Най-добрите пътеписи от света и страната – писани от всички вас
Продължаваме с пътуването на Иван до Португалия, което започнахме с Блед и Венеция, продължихме между градчетата на Cinque terre и Монако, а после – през Марсилия, Каркасон и Андора, както и през Барселона и...
Днес ще завършима разказа на Николай за живота му като стипендиант в Германия. Запознахме се с Берлин и Потсдам, а последния път ходихме и до Хамбург. Финалът ще бъде в град Вроцлав в съседна...
Днес ще завършим уикенда на Ралица в Румъния. Започнахме със замъка Бран, а днес ще минем през Брашов. Приятно четене: Нашият уикенд в Румъния 2012 част втора Брашов На следващата сутрин се сбогувахме към...
И отново се отправяме към красотите на Италия. Янита ще ни води до градчето Питилиано в Тоскана. Приятно четене, а аз ще завиждам на автора:)
Място, което е било населено още в праисторическата епоха. Етруските са оставили много паметници и некрополи, които са запазени до днес. Името на градчето датира от периода на Римската Империя. От две богати римски фамилии – Петилия и Чилиано се е родило името Питилиано преди повече от 2000 години.
Преди около 1000 години градчето е било една от основните крепости на република Сиена. След брака на Анастасия и Романо от двата най-големи рода в областта, и тяхното заселване в градчето, Питилиано се е превърнал в основен център на република Сиена от 1100 до 1400 година. Тези фамилии са известни също и със своята тиранична власт. През 1561 година жителите на града организирали бунт и убили своят владетел. Те поискали да преминат под покровителството на Косимо Медичи, владетелят на Флоренция. Така през 1604 година Питилиано губи завинаги своята независимост и влиза в границите на република Тоскана.
Евреите населяват Питилиано около 1500 година. В тези начални периоди често възникват недоразумения между двете религиозни общности. През 19-ти век когато броят на евреите достига 300 души, градчето бива наричано “Малкият Ерусалим”. След последвалото през годините разбирателство и многото смесени бракове, еврейската общност бива почти претопена. Останали са само няколко рода до днешно време. В градчето е отворена за посещение една синагога в стар еврейски стил. Има също и еврейски гробища. Питилиано е построен върху скала от материал – туфо, който е характерен само за тази област от Италия. Всички къщи са изградени от същия материал, от който са изсечени и тухлите, дялани на ръка през вековете. Основната забележителност в града е
Жителите на Питилиано влагат много труд и средства за възраждането на своя град, който от средновековието до днес е претърпял много изменения и подобрения.
Е, бяхме и в Питилиано. Пак градче величествено извисено върху скали и безумно красиво. Качихме се по стъпалата, обикалящи един аквадукт, строен през 15-ти век. Стъпалата си продължаваха към някаква панорамна уличка, въвеждаща в стария град и от която долу в ниското се виждаше поляна, на която пък с храсталаци беше изписано: “Добре сте дошли в Питилиано”…
Разказано на един дъх, защото оттук започва друга история, тази на панорамните снимки. Пристигнахме в града по обяд, оказа се, че
от онези, в които хората са облечени със странни ритуални дрехи, типични за местния фолклор: жените като одалистки, в роби, извезани с фолклорни мотиви, а мъжете- строго издокарани, като английски икономи. На другия край на площада- оркестър, пред огромна публика- изнася градски концерт. И не беше удобно да гоним като папараци сватбарите, отидохме на симфоничен концерт.
което си беше дива лудост, защото нямаше как. Хората се бяха се пръснали по малкото площадче, оградено от стените на градчето, на които ако се беше качил, за да снима панорами, рискуваше да се почувства наистина добре дошъл в храсталаците- надписи долу. Да се снима от пластмасов стол се оказа също невъзможно. И кофи за боклук, от онези удобните, върху които се катерехме в Рим- нямаше. И къде, къде…
Санти се покатери на фонтана. Аз стоя долу, асистирам панорамните снимки, подавам му фотоапарата и обективите един след друг, и гледам са си придавам сериозен вид, да не избухна в смях, че за срамотията хората от оркестъра биха се обидили, бяха на метър пред нас. Някакви дечурлига до нас се разхилиха, казахме им да млъкват. В същото време и аз замълчах, гледайки с тревога плетеницата от кабели, които опасваха фонтана, върху който панораммайсторът вече се беше извисил в целия си колорит. Въодушевен от идеята си и напълно изключил околния свят, Сантяго цопна във водата, дънките му прогизнаха, ама не се отказа. Пък и защо ли? Случва се из фонтаните тук- там да има рибки, ама да не са пирани я. И като се изправи на фонтана, изглеждаше досущ като статуя на фотограф- част от модерното изкуство на 21-ви век, монтирано на фонтана от 16-ти.
Оркестърът с гръб към нас въобще не ни виждаше, да ама публиката… И като заизбухнаха едни аплодисменти, онези свирят, ще се скъсат, защото си мислеха навярно, че аплаузите са за тях; публиката не спира да аплодира, а диригентът се смее, прави странни движения и физиономии, та нали е срещу нас и вижда всичко; аз вече вия от смях на две превита, а Сантяго съвсем сериозен, като издялан от черен мрамор- си снима. Панорами. Дори не знам забеляза ли еуфорията на околните от вглъбяването в панорамната си страст, а също и това, че оркестърът заряза класическата музика и засвири модерни парчета…
След концерта, цялата великолепна петорка приятели се смушихме в едно от претъпканите ресторантчета, точно под величествената снага на аквадукта, която в полумрака се извиваше страховито и заплашително над площада. Поръчахме пици и кафе. Общувахме жестомимично, защото беше невъзможно да надвикаме шумните италианци, които си допиваха след сватбата и като по поръчка бяха насядали в същото ресторантче, за да си продължат пировата нощ.
с бели дълги покривки по масите, в средата на които мъждукаше по една свещ. С музиканти, които обикаляха около пришълците и с две цигулки, и един акордеон радваха населението с песни и танци на народите. А в саксиите, които опасваха кръчмата от край до край- насадени люти чушки. Червени, малки, симпатични и подли чушлета, които надничаха иззад фините си зелени листенца, приканвайки апетитно да си ги хапнеш с пицата.
Е… хапнах.
Или може би няколко. Текнаха секрети от всичките ми отверстия, загубих и картина, и говор. И Питилиано от този миг за нашите спомени стана град ПатиЛиЯно, разбира се, по идея на приятелите ми и разбира се- в моя чест. Че как бих пропуснала да разкажа?
Край
Автор: Янита Николова
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Тоскана – на картата:
Миналата седмица малко неусетно отмина една годишнина – на 9 ноември 1989г падна Берлинската стена. Лично аз смятам, че именно това събитие доведе до възможността нашият сайт да съществува изобщо. За това днес ще обърнем поглед към днешния ден на страната, която направи реалност тази възможност: Германия. Дачи ще ни води из Германия, като днес ще започнем с Хановер и неговата зоологическа градина.
Приятно четене:
част първа:
Германците твърдят, че Хановер не е град, в който да се влюбиш от пръв поглед. Може и да са прави, но по-скоро грешат. Всички знаете, че Барселона заема особено място в сърцето ми, но никак не мога да се съглася с твърденията за Хановер. Хановер е…
Но, да започна от малко по-далеч: Пътуването до Хановер с автомобил отнема около 22-24 часа, в зависимост от това какъв маршрут изберете и дали има с кого да се сменяте на волана, за да си почивате. На отиване минахме през Сърбия – Унгария – Словакия – Чехия – Германия.
Бензинът на ЛукОйл в Сърбия не беше хубав. От него светна сервизното съобщение на колата и пътувахме „на тръни”. Унгарците преравят всяка кола, която влиза от Сърбия и е чист късмет, ако не те качат и на канал.
Магистралата в Чехия е, меко казано, неравна и друса зловещо в продължение на 500-600 км. Ако имате избор – не минавайте през Чехия. На връщане минахме през Австрия и нямам никакви отрицателни преживявания.
Пътищата в Германия са нещо, което никога няма да има в България.
Въпреки, че хановеранци (да, така се наричат самите те 😉 ) твърдят, че трудно може да се влюбиш в този град, аз съм готова да поспоря. Хановер е чист и подреден град с интригуваща архитектура. Спокойствието и уюта бликат от всяка негова тревичка, особено ако оставим центъра на града на туристите и мръднем леко встрани из кварталите. Кварталите на Хановер и околните села изглеждат точно така, както винаги съм си представяла Германия (та и Австрия) – къщички на един-два етажа с триъгълни покриви, в които се гушат поне още два, малки дворчета, тесни улички, приличащи по-скоро на алеи, много цветя, чисти прозорци с кокетни перденца… И тихо. Много тихо и много спокойно. Контрастът със софийската действителност е неочаквано потресаващ.
Хановер е трудно да бъде обиколен за един ден. Ние се опитахме да го направим в два-три последователни дни, но не успяхме, въпреки, че имахме водач.
Ако си сам турист и няма кой да те води и да ти разказва, е добре да си купиш карта и да следваш червената линия.
Тънка червена линия свързва забележителностите в центъра на Хановер
В центъра (стария град) по земята е нарисувана червена линия, която те води и ако я следваш, ще обиколиш забележителностите на града сравнително систематизирано.
Хановер, ГерманияМоже да се влиза свободно и да се снима (поне до някъде). Фоайето е впечатляващо – високо, огромно, с надписи на латински (чието значение още не съм успяла да потърся) – в центъра му има макети на Хановер – от създаването на града през средновековието, преди втората световна война, след нея и в наши дни.
Хановер е град, възникнал на „другия бряг” на река Leine (не знам как се произнася) – това означава и името му – „отвъд реката” и идва от старото Honovere. Там, от другата страна на реката, хората са се събирали, за да търгуват и постепенно са се установили трайно. Градът е възникнал точно на това място:
Най-старият площад
Геометричният център на Хановер обаче не е там, а при този часовник:
Геометричният център на Хановер
Разглеждайки книга с фотографии на Хановер от известен в средата на миналия век хановерански фотограф, видяхме, че този часовник е бил демонтиран през 1954 г. и през 1959 на негово място се появява един ужасно скучен и грозен негов заместник. Кога са върнали оригинала обаче не можахме да разберем.
Червената линия води и до „църквата без покрив”. Това е църква, унищожена от бомба през втората световна война. Интересното там е, че бомбата е паднала точно в средата на църквата и я е унищожила изцяло отвътре, но стените са останали невредими. И сега си изглежда така – зловещ паметник…
Няма как да се разкаже всичко за един град в една статия и затова хората са измислили фотоапаратите, но има неща, които задължително трябва да се споменат.
В Хановер се намира родната къща на математика Лайбниц…
Във всяка катедрала има орган…
Улиците на града са цветни и пълни с изненади. Освен интересните фасади, както си се разхождате можете да видите лебеди в реката…
…или столове на стената…
… или врата в нищото, заобиколена от разговарящи хора…
… или шарени диванчета…
… мини торнадо в бутилка…
… колело за 7 души, които докато въртят педалите, пият бира… или май беше обратното…
… а на почти всяка висока сграда има часовник. Толкова много часовници не бях виждала до сега.
И фонтани… всякакви…
А спирките на градския транспорт са били „дадени” на съвременни артисти, които са ги превърнали в музей на съвременната скулптура. Например – най-близката до Maschsee (Машзее или езерото Маш) спирка е подкитена под опашката на кит 
(ако беше подслонена, трябваше отгоре да има слон 
)
Мдам, хората си имат и езеро, на което през зимата карат кънки…
Имат си и вело алеи – толкова много и толкова удобни, че не само можеш да прекосиш града без да слизаш от колелото, а можеш да стигнеш по тях и до околните населени места, без да пресичаш магистрали.
Може да стигнеш и до езерото Steinhuder Meer, което хановеранци на галено наричат „нашето море”. Езерото се намира в близост до Хановер (30-тина км за Германия не е разстояние) и представлява естествено езеро с големина 32 кв. км. Образувано е от ледник преди 10 000 години, максималната му дълбочина е 3 м, което осигурява топла вода за къпане и плуване почти до края на септември 🙂 Мястото е разкошно за разходка (пеша или с колело) и за почивка. За покоя и тишината допринася и забраната за използване на плавателни съдове с двигатели – в езерото могат да се движат само лодки с електрически двигатели и платноходки! Харесва ми
Сигурно ще ви прозвучи прекалено, но дори гробището ми хареса – можеш да минеш от там с колело, без това да пречи или смущава някого. Покрай алеята има чешмички, до които са окачени лейки, с които да си полееш цветенцата, които си посадил… ох, пълна скука!
Всъщност, Хановер е индустриален град, но това не можете да го усетите нито по мръсотия, нито по шум. Единственото, което ви напомня, че високите технологии са някъде наоколо са … автомобилите, които се движат по улиците. Видяхме толкова много коли-прототипи и толкова много коли, на които не им разпознах марката, че по едно време едва смогвах да ги снимам…
Приятно гледане! Пък, ако имате път към Германия, не пренебрегвайте Хановер – струва си! 🙂
Зоопаркът в Хановер бе първата точка от амбициозния ни план за покоряване на Германия това лято.
Зоопаркът в Хановер е място, което не се вписва в българските представи за зоопарк. Че е парк – парк е, че има животни – има, но има и много подробности, които го превръщат в нещо като музей на открито. Казвам „нещо като”, защото в музея би било скучно, а в зоопарка не беше. Искрено се забавлявах. Това може да се дължи на факта, че не съм пораснала достатъчно, но ако имах възможност бих прекарвала там доста от свободното си време.
Зоопаркът е организиран в тематично обособени зони – например Индийският слон е ограден от дворци на махараджи, маймуни и полуразрушени храмове, напомнящи декор на „Индиана Джоунс…”. Имаше 5 новородени слончета, което ми говори, че животните се чувстват добре там…
Кенгурите си живеят на австралийска територия – толкова реалистично пресъздадена, че се питаш дали наистина ще ти стигне бензина, за да се прибереш обратно.
Белите мечки пък си плуват покрай потънали изследователски кораби и когато не позират на напористи туристи с фотоапарати, ловят риба…
Когато преминавате към следващата тематична зона ви изпращат табели от рода на „Тамбукту – 52 дни” или „вие напускате Замбези”… Реализмът е постигнат не само чрез предмети, вероятно донесени от съответния район, но и чрез растителността – за всяка зона тя отговаря на оригиналната за района.
Другото, което много ми хареса е, че имаш възможност да бъдеш съвсем близо до животните. Това е особено възпитателно и обогатяващо за децата. Пък и за големите. Винаги съм си мислила, че пеликаните не са много дружелюбни, но се оказа невярно. Освен това са неочаквано и невъобразими мекички и ако не беше тази голяма човка бих ги гушкала с две ръце…
Заведенията за хранене в зоопарка също са съобразени с района, в който се намират – имате възможност да хапнете по южноафрикански в тази закусвалня…
Също в „Южна Африка” можете да се качите на лодка и да разгледате птиците от близо. Имаше доста странни екземпляри…
Не ни остана време да се качим на лодка, а също и да видим лъвовете. Оказа се, че ако искаш да видиш всичко без да бързаш, трябва да отделиш поне един цял ден.
Успяхме обаче да влезем на едно от представленията, където попаднахме на дресура на папагали Ара и на Улулица (не съм много сигурна, че се казва така).
Из зоопарка има открити сцени с амфитеатрални седалки и стига да дойдеш навреме – влизаш, сядаш и гледаш.
Представленията и лодките са включени в цената на билетите. Само за храната на територията на зоопарка се плаща.
Другото, което ми направи впечатление беше, че животните изглеждаха доволни 🙂 Имаше само едно тъжно животно – ето тази маймунка. Прилича на детенце, което го боли коремчето. Дано всичко й е наред.
Имаше и истинска ферма, пренесена там заедно с оборите, в които децата влизаха да играят с животните, чешмата на двора…
Имаше какво ли не! Няма да ви отегчавам с повече приказки, оставям ви да се наслаждавате на снимките, а аз ще си полегна и ще си почина!
Автор: Даниела Соколова
Снимки: авторът
Продължаваме с разходката на Емилия до Истанбул. Днес ще се разходим край Галата. Приятно четене:
част трета:
Продължих разходката си и се отправих пеша към мястото , където очаквах да се намира Генуезката кула , по–известна с името «Кула Галата».
Вървях по изкачващи се тесни улици, по които деца играеха на платното, защото не се забелязваха превозни средства.
Вървях по усет и все търсех знак , поне табелка, които да ме насочат към целта. А поради тестните улици плътно застроени с красиви сгради ,без дворчета, изправящи се като стена, колкото и да се взирах, не можех да мерна върха на кулата.
Продължаваме с пътуването на Бале до Копенхаген. Днес ще бъдем за първи ден в града. Приятно четене: До Дания и назад Трета част на пътуването на Бале до Дания (предишната част е тук >>>,...
Последни коментари