 век я превръщат в нещо като фабрика за вълна. Вътре има стенописи на Луиджи Гарци от 17 век.
Чентро Сторико - една от по-широките и дълги улици в историческия център, Вия Толедо.
Чентро Сторико - Порта Капуано. През 15 век е била една от портите на градските стени и понеже е била най-близо до Кастелo Капуано, името й идва от там. Впоследствие стените рухват, обаче портата се оказва качествена и остава до ден днешен да си стои стабилно и без тях, насред Наполи. Тя е нещо като Триумфалната арка на Наполи ;)
Чентро Сторико - Една красива реставрирана сграда на Пиаца Енрико де Никола. В противоположния край на пиацата е Порта Капуана.
Пиаца Гарибалди - в момента само част от площада, само където минава трамвайната линия, е действаща, и също още едно тясно платно в срещуположния край досами гарата. Буквално целият площад е разкопан и ограден с висока ограда. Хм, май са се уплашили, че софийското метро ще ги изпревари в темповете, та форсират с всички сили по новата линия на неаполското метро :D
Ами, видяхте само една „трошка“ от Наполи. Има още и то по-интересно. Още много! А това беше само ей така, пътьом, просто едно „дзак-щрак!“ 😉
Де факто, Неапол е доста известен на света. Не само с Камората. И не с някогашното изригване на Везувий. Нито пък вследствие кризата им с боклука. Просто има какво да се види в Наполи. А най-вече – да се усети.
Чухте ли? Да се усети.
Под привидното си неглиже и безметежност, той направо кипи от емоции, от страсти и живот. Неапол има една мноого специфична, своеобразна красота и свой си аромат.
А, да вметна – в момента, т.е. преди броени дни, нямаше разпилян или натрупан боклук нито в Неапол, нито из района… Брааво. Брааво!… както би казал… хм, сетихте се кой*, нали? – Брааво! 😉
Е, оттук нататък за автентичност, а и защото на мен така си ми звучи по-естествено… а и… ми, по-мило някак, аз ще наричам Неапол по-често така, както го наричат италианците:
За Наполи италианите знаят, че:
Вече го знаете и вие 😉
Аз няма да преразказвам историята на Наполи. В интернет, например, има писано. Освен това, по-интересно е човек сам да си четне това-онова и после там, на място да си го види, почувства и осмисли.
Целта ми сега е да подам актуална практична информация за тези, които се тъкмят да си грабнат фотоапарата и да хукнат към Наполи в близко време.
Всякак. По суша, въздух или вода – на кой както му е удобно или му харесва.
Но най-бързо е, разбира се, със самолет. Мисля, че миналата година бях мернала някъде из туристически оферти обещание за директен полет до Наполи, но аз самата до този момент не съм попадала, де факто, на такъв.
Моят личен вариант е:
Самолет до Рим (Фиумичино) – Leonardo Express (влака) или Terravision Shuttle (автобуса) до Термини – Влак до Наполи.
Самолетите – най-евтини са полетите на WizzAlR и Bulgaria Air.
Аз май напоследък започнах да предпочитам Bulgaria Air, защото полетът за Рим е в маалко по-човешко време, в 7:30 сутринта, не в 6 ч. А и за наобратно имат един полет в 14:55, който ми е супер удобен. (Имат и други в удобно време). Освен това на борда ми предлагат пресни вестници, сандвичи, кафе, още разни напитки и вода – включено е в цената на билета.
Съвет: За тези, които не летят много често или просто все още не са кацали на Фиумичино, но са приели предизвикателството да пътуват самостоятелно, имайте предвид, че това летище е поне два пъти по-голямо и много пъти по-оживено и натоварено от софийското.
Малко лирично отклонение – ще взема да си призная сега едно нещо. Всеки път, когато ще излитам от софийския Терминал 2, му се радвам колко е хубав, съвременен, колко е добре уреден… Е, има сигурно какво още да се пожелае… 😉
Примерно, защо последния път един автомат за кафе на горния етаж не щя и не щя да ми приеме петте лева, да ми върне ресто, както пише, че връща, и да ми налее едно кафенце? Да де, поне не ми ги взе безвъзвратно тия 5лв. – колкото пъти ги пуснах, толкова пъти ми ги върна… Е, знам бе – да, можеше и културно да ида да си взема кафе от барчето в съседство… Ама пък що, за какво е турена тая машинка там?! Освен това, не само автоматът, и аз мога да съм коза!… Та се заядох – тé от това чудо искам кафе и това си е!… Офф, автомат с характер се оказа – пусна ми кафе, ама след като рових, та рових из дисагите, докато изнамеря точно 2 лв… Еее, що – ми споделям си с вас, нали сте мои хора! 😉
… Та, всеки път, когато на връщане кацам на същия този Терминал 2, той ми изглежда като едно съвременно летищенце от някоя далечна провинция… в Аляска. Не че съм била някога там. Или в западен Китай, примерно. Ми не знам, що така?… Не, не, не ща отговор 😉 (Отговор: летище София е крайна дестинация, без съществен транзитен трафик. За да бъде едно летище голямо, то трябва да е и транзитно. Неофициален слух: летище София е на предела на възможностите си като трафик, а ТАБСО е всичко друго, но не и генератор на транзитен трафик– бел.Ст.)
Летище София - Терминал 2, заминаващи полети... Маалее, направо игла да хвърлиш... и няма къде да падне (от народ) :D
Летище София - Терминал 2... и от друг ъгъл - еемии...
Летище Фиумичино - Терминал 3 - гледано от горния етаж, близо до Тераца Рома, където е по-спокойно от навалица.
Летище Фиумичино - отвън, гледка от въздушния тунел при Терминал 3 (Ама не знам дали точно "въздушен тунел" се казват онези огромни тръби? тунели? надлези? или мостове?" с движещи се пътеки в тях, над ей това, което се вижда тук на снимката.)
Значи, мисля, че би било добре да имате предвид 20-30 мин. повече време на разположение, когато ще кацате, и 1 час повече време от принципно изискваното, когато ще излитате за пръв път от Фиумичино, колкото и оправни да си мислите, че сте.
Ако пък много бързо се справите с ориентирането и чекирането – о, спокойно, няма да скучаете никак – има достатъчно магазини, заведения, забавления и интернет. Просто няма да усетите как ще мине времето.
И значи излитаме, фърчим час и нещо със смесени чувства – животец мил, нали… и свят, 7-8 хиляди метра отдолу, толкова прекрасен :)…
Този път късметът е с мен - идеално място до прозореца, идеално време... Градчето долу е Макарска в Хърватска.
Вече сме над Апенините
И, оооп – пилотът решава да почерпи за смелостта ни като прави плааавен завой край езерото Брачано… Уааа…
Езерото Брачано и градчето Ангуилара Сабация
След минутки
Бенвенути! /добре дошли/ Вземаме си багажа и вървим нататък.
Летище Фиумичино - Терминал 3
Съвет: ако успеете да си поберете най-необходимото само в един ръчен багаж, в следващите (примерно 3-5) дни може и да ви писне да ходите все в едни и същи 2-3 ката дрехи, но пък определено ще ви бъде навсякъде по-бързо, по-леко и по-удобно. Естествено, при по-дълъг престой няма как без куфар.
От летище Леонардо да Винчи, на което казват просто „Фиумичино“, защото е разположено край това градче, до Вечния Рим се стига на кон…… 😀
… Майтап бе, Уили! – С влак, автобус или кола/такси. Пък и пеша, колко са 25-30 км! 😉
= Ако те чака някой италиано с кола – без коментар 😉
= Такси – о, веднага го отсвирвам таксито, защото цената му може да излезе по-висока от тази на самолетния ми билет.
= Leonardo Express
Тръгва на всеки 30мин. и спира право на Термини, никъде другаде. От Термини първият влак заминава сутрин в 5:52, а от Фиумичино в 6:38ч. Последните са съответно в 22:52 и 23:38ч.
** Билетът (14 евро в една посока) от/до летището, ако се купи он лайн, важи до 90 мин. след тръгването на избрания влак, т.е. правете си сметка на времето.
** Билетът може да се купи и от каса на гарата, от билетни автомати или туристически офиси, но трябва да се маркира преди качване във влака.
Ако нещо не успявате да се ориентирате по табелите, спокойно – ако няма служител наблизо (личат си по дрехите), просто питайте хората наоколо. Любезни са, каквото знаят – казват, показват, усмихват се дружелюбно. Повечето.
= Terravision Shuttle (автобусът, който отива право в центъра на Рим)
Автобусите са на около 30-40 мин. (имат някаква зависимост от самолетния трафик), пътуват около 55 мин. Тръгват от пред терминал 3 (а точно там кацат/излитат и самолетите от/за София, това е Шенгенският терминал), на бус-паркинг №3 – има табели, стрелки – споко.
Само една спирка прави на центъра на града Фиумично и после право на Термини (ударението е на „е“). На Термини автобусът спира/тръгва отвън до гарата. Като застанете с лице към централния вход, спирката е на улицата, която върви отляво на Термини, на 5-10м от страничния вход/изход, до Terracafe. На табелата пише Terravision.
** Билетът (4 евро в една посока) може да се купи он лайн, но и на летището/гарата има билетни автомати.
Съвет: ако искате да минете по-евтинко, по-добре си вземете билета предварително онлайн, за да ви е сигурно, иначе, ако авобусът вече е пълен, ще трябва да вземете влака, или да чакате следващ, а това си е чисто губене на време, при положение, че сте в страната за броени дни.
Разписание:
http://www.terravision.eu/pdf/fiumicino_timetable.pdf
Хмм… да кривнем ли леко от пътя си сега и да се гмурнем за няколко секунди с 4-5 кадъра из Рим?…
Айде! 😉
Меркати ди Траяно, т.е. древноримският МОЛ на император Траян ;)
Една от римските улички, която може да те заведе до фонтана Ди Треви
Някой може би ще каже, че е тъпо да снимаш покриви... Еее, ама не са ли хубави тия римски покриви? И какво ли се случва под тях? ;)
А Пиаца Испания е от любимите ми...
...и Испанските стълби също. Желано място за модни ревюта, кадри от романтични филми, любовни срещи, туристически възторзи... Как да не го снимаш отново? ;)
Мдаа… Мисля, че и по-НЕзабележителностите си имат своето очарование. Знам, знам – Испанските стълби са от известните, но с тия китки и насядали кефещи се хора – не ми даде сърце да не ги споделя 😉
Мисля, че има и автобуси от Рим за Наполи, но не съм пробвала този вариант, а само с влак и кола.
Влаковете за Наполи тръгват на всеки 10-20 минути от същата гара Термини (това е тяхната Централна гара).
Три вида са:
По стечение на обстоятелствата обаче, аз имам впечатление само от Евростар. Три пъти съм го ползвала и съм определено доволна. Бих казала, по-комфортен е от самолета дори. На монитора (съм гледала как) скоростта стига до над 300км/ч.
Обаче веднъж се случих във вагон, пълен с голяма японска група и само още 2-3 европеидни души като мен, та в един момент се почувствах почти като да съм в страната на изгряващото слънце 😉 Ей, нямах идея колко шумни могат да бъдат японците!… Сдържани били, малко говорели, много-много не се смеели силно на глас – тинтири-минтири! Изобщо не е вярно – за един час почти вдигнаха влака на главите си! Нее, не бяха тийнеджъри, а от 25 до 75 годишни, нормални си хора.
Могат да се купят от касите, от билетните автомати или по интернет.
НО! На касите в Рим и Наполи все има страшно много хора, особено чуждестранни туристи, и опашката върви доста бавно. На билетните автомати има меню и на английски, но все пак, ако смятате, че може да не се справите, по-добре помолете някой местен, който в момента си купува билет, да ви помогне. По правило не отказват помощ. Билетите могат да се купят с пари в брой или с кредитна карта, както на касите, така и на автоматите.
Внимавайте на автоматите за колко часа ще си вземете билета. А ако купувате, примерно, билети за двама души, от процепа ще ви падне един билет с цената и местата за двамата. Така че, ако искате два отделни билета, трябва да ги купите последователно. И в двата случая няма гаранция, че местата ви ще са едно до друго.
Съвет: Термини в Рим, както и Наполи чентрале, са доста големи гари (за нашите представи) на по няколко нива, заради метрото и крайградските влакове. Имат много перони, дали не бяха и към 30? Освен това има и „челни“, и не знам си още какви. Затова, когато сте там за пръв път, задължително бъдете един час по-рано от часа, в който смятате да пътувате. А щом си купите билета, не се размотавайте да зяпате из гарата, а вървете първо да си намерите перона и влака… Сега, като се замисля, май за Наполи все на девети-десети перон ми е бил евростар-а. Но не знам дали това са „неговите си“ перони.
Над всеки перон има информационна табела, която своевременно се актуализира. Ако си вземате билет от каса, попитайте касиера дали трябва да си маркирате билета преди качване или ще има кондуктор. Ако го купите от автомат, попитайте на информацията, която по правило е до касите. Там също обикновено има опашка. Ако трябва да си маркирате билета преди да се качите, предвидете си няколко минути и за това, защото може да се окаже, че някой от автоматите на съответния перон не работи, а на другия просто не му хващате цаката как става, наоколо има чакащи хора, чувствате се неудобно. Имах подобен случай на един челен коловоз на Наполи чентрале. Автоматчетата за компостиране са жълти на цвят и са поставени до пероните. (На малките провинциални гари тези апаратчета обикновено са монтирани на стената или на стойка до изхода към пероните.)
Евростар Рим-Наполи пътува с по над 10-12 вагона, които сякаш са и малко по-дълги от нашенските. И, за моя искрена изненада, всеки път са пълни. Последния път се случих във вагон 9. И като наближихме Наполи, (за пореден път го виждам това) от още по-назад някои хора започнаха да се придвижват през вагоните напред. Този път се подвоумих по-малко, пък и аз станах, и тръгнах след тях. Та така до началото на втори вагон, защото напред вече всичко беше в една плътна опашка. И браво! – в момента, в който слязох на Наполи чентрале, се оказах доста по-близо до изхода. А зад мен по перона от влака се заформи малко като рехава манифестация, която настъпваше към изхода на гарата. Та, понеже там е една постоянна тарапана, този „номер“ на често пътуващите, очевидно има смисъл.
Евростар отвътре - Я да видим защо стават и отиват напред тия хора? ;)
Крайната ни цел - Наполи чентрале
Слизаме благополучно на Наполи чентрале. Бенвенути а Наполи! 😉
Следва.
кой* – любимецът ни Анджело, разбира се 😉
кратък речник:
гара = стационе
ако обичате, може ли? (разрешение да мина, примерно) = пермессо
моля = пер фаворе
добре = ва бене; о’кей
извинете = спяченте; скуза
извинете (ме) = ми скузи
съжалявам = скузи
не разбирам = нон каписко
разбирате ли? = капире?
къде = дове
кога = куандо
колко = куанто
как = коме
защо, защото = перке
къде е тоалетната? = дове соно ла тойлетте?
в колко часа? = а ке ора?
колко струва билета? = куандо коста иль бильетто?
един/два билет до… = ун/дуе бильетто/ти пер…
може ли да ми кажете = ми пуой дире
вход = ингрессо
изход = ушита
билетни автомати = бильетиере аутоматичи
информация = информациони
парѝ = солди
багаж = багальи
перон = бинарио платформ (или само бинарио)
заминава = партенца
пристига = арива
влака за… = трено пер…
сега; веднага = ора
сега ли? = ора?
тази сутрин = куеста матина; стамани
утре сутрин = домани маттина; доматтина
днес = оджи
следобед = помериджо
вечер = сера
довечера = стасера
утре вечер = домани сера
утре = домани
в други ден = а допо домани
Аз не говоря италиански = Йо нон парло италиано
Извинете, говорите ли английски? = Ми скузи, лей парла инглезе?
Автор и снимки Вили
Други разкази свързани с Другата Италия – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ!
ян. 18 2012
Продължаваме с пътеписа на Вили за Неапол. Веднъж вече я изоставихме самичка във влака в Рим , после разбрахме защо съществува израза „виж Неапол и умри!“ , яоставихме безнадзорно да се запознае с полицая Анджело. За последната серия не искам да споменавам пред щерка ми, а днес ще видим какво се случи на сутринта 😉
Приятно четене:
част пета:
Отварям очи.. като зелено, като размито, като в бяла рамка… Фокусиирам – широко разтворен прозорец; полупрозрачното перде, посъбрано в единия му край, се поклаща леко, а вън блести в матово зелено..ъъ.. а, планина е…
Хий! Италианецът! Аз съм в дома на онзи италианец!
Поглеждам – другата половина на леглото е непокътната. Оохх.. И изпитвам признателност, само че не знам към „онзи“ на небето ли, към Анджело ли…
Но, нощес си легнах на затворен прозорец, да не ме ядат комари, помня; завих се само с чаршаф, защото ми беше топло, помня. А сега в стаята е хладно, а върху мен има и тънко одеяло. Значи съм спала като пън.. докато някой ме е обгрижвал, хм.
Сещам се за признанието на Анджи снощи – за „пеперудите“ му – и се усмихвам – как образно се изрази, без груби намеци… браво му! :)… де да можеха всички мъже така.
И съвестта почва да ме яде – ти, синьора, обаче, си една голяма нечестна… хм, тиква! Що не си каза, че и той вчера на два пъти ти спря тока?! Що се правиш на вода ненапита, чунким не те влече, а?!
Парирам: що!… мии… даа.. да му кажа, че после току виж сме се заиграли… непринудено… и Неапол – в канала, а? Не съм тръгнала на секстуризъм, без тия!
Измъквам се от леглото, надниквам през прозореца – леелее… ама той живее в полите на планината бе! Ау, щастливец! Все едно на края на Драгалевци или Бояна! Виж го ти ченгето… а заливът и Везувий значи са от другата страна на блока – аха, откъм неговата спалня 😉 Дали е станал вече?
Тихичко се измъквам от стаята, слухтя – тишина. В кухньохола няма никой, само пердето се клатушка от течението – и оттук гледката е към планината, снощи в тъмното не обърнах внимание. То и на тръни малко бях, но сега.. сега, странно, но съм напълно спокойна.
Хии, 8:45 било! Нямам време, айде, трябва да заминавам, нали искам да видя… к’во да видя? Ми, Помпей… или да се върна в Неапол пак ли?.. Е, не, айде стига му сега на Наполи. Ама нали днес щях да ходя до Соренто, бе!
Но не мога да се измъкна „по терлици“, в никакъв случай! Човекът се отнесе с мен като човек, пък аз да се правя зорлем на дивак – не, категорично – не съм чак такава простакела!
На пръсти се вмъквам в банята, обливам се с един светкавичен душ, като се старая много да не шумоля. Обличам се, прибирам си партакешите, поопъвам леглото. Кафе ще пия някъде навън после. Но, първо да му благодаря и.. да, преди още да се е светнал – чао!
Чуквам леко на вратата на спалнята му. Тишина. Пак чукам, по-отчетливо, пак нищо…хм.. Анджело?… Отваарям полека – а! никой!… Анджело? – тц…
Опъвам уши и край „габинето“ – ни вопъл, ни стон… Анджело?.. Анджии?… почуквам на вратата, ослушвам се – пас… чудя се… колебая се.. е, натискам полеека дръжката – стига бе! И в кенефа го няма! Липсва от къщи си!
Отивам до входната врата – да-да, надай се – заключено. Е, браво!!
Значи съм арестувана. Сега остава да не ми се появи два дена, и в понеделник самолета за София – фъррр – без меня! Малеее, що проблеми после…
Мисли, момиче, мисли!
Връткам кръгчета из кухньохола, разсъждавам.
Да са го извикали спешно по служба? – Оглеждам се за бележка, евентуално да ми е написал нещо, час ли, к’во ли, знам ли – тц.. Тръшвам се на канапето и без да искам бутвам леко с коляно масичката отпред. Екранът светва. А!
Има нещо написано на преводача, взирам се, пише (буквално): Не се тревожи около мое момиче, аз се връщам след малко.
В същото време се чува глухо дрънкане на ключове, входната врата се отваря (ох!), влиза Анджело: Еей! – ослепителна усмивка и светкавична серия въпроси: Чао, кара, коме сей? Ай фатто звеляре? Ай дормито бене, е? – пуля се: ъ, к’во? /как си, наспа ли се, добре ли спа/
Ами, ходил човекът на пазар рано-рано… а яз – айта! – и си мислиМ веднага глупости – еепаа… 😉
Ей, тия италианци бее!
Искам да му кажа, че ще си тръгвам, да не се притеснява за мен, аз ще си пътешествам нататък, а той ми намига съучастнически и шета из „кучина“-та… усмихнат, тананика нещо „сен-ти-менти… ля-би-ринти.. тра ди ной“ /чувства.. лабиринти.. между нас/ – хоо… хо-хоо, нее… нее… /мисля си/.. ако остана още малко край тебе… ще видиш тогава ти… такива лябиринти… хо-хоо… – защото той е на възраст, за която се твърди, че мъжете.. не само искат, но и знаят как, и могат… ми, всичко 😉 … но и аз не съм вчерашна – и едно „мазало“ ще станее… мамма мия… 😉
Значи, за да останем приятели, аз трябва да си тръгна, ама веднага. Или.. ах.. ах, вътрешният ми глас.. ах, само да ми падне… да го питам защо сега трае, защо сега не дава акъл?!
Насочвам се към лаптопа, а Анджи: Вили! – показва една голяма чаша: куеста ва бене, е? /тази става ли? – снощи бях споменала, че сутрин пия много голямо кафе/.. Е, не мога да му откажа – о’кей, печелиш, ще пия кафето с теб: Си, бене – усмихвам му се и аз.
Кафе, мляко, препечени филийки с пастет, „сфолиателле“, череши – хапвам една филийка, сутрин не ми се яде много. Но сфолиателле-те, т.е. кифлички с крем, определено ми харесват… и омитам две /ехо, препоръчвам ги!/
Измивам набързо чаши, чинии от закуската – ми и аз да направя нещо за него, не съм саката, нали така 😉
Насочвам се пак към компютъра, та да му обясня намеренията си, но той ме спира с ръка: сей пронта? /готова ли си/. Кимам. Щрак, затваря лаптопа… Ъ!.. Дове е фотоапарата, пита, прави жест като „дай го“ – вадя го от чантата. Хваща ме за ръка: алора, андиамо!… Ама, къде? Анджи, дове? Казва нещо, което не схващам и ме мъкне към вратата.
Стоп, Анджело, стоп, плийз! – Пуска ме, гледа въпросително.
Връщам се в стаята, вземам си чантата. Той: ааа, нон! Ай нон бизоньо.. Лашаре! /не ти трябва. Остави я!/ – Измъква ми чантата от ръцете, леко я метва на канапето, провесва ми фотоапарата на врата и направо ме избутва през вратата: алора, андиамо, бейби… дай, дай!… /да тръгваме… хайде, хайде/
На площадката на етажа сме, той заключва, аз се обяснявам, че трябва да си взема поне портфейла – нали, как така ще вървя някъде без пари и документи?: Уейт, Анджи, уйет а минит – май мани, май докимънтс, май уолит… лисн, Анджи, ай нийд ъф дем! /англ., чакай малко, трябва ми портфейла, парите и документите/
Той: мани? /ръце/… чуди се, вдига рамене… мани?… ааа, солди! /пари/… маа, солди, документи.. перке?… ма, йо соно кон те?! /нали съм с теб/, нон ай бизоньо.. о, вай! лашаре!… Андиамо, кара, нон ти преокупаре! /хайде, не се притеснявай/ – и като малко дете ме тегли по стълбите – Форца, рагаца, форца! /айде бе, момиче, върви!/
Вече сме долу пред входа. – Анджело! Плийз.. дове.. ъъ.. дове андаре? – Спира се, уж се чуди, усмихва се: ее, андаре а цонцо! – Кк’воо? – отваря вратата на колата: екко.. прего, мадам. Тъкмо да потегли, питам: о’кей, моменто, тел ми нау..ъ.. димми, ке коза е „цонцо“?
Вдига вежди, ухилва се: цонцо?… хе! ма.. цонцо!!
И пуска в действие ръцете: цонцо*…ъъ… ной каминямо (сочи ни двамата и с 2 пръста имитира ходене).. лентаменте (с длан, като яваш-яваш).. е нон пенсаре а ниенте (сочи си главата и с показалеца като „не“)… си, йес.. Ай капито? /амии, май – изтълкувах го като че ли ще се мотолявим някъде и няма да мислим с главите си/
Паркира точно до гарата, на която слязох предната вечер. 20-тина метра по-натам, оказва се, е долната станция на фунивията /лифта/.
О-хо! Нямах представа, но – бива си я идеята му!
Автомата ни маркира билетите и минаваме – на пет метра чака кабинката. Анджи кавалерства: прего, синьора, мия, прима сорпреза! /моля, първата ми изненада/.
Поглеждам го със смесени чувства – сякаш все още малко ми се иска да се чупя и да си джугам сама, а пък, всъщност, и ми е гот да е до мен… За миг през лицето му минава сянка, навежда се към мен: ей, бамбино, ма ту ми паура, е? о, соно кон те, тезоро, транкуиламенте!
/страх ли те е? аз съм с теб … спокойно!/
Я, глупости, аз съм като децата – кефя се да се возя на лифт. Обаче, що е то „тезоро“, питам?
Гледа ме.. едно такова… аайдее… коленцата ми… /хии, спри бе, ааа.. припадам бе!/…
Усмихва ми се: ее, тезоро**… тезоро… е, куалкоза комее /нещо като/… коме бейби.. коме лав… коме ай лав ю…
Ококорвам се: К’воо?
„Дзъррр“ отнякъде, кабинката нещо скрръц.. джвак… един чичка се провиква нервно и Анджело ме набутва в кабинката. Вратата се затваря. Фиююю… потегляме. Анджело веднага ме тиква в долния ляв ъгъл и ме загражда откъм гърба.
Ха-хаа.. – хитрецът ми той… добричкият ми – дебелите германци край нас няма сега да ми се бутат.
Кабинката вече лети над покривите, а Анджи шепне подканващо: ее, алора, бейби, дай спара!.. гоу… шотинг! /хайде снимай/
Кастеламаре ди Стабия и Везувий от лифта
Кастеламаре ди Стабия и Неаполския залив от лифта
Пътят за Соренто и част от пристанището на Кастеламаре ди Стабия от лифта
Кастеламаре ди Стабия, Санта Мария ла Карита, Торе Анунциата, Помпей и др. градчета край южната част на Неаполския залив, гледка от лифта
За осем минути сме на Монте Фаито, така се казва планината. Горе вече, от една табела разбирам, че сме на височина 1140 метра. Анджело помага за останалата информация: Природата ни е дарила прекрасната планина Фаито. Някой си на име Иво Ванци /по някое време/ за около едно десетилетие създал всички удобства за живот в /някакво там/ планинско село. Съответно всички туристи му отправят гореща благодарност и т.н. Написано от Енрико де Никола на /някакъв камък там наоколо/ на 19 септември 1959 г.
На Монте Фаито
И още няколко думи от една информационна листовка, пак от там, при горната станция на фунивията. Мисля, че е любопитна информация:
По време на Римската империя Сорентинския полуостров /сега официално май е п-в Амалфи/ бил любим курорт за аристокрацията и богатите търговци. Планината тогава се казвала Монте Аурео. Но я наричали също и Монте дел Латте /млечната планина/, заради специалните терапевтични свойства на млякото от животните, които пасели по склоновете на планината. А днешното й име произтича от местната дума „fagetto“ /фаджетто/, което означава „букова гора“, тъй като в планината от широколистните дървета преобладават особено буковите, но и дъбови и кестенови дървета. Да, ама аз добавям, че има и ей таквиз 😉
На Монте Фаито
Тръгваме по-нататък по тесен асфалтиран път като алея, сред рехава борова гора. Тук е свежо, приятно прохладно и мирише толкова приятно на бор. По земята – шишарки – хе-хее, сякаш съм на Витоша!
Вървим, не знам колко, може би към 500 метра през тази гора, после и сред някакви широколистни дръвчета из една поляна. Срещаме разни хора, че и туристи /планинари/. Ами днес е събота, а Монте Фаито е нещо като Витошата на тукашните хора.
От време на време измежду дърветата надзъртат Везувио и залива, но Анджело все ме придърпва да не се спирам и зазяпвам, защото „нон че темпо“ /няма време/. И все разправя нещо, разяснявайки с ръце 🙂 Изглежда иска да ми покаже нещо по-така.
Снощи ме разсмя като каза /чрез Гугъл/, че това маане на ръце било вродено на италианците и особено на неаполитанците, и поясни: ако искаш да накараш един италианец да млъкне, просто му вържи ръцете отзад 😀
И излизаме на едно високо и сравнително открито място – хората са направили и площадка, откъдето човек да се покефи. Анджи казва, че това е едно от любимите му места – просто идвал, стоял половин час под небето, гледал, вятърът му продухвал главата и после пак можел да мисли. И, ето я тази сорпреза секонда или, „панорама моцафиато“ /т.е. втората изненада – панорама, спираща дъха/
Костиера Сорентина - най в дъното вдясно се вижда остров Капри /разбира се, зум на макс/
Наслаждаваме се около двайсетина минутки, сочи натам, наонам, обяснява – аз кое разбрала, кое хич.. Всеки случай е ясно и без да ми го казва, че Монте Фаито е една доста приятна малка /сравнено с други/ планина. Да, казва Анджело, „белисима монтаня“ 🙂
Такаа.. усмихва ми се и допълва, че това не било „тутто“ /всичко/. Поглежда си часовника, гладна ли съм? – не, не съм още. Добре, казва, сега ще слезем долу до колата и ще отидем до другото мое любимо място, а после ще обядваме там някъде.
И къде е това, питам? – Ее, ма куеста ла мия сорпреза терца! /на това не му трябва превод, нали? 😉
Смея се: маа… куанте сорпрезе.. ю хев?
Вдига рамене: мм, йо нон со.. ай донт ноу… Ухилва се – о, екко, сопреза нуова: форца джелато! /ето, нова изненада: хайде на сладоледа/ и ме помъква към сладоледаджията в единия край на панорамната площадка.
Изобщо забравих намерението си да миткам сама. С всяка минута, все по-добре, дори и без Гугъл, се разбираме. А езикът на ръцете, мимиките и очите, наистина е уникален! Но, факт – аз разбирам все повече италиански думи, той пък – английски.
Кара малко по пътя за Соренто и завива наляво. Този по-тесен път тръгва из планината и съвсем скоро става абсолютен зиг-заг нагоре. Пак сме из Монте Фаито. Ама нали вече бяхме там? Не, казва, не сме били там, имай търпение.
Бе, то не бяха серпентини, не беше чудо! Хвана ме морска болест направо! Лелее.. така ми се сгади – и сигурно добих вид на припикано мушкато, щом Анджи млъкна и даже намали съвсем музиката. Аха-аха и, за една бройка, и да изкарам и сладоледа, и кифличките, и черешите – като тръгнаха нагоре-надолу като асансьор из корема ми – лелее в чудо се видях… И таман вече да река, аман-заман, моля ти се, спирай, иначе ще има да чистиш из колата – оп, излезе на едно асфалтирано разширение като малко паркингче, и се намести под едни пършиви дръвчета. Разгеле!
Подава ръка, измъква ме из колата, клати глава съчувствено, оправя ми нещо на косата, приказва ми нещо, ама кротко, загрижено такова. Дава ми да пийна водица… Лъхна и малко ветрец, хеле посефирясах се. Да тръгваме ли, пита. Ми добре.
Хваща ме за ръка, води… Оглеждам се – ай, боже, ма къде ме докара из тия генгерлици бе, човеко – егати изненадата дето я измисли! – наоколо едни треволяци, едни храсталаци, камъняци… еее там пък, в далечината, и едни сателитни антени на най-високото щръкнали, лъщят – ретранслатор някакъв ли? Но, вятърът още по-задуха на откритото, и току съвсем ми светна. Как си, пита, студено ли ти е – не, добре ми е, таман се оправих, мерси.
Къде бе, Анджи? – Ела, вика, ела – пак ме лови за ръка и ме мъкне по тая стръмна дива ливада, на връх планината явно. Вятърът леко брули, ама не е чак много студено. Отдясно едни канари, като нахвърляни, едни чуки още нататък, които пък ее, ооще по-натам някъде, се спускат къде рязко, къде не чак, и се оформят в по-заоблени и меки хълмове, сред които се виждат и нагушени къщички с градинки и лозя, мини градчета или селца – някои по склоновете, други – както пишат в романите – из пазвите на планината.
Монте Фаито - някъде по пътя към върха
Малки селца, градчета и курорти из дебрите на Монте Фаито /зум/
Малки селца, градчета и курорти из дебрите на Монте Фаито /с много зум/
За миг, изведнъж вятърът изфиряса, и онова слънце като се облещи отгоре – пече, амаа… и оо, ама какво приказно синьо небе, направо на една ръка разстояние – иска ми се да го пипна чак…
Я! Анджело мълчи! Че как така?
Анджи, викам, кажи де, къде сме, къде отиваме?… О, няма нужда да казва – изведнъж храстите свършват и се оказваме…
на ръба на планината! Ето я сорпреза терца!
Костиера Амалфитана /зум на макс/
Морето долу блести с цялото си великолепие – леелеее… маалеее… уауу… какъв невероятен син цвят /това ли е то аквамарин?/, а яхтите са направо като бели точици.
Анджи ме гледа, светнал от радост, целият усмивка… боже мили, ама наистина, нямам думи, наистина ми спира дъха – гледката.. той самият… простенвам: ооо!
И спонтанно, без грам мисъл, се хвърлям на врата му и му лепвам една звучна целувка – огромно благодаря, миле грацие, тенкю веери, вери мач, ангелчето ми!
.. Хм, май не го очакваше – тутка нещо… Ее, ми аз мога да сорпрезя, к’во! 😉
Глеедам… дивя се… във възторг съм – прав е, наистина е „виста спетаколаре“ /поразителна гледка/ – това е, както разбирам, половината Костиера Амалфитана! Ехаа, и през ум не ми беше минавало, че може да дойда тук.
Като ветропоказатели се връткаме на всички посоки. Той ми обяснява – натам било Соренто, обратно по диагонал, еей натам в далечината, в кьошето – Салерно, долу бил Позитано, по-натам Праяно, после Амалфи…
Ох, иска ми се да видя и тях, но няма да имам време, да му се не види.
Позитано - гледка от ръба на планината /с много зум/
Анджи ме подсеща за фотото. О, да, разбира се, време е да се разснимам!
И решавам, че нали съм, малко така, по-дребосък от него, значи виждам по-малко. И, ето ти сега – малко акъл пак, ама навреме, нали 😉 – оглеждам се и виждам един по-голям камък, може би към 50 см стърчи. Покачвам му се с намерението да снимам по-панорамно, уж.
Анджело ми приказва отдолу, дава акъл нещо, сочи насам-натам. Ох, още съм толкова впечатлена от гледката и съм му толкова благодарна на този човек… Музата ме налита изневиделица – и, качена на тоя камък, се обяснявам: уел /ами/… Анджело!… ъъ.. асколта ме: ту сей молто бене уомо… а, не… ъъ, гуд… аа, буоно! ай капито? /чуй ме: ти си много добър човек/… ъ, мио…ъъ… ееми.. уно гранде, ама гранде(!) е реале анджело!… Разтварям и размахвам ръце, сякаш фърча – за да дообясня нагледно какво имам предвид, че той е един истински „ангел“, демек от ония, от религията, дет’ фърчат и вършат добри дела…
Той, душата, явно разбра, ми се ухилва до ушите 🙂
… А! – тоя камък нещо.. ох, какво.. ох, мърда.. ама клати се… оооп-оп-оп.. аз губя равновесие… и се забивам с все сила право в ръцете на Анджи. От това той също изгубва равновесие, залита назад, спъва се в нещо и се срива на гръб.. стене, ама и не ме изпуска.
Божичко! Забравям всички други езици и пердаша на български, опипвам му главата: Анджи, удари ли се бе, боли ли те, къде, как си? Отвори очи, миличък, кажи!.. Анджи!… боже… Анджело!
…“И филети туа камера“ /апарата ти ме изкорми/ – простенва… Хии! – обектива ми! – отдръпвам се – нали апарата ми виси на врата, та понечвам.. но Анджело се възползва на мига – светкавично ми измъква фотото, оставя го на тревата и в същия миг ме преобръща.
…Ах, ти, хитрецо! Стенеш, а? Мамиш! – но не мога да помръдна от тежестта му – навежда се баавно… спирам го с длани, чудя се сега какво да правя, става напечено… соча с очи към небето: о, лук, сии дъ скай, итс соу блу… софт… грейт… риъли.. соу найс – задържа, поглежда с половин очо нагоре и пак наблюдава напъните ми с оная си своя лека усмивка – минавам на италиански – сиело, Анджи, сиело! гуарда, сиело.. е кози белло, кози..ъъ.. блу.. ъъ…. си, азурро!… е кози вичино!! /гледай, небето е така красиво, синьо.. и е толкова близо!!/
Вече не мога да го удържам… не издържам и на очите му.. и този негов омагьосващ глас, сега лееко пресипва, почти шепнешком „ма, йо соно вичино а те.. ди пю.. мия белла..“ /но аз съм още по-близо до теб/ – Волята предателски ме напуска… и ръцете ми изневеряват… очите се затварят и се разтапям… разтаапям се в ръцете му, под настойчивите му устни… И все ми е тая, ако ще и Везувий да изригне сега… 😉
Костиера Амалфитана
Костиера Амалфитана
За феновете на тази романтично-комична италианска история, един поздрав за търпението, с което чакат продължението 😉
http://www.youtube.com/watch?v=zrGnC-bNV7A
следва
Автор, снимки: Вили 
П.П. Няколко дни по-късно, справка с речника:
* zonzo /цонцо/ – разхождам се, шляя се, мотая се
** tesoro /тезоро/ – съкровище; разг. съкровище, миличко
Очаквайте продължението
Автор: Вили
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Другата Италия – на картата: КЛИКАЙТЕ
Малко от мислите ни с Комитата
