Archive for the tag 'Погановски манастир'

окт. 21 2011

От Балканите до Пиренеите с автобус – дневникът на една пътешественичка (1)

Знаете, че пътеписите, които публикуваме тук нямат задължителна форма или стъпка. Днешният разказ няма да бъде разказ в истинския смисъл на думата. От днес започваме с личния пътешественически дневник на Мария – ще ни води в буквален смисъл през времето и пространството 🙂

Приятно четене:

 

От Балканите до Пиренеите с автобус

 

/Записки/

 

 

 

 Oбичам да пътувам и да посещавам културно – исторически забележителности както в България, така и в чужбинa. След падане на Шенгенските визи, пътуването в чужбина  стана  лесно и аз имах възможност да посетя  някои Европейски градове и да видя  забележителности,  за които преди не бях и мечтала. Това са моите впечатления за  някои от тях.

                                                                                               Авторът

 

17 ноември 2002г.   За първи път посещавам

Троянския манастир

–  третия  по големина в България след Рилския и Бачковския. Стенописите  в  църквата  „Св. Богородица” са дело на Захари Зограф – жалко е, че са запазени добре само в предверието. Най – ценната реликва,  която се пази в манастирската църква е  чудотворната икона  на „Св. Богородица Троеручица” – копие на икона от Хилендарския манастир в Света гора. Донесена е през XVI  век от румънски монаси, които на път за Румъния спират да почиват в Троянския манастир. Четири поредни дни   мулето натоварено с иконата е отказвало да тръгне за  Румъния. Така иконата е оставена за постоянно в църквата в Троянския манастир. Това ни разказа един млад монах с хубави сини очи. Миналата година иконата е „плакала” – била e покрита с миро, което сега се продава в магазинче в двора на манастира и вярващите го купуват, за да ги пази от „уроки и магии”. Аз не си купих, но с удоволствие бих посетила манастира отново!

 

17 март  2003г.

„Рупите”, Роженеския  манастир и  гр. Мелник.

Това, което видях в „Рупите” ми направи тягостно впечатление. На гроба на Ванга имаше само изкуствени цветя. До църквата „Св. Петка” се строи хотел. Има къмпинг, скара – бира и др. Фасадата на църквата (изписана от Св. Русев) ми подейства потискащо.  Хареса  ми портрета на Ванга –  вътре в църквата.

Затова пък Роженският манастир  ми направи чудесно  впечатление!

В Мелник е ужасна скъпотия! На площада, където спират автобусите, видях  възрастни хора да просят.

Излизайки от Мелник минахме  покрай „феодалното владение” на банкера Емил Кюлев. Около 500 декара заградени лозя, а  в средата на заграждението на  един хълм се издига сграда – истински “замък”.

 

30 май 2003г. гр.  

Охрид  (Македония)

Добре е, че всички старини, свързани с нашата средновековна история са запазени отлично: „Самуиловата крепост”, манастира „Св. Наум” и много църкви. Влязох  в спор с  македонския екскурзовод по повод  Самуил и  „общата ни  азбука”.

 

28 август 2003г.

Етрополският  манастир „Св. Троица”

е построен през 1156 г., по време на византийското робство. През 17ти век  тук е открито едно от първите килийни училища.

Като архитектура Етрополския манастир наподобява  Рилския, но е много по – малък. Гората около него е истински рай!

 

9 август  2003г.

Суковски и Погановски манастири, гр. Пирот (Сърбия)

Някога  (до 1919 г.) тези манастири  са били български.

Суковският манастир не ме впечатли с нищо друго, освен с белия паун в стопанския двор (подарък от игумена на манастира „Св. Наум” в Македония).

Погановският е значително по – голям и  добре поддържан. Намира се в близост до с. Поганово – родното село на баба ми,  на която съм кръстена. Никога не съм ходила там.   Манастирът е построен през 14век.  Влязохме в църквата, където сръбският свещенник ни осведоми, че  за съжаление няма  какво много да видим тъй като „българите са си прибрали по – ценните икони”. Тъжно е, че в местата където все още живеят българи се служи на  сръбски език.

Обядвахме в един ресторант в близост до манастира. Прекарахме чудесно!

 

             Пирот  не се е  променил много. Само центърът е станал  по – представителен. На пазара е много по – мръсно, отколкото на нашия. На връщане минахме покрай  с. Желюша – родното село на баща ми. Обзе ме силно вълнение – кога най – после Сърбия ще влезе в Европейския съюз, за да мога безпрепятствено да ходя там!

 

10 септември 2003г.

Солун, Манастирите „Великите метеори” (Гърция)

 Най – много ми хареса Солун – особено крайбрежния булевард  (още  е пред очите ми)   с  безбройните кафенета с  маси на тротоара.

Манастирите „Великите метеори”  и скалите върху, които са построени са впечатляващи! Заслужава си да бъдат видяни!

 

13 ноември 2003г.

Истанбул (Турция)

 Имах друга представа за древния Константинопол (Цариград). Мислех, че ще видя „злато и скъпоценни камъни”. Даже нищо подобно! Кубетата на многобройните джамии дори не бяха позлатени, както тези в Македония. „Синята джамия” – единствената в света с 6 минарета –  е построена през 1616 г. и е чудесен архитектурен паметник – светъл и просторен. Побира около 5000 богомолци. Пред входа едно момче ми предложи (срещу 2 лева) дипляна с изгледи от вътрешността й. „Синята джамия” е построена по заповед на султан Ахмед и е наречена така  заради синьо – зелените плочки, с които е облицована отвътре.

В близост до нея се намира църквата „Св. София”. Тя е построена през IV век по заповед на император Константин, когато християнството става официална религия в Римската империя. След завземането на Константинопол от турците е превърната в джамия. Входната такса е 10$.   Видя  ми се много висока и реших да не влизам.

 

14 ноември 2003г.

Дворецът „Долма Бахче сарай”

(„Запълнена градина”) е построен от султан Абдул Меджид  I по образец на двореца  „Версай” в Париж. Прекрасен архитектурен ансамбъл! Вътрешното обзавеждане (мебели и полилеи) са изработени във Франция. Видях  най – тежкия полилей в света – 5 тона, дар от британската кралица Виктория. Голяма част от картините в двореца са дело на руския художник Айвазовский, но между тях не видях шедьоври. Входната такса беше 10 милиона лири или 6 евро. Последният държавен глава обитавал двореца е Кемал Ататюрк („Баща на всички турци”). Починал е в двореца на 58 годишна възраст. „Ако той беше живял по – дълго,  днес Турция  щеше да бъде член на Европейския съюз” – ми каза  екскурзоводката – българска туркиня от Кърджалийско. Всички часовници в двореца са спрени в 9 часа 05 минути – часа на неговата смърт. В двореца се пази и часовникът подарен на султана от българския цар Фердинанд. В този дворец е гостувал и Наполеон.

Сутринта на 15 ноември 2003г., приближавайки с автобус пристанището на залива „Златния рог”,  чухме гръм  наподобяващ топовен изстрел. След малко последваха още два по – слаби. Видяхме и големи кълба от дим като от пожар. По – късно разбрахме, че е имало два последователни терористични акта – пред

две синагоги. Имало 24 души убити и около 300 ранени. Скоро след това се качихме на туристическо корабче и потеглихме на разходка през „Босфора”.

Истанбул е единственият град в света  разположен на два континента – Европа и Азия. Европейският бряг е дълъг около 55 километра, а азиатският около 35 километра. Гледката от двете страни на „Босфора” е удивителна! Минахме покрай двореца „Долма Бахче сарай”, рзположен на европейския бряг, след това покрай лятната резиденция на султана – „Топ – Капъ”,  както  и под „Въжения мост” (построен през 1973 г.) –  наречен „Моста на самоубийците”. Видяхме единствения 7 – звезден хотел „Риц”, открит преди около 1.5 години  и „Роберт Колидж”, в който таксата за обучение е 3500$ на година.

Вторият „Въжен мост”, бележи „края на Босфора” и разделя символично Мраморно от Черно море. В „Босфора” има две течения –  горно и долно. Горното е по – студено и е от Черно към Мраморно море,  долното  е по – топло и е в обратна посока.  Поради тези течения къпането и плуването в „Босфора” са  твърде опасни. Корабчето зави плавно и се отправи към пристанището покрай азиатския бряг, който видимо е по – озеленен и по – рядко населен  от европейския, с което разходката приключи.

По – късно запалихме  свещ в българската църква „Св. Стефан”. Желязната църква е красива постройка в неоготически стил – жалко, че отвътре отдавна не е реставрирана. Свещите в църквата  ги продаваха  за мое голямо учудване араби. Няма ли вече българи в Истанбул?

Посетихме и атракцията за българските куфарни търговци – покрития пазар „Капълъ Чарши”. Не ме впечатли особено. Тръгнахме пеша към хотел ”Vachinkton”, където бяхме отседнали ( в търговския квартал „Лале ли” – прилича много на нашия пазар – Илиянци) и малко се объркахме. Добре, че предвидливо си бях взела визитка от хотела!

 

 

19 април 2005г.

Италия.  Прословутата Венеция!

Канале „Гранде” с избелелите, зле  боядисани фасади на сградите покрай него,  ме изненада неприятно. Катедралата „Сан Марко” и  „Палата на Дожите”  на площада „Сан Марко” с многото гълъби, мимовете облечени в средновековни одежди, ( между които и българи), многобройните магазинчета с бижутерия от венецианско стъкло и чудесното кафе – общо взето  с това  запомних Венеция. Защо ли я наричат „романтичния град на влюбените?”  Заради  гондолите и „Моста на въздишките”? Може би не само.

 

На път за Верона преспахме в хотел „Монако”- на брега на  езерото „ Лаго ди Гарда”(Lago di Garda). Нямахме време да се разходим и да го разгледаме.   От стаята  в хотела се виждаше само загадъчният силует на средновековен замък.

 

20 април  2005г.

Във

Верона

посетихме   „Къщата на Жулиета”  с прословутия  балкон. Дали точно тази къща е имал пред вид Шекспир, не се знае. Някой е казал, че това е  къщата и тя се превръща в туристическа атракция. В двора е поставена статуя на Жулиета, до която всички се снимат. Отсреща е стената, на която влюбените залепят  листчета с написани желания. Дано им се изпълнят и дано бъдат по – щастливи в любовта от Ромео и Жулиета!

 

Жалко, че Арена ди Верона беше във ремонт и не можахме да я видим отвътре.

 

Монако

Монако

След Верона спряхме в 

Монте Карло (Монако)

– градът на богатството и  хазарта!      Разположен е  живописно върху  тераси и хълмове като Велико Търново. За първи път видях къщи с басейни на покривите, игрища и  големи саксии с цветя и цветни храсти –  вероятно поради липсата на свободна площ. В града има много банки, които се помещават в сгради с прекрасна архитектура и много казина. Пред входа на  казината стои охрана, която не допуска лица под 18 години, независимо от това, че са с  придружител. Никакво изключение! Законът наистина се спазва! Впечатляващо е и  пристанището с многобройни  луксозни яхти. Видяхме  яхта на име „Sophia”- собственост на българин, който живее в Англия.  Браво! Българските милионери са навсякъде! Разходихме се  по  пистата на „Формула 1”, след което са  изкачихме  по множество стъпала  до  Княжевския дворец.   По време на тази разходка не знам защо не срещнахме много хора по улиците. Дали   много работят или нощем играят хазарт?

Monaco

20 април 2005г.

Ница (Франция)

 Както повечето средиземноморски градове и Ница не прави изключение с многобройните си  палми, къщи с чудесна архитектура и отлично поддържани  цветни градини.  По крайбрежния булевард ни спря един чернокож, който ни продложи  евтина бижутерия. Попита ни от къде сме. Когато му казахме, той възкликна: ”О! Знам България! Стоичков!”.  „Друго какво знаете за България?”-  попитахме. „Знам, че вие българите не сте расисти.” „Дали наистина не сме?” – си помислих аз. Случи ни  се и един неприятен инцидент –  една жена от групата падна и си счупи ключицата. Наложи се   да потърси медицинска помощ в болницата в  Ница. Чакала е 6 часа, докато и  направят рентгенова снимка и  й изпишат болкоуспокояващи. Такова чакане едва ли би ни се случило в „Пирогов”!

 

21 април 2005г. Кан  е  малко курортно градче с хубави къщи, хотел – ресторанти и магазини, предлагащи  стоки от най – известните дизайнери. Някои от нас побързаха веднага  да стъпят на червената  пътека пред  Фестивалния център и да се снимат, позирайки като  кино –  звезди.  И тук,  както в Ница и  Сан Ремо морето те пленява със своето  спокойствие и цвят на изумруд, но на плажа липсва пясък –  има само чакъл. Черноморските пясъчни ивици ги няма никъде по цялата Френска ривиера!

 

Минахме покрай о-в Маргарита, където е бил заточен „човекът с желязната  маска” според  романа на Дюма.

 

Очаквайте продължението

Автор: Мария Лазарова

Снимка: авторът

 

Още разкази общо за Европаот нашите автори – на картата:

3 коментара

юли 15 2011

От Драгоман през Несла и Врабча до Трън и ждрелото на Ерма

Отдавна не ви бях писал пътеписи, затова ще ви разкажа, как покрай 24 -и май тази година направих едно пътуване, което отдаванм си бях намислил – по крайграничния път между Драгоман и Трън. Приятно четене:

 

От Драгоман през Несла и Врабча до Трън

и ждрелото на Ерма

Български Западни покрайнини:

Четири (плюс един предварително) последователни почивни дни. Какво да правим в София? А и до чужбина е малко тегаво да се ходи (парите са си пари). Ами да направим любимото ми: да изследваме околностите на София! Не се смейте, преди да сте ми казали как от Световрачене може да отидете до Опицвет без да гледате картата 🙂 Току-що разбрахте една тайна за себе си: вие не познавате София и Софийското поле, нали? Даже не знаехте, че Опицвет е софийско село, нали 😉 Бъдете спокойни, малко хора познават околностите на София. И така, понеже аз пък знам как мога да мина от Царичина до Хераково, а така също знам разликата между Габер и Габра, то решихме да изследваме един днес близък, а преди 1989г безкрайно далечен район край София – българските Западни покрайни или с други думи: тази част от Западните покрайнини, които остават в границите на страната след 1919г.

Между Драгоман и Габер

 

 

Разбира се има и още една причина, за да изберем този район, а тя е, че Стойчо Димитров (дядо ми 😉 е роден в самото начало на XX век в село Несла, което се оказва все пак отсам границата след Ньойския договор. Семейството му към онзи момент критичен (1919г) момент вече е живеело в Цариброд и се налага да се изселят от там заради откъсването на Западните покрайнин. Товарят пернишката печка и останалата покъщина на една каруца и… леви-десни към в София, за да започват от начало…

Вероятно някъде около Сливница, скрилата се в пернишката печка домашна котка изскача от нея и тръгва да бяга назад към Цариброд… Така възниква изразът „Ние там котка имаме!“, когато в къщи се говори за Сърбия, Западните покрайнини и Цариброд в частност.

Между Драгоман и Габер

Там някъде имаме котка 🙂

 

Поне два пъти съм ви разказвал за Западните покрайнини в Сърбия, когато се разхождахме до Погановския манастир – един път без снимки, и веднъж със снимки. Сега вече исках да се разходим и от българската страна на границата – още повече, че районът на село Несла дълги години беше в граничната зона, за която се искаше „открит лист“. Точно в тази връзка се оказа, че собственият ми баща е ходил един-единствен път до родното село на баща си и то като съвсем малък, когато са живеели в Сливница малко след Втората световна. Дядо ми го качил на кон и така стигнали до село Несла. Баща ми към оня момент май още не е ходел на училище (не съм сигурен, но, и да е ходил, е бил най-много първи клас). По-късно вече изобщо не е стъпвал там, а сега вече имам възможност да го закарам аз, но не с кон, а с кола 😉

До Драгоман пътят е почти перфектен.

Е, за да тръгнете по описания маршрут е необходимо да следите табелите за Круша. След силно объркано минаване през Драгоман (GPS-ът винаги е по-мъдър от табелите) излязохме на пътя за Габер. Околният пейзаж е доста красив в далечинмата се виждат планините, а някъде преди самия Габер вляво се вижда една от малкото антрацитни мини в България. За запознатите не е учудващо, че до Габер има ж.п.линия заради въглищата, а си личи, че мината се експлоатира. Интересен ми е все пак въпросът за обществения транспорт до тези села – ясно е, че с кола се стига, но дали има някакви автобуси или маршрутки? Не знам.

След Габер пътят свива в дясно (т.е. на центъра на селото става тоя номер), вие гоните табелата за Круша и след няколко километра преди еидн мост севижда табелата на целта ни

село Несла 🙂

Nesla, Dragoman, Bulgaria

Ziel erreicht както би казал GPS-ът 😉 Точно на моста се вижда табела за Трън, а ние просто минахме през центъра на селото до другия му край.

Село Несла

Село Несла

 

Каква беше най-голямата ми изненада?

Очаквах безлюдно планинско село, в което редки бабички седят на някоя пейка („да гледат цветен телевизор“, както се казва в панагюрско) Нищо подобно! Народ, деца, младежи – едни играят мач, трикольорът и синьото знаме на Европейския съюз се веят пред кметството (т.е.кметския наместник, селото няма собствен кмет) и смесения магазин, народът седнал по дворовете и си прави цър-пър, изобщо – навалица и живот 🙂

Вярно, че действоито се развива в почивен ден, но истински безлюдните села са си безлюдни и в делник и в празник. Беше приятна изненада. То е ясно, че детскуте колички с разхождащи се родители със сигурнпост за дошли „на вила“, но въпреки това си е добър признак 🙂

Между другото: руско-езичната Википедия http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B5%D1%81%D0%BB%D0%B0 има по-дълга статия за село Несла от българоезичната http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B5%D1%81%D0%BB%D0%B0 😉 Може руският интерес да е свързан с това, че НАТО свършва на около километър от това място? 😉

Изглед към Сърбия (край село Врабча)

Изглед към Сърбия

 

Като се мине през центъра и се излезе от другия край пътят води директно към границата, която ми се струва, че е на не повече от километър-два. Честно си признавам, че не посмях да тръгна на там (нищо не ме спираше), ама тоя пусти социализъм ми се е отразил зле и не посмях. Иначе, съдейки по картата, пътят стига до границата, на десетина метра от нея прави десен завой и продължава през останките от село Долна Невля (останки, в смисъл, че центърът на Долна Невля са е в Сърбия – цепено е очевидно през дворовете) и завършва в село Вишан. Но, както казах, не посмях този път. И адски ме е яд…

(„Ууу, каква си Несла!“ би казала покойната ми баба, имайки предвид нелогичната тъпота на решението)

Както казах, целта беше достигната и като че ли можеше да се прибираме обратно в София. След някакви си 70 км пътуване само? „‘Не нам’ тия“, дет’ се вика („а имени твоему” е продължението 😉 Нямаше да съм аз, ако не пробвам табелката Трън, която видях на входа на Несла. Този път идея си нямах какъв е пътя, защото на картата е отбелязан като осмокласен път, но пък GPS-ът не се дърпаше като му зададох новата дестинация Трън. А съм го настроил да избягва офроуд терени (все пак съм със семейната кола, нали) – след като не мрънка, значи смята, че пътят е с нормална проходимост. Иначе според картата пътят на няколко пъти би трябвало д аминава непосредтсвено до границата, но реших, че мога да се оправдая в GPS-a, ако ме спрат. (Това оправдание, тъпата ми глава измисли прекалено късно, за да се сети, че може да се ползва и ако реши да мине към Вишан. Както ви казах яд ме е, не ми го натяквайте)

Изглед към Сърбия (край село Врабча)

Пътят край българо-сръбската граница

 

Та вместо обратно към Драгоман

отпрашихме в посока Трън.

Пътят стана вече тесен, но асфалтът си му беше като цяло ОК. Първото село беше вече споменатата Круша – и там, народ, хора и деца. След него обаче села като че ли нямаше почти никакви. Село Круша се оказа доста голямо или поне дълго, а след него вече започахме ту да приближаваме границата, ту да се отдалечаваме от нея. Съдейки по картата сме се движили между няколко десетки до около 1500 метра от границата. Пътят е тесен, колкото да мине една кола – не знам как бихме се разминали с някого, но за 50-ината километра до Трън нямаше нито една насрещна кола, въпреки, че имаше спрели коли край пътя на места. А си личеше, че хора има в района. Пътят се вие нагоре– надолу, по едно време минава през гъста гора като в тунел, покрай ждрела и високи скали. Наистина живописно място.

Пътят край българо-сръбската граница. Границата минава по билото на хълма

Пътят край българо-сръбската граница. Границата минава по билото на хълма

 

Вече съм ви разказвал за Погановския манастир – теренът, естествено е практически същият, но има една съществена разлика: от сръбска страна пътят е по-широк, но селата отсам ганицата (в България) са в много по-добро състояние, в сравнение с изоставените села на Западните покрайнини в Сърбия.

По напречно водещите към границата пътища и големия брой села непосредствено на границата (и от двете страни) си личи, че през 1919г са рязали живо месо. Искрено се надявам, че в недалено бъдеще и тази граница ще изчезне, така както изчезна границата между Германия и Елзас или между Австрия и Унгария, защото на тази особено болезнено се вижда, че не ѝ е там мястото. Иска се търпения и усилия от двете страни. И то доста усилия, но радващото е, че това е реалистична цел.

Ждрелото край Врабча

Ждрелото край Врабча, долу в ниското има и водопад

Някъде по пътя минахме по високата част на едно ждрело. Не съм сигурен, че е на Ерма река, защото бяхме още доста далеч от Трън, но край село Врабча минава една рекичка, пътят минава сигурно на 70-80 метра над нея, а на отсрещния ѝ бряг се извисява още по-висока скала. Има едно миниатюрно разшиение на пътя, колкото за две коли и табела „Към водопада“ сочеща към дълбините на така образувалото се ждрело. Не можах да открия името на реката, но вероятно е един от притоците на Ерма. Иначе за протокола – както Долна Невля има и в Сърбия (Дона Невльа), то и Врабча си има аналог Врапча. Някак си не върви да прекараш границата през Красно село в София и от другата страна името на квартала да е много различно. По дяволите – наистина са рязали по живо месо…

След Врабча, като че ли пътят започва по-скоро спускане и по някое време излязохме на нормално изглеждащо шосе. Брезник (и Перник, т.е.пътят за София) наляво, Трън на дясно. Имахме достчтъано време него ден и след миниатюрно колебание се отклонихме все пак към

Трън

Това вече си е нормално шосе. Трън е наистина малко градче с нелош център и кафява табела към Трънското ждрело. Как да не ида, след като не съм ходил?

Подминава се центъра на градчето и след перфектни 3 км асфалт – европейските програми не само на тази забележителност помагат – стигаме до група къщи (не знам дали е точно село), минаваме през тях, докато хубавия асфалт свърши, където бяха спрели 20-30 коли. На поляната имаше още спрели коли и край една малка рекичка бяха опнати няколко шатри с кебапчета, кюфтета и бири. Кеф 🙂 Всъщност май всяка посещаване еко-пътека генерира определен оборот. Лошо няма, обичам кебапчета на теферич 😛

Кебапчета 😉

Ждрелото на Ерма край Трън

Е, целта не бяха кебапчетата (пък и ние от сутринта се бяхме заредили с провизии 😉 – затова тръгнахме по пътеката към екопътеката

Трънско ждрело на река Ерма

Всъщност идеята с екопътеките хич не е лоша – единствено тярбва да се поддържат добре (я, колко оборот се прави в околността!) Та с това исках да кажа, че дръвените стъпала на екопътеката на Трънското ждрело се нуждаят от поддръжка. Нещо друго – обуйте поне маратонки, ако не сте с наистина сериозни търистически обувки – доста са стръмни стълбите и с градски обувки, снадали или сабо ще ви е невъзможно да се върнете по стъпалата.

А от еко-пътеката се открива страховита гледка към входа на ждрелото на река Ерма. Вход, защото ждрелото почва там и стига чак до село Власи в Сърбия, като преди това е минало през Погановския манастир.

Ждрелото на река Ерма край Трън

Продължавам да се потрисам как река с размерите на Перловската е успяла да изрови 200 метри скали!

Ждрелото на река Ерма край Трън

 

От едната страна на ждрелото е пробит тунел в скалите и с джипка може да се мине при нужда – вероятно се полжва от граничните власти или местните хора, ако искат да вървят по течението на реката. Във всеки случай няколко километра по-нататък е Сърбия и за целия район би било много полезно, ако може да се минава свободно по цялото протежение на Ждрелото на Ерма.

Ждрелото на Ерма край Трън

 

След няколко снимки, дадохме газ обтанот към София, като минахме през Брезник и Перник. Да ви казвам ли, че между двата града се намира най-хубавия път, който съм виждал в България? ПЕРФЕКТЕН! Аз покарах, по него, а един месец по-късно бате Бойко го „откри“ 🙂 После си мислех, че различните строежи в България завършват в различни дни, след което се нареждат на опашка, за да може в понеделник ББ да открие Обект А, във вторник да открие обект Б и така равномерно през цялата седмица – не може да разказрва телевизионните екипи неравномерно, нали 😉

http://www.pk.government.bg/bg/ot-regiona/405-ministar-predsedatelyat-boiko-borisov-otkri-dnes-remontiraniya-pat-mezhdu-pernik-i-breznik.html (това е официалната новина от 14 юни, пък аз пътувах на 23 май и си личеше, че пътят се ползва поне от месец )

Без майтап – пътят е наистина перфектен. В Перник, както винаги ме пра жесток дъжд, който на Драгичево спря.

Май това беше 🙂

Други разкази свързани с Другата България – на картата:

Другата България

 

Всички снимки от това пътуване:

13 коментара

юни 07 2010

Неделна разходка до Погановски манастир – нещо като продължение

Този разказ е едно отдалечено във времето фото-продължение на разказа ми от миналата есен – Неделна разходка до Погановски манастир. Тогава си бях забравил фото-апарата, вчера обаче взех всички мерки това да не се случи и сега ще има снимки 🙂 Приятно четене:

Неделна разходка до Погановски манастир

нещо като продължение

Неделята се очертаваше отново работна (това, продуктивен старт на информационна система в политически чувствителен клиент, си е е..ло мамата, честно), когато в събота вечер колегата звънна да ми каже, че са се справили навреме и че в неделя няма нужда да се ходи на работа (с него взаимно се заместваме в съботно/неделните ходения на работа). Благодарение на това в събота се бях отспал (до 9 часа, ама на мен всяко ставане след 5:30 сутрин ми се брои успиване и закъснение), но пък предварителният план за работен уикенд изключваше всякакви други планове – та затова и нямах никаква идея как да прекарам неделята без да се размазвам цял ден пред телевизора (пък и какво мислите, че правих цяла събота? 😉 И предложих на благоверната ми да отскочим до Погановския манастир – и без това от миналата есен ме е яд, че си бях забравил тогава фотоапарата, пък и ми се бяха дояли пържоли, а и колкото да не ви се вярва – не бях ходил на църква от Великден. Манастирите имат и един друг винаги валиден аргумент за тяхното посещаване – да сте виждали манастир на лошо място? 🙂

Ждрелото на река Ерма, Сърбия

Входът на ждрелото на река Ерма, Сърбия

Входът на ждрелото на река Ерма край село Власи, Сърбия

Не се наложи дълго да се убеждаваме и запалихме колата. Времето – хубаво, колата беше заредена от предния ден и се наложи само да спрем пред един дежурен чейдж, за да си купим 10 евро (нали не мислите, че ще тръгна из околностите на София с повече пари в джоба?) Е имах и около 400 динара, останали от ходенето ми до Дубровник преди месец и за което все още ви дължа подробен и напоителен разказ (не съм забравил, всичко е под контрол, разказът се пише 🙂

Границата минахме така:

1 минута на българската част и около 25 – от сръбската страна. Изглежда митническата проверка на наша територия е отпаднала, защото и преди месец беше същото – минах само гранична проверка от българска страна. Не беше така от сръбска – всички коли се отваряха, е мен пак ме пропуснаха, като има казах, че отивам до Погановския манастир, но нали тярбваше да изчакам да свършат с предните коли на опашката – тях ги разкостваха, а нямаше начин да ги заобиколя.

Първата ми работа на сръбска територия беше да обменя десетте евро, с които бях тръгнал – кусрът в момента е лесен: 1 евро е 100 динара, та ми подадоха една банкнота от 1000 динара и … газ към манастира.

Тук е мястото да кажа още веднъж – ако искате да стигнете до Погановския манастир НЕ ПОЛЗВАЙТЕ google maps.

Проблемът е, че в гугъл мапс манастирът е отбелязан на около десетина километра встрани от точното място. Също така, не ползвайте и маршрута, който ви предлага гугъл мапс – това, което е отбелязано с жълто като път не е път, а горска пътека, по която можете да минете, управлявайки танк или емтелбе (МТ–ЛБ 😉 , но не и лек автомобил пък бил той и джип.

Ждрелото на река Ерма, Сърбия

Четете по-нататък>>>

12 коментара

Older Entries »