Archive for the tag 'полиция'

февр. 06 2012

Африка пеша (4): Дакар (Сенегал)

Продължим пешеходното пътешествие из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегал, а за последно пообиколихме из самия Сенегал. Днес наред е столицата Дакар – да видим какво толкова страшно има там, че даже ралито Париж-Дакар се провежда чак в Южна Америка от няколко години 😉

 

 

Приятно четене:

 

Африка пеша

 

част четвърта

 

Дакар (Сенегал)


 

Дакар, Сенегал

Втората вечер, след като не успяхме да си намерим кауч, решихме да не оставаме на улицата отново, a да oтидем на хотел. След дълго чакане и сменяне на три автобуса не намерихме хотелa, който търсехме. Точно когато бяхме решили да останем на летището, срещнахме Осман- растаман, който ни покани да спим у тях безплатно. Заведе ни на руутс реге концерт и на денсхол парти на другия ден. Всичко беше супер, освен че постоянно показваше колко е богат, как е живял в Белгия и е харчил много пари, как баща му бил голям полицай и въобще колко е важен. Къщата му наистина беше голяма и имаше истински душ, което на нас ни се стори лукс. Спяхме на палатка на терасата пред стаята му. Той почти не ни пускаше да си ходим и правеше големи планове за Нова година и за напред. Убеждаваше ни да си оставяме багажа у тях, защото е безопасно и баща му е голям полицай. Оставихме си раниците в стаята му през нощта, докато ние спяхме в палатката. И на сутринта, когато мислихме да отидем за визи за Буркина Фасо, открихме, че

всичките ни пари oт портмонето липсват

Осман разбира се отричаше и се кълнеше, уж се опитваше да ни помогне, но накрая ни закара далече от дома си и ни изостави без пари и подслон. Добре, че си намерихме подслон, след като пуснахме съобщение за помощ в каучсърфинг и ни приюти един индиец на име Дев. След това се преместихме в други каучсърфъри – Клод и Дебра – белгийци, работещи в Дакар. Клод дойде с нас до дома на Осман, за да ни превежда. Говорихме с бащата дълги часове, опитахме какво ли не, но нищо не постигнахме. Не искаха да ни върнат парите и решихме да отидем в полицията. Друг белгиец от каучсърфинг- Йохан се свърза с нас с желанието да ни помогне. Имаше магазин в Дакар и опит с полицията.

Написахме заедно жалба и я занесохме в районното.

От там двама полицаи дойдоха с нас в къщата на Осман, но той се криеше и след екшън и разправии с бащата, който не искаше да ни пусне, не можахме да го хванем и полицията му остави призовка. След два дни отново отидохме в полицията да видим какво става и да занесем снимки на Осман. Нещата обаче не се развиваха въобще, както и очаквахме. Загубихме много време и пари в безполезни разправии и накрая решихме да се махнем от големия град. Поне си взехме поука от цялата случка и вече знаехме да не се доверяваме на никой. Особено растаманите имаха лоша слава тук. Най-често съблазнявали момичета, които се влюбват в тях и после ги обират, оставяйки ги да плачат за две загуби едновременно. Наистина е тъжно да повярваш, че някой ти е приятел и той да те измами по този грозен начин. Точно, когато бяхме решили да тръгваме за делтата на река Салум, ни се обади полицията, че Осман се е появил. За пореден път тръгнахме към районното, вече без почти никакви надежди, но след дълги дискусии с Осман и семейството му и заплахи от наша страна, че ще пишем за тази история на вестниците (наистина вече се бяхме свързали с един местен вестник) бащата на Осман обеща писмено да върне парите на 26.12.2010. Ние обещахме да не пишем във вестниците и да не публикуваме снимка на Осман. И явно ще изкараме и Коледа в Дакар, но все пак чакането и разправиите си заслужаваха, надяваме се бащата да удържи на думата си.

 

Дакар, СенегалДакар, Сенегал

Дакар, Сенегал

 

 

 

 

Така останахме цели 15 дни в Дакар.

Тук няма много какво да се види – голям мръсен град с многобройни малки плажчета. За съжаление красивите плажчета със ситен бял пясък бяха зарити с боклук. Всички си изхвърляха боклуците буквално навсякъде и най-вече в океана. Когато, след като пиехме кафе на плажа със сенегалци и те всички си изхвърлиха чашите в океана, не издържахме и ги попитахме защо слагат пластмаса в океана. Не виждат ли, че той не я иска и им я връща обратно на плажа. Те отговориха, че пластмасата идва от нашата цивилизация, ние сме им я донесли…

Дакар, Сенегал

 

Дакар беше странна смесица между Африка и Европа.

Определено не приличаше на нормалните Африкански градове. Това което ни очарова в града беше безспирната африканска музика и многобройните реге концерти. Попаднахме точно навреме за Третия Световен Фестивал на Черното Изкуство, който се провеждаше тази година в Сенегал. Откриването беше на голям стадион и абсолютно безплатно. След речите на няколко африкански президенти успяхме да чуем музика от различни страни и да видим красива заря. Звездата на вечерта беше Юсу Ндур, но още повече се изненадахме, че срещнахме една българка на стадиона. За пръв път виждахме българка в Африка и много се зарадвахме да поговорим с някой на български.

На пазара в Дакар, Сенегал

на пазара има части от всякакви животни- от конски косми до кожа от таралеж

Кокосови орехи – Дакар, Сенегал

Кокосовите орехи в Дакар

 

С Клод и други международни каучсърфъри посетихме и концерт на Уайклиф Джин – също съвсем безплатен. Концертът беше пред огромна статуя на мъж, жена и дете, направена преди 8 месеца и ярко контрастираща с пейзажа наоколо. Пред сцената имаше нещо като ВИП, ограден със стена, която скриваше гледката на хилядите хора. На входа на ВИП-а тълпата беше нечовешка и пускаха само който решат. Оказа се, че сме ВИП, само защото сме бели и разбутаха тълпата за да можем да влезем. Почувствахме се ужасно в тази ситуация и Клод предложи всички да напуснем ВИП-а в знак на протест. Отидохме на отсрещния хълм, откъдето виждахме концерта и не бяхме оградени от стени. Уайклеф Джин също се възмути от обстановката и обяви, че ще направи втори концерт след два дни за сенегалските хора. За наше огромно огорчение дискриминацията съществуваше както от нешa, така и от тяхна страна. На улицата ни подвикваха тубаб (така наричат белите), в магазините ни искаха повече пари за всичко и беше трудно да намерим истински приятели. Искахме да бъдем братя, да живеем като едно, но изглежда беше невъзможно.

Автобус в Дакар, СенегалАвтобус в Дакар, Сенегал

 

Успяхме да се потопим в обстановката в Дакар, запознахме се с много чужденци живеещи тук и дори участвахме в международна игра на фризби. Времето летеше неусетно в лудницата на града.

Транспортът беше бавен, но весел.

Многобройни фънки бусчета кръстосваха града без прозорци, целите изрисувани,обикновено с надписи и снимки на духовния водач Серин Туба (или Ахмудо Бамба). Малките пейчици вътре постоянно бяха претъпкани, а ако останат леко празни бусчето чакаше на обичайни места понякога повече от десет минути да се напълни. Спираха навсякъде щом почукаш на ламарината. А ако моторът изгасне се налагаше да ги бутат. Всичките рейсове и коли по пясъчните улици изглеждаха сякаш всеки момент ще се разпаднат. Каква сила ги караше все още да се движат не можехме да разберем.

Може би Серин Туба… 🙂

Дакар, Сенегал

 

Серин Туба e духовен лидер от 19 век

и неговият ученик Ибра Фал е първият бай-фал, отказал да пости на Рамадан, за да има сили да работи и да служи на учителя си (марабу). Той и ученикът му добиват голяма популярност в Сенегал и французите го пращат в изгнание в Габон, уплашени от идеите му против робството. Байфалите са странна разновидност на религията – те не се молят и не постят на рамадан, но имат много последователи. Повечето са растамани и много от тях просят на улицата. Байфалите пеят всяка събота и неделя по цяла нощ и хората пеят с тях. Всички ни наричака байфал или йайфал (за жена). Тук мюсюлманството е доста различно, съществуват различни религиозни групи и лидери. Когато решат религиозните лидери можеха да блокират цяла улица в центъра с палатката си, за да проповядват на последователите. Всички ги следваха безусловно. В Дакар изкарахме и мюсюлманската Нова Година…но едва разбрахме, че има празник. Не усетихме нищо празнично – само обичайното пеене на байфали цяла нощ.

В момента живеем в едно предградие на Дакар

у едно голямо семейство, приятели на Йохан. Тук мъжете могат да имат до четири жени и съответно много, много деца. 70% от населението е под 14 години, и повечето деца се налага да работят. Почти всички семейства имат прислужница, която готви, пере и живее в къщата, обикновено без да ѝ плащат – нещо като разновидност на робството.

Живот в Дакар, Сенегал

Атлантически океан – Дакар, Сенегал

Фото студио – Дакар, Сенегал

Фото студио :)

 Сенегалка – Дакар, Сенегал

Африканско изкуство – Дакар, Сенегал

Алтернативно африканско изкуство

Африканско изкуство – Дакар, Сенегал

Алтернативно 😉 африканско изкуство

 Риба – Дакар, Сенегал

Паяк – Дакар, Сенегал

Паяците тук са огромни

Баобаб – Дакар, Сенегал

Баобаб

Дий, магаре! – Дакар, Сенегал

Коза– Дакар, Сенегал

Къде сте, братя?

В момента тръгваме на обиколка из Сенегал, за да се върнем за Коледа отново в полицията.

 

Очаквайте продължението
Автор: Лора Василева
Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

9 коментара

дек. 05 2011

Турция отблизо: Адапазаръ – Истанбул – София (1)

За читателите през четци: Кликайте на разказа, сложил съм още снимки и клипове!

 

В последните няколко месеца работя в Турция. В града на Фикрет – Адапазаръ.

Днес ви представям впечатленията си от поредната съседна нам страна, която ние не познаваме. Старал съм се да подходя и емоционално и разумно, ваш ред е да кажете дали се е получило. Сигурен съм, че разказът му ще извика у вас всичките предразсъдъци, които имаме за турците, но съм сигурен, че и турските ми читатели ще разберат някои свои предрасъдъци 🙂 Не мисля, че предрасъдъците са лошо нещо – лошо е да им робуваме, така че – ако някой се почувства засегнат, да ме прощава, но това е моят поглед. Не трябва да ни е страх от предразсъдъците ни – просто трябва да не държим много на тях.

Самият разказ започна като една страничка впечатления, публикувани в началото на престоя ми в Адапазар, обаче ги разширих, добавих снимки и се получи това, което ще четете днес. Подбирал съм снимки, които ми се сториха интересни, без специално да бъдат свъразни с темите от текста – в този ред на мислите снимките могат да бъдат разглеждани като манипулативни: просто са най-интересните от албума 😉

Адапазар или, както го превеждат неграмотните преводачи на турски сериали – Адапазаръ, не е безкрайно интересен град: приятен е, но общо взето трудно може да се каже нещо друго за него. Това се оказа и големият плюс: живея в напълно нормален индустриален град някъде по пътя между Истанбул и Анкара (всъщност това е пътят Лондон–Калкута ;), което ми позволи в Турция вече да не съм турист. Все още не съм местен, но турист определено вече не съм 😀

Оттук надолу ще използвам правилното българско Адапазар, вместо неграмотното Адапазаръ. Защо съм написал Адапазаръ в заглавието? За кефа на гуглето 😉

Приятно четене и не плюйте много по автора – той така може

İyi okumalar 🙂

Турция отблизо

Адапазаръ – Истанбул – София

част първа

Летище Ататюрк, Истанбул

Прибиращи се от Медина богомолци – летище Ататюрк, Истанбул

 

Летище Ататюрк, Истанбул

Изглежда Европейският съюз ни води към по-добро: че летището е огромно, огромно е, ама все пак от слизане от самолета през минаване на граничен контрол до излизане в залата за пристигащи минават повече от 45 мин. Ататюрк е второто, след София, летище, в което тълпата тича, за да си запази ред на опашката за паспортен контрол. Тук разделението е Турски граждани и Other passports 😉 Митничари не видях, граничарят само гледаше паспорта и компютъра, но даже не ми погледна ентелегентната физиономия. Всъщност и месеци по-късно още не ме е погледнал. И наистина дават предимство на местните граждани – колегата ми, който пристига по разписание около час след мен му се наложи да чака и цял час на граничен контрол – будките на чуждестранни граждани били оставени само две, за да се освободят гишета за неисзветсно защо увеличената бройка местни, пристигнали заедно с него.

Нещо забележително: гражданите на Великобритания, Холандия, Испания, както и тези на Камерун се нуждаят от визи за Турция. Нареждат се на една допълнителна опашка, плащат някаква такса за виза и чак тогава ги пускат. Комшийските Гърция, България и Румъния се разхождаме гордо с безвизовите си паспорти пред останалите 😉 Мелочь, но приятно 😉

По терминала се разхождат негри с негърски дрехи. От тук има полети не само за голяма част от Африка и Близкия Изток, но очевидно и до остров Корекоредут.

Богомолци се прибират от Медина

 

Ако си мислите, че жените-мюсюлманки се обличат смешно, погледнете мъжете: едноцветни пижами с джапанки и бради без мустаци. И все пак – не видях чалми, вероятно вече само сикхите в Индия ги носят. Сещам се за вица за арабина с костюма и вратовръзката, който искал да влезе в Щатите и, когото докато не заприличал на терорист, не го пуснали на паспортен контрол. Тези тук със сигурност ще ги пуснат 😉 И все пак не се лъжете: това бяха пътници, чакащи самолети за Саудитска Арабия и Африка, а не местни. Ако се абстрахираме от няколкото баби, които едва ли някой иска да види разголени, местните са доста цивилно облечени.

Доста по-късно видях няколко стареца в селския рейс – носеха от онези бели „фесове”, които може би сте виждали в Косово или Албания (не са точно фесове, ами плътно прилягащи към главата шапки, мисля, че се сещате за кое говоря).

Пушкомът на летището

 

Всъщност летище Ататюрк обслужва полети както до Америка (половината пътници от София за Истанбул всъщност летят транзитно за Чикаго), така и до Близкия и Далечния изток, Африка. А ако искате да летите до Басра, Багдад или Кабул, Ататюрк е най-близкото ви летище за пътуване до там. Чакайки в залата за посрещане да пристигнат колегите ми от другите европейски страни (софийският самолет е първият в компанията ;), та чакайки другите следя дали самолетът от Басра ще кацне. Каца  всеки път – след София, но преди Прага 😉

По пътя

От летището в посока Азия води магистрала. Всъщност е поредица от преходи и детелини като в американски филм с лоши момчета или с преследване на автобуси на скорост. Яко.

Босфорът, Европа и Азия

Босфорът го минаваме по единия от двата моста – този, който е по-близо до Черно море. Преди него има пункт за плащане на таксата за него. Всъщност и на двата моста се плаща само в посока Азия – континентът на хранителните и други странни табута. После се замислям, че и в Европа имаме хранителни табута – кучетата все още спокойно се разхождат по софийските улици, а хлебарки с червеи се ядат само в реалити шоу-програми, нали?

А  по моста връщането в Европа е безплатно 😉 Точно на европейския бряг (на връщане) има табела Добре дошли в Европа. Като се замислиш, това тук е началото на нещо, което завършва на нос Северен (a.k.a.Нордкап), в Райкявик и някъде край Лисабон. Това е велик континент, не бива да го сдаваме на някакви китайци. Иначе Босфорът е красив, но и разочароващо тесен – река Дунав при Русе със сигурност е много по-широк. Даже ми се струва, че и при Белград Дунавът е по-широк. Сега се сетих, че и мостът на Босфора може да е построен нарочно на най-тясното място на пролива? 😉

 

Скоро ще пресечем Босфора, а след него има още един час до излизане от Цариград…

 

Истанбул на скорост

Час и половина със скорост около 110 ни трябваха, за да започнат някакви признаци, че Истанбул свършва. Безкраен град, безкраен… Понякога ми напомня за планетата – град, която беше столица на Републиката в Междузвездни войни. По-късно успях все пак да забележа едно място, от което нататък вече не е Истанбул, а вече е следващият град. Всъщност е трудно за определяне, защото Истанбул и околностите са един огромен конгломерат – повече напомня района на Дортмунд-Есен-Дюселдорф-Кьолн отколкото на познатите ни „край на населено място” – шосе сред полето (гората) – „начало на населено място“ В края на Истанбул  (а може би е началото на Измит?) пътят минава покрай последните отклонения на Мраморно море. Брегът е силно осветен и отсрещният бряг на залива се вижда много красив. А като видиш и светлинки на корабите в морето… Романтика и красота. Всъщност може и да се лъжа – виждал съм го само нощно време, а нощно време и Ихтиман изглежда особено романтично минавайки по магистралата за Пловдив. Та и там (край Измит) най-вероятно са поредица от пристанища, фабрики и ж.п.линии, но нощно време ми напомня Ница и Монако. (не ми напомня, защото не съм би, ами така си го представям 😉 (Разбира се, че го видях и на светло: както и очаквах се окоаза едно безкрайно контейнерно пристанище, че и циментова фабрика за цвят има. Но нощно време светлинките ме „водят“ на друго място 😉 )

Точно в центъра на Адапазар има симпатично паркче

 

Полиция и правила за движение

Полицията патрулира на постоянно включени буркани, на едно място „осветяваха” аварирала кола, да не се блъсне някой в нея, докато я качат на аварийния паяк. И въпреки, че реалните правила за движение, очевидно се различават драматично от писаните, в момента, в който се образува минизадръстване на едно кръстовище, се появи моментално един катаджия и го разчисти за минути. Иначе да не мислите, че ако сте без предимство, някой ще ви пуснете да минете? Това да не ви е София, където от доста време наблюдавам определно наличието на едно кавалерство към идващите от улиците без предимство. Тук никой никого не пуска, за сметка на това клаксонът е по-важен уред от мигачите.

Все пак да кажем нещо за правилата: разликата между червеното и зеленото на светофара е, че на зелено може да мачкаш всички, които ти се изпречат, докато червеното просто значи да пропускаш тези, които ти идват отстрани 😉 Иначе май само на едно място видях наистина спрели коли на червено – може би защото напречното (на зелено) движение беше наистина натоварено…

Централната търговска улица на Адапазар

 

Пешеходци

А ако сте пешеходец?

В качеството си на пешеходец в Турция веднага ще забележите колко културни и възпитани са шофьорите в България и в частност в София – аз като ви казвам, че Европейският съюз е най-доброто, което ни се е случило за последние 120 години, никой не вярва 🙂  Или с други думи: пазете се и внимавайте много като пресичате: като ви види да пресичате на пешеходна пътека, автобусът има навика да натиска газта и да се цели във вас, а колите освен това ще ви освиркат. Турция не е подходящо място за пресичане на улицата.

Жените

Жените може да ти се усмихнат на улицата. Европейките отдавна носят фередже в поведението си, ако ще и полата ѝ да е с дължина колкото ширина на колан. Х. има обяснение за това, но каза, че ще ми го разяснява друг път.

 

Булка в парка на Адапазар

В парка на Адапазар имаше сватбари – правеха фотосесията. Булката с радост позира и пред моя апарат

 

 

Въздухът

Въздухът мирише на много места. Явно европейските правила за чистота на въздуха си казват своето, но в България не ми се беше случвало отдавна, даже бях забравил. А откога не бях виждал някой да се вози в каросерията на камион…

Камион – Адапазар, Турция

Най-готиният камион в света :)

 

Междинно за въздуха и икономиката

Интересно, това (липсата на миризма) дали ще ни доведе до икономика, основана на услуги? Липсата на замърсяване е признак за липса на промишленост, а това, че в ЕС въздухът е чист означава единствено, че галванизацията, металодобива и металургията, химическата и текстилната промишленост са се преместили на Изток. Това, че не искаме шистов газ по екологични причини, означава само че ще бъде добиван по на Изток, а не, че няма да бъде добиван. Това, че при нас е чистичко, означава, че другаде е мръсничко. Дали не грешим все пак с това чистофайничене? Дали не е редно да пратим „еколозите” в Китай, нека там да повикат, да покрещят и да попротестират 😉  Не е прост въпрос: ще слагаш ли катализатор на колата си, който увеличава разхода и усложнява допълнително колата, при условие, че смърдящите те изпреварват при по-ниска мощност и разход на гориво? Какво ли има предвид Ердоган с репликата си, че Европа е спирачка?

Адапазар

 

Турският и българският език

Бай е … мъж, а жена е байан – добре е да се знае преди да идеш до тоалетната, особено ако няма картинки на вратата. Бай Иван се оказа най-обикновен мъж 😉

Когато се обръщате към някого с „Господин …“ е редно да кажете „бей“ – напр. „Серхан бей,….“, вкл. и в мейл-кореспонденция. „Бей“ повече напомня английското „сър“, т.к. се отнася за Джон, а не за Смит, който би бил „мистър“ („господин“) (Серхан е малко име в случая 😉 Всъщност онова „робското“ чувство, което ни вдъхва израза „Осман бей“ си е най-обикновено обръщение към мъж. Просто нашите възрожденци са искали да се обръщаме един към друг на господине/госпожо 🙂 , а не на „бей“. Помислете малко върху това, когато още веднъж изпаднете в носталгия по времената на „другарки и другари“. Заради „господине“ не една империя се е срутила 😛 А ако шефът ви е много серт можете да се обърнет към него със „Серхан ефенди“. Но „ефенди“ се ползва рядко и общо взето се използва само към кофти началници.

Интересно ми е как се обръща човек към жена? Ще питам

Питах: правилното обръщение към жена (дама) е „ханъм“: Селамлар Саадет ханъм, и т.н. (Саадет отново е малкото име, изглежда фамилните имена не се ползват даже в официалната или близка до официалната комуникация. „Селамлар“ е „уважаеми(а)“. Е, това горното си е доста официално обръщение – с колегите си човек се обръща по обичайния начин: Здрасти, Саадет 🙂 Като цяло фамилиите не се ползват, вкл. и в официалната кореспонденция. Сега разбирам защо в България даже и на високо ниво се говори на малко име, за разлика от съседните ни Сърбия и Румъния. Доста по-късно разбрах защо е така и в Турция – преди Ататюрк турците изобщо не са имали фамилни имена, които са въведени от него като част от модернизацията. А (части от) Сърбия и Румъния са били в Австро-Унгария, където фамилията е по-важна от малкото име, докато в Турция и околностите малкото име е по-важното.

 

„Меркези“ значи център, а какво е „алъш-вериш“ – не знам 😉

 

Общите неща в езика

не са точно тези, които очаква човек първоначално и все пак:

Сантиметри каре са квадратните, а сантиметри кюп са кубичните 😉 Изобщо думата куб е кюп, а пък километре/саат мисля, че е съвсем очевидно, а „дирек”-ът си е стълб или пилон. Известната в детския жаргон „анджаклама” всъщност се казва „аджъклама” и е названието на стоката (във фактурите), а изключително вулгарният израз „ай,сиктир!” се чете „ясактър” и значи „забранено“.  Пък янгън е огън 😉 или пожар 😉 А ако се заслушате в някои песни ще чуете „… севдаааа…янгънннн…“ 😉

И специално ви предупреждавам: в никой случай не използвайте израза „айсиктир” гласно! Изключително грубо е! А турците са наистина деликатни хора. Не знам как е като цяло с Изтока и народите му, но турците са наистина възпитани, тактични и деликатни хора.

Ако ви трябва кюмур вече знаете телефона 🙂

 

За щастие при храните значенията на думите са практически еднакви: всеки знае какво е чорба, реване, пилаф, айран, баклава, патладжан, кюфте или кОла 😉 От глад няма да умрете 😉 Е, а ако си поръчате сутляш, няма да ви донесат мляко с ориз, а крем-карамел;) Пък скарата е изгара, като имайте предвид, че ще има и огромна гарнитура.

 

Музиката

Изобщо доста неща са ни общи и като че ли турският свят е „разбираем“ за нас. Да ви казвам ли как звучат народните им песни? 😀  Имат песни както с македонски, така и със северняшки, така и с тракийски ритми и звучене – само като се заслушаш в текста, разбираш, че не го разбираш 😉 Всъщност има една звукова разлика с българските народни песни и тя е че духовият инструмент по-често е зурна, а не кларинет 😉

Да ви кажа не чух нещо, което да оприлича на чалга – съвременната турска естрада повече напомня творчеството на Георги Христов, а не на Галена, Таня Боева, Емилия и компания. Сигурно има някаква чалга – то и Румъния и Сърбия имат собствени чалги и би било чудо Турция да си няма. Но поне досега не съм попадал на такава. Което не е толкова зле 😉

 

Ето за пример два от таз годишните хитове
http://youtu.be/SsFqAxyew28
и този
http://youtu.be/sn6q2m_ozFs
Ходихме и на клуб с музика на живо (и бира!!!) – музиката ми беше наистина странна и подозирам, че стилът се нарича „анадолски рок“. Няма нищо общо с рока, но бях определено впечатлен.

Как мислите, дали има турски джаз? Има и още как 😀 И има и слушатели 🙂 И не само има турски джаз, но има и обикновени провинциални ресторанти, където сервитьорите не вдяват никакви различни от турски езици и където се слуша джаз, докато хапваш каръшък изгара. Я ми го покажете това заведение в София? Май няма, а? Нормално, уютно и неснобарско и по уредбата да пускат леко джазче, а?

http://youtu.be/9sGZYnUNvpE
и още малко турски джаз
http://youtu.be/D5tu4hVkLdQ
Последното парчевлезе в личния ми Топ 10 за всички времена 🙂

В Турция, подобно на Македония, съществуват както интернет-клубове така и музикални магазини.

 

Тоалетните

Тоалетните в офиса са … турски. Не знаех, че на клекалата им викат така, но Давид Черни ни го припомни. Иначе е чисто, няма проблем. Има даже списък с подписите на чистач(к)ите, като на OMV бензиностанция. Всъщност забелязвам една смешна зависимост – разбира се, че има и нормални (с моноблок) тоалетни, но те… по-често са миризливи, в сравнение с тези, които са с клекала 😉 Между другото  – в мъжката тоалетна влиза само чистач, а в дамската – чистачка. И това го бях забравил – в България май всичко е унисекс 😉

 

Турското кафе

Дядо Вазов е прав: турското кафе си се пие със сърбане. То просто няма друг начин – вряло е 🙂 Харесвам го. А чаят е като удар с изненадана котка в главата – събужда те моментално. Всъщност чаят тук е ритуал. Виждали сте чашките с форма на лале, с които турците пият чая – нормално е да ги видите да седят в заведение, да пият чай и да играят табла. Или пък да го пият след вечеря (както ние пием кафе след ядене). Бъзикахме се един ден, че ние пием чая като лекарство, пък те – като ритуал 🙂

Турското кафе в Турция е най-доброто кафе в житейската ми практика.

Мадами сърбат турско кафе (Адапазар)

 

 

Времето

Жега и влажно е като на Черноморието. Само че морето е на час и половина по магистралата, áко че на картата изглежда тук наблизо. А есента и зимата си е студено. Ако си мислите, че отивате на Юг и ще е топло, така е, но само през лятото. Зимата си е зима.

Интернетът

Очевидно има интернет – все пак още не ми се пробва дали тубата е цензурирана наистина.

Тубата не е цензурирана, проверих 🙂 Няма да проверявам дали Гугъла филтрира „кюрдски“ теми, но аз и тук си ползвам българския Гугъл, въпреки, че непрекъснато ми предлага да го сменя на турския. Във всеки случай Гугъл автоматично се превключи на Строго безопасно търсене, когато потърсих термина „Cevher Dudayev“ (така са казва един от парковете в Адапазар). Когато търсиш на „Джохар Дудаев“ – се върна обратно на необезопасеното търсене 😉

Като цяло интернетът тук е много зле – още не съм попадал на непрекъснат и стабилен, да не говорим за нормално бърз.

За пушещите и пиещите

Като казах забранено (ясактър) та се сетих: може ли в България, с претенции за европейска страна, да не се спазва забраната за пушене по заведеният! Как може в Турция тази забрана да се спазва – ама наистина се спазва! – а в милата ми родина пушачите и по-важното – кръчмарите, да са такива тъпи магарета-копелдаци? Съдейки по колегите ми процентът пушачи в Турция е много по-висок отколкото в България и въпреки това даже в ресторантите на открито никой не пали! Момчета и момичета, стегнете се, не бива една Турция да ни изпреварва в цивилизационния процес! Всички дейци на българското Възраждане се въртят в гробовете си, щом допускаме това!

Практически в турските заведения нито се пие, нито се пуши – и … нищо – не са закъсали за клиенти (а не се пие, защото лицензът за сервиране на алкохол очевидно е много трудно достъпен: заведенията с алкохол в града се броят на пръсти)

И понеже не се пуши, не ме разбирайте погрешно, но и по улиците е приемливо чисто. Може би не като в Германия, но определено по-чисто от някои балкански страни, да не споменавам имена, че е срамно. А се намирам в най-обикновен провинциален град от средна величина – абсолютно нормален и с нищо незабележим град с около 250-300 хиляди жители. В Мала Азия. Анадола. Просто е нормално чист.  И все пак – прашно е, от онази прах, която ти полепва по обувките без да си минавал по прашни места. Но пък ризите ми се цапат много по-бавно отколкото в София.

В градския транспорт

 

Странични наблюдения

Забелязавам у себе си нещо, което не правя в България – почнал съм да мия ръцете си прекалено старателно. На едно място даже видях инструкции как трябва да се мият ръце (на турски и с картинки). Дали е част от цивилизационният процес, не знам, но определено си мия ръцете много старателно. Почти около всяка мивка освен сапуните и хартиентите салфетки е сложен и антибактериален гел – мирише хубаво и се поставя на ръцете след изсушаване. Ако сте пътували за Турция организирано, предполагам екскурзоводът още в началото ви е предложил да си напръскате ръцете с одеколон? Одеколонът се ползва вместо този антибактериелан гел, но… като се замислиш, че е единственият алкохол наоколо, по-добре ползвайте антибактериалния гел за целта – одеколонът може да се ползва и за по-полезни цели от обикновената дезинфекция 😉

 

Всъщност е офис на таксиметрова фирма 😉

 

Алкохол и цени

Всъщност не е като да няма алкохол – в местния Карфур (има и Мигрос в града), а и в по-нормалните магазини за хранителни стоки има и бира, и уиски и много неща. Просто е доста скъп. А и не във всеки ресторант се предлага (казах ви за лиценза). То е ясно, че на летището е скъпо, но даже там в пицарията едно кенче бира струваше 12 лева. Иначе в нормалния магазин кенчето излиза към 3 лева. Пих местен Туборг – много прилича на Шуменско 😉 Ефес, местната марка, също си я бива, много е хубава даже, ама 3,50 лева кенчето в бакалията си е … скъпичко. Виното също е скъпо. Може би 2,5 до 3 пъти по-скъпо от България. (Южноафриканското Два океана в магазина тук е 25 лв. бутилката, при условие, че в МЕТРО и за 10 лв съм го взимал. Малко повече е местната мастика (ракъ), а бутилка водка под 50 лири (40 лв) просто не съществува). И това е при условие, че останалите цени в магазина са като в България или по-ниски (около 90% от софийските цени).  Иначе най-често срещаната марка турско вино (сигурно е винарна) се казва Каваклъдере. Ще се престраша да си взема някой път една бутилка за проба (много скъпо, да му се не види). Местното вино е на цени между 15 и 25 лири в магазина (12-22 лв приблизително)

Други цени в Турция

Нещо друго, което тук е по-скъпо от България са … колбасите и кренвиршите. То е лесно обяснимо като осъзнаете, че не съдръжат и грам свинско, а само пилешко/пуешко/телешко. Даже в т.н. телешки салам в България поне половината е свинско – но точно по тази причина саламите в България са ядливи – мюсюлманските салами без свински елементи са като подметки от италиански обувки по поръчка на вкус – хем скъпи, хем подметки. За мен ситуацията с колбасите е от значение, защото трябва да ям все пак нещо, когато не ми се ходи на кръчма, нали. Не може да се ядат бисквити непрекъснато, мръвка си трябва, па макар и телешко-пуешка. Иначе плодовете и зеленчуците в магазина са същите като във Фантастико, Била или Карфур в София.

Но пък киселото мляко тук е превъзходно!

В мола цените на стоките също не са по-високи от българските, даже май са по-ниски. Молът има едно невероятно предимство пред другите магазини – просторен е и добре климатизиран.

Какво е добре да си купувате в Турция:

  • Бисквити, вафли и подобните им – разнообразни и евтини
  • Локуми, баклава и изобщо де що се сетите сладко – ако не го направите, защо изобщо сте ходили там?!?
  • Дрехи и обувки – добро качество с добри цени.
  • Кисело мляко и хляб (особено този по време на Рамазана)
  • Ядки, сушени плодове
Златарски магазин – Адапазар, Турция

Жените, жените...

 Само на тази страна на улицата златарските магазини са в продължение на 200 метра. 

А има и напречни улици 😉

Какво не е добре си купувате в Турция:

  • Колбаси и салами – скъпи и безвкусни, аз си ги пазарувах по принуда.
  • Пици – не ги умеят
  • Черна и бяла техника – скъпа е много. Само като си помисля, че трябва да си купя мишка и се втрисам от цената ѝ.
  • Интернет – зле е.
  • Бензин и други горива – ако можете не зареждайте в Турция. Адски скъпо е. Изобщо акцизните стоки (горива, алкохол) са много по-скъпи отколкото в България. Не знам как е с цигарите.

Знам, че има хора, които специално пазаруват прах за пране в Турция – идея нямам защо, но може и да са прави – аз не съм пробвал. За златото – много хубави изработки, но не е по-евтино от България. За цигарите – не знам, не пуша и … не знам, наистина.

Сигурност

Има една странност в мола – на входа те проверяват за оръжие. Всъщност и на летището е така – първата проверка със скенер е още на входа на сградата – чак после ходиш да се чекираш вътре. И има още една проверка за оръжие преди самото качване. Мога да си представя защо го правят – все пак това е държава с доста по-висока степен на терористична заплаха от България (а и Европа). Всъщност скенер има и на входа на офиса (т.е.на работа, а не на летището), но поне досега не са ни проверявали – но пък охраната е във всеки коридор, застанали почти като часови на Първи пост* и наблюдават коридорите непрекъснато. Иначе са много учтиви момчета и нямат вид на мутри, но постът си е пост и не мърдат от него.

Вероятно във всички обществени сгради е така с проверката за оръжие. Йоджалан е жив в сърцата (а не само в затвора), така че явно се налага тази проверка. Но си признавам честно, че тази предварителн проверка специално на летището е голяма щуротия– опашката е много голяма, проверката е доста обстойна и т.к. летището е голямо, съответно и опашката е голяма и се образува тълпа. Е, каква по-лесна терористична цел от тълпа 200 човека на опашка?

Въпреки всичките мерки страната наистина е постоянно под терористична заплаха – за няколкото месеца, в които съм тук, един кюрд отвлече ферибот (и май го застреляха), а един либиец с викове „Аллах е велик“ застреля трима души в двореца Топкапъ в Истанбул…

 

54100 Adapazari/Sakarya Province, Turkey

Адапазар

В първите дни се чудех защо всички сгради в Адапазар са нови. Не много високо стрителство (3-4-5 етажа максимум) с дълги и добре асфалтирани улици. С голямо съжаление разбрах, че Адапазар е бил практически в епицентъра на земетресението от 1998/99г. Сринат е до основи. Тогава бяха загинали десетки хиляди човека. И при нито един разговор не стана дума за това. Турците са бамбашка, но едно подобно събитие според мен така ще се вреже в паметта на преживелите го, че да стане като Рождението на Христос – събитията се делят на преди него и след него… Не знам, трябва да потърся обяснение…, но хората наистина не говорят за земетресението.

Централната улица на Адапазар

Иначе, освен че градът на Фикрет, градът не е с нещо забележим: Има една главна пешеходна улица с магазини, голям покрит пазар, и отделно голям безистен с магазини на центъра, миниатюрен парк в центъра и един по-голям малко встрани от него. Имат огромен централен площад, решен в най-добрите тенденции на социалистическия реализъм и голяма статуя на Атататюрк, няколко автогари и нормална ж.п.гара и … много народ по централната улица в съботен ден.

Автомобили

А, да – в Адапазар се произвеждат любимите ви Тойоти. По-интересното е обаче, че по улиците практически няма Тойоти. Ако идете във Волфсбург е нормално повече от половината коли да са VW или в Млада Болеслав – Шкоди (иначе местните просто няма да си намерят работа, ако карат друга кола – повярвайте ми, виждал съм го на място). Но тук, където се произвеждат огромна част от познатите ви Тойоти, по улиците практически няма да ги видите. От друга страна е пълно с познати марки коли, но … тотално непознати модели и модификации. Може би само немските коли (опелите, фолксвагените и мерцедесите) приличат на себе си – френските коли например  са с много непознати модификации. Мда, има и Дачии (новите джипове, но видях и истинска класическа Дачия), а такива Форд-ове като тамошните не сте виждали през живота си (примерно Форд Ескорт с повишена проходимост) Има и други американски коли – Доджове и Шевролети (отново непознати модели). Много са разпространени странен размер автобуси – по-големи от маршрутка, но по-малки от нормален рейс. И пердашат като изоглавени, въпреки малките си гумички на колелцата 😉

Иначе на 20 км от града има и завод на Хюндай, а още по-близо до Истанбул се минава и покрай завод на Хонда. Един от турските колеги се оплакваше: ние в Турция нищо не произвеждаме 😉 (той искрено се оплакваше. На забележката ми дали не вижда надписа Тойота на служебните им автобуси, той каза, че това не били турски заводи и т.н. 😉 Смеех! Да го преместят в Хасково тогава 🙂

Квартал Сердиван

Панорама от Адапазар (квартал Сердиван)

 

Мобилни телефони и протекционизъм

Освен проверките за оръжие в мола има и нещо друго потресаващо в Турция – знаете ли, че ако си вземете местна SIM-карта и ползвате ваш си апарат (т.е.телефон, купен извън Турция) е необходимо в двуседмичен срок да регистрирате ID-то на апарата си в паспорта? Т.е. уникалният номер на апарата ви трябва да кацне записан и вътре в международния ви паспорт. Това може да стане и в магазин на оператора, от който сте взели картата, иначе по принцип полицията се занимава с това. А как се вижда това ID? Наберете *#06# (звезда-диез-нула-шест-диез) и на екрана ви ще се появи номера, който да ви бъде записан в паспорта. След проверката за оръжие на входа на мола, това е следващото нещо, което ме потриса в тази страна. Само не разказвайте тази идея на Цвъ.Цвъ., че ще реши да я ползва. Д..ба и милиционерщината! Официалната версия за тази регистрация е да не можеш да внасяш мобилни телефони без платено мито и ДДС. А ако си изгубите телефона? Ще чакате следващите две години, когато отново ще имате право да регистрирате нов апарат на свое име или пък да си купите апарата от мобилния оператор.

Иначе няма да забравите за регистрацията – една седмица след като използвате картата си ще получите преудпредителен смс, а още една седмица по-късно телефонът ще ви бъде блокирам от оператора. Блокират не сим-картата, ами телефона.

И още по-смешното е накрая – т.к.сим-картите са ни служебни, то и не можем като физически лица да си регистрираме телефоните. Явно ще се купува на място предварително регистриран апарат. И ще го впишат в паспорта. Още една поредица нули и единици в матрицата…

Има сериозен протекционизъм и при вноса на автомобили – колеги ми казаха, че митото за внос на лек автомобил е около 80%. Въвели го „временно” след голямото земетресение от 1999г за около година – оттогава не само не го отменят, но и го покачват постепенно, за да стигне в днешно време споменатите стойности.

Какво имаме като резултат

Можете да си купите индийска Нокия с базови фукции (говорене и смс) за около 100 евро при gsm-ите и местни модели автомобили, в които едвам влизам – да не говорим, че интеририорът щеше много да ме кефи, ако беше първата ми не-москвич кола. На ценате на нова кола в България.

 

Компютри

Турция е поредната страна, в която Виндовсът се ползва на местния език (е, вероятно и в Щатите и Англия е така, но там още не съм работил 😉 ). Офис пакетът, както и в белите държави, си е на местния език, в случая турски. Бая се потрудих докато намеря Insert на колоната 😉 Ейц, много сме модерни българите – сущи англичани! Нито една страна не е като нас – всички ползват родните си езици, само ние – чужд.

Мда, е-майл на турски се казва поща (posta)  🙂 , като и нормалната поща 😉

 

Очаквайте продължението още днес следобед 😉 (Нали съм с връзки, та мога да предреждам всички 😉

 

 

 

*Първи пост (армейски български)– постът, който охранява знамето и щаба на полка

 

12 коментара

юни 23 2011

Пътеписче… :) (Мото-уикенд из Сърбия, Косово и Македония)

Днес, … абе защо ли ви казвам какво ще правим днес, като ме сърбят ръцете да отворя рубрика „Арестувани зад граница“ ?!? 😉 Споко, всичко е наред с автора, а той решава да се разходи през Сърбия и Косово и емпирично доказва какво може да ви се случи, ако не карате по асфалтовите пътища на Балканите 🙂

Приятно четене и да знаете, че този разказ не се нуждае от снимки – сами разберете защо 🙂

Пътеписче… 🙂

Мото-уикенд из Сърбия, Косово и Македония

Всичко започна в събота по обед. Отдавна ми се въртеше в главата едно балканско маршрутче, та не намирах по сгоден момент от сегашния да го врътна. Позачудих се, попочесох се, та пуснах една бърза тема във форума, врътнах набързо някакъв маршрут, минах смених малко пари, уведомих шефа, че няма да ме има в неделя (нищо, че не ми е работен ден по принцип, по трудов договор, по божиите закони и прочие. Че кой ти гледа подобни неща у наш’та мила фирма!? И при мен като при повечето български работодатели положението беше ала крепостното селячество в Русия през 17-ти век. Винаги на полусъединител, без право да „не си чуваш“ телефона, винаги запълващ с готовност всякакви дупки и откровени пробиви в гнилата в самата си същност специфика на работата, но за сметка на това винаги ми се напомняше, че няма какво да мрънкам, защото в другите фирми ехееееее… нали и т.н. колко било по-зле).

За какво ви занимавам с всичките тези глупости ли? Ами, защото тъкмо разтоварих колата от всевъзможните служебни боклуци, които ми пълнят багажника, наместих я на улицата пред гаража, извадих мотора, заредих и се прибрах вкъщи (живея на 30 км от гаража и 25 от работното си място), когато телефона иззвъня. Помислих, че е някой мераклия за каране (нали си бях оставил телефона в темата за пътуването) и вдигнах с готовност. Пфуууу… клиент.

Няма лошо де! Обясних му любезно, че не съм на работа, но ще пратя колега, който ще му свърши работа и затворих. Нали трябва да се учим да работим по европейски! Нали ни учат, че клиент не се връща! Нали сега всички реват (и най-вече моят шеф), че било криза и си било ебало мамата и било борба за оцеляване и не знам си кво си още, та аз като съвсем съвестен служител звъннах на шефа да му дам уговорения клиент та да изкара някой лев! Не можел щото правел нещо… Викам му ок, ама дай го някой от колегите, аз какво да го правя клиента? Отсреща се чу канонада от приказки и все не в моя полза! Все такива съм ги вършел, не съм ли можел да отида аз да свърша работа, а съм го занимавал! Кой да пратил? Ма откъде да знам кой бре, шефе? Нали за това си шеф! Този не можел щото бил с него, оня бил зает, третия бил на риба, да се оправям! Да съм ходел аз! Ама как да ходя аз бре, шефе? Нали ти казах, че няма да ме има? С мотора съм, а съм си и вкъщи! Изпокарахме се и затворих телефона…

Звъннах на един колега. Днес почивал. Звъннах на друг. Как сте? Има ли работа? Няма. Много сме зле… Ами да ти дам да изкараш едни бързи пари! Ааааа….ми тооооо…..абееееее… Ама що не ви… Айде успяха да ми съсипят слъневия следобед…

Прибрах мотора, а бях обещал на децата да ги повозя из района и с кисела физиономия започнах да се подготвям за сутрешното ми пътуване, което започна с фалстарт още преди да е започнало всъщност. То пък какво ли толкова да се подготвям? Позабърсах си каската и ботушите, надникнах да видя какво има в куфара, че обикновено разхождам напред назад не особено логични неща. Я да видя… Дъждобран. Добрееее. Още един. Повъртях го, повъртях го, та се зачудих къде да го прибера и го мушнах обратно в куфара. Някакво жило. Оооокей. Отдолу се виждаха някакви други работи-предполагам, че бяха инструменти, но чак до там не ми се бъркаше така че ги оставих и тях. В хладилника намерих две консерви и бутилка с вода. Сложих ги и тях заедно с половин хляб и една вилица и лъжица, с което приключих подготовката за утрешния ден. А да…за малко да си забравя паспорта и зелената карта! Хвърлих ги в якето и доволен от резултата, но все още със доста кисел вкус в устата от служебните разправии подкарах косачката из двора. Така де – дет се вика малко упражнения на сухо преди да стартирам утре рано рано!

Сутринта в 4.00 Телефонът ядно звъни. Еееей не се научих да тръгвам в по-нормален час и това си е. Никой не се беше обадил да попътува с мен, така че щях да пътувам сам. Няма лошо… Пих едно кафе, поопаковах се, надникнах навън да видя да не би да е заваляло (естествено не си бях направил труда да проверя прогнозата за времето) и…точно в 4.30 дръпнах смукача и стартирах двигателя. До момента тишината беше смазваща, но сега всичките ми десетина комшии в рамките на 3 километра околовръст, както и домашните щяха да имат „щастието“ да се насладят на равномерната работа на двигателя… Никой не се опита да ме застреля, което беше добър знак за нивото на толерантност на комшиите! Трябваха ми още десетина минути да извърша сложните маневри по изкарване на мотора от двора без да се изтъркалям някъде и в 5 вече летях по околомръстното на София...

Все още беше тъмно, беше си и хладно, но се възползвах от пустото шосе и раздавах „щялата газ“, на която беше способна вехтата машина.

Точно в 5.30 бях на митницата. Беше студено и пусто. Интересът към мен беше нулев от българска страна. Погледнаха ми само паспорта и това беше.

От сръбска страна случих на интересна гледка.

Митничарят стоеше извън колибката си с ръце в джобовете и ходеше ядно насам натам. Поседях, поседях, поразхвърлях се, с надеждата да ми обърне внимание, но не би! Накрая се завъртя с лице към мен, спря с краченето и ядно процеди през зъби „Щрайк!“ Молим?-нещо не разбрал какво се случва го попитах аз. Какъв щрайк бре? „Стачка! Нема радимо!“ Е, сега я втасах… Каква стачка бе човек? Айде пусни ме пък после стачкувай! Човекът се повъртя, повъртя още малко, пък с яд ми измъкна документите от ръцете и влезе в будката. За къде? За Дяволя варош край Куршумлия – веднага изстрелях аз. Да сликаш? -сочеше провесения през врата ми фотоапарат! Да, да, да сликам разбира се…

Странно място са Балканите… Всеки с някого не се понася и не може да се гледа. За безпроблемното минаване по различните балкански граници това и налагаше човек да послъгва „благородно“ отвреме навреме….да не кажа всеки път! На сърбите не трябваше да казваш, че отиваш в Косово, на косоварите да говориш много много за Сърбия, на македонците да обясняваш, че минаваш Албания транзит, иначе никога не би отишъл в скапаната им държава, на хърватите….и прочие и прочие. Но на всички винаги трябваше да им се обяснява, че тяхната страна е много хубава и много обичаш да ходиш точно там естествено!

Кога си био в Косово?-сепна размислите ми стачкуващият митничар, гледайки ядно косовските печати в паспорта ми. Е паааа…..миналата година. Не помня. Тези печати не важат – ядно размахваше паспорта ми във въздуха възмутения служител. Знам – кротко отговорих аз. То какво ли и друго да му кажа. Трябваше ли сега да му обяснявам, че със същите тези печати няколко пъти вече влизам и излизам от Сърбия и никой не се заяде!

Печатите им бяха анулирани с краткия и повече от ясен коментар „Йебем ги у дупе!“, беше започнало да се разсъмва, а аз след 15 километра трябваше да се отклоня от скучния главен път и да забия по чукарите…

Свих по добре познатият ми

път през Суково и Погановския манастир.

Пътят естествено беше пуст(то в неделя рано сутрин по четвъртокласен пограничен път кой ли и да има де), но природата беше уникално красива. Спрях за кратко след завоя, от който се открива панорама към

едно сгушено под стръмните скали селце – Власи.

Изгряващото слънце и сутрешната мъглица правеха гледката още по-нереална и като излязла от някой филм за отминали времена! Бях щастлив! Бях истински щастлив, че имам възможност да се порадвам на подобни красоти и емоции вместо примерно да боря тежък снощен махмурлук и с пресъхнала уста и размазващо главоболие да се питам що ли толкоз пих снощи…

Преминах през тунелите, покрай Погановския манастир (този път ме домързя да спра, признавам си) и след нова порция тунели в самото сърце на Трънското ждрело (предполагам знаете, но за незапознатите да кажа, че същинската и най-тясна част на ждрелото се намират точно на сръбска територия). Студът около реката в подножието на отвесните скали беше сериозен и това беше причината по най-бързият начин да се измъкна оттам в посока Звонце, та да изляза някъде на слънце.

Пътят си беше все същият. Свлечена пръст и камъни, кални потоци, които си течаха свободно през пътя, пропадания, тук таме някоя самотна скала изникваща изневиделица точно зад завой без видимост, участъци без асфалтово покритие (особено коварен е един, който е точно на едно стръмно спускане и точно зад остър десен завой! Влизаш с прилична скорост в завоя и хоп изненада – чакълец и обилна порция прах!).

Бабушница я минах транзит. Отбелязах за статистиката, че участъкът Бабушница-Модра стена е станал още по-отвратителен за каране! Е, да…дупки няма, ама за сметка на това какви бабуни и пропадания и колко кръпки има…. малеееееей. Свих в посока Гаджин хан преди да ми се е разпаднал зловещо тракащият от неравностите мотор. То не, че тук пътя беше слънце! Нали по Великден минавах. И тук има отвратителни участъци, но ми се щеше да пия по кафе при онея шантавите дядовци в Горни Присян, които предния път ме изпроводиха с думите „И да знаеш, че и тук има добри хора!“…

Уви, часът беше твърде ранен и кафенето все още не беше отворило, та не ми оставаше нищо друго освен да продължа по пътя си. В дясно беше внушителната Сува планина, а аз влизах от село в село, подскачах по неравностите и участъците с черен път без особена възможност да и се насладя…

Излязох от планините и се спуснах в равното, пресичайки магистралата Лондон-Калкута.

Моята посока беше Прокупле.

Градът, който всеки път минавам транзит и всеки път се заричам да му отделя малко повече време, защото си заслужава, но…. Но и този път го минах транзит. Днешният маршрут си беше замислен като повечко каране и малко отделено време за няколко конкретни точки, в които Прокупле не беше включено отново…

Лека полека започнах да излизам от „цивилизацията“ и да

влизам в по-дивите части на Сърбия.

Целта ми се намираше на 30-тина километра напред и се наричаше Куршумлия. Малко прашно и неприветливо място в подножието на планината Копаоник и в непосредствена близост до Косово. Там правех сметка да отморя, да заредя, да се разтъпча и да пия пропуснатото с дядовците кафе… Още повече 30 километра по хубав път-ей сега съм там…

Да ама…то сметките са си сметки, ама де го кръчмарят?

Не обърнах особено внимание на табелата „пътя в строеж“, но когато асфалтът свърши и остана трасето от дебел пласт неутъпкан чакъл гарниран с мноооооого прах вдигащ се от возилата пред, около и зад мен нещата дойдоха по местата си. Когато след половин час спрях на бензиностанцията в Куршумлия имах дебел пласт фина бяла прах по каската и якето, а ботушите въобще не ги слагам в сметките…

Часът беше 9.30. Бях изминал точно 300 км и беше време за една по-съществена почивка. Бърз поглед околовръст само затвърди мнението ми, че тук забележителности няма, така че можеше да наблегна на типичните за нашего брата яденйе и пиенйе…… Па….рокерйи сме бреееееееей…

В Куршумлия

бензиностанцията е точно на мегдана. Разопаковах се бавно и с кеф (признавам си имаше признаци на лека умора и гъзобол вследствие на все по-редките ми карания на мотор или на почти половингодишното ми боледуване, или пък на егн-то, знам ли…). Плюсът на затънтените провинциални бензинджийници е, че никой за никъде не бърза, на никой не пречиш и можеш да си се разопаковаш спокойно без някой да ти свирка, светка и попържа. С момчето почти се скарахме кой да зареди мотора (предпочитам аз да си го зареждам, за да не се стига до обилно олят резервоар или пълен наполовина, защото човекът е решил, че ми стига толкова гориво). След като не можах да се преборя за маркуча с напористият младеж, влязох в бензиностанцията да платя и да си купя цигари. Не, че съм кой знае какъв пушач, но си ми е нещо като традиция като ходя някъде да си купувам по някоя и друга кутия местни цигари и в следващите дни след прибирането ми, пушейки от разните странни за нашия пазар марки, да си спомням с наслада за отминалото пътуване…

Имаш ли мека „Дрина“ – подходих направо по същество аз. Има…А защо точно „Дрина“? Не искате ли някакви по-нормални цигари? Че на дрината какво ѝ е?-продължавах да упорствам аз. Дрина лайт нали? – посяга към рафта зад него младежът. Какъв лайт бе? Дай си ми три пакета нормална червена дрина! Оно е говно! Е па дай ми тогава три пакета говно и да приключваме… Тъкмо започвах да нервнича и лееееееко да повишавам тон, когато с периферното си зрение видях другият младеж да влиза, да взема един парцал, поглеждайки към мен виновно и пак да излиза… Яяяяяяснооооо… Моторът ми отново беше обилно олят с бензин…

Оставих мотора на бензиностанцията и реших

да се поразтъпча в рамките на миниатюрната централна улица.

Хем да пия кафе, хем да хапна нещо (наближаваше 10 нашенско време), хем да се консултирам за посоката, в която пътувах, но съвсем не ми беше ясна. Младежите от бензиностанцията не исках да ги занимавам повече, защото рискувах да ме забият нейде в дън горите тилилейски, та да си пуша меката червена дрина на спокойствие при вълците и мечките.

Тъкмо се озъртах кого да питам и я! Е, това не може да бъде! Я пак! Я! Е пак не може да бъде… Спретнат униформен полицай, хванал една класическа немодернистична метла, съвсем по класически тертип метеше улицата пред районното!

Брееееей, зяпнах от изненада аз… Е, дотам ли я докарахме? Свършиха ли им циганите на сърбите та да е чак такъв дефицит на кадри в чистотата? Или пък може би плащаха по-добре отколкото в местната полиция? А тоя полицай нямаше ли си палка-хранилка да застане като хората зад някой храст и да спира провинилите се граждани почесвайки се по дебелото шкембе и гледайки с мътни от алкохолния делириум очи, да вика „Шшшшш, алооооууууу, бъъъъъързаме мммай нещо, ааааааА?“

Човекът спря с общественополезният труд, който полагаше и ме загледа съсредоточено… Ммммм….ами то за Копаоник и Рашка има асфалтов път на двайсетина километра на север от тук. Заблудили сте се нещо-казва загрижен за мен човечецът. Е да де, знам го. Минавал съм оттам, ама сега искам да мина оттук, продължавам да упорствам аз, мъчейки се да изровя някакъв смислен и подходящо звучащ аргумент, като последното, за което се сещам в момента е да му кажа, че всъщност ми се ще да видя Дяволският град и затова съм се забил из околията! А уж това беше една от основните ми цели в плана, за която в момента въобще бях забравил! Еееееех, старост, старост…

След като няколко пъти бях запитан дали „разумем що ми причат“, на което аз с широка усмивка му отговарях „Я….я….вундебах!“ (всъщност това май беше реплика от друг филм). Абе разумем све, бре господин полицай! Просто искам да мина оттук! Явно окончателно убеден, че странният чуждоземец наистина има бръмбари в главата, или си има някаква своя далавера та да е толкова настоятелен да мине ТОЧНО по този път, човекът се впуска да ми обяснява как трябва да мина по главната (соча му знака забранено влизането над главите ни, но той само махва с ръка сякаш иска да каже „Абе ти за един знак ли си! Я си минавай като на парад по главната!“ ), след което да свия в дясно! В дясно през моста и само направо. Не мога да го сбъркам! И оттам след нещо, което така и не разбрах какво точно е, но продължавах да кимам разбиращо с глава с несекваща усмивка като стопроцентов идиот…та след въпросното нещо съм имал 10-15 километра черен път, но няма да се плаша, разбираш ли, щото това е пътя. И най-важното! На единственото кръстовище да питам накъде е моята посока (а кого ще намеря да питам по чукарите е съвсем друга тема), въпреки че поне десет пъти ми повтори, че там съм надясно, защото наляво е пътя за нам си ква си баня, която е в Косово, като с половин уста, като че споделяше някаква свръхсекретна тайна, ми сподели на ухо „Нали знаеш, че с Косово имаме политически проблеми и ако забиеш навътре в планините ще те арестуват!“…

Излишно е да споменавам, че след около час стоях на въпросното кръстовище и гледах вехтата ръждива табела, на която моята посока беше указана надясно, естествено, а на ляво на 12 км се намираше въпросната баня, която по Божията воля или по-скоро поради налудничавите шизофренични полюции на господата световни политици, днес се намираше на територията на друга държава – Косово. Излишно е и да казвам какви мисли ми се въртяха в главата… Нали знаете? Ако искате някой да свърши нещо като хората, просто му кажете да НЕ го върши….

Стоях на прашния безлюден кръстопът и се чудех накъде да захвана все пак. Времето беше перфектно, пътя еднакво скапан и в двете посоки. Срещу мен се задаваше съмнителен на първо четене субект, следван от черно кльощаво куче. Не, че ме бъркаше неговото мнение, но все пак реших да го изчакам и да сверя мнението си с неговото. Пък и нямах нищо против контакта с местните. Въпреки, че обикновено се чувствам изстискан и изморен от социални контакти и старателно ги отбягвам, нямах нищо против на това безлюдно място да побъбря със задаващият се човечец.

Странникът спря на две крачки от мен. Реших, че е някак не на място е да подхващам разговора с официалности от рода на „Добър ден, уважаеми…. А би ли било удобно да ви отпера един въпрос….“ и разни такива. Подходих директно и неподправено: „Здраво, брате! Како сме? А где е йебени пут за Брзече?“ Човекът ме погледна дяволито, примижал срещу силното слънце и отговори с най-неочакваната от мен реплика: „А имаш ли цигарету?“. Е как пък да нямам? Ееееее, айде сега! Естествено, че имах. Само преди час бях купил 3 пакета чудни сръбски цигари… Посегнах към куфара, където кротко отлежаваха цигарите. За части от секундата ми минаха някакви мисли и се разколебах. Бръкнах в джоба и извадих кутията Кемъл, която си носех от София. Така де, няма да се излагаме! В такива моменти все се сещам за двамата дядовци албанци, които преди време ми бяха помогнали да си вдигна изтървания на земята мотор нейде по безпътиците на Северна Албания. Когато понечих да ги почерпя по цигара от класическата македонска марка „Класик“, те пренебрежително ми ги бяха побутнали обратно и с иронична усмивка ме черпиха от тяхното червено Боро…

Подадох две цигари, а лицето на човека се разтегна в усмивка. За Брзече натам, ми сочеше десният път човекът. След няколко километра даже става асфалт. Тук само е лош пътя! Добре де, а не мога ли да мина наляво, а? Местният мълчаливо поклати глава. Добре де, този път нали води все някъде?-продължавах да упорствам аз. Не може ли да заобиколя оттам? Човекът продължаваше да клати глава и да сочи десният път. „Ок. Хвала друже! Айде сполай ти“… Нахлупих каската, сложих ръкавиците и….поех по левия път. В огледалата виждах отдалечаващата се фигура на човекът с кучето, обвита в облаци прах. Човекът махаше и сочеше настървено другият път, но аз само се усмихвах тихичко…“Не съм объркал пътя, друже, не съм….“

Покарах няколко километра по безлюдният път (то не, че другият беше многолюден де). Настилката беше ужасна, природата прекрасна, а прахоляка, който вдигах с мотора – всепроникващ. Очаквах всеки момент някой отнякъде да изкочи с насочен автомат към мен, но нищо подобно не се случваше. Тук нямаше никой. Просто никой. Планините на сръбско-косовската граница бяха зловещо пусти и дяволски красиви…

Повъртях насам натам по чукарите и хванах някакво пътче, което обещаваше да ме отведе в моята посока към главният път. Друскането и прахоляка ми идваха вече малко в повече та си мечтаех да стъпя на асфалт, да вдишвам с пълни гърди чистият планински въздух и да мога да карам с повече от 40! Все пак имах още доста път, а довечера трябваше да съм си у дома…

Обзет от подобни мисли просто не разбрах как и кога изскочих от някакви шубраци, от нещо по-скоро приличащо на горска пътека отколкото на път,

на главният път за Брзече и Копаоник.

В района, поне според моите скромни познания, не би трябвало да има друг асфалтиран път, та нямах никакви съмнения, че съм на точното място.

Мдааааа…. Бях на точното място. Пътчето излизаше точно на гърба на една будка, барачка или разнебитена къщурка (зависи от гледната точка), която се оказа

не нещо друго, а…пост на сръбската полиция!

Моментът, в който стъпих на асфалта видях къде съм се озовал! Полицаят, който дремеше блажено на един стол, на слънце до барачката, опули невярващо очи! Видях как ченето му увисна от изненада! Така де! Някакъв тип с някакъв невзрачен стогодишен мотор беше изскочил от шубраците баш на тази инфарктна граница, която делеше Сърбия от Косово! Просто в тази част асфалтът вървеше непосредствено по границата, а аз идвах очевидно от Косово и то директно през гората! Спрях баааавно и оооооще по-бавно свалих каската и ръкавиците под дулото на автомата. (Абе, тоя другият така и не го бях видял кога беше излязъл и кога ме беше взел на мушка).

„Остати на месту! Бацай ключеве! Ухапшен нихов!“

Абе последното не го разбрах, ама най-вероятно бях арестуван…. Аааааайде…Изведнъж видях как ми се провали деня… Подобно забавяне не бях слагал в сметките! Ама егати и късмета имам. Няма що…

Всичко, което вършех гледах да е баааавно и много внимателно, че нещо не ме грабваше особено идеята да завърша невзрачния си животец като пушечно месо… В интерес на истината въпреки, че бяха твърди, неприятно изненадани и безкомпромисни към моята персона, полицаите се държаха относително любезно. Естествено, всичко, което може да се прерови беше преровено по няколко пъти. Всичко от джобовете ми беше извадено на стара дървена маса. Интересна колекцийка съм набутал по джобовете си – три телефона, злополучният жълт Кемъл със запалка с гола кака естествено (чи как бийеееее, па може ли да е друго), десетина комплекта ключове плюс едно дистанционно, една дузина кредитни и дебитни карти (доста пот ми костваше да обяснявам защо нося в мен и чужди карти освен моите) и всевъзможни други джюнджюрии от рода на парче сезал (кой знае откъде попаднало там), смачкана мазна хартия (виждаш ли бе, аланкоооолу, колко съм възпитан, като си изядох закуската в Куршумлия, не съм ви цапал родната сръбска природа, а съм си наврял боклука у джеба-му разправям на единия полисмен ама нещо като видях, че чувството му за хумор никакво го няма се отказах).

Но определено най-голямо впечатление им направи „колекцията“ ми от талони на МПС-та, които бяха разстлали като колода за белот върху въпросната масичка. Ща е ово? – ме пита единият. Е па ща е…документи-му викам аз-не видиш ли? Погледът му се местеше от мен, върху злополучните талони, върху данните в паспорта ми и отново върху мен… Ща е? Е ща е, ща е…. Талони бе човек! Мои са си! Не виждаш ли? Е да де….всичките са твои-ми отговаря човекът…Това е странното… Ща радиш?

Е, сега я оплескахме…

Пак се сещам за един македонски митничар дето като разбра „ща радя“ и такова преджобване ми спретна, че свят ми се изви!

Ща радиш, бре? – отново, но вече с нотки на нервност ме попита полицаят. Откъде имаш пари за всичките тези возила? Глей ся-ми кипна вече и на мен- това е жигула. Жигула бе? Панимаеш? Бръм, бръм…руска трошка! Антика! Разумеш? 300 кинта и е твоя! Разумеш? Ей го т’ва-хич не го гледай! Това стои разглобено в щайги в бараката у дома! Не е в движение… Аааа, защо имам талон за минат преглед ли? Е…айде сега и въпроси… А другите? Еееее, ама ти взе да се заяждаш ми се струва!

През времето докато водехме задушевен разговор с полицая, колегата му беше влязъл в будката и не спираше да говори по станцията. Предполагам, че ме проверяваха и се чудеха какво да ме правят. Вече се виждах как вместо да продължа да се возя и обикалям в това хубаво време, ще прекарам известно време в сръбските арести.

А времето си вървеше… Беше минал близо час откакто се натъкнах на злополучната „засада“. Нещата сякаш не вървяха в моя полза… Тъкмо си го помислих и полицаят приключи със задушевния разговор по станцията и излезе със широка усмивка. Аааааааа, ама ти си турист! Бугарски турист! Е не, агент на ЩАЗИ съм! Ама сте и вие….

Половин час след като се разделихме,

с вече коренно променилите си към мен отношение полицаи, след като бяхме обсъдили набързо живота в Европейския съюз (у нас) и извън (у тях), след като дружно констатирахме, че положението към днешна дата е „катастрофа“ и дружно пожелахме майките на водещите ни политици, бях

спрял мотора на билото на Копаоник.

Гледката беше прекрасна, времето също. Предният път, когато идвахме тук имаше мъгла и сняг и температури около нулата, така че сега не пропуснах да се насладя на природните красоти преди да се спусна надолу към Рашка и Нови пазар.

Наслаждавах се на завоите по стръмните склонове на Копаоник, като старателно бях проверил преди да започна да се спускам да не би господата полицаи да са ми резнали тайно маркучите на спирачките, та да си решат въпроса с мен по сталински… Мдааа, работеха си!

Стръмното пътче излизаше точно на самото сръбско гранично КПП за

Косовска Митровица,

но тук никой не се изненада като ме видя, естествено. Промуших се между чакащите за проверка автомобили и се гмурнах в най-неприятната (поне за мен) част от Сърбия –

областта Санджак.

Ако някой си мисли, че Санджак е в Сърбия…. Ами да-по конституция и териториално е, но на практика…. Преминаването на Нови пазар (ама не оня Каспичанския Нови пазар, а сръбския-областния център на Санджак), винаги ме е изправяло на кътни зъби. Тук движението е типично ориенталско, хаотично и непредсказуемо, а мисията на всеки участник в движението е само една- да те смачка, блъсне и неутрализира… Чувствах се като в компютърна игра…

След около половин час доволно припотен, бях напуснал мелето наречено улично движение на Нови пазар и подгоних коня по оставащите трийсетина километра до черногорската граница. Доста се чудих дали да свия през Косовска Митровица или да си заобиколя през Рожайе и оттам да вляза в Косово, но реших да си следвам първоначалните планове. От една страна не изгарях от огромно желание да въртя бонус километри в Косово с оглед на ужасното им движение, а от друга страна не ми се изпускаха онея готини серпентини, по които трябваше да карам през „Кулина пас“, за да се спусна в Косово…

На границата сърбите дори не ме попитаха накъде съм се запътил

и така старателно подготвеният ми отговор „към Подгорица и после в Котор на море“ увисна във въздуха. Черногорците само се посмяха като разбраха годините на мотора и ме изпроводиха да продължавам, че съм бил нямал време щом довечера правя сметка да съм в България.

След няма и половин час бях в Рожайе, а след още няма и толкова на

граничният пункт „Кулина пас“.

Тук естествено нямах никакви проблеми и след няма и 5 минути продължавах с изкачването на прохода на ничия територия. Тук е моментът, може би, да поясня, че граничният пункт от черногорска страна се намира на няколко километра преди най-високата точка на пътя, а косовският е на 15-тина километра надолу, може би на средата на спускането, което човек прави, за да слезе в т.нар. Косово поле. Странното е, че в тая „ничия“ зона при хубаво време има страшно много хора-отмарящи, спортуващи, правещи барбекю, дори къмпингуващи. Е, имаше и няколко джипки с въоръжени до зъби юнпрофорци, ама те по тези земи са си част от пейзажа все пак…

От предното ми

влизане в Косово

си бях научил урока. Първо спрях пред будката за застраховки (за мое (и не само) огромно съжаление, зелената карта на територията на Косово не важи и се прави индивидуална гражданска отговорност) и чак след това щях да спра надолу при митничарите, че да не играя пак Ганкиното – две насам, една натам, позволявайки всички да ме влачат като мечка на мегдан, разнообразявайки скучния си ден за моя сметка… Та, както вече казах, спрях пред будката, на която освен неразбираемия за мен надпис на албански се мъдреше и също толкова неразбираемият „insurence“. Апропо, нещото, което хич, ама хич не радва косоварите, е някой да им говори на родния език на заклетите им врагове – сърбите. Това е същото като да говориш на руски на чехи, унгарци, грузинци например… С две думи – за постигане на добра комуникация и евентуалното избягване на потенциални проблеми в Косово, за незнаещите албански беше добре да се говори на езика на „освободителите“ косовски – английският.

„Добър дан! Желим йедно осигуране за мотоцикл!“-тъпо и упорито се бутах между шамарите аз. Човекът ме погледна с открита неприязън в очите и посегна към документите, които му врях под носа, след което ме попита студено и на английски дали искам застраховка и за какво МПС, все едно нищо не беше разбрал от това, което му казах. „Абе оно што ми причаш енглески, као да разумем йедну ствар“, продължавах да дразня аз възмутения служител. Гледахме се дълго и съсредоточено… Дълго и съсредоточено… Много дълго… И съсредоточено… След което човекът изготви исканата от мен (или по-скоро от властите им) полица, като продължавахме дружно да се правим, че не разбираме езика, на който говореше другата страна… Балкани… Живият пример за балкански диалог – всички прекрасно разбираме всичко, но никой не иска да чуе другия…. Балкани…

Минах петдесетината метра до КПП-то по инерция. Спрях, разхвърлях се спокойно (нямаше жива душа нито в едната, нито в другата посока). Двамата служители ме гледаха с любопитство през отвореното прозорче. Тук нямахме езикови изцепки по простата причина, че единият служител беше очевидно сърбоговорящ съдейки по фамилията на служебната му куртка (освен ако не беше задигнал нечия чужда дреха разбира се). Проведохме традиционният безсмислен разговор откъде съм, закъде съм, при роднини ли отивам в Косово, мотора колко гори, пък колко струва, естествено какво работя (сервитьор на Златни пясъци. Откъде ми хрумна така и не разбрах, но за сега и тук бях сервитьор. Толкоз.). След като поубихме доволно много от работното време на господата, след като питаха, сякаш не знаеха, какъв е този надпис „поништено“ върху старите ми косовски печати, сякаш между другото сърбоговорящият, намигайки дяволито на колегата си, ме попита „Ааааа….абе знаеш ли, че тук зелената карта не върви и сега трябва да се върнеш обратно назад, за да си направиш гражданска?“ Хехехе…. Опаааа… да си дойдем на думата. Ама аз това хоро съм го играл вече бе господин полицай, играл съм го….

Часът беше около 15 българско време, а аз продължих да спускам надолу по серпентините умувайки върху екзистенциалният въпрос къде (и кога) точно да спра, за да си хапна консервите, с които така старателно се бях подготвил. Пуснах по инерция. Щраках по някоя снимка между завоите и между мислите си за обилна порция сръбска скара, пардон консерва със съмнителни вкусови качества. Не се движех с лошо темпо. 3 часа следобед… Ами не е толкова зле.

Оттук имах да пресека част от равнинно Косово (най-досадната част от днешното ми пътуване), да вляза в Албания през някакъв пункт, който нито го знаех къде е, нито дали въобще го има, да пресека незначителна част от планините от другата страна на границата, след което да се върна отново в Косово, да мина по добре познатият ми маршрут през Шар планина и оттам в Македония и през Скопие-ей къде беше София…. Абе ей къде, ей къде, ама май не ми беше добро темпото сякаш… Сякаш трябваше да побързам, че нещо….

От тези ми мисли ме изтръгна

ароматът на дървени въглища и нещо печащо се върху тях.

Ммммм…. Чудно! Тук някъде имаше крайпътно кръчме! Не можеше да е друго! Докато го помислих и след следващият 180 градусов завой изникна отбивката с чудесно изглеждащото кръчме, от което идваше апетитния аромат. Абе…дали пък консервите да не си ги нося обратно вкъщи? А и не съм чак толкова отчайващо закъснял сякаш?…

Спрях на паркинга и огледах обстановката. Отвън имаше някаква окаяна баничарка, стара Джета, не много по-нов мерцедес и един новичък пасат. Има хора. Значи кръчмето е „вървежно“! Зачудих се вътре ли да се настаня или отвън в градината. Отвън седяха двама дядковци с вид на партизани-ветерани, захвърлили пушките оня ден и слезли в цивилизацията… Абе….не, че нещо, ама…. Сега ще почнат да ми досаждат… Пък ще трябва да им се обяснявам…. Айде да се намъкна вътре! Отново бях направил грешен избор. Ами те всички други хора бяха вътре! Или съм си въобразявал, че колите на паркинга са на разни гъбоберачи и трафиканти, които са ги оставили тук докато пренасят дрога през близката граница?

Да бе, да, както се казваше в една реклама.

Бърз поглед ми даде сведения за ситуацията, още повече, че със самото ми влизане всички приказки секнаха и видях вперени в мен поне дузина чифта очи! Почувствах се като лимонадения Джо, който влиза в прерийната кръчма на индианците апачи-готов да стреля или да го застрелят. Стояхме, мълчахме и се гледахме. То очевидно беше, че аз трябваше да кажа нещо, макар че правото на домакините е да говорят при неловки ситуации, но явно бях случил на мълчаливи домакини. Ооооокей…. Най-добрата защита била нападението казват! Бухнах се направо с рогите напред: „Добар дан! Ако сте любезни господа, да причаме на српски! Сигурно сви веома добро го разумете?“

Настана гробно мълчание. Всъщност откакто бях влязъл никой не беше продумал и дума. Дали пък да не бях се набил точно в някакъв клуб за глухонеми? В този момент един от хората зад бара (после се оказа, че е собственикът на заведението), пристъпи бааааавно към мен и още по-бавно и внимателно разгърна якето и сочейки ме с пръст, прочете текстът на фланелката ми под него „Мушкарац без търбуха йе као небо без звезда!“ Хахаха… Отдакле си? Отдакле, отдакле? Ами от България…от София. Влизай, друже и добре си ни дошъл! И знаеш ли…тук не обичат много много сърбите! Помислихме те за сърбин…
Да бе сърбин! Хахаха! Де сте чували сърбин да говори толкова отчайващ сръбски пък и вие…

Pec, Kosova (Kosovo)

Спусках по инерция остатъка от серпентините. Бях прекарал не повече от 30-40 забавни минути в крайпътното кръчме, но в мислите ми все по-настойчиво се загнездваше усещането, че закъснявах отчайващо… Доколкото си спомнях пътя, след като слезех в равното, ми оставаха не повече от десетина километра до

Печ (или Пейа както му казваха местните).

Сещах се за кошмара от предишното ми преминаване през града- разкопана централна улица с типичното за тези ширини хаотично и стресиращо движение. И прах… Много прах! Всепроникващ прах! Абе тая държава определено имаше нужда от едно яко и повсеместно миене! И в прекия и в преносния смисъл…
В тоя ред на мисли решението да пропусна Печката патриаршия някак дойде от само себе си. Нещо не изгарях от желание да прекося стотина хилядния Печ по цялата му дължина, за да достигна изхода за патриаршията. Не стига това, ами и после трябваше да го прекося наобратно! Е, не! Нямаше начин! А и времето неумолимо напредваше…

Вече бях в равното. Умело жонглирах в лудешкия трафик, като сетивата ми бяха на 101%! Не можех да си позволя да ме претрепе някой местен джигит! Единствената ми застраховка живот беше в полза не на някой друг, а точно на банката! Аааа, не! Нямаше да им доставя това удоволствие!

В интерес на истината всеки път, когато излизам някъде извън страната се старая да си правя поне медицинска застраховка, че не се знае знае ли се… Да де, ама като това пътуване го реших в съвсем последния момент, а „моят” застраховател се оказа, че е прясно фалирал, а нямах време да търся друг-сега трябваше да карам мнооого внимателно, за да не се окаже, че….и тъй нататък…все едни „ведри” мисли…
Стоях на кръговото на входа на града и умувах. Ако тръгнех надясно влизах в града. Това го направих предния път и знаех, че не е добро решение. Направо имаше табела за Прищина, но аз бях наясно, че Прищина не е в моята посока, пък и не виждах за какво да ходя там… Съжалявам, че ще го кажа, но сив и скучен град…Нямаше опция да го посетя! Наляво табела нямаше, но по пътя на логиката това беше пътя, който водеше за Митровица през Извор по самия ръб на извисяващите се планини, т.е. не по ръба им, а в самите им поли! Така де! Нека сме точни и ясни, че току виж утре някой затръгвал натам да търси моят ръб дето пътя минавал по него…
Тъй като не ми хрумна по-добро решение просто направих едно пълно кръгче на кръговото и се върнах на изходна позиция. След това отново направих същото… Поседях малко и потретих… Не знам какво очаквах да се случи, но то определено не се случваше! След четвърт

12 коментара

« Newer Entries - Older Entries »